Майк Лосън
Рискове на играта (38)

38

Демарко откри Ема на двора. Скръстила ръце, тя наблюдаваше как двама латиноамериканци засаждат отново част от градината, която очевидно не отговаряше на нейните изисквания. Беше облечена с бяла риза с дълги ръкави, джинси и гумени ботуши, които стигаха почти до коленете й. Джинсите бяха пъхнати в ботушите и като изключим липсата на бич, тя приличаше на надзирател в плантация отпреди Гражданската война, който наблюдава брането на памук. На Демарко му дожаля за латиносите.

Ема го беше поканила да се отбие, защото имала да му казва някои неща. Всъщност не го покани, а направо му нареди. Това беше проблемът с участието на Ема в неговите случаи: тя автоматично поемаше командването и до голяма степен правеше каквото си поиска.

— Защо беше в Ню Йорк? — попита го тя, без да сваля очи от градинарите.

— Търсех нещо, с което да отърва Махоуни от онзи конгресмен, както ти казах миналия ден. Освен това пренощувах у майка ми, защото не я бях виждал от известно време.

Ема го погледна — и то скептично, — но не каза нищо.

— Защо вчера ми поиска номера на Дейв Тори? — попита той, ако не за друго, то поне за да смени темата, и Ема му разказа какво бе научила за Кембъл и Макграт и за случилото се в Шарлотсвил.

— Накарала си ги да арестуват онзи тип? — смая се Демарко.

Не по-малко го удиви фактът, че не си беше направила труда да му звънне и да го предупреди, но така ставаше, като работиш с Ема.

— Исках да го отдалеча от Макграт.

— Наистина ли смяташе, че Макграт ще го убие?

— Не знам. Просто… просто имах такова усещане. Опасявах се, че Кембъл ще стане жертва на някакъв нещастен случай в Шарлотсвил. Че ще падне по стълби, ще го нападнат или ще претърпи катастрофа, при която Макграт ще оцелее, а той ще загине. Струваше ми се, че ще се случи нещо такова.

— Но защо?

— Защото според мен Макграт е социопат и отстранява хората, които биха могли да го вкарат в затвора. Освен това смятам, че си е наумил да ги очисти, преди да имат възможност да свидетелстват на процеса на Моли.

Тя обясни на Демарко, че нито Кембъл, нито Макграт имат алиби за нощта, в която е умрял Претър, но и че не е успяла да открие доказателства да са били в Ню Йорк. После помълча, обмисляйки следващия си ход. Досега интересът й към случая беше половинчат, но Демарко усети, че Макграт е успял да я предизвика.

— Дали Нийл не се е върнал? — зачуди се тя. — Трябват ни някои факти. Разполагаме само с теории и догадки. Искам да помоля Нийл да провери парите, внесени в сметката на Моли, и…

Не, не, не! Това беше последното, което искаше Демарко. За щастие, в този миг Ема забеляза нещо, което отклони мислите й.

— Ти! — кресна тя на един от градинарите. — Ей, ти? Внимавай с корените на онова дърво, за бога!

— С пирените ли? — попита човекът и Ема се разкрещя на клетника на испански.

Когато приключи с наставленията към помощниците си относно грижата, която трябва да проявяват към растенията й, тя се извърна и погледна Демарко. Той неистово размахваше ръка пред лицето си.

— Какво правиш?

— Пчела!

— О, за бога, престани да я гониш и я остави да отлети. Няма да те убие.

— Може и да ме убие — възрази Демарко и изпита облекчение, че насекомото най-сетне се бе отказало от злобното си нападение. — Досега не ме е жилила пчела. Току-виж, съм се оказал алергичен към отровата и изпадна в аналгетичен шок или…

— Анафилактичен шок, глупако, и вероятността е само един процент. По дяволите! Трябва да говорим с Кембъл.

— Какво искате, да му се не види? — попита Кембъл, когато отвори вратата и видя Демарко и Ема на верандата си.

Беше облечен с долнище на анцуг и бяла фланелка и изглеждаше като човек в последен стадий на смъртоносен махмурлук. Тънката му руса коса беше залепнала за черепа, целият се потеше, а лицето му беше пепеляво сиво.

— Трябва да поговорим — заяви Ема.

— Майната ви! — изруга Кембъл. — Майната ви и се махайте от имота ми!

— Господин Кембъл, алергичен ли сте към фъстъци? — попита Ема.

* * *

Човек със силна алергия към фъстъци може да получи респираторен дистрес, припадък, хипотония, уртикария, повръщане… и дори да умре. Но когато Ема предположи, че Ръсти Макграт планира убийството на близкия си приятел Дъг Кембъл със ситните и обикновено безвредни ядки, Кембъл викна:

— Вие сте луда! Носел пакетче с фъстъци в джоба си, голяма работа! Това нищо не доказва!

— Фъстъците бяха на прах, господин Кембъл — възрази Ема. — Видях ги. Според мен са стрити умишлено, за да ги пъхне по-лесно в храната ви. В даден момент сте щели да отидете до тоалетната или да се разсеете с нещо друго и Макграт е щял да поръси храната ви с фъстъци и да ви убие.

— Купи си пликче фъстъци за мача. Хората ядат фъстъци по време на бейзболните мачове. А после просто е седнал върху тях, за бога. Не ги е стривал!

— Макграт знае ли, че сте алергичен към фъстъци? — попита Ема.

— Разбира се. Казах на момчетата, докато учехме в колежа, а веднъж онзи негодник, който играеше резервен защитник, сложи няколко фъстъка в пицата ми. Мислеше, че ще е забавно да види какво ще стане. За щастие, Бърза помощ пристигна навреме. Само защото Ръсти знае за алергията ми обаче, не е доказателство, че иска да ме убие. Познавам го от двайсет години. Бяхме съотборници.

— Да, Ръсти е страхотен отборен играч, няма що — отбеляза Ема.

А Демарко се запита какво ли ще си помисли за съотборника си Кембъл, ако разбере, че е чукал жена му.

— Кембъл, трябва да приемеш фактите — обади се Демарко. — Ричард Претър не се е самоубил. Ръсти Макграт го е убил и е смятал след това да убие и теб.

— Глупости. Защо Ръсти ще убива когото и да било?

— Знаеш защо — натърти Демарко. — Ти, Претър и Макграт от години участвате в престъпен заговор. Ти си дал на Претър информация за изследванията в твоята компания, той е купил акциите в подходящия момент, покрил е следите и после е разделил печалбата с теб и с Макграт.

Кембъл понечи да възрази, но Демарко продължи:

— След като онзи ден всички сте получили призовки от адвоката на Моли Махоуни, Макграт е решил, че може да се отърве от теб и Претър. Убил е Претър и е щял да убие и теб в Шарлотсвил, ако приятелката ми не беше дошла.

— Значи такава била работата — каза Кембъл, — опитвате се да отървете Моли, като лепнете всичко на мен.

— Нищо не се опитваме да ти лепнем — възрази Ема, — а да ти спасим живота.

— Трябва да си признаеш — намеси се Демарко. — Само така ще останеш жив.

— Какво да си призная? — кресна Кембъл.

— Че си подавал на Претър вътрешна информация и че сте били партньори с него и с Макграт.

— И искаме да ни кажеш защо си натопил Моли — добави Ема.

О, боже, помисли си Демарко.

— За десети път ви казвам, мамка му — изкрещя Кембъл, — нямам нищо общо с Моли! И да не сте посмели да стъпите повече в дома ми!