Диана Габалдон
Друговремец (24)

23.
Завръщане в Леох

Дугал ни чакаше при „Червения глиган“, сновейки нервно напред-назад.

— Успяхте най-после, така ли? — попита. Изгледа ме с одобрение, когато слязох без чужда помощ и се олюлях само веднъж. — Смела девойка. Петнайсет километра, без да се обадиш. Хайде, лягай си, заслужи си го. С Джейми ще приберем конете.

Тупна ме много леко отзад, за да ме отпрати. С голяма радост послушах предложението му и заспах, когато помирисах възглавницата.

Не съм усетила кога Джейми се е примъкнал до мен, но следобед рязко се събудих, убедена, че съм забравила нещо важно.

— Хоръкс! — възкликнах, докато се изстрелвах в седнало положение.

— А? — Стреснат, Джейми се претърколи странично, приземи се приклекнал на пода и с ръка на дръжката на камата върху купчината му дрехи. Завъртя панически глава. — Какво? Какво има?

Сподавих смеха си — беше гол, с щръкнала рижа коса.

— Приличаш на раздразнен таралеж — рекох.

Той ме изгледа с неприязън и стана, като върна камата на столчето с дрехите му.

— Не можеше ли да изчакаш да се събудя? — попита ме. — Или мислеше, че ще направиш по-силно впечатление, ако ме събудиш от здрав сън, като извикаш „Хора!“ в ухото ми?

— Не „хора“ — обясних. — Хоръкс. Сетих се, че забравих да те питам за него. Намерихте ли го?

Той седна на леглото и обори глава. Потърка енергично лицето си, сякаш за да се отърве от бледността.

— О, да — каза с ръка пред устата. — Да, намерихме го.

От тона му личеше, че дезертьорът не му е казал нищо добро.

— Нищо ли не ви каза? — попитах съчувствено. Това винаги беше възможност, макар Джейми да бе отишъл, готов да се прости не само с парите си и с допълнителните от Дугал и Колъм, но и с пръстена на баща си, ако се стигнеше дотам.

Джейми се върна в леглото и се загледа в тавана.

— Не. Не, каза ми. На добра цена, при това.

Надигнах се на лакът, за да виждам изражението му.

— Е? Кой тогава е застрелял старши сержанта?

— Рандал. — Джейми затвори очи.

— Рандал? — повторих неразбиращо. — Но… защо?

— Не знам — каза, без да отваря очи. — Мога да се досетя, но няма значение. Няма шанс да го докажа.

Трябваше да се съглася. Отпуснах се на леглото до него и вперих поглед в гредите от черен дъб на тавана.

— Тогава какво можеш да сториш? — попитах. — Да отидеш във Франция? Или може би… — Хрумна ми нещо умно. — Може би в Америка? Би се справил в Новия свят.

— През океана? — Той потръпна. — Не. Не бих могъл.

— Е, тогава какво? — попитах.

Той отвори око, колкото да ме изгледа горчиво.

— Реших за начало да поспя още час. Но явно няма да стане.

Надигна се примирено и се подпря на стената. Бях твърде уморена, за да сваля кувертюрата, преди да си легна, и по нея, близо до коляното му, имаше подозрително черно петно. Гледах петното, докато той говореше.

— Права си — съгласи се, — бихме могли да отидем във Франция.

Сепнах се — бях забравила, че каквото и да решеше да прави, вече и аз бях част от решението.

— Но там няма кой знае какво за мен — добави той, като се чешеше разсеяно по бедрото. — Бих могъл да воювам, но това не е живот като за теб. Или ще идем в Рим, за да се присъединя към двора на крал Джеймс. Това е възможно — някои от чичовците и братовчедите ми от бащина страна са в онзи лагер и биха ми помогнали. Не харесвам особено нито политиката, нито владетелите, но е възможно. Но първо бих опитал да изчистя името си в Шотландия. Ако успея, в най-лошия случай ще съм арендатор в земите на Фрейзър. В най-добрия може да си върна Лалиброх. — По лицето ми премина сянка на емоция и знаех, че мисли за сестра си. — Сам не бих отишъл, но вече не съм сам.

Погледна надолу към мен и се усмихна, като галеше нежно косата ми.

— Понякога забравям, но вече те има и теб, сасенак — каза той.

Почувствах се страшно неудобно. Като предател. Той кроеше планове, които биха се отразили на целия му живот, за да се погрижи за безопасността ми, а аз се бях опитала да го изоставя, като междувременно го поставих в сериозна опасност. Не беше нарочно, но фактите си бяха факти. Дори сега мислех да го разубедя да ходи във Франция, защото това би ме отдалечило от собствената ми цел: каменния кръг.

— Има ли начин да останем в Шотландия? — попитах, извърнала лице. Стори ми се, че черното петно на кувертюрата се беше преместило, но не бях сигурна. Фиксирах го старателно с поглед.

Ръката на Джейми се зарови в косата ми и разсеяно погали врата ми.

— Да — каза замислено. — Възможно е. Затова Дугал ме изчака. Получил е вест.

— Наистина ли? Каква?

Отново обърнах глава към него — движението постави ухото ми в обсега на пръстите му и той започна да ме гали около него. Прииска ми се да изтегна гръб и да мъркам като котка. Потиснах импулса, за да разбера какво ще прави.

— Пратеник от Колъм — отвърна той. — Не мислел, че ще ни намери тук, но по случайност се разминали с Дугал на пътя. Дугал трябва незабавно да се върне в Леох и да остави Нед Гауън да довърши събирането на рентите. Дугал предложи да отидем с него.

— Обратно в Леох? — Не беше Франция, но и не беше много по-добър вариант. — Защо?

— Скоро очакват посетител. Английски благородник, който е имал вземане-даване с Колъм и преди. Влиятелен е и може да го убедим да стори нещо за мен. Нито съм съден, нито осъден за убийство. Може да успее да анулира всичко, да ми уреди амнистия. — Той се усмихна криво. — Не ми харесва особено да ме амнистират за нещо, което не съм сторил, но по-добре това, отколкото да ме обесят.

— Така е, да. — Петното наистина се движеше. Присвих очи, за да го фокусирам. — Кой английски благородник?

— Херцогът на Сандрингам.

Скочих на крака с възклицание.

— Какво има, сасенак? — попита разтревожен Джейми.

Посочих черното петно с треперещ пръст — сега се движеше по крака му бавно и отмерено.

— Какво е това?!

Той му хвърли поглед и небрежно го перна с нокът.

— А, това ли? Просто дървеница, сасенак. Нищо, от което…

Реакцията ми прекъсна думите му. При думата „дървеница“ се изстрелях изпод завивките и застанах до стената, възможно по-далеч от гъмжилото на насекоми, както вече си представях леглото ни.

Джейми ме изгледа преценяващо.

— О, раздразнен таралеж, значи? — Наклони глава, като ме разглеждаше любопитно. — Ммм — прекара длан през собствената си коса. — Е, със сигурност. Цялата си рошава, когато се събудиш, дума да няма. — Претърколи се към мен и протегна ръка. Ела тук. Няма да тръгнем преди залез. Ако няма да спим…

В крайна сметка поспахме малко, прегърнати на пода, върху твърдо, но празно от насекоми легло от наметалото ми и поличката на Джейми.

* * *

Добре, че бяхме спали, когато имахме възможността. Дугал бързаше да стигнем до Леох преди Сандрингам и не ни даваше мира. Без каруците напредвахме много по-бързо въпреки лошия път. Само че Дугал ни позволяваше да спираме съвсем за кратко.

Когато стигнахме до портите на Леох, бяхме почти толкова опърпани, колкото първия път, когато дойдохме, и със сигурност също толкова уморени.

Във вътрешния двор се спуснах от коня си, но трябваше да се хвана за стремето, за да не падна. Джейми ме подхвана за лакътя, а когато осъзна, че не мога да стоя права, ме вдигна на ръце. Внесе ме през арката, оставяйки конете на момчетата от конюшните.

— Гладна ли си, сасенак? — попита ме, след като спря в коридора. В едната посока бяха кухните, а в другата — стълбището към спалните. Изстенах и с мъка задържах очите си отворени. Бях гладна, но толкова ми се спеше, че ако опитах да ям, щях да свърша с лице в супата.

Отстрани нещо се раздвижи и отворих замаяно очи. Огромната госпожа Фицгибънс се бе надвесила невярващо над мен.

— Какво му има на горкото девойче? — попита тя Джейми. — Да не я сполетяла беда.

— Не, само се омъжи за мен, макар че може и да го наречеш беда.

Той се отдръпна, за да направи място на, както се оказа, набъбваща тълпа кухненски помощници, конярчета, готвачи, градинари и пазачи, както и най-различни други обитатели на замъка, привлечени от гръмогласните въпроси на госпожа Фиц.

Джейми явно беше решил какво да прави и пое надясно, към стълбището, като отговаряше с половин уста на бурята от въпроси от всяка страна. Аз мигах като бухал в скута му и можех единствено да кимам на тези край себе си, макар че повечето лица бяха колкото любопитни, толкова и дружелюбни.

Когато свърнахме покрай ъгъла в коридора, видях едно много по-дружелюбно лице. Беше Лери, засия, когато чу гласа на Джейми. Очите й обаче се окръглиха и розовите й устенца се отвориха повече от нужното, когато видя какво носи той.

Нямаше време да задава въпроси, преди суматохата край нас рязко да секне. Джейми също спря. Вдигнах глава и видях Колъм, чието изненадано лице бе на едно ниво с моето.

— Какво… — започна той.

— Женени са — избумтя лъчезарно госпожа Фиц. — Колко чудесно! Може да ги благословите, докато им подготвям стаята.

Обърна се и пое към стълбите, като остави значителна пролука в тълпата, през която виждах мъртвешки бледото лице на Лери.

Колъм и Джейми заговориха едновременно — обяснения и въпроси се сблъскваха във въздуха. Поразбуждах се, макар още да не можеше да се каже, че бях съвсем на себе си.

— Е — говореше Колъм с недотам одобрителен тон, — щом сте женени, добре. Ще говоря с Дугал и Нед Гауън — трябва да се погрижим за някои юридически въпроси. Полагат ти се определени неща, когато се ожениш, по силата на договора за зестрата на майка ти.

Джейми поизправи гръб.

— Щом го споменаваш — рече небрежно, — вярвам, че е така. Едно от тези неща е дял от тримесечните ренти от земите на Макензи. Дугал носи каквото е събрал до момента — би ли му казал да задели моята част, докато прави пресмятанията? Сега ме извини, чичо, жена ми е уморена.

Той ме премести в по-удобна позиция и се обърна към стълбището.

* * *

В стаята се запрепъвах към огромното балдахиново легло, на което имахме право като женена двойка, и се проснах в него с благодарност. Беше меко, подканящо — и благодарение на вечно бдителната госпожа Фиц, — чисто. Запитах се струва ли си усилието да си мия лицето, преди да се предам на съня.

Тъкмо бях решила, че може и да стана, ако чуя Тръбата на Гавраил, но не и за каквото и да било друго, когато видях, че Джейми не само е измил лицето и ръцете си, но се е сресал и вървеше към вратата.

— Няма ли да си лягаш? — подвикнах му немощно. Сигурно бе поне толкова уморен, колкото и аз, макар и не толкова прежулен от седлото.

— След малко, сасенак. Първо имам да свърша една задача.

Излезе и ме остави вперила очи в дъбовата врата и с много неприятно усещане под лъжичката. Спомних си щастливото очакване на лицето на Лери и последвалия го гневен шок. Спомнях си как трепнаха мускулите му, когато я видя, и ми се прииска да бях видяла изражението му. Навярно сега отиваше при нея, за да й съобщи за брака ни. Ако му бях видяла лицето, навярно щях да имам по-добра представа какво възнамерява да й каже.

Улисана в събитията от последния месец, бях забравила момичето — и това, което би могла да значи за Джейми, както и той за нея. Е, бях се замислила, когато за пръв път се повдигна въпросът за бързия ни брак, но тогава Джейми не беше дал знак, че тя е какъвто и да било проблем.

Но пък ако собственият й баща не искаше тя да се омъжва за престъпник и ако Джейми имаше нужда от съпруга, за да прибира част от рентите на Макензи… е, нямаше значение коя е жената, стига да се съгласи да го вземе. Мислех си, че познавам Джейми достатъчно добре, за да видя, че практичността е дълбоко заложена у него — както и би трябвало, предвид че през последните няколко години е бил беглец. Нямаше да промени решението си от чувства или физическо привличане, заради едните бузи като розов лист и коса като течно злато. Но това не значеше, че чувствата или привличането не съществуват.

Все пак се бях натъкнала на сцената в нишата, Джейми и момичето на коляното му, пламенните им целувки („И преди съм прегръщал жени — върнаха се към мен думите му, — и преди са карали сърцето ми да блъска и да се задъхвам…“) Осъзнах, че стискам юмруци и надиплям кувертюрата на миниатюрни жълто-зелени хребети. Пуснах плата и обърсах длани в полата си, като осъзнах колко са мръсни от двудневното държане на юзди и никаква възможност да ги измия междувременно.

Станах и отидох до легена, забравила за умората. За своя изненада установих, че никак не ми се нрави споменът за Джейми и Лери. Помня и какво беше казал: „По-добре да се ожениш, отколкото да изгориш. Е, доста изгарях тогава.“ И аз изгарях малко в момента, спомняйки си ефекта от целувките на Джейми по собствените ми устни.

Наплисках лицето си с вода, за да разсея усещането. Нямах пълните права върху чувствата на Джейми, напомних си твърдо. Бяхме се оженили по необходимост. А той се беше оженил за мен по собствени причини, една от които — прямо заявеното желание да се отърве от девствеността си.

Другата причина — защото се е нуждаел от съпруга, за да събира дохода си от Макензи, а не е могъл да склони момиче от тези край него да се оженят. Не бе по-благородна от първата, но бе и много по-неласкава по отношение на мен.

Вече напълно будна, бавно се преоблякох в чиста рокля, предоставена, както и легена и стомната, от хората на госпожа Фиц. Как бе успяла да приготви младоженска стая между ненадейното обявление на Джейми пред Колъм и стигането ни до самата стая? Въпрос за вековете. Госпожа Фиц, мислех си, би могла да направи кариера в „Уолдорф-Астория“ или лондонския „Риц“.

Подобни размишления ме караха да копнея по собственото си време повече, отколкото през последните дни. Какво правя тук, запитах се за хиляден път. На това странно място, на неизбродими разстояния от всичко познато, от дома, от съпруг и приятели, понесена в нищото, сама сред хора, които не бяха нищо повече от диваци? През последните си седмици с Джейми бях започнала да се чувствам в безопасност, понякога дори щастлива. Но осъзнах, че второто навярно е самозаблуда, макар първото да не беше.

Не се съмнявах, че ще е верен на отговорностите си, както ги възприемаше, и ще продължава да ме защитава от всяка заплаха. Но тук, след подобната на съновидение изолация на дните ни сред дивите хълмове и прашни пътища, мръсните ханове и уханни бали сено, той сигурно вече чувстваше повика на старите си взаимоотношения и връзки със света, както и аз на своите. През последния месец се бяхме сближили много, но сега усещах как това се пропуква и може да се разпадне сред практичното ежедневие в замъка Леох.

Подпрях глава на каменната каса на прозореца, вперила поглед в другия край на двора. Там Алек Макмеън и двама от помощниците му разтриваха конете ни. Животните, нахранени и напоени както трябва за пръв път от два дни, излъчваха доволство, а конярите сресваха гладката им козина и чистеха пръстта от глезените и пищялите им със стиски слама. Едно от момчетата поведе моя набит Магарешки бодил и той го последва с радост към заслужената почивка в обора.

С него си заминаха, струваше ми се, и надеждите ми за бягство и завръщане у дома. О, Франк. Затворих очи, а по носа ми се плъзна сълза. Тогава отворих широко очи и примигнах усилено, докато се опитвах да спомня лицето му. За миг си бях представила не възлюбения си съпруг, а предтечата му Джак Рандал, изкривил плътни устни в подигравателна усмивка. И докато бягах наум от този образ, се бях прехвърлила на лицето на Джейми, уплашено и разгневено, както при прозореца във форта. Колкото и да опитвах, не можех да си върна ясно образа на Франк.

Паниката рязко ме вледени и обхванах лакти с длани. Дори да успеех да се избягам и да открия каменния кръг, какво? Какво тогава? Джейми, надявах се, скоро щеше да намери утеха, може би с Лери. И преди се бях питала как ще реагира, когато изчезна. Но въпреки онова мимолетно съжаление край потока, никога не се бях питала как бих реагирала аз.

Играех си с връвта, която събираше роклята ми на врата, връзвах я и я развързвах. Ако възнамерявах наистина да си отида, никому не правех услуга, като позволявах връзката между нас да укрепне допълнително. Не биваше да му позволявам да се влюби в мен.

Ако изобщо имаше шанс за това — спомних си още веднъж за Лери и разговора му с Колъм. Ако се беше оженил за мен така хладнокръвно, както изглеждаше, може би емоциите му бяха в по-голяма безопасност от моите.

При цялата умора, глад, разочарование и несигурност вече се бях докарала до толкова силно объркване и нещастие, че не можех нито да спя, нито да стоя на едно място. Вместо това блуждаех нещастно из стаята, взимах напосоки предмети и ги връщах по местата им.

Течението от отворената врата наруши крехкото равновесие на гребена, който крепях на показалеца си — Джейми се връщаше. Изглеждаше позачервен и странно превъзбуден.

— О, будна си — рече, явно изненадан и смутен, че ме е сварил така.

— Да — рекох нелюбезно, — да не би да се надяваше, че ще спя, когато се върнеш от нея?

Той събра вежди за миг, после ги повдигна питащо.

— От нея ли? Имаш предвид Лери?

Когато го чух да произнася името й с небрежната шотландска напевност — „Ле’ери“, — ме обзе ирационален гняв.

— Значи си бил с нея!

Джейми доби объркан, предпазлив и леко отегчен вид.

— Да. Натъкнах се на нея на стълбището, докато излизах. Добре ли си, сасенак? Изглеждаш напрегната.

Изгледа ме преценяващо. Вдигнах малкото огледало и видях, че косата ми стърчи като рошава грива, а под очите ми тъмнеят кръгове. Пуснах го на леглото.

— Не, съвсем добре съм — казах, овладявайки се с мъка. Опитах се да си придам непринуденост. — И как е Лери?

— О, направо чудесно — каза той. Облегна се на вратата, скръсти ръце и ме изгледа замислено. — Сигурно се е изненадала, че сме женени.

— Направо чудесно — повторих и поех дълбок дъх.

Когато вдигнах глава, той ми се усмихваше широко.

— Не би се тревожила заради девойчето, нали, сасенак? — подпита ме лукаво. — Нищо не значи за теб. Нито за мен.

— Така ли? Не е искала или не е можела да се омъжи за теб? Трябвало е все някоя да те вземе и си се възползвал от възможността. Не те виня — по-точно не го винях много, — но…

Прекоси стаята с две крачки и ме хвана за ръцете. Постави пръст под брадичката ми и вдигна главата ми.

— Клеър — каза с равен тон. — Ще ти кажа защо се ожених за теб, когато му дойде време. Или пък няма. Пожелах от теб честност и ти предлагам същото. Задълженията ми към момичето изискват само вежливост. — Стисна брадичката ми между палец и показалец. — Но го изискват. — Пусна брадичката ми и я докосна с юмрук. — Чуваш ли ме, сасенак?

— О, чувам те! — Отскубнах се и потърках негодуващо челюстта си. — И съм сигурен, че ще си много вежлив с нея. Но следващия път дръпни пердетата на нишата, не искам да гледам.

Веждите му отново се стрелнаха нагоре и лицето му поруменя.

— Да не би да предполагаш, че ти слагам рога? — попита ме невярващо. — В замъка сме от по-малко от час, целият съм покрит с пот и прах от два дни в седлото, коленете ми треперят, а ти мислиш, че първата ми работа е била да прелъстя девица на шестнайсет? — Поклати смаяно глава. — Не знам дали искаш да направиш комплимент на мъжествеността ми, сасенак, или да обидиш ценностите ми, но и в двата случая не ми харесва. Мърто ми каза, че на жените им щукват глупости, но… Боже!

Прокара едра длан през косата си и връхчетата й щръкнаха безредно.

— Разбира се, че не мисля, че си я прелъстил — казах, като се мъчех да придам на тона си спокойствие. — Имам предвид само…

Хрумна ми, че Франк се бе справил много по-добре от мен в подобна ситуация, а аз въпреки това му се ядосах много. Навярно нямаше добър начин човек да намекне такова нещо пред партньора си. Опитах се да продължа:

— Просто имам предвид, че ми е ясно… че си се оженил за мен по свои собствени причини. Те са си твои — добавих бързо — и нямам никакви права върху теб. Може да се държиш както искаш. Ако… ако почувстваш привличане другаде… искам да кажа… няма да ти се пречкам — завърших неубедително. Ушите ми пламтяха.

Вдигнах глава и видях, че същото се случва и с Джейми — всичко от врата до ушите му беше пламнало. Дори очите му, кървясали от недоспиване, сякаш пламтяха леко.

— Никакви права! — възкликна той. — А какво мислиш, че е брачният обет, моме? Думи в църква? — Той удари с юмрук върху сандъка толкова силно, че разтресе порцелановата кана. — Нямала права — промърмори под нос. — Можел съм да се държа както поискам. И нямало да ми се пречка?!

Наведе се, свали си ботушите и ги хвърли, един след друг, по стената, колкото сили имаше. Трепнах при всеки удар по камъните и след това по пода. Той свали наметката си и я захвърли зад себе си. След това закрачи с мрачен поглед към мен.

— Нямаш значи права върху мен, сасенак? Позволяваш ми да правя каквото искам, така ли? Така ли? — питаше той.

— Ами да — отвърнах и отстъпих неволно. — Това имах предвид.

Той ме хвана за ръцете и открих, че превъзбудата е стигнала и до тях. Мазолестите му длани бяха така топли, че понечих да се отдръпна.

— Е, ако нямаш права върху мен, сасенак — каза той, — то аз имам върху теб! Ела.

Сключи длани около лицето ми и ме целуна. В целувката нямаше нищо нежно или плахо и аз се задърпах, опитвайки се да се го избутам от себе си.

Приведе се, пъхна ръка под коленете ми и ме вдигна. Не бях осъзнала напълно колко дяволски силен е.

— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

— Струва ми се, че е ясно, сасенак — процеди през зъби. Приведе глава и ясният му поглед ме прониза като горещ ръжен. — Макар че, ако трябва да ти се каже, мисля да те пренеса до леглото. И ще те държа там, докато научиш какви права имам върху теб.

Отново ме целуна, нарочно силно, за да спра с възраженията си.

— Не искам да спя с теб! — извиках, когато отново можех да говоря.

— Не възнамерявам да спя, сасенак — отвърна той с равен тон. — Още не.

Стигна до леглото и внимателно ме остави на обшитата със стилизирани рози кувертюра.

— Знаеш прекрасно какво имам предвид, по дяволите! — Понечих да се претърколя до другата страна и да сляза, но той стисна здраво рамото ми и ме завъртя към себе си.

Сините му очи ме фиксираха отблизо и дъхът ми почти заседна в гърлото.

— Не съм те питал какво искаш, сасенак — отвърна той заплашително тихо. — Ти си ми жена, казвам ти го за пореден път. Може да не си искала да се омъжваш за мен, но точно това направи. Ако тогава не си забелязала, твоята част от сделката включваше думата „да се подчинявам“. Ти си ми жена и ако те искам, жено, ще те имам, проклета да си!

С всяка следваща дума тонът му се повишаваше, докато накрая почти викаше.

Застанах на колене, стиснала юмруци до хълбоците си, и също му се развиках. Трупаното през последния час нещастие бе стигнало точката на кипене и не го пощадих.

— Ще съм проклета, ако се дам на теб, малтретираща свиня такава! Мислиш, че можеш да ми нареждаш кога да си лягам с теб? Да ме използваш като проститутка, когато пожелаеш? Е, не можеш, шибан копелдак такъв! Ако го направиш, с нищо не си по-добър от драгоценния си капитан Рандал!

Той ме изгледа страховито за миг и рязко пристъпи встрани.

— Тогава си върви — и кимна към вратата. — Ако мислиш така за мен, върви! Няма да те спирам.

Поколебах се за миг, без да свалям поглед от него. Беше стиснал здраво челюст и се извисяваше над мен като Родоския колос. Този път си бе сложил здрави юзди, макар очевидно да бе също толкова ядосан, колкото край пътя до Дуунсбъри. Въпреки това виждах, че наистина го мисли. Ако изберях да си тръгна, нямаше да ме спира.

Вдигнах брадичка, също стиснала челюст.

— Не. Не. Не бягам от нищо. И не се боя от теб.

Погледът му се премести към гърлото ми. Пулсът ми препускаше бясно.

— Да, виждам — каза той. Докато ме гледаше, на лицето му лека-полека се изписа неохотно примирение. Приседна на леглото, като остави разстояние между нас, и аз също седнах предпазливо. Той си пое дълбоко дъх няколко пъти, преди да продума, а лицето му върна донякъде обичайния си цвят.

— И аз не бягам, сасенак — изсумтя той. — Сега. Какво значи „шибан“?

Явно изненадата ми е личала, защото той продължи раздразнено:

— Ако ще ме ругаеш, добре. Но не искам да ме наричаш с неща, на които не мога да отговоря. Разбрах по тона ти, че е много мръсно, но какво значи?

Хваната неподготвена, аз се позасмях малко нервно.

— Значи… значи… това, което щеше да правиш с мен.

Той повдигна вежда, кисело заинтригуван.

— О? Значи съм бил прав — мръсна дума е. А какво е садист? Онзи ден ме нарече така.

Потиснах смеха си.

— Ами, това е човек, който… който изпитва сексуално удоволствие, когато наранява някого.

Започнах да се червя, но и трудно сдържах усмивката си.

Джейми изсумтя.

— Е, не си ме поласкала много-много, но не мога да те виня за наблюденията ти.

Пое си дълбок дъх и се облегна назад, като изпъна пръсти и постави длани на коленете си.

— Е, какво има? Защо правиш всичко това? Заради момичето? Казах ти чистата истина. Но не е в това въпросът. Въпросът е дали ми вярваш. Е, вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти — признах с нежелание. — Но не е това. Не е само това — добавих, опитвайки се да съм искрена. — Мисля, че е защото открих, че си се оженил за пари. — Сведох поглед и очертах с показалец формите по кувертюрата. — Знам, че нямам право да се оплаквам. И аз се омъжих за теб егоистично, но… — Прехапах устни и преглътнах, за да успокоя гласа си. — Но все пак и аз имам някаква гордост.

Хвърлих поглед към него. Гледаше ме с пълно недоумение.

— За пари? — повтори неразбиращо.

— Да, за пари! — Отново се разпалих, този път провокирана, задето се правеше, че не разбира. — Когато се прибрахме, нямаше търпение да кажеш на Колъм, че сме женени, за да прибереш дяла си от рентата на Макензи!

Той поотвори уста, сякаш за да каже нещо. Вместо това просто се заклати напред-назад и се разсмя. Отметна глава и нададе истински гръмовен смях, след което я отпусна в дланите си, без да спира. Хвърлих се на възглавниците възмутена. Забавно му беше, така ли?

Като още клатеше глава и хриптеше, той се изправи и сложи длани на токата на колана си. Трепнах неволно и той го видя.

Още зачервен от гняв и смях, той ме изгледа нетърпеливо.

— Не — каза сухо, — не мисля да те бия. Дадох ти дума, че няма да го сторя повече, макар да не мислех, че толкова скоро ще съжаля за това. — Той остави колана настрана и затършува в кожената торба, увиснала на него. — Делът ми от рентата на Макензи е около двайсет паунда на тримесечие, сасенак — каза той, като пресяваше през пръсти съдържанието на торбата. — При това шотландски. Това е половин крава.

— Само… само това ли? — попитах глуповато. — Но…

— Това е — потвърди той. — И само това ще получа от Макензи. Забелязала си, че Дугал е пестелив, а Колъм стиска парите си два пъти по-здраво. Но дори кралските двайсет паунда за три месеца не са най-добрата причина човек да се ожени, струва ми се — добави саркастично и ми хвърли остър поглед. — Дори нямаше да ги поискам още сега.

Той извади хартиен пакет.

— Но исках да купя нещо с тях. Затова излязох. Срещнах Лери по случайност.

— И какво толкова си искал да купиш? — попитах подозрително.

Той въздъхна и се поколеба. Подхвърли пакета в скута ми.

— Сватбен пръстен, сасенак — каза той. — Купих го от Юън ковача. В свободното си време прави такива неща.

— О…

— Хайде — подкани ме той след миг. — Отвори го. За теб е.

Очертанията на малкия пакет се размиха. Примигнах и подсмръкнах, но не посегнах да го отворя.

— Съжалявам — рекох.

— Така и трябва, сасенак — отвърна той, ала вече не беше ядосан. Взе пакета от ръцете ми и го отвори. Извади голяма сребърна халка, оформена в орнаментален шотландски стил от две преплитащи се парчета метал. Във всяко бе издълбан миниатюрен вариант на цвета на магарешки бодил, символ на якобитите.

Видях това и после всичко пред погледа ми се разми.

Джейми ми набута в ръцете кърпичка и сторих каквото можах, за да пресуша сълзите си.

— Прекрасен е — рекох, след като се прокашлях и избърсах очи.

— Ще го носиш ли, Клеър? — Вече говореше нежно и когато спомена името ми — правеше го само във формални или лични случаи, — почти се разплаках отново. — Не си длъжна. — Той ме гледаше сериозно, подпрял брадичка с длан. — Брачният ни договор е удовлетворен, напълно законен. Защитена си от всичко, с изключение на изрична заповед за арест, и дори от това, ако си в Леох. Ако искаш, можем да живеем разделени — ако това имаш предвид с всички тези глупости за Лери. Може повече да нямаш нищо общо с мен, решиш ли наистина така.

Той не помръдваше и чакаше, докато стискаше халката до гърдите си.

Сега той ми даваше избора, който му бях дала аз. Принудена от обстоятелствата да съм с него, можех да откажа да живея в присъствието му. И алтернативата — да приема пръстена и всичко прилежащо.

Слънцето залязваше. Последните лъчи минаваха през гарафа от синьо стъкло и обагряха стената в ярък лазур. Чувствах се крехка като стъклото, сякаш само от едно докосване можех да се разпадна на блещукащи късчета. И да бях искала да пощадя емоциите на Джейми или пък своите, изглеждаше твърде късно.

Не продумах, но протегнах дясната си ръка и треперещите си пръсти към него. Хладният, лъскав пръстен премина по пръста ми и спря в основата му — пасваше ми добре. Джейми подържа ръката ми за миг, загледан в нея, и после рязко целуна пръстите ми. Вдигна глава и зърнах лицето му и ожесточената емоция по него, преди да ме придърпа в скута си.

Притисна ме към себе си, безмълвен, и усетих пулса в гърлото му. Сърцето му блъскаше като моето. Постави ръце на голите ми рамене и ме отдръпна леко от себе си, така че гледах нагоре към него. Ръцете му бяха големи и много топли, леко се замаях.

— Искам те, Клеър — каза той задавено. Направи пауза, несигурен как да продължи. — Искам те толкова много, че не мога да дишам. Ще… — Преглътна и се прокашля — Ще ме приемеш ли?

Гласът ми вече се беше върнал. Проскърцваше и трепереше, но работеше.

— Да — отвърнах. — Да, приемам.

— Мисля, че… — започна той и спря. Разхлаби токата на поличката си, но ме погледна и пусна колана си, след което стисна юмруци. Заговори с мъка, сякаш удържаше нещо толкова силно, че ръцете му трепереха от усилие.

— Няма… Не мога… Клеър, не мога да съм нежен сега.

Имах време само да кимна веднъж, за да кажа, че съм разбрала — или може би, че позволявам, — преди да ме притисне с тежестта си.

Не си направи труда да се съблича. Можех да помириша прахта от пътуването в ризата му, да вкуся слънцето и потта по кожата му. Държеше ръцете ми прострени и стискаше китките ми. Пръстите ми се плъзнаха по каменната стена и един от сватбените ми пръстени прозвънтя по нея. Един за всяка ръка — златен и сребърен. И парченцата метал изведнъж натежаха като окови, които ме притискаха към леглото, разпъната между две крайности, прикована като Прометей към скалата, а любовта към двама мъже ме разкъсваше, както орелът — черния дроб на титана.

Джейми разтвори бедрата ми с коляно и влезе до дъно с един-единствен тласък, от който ахнах. Той издаде нещо като стон и ме сграбчи по-здраво.

— Моя си, мо дюин — рече тихо, докато се притискаше в бедрата ми. — Само моя, сега и завинаги. Моя, искаш или не. — Опитах да размърдам ръце и вдишах, ахвайки слабо, когато продължи. Прошепна: — Да, и мисля да те използвам, моя сасенак. Искам да те притежавам, и телом, и духом.

Опитах се слабо да му се противя, но той не спираше с мощните, неумолими удари по утробата ми.

— Искам да ме наричаш „господарю“, сасенак. — Тихият му глас заплашваше с отмъщение за емоционалната агония от последните минути. — Искам да те направя своя.

Разтреперих се и застенах, а плътта ми също тръпнеше в спазми от нахълталото в мен присъствие. Той продължи дълги минути, а аз бях на ръба между болката и удоволствието. Сякаш се бях разпаднала и съществувах само там, където бе атаката, на ръба на пълното предаване.

— Не! — изпъшках. — Спри, моля те, нараняваш ме!

От лицето му се стичаше пот и капеше по възглавницата и гърдите ми. Плътта ни вече се срещаше със силата на удари, които бързо прекосяваха границата към болката. Бедрата ми бяха ожулени, а китките ми като че ли щяха да се счупят, ала захватът му бе неумолим.

— Да, моли ме за милост, сасенак. Няма да я получиш. Още не.

Усещах учестения му горещ дъх, ала не показваше с нищо, че е уморен. Цялото ми тяло изпадаше в конвулсии, а краката ми се надигаха, за да се обвият около него, да удържат усещането.

Усещах сътресението от всеки тласък дълбоко в корема си и умът ми уплашено се отдръпваше от него, макар хълбоците ми предателски да се надигаха. Той усети, че откликвам, и засили атаката си, като притискаше раменете ми надолу, по-плътно приковани под себе си.

А откликът ми нямаше начало и край, бе само продължителна тръпка, която достигаше върха си с всеки тласък. Тласъците бяха въпроси, повтаряха се отново и отново в плътта ми, искаха отговора ми. Той отново притисна краката ми към леглото и продължи, отвъд болката и сред чистото усещане, оттатък капитулацията.

— Да! — изкрещях. — О, Боже, Джейми, да!

Той ме хвана за косата и отметна главата ми назад, за да гледам в очите, грейнали от яростен триумф.

— Да, сасенак — промълви, в отговор повече на движенията ми, отколкото на думите ми. — Ще те яздя!

Ръцете му се плъзнаха към гърдите ми, галеха и стискаха, а след това надолу, към хълбоците ми. Притискаше ме с цялата си тежест, после ме прихвана и повдигна за още по-дълбоко проникване. Тогава изкрещях, но той ме спря с уста — не целувка, а още една атака, с която отвори силом устните ми и ожули лицето ми с четината по страните си. Тласкаше по-силно и по-бързо, сякаш за да насили душата ми, както насилваше тялото ми. С тяло и душа запали някаква искра и от пепелищата на отстъплението се роди ответна яростна страст.

Извих се нагоре, за да го срещна, тласък за тласък. Ухапах го по устната и вкусих кръв.

Усетих зъбите му по врата си и впих нокти в гърба му. Одрасках го от врата до задника и той също изпъна гръб и извика. Нападахме се отчаяно, хапехме се и се драскахме, опитвахме се да си пуснем кръв, сякаш всеки от нас искаше да се слее с другия и разкъсваше плътта му в желанието си. Викът ми зазвуча заедно с неговия и накрая се изгубихме един в друг в този последен миг на разпад и завършеност.

* * *

Върнах се към себе си бавно, наполовина отпусната на гърдите на Джейми, а бедрата ни бяха залепени. Той дишаше тежко със затворени очи. До ухото ми сърцето му биеше със свръхестествено бавния и мощен ритъм, следващ оргазма.

Усети, че се будя, и ме придърпа по-близо, сякаш за да запази още за миг единението ни от онези последни секунди на опасното ни дело. Свих се до него и го прегърнах.

Той отвори очи и въздъхна, а дългите му устни се извиха в лека усмивка, когато погледите ни се срещнаха. Вдигнах вежди в безмълвен въпрос.

— О, да, сасенак — отвърна той с горчивина. — Аз съм твой господар… а ти — мой. Изглежда, не мога да притежавам душата ти, без да изгубя своята.

Обърна ме на една страна и обви тялото ми със своето. Вечерният бриз от прозореца охлаждаше стаята и Джейми се пресегна да ни завие с кувертюрата. Твърде схватлив си, момко, мислех си сънливо. Франк така и не бе разбрал това за мен. Заспах, обгърната здраво от ръцете му, и с топлия му дъх в ухото ми.

Когато се събудих на следващата сутрин, накуцвах и ме боляха всички мускули. Затътрих се към нужника, след това към легена за миене. Чувствах вътрешностите си като разбито масло. Сякаш ме бяха били с тъп предмет — и осъзнах, че това е като цяло истината. Тъпият предмет се виждаше, когато се върнах в леглото, сега относително безвреден на вид. Притежателят му се събуди, когато седнах до него, и ме разгледа с нещо много подобно на мъжко самодоволство.

— Като че ли беше здрава езда, сасенак — каза той и леко докосна синината от вътрешната страна на бедрото ми. — Седлото май те е ожулило.

Присвих очи и прокарах пръст по дълбоките следи от ухапване на рамото му.

— И ти изглеждаш поизносен, момко.

— Еееми… — отвърна той със силен шотландски акцент. — Ако си легнеш с лисичка, трябва да очакваш да хапе.

Посегна и ме хвана зад врата, придърпвайки ме към себе си.

— Ела, лисичке. Ухапи ме пак.

— А, не. — Заотдръпвах се. — Не бих могла, твърде съм ожулена.

Джеймс Фрейзър не приемаше „не“ за отговор.

— Ще съм много внимателен — придумваше ме той, докато ме дърпаше неумолимо под кувертюрата. И наистина беше внимателен, както само едрите мъже можеха — държеше ме като яйце, беше смирен и търпелив. Стори ми се като компенсация, макар нежната му настойчивост да намекваше за продължение на жестокия урок, започнат през нощта. Щеше да е нежен, но нямаше да приеме отказ.

Докато свършваше, потръпна в прегръдките ми, като се стараеше да не се движи, да не ме нарани. Просто позволи на мига да го завладее.

След това, докато още не се бяхме разделили, той прокара ръка по бледнеещите синини, които пръстите му бяха оставили по раменете ми преди два дни, край пътя.

— Съжалявам за това, мо дюин — каза той и нежно целуна първо едното, след това другото. — Бях много разгневен, но това не е извинение. Срамно е да нараняваш жена, независимо от гнева си. Няма да го правя повече.

Позасмях се иронично.

— За тези ли се извиняваш? Ами останалото? Цялата съм в синини, от глава до пети!

— Така ли? — Той ме огледа преценяващо. — Е, за тези по рамото ти се извиних, а тези — и той ме тупна леко отзад, — си ги заслужи и няма да се извинявам за тях, защото за тях не съжалявам. А пък тези… — Той премина към бедрото ми. — И за тях няма да се извинявам. За тях и ти ми се отплати, с лихвите. Разкървавила си ме на поне две места, сасенак, а гърбът ме щипе дяволски.

— Е, легни си с лисичка… — Ухилих се. — Няма да ти се извинявам за това.

Той се засмя и ме придърпа върху себе си.

— Не казах, че искам извинение, нали? Ако помня вярно, казах „Ухапи ме пак“.