Джилиан Итън
Похотливата лейди (5)

Пета глава

Жозефин беше на ръце и крака, търсейки под леглото липсващата си обица, когато чу вратата на спалнята й да се отваря. Без да се обръща каза:

— Катрин, искрено се надявам, че носиш и чаша скоч с чая. Нямам представа как издържаш да живееш тук в продължение на месеци. Един час и вече съм отегчена до сълзи.

Беше лъжа. Жозефин вече беше останала очарована от елегантността и спокойствието на имението Кенсингтън. През прозореца на спалнята си можеше да види едно извисяващо се дъбово дърво със сенчесто местенце, идеално за сгушване и четене на книга, нещо, което не беше правила от дете. Белите патици в езерцето отвъд дъба бяха забавни за гледане, а и беше забелязала няколко патенца да се показват измежду папурите покрай брега. Дори децата, с техните лепкави пръсти и силни викове, бяха забавни, също като изражението на Амелия, когато Жозефин я беше накарала да помогне на Хана да ги прибере.

Отписвайки обицата като загубена кауза, тя се изправи от земята и изтупа ръце в полите на виолетовата си рокля, в която се беше пременила при пристигането си. Издухвайки една къдрица от лицето си, тя се завъртя към вратата… и замръзна.

— Ти! — ахна тя, а устните й се разтвориха в шок, когато видя Траверсън — Аз… ти… какво… — Мътните го взели! Защо само съпругът й имаше уникалната способност да завързва езика й и да я кара да звучи като дърдореща глупачка? Без значение колко шокирана е била понякога, никога не беше изгубвала способността си да говори, нито хапливия си сарказъм. Но само да погледнеше Траверсън и можеше да мине за няма.

Пристъпвайки от крак на крак, съпругът й срещна погледа й за секунда преди да сведе очи към чаения сервиз, който държеше непохватно в големите си ръце.

— Донесох ти това — каза, трепвайки леко докато протягаше ръце, сякаш очакваше да бъде ударен от нещо.

Жозефин напълно пренебрегна чая. Поемайки си дълбоко въздух, и след това още веднъж, най-накрая успя да намери глас.

— Траверсън, какво, дявол го взел, правиш тук? Проследи ли ме?

— Не — отвърна бързо той. Твърде бързо, помисли си подозрително Жозефин. — Не си единствената, която получи покана — продължи той, като остави сервиза с чай на помощната масичка и хвана ръце зад гърба си.

— Катрин ти е изпратила покана? — Щеше да я удуши със собствените си ръце. От всичките приятелки на Жозефин, Катрин разбираше най-добре какво е чувството да си със съпруг, който не обичаш. Поне беше разбирала. Сега като херцогът и херцогинята на Кенсингтън се бяха помирили и изглежда и двамата бяха забравили, че бяха прекарали голяма част от брака си сипейки обиди един срещу друг при всяка отдала се възможност. Всъщност, думите, с които Жозефин наричаше Траверсън, бледнееха пред имената, които Катрин беше крещяла на Маркъс. Изглеждаше така, сякаш никога няма да се погодят, докато изведнъж не направиха точно това. Сега се държаха като оглупели безумци, присламчвайки се един към друг и разменяйки си тайни малки намигвания, когато си мислеха, че никой не вижда. Беше отвратително. Беше смущаващо. Беше… завидно.

— Да, изпрати ми — отвърна Траверсън, привличайки вниманието на Жозефин обратно към лицето му. Беше леко зачервен, но изражението му разкриваше чиста решителност. — И тъй като всички стаи са заети, ще споделяме този апартамент.

— Как ли пък не! — проплака Жозефин. Тя зачака Траверсън да отстъпи. Зачака го да сведе поглед и да се изплъзне от стаята без възражения, както беше правил стотици пъти преди. Когато не направи нищо от тези неща, тя се намръщи леко и повтори — Казах, как ли пък не, Траверсън. Не ме ли чу?

Една от тъмните му вежди се повдигна, придавайки му леко развратен вид, който съвсем не й се струваше невзрачен.

— Чух те — отвърна той спокойно.

— И?

— Скоро ще качат куфарите ми. Можеш да спиш тук с мен или можеш да излезеш отвън и да спиш с конете. Изборът е твой, Жозефин.

— Ти… куфари… спя… коне — запелтечи тя, неспособна да заформи правилно изречение. Кога беше последният път, в който Траверсън й се беше опълчил? Не можеше да си спомни. Може би никога не го беше правил.

— Не можеш да останеш тук. Просто няма да се съглася.

В буреносно сивите очи на Траверсън се появи блясък. Опасен блясък. Хищен блясък. Той направи една заплашителна стъпка към Жозефин, а тя се препъна назад с разширени очи.

Веднъж, преди да се оженят, беше дочула една дебютантка да въздиша по очите на Траверсън. „Вълчи очи“ беше ги нарекла. Жозефин никога не беше разбрала сравнението поне не и до този момент.

Повдигайки ръка, сякаш това щеше да е достатъчно да го отблъсне, тя заговори с треперещ глас.

— Хайде сега, Траверсън, моля те не прави нещо, за което ще съж…

— Спри да говориш — изръмжа той.

Една дълга ръка се пресегна и се уви собственически около кръста й, притискайки я плътно към него. Другата обгърна врата й, а пръстите му се заровиха в изпадналите къдриците под прическата й. Той придърпа главата й назад и очите им се срещнаха, едните сиви като на вълк, а другите дълбоки езера лавандула.

Жозефин усещаше как сърцето й бие в гърдите, докато се взираше в него задъхано. Изглеждаше толкова по-голям отблизо. Толкова по-твърд. По-силен. И господ да й е на помощ, харесваше й. Твърде дълго не беше изпитвала нищо, докато я държеше мъж. О, винаги казваше правилните неща и се извиваше по правилния начин, но никога не изпитваше нищо. Нищо истинско. Нищо осезаемо. Със сигурност нищо като това.

— Т-траверсън — прошепна — Какво правиш?

— Дявол ме взел, ако знам — и я придърпа още по-близо. Тя го бутна. Той я дръпна по-силно и тя усети как тялото му потрепва. С тих стон тя се предаде и се остави да бъде притеглена към твърдото му, силно тяло, докато накрая не можеше да се разбере къде свършваше той и къде започва тя. Ръцете й се плъзнаха нагоре, за да се увият около врата му и тя насочи устата му към своята с отчаян стон, който се заформи ниско в стомаха й.

Зъбите им се удариха. Жозефин наклони глава настрани и разтваряйки устни подкани езика му с леко облизване по долната му устна. Той се напрегна, а тя можеше да усети възбудата му да се притиска настойчиво към бедрото й, точно както усещаше непознатото плъзване на езика му в устата си.

— Траверсън — ахна тя, отдръпвайки се. — Правил ли си… Правил ли си това преди?

Очите му бяха потъмнели, а гласът му беше се превърнал в дрезгаво ръмжане, когато отговори:

— Да съм те целувал преди? Не.

— Имам предвид някога. Целувал ли си се няк…

Проклятията му изпълниха въздуха и той се откъсна от ръцете й толкова диво, че тя се препъна. Окопитвайки се бързо, тя видя болката, която премина през лицето му, преди да успее да я скрие, последвана незабавно от срама, който остави бузите му червени, а очите му притворени гневно. Никога не е целувал жена, помисли си тя замаяно. И ако никога не е целувал, то определено и не е лягал с такава.

— Траверсън — каза тя колебливо, без да среща погледа му — Да не си… да не си девствен?

Той се беше обърнал с лице към вратата, но сега се завъртя да я погледне със стиснати челюст и юмруци.

— И ако съм? — отсече той, а бесният гняв в гласа му я предизвикваше да каже нещо. Предизвикваше я да му се подиграе. Предизвикваше я да му се присмее.

Жозефин отвори уста да направи точно това, когато думите замряха в гърлото й. С нещо, което чувстваше почти като нежност изпълващо гърдите й, тя направи една крачка към него и после още една.

— Просто никога не съм си помисляла… Защо не ми каза?

— Ти ще си последният човек, на когото ще кажа. Ти, която си лягала с толкова много мъже, че не си спомняш времето, когато си била девственица.

Думите имаха за цел да наранят и Жозефин потръпна, когато ги чу, но не поради жестокостта им, а защото идваха от Траверсън, който никога не беше отвръщал на зле прикритите й лоши навици и порядки със злоба. Траверсън, който винаги я беше следвал като вярно кученце, без да прави опит да прикрие любовта си. Траверсън, който никога не е бил с друга жена…

— Няма от какво да се срамуваш. Трябва да си… — Жозефин спря, търсейки подходящата дума — Горд — завърши неуверено — Трябва да си горд.

— Затова ли нямаш никаква? — попита той.

— Нямам никаква какво?

— Гордост.

Шокираното й ахване беше приглушено от затръшването на вратата, когато Траверсън излезе от стаята.