Октавия Е. Бътлър
Зора (2)

2

Какво ще направят този път? Ще задават още въпроси? Ще й дадат някой друг за компания? Слабо се вълнуваше.

Седна на леглото облечена, чакаше, чувстваше се изморена по онзи дълбок, празен начин, който нямаше нищо общо с физическата умора.

Беше чакала дълго. Беше си легнала и почти беше заспала, когато един глас изрече името й.

— Лилит? — обичайният и тих глас на андрогин.

Тя въздъхна дълбоко и отегчено.

— Какво? — попита.

Но щом проговори, осъзна, че гласът не идваше отгоре както преди. Бързо се изправи и се огледа. В единия от ъглите видя неясната фигура на слаб мъж с дълга коса. Той ли е бил причина за дрехите тогава? Беше облечен в подобно облекло. Нещо, което можеше да свали, когато двамата се опознаят по-добре? Господи.

— Ти — каза тя приглушено — май ще си последната капка.

— Не съм тук, за да те нараня — каза той.

— Не, разбира се, че не.

— Тук съм, за да те отведа навън.

В този момент тя се изправи, вгледа се изпитателно в него и й се прииска да беше по-светло. Шегуваше ли се? Присмиваше ли й се?

— За какво?

— Обучение. Работа. Начало на нов живот.

Пристъпи към него, после спря. Нещо в него я плашеше. Не можеше да се насили да се приближи.

— Нещо не е наред — каза тя. — Кой си ти?

Той леко се раздвижи.

— Какво съм аз?

Тя подскочи, защото насмалко щеше да зададе същия въпрос.

— Не съм човек — каза той. — Не съм човешко същество.

Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.

— А какво си?

— Тук съм, за да ти кажа и… покажа. Сега ще ме погледнеш ли?

Тя вече го гледаше… него, съществото… затова се намръщи.

— Но светлината…

— Ще се смени, когато си готова.

— Ти си… какво? От друг свят?

— От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.

— Мина ми през ума — прошепна Лилит. — Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.

Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да й проговори, докато не направи това, което иска — докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?

Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в клетката си.

— Добре — каза тя. — Покажи ми.

Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос — никаква издатина, никакви ноздри — само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу — бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад — с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам — нещо като естествена трахеотомия.

Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.

— Не искам да те обиждам — каза тя, — но ти мъж ли си, или жена?

— Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат — каза то, — но в случая може да се каже, че съм мъж.

Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.

— Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е — каза той. — Реалността, изглежда, притеснява човеците.

— Какво?

— Ела по-близо и погледни.

Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойствена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.

— О, боже — прошепна тя.

И косата или каквото и да беше това се раздвижи. Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.

Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него.

Медуза.

Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки.

Отвратена, тя извърна лицето си към стената.

— Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи.

— Но… — обърна се към него, невярваща.

Защо са му нужни такива неща — пипала, — за да подсилват сетивата му ли?

— Като можеш — каза той, — доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили.

— Не мога — прошепна тя, въпреки че точно в този момент й се искаше да го направи.

Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените й очи да са я подвели?

— Ще го направиш — каза той. — Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях.

— Не!

Пипалата бяха еластични. При вика й някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала — голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той й беше чужд. Тя преглътна.

— Не млъквай. Говори!

— Да?

— Защо все пак говориш английски толкова добре? Трябва да имаш поне някакъв акцент.

— Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък.

— Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук“?

— Това е моят дом. Може да го наричаш кораб — огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук — всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ… Тях намерихме по-късно.

Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие — обещание за бавна смърт. И сега…

— Има ли нещо останало на Земята? — прошепна тя. — Нещо живо, искам да кажа.

— О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването й.

Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала.

— Възстановявате я? Защо?

— За да се използва. Един ден вие ще се върнете там.

— Ще ме изпратите обратно там? И другите хора?

— Да.

— Защо?

— Това ще научиш постепенно.

Тя се намръщи.

— Добре, започвам сега. Кажи ми.

Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато… Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед.

— Не — каза той рязко. — Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит.

Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието й, тя се обърна към него.

— Как се казваш? — попита тя.

— Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо.

Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава.

— Ждая — каза той. — Тази част от името представлявам аз. Останалото е моето семейство и други неща.

Тя повтори краткото име, като се опитваше да го каже точно като него и правилно да произнесе непознатото приглушено ж.

— Ждая, искам да знам каква е цената на помощта ви. Какво искате от нас?

— Не повече от това, което можеш да ни дадеш, но повече от това, което можеш да разбереш и възприемеш в този момент, тук и сега. В началото ще ти е нужно нещо повече от думите. Има неща навън, които трябва да видиш и чуеш.

— Кажи ми нещо сега, независимо дали ще го разбера, или не.

Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения.

— Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме… че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете.

— Няма разумни същества, които биха го направили!

— Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме.

— Сега разбирате ли какво се е случило с нас?

— Ясно ми е какво се е случило. Това ми е… много чуждо. Плашещо и чуждо.

— Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше… пълно безумие.

— Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията.

— И са още живи?

— Някои от тях.

— И вие възнамерявате да ги върнете на Земята?

— Не.

— Какво?

— Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше.

— Спала съм… Ждая, колко време съм спала?

Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше й чужда и я заплени.

Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките й движения — само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда?

Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно.

— Не разбирам защо съм… защо толкова се страхувам от теб — прошепна тя. — От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има… по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб.

Той не каза нищо.

Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания.

— Или е заради нещо, което правиш — настоя тя. — Нещо, за което аз не знам.

— Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас — каза той. — Справяш се чудесно.

Тя не мислеше така.

— Какво направиха другите?

— Няколко се опитаха да ме убият.

Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат.

— Какво им направи?

— За това, че се опитаха да ме убият?

— Не, да ги подтикнеш да го направят.

— Нищо повече от това, което правя с теб сега.

— Не разбирам.

Тя се насили да го погледне.

— Можеш ли наистина да виждаш?

— Много добре.

— Различаваш ли цветове? Перспектива?

— Да.

И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи.

— В действителност — каза той — трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам.

Това звучеше ужасно — да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи.

— Спиш ли изобщо?

— Да, но не по начина, по който спиш ти.

Тя рязко се прехвърли от разговора за съня към въпроса, който я вълнуваше.

— Не ми каза колко дълго сте ме държали заспала.

— Около… двеста и петдесет от вашите години.

Това беше повече, отколкото можеше да възприеме. Не каза нищо дълго време и той наруши тишината.

— Получила се е някаква грешка при първото ти Пробуждане. Чух го от различни места. Някой не се е отнесъл както трябва към теб, подценил те е. В много отношения ти приличаш на нас, но за теб мислеха, че си като вашите военни, които са се крили под земята. Те също отказваха да говорят с нас. В началото. След първата грешка си била оставена да спиш петдесет години.

Червеи или не, тя допълзя до леглото и се облегна в края му.

— Винаги съм предполагала, че са минавали години между всяко от Пробужданията ми, но никога не съм вярвала наистина в това.

— Ти приличаше на твоя свят. Имаше нужда от време, за да се излекуваш. А ние се нуждаехме от това време, за да научим повече за вас.

Той замълча за момент.

— Не знаехме какво да мислим, когато някои от вашите хора се самоубиха. Някои от нас смятаха, че това се случва, защото не са били част от масовото самоубийство и просто са искали да сложат край на агонията. Други казваха, че е заради това, че сме ги държали изолирани. Започнахме да ги събираме по двама или по повече заедно и много от тях се нараняваха или убиваха един друг. Изолацията костваше по-малко жертви.

Последните му думи извикаха един неин спомен.

— Ждая? — каза тя.

Пипалата от двете страни на лицето му се раздвижиха и за момент заприличаха на тъмни бакенбарди.

— По едно време пуснаха едно малко момче при мен. Казваше се Шарад. Какво стана с него?

За момент той не каза нищо, след което всичките му пипала се насочиха нагоре. Някой отгоре му проговори, по обичайния начин, с глас, наподобяващ неговия, но този път на чужд език, бързо и развълнувано.

— Моят роднина ще проучи — каза той. — Шарад почти сигурно е добре, въпреки че може вече да не е дете.

— Оставили сте деца да пораснат и да остареят?

— Да, няколко. Но те живяха сред нас. Не сме ги изолирали.

— Не е трябвало да изолирате никой от нас, освен ако целта ви не е била да ни доведете до лудост. Почти успяхте с мен, и то не само веднъж. Хората се нуждаят един от друг.

Пипалата започнаха да се гърчат гротескно.

— Знаем това. Аз нямаше да понеса да съм толкова дълго самотен. Но ние не притежаваме умението да групираме хората така, че да е добре за тях.

— Но Шарад и аз…

— Той може да е имал родители, Лилит.

Някой отгоре проговори, този път на английски.

— Момчето има родители и сестра. Той спи с тях сега и още е твърде млад.

Последва пауза.

— Лилит, на какъв език говореше той?

— Не знам — каза Лилит. — Или беше много малък, за да ми каже, или се е опитвал да ми каже, но не съм разбрала. Според мен беше индиец, ако това ти говори нещо.

— Другите знаят. Аз само бях любопитен.

— Сигурен ли си, че е добре?

— Добре е.

Тя се почувства сигурна, като чу това, и веднага се запита за чувството. Може ли още един анонимен глас, който й казва, че всичко е наред, да я накара да се чувства сигурна?

— Мога ли да го видя? — попита тя.

— Ждая? — каза гласът.

Ждая се обърна към нея.

— Ще го видиш, когато можеш да ходиш сред нас, без да изпитваш паника. Това е последната стая, в която ще си изолирана. Когато си готова, ще те изведа навън.