Джилиан Итън
Похотливата лейди (9)

Девета глава

— Тръгваш ли си? Но ти тъкмо пристигна. — Взирайки се невярващо в приятелката си, Катрин постави ръце на хълбоците си и поклати глава енергично. Беше правила същото в продължение на половин част, откакто Жозефин беше слязла надолу по стълбите с куфар в ръка и беше съобщила за тръгването си. Оттогава двете жени се бяха затворили в главния салон, докато Катрин правеше всичко по силите си, за да промени решението на приятелката си, а Жозефин се взираше безмълвно през прозореца.

— В никакъв случай! — Катрин продължи, а очите й блеснаха в опасен нюанс на синьото. — Ако с Траверсън сте се скарали, тогава се затвори в стаята си докато ти мине, но не можеш просто да си тръгнеш! Ще пристигнат още гости, малко след вечеря и аз… Жозефин, слушаш ли ме?

В другата страна на салона Жозефин кимна леко, показвайки, че беше чула всичко казано от Катрин, но въпреки това отказваше да проговори.

Три линии се появиха на челото на Катрин, когато тя се намръщи. Никога не беше виждала приятелката си загубила дар слово… Всъщност, Жозефин да не каже нещо, беше толкова необичайно като слънцето отказващо да изгрее. Също така не изглеждаше добре. Обичайно сияещите й бузи бяха пребледнели, в очите й го нямаше познатото дяволито пламъче, а изправената й стойка беше нарушена от увисналите й рамене.

Ботушите на Катрин — беше ходила да поязди с Маркъс, когато едно момченце й беше съобщило за внезапното желание на Жозефин да напусне — потънаха в дебелия златисточервен флорален килим, когато прекоси стаята и уви ръка около гърба на Жозефин.

— Случило ли се е нещо с Траверсън? — попита нежно.

Жозефин кимна.

— Нещо… лошо ли? — осмели се да попита Катрин.

Още едно кимване.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не — въздъхна Жозефин — Въпреки че трябва.

С необичайно безизразно лице и глас лишен от всякаква емоция, тя каза на Катрин точно какво се беше случило между нея и Траверсън без никакви намеци. Когато приключи, отново се загледа през прозореца, докато Катрин се опитваше да си обясни защо един мъж наранява жената, която обича, толкова силно.

Разбира се, знаеше, че Жозефин не е светица, нито че беше невинната в случая, но Траверсън можеше да се откаже от нея много отдавна. Вместо това беше избрал да игнорира авантюрите й, както би постъпил само един безнадежден романтик. Някога Катрин щеше да го поздрави задето си затваря очите, но сега не беше толкова сигурна.

Колко по-различно щеше да е помежду им, замисли се на ум, ако Траверсън се беше опълчил още от самото начало?

Ако беше настоял Жозефин да му остане вярна и предана? За жалост, познавайки Жозефин, смяташе, че с това си действие определено щеше да отдалечи своенравната си съпруга безвъзвратно от себе си. Жозефин беше като див кон, който изпробваше границите на пленничеството си. Ако дръпнеш повода твърде силно, рискуваш да й прекършиш врата или в този случай, всякакъв шанс за бъдеще.

И все пак за първи път Жозефин беше отишла при Траверсън и ако всичко, което беше казала, беше истина — в което Катрин нямаше причина да се съмнява — то тогава се беше предложила на съпруга си изцяло… а той я беше отхвърлил.

Мъже. Катрин завъртя очи. Бяха пълни глупаци щом станеше въпрос за жени и съпругът на Жозефин определено не беше изключение. И все пак го харесваше и все още беше на мнение, че е идеален за приятелката й, затова реши, че ще направи всичко възможно, за да помогне да спасят брака си.

— Грейс ще дойде утре — каза тя, говорейки за тъмнокосата им, наивна приятелка, която беше очароващо непохватна. — Лорд Мелбърн ще я придружава — Последното беше казано с най-голямо значение, тъй като се знаеше от всеки, че годеникът на Грейс, загадъчният лорд Мелбърн, беше най-близкото нещо до заклет враг на Жозефин. В продължение на година се беше опитвала да развали годежа им, но без успех.

Обикновено самото споменаване на името му беше достатъчно да я накара да се наежи и да заявява как Грейс заслужава нещо по-добре от потайния граф, но днес само повдигна рамене и се обърна да гледа през прозореца.

— Чудесно. Мисля, че ще съм тръгнала преди да пристигнат. Поздрави Грейс от мен. Ще се видя с нея, когато се върнат в Лондон.

— Жозефин… — захапвайки устна, Катрин постави ръка върху рамото на скъпата си приятелка и стисна нежно. — Мислиш ли, че правилното нещо е да си тръгнеш?

Обръщайки глава, Жозефин се усмихна вяло.

— Защо да оставам? Обичам Траверсън, а той мен вече не. Ето. Казах го на глас, което трябва да го превръща в истина. Никога не сме били един за друг. Знаех го през цялото време. Просто… си позволих да го забравя за момент. Ще си припомня съвсем скоро, че го намирам за невзрачен, скучен и неописуемо наивен и нещата ще се върнат на мястото си. Да, това е правилното нещо.

— Не можеш просто така да разлюбиш някого — настоя Катрин.

Смехът на Жозефин беше кратък и безчувствен.

— Защо не?

— Защото се опитвах в продължение на години и не става. Знаеш колко нещастна бях без Маркъс и той без мен. Двамата с Траверсън сте същите. Разделени сте добре, но заедно…

— Заедно сме какво? Заядливи? Резки? Безнадеждни?

— Великолепни. Когато сте заедно сте истинско великолепие, без значение дали го вярваш или не. Върни се в Лондон, щом така искаш. Избягай с подвита опашка, но знай…

— Не бягам — намеси се Жозефин леко намръщена.

— О, така ли? И какво наричаш тръгването без да кажеш на никой, най-вече на собствения си съпруг?

— Казвам на теб — отбеляза тя раздразнено.

— Аз не съм женена за теб. Не прави същата грешка като мен, скъпа. Избягах от Маркъс и това беше най-нещастният период в живота ми.

Отскубвайки се от хватката на Катрин, Жозефин извърна глава от прозореца.

— Но той се върна за теб — каза тя тихо.

— Да — Катрин потвърди след дълга пауза. — Но какво ако не го беше направил? Би ли рискувала подобно нещо?

С равен, безизразен глас, който изпрати тръпки по гръбнака на Катрин и напълни очите й със сълзи, Жозефин каза:

— Не можеш да рискуваш нещо, което нямаш.

Жозефин си замина един час по-късно. Борейки се безмилостно срещу сълзите, които заплашваха да се разлеят, тя дръпна рязко перденцата на каретата и се загледа напред, игнорирайки мърморенията на прислужницата си, която седеше срещу нея с мрачна гримаса на лицето.

Амелия изобщо не се зарадва, когато Жозефин обяви незабавното им отпътуване от Кенсингтън, и недоволството й нарастваше с всеки удар на копитата, които ги отвеждаха все по-далеч от Траверсън и по-близо до Лондон.

— … не виждам защо трябваши да тръгнем толкоз бърже! Даже не успях да събера всичко. Останалото щи трябва да го изпратят, а ти знайш как са губят неща по пощата. Да се върним. Не сме толкоз далеч. Да се върним и…

— Мели?

— Да, госпожо? — отвърна прислужницата обнадеждено.

— Затваряй си устата.

През остатъка от дългото, изморително пътешествие жените се возиха в мълчание. Когато най-накрая каретата пристигна в градската й къща в пет и половина, Жозефин слезе първа, след което нареди остро на Амелия да се погрижи за разопаковането на вещите им.

Не можеше да си спомни последния път, в който се беше отнасяла с прислужницата си като с… е, като с прислужница, но колкото и да се опитваше не изпитваше достатъчно емоция, за да я интересува. Чувстваше се така, сякаш някой беше изрязал сърцето й с тъп нож. Гърдите й бяха кухи и празни. Болеше, както нищо досега. Дори когато брат й я беше бутнал от ябълковото дърво на осмия й рожден ден и ръката й се беше пречупила на две не беше боляло толкова. Не, тази болка беше от висоти, които не знаеше, че съществуват. Цялото й тяло беше изтръпнало, сякаш беше претърпяла ужасно бедствие и беше оцеляла, за да разказва историята.

Това, което беше най-ужасно, което го правеше напълно непоносимо, бе фактът, че не можеше да обвинява никой друг освен себе си. Благодарение на собствените си егоистични действия беше изгубила Траверсън. Беше го обичала и изгубила, преди даже да беше успяла да го има истински. И за всичко беше виновна тя.

Бавно сваляйки дрехите си, докато не остана единствено по риза, Жозефин затвори всички завеси в спалнята си, угаси свещите и приветства мрака.