Октавия Е. Бътлър
Зора (3)

3

Ждая не я оставяше. Колкото и да мразеше изолацията, тя копнееше да се отърве от него. Той млъкна за известно време и тя започна да се чуди дали не е заспал — доколкото тези същества можеха да спят, разбира се. Тя също легна, като се питаше дали би могла да се отпусне достатъчно, че да заспи в негово присъствие. Щеше да е същото, като да заспиваш със съзнанието, че има гърмяща змия в стаята, и да знаеш, че може да се събудиш с нея в леглото.

Не можеше да заспи обърната с лице към него. Нито пък да остане с гръб към него прекалено дълго. Всеки път щом се унесеше, се стряскаше и проверяваше дали не се е приближил към нея. Това я изтощаваше, но не можеше да се овладее. Още по-лошо, всеки път, когато се размърдаше, неговите пипала помръдваха, изправяйки се лениво в нейната посока, все едно той спеше с отворени очи, което без съмнение беше така.

Изтощена до болка, с главоболие и гадене в стомаха, тя се смъкна от леглото и легна по дължината му на пода. Така не можеше да го вижда, както и да беше обърната. Виждаше само платформата до нея и стените. Той вече не беше част от света й.

— Не, Лилит — каза той, когато тя затвори очи.

Тя се направи, че не го чува.

— Легни на леглото — каза той — или на пода тук, но не там.

Тя лежеше скована и безмълвна.

— Ако ще лежиш там, тогава аз ще заема леглото.

Така той щеше да е точно над нея — прекалено близо, надвиснал над нея, медуза, гледаща я похотливо.

Изправи се и се тръшна на леглото, като го проклинаше, и за нейно собствено унижение се разплака. Най-накрая заспа. Много й се беше насъбрало.

Събуди се внезапно и се извърна да го погледне. Той все още стоеше на платформата, а позата му почти не се беше променила. Когато пипалата на главата му се насочиха към нея, тя стана и избяга в банята. Той я остави да се крие там известно време, да се измие, да бъде сама, да се отдаде изцяло на самосъжалението и самопрезрението. Не можеше да си спомни друг път да е била уплашена толкова дълго време, до такава степен, че да не може да контролира емоциите си. Ждая не й беше сторил нищо, но въпреки това тя трепереше от страх.

Когато я извика, тя си пое дълбоко въздух и излезе от банята.

— Така не става — каза тя отчаяно. — Просто ме върнете на Земята с други хора. Не мога да направя това.

Той не й обърна внимание.

След известно време тя започна да говори пак, но за нещо друго.

— Имам белег — каза тя и докосна корема си. — Нямах го, докато бях на Земята. Какво сте ми направили?

— Имаше израстък — каза той. — Злокачествен тумор. Премахнахме го. В противен случай щеше да умреш.

Тя застина. Майка й беше умряла от рак. Две от лелите й го имаха и майка й беше оперирана три пъти. Сега и трите бяха мъртви, убити от нечие друго безумие. Ясно беше обаче, че тя беше продължила „семейната традиция“.

— Какво друго загубих освен тумора? — тихо попита тя.

— Нищо.

— Няколко метра черва? Яйчниците? Матката?

— Нищо. Моят роднина се погрижи за теб. Не си загубила нищо, което си искала да задържиш.

— Твоят роднина е този, който… е извършил операцията?

— Да. С внимание и любопитство. На операцията присъства и човек доктор, но по това време тя вече беше стара и умираше. Просто гледа и коментира това, което моят роднина направи.

— Той откъде знае достатъчно, че да ме оперира? Човешката анатомия би трябвало да е напълно различна от вашата.

— Роднината ми не е мъж или жена. Неговият пол се нарича оолои. То беше запознато с тялото ти, защото е оолои. На вашата планета имаше голям брой мъртви и умиращи хора, които бяха изучавани. Нашите оолои проумяха какво е нормално и ненормално, възможно и невъзможно за човешкото тяло. Оолоите, които отидоха на вашата планета, обучиха тези, които останаха тук. Моят роднина е изучавал твоите хора през по-голямата част от живота си.

— Как се учат оолоите?

Тя си представи затворени в клетки умиращи хора, представи си как всяко тяхно стенание и гърч се наблюдават отблизо. Представи си дисекции на живи същества, както и на мъртви. Представи си лечими болести, на които им е било позволено да се развият с ужасяващи последици в името на това, оолоите да се обучат.

— Те наблюдават. Имат специални органи, които използват за техния начин на наблюдение. Моят роднина те прегледа, изследва няколко от нормалните ти клетки и ги сравни с това, което беше научил от другите хора, които приличат на теб, и каза, че не само имаш рак, но и талант за рак.

— Не бих го нарекла талант. Проклятие може би. Но как би могъл твоят роднина да знае всичко това само от наблюдение?

— Може би долавя би била по-подходящата дума в случая — каза той. — Това включва много повече от зрението. Оолои знае всичко, което може да се научи за теб от гените ти. И досега се е запознало с медицинската ти история и с голяма част от начина ти на мислене. Освен това участва в тестовете ти.

— Наистина ли? Не знам дали ще мога да му простя за това. Всъщност не разбирам как може да премахне тумора, без да… без да засегне органа, върху който се е развивал.

— Роднината ми не е изрязвал тумора ти. Можеше и въобще да не те отваря, но искаше да изследва тумора отблизо с всичките си сетива. Никога не беше изследвал лично такова нещо. Когато приключи, роднината ми индуцира тялото ти, така че то да може да абсорбира рака.

— Индуцира ме… така че да абсорбирам тумора?

— Да. Моят близък даде на тялото ти един вид химическа команда.

— Вие така ли лекувате от рак себеподобните си?

— Ние не се разболяваме от това.

Лилит въздъхна.

— И на мен ми се иска същото. Достатъчно мъки причини на моето семейство.

— Повече няма да ти вреди. Моят близък каза за тумора, че е красив, но че ти лесно можеш да бъдеш предпазена от това.

— Красив?

— То възприема нещата по различен начин понякога. Ето ти храна, Лилит. Не си ли гладна?

Тя пристъпи към него, протегна се да вземе купичката и тогава осъзна какво е направила. Замръзна, но успя да се удържи да не отстъпи назад. След няколко секунди бавно се приближи към него. Не можеше да го направи бързо — да я грабне и да побегне. Правеше го с усилие. С мъка пристъпи напред, бавно, бавно.

Стиснала зъби, успя да вземе купичката. Ръката й толкова много трепереше, че разля половината от кашата. Дръпна се до леглото. След малко започна да яде това, което беше останало, и изяде всичко. Не й беше достатъчно. Беше още гладна, но не каза нищо. Не можеше да се насили да вземе още една купичка от ръката му. Ръка като маргаритка. Длан в центъра и много пръсти около нея. Пръстите поне имаха кости в тях, не бяха пипала. И той имаше само две ръце и два крака. Можеше да е много по-грозен от това, много по-малко… човекоподобен. Защо просто не можеше да го приеме? Всичко, което искаше от нея, беше да не се страхува от него и от другите като него. Защо не можеше да го направи?

Опита се да си представи, че е заобиколена от подобни същества и че е обзета от паника. Все едно изведнъж беше развила фобия — нещо, което никога не й се беше случвало преди. Но това, което изпитваше, беше същото, което беше чувала други хора да описват. Истинска ксенофобия — и очевидно тя не беше единствената.

Въздъхна и разбра, че все още е изморена и гладна. Потърка с ръка лицето си. Ако това беше фобия, трябваше да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Погледна Ждая.

— Вие как се наричате? Разкажи ми повече за вас.

— Ние сме оанкали.

— Оанкали. Звучи ми като дума от някакъв земен език.

— Възможно е, но с друго значение.

— Какво значи на вашия език?

— Няколко неща. На първо място — търговци.

— Вие сте търговци?

— Да.

— С какво търгувате?

— Търгуваме себе си.

— Не разбирам.

Той нищо не каза, сякаш се обгърна с мълчание и потъна в него. Знаеше, че няма да й отговори. Тя въздъхна.

— Понякога изглеждаш толкова човекоподобен. Ако не те гледах, щях да допусна, че си мъж.

— Ти вече го допусна. Семейството ми ме даде на човешки лекар, за да се науча на това. Тя дойде при нас, когато беше твърде стара, за да има собствени деца, но можеше да ни обучава.

— Каза, че е била на края на дните си.

— Умря накрая. Беше на сто и тринайсет години и беше прекарала сред нас петдесет години. Беше като четвърти родител за мен, братята и сестрите ми. Беше мъчително да я гледаш как остарява и умира. Вие, хората, притежавате невероятен потенциал, но умирате, без да сте използвали голяма част от него.

— Чувала съм хората да го казват — каза тя с тъжен поглед. — Не можеха ли оолоите да й помогнат да живее по-дълго — тоест ако е искала да живее по-дълго от сто и тринайсет години.

— Те й помогнаха. Дадоха й още четирийсет години живот, които тя иначе нямаше да има, и когато не можеха вече да й помагат с лечение, сложиха край на болките й. Ако беше по-млада, когато я открихме, можехме да й дадем много повече от това.

Следвайки тази мисъл, Лилит стигна до очевидното заключение.

— Аз съм на двайсет и шест — каза тя.

— По-стара си — каза той. — Когато те държим будна, остаряваш. Това прави общо около две години.

Тя нямаше чувството, че е с две години по-стара — че изведнъж е станала на двайсет и осем само защото той й го беше казал. Две години в изолация. Какво можеха да й дадат в замяна на това? Тя се втренчи в него.

Пипалата му сякаш образуваха втора кожа — тъмни петна по лицето и врата му, тъмно гладко образувание на главата му.

— Освен ако не се случи някаква злополука — каза той, — очакваме да живееш много по-дълго от сто и тринайсет години. И през по-голямата част от живота ти ще останеш биологично млада. Твоите деца ще живеят още по-дълго.

Той изглеждаше забележително човекоподобен в този момент. Само пипалата ли му придаваха този вид на морски плужек? Цветът му не беше се променил. Фактът, че нямаше очи, нос или уши, все още я смущаваше, но не толкова много.

— Ждая, стой така — каза му тя. — Ще се опитам да се приближа до теб и да те погледна… ако мога.

Пипалата се раздвижиха странно, все едно плуваха във вода, и после се върнаха в първоначалното си състояние.

— Ела — каза той.

Тя се приближи до него колебливо. И от няколко крачки разстояние пипалата изглеждаха като гладка втора кожа.

— Ще имаш ли нещо против, ако… — тя спря и започна отново. — Искам да кажа… мога ли да те докосна?

— Да.

Беше по-лесно да го направи, отколкото очакваше. Кожата му беше студена и даже прекалено гладка, за да е истинска плът — гладка като ноктите й и вероятно здрава колкото тях.

— Трудно ли ти е да стоиш така? — попита тя.

— Не. По-скоро неестествено. Притъпяване на сетивата.

— Защо го направи… Искам да кажа, преди аз да те помоля?

— Това е израз на удоволствие или наслада.

— Преди малко ти беше приятно?

— С теб. Ти си искаше обратно времето — времето, което сме ти отнели. Не искаше да умреш.

Тя се взря в него, шокирана, че толкова ясно е прочел мислите й. Сигурно е познавал хора, които са искали да умрат въпреки обещанията за дълъг живот, здраве и вечна младост. Защо? Може би защото са чули частта, която още не й бяха казали. Причината за всичко това. Цената.

— Досега — каза тя — само скуката и изолацията са ме карали да искам да умра.

— Това е минало. И ти дори тогава не се опита да се самоубиеш.

— … не.

— Желанието ти да живееш е по-силно, отколкото предполагаш.

Тя въздъхна.

— Вие ще го подложите на изпитание, нали? Затова още не си ми казал какво искат твоите хора от нас.

— Да — призна си той, събуждайки опасенията й.

— Кажи ми!

Мълчание.

— Ако знаеше нещо за човешкото въображение, щеше да разбереш, че това, което правиш, е погрешно.

— Веднага щом си готова да напуснеш тази стая с мен, ще отговоря на въпросите ти — каза той.

Тя го погледна втренчено за няколко секунди.

— Нека да поработим над това тогава — каза мрачно тя. — Освободи се от неестествената си поза и нека видим какво ще стане.

Той се поколеба, но после пипалата му започнаха да се движат свободно. Така си върна гротескния вид на морски плужек и препъвайки се, тя се отдалечи от него, обзета от паника и погнуса. Овладя се, преди да стигне твърде далече.

— Господи, писна ми от това — измърмори тя. — Защо не мога да го спра?

— Когато вашата лекарка е дошла у нас за първи път, някои членове на семейството ми са я счели за толкова отблъскваща, че са напуснали дома ни за известно време. Това е нещо необикновено за нас.

— Ти тръгна ли си?

Той отново стана гладък за момент.

— Още не съм бил роден. Преди да се родя, всичките ми близки са се върнали вкъщи. Техният страх е бил по-силен от твоя сега. Не са били виждали толкова живот и толкова смърт заедно, събрани в едно същество. Някои от тях ги е боляло, когато са я докосвали.

— Искаш да кажеш… защото е била болна?

— Даже и когато е била добре. Нейната генетична структура ги е смущавала. Не мога да ти го обясня. Никога няма да го разбереш като нас.

Той пристъпи към нея и се протегна за ръката й. Тя му я подаде почти машинално, като се поколеба за миг в момента, в който пипалата му се насочиха към нея. Погледна настрани и остана вдървена на мястото си, а ръката й хлабаво държеше многобройните му пръсти.

— Добре — каза той, пускайки ръката й. — Скоро тази стая ще е само спомен за теб.