Джилиан Итън
Похотливата лейди (3)

Трета глава

Траверсън наблюдаваше безмълвно как съпругата му избяга от него и една усмивка се разтегли на лицето му, когато я чу как блъсна вратата на спалнята.

Бавно, но славно беше започнал да я сломява. Отнемаше му повече време, отколкото бе предполагал — три години и половина, ако трябваше да бъде точен — но се приближаваше. Преди два месеца щеше да захвърли подаръка в лицето му. Факт, който го караше да си подсвирква тихичко, докато взимаше малката кутийка за бижута, в която се намираше бръмбара кардинал и я напъхваше в джоба си.

Подсвиркването спря рязко, когато погледът му попадна върху пистолета, който все още стоеше върху масичката в салона. Не бе възнамерявал да прострелва лорд Пени, но когато бе видял надутия млад жребец да слиза наперено по стълбите, в него се надигна ярост, каквато не бе изпитвал през всичките си тридесет и три години и бе действал без да мисли.

Траверсън знаеше, че Жозефин често канеше други мъже в леглото си, по дяволите, в днешни дни нямаше човек, който да не го прави — но да види в действителност доказателство за не толкова тайните афери на съпругата си, му бе дошло в повече.

Твърде дълго бе стоял настрани и бе позволявал на Жозефин да утолява пламъците, както му се викаше. Знаеше много добре как го гледаха връстниците му и какво шепнеха зад гърба му, и ако му бе пукало и за една част от това какво мислеше висшето общество, без съмнение щеше да се побърка от безкрайните слухове и клюки. Но Траверсън не се интересуваше от изказванията на обществото, нито зачиташе високо мнението на връстниците си. Той беше аутсайдер — факт, който не само приемаше, но и на който се наслаждаваше с удоволствие.

На двадесет години беше планирал целия си живот: да завърши Оксфордския университет с отличие, като ученик на великия сър Чарлз Ъптън, и да посвети живота си на изследването на насекоми между стените на най-елитното Лондонско научно учреждение — Домът на общата наука.

Всичко това се бе променило в рамките на един миг, когато бе зърнал момичето с коса като прясно окосена пшеница и пленяващи очи с цвета на крилата на водно конче в размножителен период. Тогава не бе имал представа коя беше тя, никой нямаше представа, но знаеше че е влюбен и че един ден тя ще бъде негова.

Траверсън бе склонен да признае, че не се бе справил със ситуацията толкова добре, колкото трябваше. Може би нещата щяха да се развият много по-гладко ако бе помислил да ухажва Жозефин, преди да поиска ръката й от баща й. Всичко на всичко й беше казал три думи преди сватбата, твърде срамежлив, за да направи нещо повече освен да се представи.

Тя бе темпераментна млада жена на двадесет години, бясна, че е принудена да се омъжи насила. Той бе онемял, заслепен глупак, незапознат с подходите към жените и отчаяно влюбен. Все още си спомняше думите, които бе изрекла през зъби пред олтара, сякаш ги бе казала вчера.

„Мразя те, задето ми причиняваш това.“ Беше проплакала, а крехките й рамене се бяха разтресли от гняв и отчаяние. „Щях да се омъжа за Уилям. Щяхме да се щастливи заедно. Толкова щастливи…“

За жалост, изглежда, в бързината си да се ожени за Жозефин бе пренебрегнал да забележи, че сърцето й вече принадлежи на друг — на младия и безгрижен маркиз на Уинчестър, пряк наследник на едно от най-величествените херцогства в цяла Англия.

Вместо да се омъжи за своя любим, тя беше принудена да се венчае за него, обикновения граф и далеч по-бедния, ако трябваше да се сравняват двамата.

Траверсън често се бе чудил защо баща й се бе съгласил на предложението му, особено когато имаше замесен и херцог, само за да разбере малко след сватбата, че маркизът на Уинчестър никога не бе възнамерявал да направи Жозефин своя — поне не и законно — факт, с който баща й е бил напълно наясно.

В навечерието на сватбата им тя се бе заклела, че никога няма да го обикне и че ще го накара да си плати за всичко, което й бе отнел, и наистина бе спазила обещанието си.

Траверсън никога не бе предполагал, че ще стигне толкова далеч с отмъщението си, нито че то ще продължи толкова дълго. С всеки изминал месец, тя се отдалечаваше все повече и повече от него, докато най-накрая не се бе превърнала в обвивка на предишната си жизнена и енергична същност. Като рядко срещана пеперуда, поставена под стъкленица, беше свила крилата си и бе изпаднала в летаргия, отказвайки да го удостои с вниманието си. Впоследствие той се бе отказал да опитва, докато не я бе видял отново на втората сватба на Маргарет и Хенри, херцогът и херцогинята на Хийтридж и всичките му дълго потискани чувства се бяха възвърнали като вихрушка.

Знаеше, че да таи чувства към жената, която го отблъскваше при всяка възможност беше същинска лудост. Но сърцето му си знаеше своето и колкото и да се опитваше Траверсън не можеше да усети същите вълнуващи емоции, докато гледаше другите жени.

Беше упорита до безобразие, драматична, сприхава и безмилостно жестока — и все пак беше негова, както и той й принадлежеше, ако не тялом и духом, то поне по име.

Поставяйки ръка на врата си, Траверсън се поклати на пети и затвори очи. Да, бе дошло време да действа. Само ако знаеше обаче, какво трябва да направи.

На горния етаж, подобни мисли измъчваха и Жозефин. Никога не бе настоявала да се омъжва, факт, с който се беше убедила, че съпругът й е наясно преди брачните клетви, не че това бе имало значение за него. Траверсън я беше откраднал от любовта на живота й и очакваше от нея да бъде радостна от това! Не беше ли тогава съвсем естествено да действа толкова безразсъдно и да се окаже в леглото на Уилям три нощи след брачните си клетви? Да, обвиняваше за това виното… и Уилям, задето се беше възползвал от нея в такъв момент на слабост, но можеше да обвинява единствено себе си за следващия път… и за следващия… и следващия. „Трябваше да се омъжа за Уилям вместо за Траверсън“, помисли си свирепо. „Трябваше да съм херцогиня и да ръководя някое величествено имение. Толкова щях да съм щастлива.“

Тя въздъхна. Нямаше смисъл да живее в миналото, нито да играе игри на „трябваше“. Животът й беше такъв какъвто е. Двамата с Траверсън бяха омъжени по име, което ги устройваше перфектно. Тя си имаше аферите, с които да се разсейва, а той насекомите си. Пътищата им се пресичаха рядко. Беше напълно подходяща уговорка за двама души, които нямаха нищо общо помежду си, освен последните си имена. Разумна уговорка. Такава, каквато работеше чудесно, докато не беше видяла Траверсън на сватбата на приятелката си, и всичките стари, объркани чувства, които беше потискала доста дълго, не се бяха завърнали с пълна сила…

Когато чу как прислужницата й прочиства тихо гърло, Жозефин се завърна в настоящето и побърза да сложи край на мислите от случилото се долу.

— И тогава ми даде насекомото като подарък. — Надигайки се от ваната, в която беше киснала през последния половин час, тя повдигна ръце механично и зачака Амелия да я увие с копринения й халат, преди да тръгне към другия край на стаята, за да си избере тоалет.

— Насекомо? Не би посмял! — веждите на Амелия, които бяха същият яркочервен цвят като косата й, се повдигнаха. — Е, той харесва таквиз отвратителни пълзящи същиства. Може би в съзнанието си е вярвъл, че ви дава диамант — тя се усмихна дяволито. — Или сапфир. Бръмбарите рогачи не бяха ли сини?

— Червени. И беше бръмбар кардинал, не рогач. Наистина, Мели, чуваш ли и дума от това, което ти казвам?

Прислужницата повдигна рамене.

— Знаих само, че е някъв вид птица. Няма нуждъ да съ дразниш с мен, само задето са спречкъ с господаря.

Притискайки една жълта рокля с изящна дантелена бродерия на ръкавите и деколте стигащо до гърдите, Жозефин застана пред огромното огледало, в ъгъла на стаята.

— Траверсън не е „господарят“, а аз не съм се спречквала с него. Не чувствам нищо към него. Тази рокля подхожда ли на косата ми?

— Не особено — отвърна Амелия. Подпирайки се на ръба на прилежно оправеното легло, тя се приведе напред на колене и хвърли оценяващ поглед към претъпкания шкаф на Жозефин. — Пробвай тъмновиолетовата с черния кант. Кара очити ти да изпъкват, а ти знайш какво мисли за очити ти господаря.

Жозефин захвърли роклята настрани и изгледа кръвнишки отражението на прислужницата си в огледалото.

— Мели — започна тя с лъжливо нежен глас, — наречи го още веднъж така. Предизвиквам те.

Пренебрегвайки заплахите на господарката си, тъй като отдавна бе научила, че Жозефин обича да ги отправя, но рядко ги изпълнява, Амелия обърна ръка, загледа се в ноктите си, а веждите й се свъсиха, когато забеляза, че всичките бяха начупени и почервенели от домашния сапун, който използваше при прането. Някой ден, помисли си тя решително, ще имам ръце нежни като на дама и безброй рокли.

— Е? — Жозефин каза очакващо, а Амелия пристъпи от крак на крак, когато осъзна, че отново не беше слушала. Ако трябваше да бъде честна, не беше голям проблем. Дори и да не го признаваше, имаше само едно нещо за което Жозефин можеше да се оплаква в продължение на часове и това беше, разбира се, съпругът, за когото твърдеше, че ненавижда с цялото си същество.

Амелия беше на мнение, че това означава единствено, че Жозефин е влюбена в красивия граф, тъй като не казваше и дума за малкото души, които наистина ненавиждаше, сред които бяха баща й и най-големия й брат.

— Какво? — попита Амелия, като вдигна поглед.

— Какво мисли Траверсън за очите ми? Сравни ги с цвета на торен бръмбар или с корема на червей? — Обръщайки се настрани, за да се полюбува на тъмнолилавата рокля от различен ъгъл, Жозефин продължи — Давай, Мели. Кажи ми какво е казал! Имам нужда да се посмея.

Амелия едва се сдържа да не завърти очи.

— Не е казал нищо, мадам, но е ясно къту бял ден. Защо мислити, че зяпа само лицето ви? Очити ви го п-п-пленяват — отвърна тя, внимавайки с произношението на новата дума, която беше научила вчера вечерта при самостоятелното си обучение.

— Не го пленявам — присмя се тя. — Мисли ме за грозна.

Амелия видя издайническата болка, която премина през лицето на Жозефин, преди умело да я замаскира зад обичайната си маска от безразличие и да поклати глава в отвращение. Никога не беше срещала по-глупава двойка от господаря и господарката. Ако любовта им един към друг беше още по-очевидна, щяха да се спъват в нея. Имаше ли по-истински признак на обич от това да изваждаш на показ най-лошото в партньора си?

Може би, помисли си Амелия, а устните й се присвиха, просто се нуждаеха от побутване в правилната посока. И кой друг по-достоен да направи побутването от този, който ще спечели най-много от щастливия им съюз? Да се справя с променливите настроения на Жозефин се беше превърнало във всекидневна работа, а Амелия имаше да върши много по-полезни неща от това да приглажда разрошените пера на господарката си, когато господарят й е направил неочаквана визита.

Например, трябваше да се захване със задачата да си намери мъж. Вече беше хвърлила око на сина на местния пекар, но негодникът се оказваше доста неуловим…

— Отвърнахти ли на поканата на лейди Катрин, мадам?

Жозефин пусна лилавата рокля и я изрита небрежно настрани.

— Не — отвърна с приглушен глас, докато ровеше из шкафа за друга рокля. — Знаеш как ненавиждам провинцията, Мели. Миризмите, животните, децата, които тичат бясно напред-назад.

Показа се отново, този път стискайки бледосиня рокля и се завъртя към огледалото, за да се загледа в отражението си с критичен поглед.

— Предпочитам да се свия в някоя дупка и да умра.

Амелия завъртя очи отново.

— Няма нужда да сти толкоз драмътична. Само за три седмици е. По-малко е и от две седмици! Нищу работъ.

— От месец — поправи я Жозефин. — И предпочитам да ме въртят на шиш над яма с гореща лава.

— Откъде ги измисляти тез нища? — промърмори Амелия.

— Имам много развито въображение.

Взимайки роклята, Жозефин я положи внимателно върху леглото.

— Май ще е тази — каза, като докосна нежно единият ръкав. — С коса навита на букли. Мислиш ли, че ще ме направи да изглеждам по-млада, Мели?

Нотката на надежда в гласа й беше осезаема и Амелия въздъхна, докато се изправяше на крака, за да помогне на Жозефин да се облече. Знаеше, че господарката й счита двадесет и петте си години направо за антични и се притеснява за вида си почти ежедневно. Всяка бръчица, всяко петънце, всяка линийка, независимо дали съществува или не, беше повод за ридания и оплакване.

— Но кой ще ме обича, когато красотата ми избледнее, Мели? — беше питала безброй пъти преди. — Тя е всичко, което имам.

След като нахлузи мека бяла риза през главата на Жозефин, Амелия продължи с корсета и започна да го завързва с пъргави дърпания.

— Ти си пуследният човек, койт трябвъ да са тривожи за остаряване и мисля чи трябвъ да посетиш приятелкътъ си в провинцията. Нямаши ли бебе?

— Две — Жозефин си пое рязко въздух, когато се опита да си глътне корема. — Още едни близнаци. Надявах се да отложа срещата си с тях, докато не са достатъчно големи да… Ауч, Мели! Не мога да дишам.

Амелия дръпна още веднъж безскрупулно, стягайки връзките почти до скъсване.

— Искати да изглеждати млада, нал тъй?

— Е, да, но…

ХРАС!

След корсета дойде време за фустанелата и най-накрая за синята сутрешна рокля. Амелия оформи косата на Жозефин в семпъл кок, забравяйки за буклите, които отнемаха цяла вечност да се направят с горещата маша и никога не стояха на място.

Беше дълъг, тежък процес, който щеше да се състои тази вечер, ако Жозефин решеше да излезе, тъй като сутрешната рокля не беше подходящо облекло за публични места и като се сменеше, то се сменяха бельото, прическата и, разбира се, бижутата, които Жозефин имаше в изобилие благодарение на щедрите си обожатели.

Изпухтявайки, Амелия притисна ръка към зачервените си бузи и прекоси стаята, за да отвори прозореца по-широко.

— Трябвъ поне да напишиш писмо на приятелкътъ си, за да й кажиш чи няма да отидиш — каза тя, отказвайки да остави темата.

— Катрин знае какви са чувствата ми към провинцията — отвърна Жозефин, докато ровеше из кутията си с бижута. Избирайки чифт семпли перлени обици, тя ги повдигна пред Амелия за одобрение. — Какво мислиш?

— Мисля, чи трябвъ да пусетиш приятелкътъ си — Амелия настоя решително. — Не си ги виждълъ откакто лейди Маргарет са омъжи повторно. Ква другъ работа имаш?

— Каква друга наистина? — промърмори Жозефин. — Е, добре тогава. Ще отида, но… — тя вдигна пръст — Ти ще дойдеш с мен, Мели. И няма да останем и час повече от седем дни. Ясно?

Осъзнавайки, че да накара Жозефин да се съгласи да отиде, само по себе си беше малка победа, Амелия закима енергично. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да измисли втора покана за лорд Гейтс, да го накара да я приеме, и да се убеди, че нито Жозефин, нито съпругът й щяха да знаят, че отиват на едно и също място.

Колко трудно щеше да е?