Майк Лосън
Рискове на играта (6)

6

Моли Махоуни беше на прага на нервен срив.

Беше изгризала ноктите си до живеца, сините й очи бяха почервенели от плач и изглеждаше отслабнала от последния път, когато я бе видял. Демарко се надяваше, че момичето не е и болно в допълнение на всичките си останали проблеми.

Къдравата й дълга до раменете кестенява коса беше вързана на хлабава конска опашка и няколко кичурчета се бяха измъкнали от гуменото ластиче на тила й. Носеше възголямо горнище на анцуг с надпис „Харвард“ и грозни джинси — прекалено къси и с провиснало дъно. Слабичкото й лице беше пребледняло и без грим, а луничките на скулите й изпъкваха.

Беше прекарала една нощ в ареста, адвокатите й не бяха успели да го предотвратят. На изслушването в съда беше пледирала невинна и беше освободена под гаранция от сто хиляди долара. Демарко гледа по телевизията как Моли излиза от съда заедно с майка си. Адвокатите вървяха пред нея и Мери Пат, разбутваха тълпата репортери и повтаряха като мантра думите „без коментар“. Мери Пат държеше дъщеря си за ръка и разговаряше с нея, усмихваше се от време на време и се държеше така, все едно репортерите изобщо ги няма. Мери Пат беше от стомана.

Демарко се срещна с нея, преди да отиде при Моли. Съпругата на Махоуни имаше три общи неща със съпруга си: снежнобяла коса, сини очи и ирландски произход. Но с това приликите се изчерпваха. Махоуни беше като мечок, а Мери Пат беше слабичка. Махоуни постепенно се самоубиваше с преяждане, препиване и три-четири пури дневно, а Мери Пат беше вегетарианка и практикуваше йога. Махоуни беше неискрен, лукав и нечестен, Мери Пат посвещаваше времето си на благотворителност и не би излъгала, дори ако животът й зависи от това. Същинско брачно чудо беше как изобщо се бяха оженили и бяха останали съпрузи четирийсет години.

— Много се тревожа за нея, Джо — каза Мери Пат. — Нямам предвид историята с Комисията. Притеснявам се за здравето й, за разсъдъка й. Надали е склонна към самоубийство, но ми се струва толкова крехка. Трябва да откриеш кой стои зад всичко това.

Демарко й обеща да направи всичко по силите си и смяташе да спази обещанието си, защото не си представяше някой да се отметне, след като е дал дума на Мери Пат.

Затова сега седеше на масата в кухнята, която служеше и за трапезария, в малкото и не особено спретнато апартаментче на Моли в Северна Бетезда. Не знаеше откога живее тя тук, но в дневната все още имаше неразопаковани кашони. Моли изобщо не се беше постарала да поукраси жилището: нямаше никакви картини по стените, никакви възглавници по канапето, никакви симпатични джунджурии по полиците или масичките. Сградата, в която живееше младата жена, също го изненада: не беше в най-добрия квартал, нямаше нито басейн, нито фитнес център, нито някакви други екстри, каквито очакваш да намериш на място, избрано от добре платена млада професионалистка.

— Кой според теб е направил това, Моли? — попита Демарко. — Трябва да започна отнякъде.

Дъщерите на Махоуни знаеха, че Демарко заема някаква тъмна ниша в света на баща им, но не знаеха каква точно. Когато Моли го попита дали работи с адвокатите й, той каза:

— Ами не пряко. Баща ти ме помоли сам да се поразровя в тази история.

Всъщност Демарко имаше предвид следното: баща ти очаква да направя неща, които адвокатите ти не са склонни да вършат, особено ако някои от въпросните неща може да станат причина за изключването на истински адвокат от колегията. Моли обаче не го помоли да поясни ролята си в защитата й. Просто седеше, вперила поглед в масата и разтърсена от всичко, което й се бе случило. Никога преди не беше арестувана. Никога не бяха я подлагали на снемане на отпечатъци, нито беше претърсвана на голо от надзирателка. Не беше нощувала в килия, заобиколена от пристрастени към кокаина проститутки. Разбираемо беше, че е в шок, но Демарко се нуждаеше от помощта й.

— Моли, знам, че си разстроена, но трябва да се съсредоточиш. Служителката от Комисията каза, че извършителят е използвал компютър от интернет кафе. Някога ходила ли си в интернет кафе?

Моли кимна.

— Да, казва се „При Майло“. На няколко пресечки от тук е и ходя там, когато ми трябва интернет, а не съм на работа. По-евтино е, отколкото да плащам месечен абонамент у дома.

Това вече го изненада — жена на възрастта на Моли и с нейните доходи да няма интернет връзка у дома. Е, може би просто беше пестелива.

— Мисли, Моли — настоя Демарко. — Който е направил това, познава навиците ти. Знае, че ходиш в онова кафе. Знае адреса ти, датата на раждане и номера на социалната ти осигуровка. Половин милион долара са внесени в сметка, която уж е твоя, което означава, че този тип е богат или има достъп до много пари. Затова мисли, Моли! Кой човек с пари има достъп до личните ти данни? Списъкът надали е дълъг.

Моли само поклати глава.

Господи!

— Имаш ли неприятели в службата, някой, който да ти завижда…

— Да ми завижда ли! — възкликна Моли и се изсмя — кратко, хрипливо и мрачно, — като че ли представата някой да й завижда й се струваше абсурдна.

— Тогава ми кажи кои твои познати притежават компютърни умения за такова нещо.

— Компютърни умения ли?

— Може някой да е хакнал компютъра ти, за да се добере до личните ти данни, или е поставил някое от онези… онези устройства, дето следят какво тракаш по клавишите. И после е влязъл в компютъра от кафенето и е направил да изглежда така, все едно ти си купила акциите и си отворила банковата сметка.

Моли сви рамене.

— Повечето хора, с които работя, са учени или инженери и всички използват компютри. Но никой не е хакер, поне доколкото ми е известно.

— Ами служителите от компютърния отдел? Сигурно в службата имате техничари, които ви обслужват машините.

— Наемаме поддръжка отвън и аз не познавам никой от тях.

— Как се казва фирмата, Моли?

Тя му каза и Демарко си записа. Добре че все пак имаше нещичко за записване.

— Ами хората, с които си работила по проекта за подводниците? Който и да го е извършил, би трябвало да знае кога производителят на акумулаторите ще оповести пробива. Колко души участваха в проекта?

— В главния екип имаше петима инженери, в това число и аз, но много хора в компанията знаеха. На всеки две седмици се отчитахме пред шефовете и пред инвеститорите докъде сме стигнали.

— Дай ми имената на другите инженери.

Моли се подчини, но додаде:

— Те са обикновени хора като мен. Не биха направили нищо подобно. И доколкото ми е известно, никой от тях не разполага с личните ми данни.

— Моли, сещаш ли се за нещо, което може да ти помогне? Каквото и да е. За някой, който е душил край кабинета ти, който те е разпитвал за номера на социалната ти осигуровка или за банката ти?

Моли понечи да каже нещо, но после изхлипа приглушено, надигна се от масата и застана пред кухненската мивка с гръб към Демарко. Стоеше там приведена, сякаш ще повърне. Накрая се изправи, но не се обърна.

— Колко е часът? — попита.

— Дванайсет и половина — отвърна Демарко и погледна часовника си. Какво значение има колко е часът?

— Искаш ли едно питие, Джо?

Аха. Тя не искаше да започне да пие преди обяд, сякаш сутрешното пиене те превръща в алкохолик, но ако слънцето е подминало зенита, всичко е наред. И не искаше да пие сама.

— Не, благодаря — отговори Демарко. — Не ми се пие.

Моли отвори едно шкафче над мивката и извади бутилка скоч. Евтин скоч, забеляза Демарко. Сигурно на вкус беше като разредител за боя. Докато Моли си наливаше, Демарко й разказа какво му е съобщил Ранди Сойър за трите предишни случая с търговия въз основа на вътрешна информация в „Рестън Тек“.

— Моли — каза той, — ако не се сещаш за човек, който би те натопил, сещаш ли се поне за някой от компанията, който може да се възползва от вътрешна информация? Ако Сойър е прав за предишните случаи, трябва да е човек, който работи в компанията отдавна, много преди ти да постъпиш. Сещаш ли се за човек, който е по-богат, отколкото може да се очаква? Нали разбираш, да харчи повече, отколкото смяташ, че може да си позволи. Или колега, който е много любопитен какво работиш.

Демарко се хващаше като удавник за сламка и го съзнаваше. Моли не отговори. Продължаваше да стои до мивката с гръб към Демарко. Беше обърнала на един дъх първото си питие, докато той говореше, после веднага си наля второ, но този път сложи в чашата си и лед.

— Моли — подкани я той, — хрумва ли ти нещо?

Тя продължи да мълчи и да гледа през прозореца към невзрачния вътрешен двор. Демарко го забеляза на влизане в сградата — малък правоъгълник, обрасъл с треволяк, предимно с плевели, басейнче за птици без вода и няколко храста с изсъхнали кафяви листа. Цялата жилищна сграда изглеждаше занемарена, но може би обитателите не можеха да си позволят да се оплачат от липсата на елементарна поддръжка.

Моли най-сетне се извърна с лице към Демарко. Очите й май блестяха по-силно — вероятно заради алкохола.

— Казаха, че може да отида в затвора за три години. Ще имам криминално досие, ще изгубя работата си и татко ще бъде унизен в пресата. Чувствам се като…

Тя се разрида. Разплака се толкова силно, че се строполи на пода в кухнята. Демарко се приближи до нея, вдигна я и я притисна в прегръдките си. Потупа я несръчно, все едно караше бебе да се оригне. Беше толкова слабичка, че усещаше лопатките й през ризата си.

— Моли, всичко ще бъде наред. Ще те измъкнем от тази каша, скъпа. Имай ми доверие.

Тя не знаеше нищичко, което да му помогне, и беше прекалено разстроена, за да разсъждава трезво… но, разбира се, имай ми доверие.