Октавия Е. Бътлър
Зора (23)

6

Тя се премести до Джоузеф, който се беше облегнал на платформата легло и не забелязваше нищо. Взе ръката му, задържа я за момент и се запита дали е на път да го загуби. Щеше ли да остане при нея тази нощ? Ще говори ли с нея утре, или ще се ограничи само до най-необходимите думи? Ще се присъедини ли към враговете й, за да затвърди подозренията им? Какво, по дяволите, искаше Никанж? Защо не стоеше на разстояние, както беше обещало? Ето, най-накрая го хващаше в лъжа. Нямаше да му прости, ако тази лъжа съсипеше връзката й с Джоузеф.

— Какво има? — попита Джоузеф, докато Никанж преминаваше през стаята абсолютно безшумно, за да запечата вратата към коридора.

— Един господ знае по каква причина оанкалите са решили да ти направят оглед — каза тя тихо и ядосано. — Не се намираш в каквато и да е физическа опасност. Няма да бъдеш наранен.

Ако Никанж излъжеше и за това, щеше да го принуди да я върне обратно в състояние на летаргичен сън.

Джоузеф се извърна рязко и видя Никанж. След миг, за който Лилит подозираше, че е бил изпълнен с абсолютен ужас, Джоузеф внезапно скочи на краката си и застана между стената и платформата легло.

— Какво е това? — Лилит попита настоятелно на оанкали. Беше застанала с лице към Никанж. — Защо си тук?

Никанж отговори на английски.

— За да може той да преодолее страха си сега и по-късно да ти е от полза.

Миг след като чу тихия глас на андрогина, който говореше на английски, Джоузеф пристъпи напред. Доближи се до Лилит и се втренчи в Никанж. Видимо трепереше. Каза нещо на китайски. Лилит за първи път го чуваше да говори на родния си език, след което той някак успя да превъзмогне треперенето си. Погледна я.

— Познаваш ли го?

— Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо — каза тя, като гледаше сетивните пипала на Никанж и си спомняше колко по-човешки вид имаше без тях.

— Никанж — каза тя, като видя уплашения поглед на Джоузеф.

— Не вярвах — каза той. — Не можех да повярвам, въпреки че ти ми каза.

Не знаеше какво да му отговори. Справи се със ситуацията по-добре от нея навремето. Разбира се, беше предупреден и не беше държан изолиран от другите хора. Въпреки това се справяше добре. Адаптираше се много лесно — така както тя беше очаквала.

Никанж се приближи бавно до леглото, повдигна се с една ръка, сгъна крака под себе си и седна. Пипалата на главата му се насочиха към Джоузеф.

— Не бързаме — каза то. — Ще си поговорим малко. Ако си гладен, ще ти донеса нещо.

— Не съм гладен — каза Джоузеф. — Но другите може да са.

— Ще почакат. Трябва да прекарат малко време в чакане, за да разберат колко са безпомощни без Лилит.

— Те са безпомощни и когато съм сред тях — каза тихо Лилит. — Ти ги направи зависими от мен. Може никога да не ми простят за това.

— Стани им водачка и няма да има за какво да ти прощават.

Джоузеф я погледна, все едно Никанж най-накрая бе казал нещо, което да отвлече вниманието му от странното му тяло.

— Джо — каза тя, — то няма предвид водач, а Юда.

— Можеш да улесниш живота им — каза Никанж. — Можеш да им помогнеш да приемат това, което ще им се случи. Но независимо от това, дали ще им станеш водачка, или не, няма да го предотвратиш. Ще се случи, даже и да умреш. Ако ги водиш обаче, повечето от тях ще оцелеят. В обратния случай и ти може да не оцелееш.

Тя се вгледа в него, спомни си как лежеше до него, докато лежеше изтощено и безпомощно, спомни си как дробеше храната на парченца и бавно, и внимателно го хранеше.

След малко пипалата на главата и тялото му се събраха на възли и то се обгърна със сетивните си пипала. Проговори й на оанкали.

— Искам да живееш. Приятелят ти е прав. Някои от тези хора вече заговорничат срещу теб!

— Аз ти казах, че ще заговорничат — каза тя на английски. — Казах ти, че сигурно ще ме убият.

— Не ми каза, че ще им помогнеш!

Тя се наклони върху масата с наведена глава.

— Опитвам се да оцелея — прошепна тя. — Знаеш, че се опитвам.

— Можете да ни клонирате — каза Джоузеф. — Нали?

— Да.

— Можете да вземете възпроизводителни клетки от нас и да отгледате човешки зародиши в изкуствени утроби?

— Да.

— Даже можете да ни пресъздадете, като използвате някакъв вид генетична карта или отпечатък.

— И това можем да направим. Вече сме го правили. Правим такива неща, за да разберем по-добре новите биологични видове. Трябва да ги сравним с нормалното зачеване и раждане. Трябва да сравним децата, които сме направили, с тези, които сме взели от Земята. Ние внимаваме да не повредим новата ни порода партньори.

— Така ли ги наричате? — измърмори Джоузеф с погнуса.

Никанж отговори много тихо.

— Ние почитаме живота. Трябваше да сме сигурни, че сме намерили начин да живеете задружно, а не да умрете заради това.

— Ние не сме ви нужни — каза Джоузеф. — Вие сте си направили свои собствени човеци. Бедните копелета. Направете тях ваши партньори.

— Ние… се нуждаем от вас. — Никанж говореше толкова тихо, че Джоузеф се наведе напред, за да го чува. — Партньорът трябва да представлява биологичен интерес за нас и да е привлекателен, а вие сте очарователни. Представлявате ужаса и красотата в една рядка комбинация. Запленихте ни по един много истински начин и ние не можем да бягаме от това. Вие представлявате много повече от устройството и функциите на телата ви. Вие сте личности, вие носите вашата култура. Затова спасихме колкото се може повече от вас.

Джоузеф потрепери.

— Видяхме как сте ни спасили — с вашите затворнически килии и летаргични растения, а сега и това.

— Това са най-обикновени неща, които правим. Вие продължавате да сте сравнително незасегнати. Не сте по-различни, отколкото сте били на Земята — с изключение на това, че лекувате по-лесно болестите и нараняванията си. С малко тренировка, ще сте в състояние да се върнете на Земята и да оцелеете сами без много усилия.

— Тези от нас, които оцелеят след тази зала и тренажора.

— Тези, които оцелеят.

— Можехте да го постигнете по друг начин!

— Опитвали сме. Този е най-добрият. Стимулира ви така, че да не се наранявате взаимно. Този, който е убил или сериозно наранил друг човек, няма да стъпи обратно на Земята.

— Ще останат тук?

— До края на живота си.

— Даже и… — Джоузеф погледна към Лилит, после застана с лице към Никанж. — Даже и убийството да е в резултат на самоотбрана.

— Това е изключение — каза Никанж.

— Какво?

— Тя знае. Дали сме й способности, които поне един от вас трябва да притежава. Те я правят по-различна и затова тя се превръща в мишена. Ще е в разрез със собствените ни цели, ако й забраним да се защитава.

— Никанж — каза Лилит и като се увери, че я слуша, тя му проговори на оанкали. — Направете изключение за него.

— Не.

Категоричен отказ. Нямаше смисъл да се надява и тя го знаеше. Но не можеше да не опита.

— Той е тяхна мишена заради мен — каза тя. — Може да го убият заради мен.

Никанж й отговори на оанкали.

— И аз искам той да живее заради теб. Но не аз взех решението да държа далече от Земята хората, които са способни да убиват, и не бях аз този, който реши ти да си изключение. Беше общо решение. На него не мога да му помогна.

— Тогава… му дай сила, както на мен.

— Така е по-вероятно да извърши убийство.

— И по-малко вероятно да бъде убит. Помогни му да се лекува по-бързо, ако е ранен.

— За какво говориш? — попита я Джоузеф ядосано. — Говорете на английски.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но Никанж я изпревари.

— Говори за теб. Иска да бъдеш защитен.

Той погледна към Лилит за потвърждение. Тя кимна.

— Страхувам се за теб. Исках и ти да си изключение. Казва, че не може да направи това. Затова го помолих… — тя спря и измести погледа си от Никанж на Джоузеф. — Помолих го да ти даде по-голяма сила, така поне ще имаш шанс.

Той я погледна намръщено.

— Лилит, аз не съм едър, но съм по-силен, отколкото си мислиш. Мога да се грижа за себе си.

— Не говорех на английски, защото не исках да те чуя да казваш това. Разбира се, че не можеш да се защитиш. Не и срещу това, което може да се случи тук. Просто исках да ти дам по-голям шанс от този, който имаш в момента.

— Покажи му ръката си — каза Никанж.

Тя се поколеба, страхуваше се, че той ще я помисли за извънземна или твърде близка до извънземните — променена от тях. Но сега, когато Никанж беше привлякъл вниманието му към ръката й, тя не можеше повече да я прикрива. Повдигна ръката си и му показа кокалчетата на пръстите си, които вече не бяха ожулени.

Той я огледа щателно, после погледна и другата ръка, за да е сигурен, че не е направил грешка.

— Те ли направиха това? — попита той. — Направиха така, че да можеш да заздравяваш бързо?

— Да.

— Какво друго?

— Направиха ме по-силна от преди, а аз вече бях силна — и направиха така, че да мога да отварям вътрешни стени и летаргични растения. Това е.

Той се обърна с лице към Никанж.

— Как направихте това?

Никанж раздвижи пипалата си.

— За да може да отваря стените, малко промених химията на тялото й. За повече сила направих така, че тя по-ефективно да използва това, с което вече разполага. Тя би трябвало да бъде по-силна. Нейните прародители са били по-силни, особено човекоподобните предци. Аз й помогнах да осъществи потенциала си.

— Как?

— Как движиш или координираш пръстите на ръката си? Аз съм оолои, отгледано да работи с хора. Мога да им помогна да направят всичко, което техните тела са в състояние да правят. Направих биохимични изменения, така че редовните й упражнения да са по-ефективни, отколкото преди. Беше й направена и незначителна генетична промяна. Не съм добавял или премахвал нищо, само съм извадил наяве скритите й способности. Тя е силна и бърза колкото най-близките до нея прадеди от животинския свят.

Никанж спря за момент, защото беше забелязал начина, по който Джоузеф гледаше Лилит.

— Промените не са наследствени.

— Каза, че си променил гените й — нападна го Джоузеф.

— Само клетките на тялото, не и клетките, използвани за възпроизвеждане.

— Но ако я клонирате…

— Няма да я клонираме.

Последва продължително мълчание. Джоузеф погледна към Никанж и после продължително се вгледа в Лилит. Тя проговори, когато почувства, че достатъчно дълго е издържала втренчения му поглед.

— Ако искаш да излезеш и да отидеш при другите, ще ти отворя стената.

— Това ли си мислиш? — попита той.

— От това се страхувам — прошепна тя.

— Можела ли си да предотвратиш това, което ти е било направено?

— Не се опитах да го предотвратя. — Тя преглътна. — Те щяха да ми възложат тази работа, тъй или иначе. Казах им, че ще е все същото, ако самите те ме убият. Но и това не ги спря. Когато Никанж и близките му ми предложиха това, което бяха в състояние да ми дадат, изобщо не се замислих. Беше добре дошло за мен.

След малко той кимна с глава.

— Ще ти дам част от това, което дадох на нея — каза Никанж. — Няма да увелича силата ти, но ще направя така, че раните ти да зарастват по-бързо и да се възстановяваш от травми, които иначе биха те погубили. Искаш ли го?

— Имам ли възможност за избор?

— Да.

— Промяната постоянна ли е?

— Освен ако не поискаш да бъдеш върнат в предишното състояние.

— Странични ефекти?

— Психологически.

Джоузеф сбърчи лице.

— Какво искаш да кажеш с това? Психологически… О, значи, затова няма да ми дадеш повече сила.

— Да.

— Но ти имаш доверие на… Лилит.

— Тя беше пробудена и живя със семейството ми в продължение на много години. Познаваме я. Освен това непрекъснато ви наблюдаваме.

След известно време Джоузеф хвана ръцете на Лилит.

— Разбираш ли? — попита той нежно. — Разбираш ли защо са избрали теб — някой, който отчаяно не иска да поеме отговорността, не желае да е водач и на всичкото отгоре е жена?

Снизходителният тон на гласа му първо я изненада, после я вбеси.

— Дали разбирам, Джо? О, да, разполагах с прекалено много време, за да го разбера.

Той си даде сметка как са прозвучали думите му.

— Да, разполагала си, не че това може да ни помогне сега.

Никанж измести вниманието си от единия към другия. Сега се съсредоточи върху Джоузеф.

— Да те променя ли сега? — попита то.

Джоузеф пусна ръцете на Лилит.

— Какво представлява? Операция ли е? Ще засегне ли кръвта ми или костния мозък?

— Ще бъдеш приспан. Когато се събудиш, промяната ще е направена. Няма да изпиташ болка или да се почувстваш болен. Това не е операция в истинския смисъл на думата.

— Как го правите?

— Това са инструментите ми. — То протегна напред двете си сетивни пипала. — Чрез тях ще те изследвам и след това ще направя необходимите корекции. Твоето и моето тяло ще произведат веществата, от които се нуждая.

Джоузеф потръпна.

— Аз… аз не мисля, че бих могъл да ти позволя да ме докоснеш.

Лилит се загледа в него, докато той не извърна лице към нея.

— Бях затворена с един от тях в продължение на дни, преди да се осмеля да го докосна — каза тя. — Имаше моменти, в които… предпочитах да ме пребият пред това, да се наложи да го правя отново.

Джоузеф се премести по-близо до нея, все едно искаше да я защити. Беше му по-лесно да утешава, отколкото да търси утешение. Сега успя да направи и двете неща едновременно.

— Колко още ще останеш тук? — настоятелно попита той.

— Не много дълго. Ще се върна. Сигурно ще си по-малко уплашен, като ме видиш следващия път. — То замълча. — Рано или късно, ще се наложи да ме докоснеш. Трябва да демонстрираш, че можеш да се владееш, преди да съм те променил.

— Не знам. Може пък да не искам да ме променяш. Наистина не разбирам какво правиш с тези… тези пипала.

— На английски се наричат сетивни крайници. Те представляват нещо повече от крайници, но този термин е подходящ. — То насочи вниманието си към Лилит и й проговори на оанкали. — Мислиш ли, че ще е от полза, ако му демонстрираме.

— Страхувам се, че ще се погнуси — каза тя.

— Той е необикновен мъж. Мисля, че може да те изненада.

— Не.

— Трябва да ми вярваш. Знам много за него.

— Не! Остави го на мен!

То стана и се изправи с драматично движение. Когато видя, че е на път да си тръгне, тя си отдъхна. После с едно-единствено бързо движение то пристъпи към нея и обви сетивното си пипало около врата й, образувайки странна и удобна примка. Тя не се страхуваше. Беше преминала през това достатъчно много пъти и беше свикнала. Но се безпокоеше за Джоузеф и изпитваше гняв към Никанж.

Джоузеф не се помръдна. Тя стоеше между тях двамата.

— Всичко е наред — каза тя. — То искаше да видиш. В това ще се състои целият ти контакт с него.

Джоузеф се втренчи в спиралата, която беше образувало сетивното пипало, проследи пипалото до тялото на Никанж и после обратно до там, където беше се разположило върху плътта на Лилит. След малко повдигна ръката си към него. После се спря. Ръката му потрепери, изтегли се назад и после отново бавно се приближи. Само след секунда колебание той докосна хладната и груба плът на сетивното пипало. Пръстите му се отпуснаха върху рогообразния му връх и този връх се изви и грабна китката му.

Сега Лилит вече не им беше посредник. Джоузеф стоеше скован и безмълвен, потеше се, но не трепереше, ръката му стоеше нагоре, пръстите извити като орлови нокти, а примка от сетивно пипало безболезнено се беше увила около китката му.

Със звук, който наподобяваше писък, Джоузеф се свлече на земята.

Лилит бързо пристъпи към него, но Никанж го хвана. Беше в безсъзнание. Тя не каза нищо, докато не помогна на Никанж да го положат на леглото. След което обаче го грабна за раменете и го извърна към себе си.

— Защо не го остави на мира! — тросна се тя. — Аз съм отговорна за тях. Защо не го остави на мен?

— Знаеш ли — каза то, — че нито един човек не е правил това, без да е бил упоен? Някои са ни докосвали, без да искат, скоро след като са ни срещнали, но никой не го е правил умишлено. Казах ти, че той е необикновен.

— Защо не го оставиш на мира?

То разкопча якето на Джоузеф и започна да го съблича.

— Защото има вече двама мъже, които говорят против него и се опитват да настроят и останалите. Единият от тях вече е решил, че той е нещо, което вие наричате „педераст“, а другият не харесва формата на очите му. Всъщност и двамата са бесни от това, че се е съюзил с теб. Предпочитат да нямаш съюзници. Партньорът ти има нужда от всяка допълнителна защита, която мога да му дам.

Тя слушаше ужасена. Джоузеф й беше говорил за опасността, която виси над нея. Давал ли си е сметка за незабавната опасност, която го е грозяла?

Никанж хвърли якето настрани и легна до Джоузеф. Обгърна с едно от сетивните си пипала врата му, а с другото кръста, като придърпа тялото му към себе си.

— Упои ли го, или той припадна? — попита тя и после се замисли защо се вълнува толкова от това.

— Упоих го веднага щом хванах ръката му. Въпреки че беше на края на силите си. Може би щеше да припадне сам. По този начин ще се ядоса на мен, че съм го упоил, не на себе си за това, че е изглеждал слаб пред теб.

Тя кимна.

— Благодаря ти.

— Какво означава „педераст“? — попита то.

Тя му каза.

— Но те знаят, че той не е такъв. Знаят, че той се е съвкупявал с теб.

— Да. Е, те имат съмнения и за мен, доколкото знам.

— Никой от тях не го вярва.

— Още не.

— Направи им услуга, като им станеш водач, Лилит. Помогни ни да ги върнем у дома.

Тя се взира в него дълго време, чувстваше се уплашена и празна отвътре. То звучеше много искрено, не че това имаше значение. Как можеше да стане водач на хора, които я смятаха за техен тъмничар? Все пак на един лидер трябва да се вярва. Всичко, което беше направила, за да докаже истината, я беше направило още по-подозрителна в техните очи.

Седна на пода със скръстени крака и се загледа в празното пространство. Най-накрая погледът й спря върху Никанж, който държеше Джоузеф на леглото до него. Двамата не помръдваха, въпреки че в един момент тя чу Джоузеф да въздиша. Значеше ли, че той вече не е в безсъзнание? Възприемаше ли урока, който възрастните оолои, рано или късно, преподават? Събра му се толкова много за един ден.

— Лилит?

Тя подскочи. И двамата — и Джоузеф, и Никанж бяха изговорили името й, въпреки че само Никанж беше достатъчно разбуден, за да знае какво говори. Джоузеф, упоен и под влиянието на многобройните връзки, които централната му нервна система беше направила с Никанж, щеше да повтаря всичко, което Никанж каже или направи, освен ако Никанж не раздвоеше вниманието си толкова, че да го спре. Никанж обаче не си направи труда.

— Направих корекциите, даже го подсилих в известна степен, въпреки че той ще трябва да тренира, за да се възползва от това. Вече ще е по-трудно да бъде наранен, раните му ще заздравяват по-бързо и ще може да се възстановява от травми, които преди биха били пагубни за него.

Джоузеф несъзнателно изговаряше всяка дума в унисон с Никанж.

— Престани! — каза Лилит остро.

Никанж промени връзката, без да отклонява вниманието си.

— Легни тук с нас — каза то, Джоузеф вече не говореше заедно с него. — Защо трябва да стоиш там сама?

Мина й през ума, че няма нищо по-прелъстително от това, едно оолои да й говори с този тон и да прави този определен намек. Усети, че е станала, без да се замисля, и че е пристъпила към леглото. Спря да ги погледне. Дишането на Джоузеф беше преминало в нежно похъркване и той спеше удобно подпрян на Никанж. Тя се беше пробуждала много пъти в същата поза. Не си даде вид, че иска да откаже поканата на Никанж. Никанж можеше да й осигури интимно преживяване с Джоузеф, което щеше да надмине всяко едно възможно човешко преживяване. То даваше, за да изпита същото. Това е нещото, запленило Пол Тайтъс, помисли си тя. Точно това, а не мъката му по изгубеното или страхът от разрушената Земя.

Тя сви юмруци и се опита да се въздържи.

— Това няма да ми помогне — каза тя. — Само ще направи нещата по-мъчителни, когато теб те няма.

Никанж освободи едно от сетивните си пипала, с които беше обвил кръста на Джоузеф, и го протегна към нея.

Тя се задържа права за момент, искаше да докаже на себе си, че все още контролира поведението си. След което разкъса якето си, грабна грозния, приличащ на хобот на слон орган, позволявайки му да се увие около нея, докато лягаше в леглото. Тя притисна тялото на Никанж между нейното и това на Джоузеф, поставяйки го за първи път в ролята на оолои между две човешки същества. За миг това я уплаши. Точно по този начин един ден тя можеше да забременее с нечовешко дете. Не сега, когато Никанж искаше друго от нея, но един ден. Веднъж щом проникнеше в централната й нервна система, можеше да я контролира и да прави каквото си иска с нея.

Тя усети, че то трепери, и знаеше, че е проникнало в нея.