Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (15)

Глава 15

По дяволите, кучи син! Тина се бореше срещу неумолимата хватка на мъжа, който я притискаше към отвратителното си тяло, залепвайки я за някаква гнусна помия. Гнусна лепкава помия.

Бе работила много и много бе научила през трите месеца на обучението й в Крепостта, но Красгич бяха най-отвратителна раса, която бе виждала.

Вятърът развяваше косата й около нея, докато мъжът летеше към совалката над тях. Моргатските войни се биеха с мъжете на Красгич и навсякъде из въздуха се носеха тела. Покрай тях премина заблуден заряд от оръжие, изстрелян от незнайно кой страж.

Тина започна да се гърчи отново, опитвайки да се изплъзне от ръцете му.

— Пусни ме, задник! — изкрещя тя, надвиквайки воя на вятъра.

— Млъквай — кресна той и я стисна по-силно.

Остра болка пронизваше раменете и крилете й благодарение на този задник Дейн. Ако под ръка бе имала оръжие, щеше сама да го застреля. Ако имаше такова, щеше да гръмне и миризливия задник, който я държеше сега.

Много скоро трябваше да направи нещо, преди да стигнат до совалката, иначе щеше завинаги да изчезне от живота на Сорвър.

— Не, скапан шибаняк. Няма да млъкна. Би трябвало да знаеш какъв тип жена отвличаш, преди да го направиш. Ако си мислиш, че ще правя, каквото ми кажеш, то значи си по-голям тъпак, отколкото изглеждаш — извика Тина.

Мъжът изръмжа, ноктите му се впиха в нея, карайки я да изсъска от болка. В отговор Тина заби своите нокти в меката лигава гнусотия между две от люспите отстрани на китката му. Той изкрещя, крилата му изпуснаха ритъма си и двамата полетяха надолу към земята.

О, това беше хубаво. Беше повече от хубаво. Щом едно толкова леко докосване го извади от равновесие по подобен начин, какво щеше да стане, ако приложи повече натиск? Тина впи нокти, хващайки здраво една от големите люспи.

— Ако не ме пуснеш, че късам една по една всяка от хубавите ти малки люспички.

Мъжът потрепна и тих звук, почти като ридание, се изтръгна от него.

— Не мога — каза той — Ако те пусна, татко ще ме убие.

Тина натисна по-силно и усети как меката кожа под ноктите й поддава.

— А какво си мислиш, че ще направи с теб Сорвър, когато те настигне?

Този път ръцете му се отпуснаха повече и определено мъжът проплака, преди вятърът да отнесе звука надалеч, но въпреки това той не я пусна, а продължи да лети към совалката, рееща се на място в небето.

Е, беше го предупредила. Тина изви пръсти, сграбчи силно люспата и я издърпа с всичка сила. Бе възнаградена от силен вик. В отговор ноктите му се впиха в нея и те започнаха да падат от небето, а крилете му виснаха безжизнено, докато от гърлото му се носеха болезнени викове.

И все пак не я пусна. Тина сграбчи нова люспа и започна да дърпа, този път обаче по-бавно, за да може болката да продължи по-дълго. Гърдите й се свиха от болезнените звуци, които издаваше той. Никога не й бе харесвало да наранява някого. Като лекар понякога трябваше да прави неща, причиняващи болка, но винаги бе мразила тази част от работата си.

И макар това да бе различно, тя все пак се чувстваше като кучка. Макар че се опитваше да я отвлече, досега този мъж не я бе наранил, а тя го измъчваше. Сълзи изпълниха очите й, а стомахът й започна да се преобръща, докато продължаваше да дърпа.

Толкова рязко, колкото я бе вдигнал от земята, сега я пусна. С нокти, забити дълбоко в ръката му, Тина не успя да се пусне достатъчно бързо и отскубна и втората люспа, докато падаше към земята. Болезненият му вик прониза гърдите й като копие, ранявайки частта от сърцето й, която бе отдадена на лекуването.

Но не й остана време да се тревожи за него. Тина принуди разранените си криле да се разтворят и стисна зъби срещу раздиращата болка, която премина през увредената мембрана и тялото й.

Отскоро се учеше да лети и в най-добрия случай можеше да се нарече аматьор. Мускулите й не се бяха развили достатъчно, че да издържа дълго време в небето. Имаше само един шанс да се добере до безопасността, но можеше да няма този късмет.

Силен рев я накара да погледне през рамо. Сърцето й застина, когато видя друг от мъжете на Красгич да се насочва към нея. Господи, този бе бърз! Беше толкова близо, че щеше да се разбие в нея.

„Паври, пусни се!“, изкрещя Сорвър в ума й.

Тина реагира инстинктивно и притисна криле до гърба си. Тя политна надолу като оловна тежест, а мъжът прелетя покрай нея, крещейки.

„Сега разтвори криле и лети към кулата. Мъжете там ще те защитават, докато дойда да те взема.“

Тина разтвори криле, изпълнявайки командата му, и изкрещя, когато вълна от болка премина през крилете, гърба и раменете й. Тя ги размахваше колкото може по-силно и по-бързо, за да забави падането си, а по лицето й се стичаха сълзи, докато тялото й протестираше.

Завивайки наляво, тя се обърна, за да погледне колко далеч е кулата.

„Сорвър, не мисля, че ще успея.“

„Можеш, паври. Заради мен, заради децата ни. Просто лети. Размахвай плавно крилете си.“

Тя можеше да долови неотложността в тона му, чувството на отчаяние и беше неспособна да направи друго, освен да се подчини. Пое си дълбоко дъх и направи това, което той й казваше. С плавен размах Тина се насочи към кулата. Силен рев я накара да погледне през рамо и да види същия мъж от преди миг да се насочва след нея. Плач се изтръгна от гърлото й. О, господи! Той бе толкова близо!

„Обичам те, Сорвър. Никога не го забравяй.“ Гняв изпълни тялото й… горещ, силен и всепоглъщащ.

„Няма да те изгубя, Тина. Не мога да те изгубя, паври. Държиш сърцето ми в ръцете си, и ако те няма, то ще изчезне заедно с теб.“

Макар думите му да бяха изпълнени с гняв, те бяха най-сладкото нещо, което Тина някога бе чувала. Тя даде всичко от себе си, летеше към кулата, фокусираше се върху това да лети и да не поглежда назад.

Всяко размахване на крилете причиняваше пронизваща болка в тънката мембрана. Всеки размах караше рамото й да тупти болезнено.

Ръмжене зад нея я накара да потрепери и да залитне. Плачейки, Тина принуди агонизиращото си тяло да забърза ритъма и да лети по-бързо.

Нещо одра голата кожа на глезена й, карайки я да се обърне, за да погледне надолу към черните очи, които за пръв път бе видяла на кораба на Сорвър. Той бе толкова близо, че я докосваше.

Тина се изви и смени посоката, хвърляйки тялото си настрани, но Красгич имаше много повече опит в летенето от нея. Той я последва без никакво усилие.

Ръката му обгърна глезена й и той я дръпна назад, така че въздухът да издуе наранените мембрани на крилете й. Тина изпищя от болка и ужас. Тя се задъха, опитвайки се да си поеме дъх.

О, господи! Не, не, не. Тя се въртеше и риташе с крак, ослепяла от болка, тялото й се изпъваше, докато крилете й се опитваха да я издигнат отново нагоре.

Оглушителен рев се чу някъде под нея, но единственото, което тя успя да чуе, беше командата на Сорвър в главата си.

„Тина, прибери крилете си!“

Дрезгав плач се изтръгна от гърдите й.

„Сорвър, не мога. Ако ги прибера, няма да мога да ги разпъна отново. Прекалено увредени са.“

Ноктите на Красгич се забиваха в кожата на глезена й, карайки я да изкрещи, когато я дърпаше все повече и повече надолу към себе си. Тина се дърпаше и размахваше криле, опитвайки се да се измъкне.

„Паври, трябва да го направиш. Побързай!“

Беше я молил да му се довери, беше й казал, че е в безопасност с него, и тя му вярваше, сега повече от всякога.

Тина прибра крилете си само секунда, преди нещо да удари мъжа, който я държеше. Тя изпищя, когато я издърпаха за глезена.

Вятърът сграбчи косата й и задърпа крилете и дрехите й. Ръмжене и викове прекъснаха писъците й. Тогава тя беше изхвърлена нагоре. Ръката около глезена й бе отскубната, а облаците обгърнаха кожата й. Тина увисна неподвижно в небето за няколко секунди, преди да започне да пада надолу.

Писъкът заседна в гърлото й, секнат от невъзможността й да си поеме дъх. Вятърът дърпаше крилете й, докато тя падаше надолу като камък. Тина се изви във въздуха, а сълзите я заслепяваха, стичайки се по лицето й.

Земята и назъбената линия на покривите се приближаваше към нея с ужасяваща скорост. Да падне от небето веднъж в живота си й бе достатъчно. Защо, по дяволите, правеше това отново?

Ръмжене и звук от борба се смесваха с вятъра, който пищеше в ушите й. Мускулите на гърба й се изопнаха, докато вятърът надигаше крилете й, опитвайки да ги разтвори.

Ако не направеше нещо веднага, щеше да умре. Тя вярваше на Сорвър, наистина му вярваше, но нямаше да стои и да чака той да я спаси. Нямаше да оцелее, ако паднеше върху покрива или на земята. Въпреки всичките промени, които бе преживяла, тя все още бе слаба малка човешка жена, която бе лесна за убиване и лесна за потрошаване.

Тина принуди крилете си да се разтворят и въздухът да се блъсне в тънките мембрани. Тя ги размаха бясно и стисна зъби, след като от гърлото й се изтръгна агонизиращ писък. Покривът на двореца продължи да се приближава към нея с притеснителна бързина.

Под нея се появи тъмна форма, летейки толкова изкусно, че би възкликна от удивление, ако можеше да си поеме дъх. Формата се изви и се стрелна нагоре към нея. Тина направи всичко, което Сорвър я бе учил за спирането по средата на полет, но увреденото й крило не успя да издържи на стреса и деликатната кожа се скъса под напора й.

Писъкът, който се изтръгна от гърдите й, бе придружен от рев и от вика на Сорвър в главата й.

„Паври!“

Но един от мъжете на Красгич се стрелна нагоре към нея, докато Тина падаше стремително. Не отново! Защо тези копелета не я оставят на мира!

Разделяха ги само няколко метра. Мъжът под нея я гледаше с блестящи черни очи на светлината на слънцето. Тина се стовари върху него със силата на падаща совалка. Мъжът изгрухтя, ударът го изхвърли назад във въздуха, а крилата й се огънаха, когато той обви силно ръце около нея, трошейки деликатните кости.

Зашеметена от сблъсъка и от болката, разтърсваща цялото й тяло, Тина успя да прошепне единствено.

„Сорвър.“

Отвърна й мощният му рев, който преряза въздуха, гневен и обещаващ отмъщение, той я изпълни с яростта си. Силни ръце я притискаха към лепкавото тяло на воина на Красгич, докато той я издигаше все по-високо и по-високо.

Тина се боеше, всяко движение причиняваше неистова болка. Тя дереше и риташе, въртеше се и се гърчеше, докато успя да освободи едната си ръка и нападна очите на мъжа, забивайки нокти в меката тъкан. Предпочиташе да умре, вместо да отиде с него. Предпочиташе да умре, вместо да я разделят от Сорвър.

Мъжът изкрещя и я пусна. Тина отново полетя надолу към земята, но този път не можеше да направи друго, освен да крещи. Крилете й бяха счупени, мембраните им бяха разкъсани и кървящи. Нямаше как да спре падането си.

— Тина!

Викът на Сорвър се понесе по вятъра, докато тя гледаше как двора за тренировки, обграден от високите си стени, се приближаваше все повече и повече.

Вятърът преминаваше през разкъсаните й криле, увреждайки ги все повече, докато тя падаше към земята.

„Обичам те, хубавецо.“

— Неееееееее! — Тя почувства вика му в тялото си. Почувства ужаса и отчаянието му, почувства болката му, но най-вече усети заслепяващата му нужда тя да живее.

Сълзи изпълниха очите й от силните всепоглъщащи емоции на Сорвър, изсмуквайки целия въздух от дробовете й. Тя затвори очи и му изпрати цялата любов, която изпитваше към него, позволявайки й да изпълни цялата й същност, да се потопи в емоцията, за да знае той колко дълбоко бе влюбена в него.

Болка експлодира в тялото й и Тина изпищя, когато светът експлодира около нея, потапяйки я в тъмнина.

Смъртта не би трябвало да боли. Щом веднъж си заминеш, болката би следвало да изчезне, или поне така си бе мислила Тина. Дори след хиляди години човечеството все още не бе открило какви тайни крие отвъдното. Дори с цялата информация, която получаваха от новите си извънземни събратя, те все още не можеха да изградят вярна представа.

Но не би трябвало да е така. Освен ако не бе отишла в ада. В което нямаше никакъв смисъл, тъй като тя не вярваше в ада.

Тя се изви и болката, която прониза крака й, я накара да изкрещи. Очите й се отвориха рязко и бе заслепена от слънцето. Трябваха й няколко секунди, докато очите й се приспособят.

Къде беше? Как беше възможно все още да е жива? Всичко, което помнеше, бе, че затвори очи, както и всепоглъщащата болка след това.

Тина опита да се претърколи настани, но отново изпищя от болката в гърба и крака си. Сълзи напълниха очите й, стичайки се по лицето й. Господи, имаше счупен крак, а крилете й бяха съсипани.

Издиша болезнено, а болката я накара да стисне силно зъби. Премести ръката си малко по-колебливо и издиша облекчено, когато поне тя не я заболя. В дланта си усети нещо тежко и топло. Тина стисна ръка и я поднесе към лицето си.

Камъчета? Държеше камъчета. Малки и кремообразни на цвят, те й изглеждаха много познати. Тя остави ръката си да падне на земята и пусна камъчетата. Предпазливо размърда и другата си ръка. Тя се плъзна по нещо топло и хлъзгаво, преди да се удари в нещо твърдо.

Силен рев накара сърцето й да се свие и дъхът да заседне в гърлото й. Ръката й се сви в спазъм около твърдото нещо и ноктите й се плъзнаха по него с леко скърцане.

Още един рев я накара да погледне към небето. Къде беше Сорвър? Защо не можеше да го почувства вътре в себе си?

Тина завъртя глава настрани и погледът й попадна върху високи каменни стени. Познаваше това място. Това бе дворът за тренировки, но защо все още бе жива?

Тя обърна глава на другата страна и лицето й се докосна до топла гладка кожа. Тина пое рязко въздух и аромата на половинката й я изпълни.

Сорвър! О, господи! Дали я е хванал? Той ли я беше спасил? Трябваше да се изправи и да провери добре ли е той.

Плясък на криле накара Тина да вдигне тревожен поглед към небето, откъдето се спусна тъмна фигура, разтърсвайки земята и изпращайки искри от болка през тялото й. Тя стисна зъби и ръката й стисна онова, за което вече знаеше, че е оръжието на Сорвър, докато гледаше как оживелия кошмар върви към нея. Лепкава зелена кръв се стичаше от разрези по цялото тяло на Красгич. Бялото му око висеше от очната ябълка, а дълбока, ужасяваща рана прерязваше тъмната кожа на лицето му. Увредени криле се бяха разперили зад гърба му, разрези и дупки допускаха ярката слънчева светлина да преминава през тях.

Започна като леко парене в стомаха й, малката искрица гняв започна да расте все повече и повече, докато той пристъпяше равномерно, почти предпазливо към нея. Изгарянето стана по-силно и тя вече не знаеше кое боли повече… разраненото й тяло или заслепяващата топка от ярост в стомаха и гърдите й. Тя обви пръсти около оръжието в ръката си, напипвайки спусъка с пръст. Това щеше да приключи сега.

— Ти си много по-издръжлива, отколкото съм чувал за човеците, жено. Ще си идеалния съд за новата генерация мои синове — изръмжа Красгич на няколко метра от нея.

— Майната ти — изръмжа Тина и измъкна оръжието от кобура му. Тя го насочи към отвратителния мъж, натискайки спусъка с намерението да го убие. — Майната ти на теб и на миризливия ти грозен задник — каза тя, когато първият заряд от оръжието го улучи в центъра на гърдите. — Майната им на грозните ти миризливи синове. — Още един заряд го улучи, карайки го да се препъне назад със силен рев. — И майната им на тези продажни човешки копелета, които щяха да ме продадат на касапин като теб.

Тина продължи да стреля отново и отново, стиснала гневно зъби, докато оръжието изщрака и замря, а копелето Красгич бе на колене.

Той я гледаше за един дълъг напрегнат миг, преди тялото му да се наклони и потръпне. Дъхът излезе дрезгаво от гърдите му, преди да падне назад.

Топла ръка се обви около китката й, бутайки оръжието надолу.

„Мисля, че е мъртъв, паври.“

Ръката на Тина започна да трепери и тя изплака, което предизвика пронизваща болка в гърдите й. Тя се опита да се претърколи и едва потисна болезнения си вик, когато кракът й се завъртя.

Сорвър също простена, дълбок и нисък звук, свидетелстващ за ужасна болка.

— Тина, не мърдай, моля те — задъха се той.

— Трябва да те проверя, Сорвър. Трябва да се убедя, че няма да прокървиш до смърт или нещо такова — настоя тя с разтревожен глас.

Той издиша силно и тя почувства тежест вътре в себе си.

— Не вярвам, че умирам, паври. Но съм сигурен, че ще имам някои дълготрайни наранявания.

Гърдите на Тина се стегнаха, а стомахът й се сви на възел.

— Какви наранявания? — прошепна тя.

Той плъзна ръка по нейната, преплитайки пръстите им.

— Не си чувствам краката, паври. Мисля, че съм си счупил гръбнака.

Цялото напрежение изчезна от Тина и тя изпрати вълна от топлина към Сорвър.

— Е, хубаво е, че съм лекар, нали, хубавецо, иначе щеше да е лош късмет. Поправянето на счупен гръбнак е наистина лесна операция. Щом Баврик намести крака ми, ще мога да се изправя и да те оправя за нула време.

Пръстите му смачкаха нейните, стискайки ги почти болезнено, когато в нея се надигна остро чувство, което никога не бе изпитвала от него.

— Можеш да излекуваш счупен гръбнак? — попита той, а изумлението бе ясно доловимо в гласа му.

— Да. Правила съм го и преди, но се налага да се направи операция. Ще трябва да отворя гърба ти и да излекувам директно гръбнака ти, освен това ще отнеме поне шест седмици, преди да направиш опит да вървиш.

Сорвър не каза нищо. Не се и налагаше. Емоциите, изливащи се от него, напълниха очите й със сълзи, и всичко, което можеше да направи, бе да се сдържа да не заплаче.

„Обичам те, паври. Ти си слънцето, което ме буди в утрините, и звездите, които бдят над мен, докато спя нощем. Ти си реката, която отмива студа вътре в мен и ме превърна в достоен мъж. С радост бих дал краката или крилете си, за да знам, че всеки ден ще бъдеш до мен.“

Този път Тина не успя да сдържи сълзите си. И точно така ги намери Баврик заедно с групата стражи от палата.

Изпотрошени, пребити и по-щастливи, отколкото би трябвало да бъдат двама души с толкова сериозни наранявания.