Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (21) (Има една река)

Двадесета глава

Събранието се състоя във всекидневната на къщата на 35-та улица в следобедните часове на 6 юни 1931 година. Бяха дошли 61 души, които изпълваха даже верандата и стъпалата. Повечето от тях бяха от Норфолк или Вирджиния Бийч. Нито един не бе заможен, нито пък влиятелен. Дейв Кан присъстваше, а също и д-р Браун, чийто университет някак бе успял да завърши първата си година.

Едгар откри събранието и обясни целта му.

— Миналата зима, когато болницата затвори и асоциацията бе разпусната, разпратих писма на всички от моя списък с адреси. Всеки от вас получи такова писмо. В него ви питах дали според вас трябва да се сформира нова организация. Ако това, което правя, е стойностно, ви помолих да ми кажете. Кажете ми доколко е ценно то. Не искам да се заблуждавам, нито да заблуждавам другите. Ако всичко е било грешка, искам да се откажа още сега, преди да е нанесена повече вреда.

Получих стотици отговори. Всички казваха едно и също — подтикваха ме да продължа да работя, да създам нова организация, да развия програмата, която бе започната и изоставена.

Проведохме тълкуване и зададохме същия въпрос. Отговорът бе да оставим нещата в ръцете на онези, които бяха получили помощ, за които болницата се бе оказала полезна. Ако те смятат, че работата заслужава да бъде продължена, ще я продължат.

Ето защо свиках това събрание. Ето защо сте тук. Вие получихте помощ, извлякохте полза от делото. Искате да видите неговото продължение. Искате да се основе нова организация.

Той млъкна, сякаш нямаше какво повече да каже. После бавно продължи:

— През целия си живот съм се питал какво е това, което се проявява чрез мен. Може би е от дявола; може би е от Бога; а може би е просто заблуда.

Ако това нещо е от дявола, би причинило зло. Доколкото знам, то никога не е причинявало зло. Знам, че в някои случаи е отказвало да го направи.

Ако е от Бога, би причинило добро. Знам, че то е направило добро — хората са ми го казвали. Виждал съм от него да идва добро за семейството ми. Самите вие сте виждали добро да идва от него, сигурен съм, иначе нямаше да сте тук.

Тогава заблуда ли е? Нима нещо безсмислено ще помогне на човек да оздравее, ако е болен? Може ли нещо безсмислено да накара сакатото дете да проходи нормално?

Имам много спомени от болницата. Видях двама мъже да влизат на носилки. Видях и двамата да излизат на крака. Видях момиче да влиза на патерици. Видях я как излиза без тях. Но това, което винаги ще помня, е как в един летен ден, докато седях на верандата на болницата с приятели, при нас дойде мъж, за да ми благодари за тълкуването, което бях направил за жена му.

Той беше менонит. Виждали сте ги наоколо. Те са религиозна група, живеят в по-долните щати. Обличат се семпло и мъжете не си бръснат брадите.

Та този мъж се обърна към приятелите ми и ги попита дали всички са запознати с това, което правя. Те отговориха с „да“. После той попита всеки един каква религия изповядва и те му казаха — един ходеше в епископалната църква, друг беше методист, трети баптист, четвърти презвитерианец, пети — католик.

„И всички вие вярвате в този човек?“ — попита той.

Те отговориха, че вярват. Тогава той ме потупа по рамото и каза: „Това е нещо велико“.

Може би някои от вас днес се чувстват по същия начин. Надявам се да е така. Защото в името на това нещо — това велико нещо, ние обмисляме възможността да учредим нова асоциация.

Аз мога да продължа да давам тълкувания за онези, които искат да ги получат. Така или иначе, ще правя това. Винаги ще го правя, каквото и да се случва.

Но ако това нещо трябва да стане по-голямо, да има смисъл за много хора, за цели групи; ако това ще прибави дори малко — колкото и да е малко, към доброто в света, към неговата мъдрост, то зависи от вас и от другите, които вярват в него. Аз съм готов да свърша своята работа, като дам всичко от себе си.

Едгар седна. Дейв стана и разказа за 16-годишния си опит с тълкуванията.

— Те никога не са ме подвеждали. Доколкото ми е известно, тълкуванията никога не са подвеждали никого — каза той. — Хората са тези, които са допуснали неуспеха.

Последваха други, които също разказаха за интереса си към тълкуванията и резултатите, постигнати благодарение на тях. Д-р Браун предложи име за новата организация — Асоциация за проучвания и просвещение, което бе прието. Избрани бяха служители, след което събранието бе закрито. Всички се скупчиха, уверявайки Едгар, че няма да мине много време и болницата отново ще отвори врати или пък ще бъде построена нова.

Новата асоциация бе регистрирана през юли със същата определена цел като предшественичката й. Пак през юли Едгар върна по закон къщата на 35-та улица на Мортън. Принудено да се премести в средата на лятото, когато имаше малко места за наемане, а цените бяха високи, семейството се пресели в самотна къща между хотел „Кавалиър“ и Кейп Хенри, на брега на океана и с изглед към затворената болница. Пътуването бе тъжно. Едгар нае товарна кола и пренесе всичко с помощта на Хю Лин, Грей и Томи, който бе дошъл с майка си на гости от Хопкинсвил. Първо натовариха пилетата и им направиха кокошарник. Последни бяха ценните тълкувания.

Междувременно университетът „Атлантик“ провеждаше летен семестър в гимназията в Оушиана, на няколко километра от брега. Д-р Браун вярваше, че ако успее да задържи някои от студентите през лятото и поддържа дейността на движението си сред жителите на Норфолк, Портсмут и окръг Принсес Ан, идеята за подкрепа на университета като местен проект ще кристализира и той ще може да отвори наесен.

Летният семестър се оказа успешен. Хора с гражданско съзнание от околните общности създадоха асоциацията „Атлантик Юнивърсити“ и учебното заведение можеше да продължи да действа. Футболният отбор имаше запълнена програма; композиран бе училищен химн, започна издаването на вестник „Атлантик Лог“, основа се драматична трупа. Но на практика нямаше пари. Най-ценното качество бе ентусиазмът. Преподавателите, на които се плащаше оскъдно, се оказаха без основните жизнени потребности — храна, дрехи, наем и отопление. Те трупаха смущаващи сметки в бакалиите и бяха принудени да приемат подаяния от местните жители. Един ден пазарът за риба дари цял камион със скумрия, която финансовият инспектор на университета лично разпредели и достави на съпругите на преподавателите. Рибата бе радостно приветствана.

Едгар откри, че новата асоциация е на същия хал като университета „Атлантик“. Основното й достойнство бе ентусиазмът. Хората като цяло бяха отзивчиви; искаха да помогнат, но нямаха пари. Под натиска на депресията на бизнесмените никак не им бе до филантропия. Те имаха един-единствен въпрос: „Какво може да направи Кейси, за да помогне на бизнеса ми?“. Когато чуваха, че той оказва помощ на болните или духовно нуждаещите се, те не проявяваха интерес.

През октомври Едгар, Гъртруд и Гладис отидоха в Ню Йорк, за да обсъдят нещата с приятелите си и да видят какво може да се направи. Отседнаха в хотел „Виктория“ на Седмо авеню и 51-ва улица и ежедневно правеха тълкувания за членовете на асоциацията. Вечер се провеждаха събрания, на които се обсъждаше стратегията за отварянето на болницата. Единодушното мнение бе, че новата сграда или набирането на средства за купуване на старата ще трябва да почака.

— Депресията ще трае дълго — каза мрачно един от хората. — Може и десет години.

Едгар потръпна. Беше на 54. Щеше ли да е жив след десет години?

На 7 ноември семейството бе стегнало багажа си, готово да потегли за Вирджиния Бийч. Две жени, отседнали в хотела, се опитваха от цяла седмица да получат тълкуване. Тъй като времето за сеанси бе изцяло запълнено, Гладис им бе дала да попълнят молба, която да изпратят в офиса на асоциацията във Вирджиния Бийч. Жената, която искаше да получи тълкуване — другата бе нейна придружителка, каза, че има много голяма нужда от него.

В ранния следобед членът на асоциацията, който имаше час за сеанс, го отмени. Гладис телефонира на жените и ги покани да дойдат на негово място, ако все още искаха. Двете се качиха в апартамента, тълкуването бе направено и семейство Кейси бе арестувано за гадателство. Жените бяха от полицията.

За Едгар сякаш настъпи краят на света. Пътят, по който преди 31 години бе поел с Лейн, бе достигнал крайната си цел, от която той толкова се бе страхувал. Чакаше го затвор. Тримата с Гъртруд и Гладис мигаха срещу фотографските светкавици. Съдията заключи документите в шкафа и иззе всички плаки на снимките, направени в съда, за да предотврати публикуването на преждевременна присъда във вестниците. Когато обаче излязоха, освободени под гаранция, светкавиците отново блеснаха насреща им и същата вечер те се видяха в таблоидите. В хотелското фоайе бродеха репортери. Семейството остана в апартамента, приемайки обаждания от приятели, които се опитваха да им повдигнат духа. На външен вид Едгар бе спокоен. Той дори се шегуваше с положението. Вътрешно обаче бе неутешим.

От самото начало делото бе прозрачно. Жените полицайки нямаха заповед, не бяха агитирани за тълкуването и едната от тях бе подписала молба за извършването му. Това я правеше член на асоциацията по времето, когато то бе проведено. Бланката бе изчезнала, записът на сеанса бе конфискуван; но дори в този случай доказателствата за предявения иск бяха недостатъчни. Всички тези факти обаче не можеха да облекчат страданието и тревогите, които обзеха обвиняемите.

Местните членове на асоциацията се обединиха в подкрепата им. Наети бяха адвокати, които успяха да осигурят отлагане на делото, и когато дойде ред на разглеждането му в „Уест Сайд Корт“ на 16 ноември, защитата бе адекватно подготвена. Обвиняемите бяха представлявани от блестящия млад адвокат Томас Дж. Раян.

Ищците очакваха делото да бъде рутинно. Както се оказа, иззетите от полицайките доказателства — най-вече литературните материали, принадлежащи на асоциацията, дори не бяха внимателно прегледани. Адвокатът, водещ обвинението, бе асистент в кабинета на областния прокурор.

Съдия Франсис Ъруин изслуша свидетелските показания. Полицайката, за която бе проведен сеансът, каза, че не е подписвала молба, но не можа да представи бланката, на която Гладис бе записала името и адреса й. По време на кръстосания разпит тя призна, че при задаването на внушението Гъртруд е казала, че човекът, поискал тълкуването, иска да получи не информация, а „съвет и напътствия“. В отговор на въпрос от страна на съда придружителката на полицайката призна, че е отсъствала от стаята за известно време, когато е възможно липсващата молба да е била подписана.

Гъртруд и Гладис потвърдиха, че тя е била подписана. В подкрепа на това бе представен документ за регистрацията на асоциацията, нейната цел и разпоредби. Като член на управителния съвет Дейв Кан свидетелства, че асоциацията е филантропска организация с идеална цел, която е създадена, за да изследва тълкуванията, и е наела за това Едгар. Едгар заяви, че всички пари, получавани от сеансите, се изплащат на асоциацията.

— Значи твърдите, че сте медиум? — попита го съдия Ъруин.

— Не, сър, не твърдя абсолютно нищо — отговори Едгар. — Може ли да разкажа историята си?

— Да — каза съдията. — Бих искал да я чуя.

— От 31 години ме наричат медиум или ми казват, че съм такъв. Всичко започна, когато бях дете. Не знаех какво е това. След като в продължение на години много хора търсеха от мен съвети и напътствия, това, което правя, бе подложено на проучване от страна на различни учени.

— И тогава сте създали компанията? — попита съдията.

— Тази компания бе създадена, за да изследва това, което правя — отговори Едгар.

— И те ви заплащат?

— Да, получавам заплата.

— В транс ли изпадате?

— Не знам. В безсъзнание съм.

— В безсъзнание сте?

— Да. Изследваха го различни учени. Едни го наричат хипнотично въздействие, а други — транс.

Дойде ред на кръстосания разпит. После съдия Ъруин, който внимателно бе наблюдавал Едгар, каза:

— Може да седнете. Моля да се запише следното: след като видях свидетелите на обвинението и тримата обвиняеми и техния свидетел на свидетелското място и наблюдавах начина, по който дадоха показанията си, и след прочитането на документите по делото намирам за факт, че г-н Кейси и останалите обвиняеми не са имали намерение да предсказват бъдещето и че да бъдат признати за виновни в нарушение на член 899 от Наказателния закон, подразделение 3, би било намеса в убежденията, практиката или установения ред на регистрирано духовно ръководно тяло или на съответните лицензирани учители, работещи в него — и ги оправдавам.

Гъртруд и Гладис се разплакаха. Едгар напусна съдебната зала, олюлявайки се, докато Дейв му говореше:

— Казах ти, че никога няма да ви обявят за виновни!

Същия следобед Хю Лин, който бе дошъл от Вирджиния Бийч, ги натовари в колата и всички потеглиха към къщи. Пътуваха мълчаливо в здрачаващия се ден. По едно време Гъртруд се обади.

— Едгар, какво е регистрирано духовно ръководно тяло? — попита тя.

— Не знам — отговори Едгар — но е прекрасно.

* * *

Когато се прибраха, бе проведено семейно съвещание. Едгар се чувстваше преследван. Беше объркан, несигурен и се питаше откъде ли щеше да дойде следващият удар. Не разбираше отношението на Мортън; не можеше да повярва, че е възможно човек да вярва в нещо толкова дълбоко и да го изостави така нехайно. Шокиран бе от арестуването си. Беше ли то поредното изпитание на вярата му в себе си, или по някакъв начин той бе обидил Бог? Трябваше ли да продължи, въпреки всички препятствия, или трябваше да спре, преди да е довел до унищожение себе си и тези, които обичаше? Нещо го караше да чувства, че трябва да продължи. Но към каква цел, след като за нова болница и дума не можеше да става?

— Струва ми се, че нищо не разбирам — каза той — нищо и никого.

Хю Лин имаше предложение.

— Може би ние правим някаква грешка — каза той. — Защо не спрем да очакваме хората да вършат нещата вместо нас и не започнем ние да ги правим? Светът не е длъжен да ни изхранва само защото си имаме медиум в семейството. Би трябвало да работим за това, което получаваме, както правят всички останали.

На първо място, не знаем нищо за това, което се опитваме да продаваме. Гледаме на информацията сякаш е чешма — само завъртаме крана и оттам потича всичко, което искаме. Канехме се да дадем на света своята мъдрост — мъдростта, която излизаше от чешмата, когато завъртахме кранчето. Мислехме, че това е нашата мъдрост, тъй като разполагаме с чешмата.

Ние не знаем нищо за психичните явления. Разполагаме с личните си преживявания, но не знаем какво друго е постигнато в тази област.

Какво знаем за тълкуванията на живота? Познаваме ли историята достатъчно добре, за да проверяваме споменатите периоди и да даваме на хората библиография — списък с книги и статии, към съответното тълкуване? Определено не! Имаме ли достатъчно познания по философия, метафизика и сравнителна религия, за да сверим тълкуванията с твърденията в тези области?

Когато тълкуването заяви нещо и каже, че това е философска истина, знаем ли кои философи са вярвали в него и кои религии го включват в своето учение?

Когато се изкаже твърдение от анатомията или нещо, свързано с определена болест, или пък за използването на лекарство или билка, знаем ли дали традиционната медицина вярва в това, или го отрича, или пък изобщо няма представа за него?

Ако някой ни поиска обяснение за всичко, което тълкуванията са казвали за апендицита, стомашната язва, мигрената, обикновената настинка, епилепсията или пък брака, опрощаването на греховете или любовта, ще можем ли да го дадем? Със сигурност не. Това начинание бе едва започнато, когато болницата затвори.

Според мен ще постъпим умно, ако спрем да търсим големи дарения, ако престанем да мечтаем за друга болница и се концентрираме върху развитието на малък запас от похвати. Така, когато дойде следващият шанс, ще сме по-добре подготвени и няма да я оплескаме.

— Аз не знам как да свърша подобна работа… — започна Едгар.

— Не е нужно ти да я вършиш — прекъсна го Хю Лин. — Аз ще се заема. С университета „Атлантик“ е свършено. Аз ще поема управлението на асоциацията. Ще я караме скромно — с малък бюджет и умерена програма.

Ще работим тихо, сами, с помощта на онези от местните, които проявяват интерес. Ще формираме изследователски групи. Ще провеждаме поредица тълкувания, свързани с различни теми. Ще изградим библиотечен фонд за психичните явления.

Така, когато дойдат хора и попитат какво правим, ще можем да кажем нещо различно от това, че правим по две тълкувания на ден, пращаме ги на онези, които си плащат за тях, и оставяме по един екземпляр в архива. Това не е никак достатъчно за организация, която се е нарекла Асоциация за проучвания и просвещение.

— Всичко е в твоите ръце — каза Едгар. — Заеми се. Аз просто ще извършвам тълкуванията.

— И ще се тревожиш — обади се Гъртруд.

— Няма да се тревожа — той почувства вълна на облекчение. Не само че се радваше този товар да бъде смъкнат от плещите му, но и бе щастлив, че Хю Лин бе решил да се отдаде на начинанието — доказателство повече от всичко друго, че това, което вършеше, си заслужаваше. Нямаше как синът му да греши.

Той тръгна към дюните, чувствайки лекота за пръв път от много месеци. Това, че любимите му хора вярваха в него, означаваше много повече от всичко на света. И начинът, който предлагаха, бе най-добрият — не с показност, самохвалство и фанфари да служат на Бог, а с великодушие, смиреност и състрадание.

Хю Лин имаше право. След като излекуваха раната на един човек или предложеха разрешение на проблема му, нямаше какво да предложат, за да задържат интереса му. Нямаха познание за собствената си професия; никога не бяха правили опис на инвентара си. Щеше да е добре да го направят — тъкмо да бъдат заети с нещо, за да не мислят за миналото, а и за да имат цел, към която да се стремят. Едгар се прибра, изпълнен с покой и задоволство.

Програмата бе започната веднага и по Коледа вече даваше резултати. Хю Лин се прибра, като усмихнато размахваше книга.

— Открих, че си законна рожба — каза той на Едгар. — Това е книга за хипнозата. Четох за експериментите на Месмер. Всъщност Месмер не е хипнотизирал пациентите си. Хипнозата е открита от негов последовател, маркиз Дьо Пюсегюр. Станало случайно, когато през 1784 година той опитвал да извърши магнетичния сеанс на Месмер върху млад овчар на име Виктор. Виктор изпаднал в транс, спящ транс, и останал в това състояние известно време. Тогава Дьо Пюсегюр открил, че момчето явно е ясновидец. Било способно да диагностицира физическите заболявания на други хора! Това дало началото на ново модно увлечение и хората започнали да ходят при сомнамбули, вместо при докторите. Според автора на книгата убеждението, че сомнамбулите могат да диагностицират болести, било „напълно погрешно“ и модното увлечение отмряло в началото на 30-те години на 19-и век. Осъзнаваш ли обаче какво означава това? Първият човек, който някога е бил хипнотизиран, е проявявал същите способности, каквито имаш ти!

Едгар кимна, едновременно доволен и озадачен.

— Що за човек е бил този Виктор? — попита той.

Хю Лин отвори книгата.

— Като цяло — каза той — е бил нискоинтелигентен.

Едгар кимна отново.

— Ето още едно общо нещо между него и мен — каза той.

Хю Лин продължи да обяснява:

— Оттогава хипнозата не е отбелязала напредък. Тя непрекъснато бива изследвана, осъждана и експлоатирана. Очевидно преди повече от век момчетата са изпуснали удобната възможност; зарязали са нещата, които ти правиш, и оттогава хипнозата е била изгубена. Но ние ще им покажем! Имаме записки, които да докажат, че ние сме прави, а те грешат!

— Може би — отвърна Едгар. — Записките не означават кой знае какво за тези хора, ако не искат да повярват на казаното от тълкуванията.

Той взе книгата и прочете редовете, които бе цитирал Хю Лин.

— Тук пише, че модното увлечение е отмряло в началото на 30-те години на 19-и век — каза той. — Май има вероятност да направи същото и в началото на 30-те години на 20-и век.

Хю Лин поклати глава.

— Няма начин. Впрочем, къде ли е Виктор сега? Ако е на земята, би бил полезен. Бихме могли да го използваме като твой асистент.

Баща му се усмихна. Спомни си времето, когато синът му не вярваше в прераждането.

* * *

За университета „Атлантик“ Коледа бе трагична. Знаейки, че той не може да продължи да функционира, студенти и преподаватели се ръкуваха като войници, стигнали края на изгубена кауза. Д-р Браун, който бе приютил в къщата си някои от учителите, грижеше се за изхранването им и влагаше всичките си лични средства в учебното заведение, се призна за победен. Университетът затвори врати.

Освободен от библиотекарските си задължения, Хю Лин реши да започне издаването на месечно списание, за да поддържа връзка с членовете на асоциацията. Той купи на старо циклостилна машина и се захвана за работа. За своите материали правеше кратки изложения на тълкувания, засягащи популярни въпроси и интересни случаи, пишеше рецензии за книги на психична тематика, цитираше здравни съвети от тълкуванията и публикуваше новини за психични явления в други области.

В Норфолк бе основана изследователска група, която щеше да се събира веднъж седмично. За своя тема членовете й избраха „Как да развием психични способности“, но както подчерта първото тълкуване, психичните способности са свойство на душата и в нормалното развитие на индивида те се проявяват в резултат на извисяването на съзнанието, движещо се към подсъзнанието и свръхсъзнанието — извън времето и пространството. Има черна магия, каза тълкуването, но бялата магия е само добродетелност и мъдрост — двете оръжия на вярата.

Освен това нямаше да има особена полза от дисертации върху развитието на душата, ако групата не полагаше практически усилия. Тълкуването предложи да бъде дадено схематично изложение като основа за дискусиите, след което групата да оформи поредица от уроци, всеки от тях посветен на определен аспект, а един-два — на синтезиране и описване на резултатите. Тогава информацията щеше да направи критична преценка на работата и към следващия урок нямаше да бъде пристъпено, докато разглежданият в момента не бъде завършен според изискванията на информацията.

Мъдростта на това предложение стана ясно, когато групата се опита да напише първия си урок за молитвата. Нужни бяха много месеци на труд, преди информацията да го приеме. „А сега го приложете на практика“ — каза тълкуването. Един от следващите уроци — за духа, продължи повече от година. Дефиницията на „търпение“, оформена от групата, отразяваше нещата, които тя изучаваше.

 

 

„Чрез търпение се учим да познаваме себе си; учим се да премерваме и тестваме идеалите си, да проявяваме вяра, да търсим разбиране посредством добродетелност. Всички духовни качества се съдържат в търпението. В търпение овладей своята душа.“

 

 

Именно в търпението потърси опора Едгар в онези дни. Къщата бе скъпа, изложена на силно течение и твърде близо до водата по време на буря. През март семейството се премести на усамотено място в южния край на крайбрежието, на брега на малко сладководно езеро, отдалечено от океана на около двеста метра. През април къщата бе продадена и те трябваше да напуснат. През май наеха една от другата страна на езерото, при завоя, където се събираха Арктик авеню и 14-та улица. Наоколо нямаше други къщи, езерото се намираше отзад, а на отсрещния тротоар бе католическата църква „Морска звезда“.

Едгар хареса мястото. Беше в централната част на града и все пак уединено; езерото гъмжеше от риба и наоколо имаше огромно пространство за градина. С помощта на приятели той купи имота на дългосрочно изплащане с малки вноски. Именно тук през юни 1932 година бе проведен първият годишен конгрес на асоциацията.

Конгресът се дължеше на успеха на списанието. През тази година, воден от ентусиазма, с който бе посрещнато публикуването му, Хю Лин бе успял да прочисти списъка с имена, оставяйки само хората, които проявяваха искрен интерес към психичните явления. Разчитайки на тези близо триста души, той реши да изпробва практическия успех на един форум по психични въпроси. Избра втората половина на юни, когато морският град бе естествено привлекателно място, но хотелите не бяха пълни и летните цени, характерни за периода от 4 юли до Деня на труда, все още не бяха действащи. Осигури лектори по различни теми — симвология, аура, нумерология, модерни тенденции в метафизиката и др. Уреди поредица от публични сеанси, извършени от Едгар. Резултатът бе задоволителен. Посетителите бяха много и всички проявяваха интелигентен интерес към случващото се.

Конгресът бе плодородна почва за разпространението на идеята за изследователска група. Членовете на асоциацията си тръгнаха с копия от първите уроци и организираха клубове за изучаването им в своите градове.

Програмата на Хю Лин стана още по-обширна през втората година. Публикувани бяха изследвания на случаи — подробни доклади за заболявания, включително извадки от тълкуванията, писма от пациентите и мнения от лекуващите ги; както и разработки по въпросите за прераждането, източниците на психичните явления и историческите периоди, описани в тълкуванията на животите.

Документираше се всичко неблагоприятно, станало по време на сеансите. Отбелязваше се отношението на Едгар, записваха се неговите забележки точно преди и след извършването на тълкуването, както и отношението на човека, за когото то бе предназначено — доколкото то можеше да бъде установено.

Времето на сеансите винаги бе едно и също — 10:30 сутринта и 3:30 следобед. Даваните внушения отдавна бяха стандартизирани. Когато тълкуването засягаше физическото здраве, Гъртруд казваше на Едгар, след като той затвореше очи:

— Сега тялото добива нормалните си сили и ще може да даде, и ще даде информацията, която се иска от него в настоящия момент. Физически тялото ще бъде напълно нормално и ще даде информацията сега.

Сега имаш пред себе си тялото на…, който се намира на адрес… Внимателно ще разгледаш тялото, ще го подложиш на пълен преглед и ще ми кажеш състоянията, които откриваш в настоящия момент, като дадеш причините за съществуващите състояния и предложения за оказване на помощ и облекчаване на това тяло. Ще говориш ясно, с нормална скорост. Ще отговаряш на въпросите, които аз ти задавам.

Ако ставаше дума за преглед след приложено лечение, Гъртруд казваше:

— Този път ще извършиш повече от едно тълкуване.

А когато бе тълкуване на живота, тя казваше:

— Ще имаш пред себе си (следваше името и мястото на раждане на индивида) и ще посочиш връзката на това същество с вселената и вселенските сили, като дадеш условията, които присъстват като личности, латентни или проявени, в настоящия живот. Също така предишните явявания на земния план, като посочиш времето, мястото и името, както и онова в дадения живот, което е допринесло за развитието или е забавило развитието на съществото, като посочиш способностите на това същество и онова, което то може да постигне, и по какъв начин. Ще отговориш на въпросите, които аз ще задам за това същество. Ще говориш ясно и с нормална скорост.

Когато Едгар казваше: „Приключихме за момента“, тя казваше:

— Сега тялото ще бъде така балансирано, че да преодолее всички неща, които биха могли да го затруднят или да му попречат да бъде и да даде най-доброто от своята умствена, духовна и физическа същност. Физическото тяло ще създаде в системата онези необходими свойства, които да ускорят отделянето, така че да възстановят най-доброто нормално функциониране на тялото. Менталното ще внесе в системата онова впечатление, което да активира най-добрите нравствени, умствени и физически сили за това тяло. Циркулацията ще бъде така балансирана, че да премахне напрежението от всички центрове на нервната система и да позволи на органите на системата да асимилират и отделят онези състояния, необходими за нормалното функциониране на това тяло. Нервното снабдяване на цялото тяло ще бъде възстановено; жизнената сила ще бъде натрупана в нервите чрез активността на физическата същност, както и на духовните елементи във физическите сили на тялото. Сега, в напълно нормално състояние, в съвършен баланс, ще се събудиш.

Това бе моделът и в него рядко имаше промяна. Едгар разхлабваше яката, ръкавелите, връзките на обувките и колана си, лягаше и след минути заспиваше. При събуждането си обикновено се чувстваше добре, но му се ядеше нещо — не много, само бисквита или чаша мляко, която да запълни празното чувство в стомаха.

Понякога, когато проверяваше името или адреса на човека, той добавяше коментари от рода на: „Хубаво място“, „Ама че високо дърво“, „В момента той не е тук, но е на път; ще почакаме“, „Тъкмо привършва четенето на писмо и сега поглежда към часовника“, „Това е същият адрес, на който току-що бяхме — има двама Джордан тук, кой от тях ни е нужен?“ или „Тя е тук, на верандата — почти неподвижна е“. При тълкуванията на живота той винаги се връщаше назад през годините — до годината на раждане, и понякога коментираше по следния начин: „1929-а, 1928-а, 1927-а, 1926-а — тук настъпват промени, 1925-а, 1924-а, 1923-а — злополука, лошо нараняване, 1922-ра, 1921-ва…“.

Тези данни бяха проверени при допитване до пациентите (повечето от които не присъстваха по време на тълкуването) и накрая Хю Лин успя да ги събере в изследване със заглавие „100 случая на ясновидство“.

Отбелязано бе и отношението на другите участващи — Гъртруд, Гладис и посетителите, ако имаше такива, както и относителната яснота и изключителност на самото тълкуване. От това бе очевидно, че двата най-важни фактора за доброто тълкуване са искреното желание за помощ от страна на пациента и също толкова искреното желание на Едгар да я окаже. Идеалното отношение на Гъртруд бе пасивно и изпълнено със съчувствие и възприемчивост.

Втора изследователска група от местни хора направи поредица тълкувания, свързани с жлезите от философска и метафизична гледна точка. Освен всичко друго, те откриха съществуването на жлеза, неизвестна на науката — жлезата на Лайдиг^[1], намираща се над половите жлези и през която жизнената сила влиза в тялото.

Или поне информацията твърдеше това. Ето къде беше уловката. Резултатите от проучванията нямаха стойност извън рамките на асоциацията. В тях вярваха само онези, които вярваха в тълкуванията.

Това оплакване Хю Лин чуваше от лекари, професори, психолози и учени: „Всички тези данни са си ваши. Не са правени в лабораторни условия“. Той осъзна, че данните на повечето лекари, професори, психолози и учени също си бяха техни — но имаше разлика. Психичните явления бяха съмнителни. За медиумите се приемаше, че притежават почтеност не по-голяма от тази на непоправимия престъпник и трябва да бъдат държани под око.

Проведено бе тълкуване, за да се открие най-добрият метод за научно наблюдение на явлението. Според получената информация това, което правеха, можеше да се докаже, ако при тях дойде учен, който ежедневно да наблюдава сеансите, да преглежда пощата — и входящата, и изходящата, и да се допитва до пациентите и техните лекари.

„Но ще бъде доказано само на този човек — казваше тълкуването. — Той не може да убеди другите. Защото какво се е объркало в днешния свят? Човекът е забравил своя Бог. Той помни само себе си.

Така че, ако искате да докажете нещо, първо живейте така, че собственият ви живот да е пример, свидетелство, че Бог е Богът на истината и законът е един.“

Хю Лин бе объркан. Искаше да привлече вниманието научените, най-вече на психолозите, но бе очевидно, че щяха да се окажат костелив орех.

— По-добре не се занимавай с тях — посъветва го Едгар. — Колкото повече седя на кея и ловя риба в езерото, толкова повече си мисля, че ще сме досущ като тази риба, ако отидем при учените. Сами ще гоним стръвта им — шанса да бъдем смятани за достойни, и ще се хванем на въдицата. Има достатъчно храна за нас в нашите води. По-добре е да си останем в тях.

Един ден Хю Лин дойде да го види на кея. Носеше голяма измачкана книга, явно четена много пъти.

— Това може да ни помогне с учените — каза той. — Отдавна се опитвам да намеря тази книга. Някой ми каза за нея. Разказва се за човек, живял в тази страна, който е вършел точно каквото и ти, преди по-малко от сто години.

Едгар остави въдицата и грабна книгата. Прочете заглавието й: „Принципите на природата, нейните божествени разкрития и глас към човечеството“ от Андрю Джексън Дейвис, ясновидеца от Покипси.