Майк Лосън
Рискове на играта (13)

13

Демарко чакаше пред кабинета на Кей Кайзър вече двайсет минути. Тя не възнамеряваше да нарушава графика си само защото на него му е хрумнало да се отбие. Докато чакаше, той капна от едно шишенце карамфилово масло на показалеца си, пъхна пръста в устата си и натри счупения зъб. Непретенциозното средство, предложено от майка му, изглежда, помагаше, но Демарко беше малко притеснен. На етикетчето на шишето пишеше, че маслото е предназначено за „ароматизиране“ и че трябва „да се избягва контакт с кожата, езика и устните“, което не звучеше добре за зъбен анестетик.

Кайзър най-накрая отвори вратата на кабинета си и раздразнено му даде знак да влезе. Днес беше облечена с бяла блуза с къси ръкави и разкопчана яка и с прилепнал панталон. Единственото й бижу бяха малките златни обици. Тази жена просто сияеше от добро здраве — имаше високи и строги скули, ясни очи, идеален мускулен тонус. Демарко можеше да се обзаложи, че тя поддържа редовен… не, всъщност строг физически режим: фитнес четири пъти седмично, джогинг през ден, избягване на всякаква лоша храна и режим на спане. Със сигурност имаше роботи, които не са толкова дисциплинирани като Кей Кайзър.

Върху бюрото се виждаше нейна снимка като по-млада, застанала между двойка на средна възраст. Спокойна и усмихната, Кайзър беше ослепителна. Вероятно хората от снимката бяха родителите й — изглеждаха приятни и мили. Освен семейната снимка в кабинета й нямаше нищо лично: никакви хитроумни играчки, никакви растения, никакви плакати на лозе в Тоскана, където е ходила. Явно беше обсебена изцяло от работата си, както твърдеше и Ранди Сойър.

— Имам среща след петнайсет минути — заяви Кайзър, пъхайки документи в куфарчето си. — И няма да ви кажа за делото срещу госпожица Махоуни нищо повече от онова, което ви казах онзи ден. Е, какво искате?

На Демарко му се прииска да се пробва с реплика от един стар нецензурен виц: Значи за свирка и дума не може да става. Но се въздържа.

— Искам да знам дали някога сте разследвали служител на „Рестън Тек“ на име Дъглас Кембъл.

— Не знам за кого говорите, но дори да съм го разследвала, не бих ви казала.

Демарко забеляза нещо в погледа й, някакъв проблясък. Кей Кайзър принадлежеше към рядък вид — адвокат, който не умее да лъже.

Всъщност Демарко не искаше да говори с Кайзър за проведения от Дъглас Кембъл телефонен разговор, за който му беше разказала Моли. Искаше да говори с Ранди Сойър, но когато звънна в кабинета му, научи, че той е на конференция в Лас Вегас. Беше станало модерно държавните агенции да провеждат конференции във Вегас не защото бюрократите имаха желание да поиграят хазарт и да погледат топлес танцьорки, а защото градът им предлагаше прекрасни цени за хотелските стаи. Да, естествено. И понеже Сойър беше заминал да пилее парите на данъкоплатците, а Нийл не беше успял да му помогне, Демарко се оказа принуден да говори с Кайзър.

— Знам от сигурен източник — поде Демарко, вероятно злепоставяйки Ранди Сойър, — че през последните двайсет години някой от „Рестън Тек“ е участвал в големи сделки с вътрешна информация и че властите така и не са заловили извършителите. И понеже знам от източника си, че вие вероятно сте разследвали всички служители на „Рестън“, се питах дали Дъглас Кембъл е бил обект на интерес.

— Кой ви каза за тези случаи? — попита Кайзър.

— Сигурно не бива да ви разкривам — отговори Демарко, — но беше човек от прокуратурата.

Демарко беше много по-умел лъжец от Кайзър. Всъщност, ако лъжата някога станеше олимпийски спорт, Демарко имаше големи шансове да бъде включен в отбора на Америка. Разбира се, Махоуни щеше да бъде златният медалист, но все пак…

— И ако не ми кажете каквото ме интересува — каза той, — адвокатите на Моли ще зададат същия въпрос с дълга официална призовка. Знаете колко досадно може да бъде това.

Адвокатите имаха навика да подават призовка с искане за достъп до цяла библиотека, макар че всъщност им трябваше една-единствена книга.

Кей Кайзър застина за миг неподвижно, със стиснати зъби, а едно мускулче на челюстта й трепна. Личеше си, че мрази компромисите и не обича да бъде заплашвана.

— Ами тогава ми донесете призовка — каза тя. — Не възнамерявам да помагам на адвокатите на Моли Махоуни в подготовката за делото.

— Добре — каза Демарко, — но вие вече потвърдихте основната информация, която получих от източника си, а именно че в „Рестън“ отдавна се случва нещо съмнително. Много преди Моли дори да започне работа там. Освен това мисля, че вече сте разследвали Кембъл.

Очите на Кайзър проблеснаха толкова горещо, че можеха да разтопят дори метал.

— Повдига ми се от хора като вас — заяви тя. — Моли Махоуни е привилегирована лигла, която е извършила престъпление. Само че баща й е голяма клечка и може да си позволи да й осигури силна защита, а адвокатите й ще прибегнат до всякакви измамни фокуси. Ще твърдят, че някой е откраднал самоличността на малката Моли и е открил банкови сметки на нейно име, че всъщност някой друг в „Рестън“ е лошият. Може и да спечелят, господин Демарко, но проклета да бъда, ако им помогна. Ще направя всичко по силите си да тикна Моли Махоуни във федерален затвор.

Демарко се стъписа от силата на гнева й — тя се държеше така, все едно Моли е ограбила баба й.

— Боже, Кей, не можете ли да допуснете, че има дори нищожен шанс наистина да са я натопили?

— Не! Не са я натопили. Направила го е!

— С какъв мотив? Защо й е да върши подобно нещо?

Кайзър се изсмя.

— Трябва да опознаете клиентката си по-добре, господин Демарко.

Какво означаваше това, по дяволите?

* * *

Демарко се върна в кабинета си в сутерена на Капитолия. Не в сутерена, ами направо в мазето, освен това кабинетът му беше по-малък дори от дрешник. Намираше се в дъното на коридора на персонала по почистването и поддръжката, а срещу него беше помещението с дизеловите генератори за спешни случаи. Е, да, нямаше лъскав офис. Обаче си имаше длъжност. Олющената златиста боя на матовото стъкло на вратата го определяше като „Временен консултант по връзките с обществеността“.

Наименованието беше измишльотина на Махоуни — пълна глупост.

Демарко работеше за Махоуни отдавна, но това изобщо не ставаше ясно от организационната схема на институцията. Махоуни предпочиташе този подход отчасти заради семейната история на Демарко и отчасти поради факта че понякога възлагаше на Демарко задачи, които не желаеше да бъдат проследени до кабинета му. Следователно, ако някога пипнеха Демарко да върши нещо нередно от името на шефа си, Махоуни можеше — и щеше — да отрече всякаква връзка с дейността му.

Демарко имаше малък хладилник в кабинета си, колкото да побере шест бири. Извади отвътре кутийка кока-кола — още беше твърде рано за бира, — отвори я, отпи внимателно, за да не допусне течността да докосне темпераментния му зъб, и включи компютъра си. Искаше информация за Дъглас Кембъл.

Ако Нийл беше на разположение, Демарко щеше да му се обади и Нийл щеше да му поиска — тоест да поиска от държавната хазна — шеметно голяма сума, за да обърне с хастара навън и с главата надолу целия финансов и личен живот на Кембъл. За Нийл дори най-сигурната компютърна система беше нелепа шега, така че след броени часове щеше да е прегледал банковите сметки на Кембъл, данъчните му декларации и извлеченията от кредитните му карти, щеше да знае всяка направена от Кембъл инвестиция и дали тя му е донесла печалба.

Обаче Нийл го нямаше — беше заминал със съпругата си и се беше отдал на плътски наслади, — затова на Демарко му оставаше само едно: да пусне името на Дъглас Кембъл в Гугъл, и понеже то беше почти толкова разпространено, колкото и Джон Смит, попаденията се оказаха безброй. Час по-късно Демарко попадна на статия за Дъглас Кембъл, която привлече вниманието му. Публикацията беше излязла в „Шарлотсвил Дейли Прогрес“ и в нея се разказваше за срещата на футболния отбор на Вирджинския университет, участвал преди двайсет и четири години в турнира за купата „Флорида Сайтръс“, където претърпял загуба. Причината тази новина да стигне до вестниците беше фактът, че част от играчите на университетския отбор бяха станали професионалисти, а един от тях дори беше стигнал до Залата на славата. Не беше Кембъл. Той самият беше играл като защитник в „Кавълиърс“ и футболната му кариера беше приключила след колежа.

След като не научи нищо повече от факта, че Кембъл е играл футбол в колежа, Демарко се обади на свой съсед в Джорджтаун. Съседът му живееше срещу него, работеше в данъчната служба и всяка година отговаряше на въпросите на Демарко, докато той се бореше с данъчната си декларация — обикновено в десет часа през нощта на четиринайсети април. Счетоводителят харесваше Демарко, защото съпругата му беше станала въздържателка и не допускаше никакъв алкохол в къщата, така че, ако горкият човечец искаше да се отдаде на простото удоволствие да изпие една бира, трябваше да си намери повод да посети Демарко.

По тази причина данъчният инспектор му беше съсед и приятел. Сега обаче той не прегърна идеята да даде на Демарко толкова необходимия му номер на социалната осигуровка на Кембъл. Вследствие на което се наложи Демарко да го удари на молба и да прибегне до лъжи. Съседът му знаеше, че Демарко работи за Конгреса, затова лъжата гласеше, че интересът му към Кембъл е свързан с поверителен въпрос, свързан с националната сигурност, който не може да му разкрие.

— Виж, трябва само да проверя някои данни за този тип, обаче ако се обадя на Вътрешна сигурност — което мога да направя, разбира се, — ще ми отнеме цяла вечност. Освен това, ако осведомя тези типове, те тутакси ще му забранят да напуска страната и ще изпратят федерални агенти да го разпитват. Съмнявам се, че този тип е направил нещо нередно, затова не искам да го прецаквам, обаче трябва да проуча някои неща и за целта ми трябват номерът на социалната му осигуровка и датата му на раждане. Хайде, познаваш ме. Няма да му открадна самоличността. А, за малко да забравя. „Натс“ ще играят утре в Питсбърг. Отбий се, ако искаш, да гледаме мача и да пийнем по няколко бири.

В крайна сметка съседът му даде каквото искаше, обаче му отказа всякаква друга информация от данъчните декларации на Кембъл, затова следващото обаждане на Демарко беше до компания, която извършваше проверки, свързани с кредитни карти.

Моли Махоуни му беше казала, че Кембъл живее доста нашироко, и Демарко искаше да провери дали има данни за това. И най-вече искаше да разбере какви суми дължи Кембъл по кредитните си карти, колко големи са ипотеките на къщите му и дали е вземал големи заеми за коли или яхти. Компанията, на която звънна, работеше предимно за банки, които се стараеха да избягват да отпускат заеми за закупуване на къщи, и им трябваха само името на Кембъл, датата му на раждане и номерът на социалната му осигуровка, за да си свършат работата.

След това Демарко се зае да провери дали Кембъл има криминално досие — в което доста се съмняваше, — а за целта беше достатъчно някоя служба от органите на реда да пусне името в своята база данни. Демарко разполагаше с номерата на няколко полицаи, но почти с всички се бе запознал покрай работата си за Махоуни, и то при обстоятелства, които не биха ги сближили. Един от тях дори се беше опитал да го арестува. Нийл и в този случай би се сдобил с желаната информация, но тъй като отсъстваше, Демарко се обади на Пери Уолас, лукавия шеф на кабинета на Махоуни.

Пери Уолас познаваше няколко ченгета с политически амбиции. Например такива, които мечтаеха за по-престижно назначение в някоя федерална правоохранителна агенция. Най-важното нещо в политиката са връзките и услугите, а Пери Уолас разполагаше с връзки. При нормални обстоятелства Пери би отказал на Демарко да му върши черната работа, но тъй като Демарко работеше по проблем, свързан с дъщерята на Махоуни, той неохотно звънна на някакъв полицай и го помоли да провери Кембъл. Човекът се оказа заместник-началник на полицията във Вашингтон и звънна на Демарко половин час след разговора си с Пери Уолас.

Заместник-началникът, на име Фостър, беше доста раздразнен, че трябва да си губи времето с такава дреболия като проверка на нечие досие. Съобщи на Демарко, че Кембъл не е осъждан и че с изключение на няколко пътни глоби не е имал неприятности със закона повече от двайсет години. Само че преди двайсет години — същата година, когато „Кавълиърс“ бяха изгубили мача за купата „Сайтръс“ — Кембъл бил арестуван за пиянство и нарушение на обществения ред, което не беше покъртителна новина. По онова време обаче го бяха арестували и за възпрепятстване на разследване за убийство, а това беше нещо доста по-сериозно от обикновена младежка лудория.

— Нищо повече — каза Фостър. — Не са му отправени официални обвинения, не е осъден и случаят е прекратен. А от документите, до които успях да се добера, не мога да преценя за какво изобщо става дума. Разполагам само с номера на разследването на полицията в Шарлотсвил и името на детектива, работил по случая. И още нещо. В досието има препратка към друго досие, свързано с някакъв тип на име Ръсел Макграт, арестуван по същото време за почти същите неща, но както ви казах, не се е стигнало до съдебно дело. Изглежда, са ги арестували колкото да ги посплашат, но понеже случаят е отпреди двайсет години, надали някой ще си спомня нещо. Искате ли номерата на случаите и името на детектива?

— Мисля, че да — отговори Демарко и си записа информацията.

После отново се извърна към компютъра си и погледна статията за събирането на отбора по футбол в Шарлотсвил. Ръсел (Ръсти) Макграт също беше в отбора. Един от играчите, прекрачил в професионалния спорт.

Демарко поседя, размишлявайки дали да се обади в полицейското управление на Шарлотсвил, и реши да не си прави труда. Може би щеше да им звънне по-късно, ако възникнеше причина да им се обади, но за момента беше съгласен с Фостър, че най-вероятно би си изгубил времето, ако се опита да намери човек, който да си спомни арест отпреди почти четвърт век.

Погледна часовника си. Наближаваше шест. Време беше да приключва за деня, но точно в този момент звънна телефонът. От фирмата за проверка на кредитните досиета му поднесоха напълно неочаквана новина.

Демарко реши да се срещне с Дъглас Кембъл.