Диана Габалдон
Друговремец (3)

2.
Побитите камъни

Господин Круук дойде да ме вземе, както се бяхме разбрали, точно в седем на следващата сутрин.

— Да хванем росата по лютичетата, а, моме? — рече той, а от думите му ромолеше старомодна галантност. Дойде с мотоциклет, приблизително на неговата възраст, с който да стигнем до околностите на градчето. Пресите за растения бяха пристегнати отстрани на огромната машина, като буфери по корпуса на шлеп. Поехме безгрижно сред притихналата природа, с която ревът на мотоциклета ярко контрастираше. Старецът наистина знаеше много за местните растения — не само кое къде се намира, но и кое какво лекува и как се приготвя. Щеше ми се да бях взела бележник, но въпреки това слушах внимателно пресипналия глас на стареца и се стараех да запомня колкото мога повече, докато прибирах екземплярите в тежките преси.

Спряхме за обилен ранен обяд в подножието на необичаен плосковръх хълм. Бе зелен като съседните му, със същите каменни издатини и пукнатини, но се отличаваше по добре отъпкания път, който водеше нагоре и рязко свършваше зад гол гранит.

— Какво има там горе? — попитах, жестикулирайки със сандвича си. — Неудобно място за пикник изглежда.

— А… — Господин Круук хвърли поглед към хълма. — Това е Крейг на Дун, моме. Щях да ти го покажа, след като хапнем.

— Така ли? Специален ли е с нещо?

— О, да — отвърна Круук, но не продължи. Каза само, че съм щяла да разбера, когато го видя.

Опасявах се, че няма да може да се справи със стръмната пътека, но страховете ми се разсеяха, когато започнах да пъхтя след него. Накрая господин Круук изпъна костелива длан и ми помогна да преодолея последния метър до превала.

— Ей го. — Махна с ръка, сякаш притежаваше мястото.

— Но това е каменен кръг! — възкликнах развълнувано. — Миниатюрен каменен кръг.

Заради войната от няколко години не бях ходила до равнината Солсбъри, но с Франк бяхме посетили Стоунхендж малко след сватбата. И ние, като другите туристи, крачехме в страхопочитание сред огромните побити камъни и зяпахме Олтарния камък („Гдет’ древните друиди правели ужасните си жертвоприношения“, напевно нареждаше един от гидовете, дребен кокни, повел автобус италиански туристи, които послушно снимаха доста обикновения на вид каменен блок).

Със същата страст към прецизността, с която окачаше вратовръзките си така, че краищата им да висят поравно от двете страни на закачалката, Франк ме убеди да обходим кръга, да измерим разстоянието между дупките на двата концентрични кръга и да преброим напречните камъни на огромния външен кръг.

Три часа по-късно знаехме точно колко са дупките (петдесет и девет, ако ви е грижа — мен не ме е), но не бяхме добили по-добра представа за предназначението на конструкцията от десетките археолози, аматьори и професионалисти, пълзели край нея през последните петстотин години.

Не че всички нямаха мнения. Животът сред академичните среди ме бе научил, че добре изразено мнение струва повече от зле изразен факт, що се отнася до професионалния напредък.

Храм. Гробище. Астрономическа обсерватория. Място за екзекуции (оттам и неуместно кръстения Камък за заколения, обърнат на една страна, потънал наполовина в дупката си). Открито пазарище. Последното предположение ми се нравеше — представях си как мегалитни домакини се разхождат между камъните с кошници в ръце и оглеждат критично емайла на последната доставка чаши от червена глина, слушат скептично приказките на пекари от Каменната ера и продавачи на лопати от еленова кост и кехлибарени мъниста.

Единственото противоречие с тази хипотеза бяха телата под Олтарния камък и кремираните останки в дупките на вътрешния кръг — освен ако не бяха клетите останки на търговци, обвинени, че подправят везните. Но ми се струваше нехигиенично да погребваш хора на пазара.

В миниатюрния каменен кръг на този хълм нямаше следи от погребения. Под „миниатюрен“ имам предвид само, че беше по-малък от Стоунхендж. Иначе всеки камък беше два пъти по-висок от мен и много масивен.

От друг водач на туристически групи в Стоунхендж чух, че подобни каменни кръгове се намират къде ли не във Великобритания и Европа — някои в по-добро състояние от други, някои ориентирани по-различно спрямо звездите. Но и предназначението, и произходът им бяха неизвестни.

Господин Круук се усмихваше благосклонно, докато се промъквах сред камъните и поспирах, за да докосна някой — леко, сякаш се боях, че ще оставя отпечатък върху огромните канари.

Някои бяха бледо нашарени, други — като поръсени със слюда, която улавяше сутрешното слънце и проблясваше весело. Но всички бяха съвсем различни от купчините местни камъни, щръкнали от папратите наоколо. Който и да бе издигнал този кръг, и с каквато и да е цел, е смятал, че е достатъчно важен, за да изкопае, оформи и пренесе тези специални канари. Да ги оформи — но как? Да ги пренесе — отново, как и на какво разстояние?

— Съпругът ми ще се прехласне — рекох на господин Круук, след като му благодарих, че ми показа растенията и мястото. — По-късно ще го доведа.

По пътя надолу старецът галантно ми подаде ръка. Поех я, след като плъзнах поглед по стръмния склон и реших, че въпреки възрастта си навярно е по-стабилен от мен.

* * *

Същия следобед отидох до селото, за да взема Франк от жилището на викария. Докато подминавах пръснатите навред къщурки, с радост вдишвах дълбоко омайната високопланинска смесица от пирен, салвия и зановец, заедно с малко дим от комините и острия аромат на пържена херинга. Селцето се бе вгнездило в малка стръмнина в подножието на извисяващи се над бърдото скали. Тези къщурки край пътя бяха красиви. Плодовете на следвоенния просперитет се виждаха в новобоядисаните стени и дори домът на викария, здание на поне век, имаше яркожълти кантове по подпухналите от влага первази.

Отвори икономката на викария — висока, съсухрена жена с три реда изкуствени перли около врата. Когато се представих, тя ме пусна да вляза и ме преведе през дълъг, тесен и тъмен коридор, обкичен с портрети в сепия, може би на известни личности от отминали епохи или роднини на викария, или дори на кралското семейство — чертите на лицата им не се виждаха в сумрака.

За сметка на това кабинетът на викария ме ослепи със светлината, прииждащата от огромните прозорци, от пода почти до тавана. Стативът до камината, с недорисуван пейзаж на черни скали под вечерно небе, вероятно бе причината за прозорците, добавени навярно дълго след строежа на къщата.

На едно бюро до отсрещната стена Франк и нисък, тантурест мъж със свещеническа якичка се бяха задълбочили в купчина парцаливи хартии. Франк почти не вдигна глава, но викарият вежливо спря с обясненията си и дойде да се ръкува с мен, кръглото му лице сияеше от ведра общителност.

— Госпожо Рандал! — възкликна той и раздруса сърдечно ръката ми. — Колко се радвам да ви видя отново. Идвате тъкмо навреме, за да чуете новината!

— Новина? — Предвид вида на хартията и мастилото по документите, прецених, че новините навярно са от средата на осемнайсети век. Недотам ексклузивни, значи.

— Да, наистина. Проследяваме живота на Джак Рандал, предшественика на съпруга ви, с помощта на тогавашните армейски съобщения. — Викарият се приведе към мен и с половин уста, като гангстер в американски филм, измърмори: — Хм, „заех“ оригиналните съобщения от местната ни Историческа общност. Нали ще внимавате да не споменете никому?

Развеселена, аз му обещах да не разкривам съдбоносната му тайна и се огледах за удобен стол, преди да науча най-новото от осемнайсети век. Един стол със странични облегалки за главата до прозореца ми се стори подходящ, но когато посегнах да го обърна към бюрото, установих, че вече е зает. Малко момче с лъскава черна коса се беше свило на него и спеше дълбоко.

— Роджър! — Викарият бе дошъл да ми помогне и се изненада не по-малко от мен. Момчето се стресна и седна изправено, ококорило яркозелени очи.

— Какво правиш тук, малка мишко? — укори го добронамерено викарият. — Пак ли заспа с комиксите? — Събра шарените страници и ги подаде на детето. — Хайде, тичай, Роджър. Имам работа със семейство Рандал. О, забравих да ви запозная — госпожо Рандал, това е синът ми Роджър.

Изненадах се. Мислех си, че не съм срещала по-заклет ерген от преподобния Уейкфийлд. Въпреки това поех малката лепкава длан и я стиснах приятелски, устоявайки на подтика да я избърша в роклята си.

Преподобният Уейкфийлд изпроводи с топъл поглед момчето, което набиваше крак към кухнята.

— Син на племенницата ми — довери ни той. — Свалиха баща му над Канала, а майка му загина в Блица, та го прибрах при себе си.

— Колко хубаво от ваша страна — промълвих, като мислех за чичо Ламб. И той загина в Блица, след като бомба улучила лекционната зала на Британския музей, в която говорел. Доколкото го познавах, навярно е почувствал най-вече облекчение, че съседното крило с персийски антики се е отървало невредимо.

— А, нищо работа. — Викарият размаха смутено ръка. — Хубаво е къщата малко да живне. Хайде, седнете.

Франк заговори още преди да оставя ръчната си чанта.

— Невероятен късмет, Клеър — взе да ми обяснява разпалено, докато прелистваше купчина хартии с омачкани ръбове. — Викарият е открил цяла поредица военни документи, споменаващи Джонатан Рандал.

— Изглежда, капитан Рандал сам се е погрижил за популярността си — отбеляза викарият, като взе част от документите, които Франк държеше. — Командвал е гарнизона при форт Уилям около четири години, но сякаш доста време е вилнял из шотландски поселища в името на Короната. Ето тези тук… — Той леко отдели няколко документа и ги постави на бюрото. — Това са доклади от оплаквания срещу капитана от различни семейства и собственици на имения, които заявяват какво ли не — от задевки със слугините от страна на войниците, до отявлени кражби на коне, да не говорим за десетките неуточнени „обиди“.

Развеселих се.

— Значи е бил конекрадец? — попитах Франк.

Той сви нехайно рамене.

— Бил е какъвто е бил, нищо не мога да направя. Просто искам да знам. Оплакванията не са били странни, като за периода — англичаните като цяло, и армията в частност, не са били особено популярни във високопланинските райони. Странното е, че оплакванията нямат последствия — дори сериозните.

Викарият, неспособен да стои мирен задълго, се включи:

— Точно така. Тогавашните офицери не са се съобразявали с правила, както е днес — можели са да правят каквото си поискат с малко последствия. Но странното е друго: не че оплакванията са разследвани и след това отхвърлени, а че никога не са споменати отново. Знаете ли какво подозирам, Рандал? Предшественикът ви е имал покровител. Някой го е закрилял от наказания.

Франк се почеса по главата и се взря в съобщенията.

— Може и да сте прав, но трябва да е бил някой с много власт. На върха на военната йерархия, може би, или дори аристократ.

— Да, или… — Госпожа Греъм влезе и изтръгна викария от конспиративните му размишления.

— Донесох ви нещо да се подкрепите, господа — заяви тя и постави подноса в средата на бюрото, откъдето викарият спаси безценните си документи в последния момент. Възрастната жена ме огледа преценяващо — не ме свърташе на едно място, а очите ми бяха започнали да се изцъклят. — Донесох само две чашки, защото реших, че госпожа Рандал ще поиска да се присъедини към мен в кухнята. Имам малко… — Не изчаках да довърши поканата си и пъргаво скокнах на крака. Зад гърба ми теориите отново се развихриха, докато минавахме през люлеещата се врата на път за кухнята.

В горещия, уханен зелен чай плуваха парченца листа.

— Мммм. — Оставих чашката. — Отдавна не бях опитвала Оолонг.

Госпожа Греъм кимна, озарена от гордост. Очевидно си беше направила труда — под фините порцеланови чашки бе разстлала ръчно плетени дантелени поставки, а към кифличките имаше плътна сметана.

— Да, през Войната такъв чай не се намираше. Но на него се гледа най-добре. С „Ърл Грей“ ми беше много трудно. Листата се разпадат толкова бързо, че нищичко не мога да видя.

— О, гледате на чай? — попитах леко развеселена. Нищо не бе по-далеч от общата представа за циганката гледачка от госпожа Греъм, с късите стоманеносиви къдрици и тройна перлена огърлица. Глътката чай видимо премина по дългия й жилав врат и изчезна под лъскавите мъниста.

— Разбира се, скъпа. Научи ме баба ми, а нея — нейната. Допий си чая и да видим какво ти се пише.

Пое чашката и дълго време мълча, като от време на време я накланяше, за да улови по-лесно светлината, и току я завърташе в длани, за да погледне от различен ъгъл.

Постави я внимателно на масичката, сякаш се боеше да не се взриви в лицето й. Бръчиците от двете страни на устата й се задълбочиха и тя събра вежди объркана.

— Така — каза накрая. — Това е от по-странните ми гледания.

— Така ли? — Още бях развеселена, но се заинтригувах. — Ще срещна ли висок, смугъл непознат, или ще прекося океана?

— Може, може. — Госпожа Греъм долови ироничния ми тон и отговори по същия начин, с лека усмивка. — Или пък не. Това е странното в чашката ти, скъпа. Всичко в нея си противоречи. Виждам извитото листо, „пътешествие“, но го пресича скъсано, което значи, че няма да пътуваш. И непознати има, няколко. Единият е съпругът ти, ако тълкувам листата както трябва.

Веселието ми повехна. След шест години далеч един от друг и последните шест месеца заедно, съпругът ми беше донякъде непознат. Макар да не знаех откъде е разбрало за това едно чаено листо.

Госпожа Греъм още се мръщеше.

— Подай ръка, дете — рече тя.

Дланта й бе съсухрена, но изненадващо топла. От пътя в косата й се носеше аромат на лавандула. Дълго време се взира в ръката ми и от време на време проследяваше някоя от линиите с пръст, сякаш бе карта, чиито пътища завършваха все сред пресъхнали наноси и пустинни дюни.

— Е, какво има? — опитах се да звуча лековато. — Или ориста ми е твърде ужасяваща?

Госпожа Греъм вдигна питащ поглед и ме загледа замислено, но не пусна пръстите ми. Поклати глава и сви устни.

— О, не, скъпа. Тук не е начертана съдбата ти, а само зародишът й. — Птицеподобното й лице се обърна в полуанфас. — Линиите по дланта ти се променят, нали знаеш? В друг момент от живота ти може да са много по-различни.

— Не знаех. Мислех, че с каквито се родиш, с такива оставаш. — Потиснах желанието да отдръпна ръка. — Какъв е смисълът от четене по дланите тогава?

Не исках да звуча грубо, но това внимание ме смущаваше, особено след гадаенето на чаени листенца. Госпожа Греъм неочаквано се усмихна и затвори пръстите ми.

— Линиите на дланта ти показват какво си, скъпа. Затова се променят — или би трябвало. У някои не се променят никога — у клетниците, които никога не се променят. Но те са малцина. — Тя стисна леко свитата ми длан и я потупа. — Съмнява ме да си такава. Ръката ти вече показва много промени, като за толкова млад човек. Навярно заради Войната — промълви сякаш на себе си.

Отново се заинтригувах и отворих длан.

— Каква съм тогава според дланта си?

Госпожа Греъм се намръщи, но не посегна втори път към ръката ми.

— Не мога да река. Странно, повечето длани си приличат. Не, не казвам, че видиш ли една, все едно си видяла всички, но често има прилики. — Ненадейно тя се усмихна, разкривайки чисто бели и очевадно фалшиви зъби.

После продължи:

— Така работи гадателят, знаеш. На църковния панаир всяка година гадая на чай и на ръка — е, поне преди го правех. Но Войната свърши и сигурно ще започна отново. Влиза в шатрата някое момиче и ето ме мен, с тюрбан и пауново перо, назаем от господин Доналдсън, и „премяна с ориенталско великолепие“ — халатът на викария, цял в извезани пауни и жълт като пладнешко слънце, — и я оглеждам, като се преструвам, че й гледам на ръка. Виждам, че деколтето на блузата й стига до пъпа, усещам евтиния парфюм, обиците й стигат до раменете… Не ми трябва кристално кълбо, за да предскажа, че до следващия панаир вече ще има дете. — Погледът й палаво проблясваше. — Макар че, ако не виждаш пръстен, по-тактично би било първо да предскажеш сватба.

Засмяхме се.

— Значи изобщо не ги гледате в ръцете? Освен за пръстени?

Тя доби изненадан вид.

— О, разбира се, че ги гледам. Но обикновено знаеш какво ще видиш, още преди да погледнеш. Обикновено. — Кимна към дланта ми. — Но такива линии не съм виждала. Този голям палец — тя все пак се наведе леко напред и го докосна, — не би се променил много. Значи, че имаш силна воля и не обичаш да ти противоречат. — Тя ми смигна. — Но това и мъжът ти може да ти го каже. Както и това. — Посочи една месеста издатина в основата на палеца.

— Какво е това?

— Нарича се Хълмът на Венера. — Тя присви благоприлично устни, макар крайчетата им да се дръпнаха нагоре. — У мъж значи, че си пада по моми. У жена е по-различно. Нека го кажа по-деликатно — предвиждам, че мъжът ти няма да търси нещо друго извън ложето ви. — Тя се засмя изненадващо дълбоко и неприлично, а аз се поизчервих.

Възрастната икономка отново се вглъби в ръката ми, като сочеше тук-там с нокът, за да подчертава думите си.

— Дълбока линия на живота имаш — в добро здраве си и вероятно ще си останеш така. Прекъсната е, което значи, че животът ти се е променил значително, но това важи за всички ни, нали? Твоята обаче е прекъсната на немалко места. А линията на брака ти, хм — тя поклати отново глава, — е разцепена на две. Не е необичайно, обикновено значи два брака…

Реагирах едва доловимо и незабавно се прикрих, но тя ме усети и вдигна поглед. Май наистина бе много проницателна гадателка. Закима успокоително.

— Не, не, моето момиче. Не значи, че нещо ще се случи на благоверния ти. Но ако се случи — тя подчерта „ако“, като ме стисна леко за дланта, — няма да чезнеш и тъгуваш по него цял живот. Ако изгубиш първата си любов, можеш отново да обикнеш.

Тя примижа късогледо към дланта ми и леко прокара напукания си нокът по линията на брака ми.

— Но повечето разделени брачни линии са прекъснати — твоята е раздвоена. — Тя ми се ухили дяволито. — Да не си имаш друг съпруг тайничко?

Засмях се и тръснах глава.

— Не. Откъде време? — После обърнах длан с ръба нагоре. — Чувала съм, че вдлъбнатинките отстрани на дланта показват колко деца ще имаш. — Казах го нехайно, или поне се надявах така да прозвучи. Ръбът на дланта ми бе разочароващо гладък.

Госпожа Греъм махна подигравателно.

— Ба! След една-две рожби може и да ти се появят бразди по дланите. Но по-скоро ще се появят на лицето ти. Предварително нищо не значи.

— О, така ли? — Почувствах се глупаво, задето бях така облекчена. Щях да попитам дали браздите в основата на китката ми значат нещо (склонност към самоубийство?), но преподобният Уейкфийлд ни прекъсна, като влезе с празните чаени чаши. Постави ги до сушилника за съдове и шумно и непохватно затършува из скрина, очевидно с надеждата да получи помощ.

Госпожа Греъм скокна на крака, за да запази неприкосновеността на кухнята си, ловко избута преподобния настрани и се зае да подрежда приборите за чай на поднос, за да ги внесе обратно в кабинета. Преподобният Уейкфийлд ме дръпна на безопасно разстояние от шетнята.

— Защо не дойдете в кабинета ми за още една чаша чай с мен и съпруга ви, госпожо Рандал? Направихме извънредно удовлетворително откритие.

Виждах, че макар да се опитва да изглежда спокоен, всъщност се пръска от радост от находката им, като хлапак с жаба в джоба. Явно ми се падаше да прочета списъка с прането на капитан Джонатан Рандал, квитанциите му за обущар или някой също толкова удивителен документ.

Франк така се бе заровил в опърпани хартии, че почти не вдигна глава, когато влязох. Предаде ги неохотно в пухкавите ръце на викария и застана зад гърба му, сякаш не можеше да понесе да откъсне поглед от тях.

— Да? — попитах учтиво, прокарвайки пръсти по мърлявата хартия. — Хм, да, много интересно. — Всъщност ситният почерк бе така избледнял и засукан, че не ми се правеше труда да го разчета. Най-отгоре на един от по-запазен лист имаше герб. — Херцог на… Сандрингам, така ли? — Взрях се в герба, избелял седнал леопард, и в отпечатаните под него букви, които се виждаха по-добре от ръкописа.

— Да, точно така — каза викарият и грейна още повече. — Титлата вече не съществува, знаехте ли?

Не знаех, но кимнах умно, добре запозната с поведението на историци в маниакалната хватка на някоя находка. Най-често трябваше просто да кимам от време на време и да мърморя „О, наистина ли?“ или „Колко удивително!“ на равномерни интервали.

След като Франк и викарият няколко пъти си отстъпиха думата, за да покажат щедрост, последният спечели честта да ми разкаже за откритието си. Явно според всички тези вторични суровини предшественикът на Франк, Черния Джак Рандал с черната си слава, е бил не само достоен войник на Короната, но и доверен — и таен — агент на херцога на Сандрингам.

— Почти агент-провокатор, не бихте ли казали, доктор Рандал? — Викарият благородно прехвърли топката на Франк, който я пое и се затича с нея.

— Да, наистина. Изказът е много предпазлив, разбира се… — Той леко прелисти няколко документа.

— О, наистина ли? — вметнах аз.

— Но по това личи, че на Джонатан Рандал е било възложено да разпалва якобитски страсти, ако е имало почва за такива, сред известните местни шотландски фамилии. Трябвало да извади на бял свят всякакви баронети и предводители на кланове с тайни симпатии. Но това е странно. Не са ли подозирали самия Сандрингам, че е якобит? — Франк се обърна към викария, събрал замислено вежди. Челото на Уейкфийлд също се набръчка.

— Ами да, мисля, че сте прав. Но нека проверя в Камерън — каза той и се спусна към рафта, натъпкан с книги в кожена подвързия, — не може да не споменава Сандрингам.

— Колко удивително! — промълвих, като отклоних вниманието си към огромната коркова дъска, която покриваше изцяло една от стените.

Дъската бе отрупана с невероятно разнообразие от хартии — сметки за газ, писма, обявление от Съвета на диоцеза, извадени страници от романи, бележки с почерка на викария, но и с дреболии като ключове, капачки от бутилки и дори малки автомобилни части, съединени с гвоздеи и връв.

Разсеяно разхождах поглед по предметите и надавах по едно ухо на спора зад себе си. (Накрая решиха, че херцогът на Сандрингам е бил якобит.) Спрях се на едно родословно дърво, внимателно прикачено с четири кабарчета встрани от другите неща. Най-отдолу се виждаха имена с дати от ранния шестнайсети век. Но впечатление ми направи името най-отгоре: „Роджър У. (Макензи) Уейкфийлд“.

— Извинете — прекъснах последните издихания на спора за това дали леопардът на герба има лилия в лапите си, или може би минзухар. — Това родословното дърво на сина ви ли е?

— Моля? А, да, то е. — Викарият се приближи, отново ухилен до уши. Свали внимателно листа и го постави на масата пред мен. — Не исках да забрави семейството си. Фамилията е стара, стига чак до седемнайсети век. — Късият му показалец проследи произхода на момчето почти с благоговение. — Дадох му името си, защото ми се струваше по-подходящо, все пак живее тук, но не исках да забрави откъде е дошъл. — Сви уста извинително. — Боя се, че няма с какво да похваля собствената си фамилия в исторически план. Викарии и помощници на енорийски свещеници, и тук-таме по някой книжар. Стигат само до 1762 г. Не са пазили добре архивите си — каза той, като клатеше укорително глава заради нехайността на предците си.

Вечерта напредваше, когато най-после излязохме от дома на викария. Той още рано сутринта щеше да отнесе писмата в града, за да ги копират. През повечето път до госпожа Беърд Франк щастливо бърбореше за шпиони и якобити. Накрая обаче забеляза, че съм се умълчала.

— Какво има, скъпа? — попита и пое дланта ми. — Не ти ли е добре? — В тона му се долавяха и притеснение, и надежда.

— Не, добре съм. Просто си мислех… — Поколебах се, защото вече бяхме говорили по въпроса. — Мислех си за Роджър.

— Роджър ли?

Въздъхнах нетърпеливо.

— Стига, Франк! Не може да си такъв… заплес! Роджър е момчето на преподобния Уейкфийлд.

— О, да, разбира се — смотолеви той. — Очарователно дете. Та какво за него?

— Ами… има много такива като него. Сирачета.

Франк ме изгледа остро и поклати глава.

— Не, Клеър. Наистина бих искал, но съм ти казвал какво мисля за осиновяването. Просто… Не бих могъл да изпитвам нужните чувства към дете, което не е… моя кръв. Сигурно е абсурдно и егоистично, но това е. Може с времето да променя решението си, но сега… — Повървяхме в наежено мълчание. Ненадейно той спря, обърна се към мен и ме хвана за китките.

— Клеър — промълви пресипнало, — искам наше дете. За мен ти си най-важното нещо в света. Искам да си щастлива, преди всичко, но и искам… е, искам те за себе си. Боя се, че чуждо дете, с което нямаме истинска връзка, ще ни се натрапи и ще го намразя. Но да мога да ти дам дете, да видя как расте в теб, да видя как се ражда… ще го усещам като твое продължение, може би. И мое. Истинска част от семейството. — Очите му, широко отворени, ме умоляваха.

— Да, добре. Разбирам. — Склонна бях зарежа темата, засега. Обърнах се, за да продължа, но той се пресегна и ме прегърна.

— Клеър. Обичам те. — Милувката в гласа му ме надви и облегнах глава на рамото му, усещайки топлината му и силата на ръцете му.

— И аз те обичам. — Постояхме прегърнати и леко се поклащахме с поривите на вятъра по улицата. Франк се отдръпна и ми се усмихна.

— Освен това — рече тихо и отмести няколко кичура от лицето ми — още не сме се отказали, нали?

Отвърнах му с усмивка.

— Не.

Хвана дланта ми, постави я на топло в сгъвката на лакътя си и отново поехме към къщата.

— А искаш ли да пробваме сега?

— Да. Защо не?

Стигнахме до Гиърсайд Роуд. Там, на един от завоите, се намираше Бараг Мхор, пиктският камък, който ми напомни нещо.

— Забравих! — възкликнах. — Имам да ти покажа нещо интересно.

Франк погледна към мен и ме придърпа по-близо.

— И аз — каза той с широка усмивка. — Може да ми покажеш твоето утре.

* * *

Когато стана утре обаче, имахме друго за правене. Бях забравила, че сме планирали да отскочим до Голямата долина при Лох Нес.

Трябваше да изминем много път през Долината, затова тръгнахме рано, преди зазоряване. След суетенето около приготовленията в предутринния студ, в колата се отпуснах под едно одеяло и с удоволствие усетих как топлината се връща в ръцете и краката ми. Обзе ме сладка сънливост и заспах блажен сън на рамото на Франк. Последното, което видях, преди да се унеса, бе силуетът му, обрамчен в червеното на изгрева.

Пристигнахме след девет, а водачът, който Франк беше намерил, ни чакаше на ръба на езерото, заедно с малък скиф.

— И ако ви се ще, господине, питах се дали да не се метнем с лодката до приезерната страна на замъка Ъркхарт. Може там да хапнем и да продължим нататък. — Водачът беше неприветлив на вид дребосък с овехтели от вятър, дъжд и слънце памучна риза и диагонално тъкани панталони. Той ловко прибра кошницата за пикник под седалката и с мазолеста ръка ми помогна да вляза в лодката.

Денят бе прекрасен и отраженията на цъфтящата зеленина по стръмните брегове се размиваха в ясните води.

— Ей там е замъкът Ъркхарт. — Мъжът посочи към гладка каменна стена, която едва се виждаше през дърветата. — Или поне останките му. Вещиците на Долината го проклели и едно след друго му се стекли нещастия.

Разказа ни за Мери Грант, дъщеря на местния земевладелец, когато замъкът още бил цял, както и нейният любовник Доналд Дон, поет от рода Макдоналд от Боухънтин. Макар баща й да им забранил да се срещат, заради навика на Дон да задига всякакъв добитък, който му попадне (стара и благородна високопланинска професия, увери ни водачът), те въпреки това се виждали. Бащата разбрал, примамил Доналд на лъжлива среща и го заловил. Осъден на смърт, Доналд се примолил да го обезглавят, като джентълмен, а не да го бесят като прост бандит. Изпълнили молбата му и докато го водели към дръвника, повтарял: „Дяволът ще прибере владетеля на Грант, а Доналд Дън няма да увисне на въжето.“ Не увиснал и според преданието главата му се търкулнала с думите: „Мери, вдигни ми главата“.

Потреперих и Франк ме прегърна през раменете. Водачът продължи:

— От стиховете му са останали няколко реда.

Ще съм на хълма утре аз, безглав.

Нима не ще скърбите за девицата моя злочеста,

Мери, чиста, нежноока?

Стиснах леко дланта на съпруга си.

След като изслушахме какви ли не истории за предателство, убийство и насилие, реших, че езерото си е заслужило зловещата слава.

— Ами чудовището? — попитах, като се взирах в дълбините. Изглеждаше много подходящо за подобна обстановка.

Водачът ни сви рамене и плю във водата.

— Странно е туй езеро, дума да няма. Говори се за нещо старо и зловещо, което живеело в дълбокото. Принасяли му жертви — добитък и дори деца, хвърляли ги във върбови кошници.

Отново се изплю и продължи:

— И някои викат, че езерото било бездънно, в средата имало дупка, по-дълбока от всичко в Шотландия. От друга страна… — Мъжът присви очи развеселено. — Преди някоя друга година едно семейство от Ланкашир изтърча в полицията в Инвърмористън и се развикаха, че видели как от водата излиза чудовище и се скрива в папратите. Било кошмарно създание, с червена козина и страховити рога, дъвчело нещо и от устата му капела кръв. — Вдигна ръка и спря възклицанието на върха на езика ми. — Един полицай отишъл, върнал се и казал: „Ами, с изключение на кръвта, е много добро описание на… — и тук водачът спря, за да подчертае кулминацията — едра планинска крава, която преживя в пущинака“.

Преплавахме половината дължина на езерото и спряхме за обяд. Оттам поехме през Долината с колата и не видяхме нищо по-зловещо от червена лисица на пътя, с малък гризач в уста, която стреснахме, докато взимахме един завой. Тя отскочи встрани и се плъзна нагоре по брега като сянка.

Бе наистина късно, когато се добрахме до алеята пред госпожа Беърд, но застанали сгушени на прага, докато Франк търсеше ключа, се смеехме на преживяното през деня.

Чак когато се приготвяхме за лягане, се сетих да спомена каменния кръг. Умората на Франк се изпари.

— Наистина?! И знаеш къде е? Изумително, Клеър! — Той се ухили широко и се разрови в куфара си.

— Какво търсиш?

— Будилника. — Извади го.

— Че защо? — попитах озадачена.

— Искам да станем навреме, за да ги видим.

— Кои?

— Вещиците.

— Вещиците ли? Кой ти е казал за вещици?

— Викарият — отвърна Франк. Иронията явно му се струваше много смешна. — Икономката му е една от тях.

Сетих се за достопочтената госпожа Греъм и изсумтях.

— Не ставай глупав!

— Е, не са съвсем вещици. В Шотландия стотици години е имало вещици — горили са ги чак до края на осемнайсети век, — но тези би трябвало да са нещо като друиди. Едва ли са обособено сборище — не и сатанинско, искам да кажа. Но викарият каза, че някаква местна група още спазва древните сезонни ритуали. Позицията не му позволява да се интересува особено от това, но е и твърде любопитен, за да го пренебрегне. Не знаеше къде се провеждат церемониите, но щом има каменен кръг, там ще е. — Потри ръце. — Какъв късмет!

* * *

Да станеш веднъж по тъмно за разходка е приключение. В два поредни дни вече прилича на мазохизъм.

А този път и си нямахме топла кола с одеяла и термос. Кретах сънена нагоре по хълма след Франк, спъвах се в корени и си удрях палците в камъни. Беше студено и мъгливо, затова зарових ръце по-дълбоко в джобовете на жилетката си.

Последно усилие нагоре до хребета и кръгът се откри пред нас. В предутринта камъните почти не се виждаха. Франк закова на място, докато им се любуваше, а аз седнах запъхтяна на един удобен камък.

— Великолепно — промълви Франк. С плахи, тихи стъпки доближи външния край на кръга и силуетът му се сля със сенките на канарите. Бяха наистина красиви, но и зловещи, да му се не види. Тръпките ми не бяха само от студ. Ако създателите на кръга бяха искали да е внушителен, определено си знаеха работата.

След миг Франк се върна.

— Още няма никого — прошепна ненадейно иззад мен и аз подскочих. — Хайде, намерих откъде да наблюдаваме.

Източното небе вече сивееше, слабо, но достатъчно, за да не се спъна някъде, докато Франк ме превеждаше през една пролука сред няколко елхови храста в края на пътеката. Свободното място едва стигаше да застанем рамо до рамо. Пътеката обаче се виждаше ясно, както и вътрешността на кръга — бяха на не повече от шест-седем метра. Не за пръв път се запитах какво точно е правил Франк през войната. Твърде добре знаеше как да се движи безшумно в мрака.

Най-много от всичко ми се искаше да се свия под някой храст и да си отспя — само че нямаше място и останах права, втренчена в пътеката, по която щяха да дойдат друидите. Гърбът ми се схващаше, а краката ме боляха, но навярно малко оставаше — хоризонтът розовееше, оставаше не повече от половин час до изгрева.

Първата пристигна почти толкова безшумно, колкото Франк. Близо до върха ритна едно камъче, но иначе не издаде звук. Постепенно се подаде прилежно сресаната посивяла глава на госпожа Греъм. Значи беше вярно. Бе облечена дебело, с рокля от туид и вълнено палто. Стискаше под мишница бял вързоп. Скри се зад един от камъните, тиха като призрак. Останалите бързо я последваха, по една или по две, с приглушено хихикане и шепот, които бързо утихнаха, когато влязоха в кръга.

Разпознах няколко от тях: госпожа Бюканън, пощальонката, с прясно накъдрена руса коса, от която осезаемо лъхаше на „Нощ в Париж“. Потиснах смеха си. Така значи се носеха съвременните друиди!

Бяха общо петнайсет, всичките жени, на възраст от шейсетина години, като госпожа Греъм, до момиче едва прехвърлило двайсетте — бях я видяла да бута детска количка два дни по-рано. Всички носеха дрехи за трудни преходи и еднакви вързопи. Почти без да разговарят, те се скриха зад канарите и храстите и се показаха целите в бяло, с голи до раменете ръце. Долових аромата на сапун за пране, когато една подмина нашите храсти, и разбрах, че премените са чаршафи, с които жените бяха увили телата си.

Събраха се пред кръга, подредиха се от най-възрастната към най-младата и зачакаха смълчани. Светлината на изток се усилваше.

Докато ръбът на слънцето се подаваше над хоризонта, редицата пое с бавен ход между два от камъните. Предводителката ги отведе право в средата на кръга и започнаха да обикалят бавно и царствено като лебеди.

Предводителката спря, вдигна ръце и пристъпи в средата на кръга. Вдигна лице към двете канари в най-източната му част и извиси глас. Не силен, но достатъчно ясен, за да се чува около кръга. Застиналата мъглица разпрати ехото от думите й, сякаш идваха отвсякъде едновременно, като че ли от самите камъни.

Каквото и да значеха думите, останалите ги повториха — и затанцуваха. Не се докосваха, но протягаха ръце една към друга, люшкаха се и приклякаха, движейки се в кръг. Ненадейно се разделиха на две. Седем от танцьорките продължиха по часовниковата стрелка, а останалите — обратно. Двата полукръга се разминаваха все по-бързо, като току оформяха цял кръг, а миг по-късно — две успоредни редици. Предводителката стоеше неподвижна в средата и повтаряше скръбния висок зов на отдавна забравен език.

Трябваше да ни се струват абсурдни и навярно наистина бяха. Група жени в чаршафи, някои пълни и далеч не грациозни, обикалят в кръг на върха на хълм. Но докато ги гледах и слушах, косъмчетата по тила ми настръхваха.

Спряха едновременно и се обърнаха с лице към изгряващото слънце, два полукръга с пътека между тях. Когато цялото слънце излезе над хоризонта, лъчите му лумнаха между източните камъни, преминаха като нож през средата на кръга и попаднаха върху огромния разцепен камък в другия му край.

Танцьорките постояха като замръзнали в сенките от двете страни на лъча. Тогава госпожа Греъм изрече нещо на странния език. Завъртя се и с изпънат гръб и блеснала на слънцето вълниста коса запристъпва по осветения път. Останалите безмълвно се наредиха зад нея. Една по една преминаха през пролуката в канарата и се скриха от поглед.

След малко, със смях и бъбрене, се показаха в старите си дрехи и заслизаха по хълма, за да пият кафе в дома на викария.

— Леле! — Протегнах се, за да раздвижа краката и гърба си. — Каква гледка само, а?

— Прекрасно! — разпалено възкликна Франк. — Никога не бих пропуснал подобно нещо. — Измъкна се от храстите ловко като змия и ме остави да се освободя сама, докато той шареше из вътрешността на кръга, долепил лице до земята като хрътка.

— И какво точно търсиш? — попитах аз. Влязох в кръга колебливо, но денят бе дошъл и камъните, макар и още впечатляващи, вече не изглеждаха заплашително надвиснали над мен.

— Линии — отвърна той, докато лазеше, без да откъсва поглед от късата трева. — Как знаеха къде да започнат и да спрат?

— Добър въпрос. Не виждам нищо. — Стори ми се обаче, че зърнах интересно растение в основата на един от камъните. Незабравка ли беше? Не, едва ли. Тъмносините цветчета имаха оранжеви тичинки. Закрачих заинтригувана натам. Франк, който винаги е имал по-остър слух от мен, скочи на крака и ме сграбчи за ръката. Двамата бързо излязохме от кръга, само миг преди една от танцьорките да влезе от другата страна.

Беше госпожа Грант, тантурестата женица, която — логично, предвид вида й, — държеше магазина за захарни изделия на централната улица. Завъртя объркано глава, присвила очи, и се разтърси из джобовете си за очила. Сложи ги, разходи се из кръга и след малко победоносно изрови от тревата изгубената си фиба. Върна я сред гъстите си къдрици, ала изглежда не бързаше да се връща към града. Седна на канара, облегна се на един от камъните, като на удобен стол в дома си, и запали цигара.

Франк изсумтя приглушено.

— Е — каза примирен, — по-добре да си вървим. Като я гледам, може да си остане там цяла сутрин. А и не видях линии по земята.

— Може да се върнем по-късно — предложих. Все още исках да разгледам цветето.

— Да, добре. — Но вече беше загубил интерес към кръга и се вманиачаваше по подробностите от ритуала. По пътя обратно неуморно ме разпитваше и ме подтикваше да си спомня как точно са звучали песенните части, както и каква точно е била хореографията на танца.

— Скандинавски — рече накрая, удовлетворен. — Корените на думите са оттам, почти съм сигурен. Но танцът… — Поклати глава. — Не, той е много по-стар. Не че няма подобни викингски ритуали — повдигна вежди критично, сякаш бях предположила, че наистина няма. — Но смяната на фигурата и двете редици, това е… хм, прилича на… по някои от гланцираните съдини от културата Бийкър са изрисувани точно такива геометрични форми, но пък… хм.

Изпадна в един от академичните си трансове, като от време на време си говореше под нос. От унеса го изтръгна нещо в основата на хълма — той се спъна в него, разпери ръце, извика стреснато и се претърколи по последните метър-два от пътеката, спирайки в туфа девесил.

Втурнах се след него, но докато стигна, той вече се надигаше.

— Добре ли си? — попитах, макар да виждах, че е.

— Така ми се струва. — Прокара ръка по лицето си и приглади тъмната си коса. — В какво се спънах?

— В това. — Вдигнах кутия от сардини, изхвърлена от някой друг посетител. — Един от рисковете на цивилизацията.

— О… — Франк взе кутията, погледна вътре и я хвърли през рамо. — Огладнях след този излет. Да проверим ли какво може да ни приготви госпожа Беърд за късна закуска?

— Става — отвърнах, като пригладих няколко от кичурите му. — А може и да го направим ранен обяд.

Задържах погледа му.

— О — повтори той със съвсем различен тон. Прокара бавно длан нагоре по ръката ми и по шията ми, като леко погъделичка с палец ухото ми. — Може.

— Ако не си твърде гладен. — Другата му длан вече бе на гърба ми и леко ме придърпа към него, докато пръстите му ме галеха все по-ниско и по-ниско. Отвори леко устни и съвсем нежно духна в деколтето ми. Топлият му дъх погъделичка зърната на гърдите ми.

Внимателно ме отпусна на тревата, а край главата му рехавите цветчета на девесила сякаш кръжаха във въздуха. Наведе се и ме целуна. Продължи да ме целува, докато разкопчаваше копче след копче на роклята ми, бавно, за да ме влуди — посегна под нея и започна да си играе с твърдите ми зърна. Най-после отвори роклята от горе до долу.

— О… — потрети, отново с различен тон. — Като бяло кадифе. — Говореше пресипнало, косата пак бе паднала пред очите му, но не посегна да я приглади.

С обиграно движение на палеца откопча сутиена ми и се зае умело да се любува на гърдите ми. После се отдръпна и ги обхвана с шепи, бавно събра длани между тях, после нежно ги раздалечи, масажирайки гръдния ми кош чак до гърба. И отново нагоре до гърдите, пак надолу до гърба — докато не застенах и не се обърнах към него. Устните ни се сляха и той ме притисна така, че хълбоците ни плътно прилепнаха. Гризна ухото ми.

Дланта по гърба ми се протягаше все по-надолу, ала ненадейно спря изненадано. След още едно плахо докосване Франк повдигна глава и се ухили насреща ми.

— А какво имаме тук? — попита като патрулиращ полицай, попаднал на нередност. — Или по-скоро, какво нямаме?

— Просто съм подготвена — отвърнах с тон на благопристойна отличничка. — Медицинските сестри се учат да предвиждат неочаквани ситуации.

— За Бога, Клеър! — промълви той, плъзгайки ръка под полите ми и нагоре по бедрото, към неприкритата топлина между краката ми, — ти си най-ужасяващо практичният човек, когото познавам.

* * *

Същата вечер, докато седях на стол във всекидневната с голяма книга в скута, Франк се приближи зад мен.

— Какво правиш? — попита и постави нежно длани на раменете ми.

— Търся едно растение. — Отбелязах си с пръст докъде съм стигнала. — Видях го в каменния кръг. Виж… — Отворих книгата. — Може да е от семейство Campanulaceae, или Gentianacae, или Polemoniaceae, или Boraginaceae — мисля, че последното е най-вероятно, незабравки, — но може би е разновидност на тези, Anemone patens. — Посочих цветна илюстрация на съсънка. — Не мисля, че беше от семейството на тинтявата обаче, венчелистчета не бяха съвсем заоблени…

— Защо не се върнеш да го откъснеш? — предложи той. — Господин Круук вероятно би ти заел таратайката си… не, имам по-добра идея. Вземи колата на госпожа Беърд, по-безопасна е. Пътят от шосето до подножието на хълма е кратък, можеш да го изминеш пеша.

— А оттам около километър право нагоре — отвърнах аз. — Защо пък толкова те интересува това растение?

Завъртях се към него. Лъчите на лампата поръбваха силуета на лицето му с тънка златиста светлина, като в средновековна гравюра на светец.

— Не ме интересува растението. Но ако ще се качваш, може да хвърлиш бърз поглед на външната част на кръга.

— Добре — услужливо се съгласих. — Защо?

— Следи от огън. Във всичко, което успях да прочета за Белтейн, се споменава ритуален огън, а жените тази сутрин не използваха такъв. Запитах се дали не са го палили предната вечер, а после са се върнали за танца. Макар че в исторически план краварите са правили това. В кръга нямаше нищо — добави той. — Но се наложи да си тръгнем по-скоро, отколкото ми се искаше.

— Добре — повторих и се прозях. Двете ранни ставания за два дни взимаха своето. Затворих книгата и се изправих. — Стига да не трябва да ставам преди девет.

Всъщност стигнах до каменния кръг почти в единайсет. Ръмеше, а бях забравила да взема дъждобран и цялата прогизнах. Набързо огледах външния край на кръга, но дори там да бе пален огън, някой хубаво се беше постарал да го прикрие.

Намерих растението много по-лесно — точно където си го спомнях, в сянката на най-големия камък. Отрязах няколко цветчета и ги прибрах в кърпичката си. Щях да се погрижа за тях по-обстойно в колицата на госпожа Беърд, където бях оставила тежките преси за хербаризиране.

Най-високият камък беше разполовен вертикално. Странно, но парчетата сякаш бяха някак раздалечени, почти на метър едно от друго.

Някъде наблизо нещо жужеше дълбоко. Реших, че в процепа има кошер, и се подпрях на камъка, за да се приведа по-лесно напред.

Камъкът изпищя.

Отдръпнах се така светкавично, че се препънах и паднах назад. Втренчих се изпотена в камъка.

Никога не бяха чувала нищо подобно от живо същество. Няма как да го опиша, освен че звучеше като писък на камък. Кошмарно.

Останалите камъни подеха писъка. Връхлетя ме трясъкът на битката, крясъци на умиращи мъже и повалени коне.

Тръснах яростно глава, но шумовете продължиха. Изправих се със залитане и се запрепъвах към края на кръга. Врявата ме обграждаше, от нея ме боляха чак зъбите, а главата ми не спираше да се мае. Погледът ми се замъгли.

Не знам дали целенасочено съм тръгнала към пролуката в големия камък, или неволно, докато съм се носила сляпо в хаоса на сетивата си.

Веднъж, докато пътувах нощем с кола, заспах на седалката до шофьора, унесена от еднообразния звук на двигателя и от движението — сякаш се реех в безтегловност. Шофьорът се качи на един мост твърде бързо и изгуби контрол, а аз се събудих от унеса си право сред кошмарния ослепителен блясък на насрещни фарове и ужасното чувство, че падам неконтролируемо. Този преход бе най-близкото усещане до онова в каменния кръг, макар и всъщност да не го доближава изобщо.

Бих могла да кажа, че полезрението ми се бе свило до една-едничка ярка точица и след това бе изчезнало напълно, оставяйки след себе си не мрак, а ярка бездна. Бих могла да кажа, че сякаш се въртях около себе си или че се обръщах наопаки. Всичко това е вярно, ала нито едно от тези описания не предава усещането за пълен срив, за сблъсъка, който понесох с нещо, което всъщност не съществуваше.

Истината е, че нищо не помръдна, не се промени, наглед нищо не се случи, ала изпитах толкова атавистичен ужас, че изгубих всякаква представа за това коя, какво и къде съм. В сърцето на хаоса силите на тялото и ума бяха напълно безполезни.

Не точно изгубих съзнание, но доста време нямах съзнание за себе си. „Събудих“ се, ако това е думата, когато се спънах в скала в долния край на хълма. Залитнах през последния метър и спрях на колене и длани в туфа гъста трева.

Гадеше ми се и ми се виеше свят. Допълзях до няколко дъбови фиданки и се облегнах на една от тях, за да си поема дъх. Наблизо се чуваха тропот и викове, които ми напомниха на глъчката, която бях почувствала и в костите си. Ала нечовешките тонове ги нямаше — това звучеше като свада между хора и аз се обърнах натам.