Джилиан Итън
Похотливата лейди (7)

Седма глава

Това, което беше започнало като летен дъждец, се превърна в лятна буря и само за една нощ единственият път водещ от Кенсингтън до Лондон се беше превърнал в кална козя пътечка, която възпрепятстваше всякакво пътуване.

С намръщено от раздразнение лице и изморен от липсата на сън, Траверсън се оказа в капан, крачейки напред-назад в кабинета на Маркъс, за най-голямо забавление на херцога, който стоеше зад бюрото си с ръце кръстосани зад глава и разтворена счетоводна книга пред него.

— Искаш да кажеш, че няма да има карета на разположение поне до утре? — изръмжа Траверсън, повтаряйки на глас същия въпрос, който беше задавал десетина пъти откакто беше влязъл в кабинета преди пет минути.

— Съжалявам, друже, — каза Маркъс, въпреки че не изглеждаше така сякаш изпитва съжаление. — Но както виждаш пътят е отмит. Има ли някаква особена причина, поради която се налага да напуснеш Кенсингтън толкова бързо?

— Еми аз… — Траверсън се поколеба, обмисляйки какво да отговори, преди да промърмори отказвайки да срещне погледа на херцога: — Има една лекция, на която трябва да присъствам.

Маркъс скри усмивката си зад свития си юмрук. Познаваше кръговете под очите на Траверсън и пустотата в тях. Мъжът беше с разбито сърце и се опитваше да избяга от проблемите си, като всеки уважаващ себе си мъж. Жените бяха капризни същества, собствената му съпруга беше самото доказателство, но изглежда не съществуваше по-капризна от Жозефин.

Никога не беше разбирал приятелството на Катрин с русата красавица. Докато Жозефин беше груба, безочлива и не криеше връзките си с други мъже, Катрин беше мила, сладкодумна и… кого по дяволите залъгваше? Без да се опитва да скрие усмивката си този път, Маркъс се ухили под мустак.

Съпругата му беше заядлива, бурна и крайно упорита. Нищо чудно, че двете жени се разбираха толкова добре. Бяха досущ една като друга, с малкото изключение, че Жозефин носеше всяка една емоция на лицето си, а Катрин криеше своите дълбоко в себе си.

— Знаете ли — започна той замислено, — че двамата със съпругата ми прекарахме близо три години от брака си напълно разделени един от друг?

— Ваша светлост? — каза Траверсън, очевидно изумен откъде бе дошла смяната на разговора.

— И тогава един ден — продължи Маркъс, сякаш Траверсън не беше казал и дума — стигнах до заключението, което промени целия ми живот.

— Което беше? — подкани го Траверсън, когато той замлъкна.

— Че обичам Катрин и съм готов на всичко за нея. — Протягайки се в стола си, Маркъс хвана ръце зад бюрото си и се усмихна на Траверсън, чието изражение представляваше предпазлива недоверчивост. — От колко време сте женени с лейди Гейтс?

— Три години и половина.

— А, почти толкова колкото и ние с Катрин, преди да изгладим различията си. Обичате ли я?

Устата на Траверсън се отвори в почуда.

— Аз… искам да кажа… вие… Това е много личен въпрос, Ваша светлост.

— Наричайте ме Маркъс — каза спокойно херцогът. — Все пак сте съпруг на една от най-близките приятелки на съпругата ми, Траверсън. Това ни прави почти братя. Или, може би братовчеди — коригира се той, като забеляза смутеното изчервяване на графа. — И като един братовчед на друг ви задавам съвсем простичък въпрос. Обичате ли лейди Гейтс?

— Аз… да — отвърна Траверсън, въпреки че не звучеше много развълнуван от това. Настанявайки се в един от кожените столове пред бюрото, той опря лакти на коленете си и загледа между тях. — Да, обичам я.

— И мога да си представя — Маркъс продължи, задълбавайки подхванатата тема — че съпругата ви, въпреки че е безспорно красива, може да бъде… ъъъ… трудна жена за обичане.

— Трудна? — изправяйки се в стола си, очите на Траверсън се присвиха. — Какво имате предвид с това трудна?

— Просто исках да кажа…

— Съпругата ми може и да е опърничава понякога, но далеч не бих я описал като трудна. Всъщност, ако да си своеволен означава да си „труден“, тогава опасявам се самият аз страдам от същата поличба! Предпочитам да съм женен за жена, която има собствено мнение, вместо за такава, която само се усмихва глуповато и е безмозъчна като малко коте.

— Така ли? — попита Маркъс, повдигайки една вежда. — Тогава не изглежда ли изключително странно, че мъж, който защитава съпругата си толкова пламенно, изгаря от нетърпение да избяга от нея?

Хванат неподготвен, Траверсън запелтечи.

— Аз не съм… това е… Има една среща…

— Струва ми се, че бяхте споменал, че е лекция. — Усмихвайки се победоносно, херцогът притисна пръстите на ръцете си и се изправи от стола.

— Остани до края на седмицата, Траверсън. Оправи нещата със съпругата си, ако можеш. Животът и без това е достатъчно труден, приятелю. Няма смисъл да го усложняваш още повече. Сега ако ме извиниш, имам среща, на която трябва да присъствам. — Той намигна заговорнически. — Това е тайната, нали знаеш. Да се преструваш, че ти ръководиш нещата, докато тайно изпълняваш всичко, което ти кажат. Щастливата жена означава щастлив живот. Запомни това, Траверсън.

Останал без думи, Траверсън се загледа след херцога, който напускаше кабинета, подсвирквайки си докато вървеше.

— Ето — каза на глас, когато остана сам в стаята — това е мъж, с когото никога няма да играя шах.

 

 

Към обяд, Жозефин отново се чувстваше като себе си. Струваше й се, че ужасната нощ — целувката, горчивите думи, търсеното на Траверсън, дъждът, промъкването й в имението посред нощта — не беше нищо повече от един кошмар.

Полагайки големи старания да се облече в меката муселинова рокля в бледорозов цвят, тя накара Амелия да разреше косата й до блясък и да накичи ушите и шията й с аметисти, които открояваха тъмновиолетовия цвят на очите й.

— Опитвъш са да впечатлиш някой оприделен човек ли? — попита Амелия.

— Не — отвърна тя кратко и остави темата.

Слизайки надолу по стълбите с ръка изискано следваща парапета и със стойка присъща за кралица, Жозефин забеляза Траверсън да пие сам чай във всекидневната. Събирайки куража си, тя се отправи право към него и спря на прага.

— Не си тръгнал? — попита, опитвайки се да звучи така сякаш и в двата случая не би имало голямо значение за нея, докато вътрешно беше тайно облекчена, че все още е в Кенсингтън, защото това със сигурност значеше нещо. Нямаше ни най-малка представа какво, нито имаше куража да попита.

С дрънченето на порцелан, чашата на Траверсън затрепери в ръката му и той побърза да я остави на близката масичка.

— Пътят е отмит — каза, като се изправи и се обърна към нея.

Един лъч светлина от насрещния прозорец освети лицето му, подчертавайки тъмните сенки и наболата брада, която още не беше обръснал. Бялата му риза беше наполовина разкопчана и измъкната от едната страна на кафявите му панталони, придавайки му раздърпан вид, който Жозефин някога бе намирала за дразнещ. Сега й беше нужен всичкия самоконтрол, за да не се втурне през стаята, да зарови пръсти в косата му и да плени устните му със своите.

— Пътят е отмит? Това е… ъъъ… ужасно — каза тя, отклонявайки поглед. Пръстите й се свиха в юмруци, които скри зад гърба си, топлината ниско в стомаха й се засили, а очите й потъмняха. Зачуди се какво ли щеше да е чувството за една жена да доведе един мъж за първи път до оргазъм? Да бъде първата, която да прокара нокти по зърната му и да наблюдава как настръхват? Да чуе как си поема рязко въздух, докато го обхваща с длан и плъзва пръсти по твърдата му дължина? Да си проправя път надолу по тялото му с целувки и да го поеме в устата си…

— … бъде достатъчно сух до утре следобед. Може би ще тръгна тогава. Не съм решил още.

Жозефин премигна, когато осъзна, че е пропуснала половината от това, което беше казал Траверсън. Изчервявайки се, тя извърна глава настрани и се загледа втренчено в портрета на стената изобразяващ Катрин заобиколена от трите й дъщери.

— Искаш ли да се разходим? — попита нежно.

— Да се разходим? Отвън?

Една лека усмивка изви устните й.

— Да, Траверсън — отвърна тя, поглеждайки го с ъгъла на окото си — Разходка отвън. Веднъж ми беше казал, че намираш затворените пространства потискащи, нали така?

Той направи крачка към нея. Спря. Намръщи се.

— Спомняш си това?

Жозефин кимна.

— Да. Аз… Е, осъзнавам, че може и да не изглежда така сякаш слушам какво говориш, но мога да те уверя, че не е така. Е, поне не и през по-голямата част — поправи се тя, когато улови скептицизма, който се появи на лицето му. — О, добре може би през по-голямата. Но трябва да знаеш, че когато започнеш да говориш за бръмбари, насекоми и червеи винаги ми доскучава и ми е много трудно да слушам внимателно.

Траверсън прекоси салона и протегна ръка. Тя я пое безмълвно, увивайки пръсти около рамото му със заучена лекота. Когато приведе глава, тя затаи дъх в очакване, но той се беше приближил само за да каже:

— Тогава ще направя всичко по силите си да не говоря за бръмбари, насекоми и червеи, въпреки че, ако трябва да си призная, това не ми оставя много други теми за разговор.

— За щастие аз винаги имам безброй теми, за които съм готова да говоря по всяко време — започна Жозефин, когато напуснаха имението и поеха надолу към конюшните. — Като роклята, с която лейди Татърсъл беше облечена на операта миналия четвъртък. Човек би си помислил, че жена с подобен цвят коса трябва да е наясно, че не трябва да комбинира оранжево с…

— Клюките не са тема за разговор — прекъсна я Траверсън, хвърляйки й кос поглед.

Отмятайки глава назад, Жозефин му се усмихна. Беше най-естествена усмивка, такава каквато не я притесняваше дали ъгълчетата на очите й се сбръчкваха или дали лявата страна на устата й се повдигаше малко повече от дясната.

— Моите разговори са винаги за клюки — информира го тя.

— Знаеш ли, че Формика руфа, или по общоизвестна като червена горска мравка, може да вдигне тегло двадесет пъти по-голямо от нейното? Всъщност, ако се измери силовата способност на мравката и се сравни с тази на човека, науката твърди, че…

— Добре, добре! — проплака Жозефин, повдигайки свободната си ръка в престорен жест на предаване — Без насекоми и клюки. Заклевам се.

— И каква тема за разговор ни остава тогава, ако можеш да ми кажеш? — попита Траверсън, звучейки така сякаш не се шегуваше напълно.

Стигайки до края на алеята те заобиколиха и потеглиха по тясната пътека водеща до една близка поляна, докато Жозефин обмисляше отговора си. Когато навлязоха в една малка горичка, която ги скриваше от поглед, тя подръпна ръкава на Траверсън давайки му знак да спре и заговори с колеблив глас, толкова тих, че едва се чуваше.

— Можем да говорим за нас.

Всеки мускул в тялото на Траверсън се напрегна.

— Защо да го правим?

— Защото… ами, защото сме женени.

— Така ли? — издърпвайки ръката си от нейната, Траверсън се обърна да я погледне. Очите му бяха смъртоносно сериозни, а лицето му толкова застинало, че можеше да е изваяно и от камък. — Един подписан документ не може да задържи двама души заедно, ако те искат да са разделени.

Кога, зачуди се Жозефин безмълвно, докато изучаваше измъченото изражение на съпруга си, ролите ни се размениха толкова драстично?

— Целуни ме — каза импулсивно, стискайки яката на ризата му с две ръце. Чувстваше белия плат толкова мек под пръстите си. Вдиша аромата му, земен и мъжествен, и още нещо, което не можеше да определи точно. Толкова различен от този на мъжете, които пудреха косите си и носеха дамски парфюм.

Беше се притеснявала, че на Траверсън никога няма да бъде гледано като на мъж, заради скромната му титла, когато е трябвало да осъзнае, че не титлата правеше мъжа, а точно обратното. Не, съпругът й не беше херцог или маркиз, а тя никога нямаше да бъде херцогиня, но когато някой имаше много повече от това, как можеше да се оплаква? Траверсън я обичаше безусловно. Или поне я беше обичал. И ще го накарам да ме обикне отново, обеща си докато се взираше в тъмните дълбини на сивите му очи.

— К-какво правиш? — попита той, прочиствайки гърло.

Жозефин не можеше да спре усмивката си. Това беше мъж, който никога нямаше да се възползва от нея. Мъж, който няма да я използва и да я захвърли, както беше направил Уилям. Мъж, който виждаше зад красотата й, колкото й мрачно и проблемно да беше там. Мъж, който бе толкова несъвършено съвършен за нея, че беше истинско чудо как не го беше видяла досега. Или просто не е била готова да види това, което е било пред очите й през цялото това време. Не и досега. Не и до този момент.

— Целуни ме — повтори нежно. Повдигайки се на пръсти, тя прокара устни по извивката на брадичката му, наслаждавайки се на грапавото усещане от брадата му. Траверсън не се беше бръснал от пристигането си в Кенсингтън и тя намираше наболата му брада за доста… възбуждаща. — Когато някоя жена те помоли да я целунеш, най-добре не прекарвай много време в обмисляне на отговор — промърмори до ухото му.

Траверсън си пое рязко въздух, а тялото му се разтрепери от напрежение.

— Жозефин… — каза той, а предупредителната нотка в гласа му не можеше да се пропусне.

— Какво? — попита невинно като мушна един пръст под яката и прокара върха на нокътя си по кожата му, карайки го да настръхне. — Никой не може да ни види. Сами сме, само ти и аз. Не си ли мечтал за този момент?

— Хиляди пъти — отвърна той накъсано.

Жозефин повдигна вежда.

— Само хиляди? Е, ще трябва да променим това, не мислиш ли? Целуни ме, Траверсън. Целуни ме така, сякаш никога не искаш да ме пускаш.

Тя му предложи тялото си, притискайки се в него, докато не бяха плътно прилепени, гърди в гърди, корем в корем, бедра в бедра. Повдигайки брадичка тя затвори очи и зачака.

— Това е ужасна идея — каза той.

— Знам — прошепна тя. — Но нека я направим все пак.

Той прокле яростно и притисна устни в нейните.