Диана Габалдон
Друговремец (8)

7.
Килерът на Дейви Бийтън

С изненада установих, че един от хората на Колъм ме чака при портата на замъка. Господарят щял да ми е задължен, ако съм го била посетила в покоите му. Там дългите прозорци бяха отворени и вятърът свистеше през клоните дърветата и нахлуваше в помещението. Сякаш още бях навън.

Колъм пишеше нещо на писалището си, но спря веднага и стана, за да ме посрещне. След като ме попита как съм и дали съм в добро здраве, той ме поведе към клетките до стената, където се полюбувахме на малките обитатели, които подсвиркваха и подскачаха сред листата, превъзбудени от вятъра.

— Дугал и госпожа Фиц твърдят, че сте много умела целителка — вметна Колъм, като пъхна пръст в металната мрежа на клетката. Навярно свикнала, малка сива овесарка се спусна и се приземи леко на него, стисна то с малките си нокти и разпери криле за равновесие. Колъм леко я погали по главата с мазолест пръст на другата си ръка. Това ме учуди — не приличаше на човек, който би вършил черна работа.

Свих рамене.

— Не се иска особено умение, за да превържеш повърхностна рана.

Той се усмихна.

— Може би, но пък се иска умение да го сториш в пълен мрак край пътя, нали? А госпожа Фиц казва, че сте наместила пръста на един от малчуганите и сте превързала опарената ръка на една от помощничките й в кухнята.

— И това не е особено трудно — отвърнах, като се чудех накъде бие. Той направи знак на един от прислужниците си, който бързо извади малка покрита купа от едно чекмедже. Свали похлупака и започна да пръска семената през мрежата. Птичките скочиха от клоните и заподскачаха по пода като топки за крикет, а овесарката се присъедини към тях.

— Нямате връзки с клана Бийтън, нали? — попита той. Спомних си въпроса на госпожа Фицгибънс при първата ни среща. Беше ме попитала същото.

— Никакви. Какво общо имат те с медицината?

Колъм ме изгледа изненадан.

— Не сте чувала за тях? Целителите от клана Бийтън са всеизвестни сред планинците. Пътуващи знахари. Всъщност известно време един от тях беше отседнал тук.

— Беше? Какво му се е случило? — попитах.

— Умря — отвърна Колъм, без да се церемони. — Разболя се от треска и си замина за по-малко от седмица. Оттогава не сме имали лечител, с изключение на госпожа Фиц.

— Тя изглежда много веща — рекох, като се сетих колко ефикасно се бе справила с нараняванията на Джейми. Оттам пък се сетих какво ги беше предизвикало и ме заля вълна неприязън към Колъм. Неприязън и предпазливост. Този мъж беше законът, жури и съдия за хората във владенията си — и очевидно бе свикнал да получава каквото поиска.

Той кимна, още вглъбен в птиците. Пръсна остатъка от семената в посоката на закъсняло сиво-синьо коприварче.

— О, такава е. Много я бива в тези неща, но си има твърде много работа и така, да командва целия замък и мен — каза той и ми се усмихна очарователно. — Чудех се, след като понастоящем нямате толкова работа, дали бихте погледнала какво е оставил след себе си Дейви Бийтън. Може да се досетите за какво служат някои от церовете му.

— Ами… сигурно бих могла. Защо не? — Всъщност вече се отегчавах от настоящия си маршрут между градината, помещението за дестилиране на алкохол и кухнята. Любопитно ми беше да видя какво е считал за полезно покойният господин Бийтън.

— Аз или Ангъс можем да заведем дамата, сър — предложи прислужникът.

— Не го мисли, Джон — каза Колъм и с внимателен жест го отпрати. — Сам ще заведа госпожа Бюшамп.

Напредъкът му надолу по стълбите беше бавен и очевидно болезнен. Ала не поиска помощ и аз не му предложих.

Работната стая на Бийтън се оказа в отдалечено кътче на замъка, скрито зад кухните. Бе близо само до гробището, където сега се помещаваше самият Бийтън. Тясната тъмна стаичка се намираше при външната стена на замъка и единственият прозорец беше просто процеп високо в една от стените, така че плосък лъч светлина разделяше мрака под тавана от сумрака в останалата част от стаята.

Взирайки се над рамото на Колъм в удавените в сенки кътчета, забелязах висок килер с десетки малки чекмеджета, всяко с надпис. Буркани, кутии и стъкленици с всякакви форми и размери бяха старателно подредени на рафтовете над един тезгях, където покойният Бийтън явно бе смесвал лекарствата си, ако можех да съдя по петната и хваналото коричка хаванче.

Колъм влезе преди мен. Прашинки блещукаха на светлината и се носеха нагоре, раздвижени от присъствието ни, сякаш влизахме в току-що отворена гробница. Той постоя, за да привикнат очите му, и продължи бавно, като се оглеждаше. Стори ми се, че не беше влизал тук.

Наблюдавах го, докато напредваше несигурно през стаята, и казах:

— Знаете ли, масажът би помогнал. За болката, имам предвид.

Сивите му очи проблеснаха и за миг ми се прииска да не се бях обаждала, но изражението му почти веднага доби познатия вид на любезно внимание.

— Трябва да е силен — продължих, — особено в основата на гръбнака.

— Знам — отвърна той. — Нощем го прави Ангъс Мхор. — Той се поспря и прокара пръст по една от стъклениците. — Значи наистина знаете немалко за лечителството.

— По-скоро малко. — Внимавах, за да не се налага да ме изпитва, като ме кара да разпознавам лекарствата в помещението. На етикета на стъкленицата в ръката му пишеше ПУРЛЕС ОВИС. Кой знае какво беше това! За щастие той върна стъкленицата на мястото й и прокара предпазливо ръка по прахта, покрила един голям сандък до стената.

— Отдавна никой не е идвал тук — каза той. — Ще кажа на госпожа Фиц да изпрати някое от девойчетата да поразчисти.

Отворих вратата на един скрин и се закашлях сред облак прах.

— Да, добра идея — съгласих се. На долния рафт на скрина забелязах дебел том, подвързан със синя кожа. Вдигнах го — под него имаше книга, подвързана с евтин черен плат и много износена по краищата.

Тя се оказа служебният дневник на Бийтън, където спретнато бе записал имената на пациентите си, подробности за болежките им и предписаното лечение. Методичен човек, отбелязах с одобрение. Една от записките гласеше: „Втори февруари, 1741 г. Сара Греъм Макензи, рана на палеца. Причина — убола споменатия пръст на вретено. Лечение с преварен полски джоджен, както и лапа от една част бял равнец, жълт кантарион и цветчета от мише ухо, смесени с фина глина за основа.“ Мише ухо? Бял равнец? Навярно се намираха в някой от съдовете край мен.

— Палецът на Сара Макензи заздравя ли? — попитах Колъм, като затворих книгата.

— На Сара ли? Хм. Не, мисля, че не.

— Наистина? Чудя се какво се е случило. Може да го погледна по-късно.

Той поклати глава и ми се стори, че прочетох в погледа му мрачно веселие.

— Защо? — попитах. — Да не би да е напуснала замъка?

— Може да се каже — отвърна той. — Мъртва е.

Зяпнах го, а той закрачи обратно към прага.

— Надявах се, че ще се справите по-добре от покойния Дейви Бийтън, госпожо Бюшамп. — На прага той се обърна към мен с язвително изражение. Лъчът светлина го улови като прожектор. — Трудно бихте се справила по-зле — добави и се скри в мрачния коридор.

* * *

Обходих няколко пъти тясната стаичка, като оглеждах всичко. Навярно повечето неща бяха боклуци, но може би щях да открия нещо полезно. Извадих едно от малките чекмеджета в шкафа с лекарствата и освободих облак камфорен прах. Е, това беше полезно, няма що. Върнах чекмеджето на мястото му и избърсах пръсти в полата си. Може би трябваше да почакам прислужниците на госпожа Фиц да разчистят, преди да продължа.

Взрях се в сумрачния коридор. Беше празен и тих. Но не бях така наивна, та да вярвам, че наблизо няма никого. Дали заради заповедите или тактичността си, тези, които ме наблюдаваха, не се натрапваха. Но ме наблюдаваха. В градината ме наблюдаваха. Наблюдаваха ме, докато изкачвах стълбите — все някой поглеждаше скришом към мен, за да види в коя посока вървя. Още при пристигането си не пропуснах да забележа въоръжените пазачи под стрехите. Не, със сигурност нямаше да ми позволят да си тръгна, а какво остава да ми дадат средства и кон.

Въздъхнах. Поне бях сама, засега. А наистина имах нужда от малко усамотение.

Неведнъж бях опитвала да мисля за всичко случило се след преминаването ми през каменния кръг. Ала тук нещата се развиваха с такава скорост, че почти нямах време за себе си, освен когато спях.

Но сега като че ли най-после можех да помисля на спокойствие. Отдръпнах прашния сандък от стената и седнах на мястото му, облегната на камъните. Бяха много здрави. Опрях длани в тях и се опитах да си спомня всяка подробност от каменния кръг.

Крещящите канари бяха последното, което наистина си спомнях. Дори в това се съмнявах. Крясъците бяха продължили и след това. Възможно бе звуците да не са идвали от самите камъни, а от… нещото… в което бях пристъпила. Кръгът някакъв портал ли представляваше? Към какво? Каквото и да беше, нямах думи, с които да го опиша. Процеп във времето навярно, защото съвсем очевидно в един момент бях тогава, а в следващия — сега, като камъните бяха единствената връзка.

И звуците. Макар и стъписващи, сега ми се струваше, че много наподобяваха звуци на битка. Полевата болница, в която работех, бе бомбардирана три пъти през Войната. Макар да знаехме, че паянтовите стени на временните здания няма как да ни защитят, лекарите, сестрите и санитарите се втурваха вътре и се скупчваха заедно за кураж. Куражът е много скъп, когато на метри от теб пищят снаряди и се взривяват бомби. И този вид ужас е най-близкото до онова, което усетих при кръга.

Тогава осъзнах, че всъщност си спомням някои неща за самото пътуване, макар и много бегло. Спомних си чувството, че се боря физически, сякаш хваната в течение. Борих се с него, каквото и да бе то. В това течение имаше и образи. Не точно визуални, а по-скоро като недовършени мисли. Някои ме ужасяваха и затова се борех с тях, докато… преминавах. Дали не съм се носила към други? Струваше ми се, че се бях стремила някак да изплувам. Дали не бях избрала да се появя тук, защото предлагаше убежище от водовъртежа?

Тръснах глава. Така не стигах до отговори. Нищо не ми беше ясно, освен стремежът ми да се върна при каменния кръг.

— Госпожо? — Плах гласец ме принуди да вдигна глава. Две момичета, на не повече от седемнайсет, ме гледаха срамежливо оттатък прага. Бяха облечени в грубо платно, носеха дървени обувки, а на главите си имаха забрадки. Девойката, която се беше обадила, носеше четка и няколко сгънати парчета плат, а другата — димяща кофа. Момичетата на госпожа Фиц, които щяха да почистят стаята.

— Нали няма да ви пречим, госпожо? — попита притеснено едното.

— Не, не — уверих ги. — И бездруго си тръгвах.

— Пропуснахте обяда — уведоми ме другото момиче. — Но госпожа Фиц ми каза да ви кажем, че в кухнята има храна. Когато искате, да отидете.

Хвърлих поглед към прозореца в края на коридора. Слънцето леко преваляше и рязко усетих глад. Усмихнах се на момичетата.

— Може и така да сторя. Благодаря.

* * *

Отново занесох обяд на Джейми, опасявайки се, че иначе отново ще забрави да яде. Докато седяхме на тревата и той се хранеше, го попитах защо е живял сред пущинаците и е крадял добитък по границата. Достатъчно бях видяла и от посетителите от съседните села, и от жителите на самия замък, за да знам, че Джейми е отгледан в по-благородна среда и е много по-добре образован. Като че ли идваше от заможно семейство, ако съдех по описанието на фермата му. Защо бе тъй далеч от дома?

— Аз съм престъпник — каза той, сякаш се изненада, че не зная. — Англичаните са обявили награда от десет златни лири за главата ми. Не колкото за някой бандит, който граби по пътищата, но и повече от джебчия.

— Само за възпрепятстване на реда? — Не можех да повярвам. Десет златни паунда бяха половината приход от малка ферма. Не си представях как един избягал затворник би струвал толкова на англичаните.

— О, не. И за убийство. — Задавих се с хапката хляб и кисела краставичка. Джейми ме потупа по гърба, докато можех отново да продумам.

С насълзени от усилието очи попитах:

— К-кого си убил?

Той сви рамене.

— Ами, малко е необичайно. Всъщност не убих този, заради чието убийство обявиха наградата. Но пък съм видял сметката на няколко червенодрешковци, така че не е несправедливо.

Той направи пауза и пораздвижи рамене, сякаш ги търкаше в невидима стена. Бях забелязала, че му е навик, когато първата сутрин в замъка се погрижих за рамото му и зърнах белезите по гърба му.

— Беше при форт Уилям. Ден-два не можех да се движа, след като ме биха втория път, а от раните ме хвана треска. Когато отново можех да стоя прав, някои… приятели се постараха да ме измъкнат, по начин, който по-добре да не описвам. Така де, вдигнахме малко врява и един старши сержант беше застрелян — по една случайност този, които ме беше бил първия път. Не бих го застрелял — нямах нищо лично против него, а и бях твърде слаб, за да правя каквото и да било, освен да се държа за коня. — Широката му уста се присви, а устните му изтъняха. — Макар че, ако беше капитан Рандал, щях да се постарая.

Той отпусна рамене и ленената риза се опъна по гърба му. Сви рамене и продължи:

— Но обвиниха мен. Затова сам не се отдалечавам от замъка. Толкова високо в планините не е никак вероятно да попаднеш на английски патрул, но често прекосяват границата. А я има и Стражата, макар че не приближават замъка. Колъм няма нужда от услугите им, има си собствени хора. — Той се усмихна и прокара пръсти през късо подстриганата си коса, така че тя щръкна като ярки таралежови бодли. — А и не съм точно незабележим, виждаш. Съмнява ме в самия замък да има доносници, но из селата може и да се намират някои, които с радост биха ме предали на англичаните за няколко пенса — ако знаеха, че съм издирван. Сигурно си се досетила, че не се казвам Мактавиш?

— Колъм знае ли?

— Че съм престъпник ли? О, да, знае. Повечето хора по тези краища сигурно знаят — нещата във форт Уилям предизвикаха доста шум тогава, а новините тук пътуват бързо. Само че не знаят, че англичаните търсят точно Джейми Мактавиш — стига някой, който знае истинското ми име, да не ме види. — Косата му стърчеше по абсурден начин. Силно ми се прищя да я пригладя, но устоях на изкушението.

— Защо носиш косата си така? — попитах ненадейно и се изчервих. — Съжалявам, не е моя работа. Просто се зачудих, понеже повечето от другите я носят дълга…

Той сплеска бодличките си, малко смутен.

— И моята беше дълга. Сега е така, защото монасите трябваше да обръснат тила ми само преди два-три месеца. — Той се приведе, за да разгледам тила му. — Ето, виждаш ли, тук.

Усещах мястото с пръсти, а когато разделих гъстите косми с пръсти, видях петнайсетинасантиметров белег, още розов и подут. Натиснах го леко. Добре зараснала, добре зашита рана — но навярно много дълбока.

— Боли ли те глава? — попитах с професионална загриженост. Той се изправи, приглади косата си над раната и кимна.

— Понякога, ала не толкова силно, колкото преди. Повече от месец след като се случи, бях сляп, а главата ме болеше чудовищно. Когато зрението ми се върна, болките отшумяха. — Той примигна неколкократно, сякаш изпробваше зрението си. — От време на време се замъглява, когато съм много уморен. Нещата се размиват.

— Цяло чудо е, че не си загинал — отвърнах. — Сигурно имаш дебела глава.

— О, да. Кокали и отвън, и отвътре, според сестра ми. — И двамата се засмяхме.

— Какво точно стана? — попитах. Той се намръщи и гласът му стана несигурен.

— Ами… там е работата — рече бавно. — Нищичко не помня. Бях при прохода Кариарик, с няколко момчета от Лох Лаган. Последно помня, че си проправях път нагоре по хълма през едни шубраци. Убодох се на една зеленика и си помислих, че капките кръв приличат точно на плодовете й. В следващия миг се събудих във Франция, в абатството „Света Ана“, някой сякаш блъскаше главата ми като тъпан, а друг ми даваше да пия нещо студено.

Той потърка тила си, сякаш още го болеше.

— Понякога ми се струва, че помня някакви дреболии — как над главата ми се люлее лампа, вкус на нещо сладко и мазно, как някакви хора ми говорят. Но не знам дали нещо от това е наистина. Знам, че монасите са ми давали опиум и че съм сънувал почти през цялото време. — Той притисна клепачи с палец и показалец. — Един сън сънувах най-често. Как в главата ми растат корените на дърво, големи и закривени, възлести, растат, надуват се, вадят ми очите, задавят ме. И не продължаваха надолу, извиваха се, растяха. Накрая ставаха достатъчно големи, за да пръснат черепа ми, и се събуждах със звука на пукащи се кости в ушите. — Направи гримаса. — Едно такова сочно пукане, като изстрели под вода.

— Отврат!

Над нас падна сянка и един здрав ботуш се показа пред погледа ми, побутвайки Джейми в ребрата.

— Лениво копеленце — рече новодошлият без грам страх, — тъпчеш се, а конете търчат безконтролно. И кога ще опитомиш онази кобилка?

— Няма да стане по-скоро, ако се уморя от глад, Алек — отвърна Джейми. — А ти си вземи, има много. — Подаде едно парче сирене в ръката на мъжа, полусвита от артрит. Той пое храната, докато присядаше.

С нетипична изтънченост, Джейми ми представи посетителя — Алек Макмеън Макензи, главен коняр в замъка Леох.

Набит мъж с кожени панталони и груба туника, главният коняр имаше властното излъчване, достатъчно за да укроти всеки жребец. „Взор на Марс — жив закон и страх“, хрумна ми неканен цитатът от „Хамлет“. Взорът представляваше едно-единствено око. Другото беше скрито под черна превръзка. Сякаш за да компенсират липсата, веждите му никнеха като че ли от средата на челото — дълги сиви косми, като антените на насекомо, се поклащаха заплашително насред кафявия гъсталак.

След като ми кимна веднъж, Стария Алек (така го наричаше Джейми, несъмнено за да не го бърка с младия Алек, моя водач през тези няколко дни) не ми обърна повече внимание. Гледаше ту храната, ту трите млади коня, махащи с опашки в ливадата под нас. Аз също бързо изгубих интерес, когато разговорът се превърна в дълго обсъждане на родословното дърво на няколко несъмнено благородни коня, които не присъстваха, както и в изброяване на подробности за размножаването на всички представители на конюшнята за няколко години назад и неразбираеми забележки за конското устройство — глезенни стави, мускули между плешките, раменете и други части от анатомията им. Понеже единствените части от анатомията на конете, които забелязвах, бяха муцуната, опашката и ушите, тънкостите на разговора съвсем ми убягнаха.

Облегнах се на лакти и вдигнах лице към топлото пролетно слънце. Странен покой бе обзел деня, усещане, че нещата тихо работят както трябва и нищо не обръща внимание на дребнавите човешки тревоги. Може би чувствах покоя, който човек винаги изпитва навън, далеч от сгради и шум — или бе заради градинарството, ненатрапчивото удоволствие да докосваш растящ живот, да му помагаш да расте. Или просто удоволствието, че съм си намерила работа за вършене, вместо да се шляя из замъка, напълно не на място, и да изпъквам като мастилено петно върху лист хартия.

Макар да не участвах в разговора за конете, не се чувствах чужда. Старият Алек се държеше, все едно съм част от пейзажа, а макар от време на време да поглеждаше към мен, Джейми лека-полека спря да ми обръща внимание и разговорът им премина в ритъма на келтския, сигурен знак, че са навлезли в емоционални води. Понеже не разбирах нищичко, звуците ме успокояваха като жуженето на пчели в цветовете на пирена. Странно омиротворена и сънлива, изтласках всички мисли за подозренията на Колъм, за собствените си беди и други смущаващи идеи. „Утрешният ден ще се безпокои за себе си“, изникна в главата ми библейският цитат.

По-късно нещо ме събуди, може би хладината на преминаващ облак или смяна в тона на разговора между двамата мъже. Отново бяха преминали на английски и говореха със сериозен тон, вече не за коне.

— Няма и седмица до Събора, момко — казваше Алек. — Реши ли какво ще правиш?

Джейми въздъхна тежко.

— Не, Алек, не съм. Понякога ми се струва едно, понякога друго. Хубаво ми е тук, да работя с животните и теб. — Долових усмивка в гласа на младежа, която изчезна, когато продължи: — А Колъм ми обеща да… е, няма как да знаеш. Но целувката на желязото, да променя името си на Макензи и да се откажа от всичко, с което съм роден? Не, не мога да се накарам.

— Упорит като татко си — отбеляза Алек, макар и с неохотно одобрение. — Понякога ми приличаш на него, нищо че си висок и светъл като рода на майка си.

— Познавал си го, значи? — Джейми звучеше заинтригуван.

— Малко. Повече съм чувал. Знаеш, че съм бил в Леох още отпреди родителите ти. И ако слушаш какво говорят Дугал и Колъм за Черния Брайън, ще си кажеш, че е самият дявол, даже по-лош. А майка ти — Дева Мария, отнесена от него в Ада.

Джейми се засмя.

— И съм като него, така ли?

— Дума да няма, момко. Да, виждам защо ще ти приседне да станеш човек на Колъм. Но монетата си има две страни, нали? Ако стигнем до битки със Стюартите, например, и Дугал получи каквото иска. Ако си от правилната страна в тази война, ще си върнеш земите, че и още в добавка, пък Колъм да прави каквото ще.

Джейми отвърна с това, което вече наричам „шотландския звук“, неясното гърлено възклицание, което би могло да значи почти всичко. В този случай Джейми сякаш се съмняваше, че може да се стигне до подобен развой.

— Да — отвърна той, — ами ако Дугал не получи своето? Или боят се обърне в лоша посока?

Алек на свой ред издаде гърления звук.

— Тогава остани тук, момко. Бъди отговорник на конете на мое място — няма да ме бъде още много дълго, а по-добър от теб с животните не съм виждал.

Джейми изсумтя скромно, но личеше, че се е зарадвал на комплимента.

По-възрастният мъж продължи:

— Макензи също са ти рода. Няма да предаваш кръвта си. А има и друго за мислене — и гласът му доби игрива нотка, — например госпожица Лери?

Отново получи странен звук в отговор, този път с тон на смущение и отрицание.

— Стига, момко, няма да се оставиш да те бият заради девойка, за която не те е грижа. А и знаеш, че баща й няма да позволи да се омъжи извън клана.

— Много е малка, Алек, и ми стана жал — отбранително заяви Джейми. — Нищо повече. — В сумтенето на Алек долових подигравателно неверие.

— Говори го на някое конче това, момко. То може да ти повярва. Но дори да не е Лери — а с нея никак няма да сбъркаш, дума да няма, — пак ще си по̀ за женене, ако имаш малко пари и бъдеще, например като станеш следващият отговорник по конете. Ще можеш да си избереш която мома поискаш — ако първо някоя не избере теб! — Алек почти се засмя, като човек, който почти никога не го прави. — Мухите край делвата с мед нищо няма да са! И сега, дето си без пукнат грош, без никакво име, момите припадат по теб, виждал съм! Даже тая сасенакска пачавра не може да се откъсне от теб, а уж вдовица!

Поисках да предотвратя очертаващите се все по-неприятни за мен откровения на коняря и реших, че е време официално да се събудя. Протегнах се, прозях се и седнах, търкайки показно очи, за да не ми се налага да гледам към когото и да било от двамата.

— Май че съм заспала. — Замигах очарователно към тях. Джейми, с пламнали уши, се правеше на вглъбен в прибирането на остатъците от пикника. Старият Алек се втренчи в мен, явно обръщайки ми внимание за пръв път.

— Интересуват ли те конете, моме? — попита ме той. Трудно можех да отрека, предвид обстоятелствата. Съгласих се и получих подробен анализ на младата кобила на полянката, която дремеше на сянка и току пропъждаше някоя муха с опашката си.

— Добре си дошла да гледаш, когато поискаш, моме — довърши Алек, — стига да не се приближаваш толкова, та да разсейваш конете. Трябва да работят, знаеш. — Определено звучеше, сякаш ме пъди, ала не станах. Спомних си защо бях дошла.

— Да, ще внимавам следващия път — обещах. — Но преди да се върна в замъка, исках да прегледам рамото на Джейми и да сваля превръзката.

Алек кимна бавно, но за моя изненада самият Джейми отказа, като се извърна и закрачи към полянката.

— Ще почака — каза той, без да ме гледа в очите. — Има още много за вършене днес. Може би по-късно, след вечеря, а? — Много странно. По-рано не бързаше да се връща към работата си. Но едва ли можех да го накарам насила. Свих рамене и се съгласих да се срещнем след вечеря, след което поех към замъка.

Пътьом се замислих каква форма имаше белегът на тила на Джейми. Не беше права резка, като от английски меч, а като от закривено острие. Локабърска алебарда? Но, доколкото знаех, подобни оръжия са били носени — носеха се все още, поправих се, — от шотландски кланове.

Едва когато се отдалечих, ми хрумна, че за беглец с толкова врагове Джейми бе необичайно доверчив към непозната като мен.

* * *

Оставих кошницата в кухнята и се върнах в кабинета на Бийтън, вече блеснал от чистота след енергичната работа на помощничките на госпожа Фиц. Дори десетките стъкленици искряха на слабата светлина от прозореца.

Скринът ми се стори добро място за начало, с инвентара си от билки и лекарства. Предната вечер, преди да заспя, разгледах за няколко мига част от подвързаната книга на Бийтън. Това се оказа „Указател и наръчник на лекаря“, списък с рецепти за най-различни симптоми и болести, а съставките явно се намираха пред очите ми. Книгата се делеше на няколко части: „Възстановителни билки, еметици и сладки смеси“, „Таблетки“, „Лапи и ползите от тях“, „Варене на билки и противоотрови“, както и доста дълга част със зловещото название „Очистителни“.

Когато прочетох няколко рецепти, ми стана ясна липсата на успех на покойния Дейви Бийтън. На едно място пишеше следното: „За главоболие вземете едно парче конска тор, внимателно го изсушете, стрийте го на прах и го изпийте, смесено с бира“. Или пък това: „За детски конвулсии — пет пиявици зад ухото“. А няколко страници след това пишеше: „Разтвори корените на жълтениче, куркума и соковете на 200 мокрици, не може да не помогнат при жълтеница“. Затворих книгата, удивена колко много от пациентите на лекаря, според дневника му, не просто са оцелели след подобни намеси, но и са оздравели.

Най-отпред в скрина се мъдреше голям кафяв буркан с няколко подозрителни на вид топчета. След всичко прочетено имах добра представа какво е това. Завъртях надписа към себе си и победоносно прочетох: КОНСКА ТОР. Подобна субстанция едва ли се облагородяваше след престояване, така че внимателно оставих буркана, без да го отварям.

Малко след това установих, че PURPLES OVIS е латинското название на подобна субстанция, само че от овце. МИШЕ УХО също се оказа не име на растение и изтръпнала от погнуса, избутах стъкленицата по-далеч от себе си.

Запитах се що за чудо ще са „мокриците“, които срещах навсякъде, изписани по какъв ли не начин — бяха важна съставка на много лекарства, — и най-сетне открих буркан с това име. Беше наполовина пълен с нещо като малки сиви хапчета. Бяха не по-големи от половин сантиметър и така съвършено обли, че се изумих на майсторството на Бийтън. Приближих стъкленицата до лицето си — струваше ми се твърде лека. Тогава видях фините като косъм бразди по всяко „хапче“, както и микроскопични сгърчени крачка. Бързо оставих стъкленицата, обърсах длан в престилката си и си отбелязах наум какво са мокриците.

Имаше и немалко безвредни субстанции, както и няколко буркана със сушени билки, които дори бяха полезни. Открих малко от стрития перуников корен и ароматния оцет, с който госпожа Фиц беше прочистила раната на Джейми. Намерих и ангелика, пелин, розмарин и нещо с наименованието СМРАДЛИВ АРАТ. Отворих го внимателно и открих меките краища на елхови клонки, а от бутилката се разнесе приятен балсамов аромат. Оставих съда отворен и го поставих на масата, за да освежи въздуха в тъмната стаичка, като продължих да разглеждам съдържанието на шкафовете.

Изхвърлих няколко буркана сушени охлюви, както и един с надпис МАСЛО ОТ ЗЕМНИ ЧЕРВЕИ — който се оказа точно това. Също така ВИНУМ МИЛИПЕДАТУМ — стоножки, накиснати във вино; ПРАХ ОТ ЕГИПЕТСКА МУМИЯ, неопределен на вид, но подозирах, че произхожда от песъчлив речен бряг, а не от фараонска гробница; КРЪВ ОТ ГЪЛЪБ, мравешки яйца, няколко сушени жаби, старателно уплътнени с мъх, и ЧОВЕШКИ ЧЕРЕП НА ПРАХ. Чий ли беше?

Почти цял следобед тършувах из скрина и чекмеджетата на шкафа. Когато приключих, подът беше отрупан с бутилки, кутии и флакони за изхвърляне, и много по-малка групичка полезни съставки, които върнах обратно в скрина.

Доста време се колебаех в коя от двете купчини да поставя една торба паяжини. И Наръчникът на Бийтън, и собствените ми смътни спомени за народната медицина твърдяха, че паяжините помагат за превръзки. Макар да бях склонна да приема подобни неща за крайно нехигиенични, опитът ми с ленените превръзки край пътя сочеше, че е желателно превръзките ми не само да попиват добре, но и да стоят на място. Накрая върнах паяжините в скрина, като реших да потърся начин да ги стерилизирам. С преваряне едва ли щеше да се получи. Може би парата нямаше да унищожи лепкавостта им?

Потърках ръце в престилката си. Бях прегледала почти всичко, с изключение на дървения сандък до стената. Отворих го и отстъпих незабавно от вдигналата се смрад.

Сандъкът съдържаше хирургичните приспособления на Бийтън. Зловещи на вид триони, ножове, длета и други подобни, които сякаш подхождаха повече за строителни дейности, отколкото за работа върху хора. Смрадта вероятно бе плод на това, че Дейви Бийтън не бе сметнал за нужно да чисти инструментите си преди и след всяка употреба. Направих отвратена гримаса, когато забелязах тъмните петна по остриетата, и затръшнах капака.

Довлачих сандъка до вратата с намерението да кажа на госпожа Фиц, че след като превари инструментите, може да ги достави на дърводелеца на замъка, ако имаше такъв.

Движение зад мен ме накара да спра, тъкмо навреме, за да не се блъсна в двама младежи. Единият крепеше другия, който куцаше силно. Куцият крак бе скрит от вързоп парцали, оцапани с прясна кръв.

Огледах се и посочих сандъка.

— Седни — казах. Явно новият лекар на замъка Леох вече практикуваше.