Майк Лосън
Рискове на играта (10)

10

— Хайде, Ема. Помогни ми.

Ема скубеше бурените, вирнала грубо задник към Демарко, докато изкореняваше нежеланата флора. Беше облечена с шорти, стара фланелка от нюйоркския маратон и бейзболна шапка с дълга козирка и парче плат на тила, за да я предпазва от слънцето. Носеше и подплатени наколенки като майсторите, поставящи мокети. Скубеше бурените бързо и Демарко би се заклел, че всеки път когато изтръгнеше плевел, тя изругаваше тихо, сякаш изпращаше прокълнатото растение в някакъв огненозелен пъкъл.

Ема имаше голям двор около просторната си къща в Маклийн и в началото на лятото тук изглеждаше като в градините на Версай. Но за да постигне такова ботаническо съвършенство, Ема всяка пролет откачаше. Садеше, пресаждаше, плевеше, изобщо правеше всичко онова, което правят градинарите фанатици. През този период тя напомняше на Демарко за онзи епизод от „Стар Трек“, в който се разказваше за сексуалния живот на Спок.

Според Джийн Родънбъри жителите на Вулкан правят секс през седем години, а непосредствено преди да се оженят, откачат — което не е неочакван резултат предвид периода на въздържание. В разгара на размножителния си период типичният местен хуманоид, с островърхи уши и напълно лишен от емоции, се превръща в умопобъркан кретен, който сече главите на приятелите си, ако те възпрепятстват нуждата му да създаде потомство. Точно същото представляваше Ема напролет — само дето откачаше не заради полово въздържание, а поради неистов подтик да съживи двора си. Свършеше ли си работата, състоянието й се нормализираше.

— Казах ти — отговори Ема, все още без да го поглежда. — Нийл е в отпуск и не знам къде е.

— Добре де, но все има начин да бъде намерен.

Ема не отговори. Намръщено гледаше нещо, което току-що беше издърпала от пръстта, като че ли растението в ръката й бе изключително зловреден вид, нещо като ботаническото съответствие на вируса „Ебола“.

— Ема! — провикна се Демарко. — Как да го намеря?

Нийл се определяше като информационен брокер.

Истината зад неясната дефиниция беше, че срещу значителен хонорар Нийл намираше всичко, което му поискаш за някой свой съгражданин. Най-често правеше фокусите си, като подкупваше служители на места, където се съхраняват поверителни данни: данъчните служби, Гугъл, службата за социално осигуряване, банки, компании за кредитни карти и за мобилни телефони. Ако не успееха да доставят търсената информация само с подкуп, Нийл и шепата негови служители бяха способни да проникват през компютърни защити и да поставят бръмбари по телефони и офиси. Единствената причина, поради която Нийл не беше станал пълничката затворническа невеста на някой тъмнокож татуиран мъжага, беше, че често го наемаха служители на федералното правителство, които не бяха склонни или нямаха търпението да извадят необходимите съдебни заповеди.

— Нийл и съпругата му са на някакъв остров — отговори Ема — на втори меден месец. Не желае никой да го намира. Иска да се люби на пясъка на залез-слънце.

— О, моля те! — възкликна Демарко. Отврати се само като си представи Нийл гол и как прави секс.

— Наложило се да прекъсне първия си меден месец — поясни Ема, все още инспектирайки проклетия бурен, — когато го арестували за… е, за нещо. Не го осъдили, разбира се, но се наложило да отложи медения си месец, за да реши проблема.

Не са го осъдили, помисли си Демарко, защото сигурно е работел за теб и за Чичо Сам.

— Ами онзи смотаняк, когото привиква от време на време? — попита Демарко. — Как се казваше… Боби… онзи с плитките.

Ема престана да скубе бурените и се обърна да го погледне.

— Боби Прентис не е смотаняк — каза тя. — Той е блестящ ум.

Всички освен Демарко бяха блестящи умове.

— Добре де, след като е блестящ ум, може пък той да ми помогне.

— Правил ли си опит да общуваш с Боби, Джо?

— Да, веднъж.

Боби можеше дни наред да не обели дума. Като че ли за него беше твърде мъчително да разговаря с другите представители на човешкия род.

— И? — попита Ема.

— По-лесно е да си бъбриш с Господ — призна Демарко.

Ема се изправи и изпразни кашончето с мъртви бурени в по-голям контейнер, пълен с мъртви бурени. В ход беше нещо като геноцид.

Ема беше висока, слаба и царствена — дори с глупавата си шапка. Имаше къса коса, която Демарко смяташе за прошарена, докато слънцето не я освети по особен начин и тогава реши, че е руса. Беше с няколко години по-възрастна от него, но като нищо щеше да му изкара въздуха на скуош, което и правеше през няколко месеца, когато нямаше кого друг да размаже. Тениската й от маратона беше от бягането, което бе спечелила преди три години.

Демарко се съмняваше, че е способен дори да извърви четирийсетте километра.

— Не я разбирам тази работа с вътрешната информация — призна Демарко. — Ти си богата. Помогни ми.

— Защо мислиш, че съм богата? — попита Ема. — Аз съм пенсионирана държавна чиновничка, която живее от пенсията си.

— Да, бе. Пенсионерка, дето кара нов мерцедес и има къща в Маклийн, която сигурно струва около два милиона.

— Може да съм я наследила — каза Ема.

— Така ли е? — попита Демарко.

— Може би.

Ема обожаваше да се държи загадъчно. Наистина, беше пенсиониран държавен служител от Военното разузнавателно управление. Един вид бивш военен шпионин — и може би все още беше такава. В кариерата си бе пазила толкова много тайни, че и сега се придържаше към пълна дискретност дори когато не бе наложително. Просто по навик.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита Демарко.

— Не. Имам да засаждам луковици, да подкастрям храсти, а моравата… Боже, погледни я само!

Според Демарко моравата изглеждаше като образцово голф игрище, но неговите критерии по отношение на дворовете и градините бяха доста ниски. Искаше му се да замени тревата пред къщата си в Джорджтаун с изкуствена.

Преди Демарко да успее да формулира аргумента, че е по-важно Моли Махоуни да не влезе в затвора, отколкото Ема да засади луковиците на лалетата си, тя заговори:

— Да видим обаче дали съм разбрала правилно. КЦКФБ твърди, че е засякла следа, свързана с покупката на акции, която тръгва от интернет кафе. Акциите са закупени с половин милион долара, които незнайно как се оказват в новата банкова сметка на Моли. Моли твърди, че не знае откъде са парите, че не е купувала никакви акции и че никога не си е отваряла нова банкова сметка, а после посочва този тип Кембъл, защото го чула да провежда странен телефонен разговор преди няколко години. Така ли е?

— Да, но от твоята уста звучи като…

— Я ми кажи, просто в духа на спора, откъде си сигурен, че Моли не го е извършила?

— Ами освен че не е такъв човек…

— За разлика от баща си — вметна Ема.

— … не разполага с половин милион долара.

— Откъде знаеш?

— Е, не съм сигурен. Обаче живее в гадно едностайно апартаментче, а според баща й пестяла, за да внесе предплата за къща.

— Или пък живее в евтин апартамент, защото е пестила пари да инвестира на пазара за вътрешна информация.

— Стига, Ема! На чия страна си?

— Тези половин милион долара не те ли притесняват?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да допуснем, че някой се опитва да натопи Моли. Ти би ли профукал петстотин хиляди само за да заложиш капан? Не го ли намираш за прекалено? Пет хиляди не биха ли свършили същата работа?

Демарко вече беше направил същия извод по-рано.

— Не мисля, че са я натопили, Ема. Според мен е възможно да са използвали Моли за прикритие. Тези хора — а може и човекът да е само един — откриват банкова сметка на нейно име, внасят половин милион, купуват акциите и планират да закрият сметката, след като си придърпат печалбата. Ако всичко мине както трябва, ще спечелят четвърт милион и никой няма да се усети. Обаче ако нещата се объркат, както е и станало, Моли ще опере пешкира.

Демарко се канеше да изложи и другата си хипотеза — че някой използва Моли, за да се добере до баща й, — но ето че Ема го изпревари.

— А какво ще стане, когато Моли получи месечното си банково извлечение и изведнъж установи, че е забогатяла с половин милион долара?

— В наше време много банки не изпращат извлечения на хартия. Трябва да влезеш онлайн в сметката си и да проследиш трансакциите, а тя не би влязла в сметка, за чието съществуване не подозира. А ако са й изпращали имейли, не би могла да ги види, защото, който е нагласил цялата работа, е дал имейл адрес, който тя никога не е използвала.

— Това потвърдени факти ли са?

— Не, но звучи логично, ако вярваш, че Моли е невинна.

— Хм — изсумтя Ема, а Демарко не разбра какво означава реакцията й.

— Да приемем засега, че тя не е мошеник — каза той. — Ти какво би направила?

Ема сви рамене.

— Сигурно ще проверя дали Комисията има нещо за този тип Кембъл. Дали той наистина живее нашироко, както твърди Моли. И ще проверя дали някой близък на Кембъл не е продал акции на онази компания за бутилки веднага след като Моли е чула онзи негов разговор.

— И как да го направя, по дяволите? — изстена Демарко. — Нямам никакъв начин да разбера дали някой е продал някакви акции. Обаче ако Нийл беше тук…

— Тогава просто да допуснем, че Кембъл е по-богат, отколкото следва. Обвини го в търговия с вътрешна информация и виж как ще реагира. Даже още по-добре, кажи му, че Моли го е издала на КЦКФБ, че знае за престъплението му и ще го предаде, за да получи по-малка присъда. Направи го и виж дали ще хукне при партньора си.

— Какъв партньор?

— Нали каза, че Комисията наблюдава „Рестън“ от години? Ако Кембъл е печелил незаконно пари, като е пускал информация за разработките на „Рестън“, според мен да са го пипнали досега, както са пипнали Моли. Затова, ако е замесен в някаква схема за търговия с вътрешна информация, непременно има съучастник, който не е свързан с компанията. От теб се иска само да намериш съучастника. Ама къде си оставих ножиците?!

Ема намери ножиците си — бяха достатъчно остри да обезглавят някой дребен гризач. Тя ги отвори и затвори няколко пъти, все едно загряваше преди спортно състезание. Градинарство тежка категория.