Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (14) (Има една река)

Тринадесета глава

Мъжът изтича на Брод стрийт с пищящо дете в ръцете си и се втурна към Далас авеню колкото го държаха краката.

Заотваряха се врати и прозорци. Бе хладен, навъсен януарски ден в Селма, Алабама, и повечето хора в деловата част на града бяха на топло. Пронизителните викове на болка, които издаваше детето, ги изкараха навън. Когато мъжът стигна пред кабинета на очния специалист д-р Юджийн Калъуей, той бе на улицата. Веднага въведе мъжа вътре и се обърна да извика други двама доктори, излезли от кабинетите си.

— Елате!

Когато дойдоха и те, мъжът обясняваше какво се бе случило, опитвайки се да надвика сърцераздирателните писъци на детето.

— Прах за фотосветкавица! Намерих го на пода на работната стая. Сигурно го е събрал на голяма купчина и го е подпалил! Избухнал е в лицето му!

Опитаха се да прегледат момчето, но трудно успяваха да го накарат да не мърда. Накрая почистиха очите и направиха превръзка. Мъжът взе детето и го понесе обратно по улицата. Насъбралите се хора гледаха съчувствено.

— Това е Едгар Кейси, фотографът, и момченцето му, Хю Лин — шепнеха те на новодошлите. — Изгорило си е очите с прах за светкавица.

В студиото, което гледаше към Брод стрийт, ги чакаше Гъртруд. Тя ги поведе към своята стая, където Едгар положи товара си на леглото. Малко след това един по един влязоха лекарите. В приемната се проведе разискване. Никой не изказваше надежда за зрението на детето.

Мина седмица. Състоянието на Хю Лин се влошаваше. Един от докторите каза, че за да спасят живота му, трябва да отстранят едното око. Другите бяха съгласни. Казаха на Едгар да съобщи на момчето. Той влезе в спалнята, а те го последваха плахо, сякаш бяха на погребение.

— Докторите твърдят, че ще трябва да махнат едното око, Хю Лин — каза Едгар.

Главата на Хю Лин бе увита в бинтове. Той не виждаше нищо, но знаеше, че докторите са там, и се обърна директно към тях.

— Ако вие имахте син, нямаше да му извадите окото, нали? — попита ги той.

— Аз не бих извадил окото на никое момче, ако има друго решение — каза един от тях. — Ние просто се опитваме да направим най-доброто за теб.

— Татко знае кое е най-добро за мен — отвърна Хю Лин. — Когато заспи, татко е най-добрият лекар на света.

Той затърси пипнешком ръката на баща си.

— Моля те, татко, ще заспиш ли, за да видиш дали можеш да ми помогнеш?

Едгар погледна към д-р Калъуей. Докторът кимна.

— Давай — каза той. — Ние не можем да предложим кой знае какво. Ще слушаме и после ще направим каквото можем.

Час по-късно бе извършено тълкуване. Мълвата за него се бе пръснала и в голямата приемна имаше над трийсет души, много от тях членове на Християнската църква, която посещаваха семейство Кейси. Някой предложи да се молят. Докато Едгар спеше, те тихо зашепнаха „Отче наш“.

Внушението бе направено и Едгар заговори. Виждаше тялото. Зрението не бе изгубено. Лечението, приложено от докторите, беше от полза, но към него трябваше да се добави танин. Превръзките трябваше да се сменят често и да се слагат непрекъснато в продължение на петнайсет дни, като през това време тялото трябваше да стои в тъмна стая. След това очите щяха да се оправят.

Когато Едгар се събуди, докторите му казаха, че танинът е твърде силен, за да се използва върху очите. Но тъй като те бяха сигурни, че зрението е изгубено, възражението им бе само техническо. Съгласиха се да направят и да приложат новия разтвор. Операцията можеше временно да бъде отложена.

Още щом сложиха на очите му новите бинтове, Хю Лин каза:

— Това трябва да е лекарството на татко. Не ме боли.

Студиото бавно се опразни. Едгар не помръдваше. Седеше на края на кушетката, загледан през прозореца в лениво носещите се води на река Алабама, които се показваха в края на Брод стрийт.

По едно време Гъртруд излезе от спалнята и седна до него.

— Сега спи — каза тя.

Двамата загледаха живота, който течеше долу на Брод стрийт. Селма бе спокойно, приятно място. Харесваше им атмосферата, харесваха им хората и улиците с дървета от двете страни. Бяха щастливи тук.

Беше 1914-а, две години след като Едгар бе дошъл в оживения двайсетхиляден град, откъдето целогодишно тръгваха кораби надолу по река Алабама. По време на войната Селма бе арсеналът на Съюзническите сили. Сега бе важен товарен център и седалище на окръг Далас. По улиците се лееше покупателната способност на един богат селскостопански район. В деловата част се редяха складове за търговия на едро, а на доковете кипеше непрестанно товарене и разтоварване на параходи.

Когато пристигна тук, Едгар бе агент на компания „Х. П. Треслър“. Отвори браншово студио в града, но след година го купи. През пролетта на 1913 година д-р Джаксън обяви Гъртруд за здрава и през есента тя дойде на юг. Хареса Селма също като Едгар и те решиха да се установят. Той вече се бе включил към Християнската църква и преподаваше в неделното училище. В разписанието на църквата неговият час носеше името клас „Седем“ и скоро стана известен, тъй като в него започнаха да се записват млади хора и от всички други църкви. Класът издаваше седмичен вестник под името „Севънет“, който започна да чете целият град.

Мълвата за тълкуванията не ги последва от Хопкинсвил. Гъртруд провеждаше сеансите, които редовно пращаха на приятели и роднини в Хопкинсвил. Преди тя да дойде, брат й Лин, който работеше в Анистън за железниците „Луисвил и Нашвил“, правеше това, като идваше в Селма през уикендите.

Докторите, които се грижеха за тях в Селма — очният специалист д-р Калъуей и д-р С. Грей, бивш военен хирург, бяха научили за това и понякога присъстваха, слушайки. Не изказваха мнение нито „за“, нито „против“.

Какво щяха да кажат сега, ако предписаното се окажеше вярно?

Едгар и Гъртруд станаха от кушетката. Връхлетяла ги бе една и съща мисъл — ами ако беше грешно?

— Отивам да се погрижа за вечерята — каза Гъртруд.

Дните се занизаха. Сутринта на шестнайсетия ден след сеанса бяло вещество се обели заедно с бинтовете и две кафяви очи погледнаха две разтревожени лица.

— Виждам — каза Хю Лин.

Дадоха му тъмни очила и го накараха да си остане вкъщи още седмица. Беше му забранено да влиза в работната стая. Не че това бе кой знае какво страдание — имаше предостатъчно други стаи, в които да играе. Студиото заемаше втория и третия етаж на Брод стрийт №21. На втория се намираше огромната приемна с вътрешни витрини, маси, фотьойли и голямо бюро. До нея бяха работната стая и хранилището. Задна стълба водеше към входа на семейното жилище. То се състоеше от малка спалня за Хю Лин, по-голяма за родителите му, трапезария и кухня. Главното стълбище водеше към голямата стая с прозорци по тавана, където се правеха снимките. Зад нея бе тъмната стая и една гардеробна. Друга гардеробна се намираше в главния коридор. Беше идеална за игра на каубои и индианци.

В долния край на главното стълбище, над уличния вход, имаше голям часовник. Когато го навиеха, работеше в продължение на осем дни. Едгар сложи снимки на цифрите и нави часовника. Когато той спреше, хората, чиито снимки бяха най-близо до двете стрелки, печелеха награди. Всички искаха да бъдат избрани, затова всички идваха да се снимат.

Когато най-после му позволиха отново да тръгне на училище и да играе навън в следобедите, Хю Лин се върна към най-голямата си любов — реката. Той обичаше да седи и да наблюдава как параходите влизат в дока. Броеше балите памук, докато цифрата станеше прекалено голяма за него. През лятото, когато водата бе плитка, той бродеше покрай бреговете й и играеше върху наносните ивици. През пролетта, когато реката придойде, с баща му отидоха да снимат бурните води от моста. Околните низини бяха наводнени и докато минаваше покрай големите червени тухлени къщи на старите фамилии на Селма на път за училище, той виждаше цъфналите магнолии и усещаше сладкия им аромат.

През лятото ходеше на гости в Хопкинсвил с майка си в Къщата на хълма, а баща му прекарваше горещите месеци в консервиране на плодове и зеленчуци. След фотографията това занимание му носеше най-голямо удоволствие и през зимата винаги имаше изобилие от вкуснотии.

В Къщата си играеше с братовчедите Томи Хаус и Грей Солтър. Харесваше ги, но винаги се радваше да се върне в Селма, за да види баща си и да се порадва на есента, когато по-големите момчета играеха футбол и в студиото идваха да се снимат много хора.

* * *

Няколко седмици след възстановяването на Хю Лин Едгар разви симптоми на апендицит. Д-р Гей го прегледа, но каза, че няма причина да го оперира. Рентгенът показа, че отсъства състоянието, изискващо хирургична намеса. Симптомите обаче продължиха и на 8 март бе направен сеанс. Препоръчана бе апендектомия в рамките на 24 часа. Ставало дума за притискане.

— Ще оперирате ли? — попита Едгар д-р Гей.

— Това ми е работата — каза Гей. — Ако имате пари, ще оперирам.

Той бе дружелюбен мъж със закръглен стомах, слабо лице, рядка посивяла коса и очила, които правеха очите му да изглеждат големи и трепкащи.

— Ще оперираме днес следобед — каза той.

Операцията бе извършена успешно. Диагнозата, направена по време на сеанса, се оказа вярна.

Възстановяващите се Хю Лин и Едгар се радваха на пролетта. Хю Лин бе станал отличен играч на дама и под ръководството на Едгар влизаше в борба с шампионите от магазините за пури по Брод стрийт. Побеждаваше във всичките си срещи.

Ролята на Едгар бе да го насърчава и напътства, в резултат на което изгуби гласа си. Тъй като Гъртруд бе отишла в Анистън в този ден, той накара един от приятелите си да проведе сеанса. Докато изричаше внушението, приятелят каза, че тялото на Едгар Кейси ще бъде намерено на Брод стрийт №22 1/2, което бе адресът на отсрещната сграда.

— Не откриваме тялото тук — каза Едгар.

— Тялото е там — каза приятелят му, като се втренчи в Едгар.

— Не го откриваме — отвърна Едгар.

— Опиши стаята — каза приятелят.

Едгар го направи и описанието ни най-малко не съответстваше на студиото. Приятелят му се пресегна към бюрото, за да провери на една от бланките, и разбра грешката си. Когато описанието на стаята от №22 1/2 приключи, той внуши на Едгар да търси на №21 1/2.

— Да, сега имаме тялото — каза Едгар. — Разглеждали сме го и преди. Сега откриваме…

Когато той се събуди, приятелят му разказа случилото се и му показа описанието на стаята на другия адрес. Уточнено бе, че тя се намира на втория етаж. От мястото, на което стояха, виждаха прозореца. После слязоха, пресякоха улицата и влязоха на отсрещния адрес. На втория етаж в стая, отговаряща напълно на описанието на Едгар, работеше счетоводител. Външността му чак до цвета на костюма безпогрешно съответстваше на записаното.

Обикновено тълкувания се провеждаха много рядко и повечето бяха за приятели или приятели на приятели. Заплащаше почти никога нямаше — не бе и искано. Едгар и Гъртруд предпочитаха да е така. Те работеха за прехраната си като всички почтени хора и помагаха на изпаднали в беда приятели като всички добри християни. Живеейки по този начин, те бяха щастливи.

Не искаха нищо повече. Едгар бе напълно отдаден на класа си в неделното училище и работата в „Крисчън Индевър“. Групата му в тази организация имаше повече младши експерти от всеки друг клас в историята на движението. Той се гордееше с това и с постоянно нарастващия клас „Седем“. Радваха го и писмата, които получаваше от членове на предишния му клас в Хопкинсвил. Мнозина от тях служеха като мисионери и в писмата си му описваха дейността си. Често молеха за тълкуване — за себе си, за приятели или хора, за които се грижеха. Именно по искане на тези бивши ученици бяха направени първите сеанси в чужди страни. Едгар със задоволство откри, че е в състояние да локализира адрес в Мексико или Англия също толкова лесно, колкото и в Съединените щати. Веднъж бе помолен да намери „Синьора Аделаиде Албанезе Руджеро, Пиаца дел Кампо але Фалде Пелегрино, Вилино Албанезе, Палермо, Сицилия… къщата е на изток — североизток… тя спи на приземния етаж“.

Да я намери му отне не повече време, отколкото ако двамата бяха в една стая. Едгар скоро съобщи:

— В това тяло имаме условия, подходящи да демонстрират силата на ума над материята, тъй като основната сила на това тяло се извлича от действащите съкращения и рефлекси от самия мозък… състоянието е предизвикано първо от това условие, съществувало в тялото от дълго време, особено в таза и в отделителната система в тази област… нервите и рефлексите на бъбреците…

Накрая всичките му приятели в Селма разбраха за сеансите и мнозина ги изпробваха върху себе си и семействата си. За един от тези случаи дълго време се говореше в града.

Сестрата на един от учениците на Едгар изведнъж полудя. Тълкуването показа, че това е само временно разстройство, дължащо се на растящ настрани мъдрец, който не бе избил. Препоръчано бе да се вземат успокоителни и да се извади зъбът. Момичето бе заведено в Тускалуза, където й направиха рентген на челюстта в присъствието на леля й, медицинска сестра. Присъстваше и доктор. Растящият настрани зъб бе видян и отстранен. След осем дни умът на пациентката възвърна нормалното си състояние.

Повечето от хората, на които се правеха редовни сеанси, имаха отдавнашни проблеми; бяха настъпили усложнения и предписанията включваха различни терапии. Винаги имаше диета и почти винаги лекарства плюс масаж или друго средство за стимулиране на областите, където циркулацията бе слаба. Често се предписваха остеопатични корекции; понякога пациентите бяха инструктирани да редуват лекарства с корекции, да ги приемат в определени дни от седмицата или на интервали.

Едгар никога не знаеше дали хората следват тези инструкции. Те му пишеха, че се чувстват по-добре, че едно от споменатите средства се е оказало много ефикасно, че планират скоро да започнат да изпълняват всички указания. Очевидно бе, че някои от тях се нуждаят от наблюдение, а други — от съдействие. Малко бяха онези, които изпълняваха точно предписанията и получаваха истински резултати. Нищо не се доказваше и почти никой не биваше излекуван. Това накара Едгар да си спомни за Кечъм, който бе прав в идеите си, макар и не в методите за постигането им; спомни си и за Франк Мор, и болницата, която той бе започнал в Нортънвил.

Всичко това обаче бе зад гърба му. Най-после живееше така, както искаше, и да влачи със себе си стари мечти само щеше да развали щастието му. Обаче все някой му го напомняше.

Веднъж това бе д-р Гей. През пролетта на 1915-а Гъртруд се оплака от симптоми на апендицит и докторът се приготви да оперира. Ден преди влизането й в болницата проведоха сеанс. Той разкри, че хирургическата намеса е излишна. Капсулите, които Гей бе предписал, трябваше да бъдат подсилени с една шейсета грама от друг медикамент и да продължат да бъдат приемани като лекарство. Тъй като случаят не бе сериозен, Гей последва съвета. Седмица по-късно симптомите изчезнаха.

— Нарочно го правиш — каза добродушно докторът. — Мисля, че това твое подсъзнание обича да си прави шеги.

Той седна и си свали очилата.

— Сериозно, много мисля за това. Миналата година бях сигурен, че нямаш апендицит; миналата седмица бях сигурен, че съпругата ти има. В твоя случай дори рентгенът ме подкрепи. И все пак сгреших и в двата случая, което ти съумя да ми кажеш, като заспиш. Ако апендиксът ти не беше изваден, щеше да умреш. Когато дадох на съпругата ти предложеното от теб лекарство, тя се оправи. Очите на момчето са здрави. Може би, така или иначе, щяха да оздравеят, но ние нямаше да сложим танин в разтвора и може би щяхме да извадим едното око. Знаеш ли какво е това, което правиш? И как действа?

Едгар повтори обяснението, което според съобщеното от Кечъм той бе дал в заспало състояние. Гей се усмихна.

— Че е закон в действие, така е — каза той — само че действащ на обратно или настрани. Нещо някъде се е объркало и това нещо изтича от теб като вода през дупка в язовирна стена. Всички сме имали чувството, че познанието винаги е около нас, само да знаехме как да установим връзка с него. Това, изглежда, е един от начините — той въздъхна. — Иска ми се да бях малко по-млад. Да се занимая подробно с това, да проследя развитието му. Но на моята възраст не знам дали имам възможността да се захвана.

Той отново сложи очилата.

— Но някой трябва да го направи; и се надявам, че някой ден ще го направят. Това нещо заслужава да бъде изследвано.

* * *

Едгар постоянно получаваше молби за тълкувания от хора, които бяха говорили със семейство Дитрик. Една от тях пристигна през есента на 1914 година от търговец на дървен материал в Лексингтън, Кентъки, на име У. Л. Делейни. Той искаше Едгар да отиде в Лексингтън и да направи тълкуване на г-жа Делейни, която бе болна от много години, като доведе със себе си доктор, ако е възможно, който да запише казаното и да започне терапията.

Едгар се свърза с Блекбърн и слезе в Боулинг Грийн, за да го вземе. Блекбърн се бе съгласил да отиде с него, но трябваше да се откаже в последната минута поради спешна операция. Едгар замина за Лексингтън сам.

Семейство Делейни живееха на „Хемптън Корт“, улица със задънен край. Г-жа Делейни, търпелива и симпатична жена, страдаше от нещо, описано най-общо като артритни отоци. Ставите и тъканите около тях бяха подути; обездвижена бе толкова сериозно, че от три години не бе в състояние да се храни сама, а от пет години не бе успявала сама да се среше. Лежеше на походно легло и не понасяше допира на чаршафи.

Г-н Делейни, тих, дребен мъж, зададе внушенията, като записа само предписанията и предложенията за лечение. Присъстваше лекар. Когато се събуди, Едгар попита какво е казал.

— Всичко — отговори г-н Делейни. — Споменахте дори кухненската мивка. Има по нещо за всеки сантиметър от тялото й, струва ми се. Ако направим всичко това, не може да не излезе нещо.

След шест месеца Едгар се върна и направи преглед. Г-жа Делейни го повика и гордо си среса косата в негова чест. Състоянието й бавно се подобряваше. След известно време по цялото й тяло изби странен обрив и тълкуването, проведено в Селма, показа, че в лекарствата липсва една от съставките — черна сяра. Липсата й бе причина за обрива.

След още шест месеца — през есента на 1915 година, Едгар пак отиде. Г-жа Делейни можеше да ходи по малко; хранеше се сама и горната част на тялото й бе възвърнала почти нормалните си движения. Обривът бе изчезнал.

По време на това посещение запознаха Едгар с живеещите в съседство семейство Кан. Те бяха евреи. Соломон, бащата, имаше бакалия и всички деца му помагаха. Те бяха осем — Дейвид, Джулиън, Девера, Реймънд, Йетра, Хейзъл, Леон и Джо. Фани, майката, бе висока, красива жена с арабски черти. Говорила бе с г-н и г-жа Делейни и искаше сеанс за Леон, който не беше добре. Едгар прекара половината нощ, заобиколен от семейството, като им разказваше истории и отговаряше на въпроси. Дейвид, най-големият, бе особено любопитен. Беше на осемнайсет и учеше в университета в Лексингтън.

Проведеното тълкуване предписа лечение за Леон. Когато Едгар им се обади, за да се сбогува, Фани събра цялото семейство и се обърна към тях.

— Видяхме нещо чудно и искам от вас, деца, да ми обещаете, че никога няма да забравите този човек. Дейвид, ти си най-големият. Искам да ми обещаеш, че ще посветиш част от живота си на усилията да съобщиш на света за делото на този човек. Светът се нуждае от него.

— Обещавам — каза Дейвид.

Докато влакът го отнасяше към дома, Едгар мислеше за сцената. В Хопкинсвил бяха провели няколко тълкувания, за да разберат как да продължат с работата и да я направят публично достояние. В едно от тях бе казано, че делото ще успее, когато в него се включи евреин. Те не познаваха евреи; Едгар никога не бе познавал нито един. Но оттогава бе нащрек, чудейки се кой ли ще е той. Будното младо лице на Дейвид Кан го бе впечатлило. Дали той бе пробният камък?

Селма бе сладка наркоза за подобни мисли, превръщайки ги в блянове, разкрасявайки ги с всякакви приятни фантазии — щяха да проведат тълкуване за мистериозна личност, която е пратила само името и адреса си. Тази личност ще се окаже филантроп, копнеещ да намери достойна кауза за парите си. Ще построи голяма болница в Селма и там, след като бъдат излекувани много случаи, от целия свят ще дойдат доктори, за да изследват прилаганите лечения и да получат информация за болестите, в областта на които са специализирали. Понякога на Едгар му хрумваше, че трябва активно да се заеме с търсенето на този филантроп, но отпъждаше подобни идеи с разумните доводи, че има съпруга, дете и бизнес, които не може просто така да остави и да замине. Може би човек, свободен от подобни отговорности, като младия Дейвид Кан, би могъл да се заеме с това?

Междувременно той вършеше работата, която имаше пред себе си. Правеше тълкувания за хора, които се нуждаеха; занимаваше се с всякакви църковни дейности; бе добър съсед; бе искрен християнин, макар и несъвършен като всички. Щеше да живее така, докато не му се разкриеше пътят към по-велика служба.

През 1917 година дойде войната и изпрати много от младите му приятели във Франция, включително Дейвид Кан. Докато гледаше как учениците му от неделното училище тръгват на тренировъчен лагер, той осъзна, че остарява — беше на четирийсет. Осъзна също колко много зависи от тези млади приятели. В мислите и мечтите си постепенно се бе насочвал към тях с надеждата те да осъществят бляновете му. Никога не им бе казвал за тях — щеше да се срамува да го направи. Но подхранваше тези мечти с младостта, която го заобикаляше.

Те му пишеха от окопите за това, колко много уроците за Библията и християнското поведение, които им бе предал, сега им помагаха в кризисни моменти. Един от учениците разказа следната история:

Една нощ, докато карал камион с амуниции под обстрела на врага, той усещал как страхът все повече го завладява. За да си вдъхне кураж, запял с все сила любимия химн на клас „Седем“ „Обичам да разказвам историята“^[1].

Гласът му се издигнал над шума от взривовете и изведнъж песента била подета от всички страни. Не бил сам. Отляво и отдясно редом с него крачели войници. Те запели химна в такт с маршовата си стъпка, а когато атаката спряла и въздухът притихнал, песента изригнала в нощта. Камионът с амунициите достигнал целта си.

Войната свърши и страната се изпълни с неспокойна енергия, нуждаеща се от нови начини да бъде изразходена. Войниците се прибираха и започваха да търсят работа. Някои искаха да се върнат към старото занимание; други, стимулирани и водени от чувство на неудовлетворение от насилственото си откъсване, се оглеждаха за ново поприще. Може би моментът бе подходящ, преди да намерят своето място, да се предприеме нещо във връзка с тълкуванията — например болница?

Самият той бе глава на увеличило се семейство. На 9 февруари 1918 година Гъртруд бе родила син — Едгар Еванс Кейси. Щеше да се наложи някой друг да даде старт на нещата. И все пак силното желание да ги види задвижени вече не му даваше мира. Старите рани бяха зараснали.

Това силно желание явно бе завладяло и подсъзнанието му. Един мартенски ден през 1919-а, след като не бе провеждал сеанси от няколко седмици, той заспа, за да постави една диагноза — и заедно с нея излязоха доброволно други осем. Седем от тях бяха свързани с проследяване на вече провеждащи се лечения и молбите за тях току-що бяха пристигнали по пощата. Осмата бе за нов пациент — негова братовчедка в Хопкинсвил, която бе бременна. Според диагнозата детето щеше да се роди и да оцелее, но условията показваха, че състоянието на майката ще е много сериозно, с опасност раждането да се окаже фатално за нея. Препоръчваше се изключително внимание. Детето, момиченце, се роди навреме. Майката умря.

Най-накрая Дейвид Кан се върна от Франция. Той прати телеграма на Едгар с покана да му гостува в Лексингтън. Когато Едгар пристигна, Дейвид бе обявен за семейния герой. Бе станал капитан и изглеждаше красив в униформата си. Изпълнен бе с планове за бъдещето както за себе си, така и за Едгар. Майка му ги поощряваше; тя имаше пълна вяра в тълкуванията. Бе родила още едно дете, Елинор; Леон обаче бе починал, тъй като не бяха провели лечението — нито един доктор не бе пожелал да го направи.

— Не искам това да се случи и с други — каза тя.

— Какво ни трябва, за да задвижим нещата така, че да можем да помогнем на хората? — обърна се Дейвид към Едгар. — Каквото и да е, ще са нужни пари. Това си мислех. Трябва да съберем пари.

— Болница — отговори Едгар.

Той знаеше точно какво иска; знаеше точно какво да каже.

— Болница, в която да провеждаме всички лечения — продължи той. — Ако разполагаме с място, където да се следват предписаните диети, да се извършват подходящите електрически и остеопатични манипулации — и то в точния момент, и да се дават и лекарствата, това вече би било нещо. Ако имаме достатъчно пари, бихме могли да го правим безплатно.

— Пари има навсякъде — каза Дейвид. — Какво ще кажеш за нефтените полета, които се разкриват в Тексас? Ще отида да проверя как са нещата там. Би трябвало да е лесно. Няма човек, който да не даде пари за подобна кауза. Имам приятел в Атланта…

— Можем да пазим записи на всички сеанси, да накараме хората да съпоставят нещата в тях и да експериментират с лекарствата и леченията — продължаваше Едгар. — Бихме могли да правим специални тълкувания за определени болести…

— Разказах за това на приятелите си в армията и всички проявиха интерес — каза Дейвид. — Те живеят из цялата страна. Можем да ходим в различни градове и да показваме на хората там…

Те продължиха да говорят през цялата нощ, всеки от тях за различно нещо, но в съвършено съгласие. От Лексингтън заедно тръгнаха за Атланта. Дейвид — който за Едгар вече бе Дейв, бе изпълнен с енергичност, ентусиазъм и оптимизъм. Щяха да направят милиони; да построят болница; да предлагат услугите в нея безплатно. Щяха да направят от психичен феномен научен факт. Да предлагат лекарства и медицински истини, които да донесат полза на целия свят.

От Атланта отидоха в Бирмингам; от Бирмингам — в Селма, където Едгар опакова останалата част от дрехите си, докато Дейв обясняваше плановете им на смаяната Гъртруд.

— Кой ще работи в студиото? — попита тя.

— Татко ще дойде от Хопкинсвил като управител — отговори Едгар. — Ще намеря фотограф, който да снима.

— Къде отивате?

— В Тексас.

Хю Лин възхитено погледна баща си.

— Каубой ли ще ставаш? — попита той.

Баща му го потупа по рамото.

— Не, ще намерим нефт, ще спечелим много пари и ще построим болница, в която болните да идват и да се лекуват.

— Колко пари ще спечелите?

— Ами около един милион долара.

Хю Лин се усмихна.

— Тогава може ли едно пони за мен? — попита той.