Диана Габалдон
Друговремец (22)

21.
Беда след беда

Леко отместих още влажното водорасло от ръкава си и го поставих насред попивателната хартия. Мастилницата се оказа наблизо, затова потопих водораслото в нея, а после се заех да създавам интересни форми върху плътната хартия. Дълбоко в духа на заниманието завърших шедьовъра си с грозна дума, внимателно попих мастилото с пясък и подпрях картината на преградата за писма.

Отстъпих назад, за да се насладя на ефекта, а след това се огледах с какво друго да се разсея, преди неминуемото посещение на капитан Рандал.

Не е зле за личните покои на капитан, мислех си, докато обхождах с поглед останалите картини по стената, сребърните канцеларски материали по бюрото и дебелия килим. Пристъпих върху него, за да попие хубаво водата от мен. Ездата до форт Уилям бе изсушила горните ми дрехи, но от долния слой можеше да се изцеди още много вода.

Отворих малък скрин зад бюрото и открих резервната перука на капитана, старателно закрепена на чифт поставки от ковано желязо, както и посребрен далекоглед, военни четки и гребен от черупка на костенурка, подредени в спретната редица. Извадих перуката на бюрото и посипах останалия пясък от купата върху нея, преди да я върна на мястото й.

Когато капитанът влезе, седях на бюрото с гребена и се оглеждах в огледалото. Той обхвана с няколко бързи погледа вида ми, разбъркания скрин и опръсканата с мастило попивателна хартия.

Без да мигне, придърпа стол и седна срещу мен, отпуснат небрежно, подпрял крак на другото коляно. От една от фините, аристократични ръце висеше пръчка за яздене. Възлестият й връх, сплетен в червено и черно, се поклащаше напред-назад над килима.

— Има не едно и две привлекателни неща в идеята — рече, докато следеше очите ми, вперени в пръчката. — Но може да се сетя и за нещо по-добро, ако събера мислите си.

— Сигурно бихте могъл — отвърнах и пригладих встрани плътен кичур, паднал над очите ми. — Само че не ви е разрешено да биете жени, нали?

— Само при определени обстоятелства — каза той любезно. — Които не отговарят на положението ви — още. Но това са все официални дела. Исках първо да се поопознаем лично.

Посегна към гарафата на бюфета до него.

Пиехме бордо безмълвно и се гледахме над чашите.

— Забравих да отправя благопожеланията си за брака ви — каза той ненадейно. — Простете липсата ми на обноски.

— О, няма проблеми — мило му отвърнах. — Убедена съм, че родът на съпруга ми ще ви е много благодарен, задето сте ми предложили гостоприемството си.

— О, съмнява ме — каза той с очарователна усмивка. — Но пък и не се сетих да ги уведомя, че сте тук.

— Защо смятате, че не знаят? — попитах го, макар вътрешно да губех решителност, въпреки да си бях казала, че ще го надвия с безочливост. Погледнах набързо през прозореца, но той се намираше от погрешната страна на сградата. Слънцето не се виждаше, но още жълтееше ярко — следобед ли беше? Колко щеше да се мине, преди Джейми да открие коня ми? Колко щеше да се мине, преди да последва дирята ми през потока — и преди да я загуби? Да изчезнеш безследно имаше предимства. Всъщност, ако Рандал не решеше да изпрати на Дугал вест, нямаше как шотландците да разберат къде съм отишла.

— Ако знаеха — рече капитанът и изви нагоре елегантна вежда, — сигурно вече щяха да са се свързали с мен. Предвид с какви епитети ме наричаше Дугал Макензи при последната ни среща, не бих казал, че ме счита за най-подходящия придружител на дама, особено от неговия род. А кланът Макензи явно ви смята за толкова ценна, че по-скоро би ви приветствал, отколкото да ви остави в ръцете ми. Мислех, че дори варварите се грижат по-добре за жените си. — Очите му изведнъж проблеснаха. — Или може би сте решила да се разделите с тях?

Той се отпусна назад, заинтригуван от новата посока за размисъл. Попита:

— Може би брачната нощ ви е дошла в повече? Трябва да призная, че ме смути и озадачи това, че предпочитате да споделяте постелята на някой от онези космати, полуголи диваци, вместо да продължим разговорите си. Това говори за силна отдаденост към дълга, мадам, и трябва да поздравя работодателя ви за способността му да ви вдъхнови така. Но — облегна се още по-назад в стола си и закрепи чашата бордо на коляното си, — се боя, че трябва да ви поискам името му. Ако наистина сте се разделили с мъжете от Макензи, най-вероятно сте френски агент. Ала чий?

Изгледа ме втренчено, като змия, омайваща птица. Бях изпила достатъчно бордо, за да запълня празнотата в себе си, и отвърнах на погледа.

— О — казах с благовъзпитан тон, — значи най-после ме включвате в разговора, така ли? Мисля, че добре се справяхте и сам. Моля, продължете.

Фините извивки на устата му се присвиха, а дълбоката бразда в ъгълчето стана още по-дълбока, но той не отвърна. Остави чашата, изправи се и свали перуката си. Отиде до скрина и я постави на една празна стойка. Спря се за миг, когато видя тъмните зрънца пясък по другата перука, но изражението му не се промени забележимо.

Без перука косата му беше тъмна, гъста, фина и лъскава. Също така ми бе смущаващо позната, макар и дълга, и вързана със синя лента. Той я махна, взе гребена от бюрото и среса косата си, смачкана от перуката. После отново внимателно сложи лентата. Вдигнах услужливо огледалото, за да види какво е постигнал. Той взе стъклото от ръцете ми с формален жест и го върна на мястото му, след това почти затръшна скрина.

Не можех да кажа дали бавните му движения целяха да нарушат присъствието на духа ми — в този случай вършеше работа — или просто защото не знаеше какво да прави.

Напрежението се разсея леко, когато влезе един от дежурните с чаен поднос. Без да продумва, Рандал го наля в две чашки и ми предложи едната. Отпихме.

— Не ми казвайте — рекох накрая. — Нека позная. Това е нова форма на убеждение — изтезание чрез пикочен мехур. Наливате ме с течности и после съм готова да ви кажа всичко, за да седна на гърнето за пет минути.

Толкова се изненада, че се засмя. Лицето му се промени съвсем и ми бе лесно да си представя защо най-долното ляво чекмедже на бюрото му е натъпкано с парфюмирани писма с женски почерк. Веднъж позволил на фасадата да се пропука, той не сподави смеха си. След това ме изгледа с остатъчна полуусмивка.

— Каквото и друго да сте мадам, със сигурност сте поне занимателна — отбеляза той. Дръпна един звънец до вратата и когато се появи дежурният, му нареди да ме изпроводи до нужното помещение.

— Само внимавай да не ти се измъкне по пътя, Томсън — добави, като ми отвори вратата с ироничен поклон.

Отпуснах се изнемощяла на вратата на нужника, където ме бе въвел Томсън. Да съм по-далеч от Рандал беше успокояващо, но не задълго. Бях имала възможност да преценя що за човек е, и по разказите на други хора, и от личен опит. Но все още през лъскавото, безскрупулно покритие се показваха проблясъци от Франк. Реших, че съм сгрешила, когато го накарах да се засмее. Седнах, пренебрегвайки смрадта, фокусирана върху настоящия проблем. Нямаше как да избягам. Дори без охраната на бдителния Томсън, офисът на Рандал се намираше почти в средата на групичката военни сгради. И макар самият форд да не бе нищо повече от каменно укрепление, стените бяха три-четири метра високи, а двойната порта се пазеше постоянно.

Помислих дали да не се престоря на болна и да остана тук, но се отказах — не само защото обстановката беше крайно неприятна. Неприятната истина бе, че няма смисъл да печеля време, освен ако не го печеля с някаква цел. Никой не знаеше къде съм, а Рандал нямаше намерение да го оповестява. Принадлежах му, докогато искаше да се забавлява с мен. Отново съжалих, че го разсмях. Садист с чувство за хумор бе страховито създание.

Докато мислех трескаво какво да кажа на капитана, се хванах за едно изникнало ми име. Не го бях чула добре и го помнех само по приумица, но се надявах да съм го запомнила добре. Бе изключително слаба карта, но имах само нея. Поех си дълбоко дъх, издишах бързо и излязох от убежището си.

В офиса добавих захар към чая си и го разбърках внимателно. После сметаната. След като удължих церемонията колкото можах, се принудих да погледна към Рандал. Седеше в любимата си поза и елегантно придържаше чашката си във въздуха, за да ме оглежда по-добре.

— Е? — попитах. — Не се тревожете, няма да ми развалите апетита, нямам такъв. Какво ще правите с мен?

Усмихна се и внимателно отпи от парещия чай, преди да ми отговори:

— Нищо.

— Наистина ли? — Повдигнах изненадано вежди. — Изобретателността ви е предала, така ли?

— Не бих казал — отвърна, вежлив както винаги. Погледът му ме обходи за пореден път, никак невежливо. — Не — повтори, като се загледа в крайчето на корсета ми, където втъкнатото шалче привличаше окото към горната част на гърдите ми, — колкото и да ми се ще да ви дам тъй нужния ви урок по обноски, боя се, че трябва да отложа удовлетворението си за неопределено време. Ще ви изпратя в Единбург със следващата поща. И не бих искал да ви повредя видимо — началниците ми може да ме помислят за немарлив.

— Единбург? — Изненадата ми надделя.

— Да. Чувала сте за Толбуут, предполагам?

Бях чувала. Един от най-кошмарните затвори от тази епоха, печално прочути със смрадта, престъпността, вилнеещите в него болести и мрак. Мнозина от затворниците там умираха, преди да се изправят в съда. Преглътнах с усилие надигналата се горчива жлъч заедно със сладкия чай.

Рандал отпиваше от своя, доволен от себе си.

— Там би трябвало да ви е уютно. Все пак предпочитате обстановката си влажна и низка. — Изгледа осъдително прогизналия крайчец на фустата под роклята ми. — След замъка Леох ще се чувствате като у дома си.

Съмнявах се, че кухнята в Толбуут ще е толкова добра, колкото у Колъм. А и отделно от въпроса с удобствата, не можех — не можех — да му позволя да ме прати в Единбург. Така никога нямаше да мога да се върна при каменния кръг.

Време бе да изиграя картата си. Сега или никога. Вдигнах чашката.

— Какво желаете — казах спокойно. — А какво би казал по въпроса херцогът на Сандрингам?

Той разля чая на крачола си от еленова кожа и издаде много удовлетворителен стон на болка.

Изцъках укорително с език.

Той ме изгледа свирепо. Чашката лежеше преобърната на килима и съдържанието й попиваше в него, но не посегна нито към нея, нито към звънеца. Отстрани на врата му подскачаше мускулче.

Вече бях открила купчината изгладени кърпички в лявото горно чекмедже на бюрото, до емайлираната кутийка за енфие. Подадох му една от тях.

— Дано не остане петно — рекох мило.

— Не — отвърна, като пренебрегна кърпичката. Изгледа ме внимателно. — Не, не е възможно.

— Защо не? — попитах, преструвайки се на невежа, сякаш се чудех какво не е възможно.

— Щеше да ми каже. А ако вие работите за Сандрингам, защо, по дяволите, ще се държите по този абсурден начин?

— Може би херцогът изпробва верността ви? — предположих напосоки, готова да скоча на крака при нужда. Той стискаше юмруци до хълбоците си, а пръчката за езда се намираше твърде близо до него.

Рандал изсумтя в отговор.

— А вие може би изпробвате лековерието ми. Или търпението ми към дразнители. И двете, мадам, имат много нисък праг.

Присви очи преценяващо, а аз се приготвих да го избегна.

Хвърли се към мен, а аз — настрани. Замерих го с чайника, а той се наведе и съдът се строши звучно във вратата. Дежурният явно чакаше отвън, защото подаде глава.

Задъхан, капитанът му направи нетърпеливо знак да влезе.

— Дръж я — нареди грубо и се упъти към бюрото. Задишах дълбоко, с надеждата да се успокоя, а и защото очаквах, че след миг няма да мога.

Вместо обаче да ме удари, той извади от долното дясно чекмедже, което нямах време да разгледам, дълго тънко въже.

— Що за джентълмен държи въже в чекмеджето си? — попитах възмутено.

— Подготвеният, мадам — промълви той и върза китките ми зад гърба ми.

— Върви — нареди на другия мъж и посочи с брадичка към вратата. — И не се връщай, каквото и да чуеш.

Това звучеше крайно зловещо и предчувствията ми се оправдаха категорично, когато той пак посегна към чекмеджето.

Има нещо съкрушително у ножа. Дори мъже, безстрашни в битка, ще се свият от страх при вида на голо острие. И аз се свих от страх, докато вързаните ми ръце не опряха във варосаната стена. Рандал притисна лъсналото острие между гърдите ми.

— Така — рече той разговорливо, — ще ми кажеш всичко, което знаеш за херцога на Сандрингам. — Притисна острието още малко и остави следа в плата на роклята ми. — Помислете спокойно, драга моя. Не бързам за никъде.

Платът се прокъса с леко изпукване. Усещах студената стомана точно над сърцето си.

Рандал бавно оформи полукръг с ножа под една от гърдите ми. Вълната изпърполи и падна на пода, а гърдата ми се показа. Рандал сякаш беше затаил дъх — сега издиша бавно, без да сваля поглед от моя.

Отдръпнах се, ала почти нямаше накъде. Притиснах се в бюрото и сграбчих здраво ръба му с двете си ръце. Ако приближеше достатъчно, можех се залюлея назад и да избия с крак ножа. Едва ли искаше да ме убие — със сигурност искаше първо да разбере как съм свързана с херцога. Но това ми заключение не ме утешаваше особено.

Усмихна се с усмивката на Франк — тази прекрасна усмивка, която пред мен бе очаровала студенти и стопявала сърцето и на най-хладния университетски администратор. Може би при други обстоятелства мъжът срещу мен също би ме очаровал, но сега…

Направи бърза крачка напред, постави коляно между бедрата ми и притисна раменете ми назад. Паднах тежко по гръб на бюрото, върху вързаните си китки. Той се намести между краката ми и с едната си ръка затършува за краищата на полите ми, които да повдигне, а другата постави върху голата ми гърда. Заритах яростно, но фустите ми пречеха. Той сграбчи глезена ми и придвижи длан нагоре по крака ми, избутвайки над кръста ми фустите, полата и долната ми риза. Посегна към панталоните си.

Същия като Хари дезертьора, мислех си бясна. В какво се бе превърнала британската армия? Велики традиции, няма що.

Насред английски гарнизон писъците едва ли биха привлекли каквото и да било внимание, но изпълних дробове и опитах, по-скоро формално. Очаквах шамар или разтърсване, но на него сякаш му хареса.

— Пищете, сладка моя — промълви, зает с копчетата си. — Ще ми хареса много повече, ако пищите.

Погледнах го право в очите и се сопнах:

— Начукай си го сам! — Съвършено ясно и напълно неподходящо на ситуацията.

Пред челото му падна кичур черна коса. Толкова приличаше на пра-пра-пра-пра-пра-правнука си, че ме облада ужасяващ подтик да отворя краката си и да му се отдам. Той стисна зверски гърдата ми и подтикът изчезна на мига.

Бях разярена, отвратена и унижена, но учудващо — не ме бе страх. Нещо тупна отпуснато на крака ми и осъзнах защо. Нямаше да може да го вдигне, освен ако не пищях — може би дори тогава.

— О, такава ли била работата? — В отговор получих шамар. Затворих уста и извърнах глава, за да ме изкушат още подобни забележки. Осъзнах, че независимо от изнасилването, можех да получа и нещо по-лошо от този нестабилен човек. Улових някакво движение при прозореца.

— Ще съм ти благодарен — рече хладен, равен глас, — ако си свалиш ръцете от жена ми.

Рандал застина с ръка на гърдата ми. Джейми клечеше оттатък рамката на прозореца, подпрял на едната си ръка голям пистолет с месингова дръжка.

Секунда-две Рандал сякаш не можеше да повярва на ушите си. Докато бавно завърташе глава към прозореца, дясната му ръка, скрита от Джейми, слезе от гърдата ми и се плъзна към ножа до главата ми.

— Какво каза? — попита невярващо. Стисна ножа и погледът му попадна върху Джейми. Няколко мига го зяпа, после се разсмя.

— Бог да ни е на помощ, та това е шотландското диване! Мислех, че съм се погрижил за теб веднъж завинаги! Значи гърбът ти мина, така ли? А това е твоята жена? Сладострастна пачавричка, почти досущ като сестра ти.

Още полускрита от тялото му, ръката с ножа се завъртя — острието сочеше към гърлото ми. Иззад рамото му Джейми се държеше за рамката на прозореца, готов да се хвърли напред. Дулото не помръдна, изражението му не се промени. Единствено моравеещият му врат издаваше емоциите му — под разкопчаната му яка малкият белег сияеше в яркочервено.

Почти делово Рандал бавно повдигна ножа, така че да се вижда, а върхът почти докосваше гърлото ми. Обърна се леко към Джейми.

— По-добре подхвърли пистолета насам, освен ако не ти е писнал бракът. Ако предпочиташ да си вдовец, разбира се… — Впримчили погледи, двамата стояха неподвижни цяла дълга минута. Накрая Джейми, натегнат като пружина, се отпусна. Издиша дълго и примирено и хвърли пистолета в стаята. Той тупна тежко на пода и се плъзна почти до крака на Рандал.

Той се наведе и го грабна с плавно като течен живак движение. Още щом отдръпна ножа от гърлото ми, се опитах да се изправя, но той ме бутна обратно. С една длан ме притискаше, а с другата — насочи пистолета към Джейми. Ножът бе някъде в краката ми. Само ако можех да го хвана с палци… А камата в джоба ми бе недостижима, сякаш бе на Марс.

Откакто бе видял Джейми, Рандал не спираше да се усмихва. Сега така разтегли устни, че се виждаха кучешките му зъби.

— Така е по-добре. — Лявата му ръка се премести от мен към издуващите се копчета на панталона му. — Когато пристигна, скъпи друже, бях зает. Прости ми, ако довърша, преди да подновим нашата работа.

Червенината бе плъзнала по цялото лице на Джейми, но той все така не помръдваше. Когато Рандал приключи с приготовленията си, Джейми се хвърли право срещу дулото. Опитах да извикам, да го спра, ала устата ми беше пресъхнала от ужас. Кокалчетата на Рандал побеляха върху спусъка. Петлето прещрака — пистолетът беше празен, — а юмрукът на Джейми се заби в стомаха на Рандал. Другият му юмрук смачка носа на капитана с хрущене и фини пръски кръв обагриха полата ми. Рандал подбели очи и се строполи като камък на пода.

Джейми ме повдигна и сряза въжето около китките ми.

— Блъфирал си с празен пистолет? — изграчих истерично.

— Ако беше зареден, просто бих го гръмнал, не мислиш ли? — изсъска той.

По коридора трополяха крака. Джейми ме задърпа към прозореца. До земята имаше два метра и половина, но стълбището бе точно под нас. Скочихме заедно.

Приземих се толкова здраво, че костите ми се разтресоха, и се изтърколих насред хаос от фусти. Джейми ме вдигна рязко на крака и ме притисна към стената на зданието. Войниците търчаха в сградата — показаха се шестима души, но не погледнаха към нас.

Щом отминаха, Джейми ме хвана за ръка и посочи към другия ъгъл. Примъкнахме се долепени до сградата и спряхме точно на ъгъла. Вече виждах къде сме. На около шест-седем метра от нас една стълба водеше към нещо като пешеходна пътечка по вътрешността на стената на форта. Той кимна към нея — целта ни.

Приближи глава към моята и прошепна:

— Когато чуеш експлозия, тичай с всички сили към стълбата. Аз съм зад теб.

Кимнах разбиращо. Сърцето ми биеше бясно — видях, че едната ми гърда още е открита. Нямаше какво да се стори засега. Дръпнах полите си леко нагоре, готова за тичане.

Оттатък сградата изригна взрив като от артилерия. Джейми ме побутна и аз се затичах колкото ме държаха краката. Скочих към стълбата, хванах се за нея и се изкатерих — дървената рамка затрептя, когато Джейми ме последва.

Когато стигнах до последното стъпало, се обърнах — имах птичи поглед над форта. От малко здание до задната стена се вдигаше черен пушек, а към него от всяка посока се стичаха мъже.

Джейми се подаде до мен.

— Насам.

Затича се приведен по пътечката, а аз го последвах. Спряхме до стълба на знамето. Тежкият плат плющеше над нас. Джейми се взираше над стената, търсеше нещо.

Огледах отново лагера. Мъжете се тълпяха при малката сграда, крачеха безцелно и викаха. Встрани имаше малка дървена платформа, вдигната на метър-метър и половина, до която водеше късо стълбище. От средата на платформата се издигаше тежък дървен кръст, от двете му напречни половини висяха окови.

Джейми подсвирна — от другата страна на стената Рупърт водеше коня му. Вдигна глава и приближи конете точно под нас.

Джейми режеше въжето, на което се вдигаше и спускаше знамето. Тежките червено-сини гънки се отпуснаха и се плъзнаха надолу. Тупнаха до мен. Джейми усука въжето около една от напречните подпори на знамето и хвърли останалата част през стената.

— Хайде! — каза той. — Хвани се здраво с две ръце и опри крака в стената! Хайде!

Тръгнах, пристъпвайки надолу по стената, стиснала въжето — връвта се плъзгаше и пареше ръцете ми. Приземих се до конете и побързах да се кача. Джейми се хвърли на седлото зад мен и поехме в галоп.

Забавихме на два-три километра от форта, когато стана ясно, че сме изгубили преследвачите си. След кратко съвещание Дугал реши да поемем към границата със земите на Макинтош, най-близката безопасна кланова територия.

— Можем довечера да стигнем до Дуунсбъри, там ще сме в безопасност. До утре ще ни издирват официално, но тогава вече ще сме оттатък границата.

Следобедът напредваше. Поехме с отмерено темпо, а конят ни изоставаше леко с двойния си товар. Моят кон навярно още хрупаше доволно трева в онази горичка и чакаше някой да го намери.

* * *

— Как ме открихте? — попитах. Шокът започваше да оказва влияние и се разтреперих — скръстих ръце, за да се овладея. Дрехите ми бяха изсъхнали почти изцяло, но мразът ме пронизваше чак до кости.

— Реших да не те оставям съвсем сама и изпратих човек да те наглежда. Не те е видял да си тръгваш, но е видял английските войници при брода, и теб с тях.

Гласът на Джейми бе леден. Не можех да го виня. Зъбите ми затракаха.

— Из-изненадана съм, че не си ме помислил за английски шпионин и н-не си ме оставил там.

— Дугал искаше. Но този, дето те беше видял с войниците, каза, че си се дърпала. Трябваше да се уверя с очите си. — Погледна ме, без да променя изражението си. — Имаш късмет, сасенак, че видях каквото видях в стаята. Поне Дугал трябва да признае, че не си заедно с англичаните.

— Д-Дугал, а? Ами ти? К-какво мислиш ти?

Той не отвърна, само изсумтя. Поне се смили над мен дотолкова, че да ме загърне с наметката си, но не ме докосваше повече от необходимото. Яздеше в мрачно мълчание и дърпаше юздите рязко и гневно, много по-различно от обичайната му плавност.

Самата аз бях разстроена и объркана и нямах намерение да му търпя настроенията.

— Е, какво има тогава? Какво става? — попитах нетърпеливо. — Спри да се цупиш, за Бога!

Тонът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах, и усетих как се наежвам още повече. Той обърна главата на коня си и спря край пътя. Преди да разбера какво точно се случва, слезе и ме дръпна от седлото. Приземих се несръчно и се олюлях, мъчейки се да запазя равновесие.

Дугал и останалите също спряха, когато ни видяха. Джейми им показа с рязък жест да продължават и Дугал също вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал.

— Не се бави — подвикна и тръгнаха.

Джейми изчака да се отдалечат достатъчно. След това ме завъртя рязко към себе си. Беше очевидно бесен, още миг и щеше да избухне. Собственият ми гняв се надигаше — с какво право се държеше така с мен?

— Да се цупя! — възкликна той. — Да се цупя, така ли? Удържам се пряко волята си, за да не те разтреса, докато ти изскочат зъбите, а ми казваш да не се цупя!

— Какво ти става? — попитах гневно. Опитах се да се отскубна от него, но пръстите му стискаха ръката ми като менгеме.

— Какво ми става ли? Ще ти кажа, след като толкова искаш да знаеш! — процеди през стиснати зъби. — Писна ми да доказвам наляво-надясно, че не си английски шпионин. Писна ми да те наблюдавам всяка минута от страх да не опиташ поредната глупост. И много ми писна някакви хора да ме карат да гледам, докато те изнасилват! Никак, ама никак не ми допада!

— А мислиш, че на мен ми допада? — извиках. — Опитваш се да го изкараш моя вина?!

Той ме раздруса леко.

— Вината е твоя! Ако си беше стояла, където ти казах да стоиш, това никога нямаше да се случи! Но не, защо да ме слушаш, аз съм някакъв си съпруг, защо да ми обръщаш внимание? Наумяваш си да правиш каквото си щеш и след това те намирам по гръб, с вдигнати поли, а най-жалката отрепка по тези земи е между краката ти и всеки момент ще те обладае, пред очите ми!

Шотландският му акцент обикновено бе слаб, но от секунда на секунда ставаше все по-неразбираем — сигурен знак, че е разстроен. Сякаш имах нужда да чуя акцента му, за да ми стане ясно.

Вече почти бяхме опрели носове и си викахме в лицата. Джейми бе зачервен от яд и усещах как и моето лице се налива с кръв.

— Не, ти си виновен, задето ме пренебрегваш и ме подозираш през цялото време! Казах ти истината за себе си! Казах ти, че няма нищо опасно да дойда с теб, но ти ще ме чуеш ли? Не! Аз съм само някаква си жена, защо да ми обръщаш внимание? Жените правят каквото им се каже, изпълняват заповеди и седят послушно, скръстили ръце, докато се върне мъжът да им каже какво да правят!

Той отново ме раздруса.

— Да го беше направила, сега нямаше да бягаме от стотина червенодрешковци! Боже, жено, не знам да те удуша ли, или да те хвърля на земята и да ти тегля един бой, но трябва да направя нещо.

При тези му думи направих решителен опит да го изритам в топките. Той се отдръпна и приклещи коляно между краката ми, за да прекрати следващи опити.

— Опитай го отново и такъв шамар ще ти отвъртя, че ушите ти ще писнат — изръмжа.

— Ти си примитивен глупак — изпъшках, опитвайки се отново да се отскубна от хватката му. — Да не мислиш, че нарочно съм се оставила да ме заловят англичаните?

— Да, мисля, че си го направила нарочно, за да ми го върнеш, задето не те защитих в долчинката.

Зяпнах.

— Моля? С английските дезертьори?

— Да! Така мислиш и си права. Но не можах. Наложи се да го направиш ти и сега се опитваш да ми го върнеш, като нарочно се оставяш, себе си, моята жена, в ръцете на мъж, който е пролял кръвта ми!

— Твоята жена! Твоята жена! Не те е грижа за мен! Аз съм ти просто собственост. Вълнува те само защото смяташ, че ти принадлежа, и не можеш да понесеш някой да отнеме нещо, което ти принадлежи!

— Ти ми принадлежиш — изрева той и впи пръсти в раменете ми. — И си ми съпруга, харесва ли ти, или не!

— Не ми харесва! Изобщо! Но и това няма значение, нали? Стига да ти топля леглото, не те интересува какво мисля, какво чувствам! Жената за теб е колкото да има къде да си пъхнеш оная работа, когато ти се прииска!

Лицето му пребледня като платно и той ме разтърси не на шега. Главата ми се олюля яростно и зъбите ми затракаха. Прехапах си болезнено езика.

— Пусни ме! — извиках. — Пусни ме — нарочно използвах думите, с които го беше нарекъл Хари дезертьорът, за да го уязви, — разгонено копеле!

Пусна ме и отстъпи с убийствен поглед.

— Мръсна кучка! Няма да ми говориш така!

— Ще ти говоря както искам! Не можеш да ми нареждаш!

— Явно не мога! Ще правиш каквото си искаш, без значение кой страда след това, така ли? Себична, своенравна…

— Страда само проклетата ти гордост! — извиках. — Спасих и двама ни от дезертьорите и не можеш да го понесеш, нали? Ти просто си стоеше! Ако нямах нож, щяхме да сме мъртви!

Докато не го изрекох, нямах представа, че ме е яд на него, задето не ме е защитил от дезертьорите. В по-рационално състояние мисълта не ми би хрумнала. Бих си казала, че вината не е негова. Беше въпрос на късмет, че ножът е у мен. Но сега осъзнавах, че честно или не, рационално или не, някак наистина чувствах, че той е отговорен да ме закриля, а не беше успял. Може би идваше от това, че той самият чувстваше същото толкова силно.

Взираше се изпепеляващо в мен, запъхтян от емоция. Когато заговори отново, гласът му бе нисък и хриплив.

— Нали видя онзи стълб в двора на форта?

Кимнах.

— Е, вързаха ме за стълба като животно и ме биха, докато кръвта ми не спираше да се лее! Ще нося белезите до смъртта си. И ако онзи следобед не бях извадил огромен късмет, това беше най-малкото, с което щях да мина. Сигурно после щяха да ме обесят.

Преглътна с усилие и продължи:

— Знаех това и не се поколебах и за миг да те последвам там, макар да мислех, че Дугал е прав! Знаеш ли откъде взех пистолета?

Поклатих отново глава. Гневът ми се уталожваше.

— Убих пазач до стената. Стреля по мен — затова пистолетът беше празен. Не ме улучи и го убих с камата си. Оставих я забита в ядеца му, когато те чух да викаш. Бих убил десетима, за да стигна до теб, Клеър. — Гласът му пресекваше. — И когато извика, изтичах с празен пистолет и ей-тези две ръце.

Вече говореше по-спокойно, но очите му още бяха ококорени от болка и ярост. Мълчах. Разтърсена от ужаса на случката с Рандал, не се и бях замислила за отчаяния кураж, който му е бил необходим, за да ме последва във форта.

Извърна се от мен и се прегърби.

— Права си — рече тихо. — Да, права си. — Внезапно яростта изчезна от гласа му, заменена от тон, който не бях чувала от него, дори в крайностите на физическа болка. — Гордостта ми е ранена. А само тя ми е останала. — Той опря предмишници на един бор и обори глава на тях, изтощен. Говореше толкова тихо, че почти не го чувах. — На нищо ме правиш, Клеър.

И с мен се случваше нещо много подобно. Плахо го доближих. Не помръдна, дори когато го прегърнах през кръста. Опрях буза на гърба му. Беше изпотил ризата си и трепереше.

— Съжалявам — рекох. — Моля те, прости ми.

Той се обърна и отвърна на прегръдката ми. Треперенето му отслабна.

— Прощавам ти, моме — промълви в косата ми. Пусна ме и ме погледна сериозно. — И аз съжалявам. Приеми извиненията ми за думите ми — бях разстроен, казах повече, отколкото исках. Ще ми простиш ли и ти?

След последните му думи не чувствах, че има какво да му прощавам, но кимнах и притиснах дланите му със своите.

— Прощавам ти.

Вече по-спокойни, отново се качихме на седлото. Пътят продължаваше право напред още много километри и далеч от нас се виждаше малък облак прах — вероятно Дугал и останалите.

Джейми отново беше с мен — докато яздехме, ме придържаше с ръка и се чувствах в безопасност. Ала все още го имаше смътното усещане за нанесена вреда, за въздържаност — нещата между нас още не бяха зараснали. Бяхме си простили, ала още помнехме думите си.