Джилиан Итън
Похотливата лейди (4)

Четвърта глава

Да се каже, че Катрин беше във възторг от положителния отговор на Жозефин относно поканата й, щеше да е меко казано. Веднага щом получи плика в ръцете си и разпозна тъмносиния печат, тя го отвори, видя познатия почерк на приятелката си и изтича, пищейки в кабинета на съпруга си.

Ще дойда да ви посетя, но само ако държиш онези ревящи дечурлига далеч от мен.

С любов, Ж.

Изплашен от внезапната поява на жена си и проглушаващите звуци, които излизаха от устата й, Маркъс избута дневника си настрани и се изправи незабавно. Веждите му се свъсиха, а лицето му пребледня, когато хвана темпераментната си съпруга за раменете и й придърпа към себе си.

— Кат, какво има? Какво е станало? Кълна се, нямаше да работя още много. Не съм забравил, че ще водим децата до езерцето в десет…

Отмятайки русата си коса от очите, Катрин се усмихна лъчезарно на съпруга си и постави пръст на устните му.

— Не, не, не е това — изчурулика тя. — А това!

Натиквайки писмото в ръцете на Маркъс, тя тръгна с танцова стъпка към прозореца, който разкриваше гледка към обширния двор на имението Кенсингтън. Усмихна се, когато видя най-голямата си дъщеря Елизабет да бди над по-малките, Абигейл и Сара, които бяха на три години и един месец. Техните новородени братя, Джейкъб и Джейсън, спяха в детската, на горния етаж, под зоркото око на бавачката.

— Скъпа — каза Маркъс, приближавайки се зад нея.

— Да? — отвърна тя разсеяно и се отпусна в обятията му, когато той уви едната си ръка през кръста й и я придърпа плътно към гърдите си.

— Това писмо от приятелката ти Жозефин ли е?

— Ммммхххмммм.

— Поканила си я да ни погостува?

— Да.

— Често ли се обръща към прекрасните ни деца с „ревящи дечурлига“?

Обръщайки се в прегръдката на съпруга си, Катрин му се усмихна и прибра един кичур черна коса зад ухото му.

— Знаеш как се чувства относно децата, без значение дали са наши или не. Просто си е такава. Мисля, че малко време в провинцията ще й дойде добре.

— Така ли? — каза Маркъс, но Катрин позна по дяволитото пламъче в очите му и блуждаещите му ръце, че поканата вече беше забравена. Пищейки, когато той я повдигна за дупето и я притисна плътно към твърдото си тяло, тя отметна глава назад, позволявайки му да докосва с устни откритата й шия.

— О, Маркъс… — простена тя, когато пръстите му издърпаха умело връзките на роклята й. — Не бива… децата…

— И без това са заети — отвърна той дрезгаво. Затваряйки вратата с една ръка, той я вдигна безпроблемно с другата и те паднаха на земята в кълбо от преплетени крайници.

 

 

— Стигнахме ли вече, Мели?

— Не още — прозвуча недоволният отговор на прислужницата.

— Мога да се закълна, че Кенсингтън беше по-близо.

Мръщейки се, Жозефин дръпна настрани синьото велурено перденце на каретата и отново беше посрещната със същата гледка — безкрайни поля, на места обсипани с дървета, криволичещи поточета и тук-там някоя дървена ограда. Изпускайки тиха въздишка, тя се отпусна на мястото си и опъна неудобно високата яка на кафявото си пътническо облекло.

Струваше й се, че пътуваха в подскачащата карета от цяла вечност и че никога нямаше да спрат. Въпреки че можеше да преброи пътите, в които беше посещавала скъпата си приятелка Катрин само на едната си ръка — наистина мразеше провинцията — не си спомняше да им е отнемало толкова време, за да стигнат до там.

Най-накрая обаче, величественото имение, с дъбовете наредени по дължината на каменния път, впечатляващите бели стъпала и старите архитектурни линии се показаха и сякаш без време Жозефин и Амелия се оказаха пред предните стъпала, наблюдавайки отдалечаващата се карета, Амелия с изражение на едва прикрито задоволство, докато това на Жозефин граничеше повече с болезнено примирие.

— Една седмица — промърмори на Амелия под нос, когато входната врата се отвори и не едно, не две, а три деца се втурнаха надолу по стълбите.

Амелия просто се усмихна и коленичи да посрещне синеоките, русокоси момичета.

— Я дъ видим сега — каза с блестящ поглед — Кой имаме тук?

Най-голямата, пълно копие на майка си, вдигна брадичка и посочи дръзко към Жозефин.

— Тук сме да посрещнем леля Жо — заяви помпозно — и да я поканим вътре, на лимонада и сладкиши.

Въпреки че не преставаше да твърди обратното, дори Жозефин не беше напълно безпристрастна към чара на едно прелестно четиригодишно дете. Привеждайки се, тя повдигна най-голямата дъщеря на Катрин в обятията си, правейки всичко възможно да не мисли какво щяха да направят лепкавите ръце на детето с облеклото й, и тръгна напред.

— Ехооо! — провикна се, подавайки глава към салона. Когато видя Катрин да стои до прозореца, каза: — Да не би да си заменила икономите с деца? Ако е така, има какво още да се нуждае от обноските им.

— Жо! — обръщайки се на пети, Катрин буквално прелетя през стаята и обгърна едновременно приятелката и дъщеря си, в прегръдка, която ги остави без въздух. — Как си? Как пътува? Не много дълго, надявам се. Чакай, нека взема Елизабет. Видя ли близначките?

— Не се притеснявай, държа я — Жозефин възрази, докато се отпускаше върху едно кремаво канапе и наместваше Елизабет неопитно в скута си. — Мисля, че Амелия ги заведе в кухнята да им даде лакомства.

Взирайки се надолу към разрошените къдрици на детето — клетото нещо не носеше даже и боне — тя изпита нужда да прокара пръсти през платиненорусите къдрици, но се спря навреме.

Да предприема пътешествия до провинцията и да се разнежва покрай деца? Просто нямаше да стане. В крайна сметка, имаше репутация за поддържане. И в току-що се пак не можеше да не се приведе напред и да не целуне пухкавата бузка на Елизабет или да спре ръцете си, преди да са пригладили малката жълта рокличка на момиченцето.

Вдигайки поглед, когато приключи, тя улови втрещения поглед на Катрин и повдигна рамене отбранително.

— Какво? Най-добре е да започнеш да обличаш дъщеря си по-представително, скъпа моя. Няма да си хване съпруг ако изглежда така, сякаш току-що е излязла от свинарника.

— Мога да те уверя, че дъщерите ми нямат контакт със свине — един глас каза провлачено откъм вратата. Цялото лице на Катрин грейна, а Жозефин усети непозната болка някъде дълбоко в гърдите си. Беше ли… ревност това, което чувстваше, докато гледаше как Катрин отива незабавно при съпруга си и го дарява с доста щедра целувка по бузата? Ревност, че един мъж можеше да накара приятелката й да изглежда толкова безумно щастлива? Ревност, че един съпруг можеше да гледа жена си с толкова любов в очите?

Не беше осъзнала, че беше стиснала Елизабет по-силно, докато момиченцето не изрева в знак на протест и не се измъкна. Препускайки към другия край на стаята, тя хвана зелените поли на майка си и се скри зад тях, изчезвайки от поглед.

Жозефин се изправи и се приведе в изискан реверанс.

— Ваша светлост — каза, обръщайки се към Маркъс, който беше седмият херцог на Кенсингтън. Преди го беше презирала, заради това което беше причинил на скъпата й приятелка и въпреки че отдавна му беше простено, между двамата цареше мълчаливо напрежение. Жозефин не можеше да вярва на мъже, които бяха извършили такива тежки злини, а Маркъс не можеше да вярва на жени, които изневеряваха на съпрузите си.

— Лейди Гейтс — отвърна той, а стоманеносивият му поглед беше неразгадаем.

Катрин наблюдаваше размяната с притеснено изражение и когато приключи тя прекоси стаята и хвана Жозефин за рамото.

— Ела, нека ти сложим нещо по-удобно за носене. Хигинс вече е качил куфарите горе в стаята ти, а Амелия може да гледа децата с Хана — каза тя, говорейки за прислужницата си, която се беше превърнала в бавачка. — Имаме много за обсъждане и наваксване.

Хванати под ръка, двете жени минаха покрай Маркъс без даже да го погледнат. Поне Жозефин не го погледна. Катрин му отправи едно доста дръзко намигване през рамо и облиза устни в тихо обещание за това, което щеше да последва по-късно, карайки Маркъс да застине като дъска и да проклина гостите си.

 

 

Траверсън разтвори малкото парче хартия за сигурно стотен път и прочете отново думите, които вече бяха запаметени в съзнанието му.

Лорд Траверсън Гейтс,

Удоволствиету щи е мое най-голямо да Ви поканя да ни поситите в нашито повинционално имении, за да подишъти на чист въздух.

С унижение, Катрин

Тъй като бе имал късмета да е надарен с достатъчно остроумие и досетливост, Траверсън веднага стигна до заключението, че писмото, което се беше озовало на прага му, малко след фарса разиграл се в градската къща на съпругата му в никакъв случай, не беше написано от лейди Катрин, херцогиня Кенсингтън.

Първо, защото веднъж бе имал възможността да види стилът на херцогинята в едно от писмата й до Жозефин, и освен ако почеркът й не се беше разпуснал до нищо повече от кокоши драсканици в рамката на една година, се съмняваше, че тя беше тази, която е написала поканата. И второ, беше му трудно да повярва, че жена с подобен висок ранг, въпреки че беше напълно възможно, можеше да забрави употребата на меки гласни с такава притесняваща последователност.

Изправен пред тези два крещящо очевидни признака, Траверсън беше принуден да заключи, че поканата в действителност не беше написана от лейди Катрин, нито от Жозефин, а от някой друг, за когото нямаше и най-малка представа кой може да е.

Незабавно беше отишъл до градската къща на съпругата си, за да се опита да открие отговор, само да завари каменната постройка празна, с изключение на една шепа прислуга, която го гледаше подозрително през предните прозорци. Тъй като беше дванадесет на обяд, знаеше, че Жозефин не е на някакъв прием, което водеше до две неща, от които първото беше това, което избра за вярно.

Всички признаци водеха до факта, че Жозефин е в Кенсингтън. Ако беше умен, интелигентен мъж с капка разум, Траверсън щеше да постъпи мъдро и да тръгне в обратна посока. Но както изглежда, в този момент приближаваше величественото имение, без да има и най-малка представа в главата си как ще обясни внезапното си пристигане.

Една прислужница облечена в черно, с косата й килната настрани под дантелената шапчица и нещо приличащо на синя боя размазано по едната й буза, отвори вратата даже преди да е имал шанса да почука.

— Виждал ли си децата? — попита, взирайки се в него с големите си кафяви очи.

Траверсън беше хванат неподготвен.

— Аз… децата? Какви деца?

— Децата — прислужницата повтори с раздразнение — Въпреки че са по-скоро малки дяволчета, ако питаш мен — промърмори под нос.

Траверсън се сети със закъснение, че Маркъс и Катрин имаха няколко деца, две от които новородени, ако паметта му не му изневеряваше.

— За децата на херцога и херцогинята ли говорите?

Прислужницата килна глава настрани.

— А за кой мислите, че говоря? Изглеждате ми познат. Някой от съпрузите, предполагам?

Някой от съпрузите. Ако под „съпруг“ дръзката прислужница имаше предвид женен по име мъж, чиято съпруга презираше и самата мисъл за него, то тогава да, определено попадаше в тази категория.

— Траверсън — каза той, протягайки ръка.

Прислужницата се втренчи в пръстите му и избухна в смях.

— О, сега се сещам кой си! Особнякът женен за особнячката.

Веждите й се свъсиха под козирката на шапката й.

— Клетият мъж. Какво правиш тук?

Преди Траверсън, който се беше изчервил до уши, да успее да отрони някакъв отговор, вратата се отвори по-широко и жена с очи като сапфири и златиста коса няколко тона по-тъмна от тази на Жозефин надникна отвън.

— Хана, с кого разговаряш? О, лорд Гейтс! Вие… Каква прекрасна изненада. Заповядайте.

Отмествайки се грациозно настрани, Катрин подкани Траверсън да влезе с нетърпеливо движение на ръката си. Хвърли един красноречив поглед към Хана, който Траверсън улови с крайчеца на окото си, преди да избута прислужницата отвън, за да „намери децата преди отново да са пуснали прасенцата“ и затвори вратата зад себе си.

— Извинявам се за държанието на Хана — каза тя, когато го съпроводи до един светъл и приветлив салон в дясно, с огромен таван, дървен под лъснат до блясък и мебели в различни нюанси на синьото. — С мен е от много години и често забравя, че невинаги трябва да казва това, което й се върти в главата. В това отношение я намирам за доста сходна със съпругата ви, лорд Гейтс. Не мислите ли?

Всички жени ли бяха толкова дяволски остроумни с думите си? Траверсън мислеше, че само Жозефин можеше да каже едно, а да има предвид съвсем друго, но сега започваше да подозира, че всички са еднакви. Милостиви Боже.

Мислейки отчаяно какво да отвърне, тъй като определено не беше остроумен с думите, Траверсън закрачи из салона и погледна през един от прозорците, които гледаха към задните ливади.

— Аз… какво да кажа… Ъм, изглежда съм като магнит за прями жени, Ваша светлост.

— Моля ви, наричайте ме Катрин. Познаваме се достатъчно дълго, за подобни официалности. Кажете, лорд Гейтс…

— Траверсън — прекъсна я той.

Една усмивка пробягна върху лицето на Катрин.

— Добре тогава. Кажете, Траверсън, какво ви води в тази част на Англия?

— Аз, ъ, имам… някъде тук — каза той разсеяно, докато тършуваше из джобовете на жилетката си — Получих покана, но изглежда… мисля, че съм я забравил в каретата.

Раменете му се отпуснаха. Винаги ли щеше да обърква всичко? Нищо чудно, че Жозефин го мразеше. Имаше нужда от истински мъж, силен мъж, такъв какъвто би застрелял друг в крака само защото е дръзнал да я погледне.

За жалост, мъжът, който Жозефин искаше от него да бъде, се показваше доста рядко. През останалото време, беше непохватният глупак, на какъвто приличаше в момента, който не можеше да каже и две изречения, без да се направи за смях. Безпомощен, той присви рамене и загледа нещастно през прозореца.

— Е… — отвърна ведро Катрин след кратка пауза — разбира се, че сте получил покана. След като не получих отговор реших, че сте възпрепятстван и няма да можете да ни посетите, но сега виждам, че отговорът ви сигурно се е изгубил по пощата. Доста често се случва всъщност. Толкова сме далеч от Лондон, че писмата често пристигат чак след месеци.

Ококорен, Траверсън се обърна, за да погледне херцогинята. Тя му се усмихна, а сините й очи засияха невинно, докато той побърза да измисли отговор.

— Е… аз… да, това звучи…

— Разбира се — продължи тя, а усмивката й се разшири — След като не очаквах шести гост, се опасявам, че всички допълнителни стаи са заети.

Какво дявол го взел се опитваше да каже, зачуди се Траверсън.

— Но няма място за паника, след като съпругата ви ни е на гости — факт, с който вече сте наясно, затова е излишно да ви напомням — и двамата ще отседнете в игликовия апартамент. Тя е горе, всъщност. Ще бъдете ли така добър да й занесете чая, който направих за нея?

Изглеждайки изключително доволна от себе си, като котка, която току-що е изяла тлъсто канарче, Катрин кимна към сребърния чаен комплект върху подноса в хола.

— Сигурна съм, че Жозефин ще бъде във възторг да ви види.

Нещо, което и двамата знаеха, че не е вярно. Изненадана? Да. Бясна? Определено. Радостна? Траверсън преглътна с усилие. Не и след милион години. А той щеше да й носи бойни средства, които да хвърля по главата му. Погледна към масивния чайник и потръпна, когато си представи цицината, която щеше да му остави.

Сякаш усетила внезапното му безпокойство, Катрин се приближи и го потупа по рамото. С шепот тя каза:

— Възхищавам се на смелостта ви да дойдете тук, лорд Гейтс. Знам, че двамата с Жозефин имате своите несгоди, но също така знам, че вие сте идеалният мъж за нея.

Траверсън едва се сдържа да не изсумти невярващо.

— Това е много мило, Ваша светлост, но все пак…

— Знам каквото знам — настоя тя строго, присвивайки очи насреща му. — И знам, въпреки че Жозефин си мисли, че се нуждае от мъж достатъчно силен, за да я покори, това, от което наистина има нужда, е нежен мъж, който да я разбере. Можете ли да бъдете този мъж, лорд Гейтс?

— Определено мога да опитам.

— Много добре. — Пускайки рамото му, Катрин потърка за момент ръце и посочи към сервиза. — Качете се по стълбите и тръгнете наляво. Третата врата в дясно. О, и Траверсън, скъпи?

— Да?

— Не забравяй да се наведеш.