Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Story of Edgar Cayce. There Is a River, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежана Милева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативни възгледи и теории
- Биографичен роман
- Биография
- Здраве и алтернативна медицина
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- NMereva (2019)
Издание:
Автор: Томас Съгрю
Заглавие: Животът на Едгар Кейси
Преводач: Снежана Милева
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Консултант: д-р Светла Балтова
Художник: Аглика Маринова Чонева-Стоилова
Коректор: Юлия Георгиева
ISBN: 978-954-26-0909-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9647
История
- — Добавяне
Деветнадесета глава
Неделята бе активен ден в болницата. Сутрин пациентите се водеха на църква; следобед посетителите биваха разхождани из сградата и обикновено над сто души се събираха за лекцията. В неделите Мортън и Едгар се редуваха, като първият провеждаше и час по философия в събота следобед, когато бе във Вирджиния Бийч. Учебникът за този курс бе „Терциум органум“ на Успенски, а освен него провеждаха четене на открито на „Творческа еволюция“ и „Умствена енергия“ на Бергсон, „Многообразие на религиозния опит на Уилям Джеймс“ и „Законът за психичните явления“ на Томсън Джей Хъдсън. Неделните лекции разглеждаха въпроси като „Стойността на интроспекцията“, „Моята представа за Бога“ и „Четириизмерната гледна точка“. Едгар говореше много, както правеше и в неделното училище. Негов учебник беше Библията.
Лекциите им до голяма степен бяха посещавани от едни и същи хора. И двамата разглеждаха една и съща сфера, засягаха едни и същи теми и това, което казваха, често бе по същество едно и също — но по начин на изразяване се различаваха. Ето какво каза Мортън за връзката на човека с Бога:
— Имайки предвид разликата между четириизмерното виждане на ума в елементалното състояние (тоест дематериализираното подсъзнателно състояние на ума на Създателя) и единството на живота в ума на такова същество, от една страна, и триизмерното виждане на ума в материализираната форма (в случая на човека — не само животинско подсъзнание, променено в материализирана форма, но и универсално еволюирало подсъзнание, комбинацията от които намира материализирана форма в човека) — та, имайки предвид, както казах, разликата между висшето, свързано с четвъртото измерение подсъзнателно виждане на ума на елементалната същност на живота в неговата универсална цялост, и по-ограниченото триизмерно виждане на същия този ум, променил се, за да се извърши отделното умствено формиране; като помним разликата между ума на Създателя с неговото неограничено виждане и ума на творението с неговото ограничено виждане, но и единството на двата вида ум, ние сме готови да съставим някаква разумна концепция за Бог.
Едгар каза:
— Каква е връзката ви с вашия Бог? Помнете, че Той е Богът на живите, а не на мъртвите. Помнете, че за да Му служите, трябва да служите на ближния си, че трябва да станете проводник, по който Бог да може да проявява Своята Божествена воля тук, на земята. Когато житейските товари станат твърде тежки и почувствате, че започвате да се отдалечавате от пътя, който познавате като правилен, приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас. Както детето идва и сяда в нозете на родителите си, търсейки техните напътствия и съвети, молейки за помощ, така ние трябва да се обърнем чрез молитви към Бог, който е наш Отец и Създател.
Хората, които посещаваха лекциите, уважаваха Мортън, но обичаха Едгар. Проявяваха учтивост и внимание, докато първият им показваше стол и маса и ги уверяваше, че от позицията на четвъртото измерение между тези две неща няма разлика; но се отпускаха и се чувстваха добре, когато Едгар им говореше за Мойсей, Иисус Навин, Давид и Соломон или им разказваше за това, как веднъж се обзаложил на петдесет долара с един човек, че дърветата говорят, и спечелил облога.
— Той трябваше да избере определен час от деня и всеки ден в продължение на една седмица да ходи в този час при дървото, да сяда до него и да слуша. Той сам трябваше да избере дърво, но да е на тихо място.
Човекът се спря на пет часа следобед и всеки ден по това време отиваше при едно голямо дърво в близката гора и сядаше. После в продължение на петнайсет минути слушаше дървото.
На петия ден той излезе тичешком от гората и когато ме срещна, каза: „Печелиш петдесетте долара. Не знам какво ми каза дървото, но със сигурност каза нещо!“.
С тази история Едгар искаше да илюстрира истината, че когато човек, свикнал да мисли обективно, започне да експериментира със субективното мислене, той вижда и чува странни неща и му се случват психични преживявания.
— Всъщност той просто среща собствената си реалност — обясни Едгар. — Точно обратното се случва на човек, който, след като е бил твърде погълнат от вътрешните си мисли, излезе сред хората и започне да общува с тях. И в двата случая преживяването е ново за човека, но за останалите е обичайно.
Едгар забелязваше опасна тенденция сред онези, които бяха привлечени от тълкуванията. Те идваха на тълпи и много от тях бяха от типа хора, които се водят от емоциите си и са готови да ахкат при появата на всяка нова психична мода. Други пък търсеха възможност да драматизират собствените си сънища, предчувствия и изблици на интуиция. Те бяха от онези, които, ако им бъдеше позволено, щяха да превърнат нещото в култ или да му навлекат подигравки с отношението си към него. С подобни хора много успешно се занимаваха Хю Лин и Томи, които посвещаваха времето през лятната си ваканция на това, да разпитват посетители и да отговарят на въпроси. Доколкото можеха, те отблъскваха атаките на ексцентриците и обсебените от психичното и излагаха същността на тълкуванията по разумен, здравомислещ начин.
— Те винаги ме гледат, сякаш съм луд — казваше Томи — но аз не ги оставям на мира, докато не си променят мнението. Накрая те се съгласяват с мен и после решават, че и аз, и те са луди.
Мортън вече търсеше нови територии за завладяване. На Едгар болницата му носеше удовлетворение; Мортън имаше нужда от университет, за да осъществи мечтите си. Той започна да купува земята срещу болницата, от другата страна на булеварда, между него и океана. Тук той планираше да основе Атлантически университет.
Предвиждаше се скромно начало, докато не се събереше учителски състав, който да обедини „новата“ философия със старата, ортодоксална система на обучение. Той реши да построи две сгради като център. За начало обаче му трябваше човек, който да ръководи начинанието.
През есента на 1929 година д-р Браун напусна поста си в университета „Вашингтон и Лий“, за да се кандидатира за губернатор на Вирджиния от листата на републиканците. Неуспехът му бе предрешен, освен ако не успееше да се възползва от разделението на иначе непоклатимия Юг, предизвикано от кандидатурата на демократа Алфред Е. Смит за президент през 1928 година. По време на кампанията д-р Браун изнесе речи в Александрия и други градове на Вирджиния, близо до Вашингтон[1]. Мортън отиде там и докато обядваха в хотел „Уилард“, той предложи на д-р Браун да открие университета „Атлантик“, в случай че не победи на изборите.
— Не знам — каза д-р Браун. — Основаването на университет е скъпо нещо.
— Ще стигнат ли петдесет хиляди долара за първата година? — попита Мортън.
Д-р Браун се колебаеше.
— Сто хиляди?
— Да — отговори д-р Браун. — Сигурен съм, че може да бъде открит и с по-малко. Зависи, разбира се, какво искате — колко обширна да е учебната програма, колко опитни да са преподавателите…
— Искаме най-доброто — каза Мортън.
Детайли не бяха обсъдени, тъй като доброто възпитание изискваше да се преструват, че д-р Браун ще бъде следващият губернатор на Вирджиния. Двамата обаче се разделиха с уговорка и когато няколко седмици по-късно д-р Браун претърпя съкрушително поражение на изборите, те се захванаха за работа. Мортън узакони полагането на основите на две сгради — една за класните стаи и една за спалните помещения; д-р Браун пък започна да набира преподавателски персонал.
Междувременно д-р Хаус почина на 12 октомври. Той бе болен от дълго време след прекарана сериозна болест и години на изтощителна работа в болницата в Хопкинсвил. Тълкуванията бяха предписали лечение, което го държеше на крака, но без надежда за нещо повече от облекчение, тъй като цялата му система бе засегната. В края на лятото на 1929-а бе препоръчано пътуване до Дейтън за лечение при д-р Лаймън А. Лидик, остеопат, който бе проявил интерес към тълкуванията и бе работил с тях, докато Едгар бе в Дейтън. Отначало приложените терапии дадоха резултат, но състоянието на д-р Хаус изведнъж се влоши и той почина. Погребаха го в Хопкинсвил, в семейния парцел на Солтър. Кари не се върна във Вирджиния Бийч. Томи напусна университета „Вашингтон и Лий“ и остана с нея в Хопкинсвил.
През есента болницата изпробва няколко остеопати. За момента не успяваха да намерят човек, който да е едновременно дипломиран лекар и завършил остеопатично обучение. За наемането на обикновени доктори и дума не можеше да става — те или се присмиваха на тълкуванията, или ги заклеймяваха като шарлатанство. Единствено остеопат щеше да им свърши работа.
През януари 1930 година склониха д-р Лидик да остави практиката си и да поеме управлението на болницата. Г-ца Ани Кейси, единствената неомъжена сестра на Едгар, пое задълженията на Кари като домакин и нещата отново потръгнаха. В началото на март графикът на д-р Лидик показваше пациенти, подложени на лечение за вродена некоординираност на умствените и физическите способности, стомашни язви, обострен гастрит, общи сърбежи, слузест колит, спазматична параплегия, атрофия, оптичен неврит с частична слепота, психични разстройства вследствие на тежки бойни условия с типичните за тях проявления, хистерия, остър остеомиелит и няколко вида гинекологични проблеми. Всички те показваха „окуражаващи“ реакции, както ги описваше д-р Лидик.
Докладът му бе отпечатан в тримесечника на асоциацията „Ню Тъмороу“. В същия брой, април 1930 година, се известяваше за излизането на първия годишник на асоциацията, абонаментът за който бе един долар. В раздела „Новини и виждания“ на периодичното издание, излизащо на 40 страници, се съобщаваше за направени 210 тълкувания — прегледи през първите три месеца на годината и запълнен график до 1 юни. Ставаше ясно още, че президентът Мортън Х. Блументал, г-жа Блументал и синът им, Мортън — младши, се бяха върнали от 6-седмична ваканция в Южна Франция. В болницата бяха настъпили промени — стаята за хидротерапия бе разширена, тази за електротерапия бе преместена в „по-подходящо помещение“, а в сутерена бе открита стая за игри и други забавления. Напредък бе постигнал обработващият базата данни, създавайки система за правене на препратки между тълкуванията и извличането на информация, свързана с различни въпроси и специфични заболявания.
През пролетта д-р Браун се премести във Вирджиния Бийч и плановете за университета добиха ясна форма. Откриването щеше да стане през есента, без да се чака построяването на сградите. В Норфолк бе отворен офис за запитвания и записване на студенти. Д-р Браун, настанил се в сутерена на болницата, изпращаше каталози и информираше за предназначението на новата институция:
Основателите на университета имат за цел създаването на институция, която след време да бъде първа сред образователните институции на тази страна. Даваме си ясна сметка, че за осъществяването на този идеал ще са ни нужни няколко години и значителни финансови средства, но в същото време сме твърдо решени да го постигнем и ще положим всички усилия това да стане възможно най-скоро. Ние, разбира се, не очакваме тази институция някога да достигне пълна завършеност, но се надяваме да я превърнем в център на образование, култура и проучване, в която всички сфери на човешкото познание и научно изследване рано или късно да бъдат представени. В известен смисъл ще се постараем по свой начин да приложим на практика изявлението на Езра Корнел, основателя на университета „Корнел“, изразил своята цел с думите: „Ще създам институция, в която всеки да може да получи обучение в която и да е научна сфера“. По сходен начин ние ще се стремим да координираме в обсега на университета „Атлантик“, доколкото е по човешките възможности, всички дялове на познанието и науката, които могат да дадат своя принос за подобряването и пълноценността на човешкия живот.
Ясно осъзнаваме, че в постигането на тази цел ще срещнем много трудности. Без съмнение, ще има и такива, които открито ще твърдят, че се опитваме да отидем твърде далеч. За изпълнението на нашия план призоваваме единствено за свободомислие, което е необходима характеристика на всеки просветлен индивид, и за онова сътрудничество, което всеки заинтересован пожелае да окаже в дух на съпричастие с целите, които сме си поставили. Нямаме намерение да се състезаваме или да изместваме която и да е съществуваща образователна институция. Всъщност желанието ни е да си съдействаме по всеки възможен начин с всички институции и сили с образователен и алтруистичен характер, като ги приканваме да направят същото.
Асоциацията обяви университета за допълнение към болницата — „успоредна служба на ума и духа“. В действителност между университета и асоциацията нямаше да има връзка. Идеята на д-р Браун бе, че, първо, трябваше да бъде извоювано порядъчно име като учебна институция, след което въпросът за психичните явления можеше да бъде въведен по подходящ начин. Всъщност университетът трябваше да засенчи асоциацията и нейната болница. Той щеше да бъде институция за висше обучение с ненадминато преподавателско тяло и завършен и обстоен учебен план, особено в областта на изкуствата.
Това не отговаряше на първоначалния замисъл на Мортън. Асоциацията се нуждаеше от малко учебно заведение, в което философия, метафизика, психични явления, психология и окултизъм да могат да се изучават интелигентно, ползвайки се от помощните съоръжения за съответните проучвания и лабораторни експерименти. В програмата на д-р Браун обаче това не бе включено. Той искаше университет като всички останали, само че малко по-добър. Очевидно бе успял да спечели Мортън за тази идея, поне временно.
Едгар гледаше с подозрение на целия този проект. Според него, ако от работата, която вършеха, трябваше да се развие университет, това трябваше да стане като логично следствие от изследователската програма, а не като институция, която се налага върху структурата на асоциацията и да я засенчва. Така, както д-р Браун го замисляше, това щеше да е само поредният колеж, който по нищо нямаше да се различава от стотиците колежи в страната. Идеята за малка група студенти, концентрирани върху изучаването на тълкуванията, които постепенно привличат още студенти с интерес към метафизиката и философията, се бе изгубила в грандиозния проект за елитно училище с първокласни преподаватели и силен футболен отбор.
— Какво ще кажеш за това? — попита Едгар Хю Лин.
— Не е каквото очаквах — отговори Хю Лин. Той вече бе завършил „Вашингтон и Лий“ и щеше да работи като библиотекар в университета.
Едгар поклати глава. Не го безпокоеше толкова развитието на университета, колкото последствията, които щеше да има върху болницата. Чековете от Ню Йорк вече започваха да закъсняват. Мортън споменаваше за нуждата от икономии и намаляване на болничния бюджет. Депресията, разбира се, бе навсякъде — цялата страна се намираше в отчаяно икономическо състояние. Мортън обаче упорито твърдеше, че е в по-добро финансово положение от предния октомври, когато борсовият пазар бе рухнал.
— Няма как да е по-добре — каза без заобикалки съдията. — Никой не е по-добре. Надушвам проблеми, Едгар, особено като се има предвид колко му струва университетът.
— Надявам се да не е така — отвърна пламенно Едгар. — Надявам се да не е така.
През това лято бе завършена нова сграда на територията на болницата, която щеше да приютява сестрите. От другата страна на булеварда се полагаха основите на университета.
Откриването му трябваше да бъде на 22 септември в два от крайбрежните хотели, които затваряха след Деня на труда.
В „Олд Уейвърли“ щяха да спят момчетата, а в „Ню Уейвърли“ — момичетата. Двете сгради се намираха една до друга на 22-ра улица. Часовете щяха да се провеждат в бизнес сгради из целия град, а събранията — в Презвитерианската църква. На приземния етаж на общежитието за момчета временно бяха настанени Хю Лин и библиотеката. С наближаването на откриването имаше записани двеста души — забележително начало.
Междувременно членовете на директорския борд на асоциацията получиха известие за събрание на 16 септември в сградата на сестрите.
— Това е — каза съдията. — Нещо ще се случи.
Едгар беше мрачен. Той тръгна за събранието заедно с Гъртруд и Хю Лин.
— Може би Мортън ще се откаже от университета и ще се концентрира само върху болницата — каза Гъртруд. — Чувам, че е имал много проблеми с д-р Браун.
— Всички за това говорят — обади се Хю Лин. — Никой не знае какво е станало, но смятат, че Мортън е гарантирал пет хиляди долара на месец, а преподавателите на д-р Браун ще струват горе-долу два пъти повече.
— Той е намерил добри кадри — каза Гъртруд. — Няма как да ги е накарал да напуснат работа, без да им е предложил повече пари.
Едгар посегна да извади цигара, за да скрие нервността си.
— Това, което не знаем, е гаранция, че ни очакват неприятности — каза той. — Преди Мортън ни се доверяваше; споделяше ни всичките си планове и мисли. Но започна да се отдръпва, откакто тръгнаха нещата с този университет.
Той доближи запалената клечка до цигарата си.
— Само ако можеше училището да почака няколко години, докато осигурим издръжката на болницата — добави той.
Мортън и Едуин чакаха в сградата на сестрите както винаги тихи, усмихнати и безупречно облечени. След като събранието бе официално открито, Мортън се обърна към присъстващите. Той предаде накратко историята на болницата от гледна точка на финансите — осигурени от него. Когато бе отворена, тя му бе струвала три хиляди долара на месец, като приходите от пациентите постепенно бяха намалели. Имаше месец, в който приходите бяха колкото режийните разноски.
Сега обаче болницата дължеше почти десет хиляди долара за режийни средства. Очевидно бе имало преразход и разточително харчене. Въпреки че това бе лечебно заведение, то трябваше да се управлява по-скоро като предприятие.
Ето защо той предлагаше асоциацията да върне болницата на него и брат му с уговорката, че сметките ще бъдат плащани и всичко ще продължи да функционира както обикновено. Той призова борда да гласува предложението.
Пристъпиха към гласуване. Стреснати от предложението, членовете на борда автоматично дадоха отрицателен вот. Предложението не бе прието. Мортън се ядоса и спомена, че ще изтегли всички средства и ще принуди болницата да затвори. Едуин подчерта сериозността на положението и предложи повторно гласуване.
Едгар стана да говори.
Той погледна над главите на Мортън, Едуин и останалите членове на борда, сякаш се обръщаше към някого, застанал зад тях.
— Аз имам пълно доверие на г-н Блументал — каза той. — Той построи болницата. Той я поддържа. Той разбира това, което аз правя, по-добре от едва ли не всички останали. Сигурен съм, че желанието му е да продължим усилията, на които поставихме такова успешно начало. Без неговото съдействие и интерес болницата ще означава много малко за мен. Предлагам бордът да отстъпи пред искането му.
Гласуваха втори път. Предложението бе прието. Събранието се разпусна. Всички членове, без Мортън и Едуин, се отправиха към 35-та улица, за да попитат Едгар какво се е случило.
— Не знам — каза им той. — Може би Мортън е прав; може би сме боравили некомпетентно с парите. Ако той смята така, негово право е сам да се заеме с управлението им. Парите са негови.
— Мортън е загазил — каза съдията. — Депресията го е притиснала.
Едгар не отговори. От самото начало си бе давал сметка, че болницата и асоциацията са твърде тежки структури, за да се поддържат на основата на нечие хрумване. Мортън не бе притежавал парите, нужни да се осигури издръжката на болницата; плащал бе за нея с това, което печелеше на борсата, и според средствата вървеше всичко, което бе построил във Вирджиния Бийч. Може би болницата щеше да се справи, разчитайки на приходите от пациентите и помощта, която Мортън можеше да им предложи. Явно университетът бе капката, преляла чашата.
Или пък тълкуванията бяха отговорни за това — графикът бе толкова запълнен със заявки за физически прегледи, че исканията на Мортън за философски напътствия отново и отново биваха отлагани. Той бе свикнал с тази помощ и без нея като че ли се чувстваше объркан. След като дори неделите бяха заети от спешни физически сеанси, той се оказа лишен от източник на умствена храна, от който бе станал зависим. Развил бе изключителен интерес към подсъзнанието и се опитваше да проумее езика му, като получава тълкувания на сънищата си. Също така все повече се ровеше в метафизичната структура на вселената. Може би го бе ядосало това, че е принуден да спре.
Едно нещо бе сигурно. Тълкуванията многократно му казваха, че познанието на философските истини само по себе си не означава нищо. Тези истини трябваше да станат част от живота му, за да придобият смисъл. Мортън бе пренебрегнал това. Беше се гмурнал в дълбоки води, без да се научи да плува.
„Защото да знаеш, ала не правиш, се превръща в грях — бяха казали тълкуванията. — Затова при подобен подход всеки човек трябва добре да прецени — дали има скрити мотиви, или е просто любопитство, без да има достатъчно мисъл или представа за това, какво въздействие може да му окаже подобна информация.“ Мортън бе научил много и бе приложил някои неща във външния си свят; но явно много малко се бе променило в самия него. Когато не можеше да получи от тълкуванията това, което искаше за себе си, той нямаше особено желание да помага на другите да получат онова, което те искаха.
— Може би всичко ще се оправи — каза Едгар. — Може би нещата на борсата ще тръгнат нагоре. Може би болницата е в състояние сама да си посреща режийните разноски.
Но депресията се задълбочаваше.
Университетът „Атлантик“ отвори врати и през първия семестър Мортън плати всички сметки. После спря издръжката. Болницата продължи да действа; неуредените сметки бяха изплатени, персоналът бе намален, бюджетът — съкратен. След януари д-р Браун се зае да поддържа функционирането на университета със собствени усилия. Намали всички заплати наполовина, учреди движение сред хората от Норфолк за подкрепа на училището като местен проект и молеше за дарения при всеки удобен случай. На някои от професорите плащаше Мортън, тъй като разполагаха с писма от него в потвърждение на договорите си. Известно време се носеше слух, че Мортън е целял единствено да получи оставката на д-р Браун, след което е имал намерение да реорганизира университета, давайки му друга насока, и да поднови финансовата си подкрепа.
— Закъсал е — повтаряше съдията. — Ето каква е работата. Не може той да е единственият на Уолстрийт, който печели пари. Би трябвало и той да губи.
На 26 февруари 1931 година в офиса на „Блументал Брадърс“ на „Бродуей“ 71 в Ню Йорк се състоя събрание на членовете на управителния съвет на асоциацията. Едгар и Хю Лин дойдоха от Вирджиния Бийч. Мортън предложи всички дейности на асоциацията да бъдат прекратени. Хю Лин и Едгар не гласуваха. Останалите присъстващи — Мортън, Едуин и Т. Б. Браун, гласуваха „за“. Предложението бе обявено за прието, въпреки че нямаше кворум.
Пациентите в болницата вече бяха известени, че ще трябва да напуснат. На 28 февруари персоналът получи заплащането си и вратите бяха затворени.
Мортън бе казал на Едгар, че може да вземе от сградата всички лични вещи. Първото, което той направи, бе да нареди изваждането на целия архив на тълкуванията от подземния етаж. След като всички документи пътуваха в безопасност към 35-та улица, той обиколи стаите, като във всяка от тях поглеждаше през прозореца към морето. Накрая си тръгна, взел със себе си три неща — снимката на майка си, снимката на д-р Хаус и свой портрет с маслени бои, подарен му от бащата на един от пациентите.
Докато прекосяваше верандата към стъпалата, той си спомни думите, приписвани на Талейран: „По-лошо е от престъпление — това е досадна грешка“. Той нямаше това усещане за болницата. За две години тя бе показала стойността си. В кабинета имаше списък от пациенти, които искаха да се запишат. Онези пък, които вече бяха подложени на различни лечения, бяха подобрили състоянието си или се бяха излекували. Папките бяха препълнени с писмени показания и благодарствени писма. Може би начинанието имаше трагичен край — замислено непрактично, ръководено бързешката, изоставено в своя победен час; но не беше грешка.
Гъртруд го чакаше в колата.
— Изобщо не трябваше да позволявам да бъде отворена, без да съм сигурен, че ще продължи да работи — каза той, когато излязоха от алеята и потеглиха по булеварда. — Ако бях настоявал за това, щяхме да сме спечелили.
— Ще си я върнем — каза Гъртруд. — Има много хора, готови да вложат пари. Можем да създадем фонд и да я купим от Мортън.
— Не съм толкова сигурен — каза Едгар.
Той замълча и едва когато наближаваха дома, добави:
— Бях подложен на изпитание и се провалих.
Тази вечер валеше дъжд.
Нямаше как да не вали. Сълзите на Едгар не бяха достатъчни да отмият нещастието в душата му. Нуждаеше се от помощ от небето.