Диана Габалдон
Друговремец (28)

27.
Последната причина

На вечеря се натъпкахме, а след това се оттеглихме в голямата, просторна спалня и спахме като пънове. Когато се събудихме, слънцето ще да е било високо в небето, но бе скрито от облаци. Знаех, че е късно, защото оживление бе обзело къщата, всички вече работеха, а отдолу се носеха изкусителни аромати.

След закуска мъжете се приготвиха да излязат, да посетят арендаторите, да прегледат оградите за дупки, да поправят каруци и като цяло да се забавляват. Докато навличаха палтата си в антрето, Иън забеляза голямата кошница на Джени на масата под огледалото.

— Да ти набера ли ябълки от овощната градина, Джени? Би ти спестило ходенето.

— Добра идея — рече Джейми и огледа преценяващо формите на сестра си. — Не искаме да го просне на пътя.

— Теб ще те просна на място, Джейми Фрейзър — отвърна тя, докато търпеливо държеше палтото на Иън, за да го облече. — Бъди полезен, както никога, и вземи това диване навън. Госпожа Круук е в пералното помещение. Може да го оставиш там. — Тя побутна с крак малкия Джейми, който стискаше полите й и нареждаше монотонно: „Вдигни, вдигни“.

Чичо му послушно сграбчи диването през кръста и го изнесе през вратата с главата надолу, докато малкият пищеше от възторг.

— Ех — въздъхна доволно Джени, като се приведе да се огледа. Облиза пръсти и приглади вежди, след което закопча роклята си до врата. — Колко е хубаво човек да си завърши тоалета, без някой да му виси от полата или да го стиска през коленете. Понякога едва стигам до тоалетната, нито пък успявам да издумам едно изречение докрай, без да ме прекъсне.

Бузите й руменееха, а тъмната й коса лъщеше върху синята коприна на роклята. Иън й се усмихна, грейнал от вида й.

— Е, ще имаш време за раздумка с Клеър, предполагам — каза той. Повдигна вежда и ме погледна. — Навярно е достатъчно възпитана, за да те слуша, но в името на Бога, не й чети поезията си, или ще хване следващата карета за Лондон, преди да сме се върнали с Джейми.

Джени щракна с пръсти под носа му, пренебрегвайки закачките му.

— Не съм особено разтревожена. Следващата карета е чак април догодина, а дотогава сигурно ще ни е свикнала. Хайде, бягай, Джейми те чака.

Докато мъжете си вършеха работата, с Джени прекарахме деня във всекидневната — тя шиеше, а аз навивах разчорлени късове вълна и сортирах цветните парчета коприна.

Външно любезни, двете внимателно се проучвахме чрез разговорите си и се гледахме с крайчеца на очите си. Сестрата на Джейми, жената на Джейми — той беше средоточието, но не говорихме за него, макар мислите и на двете ни несъмнено да са били насочени натам.

Детството им ги свързваше завинаги, като вътък, но сплетените нишки на живота им се бяха отпуснали от подозрения и отсъствие, а след това и от браковете им. Нишката на Иън обаче бе присъствала редом с техните от самото начало. Как моята щеше да промени тъканта, какви нови напрежения щеше да породи?

Разговорът ни бе небрежен, но неизказаните думи ясно се долавяха през него.

— Значи си поела домакинството след смъртта на майка си?

— О, да. Откакто бях на десет.

Аз го отгледах и обичах като малък. Какво ще сториш с човека, когото съградих?

— Джейми казва, че си веща лечителка.

— Наместих рамото му, когато се срещнахме за пръв път.

Да, умела съм и грижовна, няма да го изоставя.

— Чувам, че бързо сте се оженили.

За парите и земите ли се ожени за брат ми?

— Да, много бързо. Научих истинската му фамилия едва след церемонията.

Не знаех, че е господар на това място — омъжих се заради него самия.

И така цяла сутрин — след това обядвахме леко и продължихме през следобеда да разменяме клюки, мнения за това или онова, както и малки, колебливи шеги, докато се преценявахме. С тази жена шега не биваше — от десетгодишна бе поела грижите за къщата, а след това бе продължила след смъртта на баща си и изчезването на брат си. Чудех се какво ли мисли за мен, но изглеждаше не по-малко способна от брат си да крие мислите си.

Когато часовникът върху камината удари пет, Джени се прозя и се протегна. Дрехата, която кърпеше, се плъзна по окръгления й корем и падна на пода.

Тя тромаво посегна към нея, но аз приклекнах първа.

— Не, аз ще я вдигна.

— Благодаря… Клеър. — Тя се поусмихна срамежливо, след като използва името ми за пръв път, и аз й отвърнах със същото.

Преди да се върнем към разговора си, госпожа Круук, икономката, подаде дългия си нос във всекидневната и притеснено попита дали сме виждали малкия господар Джейми.

Джени въздъхна и спря с кърпенето.

— Пак ли е избягал нанякъде? Не се тревожи, Лизи. Сигурно е някъде с баща си или с чичо си. Ще отидем да проверим, нали, Клеър? Добре би ми дошъл малко свеж въздух преди вечеря.

Тя се изправи с мъка и подпря длани на кръста си. Изстена и ми се усмихна накриво.

— Три седмици остават. Нямам търпение.

Бавно излязохме навън, след което Джени ми показа параклиса и пивоварната, даде ми някои подробности за историята на имението и кое кога е било построено.

Когато наближихме гълъбарника, дочухме гласове откъм беседката.

— Ето го къде е, диването! — възкликна Джени. — Само да ми падне!

— Почакай. — Поставих ръка на рамото й, защото бях разпознала по-дълбокия глас заедно с този на момчето.

— Не се тревожи, малкия — говореше Джейми. — Ще се научиш. Още е трудно, нали, когато пишката ти не се подава по-напред от пъпа?

Надзърнах иззад ъгъла — Джейми седеше на дръвника и говореше с мъника, който смело се бореше с краищата на ризата си.

— Какво правиш с детето? — попитах предпазливо.

— Уча младия Джеймс на финото изкуство да не си пикае по краката — обясни той. — Най-малкото това мога да сторя, чичо съм му все пак.

Повдигнах вежда.

— Приказките са лесни. Най-малкото, което чичо му може да стори, е да му покаже.

Той се ухили.

— Е, имаше няколко демонстрации. Макар че последния път стана малък проблем. — С племенника му се спогледаха обвинително. — Не ме гледай! — каза той на детето. — Ти беше виновен. Казах ти да стоиш мирен.

— Кхъм — сухо се намеси Джени, като погледна и двамата Джейми по един и същи начин. Малкият покри главата си с ризата, но големият само се усмихна весело и се изправи, като отупваше бричовете си. Постави ръка на темето на дребосъка и го обърна към къщата.

— „Има време за всяко нещо — изрецитира той от Книгата на Еклесиаст, — и срок за всяка работа под небето.“ Първо ще работим, млади Джеймс, а после ще се измием. А после — слава Богу, — идва вечерята.

* * *

След като се погрижи за непосредствените си задължения, Джейми прекара остатъка от следобеда с мен, в разходка из къщата. Строена през 1702-ра, тя беше наистина модерна за времето си, с такива нововъведения като порцеланови отоплителни печки и огромна тухлена фурна, вградена в стената на кухнята, така че вече не печаха хляба сред въглените в огнището. Коридора на приземния етаж, стълбището и стените на всекидневната бяха отрупани с картини. Тук-там се мяркаше пасторален пейзаж или скица на животно, но повечето бяха на семейството, както и на близки и далечни родственици.

Спрях пред един портрет на Джени като млада девойка. Седеше на градинската стена, а зад нея се извиваше червенолистна лоза. Пред нея на стената се бяха подредили много птички: врабчета, дрозд, чучулига и дори фазан. Всички сякаш се бутаха да застанат по-близо до усмихнатата си господарка. Никак не приличаше на по-церемониалните портрети, където този или онзи предтеча се бе оцъклил така, сякаш яката го задушаваше.

— Майка ми нарисува тази — рече Джейми, когато забеляза интереса ми. — Нарисува и доста от тези на стълбището, но тук има само две. Тази винаги й е била любима. — Внимателно прокара едрия си показалец по лозата. — Това бяха питомните птички на Джени. Хората й носеха някоя с навехнат крак или счупено крило и тя ги лекуваше за броени дни и ги научаваше да ядат от ръката й. Тази винаги ми е напомняла на Иън.

Той почука с пръст фазана, разперил криле, за да пази равновесие. Беше се взрял в господарката си с обожание.

— Джейми, ужасен си — рекох през смях. — А майка ти рисувала ли е теб?

— О, да. — Поведе ме към отсрещната стена, до прозореца.

Седнали до огромен мастиф, две червенокоси хлапета, пременени в карирано сукно, гледаха важно от платното. Кучето сигурно беше Неърн, дядото на Бран, а децата бяха Джейми и по-големият му брат Уили, който се беше споминал от едра шарка на единайсет. Джейми изглеждаше на не повече от две — стоеше прав между коленете на по-големия си брат и беше поставил ръчичка на главата на Неърн.

Една вечер Джейми ми беше разказал за Уили, докато се топлехме край огъня в една долчинка. Спомних си малката змия от черешово дърво, която беше извадил от торбата си.

— Уили ми я подари за петия рожден ден — каза и погали извивките. Беше смешна малка статуетка. Тялото се бе прегънало под невъзможни артистични ъгли, а главата сочеше назад, сякаш змията гледаше през рамо — ако змиите имаха рамене.

Джейми ми подаде предмета и го заобръщах внимателно.

— Какво пише отдолу? З-а-н-и. Зани?

— Това съм аз — каза Джейми и се поприведе смутено. — Умалено от второто ми име, Алегзандър. Така ме наричаше Уили.

Лицата от картината много си приличаха — всички млади Фрейзър имаха прямотата, която те предизвикваше никога да не гледаш на тях със снизхождение. На портрета обаче бузите на Джейми бяха кръгли, а носът — като копче. Чертите на брат му вече даваха обещание, така и неизпълнено, за мъжа, в който би се превърнал.

— Много ли го обичаше? — попитах тихо и поставих длан на рамото му. Той кимна и погледна към пламъците в огнището.

— О, да. — И се усмихна едва. — Беше пет години по-голям от мен и го мислех за Бог, или поне за Божия син. Следвах го навсякъде — е, където ми позволяваше.

Извърна се и закрачи пред лавиците с книги. Оставих го насаме с мислите му и зареях поглед през прозореца.

От тази страна на къщата, смътно през падащия дъжд, се виждаха контурите на скалиста, покрита с рехава трева могила в далечината. Напомни ми за Крейг на Дун, където бях пристъпила през процеп в камък и се бях показала като Алиса от заешката дупка. Но това ми се струваше толкова отдавна.

Джейми бе дошъл при мен пред прозореца и гледаше разсеяно дъжда.

— Имаше и друга причина. Главната — каза след малко.

— Причина?

— Да се оженя за теб.

— И коя беше? — Не знам какво съм очаквала да ми каже, може би поредното разкритие за усуканите дела на семейството му. Но думите му бяха по-шокиращи от кое да е фамилно откровение.

— Защото те исках. — Извърна се от прозореца и застана с лице към мен. — Повече, отколкото съм искал каквото и да било.

Зяпах го, останала без думи. Той видя изражението ми и продължи лековато:

— Когато попитах баща си как човек разбира дали е намерил правилната жена, той ми каза, че като му дойде времето, правилната жена няма да ти остави никакво съмнение. Така и стана. Когато се събудих в тъмното по пътя към Леох, а ти седеше на гърдите ми и ме ругаеше, задето кръвта ми изтича, си казах: „Джейми Фрейзър, каквато и да е на вид и нищо, че тежи колкото товарен кон — това е жената.“ — Закрачих към него и той заотстъпва, а речта му набираше скорост. — Викам си: „Вече втори път за два часа те кърпи, момко. А животът сред Макензи е такъв, че е хубаво да имаш такава жена до себе си.“ И си викам още: „Джейми, ако е толкова хубаво, когато те докосва по врата, представи си какво ще е по-надолу…“

Той се скри зад един стол и продължи:

— Разбира се, може да е бил ефектът от четири месеца в манастир без женска компания, но когато яздихме в тъмното… — той направи пауза и въздъхна театрално, като с лекота избегна замахналата ми ръка, — с този прекрасен едър задник между бедрата ми — наведе се, за да избегне удара ми към главата му, и направи стъпка встрани, като постави между нас ниска масичка, — и тази корава глава, която ме удряше в гърдите — малко метално украшение отскочи от собствената му дебела глава и издрънча на пода, — и си викам…

Вече се смееше толкова силно, че трябваше да си поема дъх между думите.

— Джейми… викам си… може да е кучка сасенак… със змийски език… с такъв задник… какво значение има, че лицето й е като на ов… ов-овца?

Препънах го рязко и се хвърлих на корема му с двата крака напред, а той се сгромоляса с тътен, който разтърси къщата.

— Значи ми казваш, че си се оженил за мен по любов? — попитах. Той повдигна вежди, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Не казах ли… точно това?

Сграбчи ме през раменете с едната ръка и прокара другата под полата ми, където яростно нащипа частта от анатомията ми, която допреди малко хвалеше.

Джени се върна, за да си вземе кошницата с бродериите — спря се и фиксира брат си със скептичен, но и развеселен поглед.

— И какви ги мислиш сега, малки ми Джейми? — попита тя, вдигнала вежда.

— Ще правя любов с жена си — изпъхтя той, останал без дъх насред хиленето и боричкането.

— Е, намерете си по-подходящо място. — Тя повдигна и другата си вежда. — Подът ще ти напълни задника с трески.

* * *

Лалиброх бе спокойно, ала и оживено място. Всеки сякаш се разбуждаше моментално по първи петли, а оттогава, та чак до след залез, фермата се движеше като сложен часовников механизъм, докато по тъмно зъбчатите колелца не отпаднеха едно по едно, за да хапнат и спят — само за да се появят на следващата сутрин по местата си сякаш с магия.

Толкова незаменим изглеждаше всеки — мъж, жена и дете, — че не можех да си представя как са се справяли в последните няколко години без господаря си. Сега не само Джейми, но и аз се впуснах в непрестанна работа. За пръв път разбрах истинското значение на строгите шотландски забрани срещу бездействието, които преди ми се струваха просто причудливост — или по-скоро предстоеше да се превърнат в такава. На бездействието се гледаше не просто като на знак за морален упадък, но и като на тежко оскърбление към естествения ред.

Имаше и други моменти, разбира се. Онези промеждутъци, мимолетни, когато сякаш всичко застиваше и съществуването се крепи в идеално равновесие, като мигът между светлината и мрака, когато и двете те обкръжават — и същевременно нито едното от двете.

Наслаждавах се на един такъв миг по време на вечерта на втория или третия ден, откакто бяхме пристигнали. Седях на оградата зад къщата и можех да видя жълтеникавокафявите поля чак до ръба на скалата в далечината, а плетеницата от дървета оттатък прохода лека-полека чернееше на фона на мъждивото перлено небе. И близките, и далечни предмети ми се струваха на едно и също разстояние, докато дългите им сенки се стопяваха в дрезгавината.

Идещият мраз правеше въздуха студен и си рекох, че скоро трябва да влизам, макар да не исках да изоставям застиналата красота на това място.

Не усетих Джейми да приближава, докато не плъзна върху раменете ми тежките гънки на наметалото. Не бях осъзнала колко е студено, докато не усетих топлината на плътната вълна.

Заедно с наметалото ме обгърнаха и ръцете на Джейми и се сгуших в него, потрепервайки.

— От къщата те виждах, че трепериш. — Той пое ръцете ми в своите. — Ще простинеш, ако не внимаваш.

— Ами ти? — извърнах се да го огледам. Въпреки все по-острите зъби на вятъра, изглеждаше невъзмутим по риза и поличка, а носът му леко червенееше, колкото да покаже, че не е нежна пролетна вечер.

— Е, аз съм свикнал. Шотландците не сме болнави като южняшките превземковци. — Повдигна брадичката ми и ме целуна усмихнат по носа. Хванах го за ушите и го прицелих по-надолу.

Целувката продължи достатъчно, за да се изравнят температурите ни, а когато се облегнах пак на оградата, кръвта бушуваше в ушите ми. Ветрецът развяваше покрай лицето ми чорлави кичурчета. Той вдигна още от тях от раменете ми и ги разроши с пръсти, така че залезът да прозира през косата ми.

— Сякаш имаш ореол, когато светлината е зад теб — каза тихо. — Ангел с корона от злато.

— Ти също — отвърнах тихо и прокарах показалец по челюстта му, там, където кехлибареният светлик искреше в наболата му брада. — Защо не ми каза преди?

Знаеше какво имам предвид. Повдигна вежда и се усмихна — половината му лице на слънце, другата на сянка.

— Е, знаех, че не искаш да се омъжиш за мен. Не исках да те натоварвам или да изляза глупак, като ти кажа тогава, когато беше ясно, че ще легнеш с мен само за да изпълниш обет, който не искаш да даваш. — Той се ухили и зъбите му се белнаха в сянката, като така победи възраженията ми още преди да ги направя. — Поне първия път. Имам си гордост, жено.

Пресегнах се и го придърпах, така че той застана между краката ми, преметнати през оградата. Усетих кожата му, хладна, и го обгърнах с краката си и наметалото. Той ме прегърна силно и притисна бузата ми към ризата си.

— Любов моя — прошепна. — О, любов моя. Толкова те желая.

— Това не е същото, нали? — попитах. — Любовта и желанието.

Той се засмя дрезгаво.

— Почти едно и също са, сасенак, поне за мен. — Усещах силата и настойчивостта на желанието му. Той ненадейно пристъпи назад, приведе се и ме вдигна от оградата.

— Къде отиваме? — Отдалечавахме се от къщата, към сбраните по края на една брястова горичка колиби.

— Да си намерим купа сено.