Джилиан Итън
Похотливата лейди (10)

Десета глава

Какво, по дяволите, си беше мислил?

Бяха минали две седмици откакто Траверсън беше видял Жозефин за последно и всеки отминал ден му се струваше по-дълъг от предишния. Беше останал в Кенсингтън, цупейки се както само един зрял мъж можеше да се цупи — тихо, гневно и с пълна бутилка бренди под ръка по всяко време.

Маркъс се беше опитал да го вразуми, а след това и Катрин. Нито един от двама им не беше успял до вчера, когато Грейс, една ентусиазирана млада жена, която Траверсън беше срещнал само един-два пъти преди това, не нахлу в стаята му призори и не му държа строга лекция. Спомняйки си за разговора той потръпна, постави ръка на челото си и отпускайки се, се пренесе на поляната, където с Жозефин бяха правили любов под ясното синьо небе.

— Ей ти, под завивките — Грейс беше изчуруликала, докато се носеше из стаята му и всъщност беше имала дързостта да отметне одеяла му. — Буден ли си? О, божичко и ти ли спиш гол? Както и скъпия ми лорд Мелбърн. Не че знам от първа ръка, но се носят слухове. Изчерви ли се? Колко възхитително! Катрин беше права тогава. Двамата с Жоси сте абсолютно перфектни един за друг.

— Коя — ахна Траверсън, когато отскубна одеялото от ръцете й и го уви около тялото си — си ти?

— Не ме ли позна? Сигурно защото е твърде тъмно тук. Не се притеснявай, ще се погрижа.

Вече свивайки се, Траверсън извика:

— Чакай! Не дърпай… По дяволите… — прокле, когато спалнята се изпълни със светлина и изгори кръвясалите му очи. Никога през живота си не беше приемал повече алкохол, отколкото през последните пет дни и нощи взети заедно. Никога не е бил по пиенето, дори ако беше само от време на време, но тогава му беше изглеждало като добра идея. Сега си плащаше за това десетократно.

Примижавайки замаяно срещу тъмнокосата красавица, която стоеше пред него с присвити устни и с ръце на хълбоците, той преметна крака през ръба на леглото и криво-ляво се изправи.

— Познавам те. Виждал съм те преди с Катрин, Маргарет и… е с тях. — Болеше го дори да си помисли за името на Жозефин, какво оставаше да го каже. Мислейки си за името й го връхлетяха толкова пресни спомени, които го пронизваха всеки път.

— Не съжалявам. Това, което направихме, което се случи между нас… беше прекрасно. По-прекрасно отколкото можех да си мечтая.

— Аз съжалявам и ми се искаше да не се беше случвало.

Милостиви Боже, наистина ли беше казал това? Това и много повече, припомни си той мрачно. Изправяйки се леко, той прокара пръсти през косата си и се намръщи на нежелания си посетител.

— Защо си тук?

— За да говоря с теб — отвърна бодро Грейс. — Или по-скоро да те вразумя. Да, това изглежда най-правилното нещо.

Траверсън се намръщи и дръпна завивките по-плътно около голите си рамене.

— Не бива да си тук. Аз… аз не съм облечен.

— Не думай — въздъхна Грейс, а сините й очи се разшириха. — Ще ми бъде трудно, но някак ще успея да запазя самообладание.

— Защо си тук? — сопна се той отново, чувствайки се неловко от смътното чувство, че му се присмиват.

— Тук съм, защото имаш спешна нужда от ритник в задника. — Тъмните й вежди се повдигнаха. — И защото аз изтеглих късата клечка. Въпреки че съм сигурна, че Маргарет измами.

— И Маргарет ли е тук?

— Заедно със съпруга си — Грейс потвърди с кимване. — Всъщност пристигнаха преди два дена, но ти беше твърде пиян, за да забележиш. Не ми изглеждате на мъж, който е привърженик на силните питиета, лорд Гейтс. Да не се опитвате да удавите мъката с алкохол?

Траверсън потърка брадичка. От трите жени, с които Жозефин беше близка, винаги бе смятал Грейс за най-празноглавата. Не само че беше непохватна, но изглежда винаги казваше първото нещо, което й хрумнеше. Сега не беше толкова сигурен… за нищо като цяло.

— Може би се опитвам — призна той навъсено и погледна надолу към пода.

— И как се справяте?

Подпирайки брадичка на една ръка, той каза:

— Как мислите?

— Ако трябва да гадая, изобщо не се справяте добре. Изглеждате така, сякаш сте забравили да се обръснете от доста време и около вас се носи доста странна миризма. Бих ви предложила една баня, лорд Гейтс. Или няколко, така като гледам.

Тя се усмихна дръзко, а той не можеше да не извие леко устни в отговор.

Кога беше последният път, в който се беше усмихвал? Или дори смял? Не можеше да си спомни. Имаше чувството, че се беше случвало в някой друг живот.

— Ако си дошла да ме убедиш, че съм направил грешка с решението си да се разделя с Жоси… ъъъ, със съпругата си, губиш си времето.

Грейс килна глава настрани и му намигна.

— Значи правите ли го?

— Кое да правя?

— Развеждате ли се с нея?

— Раз… КАКВО? — Той скочи моментално на крака и се извиси над Грейс, която само потръпна, когато видя внезапната му ярост. — Кой каза, че ще се развеждам с нея? — настоя той — Тя ли го каза? Тя ли?

— Лорд Гейтс, изпуснахте си одеялото — каза тя спокойно.

Изчервявайки се дълбоко, Траверсън клекна и повдигна одеялото. Опъвайки го високо до гърлото си, той заговори с по-овладян тон:

— Никога не съм споменавал развод. Самата мисъл е нелепа.

— Значи искате да останете женен за жена, която твърдите, че не обичате вече?

— Разбира се, че искам да остана… искам да кажа, че има малка вероятност… не съм си представял, че ще… по дяволите — изруга той, поклащайки глава раздразнено — Винаги ли сте такава?

— Каква? — Грейс попита невинно.

— Говорила ли си с нея?

— С кого?

— Много добре знаеш с кого! — Едва сдържайки желанието си да скръцне със зъби, като някакъв див звяр, Траверсън прекоси стаята и се загледа през прозореца. От тази страна на имението можеше да види отвъд отдалечените поля, включително към една малка горичка. Много позната малка горичка… Осъзнавайки, че се взира в мястото, където с Жозефин бяха правили любов, той откъсна поглед, но това не беше достатъчно да спре спомените, които го връхлетяха.

Гърдите на Жозефин в дланите му. Косата й, заплетена и лъскава, карайки я да прилича на богиня. Тихият стон, който издаде когато я докосна интимно и пръстът му се плъзна между влажната женственост и навлезе в нея. Чувството на ноктите й по гърба му, дращещи плътта му. Тясната й сърцевина, когато се стегна около него. Дрезгавият тембър на гласа й, когато му нашепваше най-порочните неща в ухото…

Грейс прочисти гърло, връщайки го обратно в настоящето.

— Лорд Гейтс — започна пъргаво — Нямам намерение да шикалкавя, както казват. Или беше увъртам? Никога не мога да го запомня. Както и да е, дойдох тук с изричното намерение да кажа това, което имам да казвам, и сега ще го направя.

— Ама разбира се — Траверсън отвърна сухо. — Давайте!

— Много добре. Никога не съм одобрявала авантюрите на Жозефин, но тя не правеше и опити да ги скрие от вас или всички останали. Това е, защото, въпреки недостатъците й, тя е честна жена. Когато казва, че не иска да е с вас, лорд Гейтс, то това означава, че не иска да е с вас. Но когато казва, че ви обича, това означава, че наистина ви обича. Толкова просто и сложно е както го чувате.

— Но как да знам…

— Чакайте — смъмри го Грейс повдигайки пръст. — Не съм свършила. Любовта не е нещо, което може да се види, докосне или вземе. Тя е нещо, което трябва да се почувства от сърцето и веднъж почувствана, никога не трябва да се забравя. — Устните й се свиха. — Мисля, че го прочетох на една бланка. Както и да е, лорд Траверсън, просто не може да обърнете гръб на любовта. Не е прах, който да заметете под килима и да игнорирате. Затова, тръгнете след Жозефин или не тръгвайте. Само знайте, че това което изпитвате към нея, добро и зло, никога няма да го изпитате към друга.

Из стаята настана тишина, когато Траверсън осмисляше думите й и тяхното значение.

— Трябва да станете поетеса — каза най-накрая, срещайки погледа на Грейс с печална усмивка.

— Не — отвърна тя моментално, като поклати глава толкова бързо, че дългата й черна коса, разпусната като изключим една сива шнола, се разпиля по лицето й. — Не притежавам търпението да излагам мислите си на хартия, но това е съжаление, с което съм се научила да живея. Вие ще можете ли да живеете с вашето, лорд Гейтс?

Вие ще можете ли да живеете с вашето, лорд Гейтс?

Дори сега насред тишината на поляната, където се беше пренесъл, думите на Грейс достигнаха съзнанието му. Обхващайки врата си с ръка, той въздъхна и повдигна лице към слънцето, попивайки топлината, която предлагаше.

Беше ли сгрешил, отблъсквайки Жозефин? Можеше ли да й прости? Можеше ли тя да му прости? Грейс беше права, когато каза, че Траверсън винаги е знаел за аферите на Жозефин, но нито веднъж не беше поискал от нея да ги прекрати. Вместо това беше чакал търпеливо, сигурен че с времето любовта й щеше да нарасне. Само че когато това беше станало, той я беше смачкал безмилостно с подметката си, без да й даде шанс да разцъфне.

— По дяволите! — повтори той и скочи. Разбира се, че трябва да тръгне след нея. Какъв друг избор имаше? Колкото и да бяха различни, Траверсън усещаше до мозъка на костите си, че Жозефин беше правилната жена за него, както той беше правилният мъж за нея. Каквото и да се беше случило в миналото, не беше нищо в сравнение с това, което можеха да имат заедно за в бъдеще.

Тръгваше за Лондон.