Майк Лосън
Рискове на играта (47)

47

Докато шофираше към Филаделфия, Демарко се опита да си изясни отношението към случилото се предишната вечер.

Вечерята с Тина и дъщерите й беше мъчение, не се сещаше за по-подходяща дума. Момичетата бяха осемнайсетгодишни копия една на друга — и на майка си — и си бяха втълпили, че на всяка цена трябва да преценят дали Демарко става за гадже. Започнаха като всички умели разпитващи с няколко леки въпроса, за да го предразположат, после взеха да дълбаят. Разпитваха, при това съвсем не изтънчено, дали има постоянна работа и дали ще я запази. Той усещаше как те мислено отмятат точки от въпросника в главите си, докато им обясняваше, че си има своя къща и здравна осигуровка, плащана от правителството. Откога на осемнайсетгодишните хлапета им пукаше за здравната осигуровка?

После го разпитаха за предишните му връзки. Една от близначките — не беше сигурен коя е Кейти и коя Карън — започна направо:

— Разбрах, че вече си бил женен.

Допускаше, че тази информация е стигнала до Тина през Алис, а после Тина я е предала на инквизиторките му.

— Да, веднъж — каза той, което, разбира се, не беше посрещнато с добро око.

Когато умниците най-накрая отидоха на концерт, той имаше чувството, че е прекарал часове на свидетелската скамейка.

Сексът с майка им след вечерята беше едва ли не компенсация за мъчението, но той вече започваше да изпитва съмнения. Харесваше Тина, но не планираше нищо отвъд следващата им среща. Определено не мислеше за дълга връзка, още не, но явно тя и дъщерите й разсъждаваха в тази посока. Представи си как трите — Тина и онези двенките — го моделират както си пожелаят и това бъдеще му се стори твърде страховито.

Може би.

Докато вървеше към къщата на Ал Кастиля, Демарко се учуди от огромния брой градински статуи. Озадачи го най-вече фигурата на чернокожия жокей до пощенската кутия — как така някой афроамериканец още не му беше изритал главата? Но като се има предвид кой е Ал Кастиля, може би не беше толкова чудно.

Завари Кастиля да играе триспонтов билярд в мазето на къщата си. Домакинът беше едър, висок над метър и деветдесет, с прошарена коса, коремче и яки мишци. С него беше мургав мъж с тяло като на тежкоатлет лека категория. Мъжът беше с тъмни очила, което беше странно, защото мазето на Кастиля беше слабо осветено, само с една лампа над масата за билярд. Онзи с очилата явно беше бияч — бияч, който вижда на тъмно.

Кастиля не вдигна очи към Демарко веднага. Остана приведен над щеката, преценявайки следващия си удар.

— Играеш ли? — попита той.

— Не, никога не съм играл сериозно — отговори Демарко. — Само за развлечение.

— Да, вече никой не играе истински билярд. Всички играят Осма топка. По дяволите, всеки може да играе Осма топка. За това тук трябва наистина да си майстор.

На билярдната маса имаше две бели топки, едната от които с жълто петно, и една червена. Кастиля рязко замахна с щеката и връхчето уверено удари бялата топка с жълтото петно. Тя направи три спонта, преди да удари другата бяла топка, после просто близна червената. Демарко не знаеше дали ударът е добър, но явно Кастиля го прецени така.

— Дори Минесота Фатс не е способен на такъв удар! — възкликна той и се извърна към бияча с тъмните очила. — Нали, Делрей?

Делрей не каза нищо. Делрей определено внушаваше страх.

Кастиля остави щеката си върху масата и за пръв път погледна Демарко.

— Направо невероятно колко приличаш на баща си — каза той. — Познавах го, докато работеше за Таляферо. Знаеше ли това?

— Не.

— Е, познавах го. Изглеждаш досущ като него. Малко е зловещо.

Какво да отговориш на това?

— Както и да е, какво искаш? — попита Кастиля. — Проверих те, след като се обади, но установих само, че си адвокат, който работи за Конгреса. Така че, ако идваш да говорим по някакъв правен въпрос, за някои от проклетите изслушвания, които вие, клоуни такива, постоянно спретвате във Вашингтон, направо се омитай. Може и да познавах баща ти, ама няма да обсъждам правни дивотии без адвоката си.

— Въпросът няма нищо общо с Конгреса — каза Демарко. — Идвам да поговорим за един човек, който работи за вас. Реших, че ще ви е интересно да научите какви ги върши.

— Кой? — попита Кастиля.

— Тед Алън.

— Алън не работи за мен. Доколкото знам, работи за някаква фирма. „Индиго Гейминг“. Нали така, Делрей?

Делрей отново не отговори. Дали пък не беше глухоням?

— Добре — съгласи се Демарко, — Тед работи за „Индиго Гейминг“ и вие нямате нищо общо с фирмата. Обаче нека все пак да ви кажа какви ги върши той.

Кастиля направи физиономия, която казваше: е, щом искаш.

— Знаете ли кой е конгресменът Джон Махоуни? — попита Демарко.

— Имаш предвид онзи дебел белокос тип от Бостън ли?

— Да, него. Той е един от най-влиятелните политици в страната.

— И какво от това? Какво общо има с мен?

— Тед Алън, който не работи за вас, забелязал, че дъщерята на Махоуни прекарва доста време в неговото казино и губи пари на крапс. И понеже е свестен тип, Тед й отпуснал кредит от сто хиляди долара, които тя също проиграла.

Кастиля сви рамене.

— Който ще играе хазарт, трябва да знае кога да спре. Затова ли си тук? Искаш Тед да опрости дълга й, понеже баща й е голяма клечка в Конгреса?

— Не, дългът й вече е опростен.

— Моля?! — не успя да се въздържи Кастиля.

Личеше си, че опрощаването на комарджийски дълг не му допада, но още по-важното бе, че той явно нямаше никаква представа, че това е свършен факт.

— Ще се върнем на дълга по-късно. След като разбрала, че няма да може да плати дължимата сума, дъщерята на Махоуни отправила на Тед предложение.

Демарко разказа на Ал Кастиля как Тед Алън е отпуснал на Моли половин милион долара за търговия с акции, основана на вътрешна информация, и как Моли била арестувана и сега парите са замразени от федералното правителство. Обясни и как дългът на Моли е откупен от конгресмена Робърт Феърчайлд, който в момента всъщност изнудва Махоуни.

Докато Демарко говореше, Кастиля се мъчеше да запази спокойствие. Толкова се мъчеше, че голямата синя вена на челото му всеки момент щеше да се спука. Демарко разбра, че Ал Кастиля не е свикнал да се въздържа.

— Кучи… — изруга Кастиля. — Твърдиш, че и някакъв лобист знае за цялата история? Проклет лобист!

— Да. Не знам за вас, господин Кастиля, но според мен Тед здравата е оплескал работата. Вие сте от старата школа. Никога не бихте позволили такова нещо, а вече, колкото и да не ви харесва, се намесиха Комисията и прокуратурата и следата като нищо ще ги отведе до вашето момче. И до парите, замразени от правителството. Е, тях няма да си ги получите обратно, не и при сегашното положение на нещата.

— Как ли пък не — изръмжа Кастиля, явно решил да престане да се преструва, че няма нищо общо с делата на Тед. Отново се обърна към Делрей и попита: — Можеш ли да повярваш, че проклетото копеле е направило такова нещо?

Делрей не отговори.

— Добре, а ти какво искаш? Пари, задето си ми го съобщил? Баща ти щеше да се срамува от теб.

— Не ви искам парите — поклати глава Демарко. — Дойдох само да ви кажа, че Джон Махоуни би желал да разговаря с вас. На четири очи.

— Защо? Защо иска да се среща с мен?

— Има предложение за вас. Начин вие да си върнете парите и дъщеря му да се отърве.