Майк Лосън
Рискове на играта (2)

2

Когато звънна мобилният на Демарко, зъболекарката бъркаше в зъба му с нещо остро. Той издаде звук, който прозвуча като „Уааа“, за да я накара да престане, погледна кой го търси и осведоми красивата садистка, че трябва да вдигне.

— Той иска да те види незабавно — осведоми го Мейвис.

— На зъболекар съм. Сигурно ще успея след…

— Джо, не ме интересува, ако ще да са ти изтръгнали всички зъби и от дупките във венците ти да шурти кръв. Веднага пристигай!

Когато Демарко се появи, Мейвис го изгледа кръвнишки, което беше необичайно, защото той беше сигурен, че секретарката има за него чувствително местенце в малкия корав орган, който тази ирландка от Бостън наричаше сърце. Допусна, че е недоволна, задето не е успял мигновено да се телепортира от Александрия в Капитолия, а му е отнело половин час. Отпрати го към кабинета на Махоуни с едно рязко нареждане: „Бързо, бързо!“, и той се зачуди какво става.

Влезе в стаята, очаквайки едрият мъж зад бюрото също да е недоволен, задето е бил принуден да чака, но остана озадачен. Защото Махоуни беше човек, който изискваше незабавно подчинение и надаваше пронизителен и дълъг вой, когато не го получеше.

Махоуни посочи със заоблената си брадичка към млада чернокожа жена, седнала на един от двата стола за посетители пред масивното му бюро, и я представи:

— Това е Кей Кайзър.

Кайзър беше облечена с тъмносин костюм, бяла блуза и ниски черни обувки. Дори и седнала, личеше, че е висока. Демарко беше един и осемдесет, а Кайзър сигурно бе най-малко толкова, ако не и повече. И имаше атлетична фигура: хубави рамене, плосък корем, добре оформени мускулести крака. С този ръст сигурно в колежа беше играла баскетбол или волейбол. Пък беше и хубава — сигурно ставаше още по-хубава, когато се усмихне, — но в момента не се усмихваше. Лицето й беше не просто сериозно, беше навъсено.

— Госпожо Кайзър — продължи Махоуни, — това е Джо Демарко. Помага ми от време на време.

Единствената реакция на Кайзър на смътното обяснение за естеството на работата на Демарко беше да впери поглед в лицето му, сякаш за да е сигурна, че би го разпознала в редица от заподозрени. Видя широкоплещест мъж с гъста тъмна коса, сини очи, характерен нос и голяма четвъртита брадичка с трапчинка. Определено хубавец, със сурово лице, макар че самият Демарко изобщо не се смяташе за суров човек.

— Госпожа Кайзър работи в Комисията по ценните книжа и фондовите борси — представи я Махоуни.

О, мамка му, шефе! В какво си се забъркал този път?

Джон Фицпатрик Махоуни имаше широки гърди, широк задник и внушителен корем. Косата му беше гъста и бяла, лицето едро и хубаво, очите сини и воднисти, с мрежа от червени венички в бялото. Очи на заклет пияница.

Махоуни беше демократ и лидер на малцинството в Камарата на представителите. От десетилетия беше представител на Бостънския избирателен район и дълго беше председател на Камарата, но изгуби високия си пост, когато републиканците поеха контрола преди няколко години. Имаше труден характер дори в добрите времена, но откакто изгуби чукчето на председател на Камарата, беше станал още по-непоносим. Напоследък се беше посветил на мисията да върне партията си на власт.

Демарко познаваше Махоуни отдавна и беше наясно с навика му да действа на ръба, но никога не го бе смятал за толкова алчен — или глупав, — че да се забърка в нещо, което да привлече вниманието на КЦКФБ.

Махоуни се надигна от стола си и се обърна към Кайзър.

— Време е да тръгвам… трябва да вляза да гласувам за нещо, но искам да разкажете на Демарко всичко, което разказахте на мен.

— Сър, нямам време да…

— Напротив, имате — отсече Махоуни.

Обикновено в очите на Махоуни блещукаше пламъче, което показваше, че според него животът е игра — особено в присъствието на привлекателна жена, — но не и днес. А посланието му към Кайзър беше ясно: каквото и да беше направил, Махоуни все още беше един от най-влиятелните политици в страната, а тя беше обикновен чиновник от Комисията по ценните книжа и фондовите борси.

— С теб ще поговорим по-късно — каза Махоуни на Демарко. — И още нещо, госпожо Кайзър — добави той с ръка на бравата.

— Да?

Очите на жената заприличаха на Демарко на късчета полиран кремък — камъка, с който се палят огньове и от който се правят върхове на стрели.

— Благодаря ви, че постъпихте по този начин — каза Махоуни и за изненада на Демарко и Кайзър добави: — Оценявам го!

 

 

— Ще арестуваме Моли, дъщерята на конгресмена, за търговия с акции въз основа на вътрешна информация — осведоми го Кайзър.

— Какво? — възкликна Демарко.

Вече разбираше защо Махоуни беше толкова сериозен. Обаче Моли!? Не може да бъде!

— Шефът ми ме изпрати тук в знак на уважение към господин Махоуни, за да го осведомя в какво положение се намира дъщеря му — поясни Кайзър. — Също в знак на уважение към конгресмена даваме на госпожица Махоуни срок до седем часа вечерта да се предаде и да бъде арестувана.

Кайзър всеки път изричаше „уважение“ ядно, сякаш изплюваше нещо отвратително, залепнало за връхчето на езика й. Очевидно никак не й беше приятно специалното отношение, на което се радваше Моли Махоуни, и Демарко предположи, че ако зависеше от Кайзър, тя би изпратила двама внушителни федерални агенти да нахлуят в кабинета на Моли, да й щракнат белезниците и да я изведат пред очите на всичките й колеги, точно както биха се отнесли с някой смъркащ кокаин новак на Уолстрийт.

Кей Кайзър искаше Голгота за Моли Махоуни.

— Защо мислите, че Моли е извършила нещо незаконно? — попита Демарко.

— Не мисля, а знам. Госпожица Махоуни работи за „Рестън Текнолоджис“ в Роквил, Мериленд, и неотдавна е закупила десет хиляди акции от „Хъбърд Пауър“ за по петдесет и два долара всяка. Тя…

Демарко пресметна наум.

— Купила е акции за половин милиона долара?

— Да. „Рестън Тек“ е изследователска компания, която работи с водещи производители за усъвършенстване на продуктите им. Една от компаниите, с които си сътрудничат, е „Хъбърд Пауър“, производител на акумулатори за подводници.

— За подводници ли?

Кайзър не обърна внимание на Демарко.

— „Рестън“ са измислили начин да намалят с трийсет процента обема и теглото на акумулаторите за подводници. Това е огромен технически пробив в конструкцията на акумулаторите и американската армия ще похарчи милиони за новите акумулатори.

— Защо? — попита Демарко.

Кайзър продължи да говори, все едно Демарко нищо не бе попитал:

— Госпожица Махоуни е работила по проекта, свързан с акумулаторите, и е закупила акции от „Хъбърд Пауър“ един месец преди акционерите на компанията да бъдат осведомени за пробива. А когато компанията оповести нововъведението, цената на акциите скочи на седемдесет и два долара на акция и Моли Махоуни реализира печалба от приблизително четвърт милион долара. — Устните на Кайзър се извиха в тънка мрачна усмивка. — Веднага след като тя продаде акциите си, първоначалната й инвестиция и печалбата й беше конфискувана от държавата.

— Все още не разбирам — каза Демарко. — Какво като е купила акции от другата компания?

Кайзър го изгледа като малоумен.

— Точно това е търговия въз основа на вътрешна информация, господин Демарко. Когато човек разполага със сведения, които не са достъпни за другите акционери, и ги използва, за да добие печалба или да избегне загуба, това се нарича търговия с вътрешна информация.

— Може би не е знаела, че върши нещо незаконно.

— Знаела е. За да не допуска незаконна търговия, корпоративната политика на „Рестън“ категорично забранява на служителите си да закупуват акции от компании, с които работят. Госпожица Махоуни е направила дилетантски опит да избегне разкритието, като си е отворила нов имейл адрес, нова банкова сметка и търговски сметки с петима различни онлайн брокери. След това за период от две седмици е купувала акции на „Хъбърд“ постъпателно, на порции от по десет-двайсет хиляди долара. Явно е смятала, че като използва няколко брокери и купува акции на малки части, покупката й за половин милион ще остане незабелязана. Продала ги е през същите тези онлайн сметки и парите са депозирани електронно в новата й банкова сметка. С други думи, няма документи, няма нищо, което да води към предишните й имейл адреси и старите й банкови сметки, никакви лични чекове и явно никакви посещения при брокерите.

— В такъв случай откъде знаете, че изобщо е купила акциите?

— Търговските и банковите сметки са на нейно име, с номера на нейната социална осигуровка.

— Значи някой може да е откраднал самоличността й или да е проникнал някак в компютъра й и да е открил въпросните банкови сметки.

— Не е от нейния компютър — отговори Кайзър. — Отново в опит да ни заблуди госпожица Махоуни е използвала компютър от интернет кафе.

— По дяволите, в такъв случай може да го е направил всеки — заяви Демарко.

Кайзър поклати глава с престорено съчувствие.

— Бих предложила на адвокатите й да възприемат друга защитна стратегия — каза тя.

— Вижте, всеки ден се правят сделки с акции за милиони долари…

— Моля ви… — прекъсна го Кайзър.

— … така че как изобщо забелязахте точно сделките на Моли сред всички останали?

— Това е работата на Комисията, господин Демарко. Това правим. Аз това правя.

С други думи, Големият брат винаги наблюдава. В конкретния случай — Голямата зла сестра.

— Но откъде Моли е взела половин милион долара? — недоумяваше Демарко. — Тя не е богата… не е толкова богата.

— Не знам — отговори Кайзър и за миг позагуби част от самоувереността си. — И не ме интересува. Половин милион долара са били депозирани в новата й разплащателна сметка и с тези пари тя е купила акциите.

— А кой е внесъл сумата?

— Съучастниците й.

— Какви съучастници?

Кайзър подмина въпроса му — много я биваше в това.

— В неин интерес е незабавно да разкрие кои са тези хора. Така ще намали присъдата си.

Явно Кайзър смяташе, че Моли има съучастници, но не знаеше кои са те.

— Обещавате ли да й осигурите имунитет, ако ви съдейства? — попита Демарко.

— Главният прокурор няма да й даде имунитет. Лично ще се погрижа да не се стига дотам. В най-добрия случай може да очаква по-малка присъда.

Демарко реши, че Кайзър по-скоро ще се самозапали, отколкото да прояви снизхождение към Моли.

— Някой разговарял ли е вече с нея?

— Господин Махоуни й се обади, докато ви чакахме да дойдете. Адвокатите й също са уведомени.

Кайзър се надигна от стола си. Демарко също се изправи. Беше по-висока от него най-малко с пет сантиметра.

— Тръгвам си — заяви тя с тон, който изключваше всякакви спорове.

Шефът й може и да я беше принудил да целува задника на Махоуни, обаче Демарко не беше Махоуни. Кей Кайзър излезе през вратата, без да се сбогува, изпънала сковано гръб като дъска.

Същински Жавер, помисли си Демарко, докато я проследяваше с поглед.

Беше гледал „Клетниците“ в Ню Йорк преди няколко години и точно на този герой му напомняше Кайзър: Жавер, френския инспектор, който безмилостно преследваше клетия Жан Валжан, задето е откраднал един хляб.

Бог да е на помощ на Моли Махоуни.