Джилиан Итън
Похотливата лейди (11)

Единадесета глава

Вторник вечерта в девет и половина някой почука на вратата. Когато почукването се превърна в блъскане, Жозефин се претърколи от леглото, запали една свещ и облечена единствено по нощница запристъпва боса надолу по стълбите. При нормални обстоятелства, нямаше да отваря собствената си врата, но икономът й беше болен, а Амелия беше заминала предния ден да се види със семейството си.

Все още сънена — беше се оттеглила в покоите си малко преди да падне мрак — Жозефин надникна през шпионката, намръщи се на мъжа от другата страна и отключи вратата.

— Какво искаш? — попита отсечено, вдигайки свещта между тях. Трептящото пламъче хвърляше светлина върху лицето на мъжа, подчертавайки високите му скули и чувствената извивка на устата му.

— Дойдох да те видя — каза той, изглеждайки доста изненадан от хладното посрещане.

— Както виждаш не приемам посетители. Върни се утре. Всъщност, не се връщай изобщо. Нямам желание да те виждам никога повече — каза тя, натъртвайки на последните две думи.

— Пътувах цял ден, за да дойда тук — Мъжът натика черният си ботуш за езда на прага на вратата, попречвайки на Жозефин да я затръшне в лицето му, въпреки че тя доста се постара.

Изпускайки една раздразнена въздишка тя преметна сплетената си коса през рамо и обгърна кръст с едната си ръка.

— Не си добре дошъл — просъска тя, а виолетовите й очи заблестяха опасно. — Сега си тръгвай!

Това въобще не се хареса на нежелания й гост. Усмихвайки се пренебрежително той блъсна вратата с рамо и я отвори с трясък. Жозефин, която не очакваше внезапния, удар политна назад, а босите й крака се плъзнаха по прясно полирания дървен под. Хващайки се за отсрещната стена, тя остана смаяна за един кратък момент, неспособна да повярва на това, което се беше случило.

Никой не се беше отнасял с нея така, особено в собствения й дом!

Без да обръща внимание на факта, че входната врата вече беше затворена и заключена, тя се обърна като вихрушка към госта си с цялата свирепост на лъвица, която защитаваше леговището си. Сви изящните си ръце в юмруци и изръмжа:

— Ще съжаляваш за това.

— Така ли? — подразни я мъжът, а една дяволита усмивка изви устните му — Не знам каква игра играеш, Жозефин, но мисля, че ми харесва. Нека продължим това в спалнята, става ли? — Той се нахвърли към нея със скоростта на светлината и успя да я хване за китката.

Изведнъж, осъзнавайки сериозността на ситуацията, в която се намираше — сама в къща с последния мъж, който искаше да вижда — Жозефин се забори трескаво да се освободи, издирайки пръстите, които стискаха китката й, и когато това не помогна се вкопчи в парапета с всичка сила, за да не бъде завлечена на горния етаж.

— Пусни ме — извика, проплаквайки когато рамото й се удари болезнено в стената. Свещта, която беше оставила на перваза на прозореца изпращя и загасна, обливайки цялата къща в пълен мрак. Похитителят й се засмя тихо под нос, а хватката му се стегна докато тя не усети как крехките й кости не се притиснаха една в друга и не проплака отново.

— Знаеш, че го искаш — изсъска той, избутвайки я нагоре по стълбите, стъпка по болезнена стъпка. — Не се преструвай, че не е така. Или като се замисля, прави го. Предпочитам, когато крещиш.

Тогава ще стискам устни, докато не закървят, помисли си жестоко Жозефин. Когато стигнаха втория етаж, тя се забори отново, ритайки и налагайки нападателя си с всичка сила. Една небрежна плесница през лицето я запрати назад и тя притисна бузата си с ръце, докато очите й не запариха от сълзи.

— Защо? — прошепна тя, неспособна да повярва, че този мъж, на когото някога бе вярвала, на който бе отдала тялото си, беше способен на подобно безсърдечно насилие.

— Ти ме отблъсна — отвърна той просто, преди да увие ръка в основата на плитката й и да я завлече през коридора към спалнята. Когато я пусна, за да затвори и заключи вратата, Жозефин пропълзя на ръце и крака по пода, за да стигне до другата страна на леглото. Хващайки първото нещо, което можеше да стигне — една незапалена масивна месингова газова лампа — тя я притисна към гърдите си и се изправи несигурно на крака, напрягайки се да види в мастиления мрак.

— Просто си тръгни и ме остави, и никога няма да кажа и думичка за това на някой — закле се тя, успявайки да различи чертите на нападателя си по-ясно, когато зрението й привикна, а един лъч лунна светлина не се процеди през прозореца зад леглото, осветявайки стаята в сребрист блясък.

— Ти ме отблъсна — повтори мъжът, придвижвайки се към нея с ловкостта на хищна котка. — Защо го направи? Обичах те. Щях да ти дам всичко.

— Ти не знаеш какво е истинска любов — изплю тя, предавайки смелите си думи със страхливите си действия, когато отстъпи към ъгъла.

— Нима ти знаеш? — просъска той. — Всяка седмица си с нов мъж под ръка. Всяка вечер си с различен мъж в леглото. Не си нищо повече от красива уличница облечена в изискани дрехи. Е, дойде времето да си платиш за греховете.

Пръстите на Жозефин стиснаха лампата. Въздухът й излизаше на пресекулки, а сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите.

— Първо ще ви пратя в Ада, лорд Пени — обеща тя.

— Ще се видим там — измърка той секунда преди да й се нахвърли.

 

 

В другия край на улицата, Траверсън наблюдаваше мълчаливо от каретата си, как един добре облечен джентълмен изкачи стълбите на градската къща на Жозефин и почука на вратата. За трети път погледна към джобния си часовник, видя късния час и го прибра обратно.

Когато вратата се отвори и той видя силуетът на Жозефин, дъхът му секна и всеки мускул в тялото му се напрегна. Чакаше я да затвори вратата. Чакаше я да каже на късния си посетител, че е объркал адреса. Имаше чувството, че беше чакал цяла непоносима вечност…

Сърцето на Траверсън падна в гърдите му като камък, когато мъжът се шмугна през вратата и я затвори след себе си. От това разстояние не можеше да чуе думите, които си размениха, но все пак, имаше ли нужда?

Беше грешал. Ужасно, безусловно, смущаващо много. Жозефин не го обичаше. Не се интересуваше от него. Никога нямаше да му бъде вярна. Колко глупаво от негова страна да повярва в противното.

Отпускайки се назад в каретата, той се загледа надолу в жълтата роза, която държеше между пръстите си. Жълта, защото знаеше, че това е любимият й цвят. Роза, защото това беше единственото нещо, което се доближаваше до красотата й. Ръката му се затвори импулсивно около стеблото. Един скрит шип се забоде в палеца му и с проклятие той отвори вратата и захвърли розата навън, където тя падна наполовина в събралата се вода на калдъръма.

— Том, нека продължим напред — провикна се към водача.

— Сигурен ли сте?

Траверсън се загледа в къщата. Предният салон беше леко осветен от една свещ, позволявайки му да види единствено сенки. Когато пламъкът й угасна, той преглътна измъчено и прокара ръка надолу по лицето си, опъвайки кожата.

— Сигурен съм — каза тихо. — Тук няма нищо за мен.

— Щом казвате — Том отвърна колебливо.

Траверсън не можеше да го вини. Бяха прекарали последния ден и половина пътувайки и сменяйки четири двойки коне, за да стигнат тук възможно най-бързо. А сега, след по-малко от пет минути, той заповядваше да си тръгват.

Дочу познатото скърцане и дрънчене на повода, когато Том хвана юздите и приготви впряга за потегляне. И тогава чу нещо друго. Нещо, което звучеше заплашително като…

— Чу ли това? — попита, вече наполовина излязъл от каретата.

— Да — отвърна кочияшът, възпирайки конете с едно здраво дръпване. — Прозвуча точно като женски писък…

— Жозефин — ахна Траверсън.

 

 

Жозефин замахна диво с тежката лампа, когато лорд Пени атакува. Тя се удари с подскок в слепоочието му, но той само тръсна глава, преди да забие жестоко пръсти в раменете й и горещият му дъх да се плъзне по лицето й. Миришеше на цигарен дим и бренди и самата комбинация беше достатъчна да накара Жозевин да се задави, докато се бореше с него, замахвайки с лампата отново и отново, докато той не я изблъска от ръцете й с един удар.

Забравяйки обещанието си да не издава и звук, тя изпищя, когато я вдигна на крака и я метна на леглото като парцалена кукла, след което изпищя отново, когато се нахвърли отгоре й я прикова за матрака, а тежестта на тялото му изкара въздуха от дробовете й.

Задъхвайки се, тя замята бедра, опитвайки се да отмести отпуснатата тежест от корема си, но лорд Пени само се засмя и се потърка плътно в нея, докато ръцете му не пропълзяха нагоре към гърдите й, където стиснаха зърната й през тънката материя на нощницата.

— Спри — изписка, зашлевявайки го през лицето с две ръце. Беше я обзела паника и с нея всепоглъщащ умопомрачителен страх. Не можеше да мисли, не можеше да помръдне. Не можеше да диша. В гърлото й се надигна буца, а вкусът й беше горчив и метален.

— Спри, моля те, спри — замоли, когато той продължи да й причинява болка, нехаещ за хленчещите й умолявания.

Без предупреждение вратата на спалнята се отвори рязко и се удари с трясък в стената, а сблъсъкът на дървото в гипса проехтя като изстрел. Лорд Пени се обърна да види кой е, а Жозефин се възползва от възможността да се извърти настрани и да вземе лампата, която беше изпуснала.

С треперещи ръце, Жозефин повдигна тежестта високо над главата си и имаше удоволствието да види как очите на лорд Пени проблясват с тревога, точно преди да стовари масивната лампа отгоре му. Тя се разби в черепа му и той се отпусна напред, мъртъв или в безсъзнание, тя нямаше представа, нито я интересуваше.

Измъквайки се изпод него, тя падна от матрака и използва една от високите до тавана подпори на леглото, за да се изправи.

Неспособна да вижда ясно, тъй като сълзите бяха замъглили погледа й, тя хукна, заобикаляйки леглото, и се удари в една твърда стена от мускули.

Когато усети, че около нея се сключват чифт ръце, тя действа инстинктивно и юмруците й заудряха всичко, до което се докопаха, докато през мъглата от обзелата я паника не дочу нежен, познат глас да повтаря едно и също нещо отново и отново.

— Жоси, успокой се… В безопасност си. Жоси, моя сладка Жоси, държа те. Държа те сега. В безопасност си.

Ръцете й се отпуснаха встрани като тежести, тя вдигна брадичка и замига през сълзите.

— Траверсън? — прошепна — Наистина ли си ти?

— Да — отвърна той — Аз съм.

Изплаквайки, тя се хвърли в обятията му, а той уви ръце около треперещото й тяло, обгръщайки я сигурно и топло. Притискайки устни към косата й, той я целуна един, два, три пъти, докато тя трепереше срещу него и се опитваше да нормализира учестеното си дишане.

— Държа те — повтори той, галейки гърба й с широката милувка на пръстите си. — Държа те и никога няма да те пусна.

Подсмърчайки за последно, Жозефин му се усмихна сълзливо.

— Нямам нищо против. — Пресягайки се тя хвана челюстта му, изправи се на пръсти и го придърпа към себе си, за една сладка, продължителна целувка, която служеше да успокои нервите и ума й. С един последен трепет тя погледна към леглото, където лорд Пени лежеше проснат с лице надолу.

— Той нахлу вътре и ме завлече горе. Толкова бях изплашена — призна тя, отпускайки се върху съпруга си.

— Добре го подреди — Траверсън каза гордо. — И самият аз не бих се справил по-добре.

— Ти го простреля в крака — припомни му Жозефин.

— Не заслужава по-малко това копеле. Ела долу с мен, любима. Ще ти направя чай. Том ще се погрижи за лорд Пени.

— Том? — Жозефин попита, докато влизаха във всекидневната и заключиха след себе си. — Кочияшът ти, който е бил боксьор?

— Същият — потвърди Траверсън. — Докара ме право тук от Кенсингтън.

Свивайки се на едно от канапетата, които стояха срещу камината, Жозефин чакаше търпеливо, докато Траверсън разпалваше тлеещите въглени, преди да изчезне в кухнята, за да вземе чайника. Когато се върна, тя му направи знак да седне до нея и той изпълни молбата й колебливо, настанявайки се на самия край на възглавничката, а стройното му тяло се преви напред, когато положи лакти на коленете си.

— Траверсън — Жозефин започна тихо, след като отпи глътка чай. — Защо се върна в Лондон?

— Исках да те видя — отвърна той.

— Само да ме видиш? — попита тя, а ниско в стомаха й запърха разочарование. Толкова беше сигурна…

— Не, не само да те видя. — Поемайки ръцете на Жозефин в своите и взирайки се дълбоко в очите й, Траверсън каза — Но и да те помоля да ми дадеш шанс. Не мога да ти обещая, че ще сме перфектни заедно, но знам със сигурност, че разделени сме разбити. Бъди с мен, Жозефин. Бъди с мен, както една съпруга е със съпруга си. Както една жена е с мъжа си. И ще ти дам всяка част от мен.

— Не искам всяка част — Жозефин каза, а гласът й пресипна от емоцията, която се надигна в гърлото й. — Искам само това… — тя постави ръка върху сърцето му — и това — приключи, като постави другата си ръка между краката му, а една дяволита усмивка заигра на устните й.

Смеейки се, Траверсън я пое в обятията си и я придърпа напред, докато не се настани удобно в скута му. Заравяйки лице в извивката на ключицата й, където знаеше, че е най-чувствителна, той прошепна:

— Мисля, че можем да го уредим, лейди Гейтс. Първо обаче, имам да споделя с теб едни новини.

— Така ли? — Жозефин започна да прокарва пръсти по бедрото на Траверсън, но той улови ръката й и повдигайки я към устните си, постави по една целувка на всяко пръстче.

— Да — каза той решително — Още утре сутринта всичките ти неща ще бъдат преместени от тази къща.

— Ще бъдат преместени? — попита тя, застивайки тревожно.

— Да. Ще започнем нов живот, в нова къща. Всъщност, в тази, която купих тази нощ. Прекрасна постройка на ъгъла на Хигинс Стрийт и Рейнард Авеню.

— Нов дом и нов съпруг — промърмори Жозефин, отпускайки се върху него. Разбира се, позна адреса. Беше на къщата, точно до тази на Катрин и Маркъс — Какво повече може да иска една жена?

— Доста си разглезена — каза Траверсън измъчено.

— Да, и най-добре да го разбереш от сега — каза Жозефин, отмятайки надменно глава. — И да се знае, че очаквам подаръци поне веднъж месечно. О, и Траверсън, скъпи?

— Мхмм? — промърмори той, оказвайки се разсеян от нощницата й, която се беше плъзнала и беше разкрила едно голо рамо.

— Дали ще мога да получа още една от онези брошки с бръмбара? Наистина са ми много присърце.

— Ще те обсипя с брошки от бръмбари — обеща й, преди да изръмжи игриво и да я претърколи под себе си, внимавайки да предпази главата й, като плъзна ръка под нея, и Жозефин за първи път през живота си каза двете думи, които беше чакала да каже на онзи специален мъж, който щеше да открадне сърцето й.

— Обичам те.