Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (15) (Има една река)

Четиринадесета глава

Когато слезе от влака в Тексас, Хю Лин нагази в кал до глезени. Кафяво-белите му спортни обувки бяха съсипани.

— Хей — извика баща му — това не е облекло за каубойска земя. Къде са ти ботушите?

— Къде ти е пистолетът? — добави Дейв Кан. — Вади го бързо!

Двамата бяха дошли да го посрещнат и закарат до кладенеца в Камин. Носеха кожени ботуши с връзки до коленете, окаляни груби дрехи и високи каубойски шапки. Хю Лин едва позна баща си в това облекло. Едгар бе напълнял и излъчваше сила и здраве.

— Майка ти каза, че ще се грижиш за нас — продължи Дейв. — Как ще го правиш без пистолет? Враговете ни тук са доста силни. Имат най-голямата банда за крадене на добитък в околността. Всички носят по два пистолета.

Хю Лин не отговори. Той гледаше дребните коне, вързани за стълба пред гарата. На отсрещния тротоар виждаше мъже, облечени като каубои, само дето нямаха каубойски колани и не носеха пистолети.

— Хайде да вървим — каза баща му. — Искам да ми разкажеш всичко за дома. Как е мама? Как е бебето?

Те го напъхаха в голям автомобил „Мармон“ и с бучене се отправиха по калния път, на който викаха шосе. Хю Лин подскачаше между баща си и Дейв и се опитваше да отговаря на въпросите им, надвиквайки шума на ауспуха, който очевидно нямаше заглушител.

Камин се оказа по-скоро кръстопът, отколкото град. Кладенецът се намираше в едно поле и не приличаше на кладенците, които Хю Лин бе свикнал да вижда. Бе масивна дървена сондажна кула, висока 18 метра, която вдигаше и спускаше тръба в дупка, твърде малка, за да заслужава името кладенец. До нея имаше малък мотор, който издаваше ужасен шум и имаше нужда от заглушител много повече, отколкото автомобилът.

Наоколо бе само кал. В дупката се изпомпваше вода, за да смазва тръбата и свредела на края й; идеята бе водата да се оттича в изкуствено езерце, но по-голямата част от нея се разливаше по черната пръст наоколо, превръщайки я в лепкава тиня.

— Когато стигне до нефта — провикна се Едгар над шума на парния мотор — ще го избълва нагоре по-високо от кулата!

Хю Лин се запита какво пречи на сондата да стигне до нефта. Бе лятото на 1921 година. Защо на тълкуванията им трябваше толкова време, за да намерят нефт, когато други успяваха без подобна помощ? Именно със заръката да разбере това го бе пратила майка му. Хю Лин бе само 14-годишен и на нея никак не й се искаше да го пусне, но накрая тревогите й за Едгар надделяха над безпокойството й за Хю Лин. И двамата бяха сигурни, че Едгар бива използван да прави тълкувания за неща, нямащи връзка с нефтения кладенец, без самият той да знае. Подозираха, че кладенецът, който, уж, все се канеше да стигне до нефта, но така и не успяваше, бе претекст да го държат там, за да прави тълкувания за кладенци, които се разработваха на други места.

Доколкото Хю Лин успяваше да открие, това не бе вярно. Всички работеха активно в Камин и през повечето време Едгар и Дейв обикаляха, за да взимат под аренда земята наоколо, така че, когато най-после откриеха нефта, да бъдат във владение на целия район.

Когато не правеха това, те прекарваха времето си в група бараки с двойни покриви на 40–50 метра от кладенеца. Бараките бяха собственост на семейство Рингъл, страховити великани, които работеха на кладенеца и имаха дял в компанията. Старият Рингъл, бащата, бе най-едрият и плашещ от всички; най-малък бе Сесил, племенникът му, който бе женен и живееше със съпругата си в една от бараките. Едгар, Дейв и Хю Лин бяха в същата барака, докато двамата млади Рингъл живееха при баща си.

След пристигането си Хю Лин присъстваше на всички тълкувания. Те винаги бяха свързани с кладенеца в Камин и бяха верни, що се отнася до предсказването на следващия пласт, на който щяха да се натъкнат. На основата на информацията средствата на компанията се влагаха във взимането на околната земя под аренда.

Хю Лин обаче забеляза нещо и писа за него на майка си.

Боя се да го запиша по време на сеанса, а те не му обръщат никакво внимание — всеки път тълкуването казва, че ако няма „пълно единодушие“ по въпроса за предназначението на спечелените пари, нищо няма да излезе. Чудя се дали това означава, че нищо няма да излезе от кладенеца. Как може това да попречи на кладенеца да стигне до нефта, ако се пробива на правилното място? Ако продължава да се дълбае, няма ли да открият нефта, независимо какви са мислите на хората?

Няколко дни по-късно той получи отговора. В кладенеца възникна проблем. Някой бе изпуснал инструмент и докато се извадеше, трябваше да спрат работа. Старият Рингъл беше бесен и всяка нощ стоеше при кладенеца или поставяше там някой от синовете си, за да следи положението. Въпреки това се случи друг инцидент. Свределът, който копаеше дупката дълбоко в земята, престана да работи. Беше счупен и частите трябваше да се извадят.

Този път всички останаха при кладенеца, наблюдавайки как тръбата, или по-точно външната обвивка, се издига и пада на фона на измъчените дихания на малкия мотор. Хю Лин гледаше неспокойно братята Рингъл, които бяха почнали да носят пистолети на кръста. Особено много бе впечатлен от начина, по който боравеха с двуметровите гаечни ключове, които се използваха за сглобяването на обвивката. Държаха ги, сякаш бяха ножички за нокти.

Другите работници му бяха приятели, най-вече Дад Рауст, стар сондьор, който разказваше чудни приказки, и Джошуа, силен млад мъж с каубойско минало, чиито истории караха Уилям С. Харт да изглежда кротък.

— Обаче сега всичко се е променило — казваше той. — Могат да минат месеци, без човек да се забърка в престрелка. Тук, при кладенците, е по-вълнуващо.

Случваше се Джошуа да се загледа в празното пространство и да въздъхне.

— Синко — казваше той — единственото, което не ми харесва на тази работа, е самотата. Понякога направо ме побърква.

И той въздъхваше още по-дълбоко.

— Нали разбираш, синко, страшно обичам жените. Накрая подозренията на стария Рингъл паднаха върху Дейв Кан. Случи се трети инцидент — този път в дупката бе намерен клин. Рингъл смяташе, че Дейв се опитва да забави сондирането, така че местните да не могат да работят и когато изтечаха сроковете на арендите, Дейв и други хора — никой не знаеше кои са те, да ги вземат на безценица.

Дейв предложи да проверят нещата с помощта на тълкуване. То бе извършено след вечеря в къщата на Сесил. Хю Лин потрепери, когато старият Рингъл и синовете му влязоха; и тримата носеха пистолети. Да проведе сеанса бе избран неутрален член на компанията. Дейв седеше спокоен. Зададен бе въпросът, дали г-н Кан причинява проблемите с кладенеца и извършва действия, вредящи на интересите на компанията.

— Откриваме, че това не отговаря на истината — каза Едгар. — Препятствията идват от външен източник. Както казахме и преди, ако събраните тук не са обединени в своята цел и идеали и не са единодушни, че парите, които могат да се добият от това начинание, трябва да се използват за така споменатите намерения, тоест за доброто на всички и в помощ на ближните, то ние откриваме, че ще има осуетявания…

Хю Лин писа за това на майка си:

Всички казват, че когато кладенецът открие нефт, ще построят за татко толкова болници, колкото иска; но според мен тълкуванията искат да кажат, че за благотворителност трябва да бъдат дадени много повече, отколкото самите те имат намерение да дадат. Мисля, че всички очакват да спечелят милиони и да дадат няколко хиляди за болницата.

Татко не смята така. Той казва, че под грубата външност на мъжете се крие почтеност. Тълкуванията, които направи във връзка с болницата, го карат да се чувства въодушевен. Казва, че според тях вече е избрано място за нея — Вирджиния Бийч в щата Вирджиния. Тълкуване, направено много отдавна, било казало същото, но един от приятелите на чичо Лин в железниците отишъл да го види, когато бил на път към Норфолк, и казал, че мястото е обикновено рибарско селце. Според татко точно това е нужно — приятно, тихо място до морето. Надявам се да е така, защото искам да видя истинския океан и да плувам в него.

Ще тръгна оттук в събота преди Деня на труда^[1], така че ще се прибера навреме за училище. Татко ще ми купи дълги панталони. Той се чувства добре и му се иска да си дойде, но казва, че трябва да почака, докато кладенецът намери нефт…

* * *

През лятото на 1922 година Гъртруд се върна в Къщата на хълма за ежегодното си гостуване заедно с Хю Лин и Едгар Еванс. Със сериозен вид Хю Лин се здрависа с братовчедите си Томи Хаус и Грей Солтър. Грей бе най-малкият син на Уил Солтър. Майка му бе починала при неговото раждане и сега леля Кейт го отглеждаше. Бе по-голям от Томи, но по-малък от Хю Лин.

— Съжалявам, че не можах да дойда миналото лято — каза небрежно Хю Лин. — Трябваше да отида в Тексас да проверя как върви един кладенец.

— Какво става там? — попита Томи. — Едгар още не се е върнал. Кога ще намерят нефт?

— О, има проблеми — каза важно Хю Лин. — Нали разбирате, имаме врагове. Там всички трябва да носим пистолети.

— Можеш ли да пушиш? — попита Грей. — Ние можем.

— Не — отговори Хю Лин. — Пушенето не е полезно. Пречи на растежа. Но мога да стрелям с 22-ри калибър по-добре от вас.

— О, ти просто се боиш да пушиш — каза Томи. — Всеки може да стреля с двайсет и втори.

— Бас държа, че цигара с царевична коса ще те гътне — каза Грей.

— Ще ви разкажа за Тексас — продължи Хю Лин. — Познавам куп каубои. Бях там, когато Зейн Грей написа „Легионът край границата“.

Те тръгнаха към овощната градина, където Грей и Томи бяха скрили пакет цигари.

Гъртруд сподели подозренията си с д-р Хаус. Нещо ставало в Тексас, сигурна била. Изминала бе още една година и нищо, освен забавяния. Сондирането на кладенеца бе отлагано отново и отново. Между членовете на компанията бяха избухнали свади. Сякаш постоянно бяха на няколко метра от нефта, но така и не го достигаха.

— Аз ще отида да проверя — каза д-р Хаус.

Той нямаше търпение да си почине. В момента работеше като помощник-директор на болница „Уестърн Стейт“, близо до Къщата на хълма, и всичките му пациенти бяха психично болни.

— Пътуване до Тексас е точно това, което ми трябва — реши той.

Когато пристигна там, сондирането отново вървеше с пълна пара. Кладенецът изкарваше голямо количество газ. Един ден, докато стоеше на платформата и говореше със сондьора, д-р Хаус драсна клечка, за да си запали лулата. Последвалата експлозия го издуха от платформата и обръсна големите му мустаци. „Загубата е непоправима“, написа той на Кари.

В съобщението си до Гъртруд той казваше, че неприятностите явно идват от външни хора, които не искали кладенецът да открие нефт, преди да са изтекли сроковете за земите.

В края на лятото това бе факт — сроковете за арендите бяха изтекли, парите на компанията свършиха, кладенецът не бе добил нефт. През последния месец саботажите бяха редовни. Веднъж в дупката бяха намерени парчета от надгробен камък.

Проектът бе изоставен. Д-р Хаус се върна в Хопкинсвил. Едгар, който си бе събрал багажа и бе готов да си замине, получи писмо от Франк Мор, човека, който през 1911 година бе започнал да строи болница в Нортънвил. Малко по малко той бе ослепял и като средство за спасяването на живота му бе предложена операция за отстраняването на очите. Тогава той си бе спомнил за тълкуването, което преди години бе получил в Нортънвил. В случай на слепота, се казваше в него — и се посочваше, че е възможно тя да се развие от последствията от катастрофата, която Мор бе преживял, трябва да се приложи хидротерапия. „Направих неколкостотин потни бани — пишеше той на Едгар — и зрението ми се върна.“ Той отново искаше да направи нещо, свързано с болница, и предлагаше на Едгар да го посети в Кълъмбъс, Охайо.

Едгар отиде. Почти всичко бе за предпочитане пред поражението. Идеята за болница го бе обсебила и той чувстваше, че не може да се прибере, без да е осъществил мечтата си.

Мор вече не беше богат, тъй като повечето от парите му бяха похарчени по време на продължителната болест. Сигурен бе обаче, че могат да бъдат събрани достатъчно средства, и се залови със съставянето на план за кампания. Докато двамата с Едгар обсъждаха нещата, пристигна телеграма от Дейв Кан. Той бе в Денвър и бе разговарял с А. С. Бонфис, прочутия собственик на денвърския „Поуст“. Бонфис искаше да присъства на сеанс. Мор и Едгар отидоха в Денвър.

Сеансът бе направен в хотелска стая за пациент на доктор, назначен от Бонфис. Докторът и Бонфис останаха удовлетворени. На следващия ден Бонфис предложи да наеме Едгар за хиляда долара на ден при определени условия — да носи тюрбан; да прави тълкуванията си скрит от слушателите зад прозрачна завеса или було; да бъде придружаван от охрана и никога да не бъде виждан сам; да се вози в скъпа кола, с лакеи на капрата и дръпнати завеси; да приеме ориенталско име, за препоръчване с придружаваща го титла. Едгар отказа.

Двамата с Мор изпаднаха в безизходица, а със следващия влак от Селма пристигна съдията. Едгар му бе пратил телеграма от Кълъмбъс, че отива в Денвър. Съобщението бе неточно предадено и пристигна при съдията като: „Да се видим в Денвър“.

Дейв искаше да им помогне, но самият той бе почти разорен. За момента можеше да им предложи единствено храна и цигари.

За Едгар дойде телеграма от Селма. От Женския клуб в Бирмингам, Алабама, искаха да узнаят какво заплащане ще иска, за да изнесе лекция пред членовете на клуба, които, както казваше телеграмата, бяха чули за „удивителните му способности“. Отговорът бе пратен веднага — цената бе три билета за влака от Денвър до Бирмингам. Чудейки се с каква ли сган си имат работа, от Женския клуб пратиха билетите. Те пристигнаха в Бирмингам на 6 октомври.

На 5 март 1923 година те все още бяха там. Лекцията бе пожънала огромен успех. Хората се редяха на опашка в хотела, за да видят Едгар и да се запишат за сеанс. След като получи своето тълкуване, една жена се приближи към Едгар за съвет.

— Казахте ми да се върна при доктора, който ме лекуваше — каза тя. — А той ми каза, че с нищо повече не може да ми помогне. Какво да правя?

— Как се казва той? — попита Едгар. Бе срещал доста лекари в Бирмингам и може би този бе един от тях.

— Уудол — отговори жената. — Д-р Пърси Уудол.

— Покажете му тълкуването — каза Едгар. — Той ще разбере.

Час по-късно Уудол се обади по телефона. В момента практикуваше остеопатия, с която се бе заел, докато преподаваше анатомия на студентите във Франклин. Той не бе забравил Едгар и му напомни за тълкуването, което бе направил в присъствието на слепия д-р Боулинг.

— Вие все още сте удивителен в анатомията — каза той — но не съм сигурен в лечението, което предлагате. Ще ви кажа само това, което казах и на жената — тя е на път да си изгуби слуха. Казах й, че никога не съм правил това, което вие предлагате. Според вас трябва да проникна под небцето и да извърша външна операция в областта на евстахиевата тръба. Ще го направя, но не знам какво ще стане. Ще ви държа в течение.

Шест седмици по-късно самата жена съобщи, че слухът й се е възстановил.

В началото на март градските власти решиха да поискат от Едгар да представи разрешително — което го постави в неудобното положение да обяснява какво точно прави. Горе-долу по същото време ентусиазирани приятели му предадоха, че са успели да осигурят финансовата подкрепа на местни хора в размер на 60 000 долара за болница. Извършено бе тълкуване за това, къде в Бирмингам и околността да бъде изградена тя. Отговорът, както и преди в Селма и Тексас, бе Вирджиния Бийч. Бирмингамският комитет се разпусна. Мрачен, но изпълнен с решителност, Едгар си събра багажа и тръгна на път.

Отиде в Тексас, но нещата бяха дори по-лоши отпреди. Отиде в Ню Йорк, Питсбърг, Чикаго, Канзас Сити, Дейтън и накрая се върна в Селма. Решил бе сам да организира всичко. Ако другите не можеха да го направят, сам щеше да го направи. Писа на Гъртруд, която бе прекарала зимата в Къщата на хълма, че се прибира завинаги. Тя се върна в Селма да го посрещне.

Хю Лин бе тъжен от заминаването си. С Томи и Грей бяха добри приятели. Бяха изкопали канала, по който модерният водопровод най-после стигна до къщата, и то с една-единствена злополука — един следобед Грей проби с кирката си черепа на Томи. За да отпразнуват идването на течащата вода, те запалиха клозета в двора. Сезонът определено не бе подходящ за подобно начинание, поради което близката околност изкара един ужасен ден.

Томи и Грей научиха Хю Лин да пуши, но на него не му хареса. Един ден леля Кейт хвана Грей. Той потърси спасение на черешовото дърво и отказа да слезе. Леля Кейт взе една шибалка, стол и вечерния вестник и седна под дървото.

— Докога ще стоиш там? — попита Грей.

— Докато съм жива — отговори неумолимо леля Кейт.

— Крантата Кейт — каза Грей.

Така или иначе, той слезе и си понесе боя. По-късно показа раните на Томи и Хю Лин.

— Вас двамата ви е шубе от боя — каза той.

— Мен не ме е шубе — каза Томи.

— Нито пък мен — обади се Хю Лин.

— Вас никой никога не ви бие — каза Грей.

— Не ни е шубе — каза Томи.

— Не — каза Хю Лин. — Можем да понесем бой колкото и ти.

— На бас, че не можете — каза Грей.

— На бас, че можем — каза Томи.

За да решат въпроса, дадоха на Грей да ги набие. Той ги налага до посиняване. Те не заплакаха.

— Сега вярваш ли ни? — попитаха го те, когато боят свърши.

— Разбира се — каза той. — Няма съмнение, вие сте истински мъже!

Вечерта преди заминаването на Хю Лин те отидоха в далечния край на къщата да пушат за последно заедно. След като запали цигарата си, Томи плю замислено.

— Защо Едгар не може да спечели много пари и да построи тази болница? — попита той Хю Лин. — Тълкуванията знаят всичко, нали?

Хю Лин се опита да обясни.

— Бог не позволява на хората да печелят пари, ако не заслужават — каза той.

Грей се усмихна с презрение.

— Светът е пълен с мошеници — каза той.

— Но те не са спечелили парите си с тълкувания — каза Хю Лин. — Ако Бог е дал на татко тази сила, Той е искал тя да се използва за добро, а хората, които го разкарваха насам-натам, сигурно просто търсят печалбата и може би са замисляли, когато получат парите, да избягат и да оставят татко, без да построят болницата.

— Защо тълкуванията не знаят това? — попита Томи. — Би трябвало да го знаят.

— Може би го знаят — отговори Хю Лин — но по това време татко спи и не знае какво казва. Може би той го казва, но другите крият това.

— Ама че мошеници! — каза Грей. — Сигурен съм, че ако бях там, щях да пръсна черепа на всеки, който се опиташе да извърти подобен номер на Едгар!

— Трябва да отидем с него — каза Томи. — Тогава всичко ще е наред. Едгар може да ни каже къде да копаем за заровено съкровище; ние ще го изровим и ще построим болницата. Можем да го направим!

— Ами да! — каза Грей.

— Да — каза Хю Лин.

Но той не беше сигурен; изобщо не беше сигурен. Защо не бе построена болницата в Бирмингам, щом парите бяха събрани? Защо всеки път тълкуванията казваха Вирджиния Бийч, което се намираше чак на брега на Атлантика, далеч от всичко и всички? Защо не можеше баща му просто да се откъсне от тези хора и да прави тълкуванията сам, и да попита как да намери парите за болницата? Защо тълкуванията не му казваха от кой богат човек да потърси помощ? Защо не посочваха имената на онези от компанията в Тексас, които го мамеха? Защо не казваха къде можеха да се намерят пари, както предложи Томи, така че сами да ги изровят?

Изглежда, че нещо не бе както трябва. Дали не бе свързано с баща му? Променил ли се бе той? И той ли бе започнал да търси печалбата? Ако това беше така, тълкуванията, естествено, ще бъдат погрешни и след известно време може би няма да казват дори на болните какво им има.

— Да изпушим още една — каза Томи.

— Хайде! — каза Грей.

— Добре — каза Хю Лин.

Той всмукна жадно от цигарата.

— Започваш да се учиш — призна Грей.

— Скоро ще можеш да гълташ дима! — каза Томи.