Диана Габалдон
Друговремец (23)

22.
Преоценки

Стигнахме до Дуунсбъри много след мръкване. За щастие беше немалък и имаше хан. Дугал затвори очи за кратко, докато плащаше на ханджията — щеше да му струва още доста сребро, за да си мълчи, че сме минавали оттук. Среброто обаче осигури и добра вечеря с много бира. Въпреки това настроението беше мрачно и се хранихме мълчаливо. Аз, в съсипаната си рокля и покрита с риза на Джейми, очевидно бях в немилост. С изключение на Джейми, мъжете се държаха, сякаш съм невидима, и дори той не правеше много повече от това да побутва към мен хляб и месо. С облекчение се качих в стаята ни, колкото и да бе малка.

Отпуснах се на леглото с въздишка, без да обръщам внимание на състоянието на завивките.

— Убита съм. Колко дълъг ден.

— Такъв беше, да.

Джейми разкопча яката и ръкавелите си и свали колана с меча си, но не понечи да продължи. Издърпа кожения ремък и го сгъна на две.

— Идвай в леглото, Джейми. Какво чакаш?

Той застана до леглото, а коланът се полюшваше леко напред-назад.

— Моме, мисля, че имаме да доуредим нещо, преди да заспим.

Прониза ме безпокойство.

— Какво има?

Не ми отвърна веднага. Придърпа си столче и седна срещу мен.

— Осъзнаваш ли, Клеър — каза той тихо, — че всички за малко да умрем днес следобед?

Погледнах кувертюрата засрамена.

— Да, знам. Вината е моя. Съжалявам.

— Да, осъзнаваш го поне — каза той. — А осъзнаваш ли, че ако някой от мъжете сред нас беше направил нещо подобно, беше поставил останалите в такава опасност, щеше да се прости с ухо или да отнесе бой с пръчка, ако не и да го убият?

Пребледнях.

— Не, не осъзнавах.

— Е, знам, че не познаваш порядките ни, това е някакво оправдание. Но пък и ти казах да се скриеш и да не мърдаш — и нищо от това нямаше да се случи. Сега англичаните ще преобърнат всеки камък. Ще трябва да се крием през деня и да пътуваме нощем. — Той направи пауза. — Колкото до капитан Рандал… това е съвсем друга работа.

— Теб ще търси най-усилено, нали? Сега, когато знае, че си тук?

Той кимна разсеяно, вгледан в огъня.

— Да. При него… е лично, знаеш.

— Толкова съжалявам, Джейми.

Джейми махна с ръка.

— Е, ако само аз бих страдал от всичко това, нямаше да го споменавам. Макар че — и той ми хвърли остър поглед — ще ти кажа, че почти ме уби да гледам ръцете на онова животно върху теб.

В погледа му прочетох как преживява наново събитията от следобеда.

Запитах се дали да не му разкажа за… трудностите на Рандал, но се боях, че това ще навреди повече, отколкото би помогнало. Отчаяно исках да се сгуша в него и да измоля прошка, но не смеех да го докосна. След дълго мълчание той въздъхна и се изправи, като плесна бедро с колана.

— Е, по-добре да се заемам. Причини много вреда, като наруши заповедта ми, и ще те накажа, Клеър. Спомняш ли си какво ти казах, когато си тръгвах тази сутрин?

Спомнях си и още как — бързо се прехвърлих оттатък леглото, с гръб към стената.

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза той твърдо. — Коленичи до леглото и повдигни полите си, моме.

— Нищо подобно няма да правя! — Сграбчих един от стълбовете на кревата и се притиснах още по-здраво в ъгъла.

Джейми ме изгледа с присвити очи, обмисляйки какво да прави. Хрумна ми, че нищичко не го спира да стори каквото иска с мен — тежеше поне с трийсет килограма повече. Накрая реши да говори, а не да действа и внимателно остави колана, преди да се присъедини към мен в леглото.

— Сега, Клеър… — започна.

— Казах, че съжалявам! — избухнах аз. — И наистина съжалявам. Никога повече няма да направя такова нещо!

— Там е работата — рече той бавно. — Може и да направиш. Защото не взимаш нещата толкова на сериозно. Мисля, че идваш от място, където всичко е по-лесно. Там не е въпрос на живот и смърт да не се подчиняваш. В най-лошия случай може да причиниш някому неудобство, да го подразниш, но никой няма да умре. — Дърпаше карирания плат на поличката си, докато подреждаше мислите си. — Жестоката истина е, че тук необмислените действия може да имат много сериозни последствия, особено за човек като мен. — Потупа ме по рамото, като видя, че съм готова да се разплача. — Знам, че не би поставила никого в опасност нарочно. Но лесно може да го сториш, без да искаш, както днес, защото не ми вярваш, че нещо наистина е опасно. Свикнала си да мислиш сама и знам със сигурност — и той ме изгледа косо, — че не си свикнала мъжете да ти казват какво да правиш. Но в името на всички нас трябва да се научиш.

— Добре — изрекох бавно. — Разбирам. Прав си, разбира се. Добре. Ще следвам заповедите ти, дори да не съм съгласна с тях.

— Хубаво. — Той се изправи и взе колана. — Хайде, слизай от леглото и да приключваме.

Зяпнах от негодувание.

— Моля?! Казах вече, че ще следвам заповедите ти!

Той въздъхна безсилно и отново седна на столчето. Изгледа ме безизразно.

— Слушай. Казваш, че разбираш. Вярвам ти. Но има разлика между това да разбираш нещо с ума си и да го усещаш у себе си.

Кимнах неохотно. Той продължи:

— Добре. Сега ще трябва да те накажа, по две причини: първо, за да го усетиш наистина. — Внезапно се усмихна. — От опит мога да ти кажа, че един хубав бой те кара да видиш нещата от по-сериозната им страна.

Стиснах страничния стълб по-здраво.

— Другата причина — продължи той — е заради хората долу. Видя какви бяха тази вечер.

Бях видяла. Толкова неудобно се чувствах на вечеря, че се радвах да се махна от стаята.

— Трябва да има справедливост, Клеър. Постъпи грешно с тях и ще трябва да понесеш наказанието си. — Той пое дълбоко дъх. — Аз съм ти съпруг. Мое е задължението да се погрижа за това и възнамерявам да го сторя.

Имах доста възражения по този въпрос. Каквито и да бяха обстоятелствата — и можех да се съглася, че поне част от тях бяха на негова страна, — самолюбието ми се бунтуваше срещу това някой да ме бие, по каквато и да е причина.

Това, че възнамеряваше да го стори мъжът, когото смятах за приятел, закрилник и любовник, бе тежко предателство. А чувството ми за самосъхранение не можеше да не се бунтува при мисълта да ме бие човек, който размахва клеймор, сякаш е мухобойка.

— Няма да ти позволя да ме биеш — казах твърдо, стиснала стълба на леглото.

— Няма ли? — Той повдигна пясъчноруси вежди. — Е, нека ти кажа, моме, нямаш думата. Независимо дали ти харесва, ти си ми жена. Ако искам да ти счупя ръката или да те храня само с хляб и вода, или да те заключа дни наред в килера — и не мисли, че не се изкушавам, — мога да го направя, а какво остава да ти загрея задника.

— Ще пищя!

— Вероятно. Ако не преди, то със сигурност по време на боя. Подозирам, че ще те чуят чак в съседния чифлик. Добър глас имаш.

Ухили се отблъскващо и пристъпи към мен.

Откопчи пръстите ми, макар и трудно, и здраво ме издърпа към края на леглото. Изритах го в пищяла, но боса не постигнах нищо. Той изсумтя и успя да ме обърне по корем, като изви ръката ми зад гърба, за да стоя мирна.

— Ще го направя, Клеър! Ако ми съдействаш, ще спра на десетия път.

— А ако не? — попитах разтреперана. Той вдигна каиша и го плесна в бедрото си с грозен звук.

— Тогава ще те притисна с коляно и ще те бия, докато ми се умори ръката. А ти ще се умориш много по-рано.

Скочих от леглото и се завъртях вихрено със стиснати юмруци.

— Варварин! Садист! — изсъсках яростно. — Правиш го за собствено удоволствие! Никога няма да ти простя.

Джейми спря, мачкайки колана в ръцете си. Отвърна с равен тон:

— Не знам какво е садист. И щом аз ти простих за този следобед, мисля, че и ти ще ми простиш, когато можеш отново да сядаш. Колкото до удоволствието… — Устната му трепна. — Казах, че трябва да те накажа. Не съм казал, че ще ми донесе удоволствие. — Присви показалец подканящо. — Ела.

* * *

На следващата сутрин не исках да напускам сигурността на стаята си — губих си времето с лентата си за коса и гребена. От предната вечер не бях разговаряла с Джейми, но той забеляза колебанието ми и ме подкани да изляза с него на закуска.

— Не се бой да се покажеш пред останалите, Клеър. Ще те подкачат, но няма да е толкова зле. Горе главата. — Побутна ме под брадичката с юмрук, а аз го ухапах, рязко, но не силно.

— Ох! — Той дръпна пръсти. — Внимавай, моме. Не знаеш къде са били.

Позасмя се и слезе на закуска.

Да, защо да не е в добро настроение, питах се горчиво. Ако снощи е искал отмъщение, беше го получил.

Беше отвратителна нощ. Неохотното ми примирение продължи точно до първия парещ удар. Последва кратка, яростна схватка, от която Джейми излезе с окървавен нос, три прекрасни драскотини по бузата и дълбоко ухапана китка. Аз за мен нещата свършиха с коляното му, притиснато в гърба ми, и сериозен бой.

Джейми, проклета да е шотландската му кожа, се оказа прав. Мъжете се въздържаха да ме поздравяват, но все пак бяха любезни — враждебността и презрението от предната вечер ги нямаше.

Докато си взимах яйца от бюфета, Дугал се приближи и ме прегърна бащински през рамото. Брадата му погъделичка ухото ми, когато ми избоботи заговорнически:

— Надявам се снощи Джейми да не е бил твърде суров с теб, моме. Звучеше, все едно те колеше.

Цялата се изчервих и се извърнах. След противните забележки на Джейми бях решила да не гъквам през цялото изпитание. Но съм сигурна, че и самият Сфинкс не би си мълчал, докато Джейми Фрейзър размахва колана.

Дугал се обърна към Джейми, който ядеше хляб и сирене на масата.

— Джейми, не беше нужно почти да убиваш момата. И по-леко напомняне щеше да стигне.

Тупна ме силно по задните части, за да покаже, а аз изтръпнах. Изгледах го злостно.

— Нашарен задник никого не е убил — каза Мърто, като дъвчеше.

— Не е. — Нед се хилеше. — Ела да седнеш, моме.

— Ще стоя права, благодаря — рекох с достойнство и всички ревнаха като магарета от смях. Джейми гледаше да избягва погледа ми, докато с преувеличено старание режеше парче сирене.

През остатъка от деня закачките продължиха и всеки от мъжете си измисли извинение да ме потупа отзад. Но като цяло бе търпимо и макар и с нежелание, приех, че може би Джейми е прав, при все че още исках да го удуша.

За седене и дума не можеше да става, така че се заех с дребни задачки, като шиене на подгъви и копчета, за да мога да ги върша при прозореца и да се оправдая, че ми трябва повече светлина. След обяда, който ядох на крак, се върнахме по стаите си. Дугал беше решил да изчакаме да се стъмни, преди да поемем към Баргренан, следващата ни спирка. Джейми ме последва до стаята, но затворих вратата пред лицето му. Нека пак да спи на пода.

Предната вечер бе тактичен, ако може така да се нарече, сложи си колана и напусна стаята веднага след като приключи, без да продума. Върна се след час, след като си бях легнала, но бе достатъчно съобразителен да не ляга до мен. Известно време се взира в тъмното към мен, въздъхна дълбоко, уви се в наметката и заспа на пода до вратата.

Твърде гневна, разстроена и физически наранена, за да спя, аз будувах през по-голямата част от нощта, като редувах мисли за думите на Джейми с мисли за това как искам да го изритам на някое чувствително място.

Опитах ли да съм обективна — макар да не бях в такова настроение, — трябваше да призная, че е прав, упреквайки ме как не приемам нещата достатъчно сериозно. Ала грешеше, като смяташе, че там, откъдето идвам, те са не толкова опасни. Навярно важеше тъкмо обратното.

Тази епоха по много начини все още ми бе сюрреалистична — като нещо от пиеса или карнавал. В сравнение с гледката на механизирана всепоглъщаща война, малките схватки тук — неколцина мъже с мечове и мускети, — изглеждаха по-скоро живописни, отколкото заплашителни.

Имах проблеми с тези нови мащаби. Убитият от мускет бе също толкова мъртъв, колкото убития от минохвъргачка. Само че последната убиваше безучастно, унищожаваше десетки, а с мускета виждаш очите на жертвата си. Това го правеше убийство, а не война. Колцина са нужни за война? Достатъчно, за да не им се налага да се гледат в очите? Ала това явно беше война — или поне нещо достатъчно сериозно, — за Дугал, Джейми, Рупърт и Нед. Дори дребният плъхолик Мърто трябваше да извършва насилие отвъд естественото си влечение към него.

Ами причините за всичко това? Един крал вместо друг? Хановери и Стюарти? За мен не бяха нищо повече от имена на дъската в класната стая. Какво представляваха в сравнение с немислимото зло на Хитлеровия Райх? Имаше значение за поданиците на тези династии, разбира се, макар дори това да ми се струваше тривиално. Но пък откога бе тривиално правото на човек да живее както желае? Борбата за правото да избираш съдбата си по-малко ли струваше от нуждата да спреш върховно зло? Размърдах се раздразнено и попипах ожулените си задни части. Взрях се ядно в Джейми, свит на пода. Дишаше равномерно, но леко — навярно и той не можеше да спи. Дано.

Отначало ми се щеше да гледам на цялото това премеждие като на мелодрама — подобни неща просто не се случваха наистина. Много шок бях преживявала, след като преминах през каменния кръг, ала най-лошият бе през онзи следобед.

Джак Рандал, толкова подобен на Франк и толкова ужасяващо различен от него. Докосвайки гърдите ми, бе изковал връзка между стария ми живот и този, бе събрал двете реалности с гръмотевичен трясък. А после Джейми — лицето му като издялано от страх оттатък прозореца, изкривено от ярост на пътя, изопнато от болка след обидите ми.

Джейми. Джейми беше истински, по-истински от всичко друго в живота ми преди или сега, повече дори от Франк и 1945-та. Джейми, нежен любовник и вероломен вагабонт.

Може би това беше част от проблема. Джейми така изпълваше сетивата ми, че обстановката край него ми се струваше ненужна. Но повече не можех да си позволя да я пренебрегвам. Безразсъдството ми почти го уби и стомахът ми се преобръщаше при тази мисъл. Рязко се изправих, за да му кажа да дойде при мен в леглото. Когато тежестта ми се отпусна върху резултата от усилията му, също толкова рязко промених решението си и се метнах обратно по корем.

Изпълнената с пристъпи на ярост и размишления нощ ме умори. Спах цял следобед и когато Рупърт ме събуди малко преди мръкване, слязох в общото помещение като в мъгла.

Дугал, несъмнено изтормозен заради поредния разход, ми беше купил кон. Здраво животно, не от най-елегантните, но с добър поглед и къса, бодлива грива — веднага го кръстих Магарешки бодил.

Не бях предвидила последствията от побоя при дългата езда. Изгледах със съмнение твърдото седло на Магарешки бодил, внезапно осъзнала какво ме чака. Върху седлото тупна дебело наметало и Мърто ми смигна заговорнически с едно от черните си плъши очички. Реших, че поне ще страдам с достойнство, и мрачно стиснах зъби, прехвърляйки се на седлото.

Сред мъжете цареше неизказана галантност — често спираха, за да се облекчи ту един, ту друг, и за да мога аз да се възползвам и да сляза. От време на време някой искаше да спре, за да пие вода, а това значеше да спра и аз, защото Магарешки бодил пренасяше манерките.

Така изминаха няколко часа, но болката се засилваше и не спирах да шавам в седлото. Накрая реших достойнството да върви по дяволите — трябваше просто да сляза за малко.

Спрях Магарешки бодил и скочих от седлото. Престорих се, че оглеждам предния му ляв крак, а останалите коне спряха край нас.

— Боя се, че има камък в подковата — излъгах аз. — Извадих го, но по-добре да го разходя. Не искам да окуцее.

— Не можем да си го позволим, права си — каза Дугал. — Добре, разходи го, но някой трябва да остане с теб. Тихо е, но не мога да те оставя сама.

Джейми веднага слезе от коня си.

— Ще я придружа — рече тихо.

— Добре. Не се бавете. Трябва да сме в Баргренан преди съмване. Спрете при „Червения глиган“, собственикът ми е приятел.

Махна на останалите, които се събраха и поеха нататък в бърз тръс, като ни оставиха сред прахта.

* * *

Няколкото часа мъчение на седлото не бяха подобрили настроението ми. Нека ме придружава, но проклета да съм, ако продумам на садистичното добиче.

Не изглеждаше като добиче на светлината на полумесеца, но стиснах зъби и закуцуках, като внимавах да не поглеждам към него.

Отначало малтретираните ми мускули се възпротивиха на непривичното усилие, но след около половин час движението стана много по-лесно.

— До утре ще се чувстваш много по-добре — отбеляза Джейми небрежно. — Но чак вдругиден ще можеш да седиш удобно.

— И какво те прави такъв познавач? — изрепчих му се. — Да не би да биеш хората толкова често?

— Ами не — отвърна той, необезпокоен от пламенността ми. — За пръв път го правя. Но имам много опит от другата страна.

— Ти? — Зяпнах го. Не можех дори да си представя как някой бие с колан надвисналата над мен маса от мускули.

Той се засмя на изражението ми.

— Когато бях малко по-дребен, сасенак. Между осем и тринайсет ме жулеха повече, отколкото мога да преброя. След това пораснах и баща ми вече не можеше да ме накара да се навеждам през перилата.

— Баща ти те е биел?

— Най-вече той. И учителят, разбира се, както и Дугал или някой от другите ми чичовци. От време на време. Зависи къде бях и какво правех.

Заинтригувах се въпреки решението си да не му обръщам внимание.

— И какво направи?

Той отново се засмя, тихо, но заразително.

— Не си спомням всичко. Като цяло си го заслужавах. Поне баща ми никога не ме е бил несправедливо. — Той крачи около минута, без да продума. — Хм. Да видим, веднъж, задето замервах пилетата с камъни, веднъж, задето яздих кравите и бяха толкова превъзбудени, че не можахме да ги издоим, веднъж, задето изядох цялото сладко от кексовете, а самите тях оставих. О, също така пуснах конете да избягат от обора, като оставих портата отключена, подпалих покрива на гълъбарника — това не беше нарочно, — изгубих си учебниците — това беше нарочно — и… — Той спря и сви рамене, а аз се засмях въпреки решението си. — Обичайните неща. Но най-често беше, защото си отварях устата, когато трябваше да я държа затворена.

Изсумтя, като си спомни нещо.

— Веднъж сестра ми Джени счупи стомна. Бях я ядосал с подигравки и ме замери с нея. Когато баща ми влезе и поиска да разбере кой е виновен, тя се боеше да каже, просто ме погледна, ококорена, уплашена — има сини очи като моите, но по-хубави, с черни мигли. Джейми отново сви рамене. — Така де, казах на баща ми, че вината е моя.

— Много благородно от твоя страна — рекох със сарказъм. — Сестра ти сигурно ти е била много благодарна.

— Би била. Само че баща ми стоял от другата страна на вратата и видял какво се случи наистина. Затова я би, задето се беше ядосала и счупила стомната, а мен ме би два пъти — задето я тормозих и задето бях излъгал.

— Не е честно! — рекох възмутена.

— Баща ми невинаги беше нежен, но обикновено беше справедлив — отвърна той невъзмутимо. — Каза, че истината си е истината и хората трябва да поемат отговорност за действията си. Това е така.

Изгледа ме косо.

— Но каза, че е било благородно да поема вината, така че мога да си избера или да ме набие, или да си легна без вечеря. — Той се засмя горчиво и поклати глава. — Баща ми ме познаваше добре. Избрах си боя без повече въпроси.

— Ти си просто ходещ апетит, Джейми — рекох.

— Да — съгласи се той без неприязън, — винаги съм бил такъв. И ти, лакомник такъв — каза той на коня си. — Изчакай да спрем за почивка.

Той дръпна юздата и любопитния нос на коня си от изкусителните туфи трева покрай пътя.

— Да, татко беше справедлив и внимателен, макар тогава да не го оценявах. Не ме караше да чакам, наказваше ме веднага или още щом разбереше. Винаги се уверяваше, че знам защо си получавам пердаха и ако исках да разкажа моята версия на историята, можех.

Значи натам биеш, помислих си. Обезоръжителен сплетник такъв. Съмнявах се, че с чар ще промени намерението ми да го изкормя при първа възможност, но можеше да опита.

— А печелил ли си някога спор? — попитах го.

— Не. Но обикновено случаите бяха доста недвусмислени, най-често сам се изкарвах виновен неволно. Но понякога ми намаляваше наказанието. — Той потърка нос. — Веднъж му казах, че да биеш сина си е най-нецивилизованият начин да получиш своето. Той ми отвърна, че имам акъл колкото стълб, дори по-малко. Каза ми, че уважението към възрастните е един от крайъгълните камъни на цивилизованото поведение и докато не науча това, по-добре да свиквам да зяпам палците на краката си, докато някой от нецивилизованите възрастни ме налага отзад.

Този път се засмях заедно с него. На пътя бе спокойно, това спокойствие, което се възцарява, когато си на километри от всеки друг. Подобен покой почти не се намираше в моята пренаселена епоха, когато с помощта на машините един-единствен човек можеше да вдига шум колкото тълпа. Единствените звуци тук бяха шумоленето на растенията, спорадичното писукане на нощна птичка и мекият звук на конските копита.

Вече вървях с повече лекота, а схванатите ми мускули се пораздвижваха. Нечовеколюбивото ми настроение също се разсейваше, докато слушах историите на Джейми, весели и скромни.

— Разбира се, не обичах да ме бият, но ако имах избор, винаги бих предпочел баща си пред учителя. В училище получавахме кожен каиш през ръцете, вместо отзад. Татко казваше, че ако ме удари по ръката, няма да мога да върша никаква работа, а след бой по задника поне няма да се изкушавам да седя и да безделнича. Обикновено учителите се сменяха всяка година. Старите или започваха работа в чифлик, или се заселваха в по-богати райони. Толкова малко пари получават, че все ходят хърбави и гладни. Веднъж ни се падна дебелак и така и не повярвах, че е учител. Струваше ми се предрешен пастор.

Сетих се за пълничкия дребен отец Байн и се усмихнах в съгласие. Джейми продължи:

— Особено ясно помня един от тях, защото ме караше да заставам пред останалите с изпъната ръка и преди да започне, ме поучаваше надълго и нашироко къде съм сгрешил, като продължаваше между ударите. Стоях и се молех да млъкне най-после и да свърши по-бързо, преди да изгубя кураж и да се разрева.

— Подозирам, че това е искал — рекох със съчувствие пряко волята си.

— О, да — отвърна той сухо. — Отне ми време да го осъзная. Но когато го осъзнах, както обикновено, не можах да си държа устата затворена.

Въздъхна.

— И какво стана? — Вече бях забравила яда си.

— Ами един ден ме беше вдигнал. Често ми се случваше, защото не можех да пиша добре с дясната ръка и винаги когато можех, пишех с лявата. Беше ме ударил три пъти — за цели пет минути, копелето, — и ми четеше конско, какъв глупав млад нехранимайко съм бил, преди да ме удари отново. Ръката ми гореше от болка, защото ми беше второто наказание за деня, а и бях уплашен, защото знаех, че и вкъщи ще ям бой. Такова беше правилото — ако ме накажеха в училище, получавам пердах и вкъщи, защото баща ми смяташе училището за нещо важно. Така или иначе не се сдържах.

Левият му юмрук се сви около юздата, сякаш пазеше дланта.

Той направи пауза и ме погледна.

— Рядко губя контрол и обикновено съжалявам след това.

Стори ми се, че няма да получа по-добро извинение от това.

— Онзи път съжали ли?

— Свих юмруци и го изгледах свирепо. Беше висок, мършав, може би на двайсет, макар че тогава ми се струваше доста възрастен. Казах: „Не ме е страх от теб и няма да плача, колкото и силно да ме удряш!“ — Джейми пое дълбоко дъх и бавно издиша. — Може би не бях преценил добре. Все пак каишът беше още у него.

— Не ми казвай. Опита се да ти покаже, че грешиш?

— О, да, опита.

Джейми кимна, главата му бе просто силует на фона на озарените от луната облаци. При думата „опита“ в гласа му прозвуча мрачно удовлетворение.

— Значи не е успял?

Джейми тръсна чорлавата си глава.

— Не. Поне не успя да ме разплаче. Но пък съжалих, че съм си отворил устата.

Спря за миг и се обърна към мен. Облачното покривало се бе отворило за миг и светлината очертаваше челюстта и бузата му, сякаш го посребряваше, като Донателов архангел.

— Когато Дугал ти описваше характера ми, преди да се оженим, случайно спомена ли, че понякога съм малко упорит?

Скосените очи припламнаха, повече Луцифер, отколкото Михаил.

Засмях се.

— Меко казано. Доколкото помня, каза ми, че главите на всички Фрейзър са като камъни, а ти си най-зле. Всъщност — отбелязах суховато — и аз забелязвам нещо такова у себе си.

Той се усмихна, като спря коня си край дълбок вир насред пътя, и поведе и моя за юздата, за да го заобиколи безопасно.

— Ммм, не бих казал, че Дугал греши. Но ако съм упорит, то ми е по рождение. С баща ми така се карахме, че не можехме да решим проблема, без да ме наведе през перилата и да заиграе каишът.

Ненадейно стрелна ръка, за да хване отново юздата на коня ми, а животното се изправи на два крака и изпръхтя.

— Хей! Стига! Стад, мо дху!

— Какво има? — Не виждах нищо въпреки лунните лъчи, пръскащи светлина тук-таме по пътя и полето. Отпред имаше борова горичка и конете сякаш не искаха да припарват до нея.

— Не знам. Стой тук и пази тишина. Качи се на коня си и дръж моя. Ако ти извикам, хвърляй юздите и бягай.

Джейми говореше тихо и спокойно, за да не плаши нито мен, нито конете. Той промърмори „Сгуир!“ на коня си и го плесна по врата, за да се приближи към мен, след което се скри в шубраците с длан върху камата.

Насилвах зрението и слуха си, за да разбера какво тревожи конете — мърдаха, тъпчеха на едно място, неспокойно размахваха уши и опашки. Облаците вече се бяха разсеяли, само парцаливи следи върху яркия полумесец. Въпреки светлината, не виждах нищо на пътя отпред, нито в застрашителната гора.

Изглеждаше твърде късно за крайпътни обирджии, колкото и да бяха малко във високопланинска Шотландия — нямаше много пътници.

Горичката тъмнееше, ала не беше в покой. Боровете тихо шумяха едни на други, вятърът се диплеше през милиони иглички. Древни дървета бяха тези борове, призрачно страховити под луната. Голосеменни или шишаркови, или със семена с крила, много по-стари, по-строги от ясените и дъбовете с меки листа и крехки стволове. Подходящ дом за призраците и злите духове на Рупърт.

Само ти, скастрих се, може да се докараш до страх от дървета. Къде обаче беше Джейми?

Ръката върху бедрото ми ме накара да писна като стреснат прилеп — естествено последствие от това да се опиташ да извикаш, когато сърцето е качено в гърлото ти. С нелогичната ярост на безпричинно уплашените аз го изритах в гърдите.

— Не се промъквай така!

— Тихо — отвърна той, — ела с мен.

Безцеремонно ме свали от седлото и бързо върза конете, които процвилиха неспокойно след нас, докато той ме водеше през високата трева.

— Какво има? — прошепнах, докато се препъвах в скали и корени.

— Тихо. Не говори. Гледай надолу. Стъпвай където и аз, спирай, когато те докосна.

Бавно и сравнително безшумно си проправихме път до краищата на боровата гора. Под дърветата бе мрак, а върху застланата с иглички земя попадаха само раздробени късчета светлина. Дори Джейми не можеше да върви безшумно тук, но шумоленето на сухите иглички в краката ни се губеше сред шумоленето на зелените над нас.

Насред покривалото от земята стърчеше гранитна грамада. Джейми ме остави да мина пред него, като ми помагаше да намирам най-добрите места за опора по склона. Най-отгоре имаше място колкото за нас двамата, легнали по корем. Джейми зашепна едва чуто в ухото ми:

— На десетина метра вдясно. На полянката. Виждаш ли ги?

Когато ги видях, вече и ги чувах по-ясно. Вълци, малка глутница — осем-десет животни. Не виеха, не и тези. Плячката бе скрита от сенките им, тъмно петно и един щръкнал крак, тънък като клечка. Трепкаше, докато зъбите на хищниците разкъсваха тялото. Чуваше се само спорадично тихо изръмжаване или проскимтяване, когато някой възрастен избутваше палетата от залъка си. Другото бяха звуци на удовлетворено хранене, хрупане и пукане на кости.

Когато очите ми свикнаха още повече, различих под близките дървета още няколко рошави силуета, нахранени и умиротворени. Тук-там просветваше сивкава козина, докато останалите при трупа ровичкаха за отбрани части, пропуснати от тези преди тях.

Внезапно в един от редките лъчи светлина се надигна едра глава, чифт жълти очи и наострени уши. Вълкът нададе тиха смесица от ръмжене и проскимтяване и внезапно от всички страни се възцари неподвижност.

Кехлибарените очи сякаш гледаха право в моите. В позата на животното нямаше страх, нито любопитство, просто наблюдателност и внимание. Джейми постави длан на гърба ми, за да не мърдам, но нямах желание да бягам. Можех да се гледам с вълчицата с часове — някак бях сигурна, че е женска, — но тя трепна с уши веднъж, сякаш за да покаже, че вече не съм й интересна, и се върна към храната си.

Наблюдавахме ги още няколко минути, огрени от луната. Накрая Джейми даде знак, че е време да вървим, като ме докосна по ръката.

Крепеше ме за лакътя, докато вървяхме през дърветата. За пръв път по собствена воля му позволявах да ме докосне, след като ме беше спасил при форт Уилям. Още омагьосани от видяното, не говорихме много, но възстановихме спокойствието във взаимната си компания.

Докато вървяхме и разсъждавах върху историите му, не можех да не се възхитя колко добра работа беше свършил. Без дори думичка пряко обяснение или извинение ми беше предал посланието. Въздадох ти справедливост, както са ме учили на нея. Както и милост, доколкото можех да си я позволя. Не можах да ти спестя болката и унижението, но ти предлагам собствената си болка и унижения, за да понесеш своите по-лесно.

— Много ли се противеше? — попитах ненадейно. — На побоите. Лесно ли ги преодоляваше?

Той леко стисна ръката ми, преди да я пусне.

— Най-вече забравях още щом приключеше. Освен последния път — тогава отне доста време.

— Защо?

— Ами… Първо, бях на шестнайсет, вече мъж… Така си мислех. Второ, много болеше.

— Няма нужда да ми казваш, ако не искаш — рекох, усещайки колебанието му. — Историята мъчителна ли е?

— Не толкова, колкото беше побоят — каза той през смях. — Не, нямам против да ти кажа. Просто е дълго.

— Имаме още много до Баргренан.

— Така си е. Ами тогава — помниш ли, че ти казах как на шестнайсет прекарах година в замъка Леох? Колъм и баща ми се бяха разбрали така, за да опозная клана на майка си. Две години бях повереник на Дугал, а после година в замъка, за да науча етикет, латински и тем подобни.

— О… Чудех се как си стигнал дотам.

— Да, така стигнах. Бях едър за възрастта си, е, поне висок. Още тогава ме биваше с меча и яздех по-добре от почти всички.

— Както и най-скромен от всички — предположих.

— Не много. Наперен колкото щеш, още по-невнимателен с думите, отколкото сега.

— Направо не мога да си представя — отвърнах развеселена.

— Нищо чудно, сасенак. Открих, че мога да разсмивам хора с приказки и говорех все по-често, без да ме е грижа какво и на кого го казвам. Понякога бях жесток с другите момчета, без да искам. Просто не можех да устоя, ако ми щукнеше някое остроумие.

Вдигна лице към небето, за да прецени колко е часът. Бе още по-тъмно, след залеза на луната. Разпознах Орион ниско над хоризонта и тази гледка странно ме успокои. Джейми говореше.

— И един ден прекалих. С още две момчета вървяхме по един коридор и видях в другия край госпожа Фицгибънс. Носеше огромна кошница, почти колкото нея, и залиташе насам-натам. Знаеш как изглежда сега — тогава не беше много по-слаба. — Той потри нос, смутен. — Е, отправих не една и две некавалерски забележки към вида й. Смешни, но крайно некавалерски. Спътниците ми много се смяха. Не осъзнавах, че и тя ме чува.

Спомних си огромната домакиня на замъка Леох. Макар да я бях виждала само в добро настроение, не приличаше на човек, когото можеш да обидиш безнаказано.

— Какво направи тя?

— Тогава нищо. Не знаех, че дори е чула, но на следващото събрание в Залата стана и разказа всичко на Колъм.

— О, Боже! — Знаех колко Колъм цени госпожа Фиц и едва ли е слушал с нехайство за неуважението към нея. — Какво стана?

— Същото, което се случи с Лери; е, което почти се случи с Лери. — Той се позасмя. — Само че много си повярвах, изправих се и казах, че предпочитам бой с юмруци. Опитвах се да запазя спокойствие, да се държа зряло, макар че сърцето ми биеше като ковашки чук, а и ми призля малко, когато видях ръцете на Ангъс. Приличаха на камъни — на големи камъни. Неколцина в Залата се засмяха. Тогава не бях толкова висок, тежах поне двайсет килограма по-малко. Ангъс можеше да ми откъсне главата с един удар. Така или иначе Колъм и Дугал ми се намръщиха, но според мен останаха доволни, че имам смелостта да поискам подобно наказание. След това Колъм каза „не“, щом съм се държал като дете, съм щял да понеса детско наказание. Кимна и преди да помръдна, Ангъс ме наведе на коляното си, вдигна ми поличката и ме нашари с каиша пред всички останали.

— О, Джейми!

— Мммхм. Нали си забелязала колко професионално се отнася Ангъс към работата си? Удари ме петнайсет пъти и до ден-днешен мога да ти кажа къде е попаднал всеки удар. — Той потръпна от спомена. — Отпечатъците стояха цяла седмица.

Той откъсна шепа борови иглички от най-близкото дърво и ги разтри с пръсти. Миризмата на терпентиново масло се изостри. Той продължи:

— Освен това не ми позволиха да се скрия и да се погрижа за раните си. Когато Ангъс приключи, Дугал ме грабна за тила и ме изведе до другия край на залата. Трябваше да коленича на камъните, пред стола на Колъм, и да измоля прошка от госпожа Фиц, след това от Колъм и да се извиня на всички останали, а накрая — и на Ангъс за боя. Последното почти ми приседна, но той беше много любезен — дори ми помогна да се изправя. Накараха ме да седна до Колъм и да остана там, докато приключи събранието. — Той сви рамене, сякаш отнякъде го чакаше удар с каиш. — Най-лошият час в живота ми. Лицето ми гореше, задникът ми също, коленете — ожулени, и не можех да гледам никъде другаде, освен в краката си, а най-лошото — страшно много ми се пикаеше. Почти умрях — по-скоро бих се пръснал, отколкото да се подмокря пред всички останали. Цялата ми риза беше в пот.

Потиснах порива си на смях.

— Не можеше ли да кажеш на Колъм?

— Знаеше чудесно какво се случва — както и всички останали в залата, личеше по начина, по който шавах на стола. Хората се обзалагаха ще изтрая ли, или не. — Сви рамене. — Колъм щеше да ме пусне, ако го бях помолил. Но… е, заинатих се. — Усмихна се смутено и зъбите му се белнаха насред тъмното във вече безлунната нощ лице. — Когато Колъм най-после ми каза да вървя, успях да изтърпя, докато изляза от залата, но не и до следващата врата. Хвърлих се зад стената и направо изригнах. Мислех, че никога няма да спра. И така — и той пусна шепата иглички, — вече знаеш най-лошото, което ми се е случвало.

Не можех да се сдържа — смях се така, че трябваше да седна на пътя. Джейми ме изчака търпеливо и приклекна.

— Защо се смееш? Не беше никак забавно.

Но самият той се усмихваше.

Поклатих глава през смях.

— Не, наистина не е било. Ужасна история. Просто… представям си те седнал, инатлив, стиснал зъби, а от ушите ти излиза пара.

Джейми изсумтя, но също се позасмя.

— Да. Не е лесно да си на шестнайсет.

— Значи помогна на онова момиче, Лери, защото си я съжалил — казах, когато си върнах самообладанието. — Знаел си какво е.

Той се изненада.

— Да, така и казах. Много по-лесно е да те бият в лицето на двайсет и три, отколкото да те налагат с каиша на шестнайсет. Наранената гордост боли повече от всичко, а тогава лесно се ранява.

— Чудех се. Никога не бях виждала някой да се усмихва, докато очаква удар в лицето.

— Е, след това не можех.

— Мхм. — Кимнах в съгласие. — Мислех си…

Млъкнах от неудобство.

— Какво си мислела? О, за мен и Лери, имаш предвид. Всички са се чудили — ти, Алек, останалите. Щях да сторя същото и грозна да беше. — Сръчка ме в ребрата. — Макар да не вярвам, че ще го приемеш.

— Е, видях ви заедно в онази ниша — защитих се — и все някой те е научил да се целуваш.

Джейми разрита смутен прахта в краката си. Сведе глава срамежливо.

— Е, сасенак. Не ме бива повече от останалите. Понякога се опитвам, но не винаги успявам. Нали знаеш какво казва апостол Павел, че по-добре да се ожениш, отколкото да изгориш? Е, доста изгарях тогава.

Отново се засмях — беше ми леко като на шестнайсетгодишно момиче.

— Значи си се оженил за мен — подкачих го, — за да избегнеш грехопадение по невнимание?

— Да. В това брака го бива — прави съкровени някакви неща, за които иначе трябва да се изповядваш.

Пак се разхилих.

— О, Джейми, обичам те, да знаеш!

Сега той се разсмя. Преви се и се отпусна до пътя, преливайки от веселие. Преобърна се по гръб във високата трева, като хриптеше и се давеше.

— Какво ти става, за Бога? — попитах го втренчена. Накрая седна и избърса сълзите от очите си. Поклати глава задъхан.

— Мърто беше прав за жените. Сасенак, рискувах си живота за теб, крадох, палих, бих, че и убивах. В замяна на това ме ругаеш, обиждаш мъжествеността ми, риташ ме в топките и ми издираш лицето. След това аз те пребивам, а после ти разказвам най-унизителните неща за себе си — и накрая ми казваш, че ме обичаш.

Опря глава на коленете си и се посмя още. Накрая се изправи и ми подаде ръка, а с другата обърса очите си.

— Хич не си разумна, сасенак, но си те харесвам. Да вървим.

* * *

Нощта напредваше — или, в зависимост от гледната точка, наближаваше утрото — и трябваше да се качим на конете, за да стигнем до Баргренан преди изгрев. Вече се бях възстановила достатъчно, за да понеса седенето, макар че ефектите още личаха.

Известно време яздихме в дружелюбно мълчание. Замислих се за пръв път какво би се случило, ако някога намерех пътя до каменния кръг. Макар и омъжена по принуда и зависима по необходимост, несъмнено се бях привързала към Джейми.

По-важни обаче бяха чувствата му към мен. Първо свързан с мен от обстоятелствата, след това от приятелство и накрая от изненадващо силна страст, все още не бе засегнал въпроса с чувствата му към мен дори между другото. И все пак.

Бе рискувал живота си. Това може би идваше от брачния му обет. Беше казал, че ще ме закриля до последна капка кръв, и наистина му вярвах. Още повече ми въздействаха събитията от последните двайсет и четири часа, в които без предизвестие ме допусна до чувствата и личния си живот, дори до унизителните подробности. Ако наистина изпитваше към мен това, което подозирах, как щеше да му се отрази моето изчезване? Вече не чувствах физическа болка, докато обмислях това.

На пет километра от Баргренан Джейми ненадейно наруши мълчанието.

— Не съм ти казвал как умря баща ми.

— Дугал ми каза, че е получил инсулт… имам предвид, апоплектичен удар. — Предположих, че и Джейми е мислил за баща си след разговора ни, но не разбирах защо ми го споменава.

— Точно така. Само че той… — Направи пауза, за да обмисли думите си, но после сви рамене и се прости с грижливите думи. Пое си дълбоко дъх и го изпусна. — Трябва да знаеш. Свързано е с… разни неща.

Пътят беше достатъчно широк, за да яздим рамо до рамо, стига да внимавахме за стърчащи скали. Извинението ми за пред Дугал не бе избрано по случайност.

— Случи се при форта — рече Джейми, докато заобикаляше каменист участък, — където бяхме вчера. Където Рандал и хората му ме отведоха от Лалиброх. Където ме бичуваха. Два дни след първия път Рандал ме повика в офиса си — дойдоха двамина и ме отведоха до стаята, — където те открих. Затова знаех къде да отида. Докато ме извеждаха, видях баща си на двора. Беше разбрал, че са ме пленили, и искаше да види има ли начин някак да ме измъкне — или поне да се увери, че съм добре.

Джейми леко сръчка коня си и му изцъка с език. Още нямаше следа от дневна светлина, но нощта изглеждаше различно. До зората оставаше не повече от час. Джейми каза:

— Дотогава не осъзнавах колко самотен и уплашен съм се чувствал там. Войниците не ни позволиха да останем сами, но поне разрешиха да го поздравя. — Преглътна и продължи: — Казах му, че съжалявам за Джени и за цялата жалка история. Каза ми да не говоря повече и ме прегърна здраво. Попита ме дали съм лошо ранен — знаеше за бичуването — и каза, че всичко ще е наред. Тогава войниците казаха, че е време да вървя, а той ме стисна здраво за лактите и ми каза да не забравям да се моля. Каза, че ще стои до мен, независимо какво се случи и трябва просто да не мисля за това и да държа главата горе. Целуна ме по бузата и войниците ме отведоха. Тогава го видях за последно.

Гласът му не трепваше, но звучеше приглушено. И мен ме пристегна гърлото и исках да го докосна, но пътят се стесняваше през една долчинка, така че трябваше да се подредя зад него. Докато отново се изравним, той си беше върнал самообладанието.

— И така — каза и пое дълбоко дъх, — отидох при капитан Рандал. Отпрати войниците и ми предложи да седна. Каза, че баща ми е гарантирал, за да ме освободят, но нямали право без писмено разрешение от херцога на Аргайл, в чиито владения се намирахме. Реших, че натам се е упътил и той, към Аргайл. Междувременно трябвало да обсъдим въпроса с второто ми бичуване. — Джейми млъкна, несигурен как да продължи.

— Беше… странен. Много сърдечен, но отдолу се спотайваше нещо, което не разбирах. Гледаше ме, все едно очакваше да направя нещо, макар че не можех — можех само да си седя.

— Почти ми се извини, каза, че съжалява за това как взаимоотношенията ни са били толкова трудни, как искал обстоятелствата да са различни и така нататък. — Джейми поклати глава. — Не можех да си представя за какво говори. Два дни по-рано се беше постарал хубаво да ме пребие до смърт. Когато най-после стигна до въпроса обаче, не увърташе.

— Какво е искал? — попитах. Джейми ме погледна бързо и също толкова бързо извърна поглед. Мракът криеше чертите му, но ми изглеждаше силно смутен.

— Мен.

Така се стреснах, че конят тръсна глава и изцвили укоризнено. Джейми отново сви рамене.

— Както казах, беше прям. Ако съм склонен… хм, да му дам да разполага с тялото ми, щял да отмени второто бичуване. Ако ли не — щял съм да искам да не съм се раждал.

Прилоша ми. Джейми рече с лека нотка на веселие:

— Вече ми се щеше нещо подобно. Сякаш бях глътнал счупени стъкла и ако не бях седнал, коленете ми щяха да се ударят едно в друго.

— Но, какво… — Гласът ми пресипна и се прокашлях. — Какво направи?

Той въздъхна.

— Няма да те лъжа, сасенак. Обмислял съм го. Първите белези бяха още толкова пресни, че не можех да нося риза и се замайвах, колчем се изправех. Мисълта да премина през това отново — вързан и безпомощен да чакам следващия удар…

Той потръпна несъзнателно, преди да продължи:

— Нямах реална представа — каза кисело, — но ми се струваше, че да ме изнасилят отзад ще е доста по-безболезнено. Понякога под бича са умирали хора, сасенак, и от погледа му можех да преценя, че иска да съм един от тях. — Отново въздъхна. — Но… е, още усещах целувката на баща ми по бузата си, помислих какво би казал… Просто не можах. Не се замислих какво, от друга страна, ще причини на баща ми смъртта ми. — Изсумтя, сякаш се бе сетил за нещо забавно. — А и си казах, вече е изнасилил сестра ми. Проклет да съм, ако и аз му се оставя.

Това не ми се струваше никак забавно. Виждах Джак Рандал в още по-противна светлина. Джейми потърка тила си и свали длан върху дръжката на меча си.

— И така, възползвах се от малкото ми останал кураж и отказах. При това на висок глас, като добавих всякакви ругатни по негов адрес, за които се сетих. Колкото ми държеше гласът. — Направи гримаса. — Боях се, че ще си променя решението, ако се замисля още. Исках да съм сигурен, че връщане няма. Макар и да не мисля, че има тактичен начин да откажеш подобно предложение.

— Не, няма — съгласих се сухо. — Едва ли ще е бил доволен, независимо от думите ти.

— Не беше. Удари ме през устата, за да млъкна. Паднах — още бях слаб — и той се надвеси над мен. Само ме гледаше. Беше ми останало достатъчно здравомислие, за да не опитвам да стана, затова просто лежах, докато той не повика войниците, за да ме отведат в килията. — Поклати глава. — Не промени изражението си и на йота. Само каза: „Ще се видим в петък“, сякаш имахме служебна уговорка или нещо такова.

Войниците не върнали Джейми в предишната му килия, която споделял с още трима. Сложили го в самостоятелна стаичка, за да чака петъчната разплата без разсейвания, с изключение на ежедневните посещения от лекаря на гарнизона, който лекувал гърба му.

— Не беше много добър лекар — каза Джейми, — но беше внимателен. На втория ден, заедно с гъшата мас и въглена, донесе и малка библия, била на затворник, който умрял. Каза, че е разбрал, че съм папист, но независимо дали Божието слово ме утешава, или не, можел съм поне да сравня несгодите си с тези на Йов. — Джейми се засмя. — Странно, но наистина ме утеши. И Бог е трябвало да изтърпи бичуване. И поне след това нямаше да ме разпнат. От друга страна — допълни той аналитично, — Бог не е бил принуден да слуша неприлични предложения от Пилат Понтийски.

Джейми бе запазил библията. Разтършува се в дисагите си и ми я подаде. Беше износено, подвързано с кожа томче, дълго около петнайсет сантиметра и отпечатано на толкова крехка хартия, че буквите от едната страна се виждаха и от другата. На празната страница отпред пишеше АЛЕКЗАНДЪР УИЛЯМ РОДЕРИК МАКГРЕГЪР, 1733 г. Мастилото бледнееше и се беше размазало, а подвързията бе шупнала, сякаш книгата се е мокрила неведнъж.

Заобръщах я любопитно. Колкото и малка да бе, сигурно не му е било лесно да я пази до себе си през всички пътувания и приключения от последните четири години.

— Никога не съм те виждала да я четеш. — Върнах му я.

— Не затова я пазя — отвърна той. Прибра я, като галеше ръбчетата с палец. Потупа разсеяно дисагите.

— Алекс Макгрегър ми е длъжник. В някакъв момент ще си събера дължимото. Но така или иначе — върна се той към историята, — дойде петък и не съм сигурен дали се радвах, или съжалявах. Чакането и страхът бяха по-лоши дори от болката, която си представях. Но когато започна… — Той отново се попрегърби странно и намести ризата си по-свободно. — Е, видя белезите. Знаеш.

— Само защото Дугал ми каза. Бил е там.

Джейми кимна.

— Да. Баща ми също, макар тогава да не знаех. Не можех да мисля за много неща отвъд собствените си проблеми.

— О — казах несигурно — и баща ти…

— Да. Тогава се случи. След това някои от мъжете ми казаха, че са си помислили, че съм умрял по средата на побоя. Баща ми сигурно си е помислил същото. — Поколеба се и продължи приглушено: — Дугал каза, че когато съм се строполил, баща ми изохкал слабо и сложил ръка на главата си. После просто паднал. Не станал отново.

Птиците сновяха в шубраците, припяваха и се викаха една друга от още тъмните листа на дърветата. Джейми не беше надигнал глава.

— Не знаех, че е мъртъв — продължи тихо. — Казаха ми чак след месец. Когато са си мислели, че съм достатъчно силен, за да го понеса. Така че не успях да го погреба, както би трябвало да стори един син. Никога не съм виждал гроба му, защото се боя да се върна у дома.

— Джейми. О, Джейми…

След мълчание, което сякаш продължи много дълго, казах:

— Но не бива, не може, да се чувстваш отговорен. Джейми, нищо не си могъл да сториш, нищо не би могъл да промениш.

— Така ли? Не, може би не. Макар още да се чудя какво би се случило, ако бях избрал другото. Но и да знаех, нямаше да ми помогне как се чувствам — а се чувствам, сякаш съм го убил с тези две ръце.

— Джейми… — започнах и спрях, безпомощна. Той язди известно време, без да продума, после се изправи и изпъна рамене.

— На никого не съм казал — каза ми рязко. — Но реших, че сега е по-добре да знаеш. За Рандал, имам предвид. Мислех, че имаш право да знаеш всичко между мен и него.

Всичко между мен и него. Животът на един добър човек, честта на девойка и крайно непристойна страст, намерила отдушник в кръв и страх. И навярно, помислих си със свит стомах, сега на везната тежеше и друго. Аз. За пръв път започнах да си давам сметка какво е чувствал Джейми, приклекнал до прозореца с празен пистолет в ръка. Започнах да му прощавам за стореното.

Все едно бе прочел мислите ми, той ми каза, без да ме поглежда:

— Разбираш ли… искам да кажа, можеш ли да разбереш, донякъде, защо ми се стори нужно?

Изчаках няколко секунди, преди да отвърна. Разбира се, че разбирах, но това не беше всичко.

— Да — казах. — Колкото до това, прощавам ти. Но не мога да ти простя — и при тези думи не можах да сдържа тона си, — задето ти хареса!

Той се приведе на седлото и дълго време се смя. Наслади се докрай на освободеното напрежение, преди да се изправи на седлото и да се обърне към мен. На просветляващото небе вече виждах лицето му, по което бяха изписани изтощение, напрежение и веселие. Драскотините по бузата му чернееха в сумрака.

— Хареса ми! Сасенак — рече ми той почти бездиханно, — нямаш представа колко ми хареса. Беше толкова… Боже, беше прекрасна. Бях толкова ядосан, а ти така се бори с мен. Омразна ми беше мисълта да те нараня, но и толкова исках… Исусе. — Той потърка нос. — Да. Да, хареса ми. Но пък ти може да си ми благодарна, че упражних въздържание.

Отново се ядосвах. Бузите ми пак се загряваха в студения утринен въздух.

— Въздържание бил упражнил? На мен ми се стори, че си упражняваше по-силната лява ръка. Почти ме осакати, арогантно шотландско копеле.

— Ако исках да те осакатя, сасенак, щеше да разбереш — отвърна той сухо. — Но имах предвид, че се въздържах след това. Спах на пода, ако помниш.

Изгледах го с присвити очи, дишайки през разширени ноздри.

— Значи това ти е било въздържанието, така ли?

— Е, мислех, че не е правилно да те подмятам в това състояние, колкото и да исках. А исках — добави през смях. — Ужасно изпитание за естествените ми инстинкти.

— Да ме подмяташ? — попитах, разсеяна от израза.

— Не бих го нарекъл „правене на любов“, предвид обстоятелствата, не мислиш ли?

— Както щеш го наричай — казах с равен глас, — добре, че не си опитал, иначе щяха да ти липсват важни части от анатомията.

— И това ми хрумна.

— Ако смяташ, че ще ти ръкопляскам, защото си се въздържал от изнасилване след побоя… — Жлъчта ми ме задави.

Яздихме почти километър в мълчание. След това той въздъхна дълбоко.

— Виждам, че не биваше да започвам разговора. Опитвах се да стигна дотам, че да те помоля отново да споделям леглото ги. — Направи срамежлива пауза. — На пода е малко студено.

Преди да му отвърна, изминаха още пет минути. Когато реших какво да кажа, дръпнах юздите на коня си и препречих пътя на Джейми. Виждаше се Баргренан, върхове на покриви в сивкавата утрин.

Върнах коня си до неговия, на не повече от крачка. Гледах го минута, преди да продумам.

— Ще ми окажете ли честта да споделяте постелята ми, повелителю мой? — попитах церемониално.

Макар явно да подозираше нещо, той помисли и кимна, също толкова церемониално.

— Да. Благодаря.

Хващаше отново юздите, когато го спрях.

— Само още нещо, повелителю мой — рекох със същия тон.

— Да?

Извадих ръка от скрития джоб в полата си и първите лъчи на слънцето заискриха от острието, насочено към гърдите му.

— Ако — процедих — някога ми посегнеш, Джеймс Фрейзър, ще ти извадя сърцето и ще го изпържа за закуска!

Последва дълго мълчание, прекъсвано само от конете, пристъпващи от крак на крак, и скърцането на кожени сбруи. После той обърна ръка с дланта нагоре.

— Дай ми я. — Когато се поколебах, повтори нетърпеливо: — Няма да я използвам върху теб. Дай ми я!

Грабна камата за острието, отвесно, така че лунният камък в дръжката засия. Хвана я като разпятие и издекламира нещо на келтски. Разпознах думите от церемонията в залата на Колъм, но за всеки случай Джейми ми го преведе на английски:

— Кълна се в кръста на Бога наш, Исус Христос, кълна се в свещеното желязо в ръката си, че ти се вричам във вярност. Ако някога вдигна ръка срещу теб, нека това свещено желязо прободе сърцето ми.

Целуна камата по ефеса и ми я върна.

— Не заплашвам напразно, сасенак — каза той и вдигна вежда, — и не се кълна лекомислено. Може ли сега да ходим да спим?