Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (8)

8.

Женевиев спря да пише и вдигна глава. Писмото щеше да стане дълго и навярно бе написала неща, които не би трябвало да пише, бе задала въпроси, които вече не й влизаха в работата. И все пак София бе още нейно дете, дори и след като сама бе взела такова важно решение — да приеме стипендия в страна на другия край на планетата. Погледна надолу към грижливо изписаните думи, над които се бе измъчила, защото не обичаше да пише писма, дори и до дъщеря си. Лека паника запърха в гърдите и, когато онези странни, обезпокоителни отгласи от миналото се свиха в стомаха й като на топка, сякаш се бе върнала отново в детството си.

Докъм десетгодишна възраст, когато се разбра, че страдаше от лека форма на дислексия, всички я бяха смятали просто за глупава, ала кой знае защо това чувство — че е глупава — си бе останало и завинаги й остана неувереността в правописа, никога не изпита удоволствие при вида на написано от нея писмо, никога не се чувстваше сигурна, без да усети мъчителното чувство на непълноценност. Никога.

Тя преглътна бавно и се опита да прогони спомена и да се съсредоточи върху края на писмото; а то, в крайна сметка си беше едно глупаво писмо, прецени натъжена тя, писмо, в което молеше за успокоение и за подробности относно стипендията: къде и с кого щеше да живее София, щеше ли да се върне за ваканцията? Типично майчино писмо.

Остави писалката и се изправи уморена; сигурна бе, че в писалището на Феликс имаше марки, той винаги е бил много по-организиран за подобни неща от нея. Тази вечер щеше да закъснее, а Гюнтер бе излязъл и тя остана сама в къщата — един неочакван разкош.

Премина мраморната галерия и се спусна няколко стъпала надолу към кабинета му. Ключът бе на вратата, ала тя бе открехната и тя съвсем леко я бутна, тъй че като влизаше раменете й опряха в рамката и в тежката дървена врата.

Мъжка стая, стая за Феликс. Стените бяха облицовани в орехова ламперия, на едната стена имаше лавица с двуцевки и ловни карабини, заключени зад стъклената си витрина. На срещуположната стена бяха окачени няколко ловни трофея — две великолепни глави на червен елен с почистени и лакирани рога, зловеща глава на див глиган и три фазана с красиви, дълги опашки. Не й бе приятно тези глави да я гледат — красиви, горди глави, отрязани само за да украсят една стена. Между тях се мъдреше свещник от осемнайсети век, който Феликс бе донесъл от замъка, огромен, висок почти колкото нея, с резбовани клонки — подпори за свещодържачите и малки остри сталактити, досущ като зъби, които обрамчваха малката платформа на върха. Около стъблото се виеха и съскаха с отворени усти две дебели колкото мъжки юмрук змии в китайски стил.

Тя извърна лице и отмахна кичур паднала върху очите й коса. Стаята миришеше на полиращ препарат, на стара кожа, на оръжейна смазка и малко на Феликс и неговия изтънчен, но някак си прилепчив, свеж одеколон, която тя тъй и не се научи да харесва.

Женевиев отиде до писалището със сгъваем капак, разположено до прозореца, отвори най-горното чекмедже, но намери само пликове и хартия за писане. Във второто имаше купчина папки — като се почне с няколко с документи на децата и се свърши със сметките за електричество от пет години насам. Феликс го биваше много да подрежда в папки, да пише писма и да трупа документация; никога не изхвърляше нищо. В най-долното чекмедже намери само голям кафяв плик, издут и скъсан в единия край, от който се подаваше крайчето на пластмасова кутия. Тя се намръщи и бръкна в плика, извади кутията и като я разгледа, установи, че бе видеокасета, а не кутия — холандска касета с гола и с полугола жена върху сочната и похотлива обложка. Само че това сякаш не бяха нормални жени, прошепна в съзнанието й далечен глас, а сексуални карикатури — карикатури на жени с огромни гърди и зяпнали, окръглени усти, които лъщяха влажни и червени.

Сърцето й съвсем забави своя ход. Остави видеокасетата на писалището и ръката й напипа книга, беше на немски, върху корицата й имаше още от карикатурните жени — но тези бяха тъжни създания, в черно-бяло изображение, ухилени, с изхабени лица. Тя безпомощно се спря в един кратък и мъчителен миг, без да е в състояние да схване видяното, и точно тогава от книгата изпадна писмо, адресирано до Феликс, което започваше с обръщението Обични мой, моя любов!, писмо, в което се говореше много за несъмнената им любов, колко много й липсвал, как жадувала да го види, до го чуе, да го докосне и да го люби отново, колко й било мъчно, че се чувствал нещастен, че носел толкова много непосилни товари на плещите си… Беше подписано с твоята Дорис.

Женевиев застина на мястото си. Сякаш цялото й тяло спря да функционира, с изключение на бавното и силно туптене на сърцето й — като безрадостно и жалко ехо. Имаше и друго писмо, от друго момиче, на име Ева, която никога нямало да забрави прекрасните часове, прекарани заедно; тя дори бе написала стихотворение — сонет, посветен на Феликс, нейния съпруг.

Женевиев се опита да преглътне жлъчката, с която се бе изпълнила устата й. Учуди се дали това момиче, тази Ева, знаеше, че той бе женен, че имаше две деца, че имаше и други жени, защото това бе очевидно — той не бе верен на нито една от тях. Просто ги използваше и в това негово използвачество имаше някаква арогантност, сякаш не му стигаше това, че те трябваше да поискат да спят с него, но и би трябвало да обожават, да обичат този друг Феликс, който на практика не съществуваше. Й това бе жестоко.

Под книгата и писмата бяха снимките, множество снимки и тя знаеше, че бяха фотографии на жени или момичета в предизвикателни пози, разбира се, вече ги бе видяла, когато изненада Гюнтер. И той й се бе изсмял, което не бе за чудене, тъй като знаеше, че принадлежаха на баща му и затова нямаше да последва никаква реакция, никакви порицания или наказания — той бе уловил баща си, а не обратното. Лицето му, лицето на Гюнтер изплува болезнено в съзнанието й и изражението върху това лице, когато той отвърна на погледа й, е било презрително и язвително. Нищо чудно, нищо чудно. Каква глупачка е била тя, каква глупачка!

Седна на резбования с висока облегалка стол на Феликс, отпусна ръце на облегалките, с резбовани върху тях лози, грозда и херувими, а в ума й забушува вихрушка. Мислите й, макар и слисани, изумени, се запрепъваха назад във времето към всичките онези случаи, когато той закъсняваше, когато излизаше на своите дълги разходки из града и я оставяше с часове сама, към случаите, когато не можеше да бъде с нея поради служебни ангажименти и по една или друга причина не можеше да й остави телефон да се свърже с него. Нищо чудно.

Женевиев се облегна, отметна глава назад и затвори очи, почувствала как я облива вълната на мрачна тъга.

А какво всъщност представляваше самата тя за него? Не и жена, поне не в истинския смисъл на думата. Тя не можа да си спомни последния път, когато я бе докоснал интимно, не можеше да си спомни последния път, когато Феликс я бе любил, бе любил нея. През всичките тези дни тя съвсем целенасочено бе забравила за тази част от тялото си, а и не бе имала нищо против да забрави, защото това никога не бе играло важна роля в живота й; никога не бе изпитвала голямо удоволствие и трудно можеше да си спомни да бе изпитала желание, да не говорим за страст или жар — нищо от нещата, описвани в любовните романи или в онези глави, които изпълваха живота на другите, без съмнение красиви жени. Беше изградила живота си около семейството си, около Феликс, Гюнтер и София — а сега всичко това изведнъж изчезна.

Тя стана, отиде до прозореца и се взря в градината и в дърветата, които бяха напъпили, защото бе пролет и защото слънцето грееше — силно и блестящо. Май щеше да е великолепен, предчувствието за това се носеше във въздуха, в тази свежест, която навярно щеше да отстъпи мястото си на опияняващото, горещо лято и тесните павирани улички на Виена щяха да се изпълнят с малки масички с чадъри и с много народ: отпуснати хора със слънчеви очила, с наметнати върху раменете сака. Тъкмо в този момент усети, че на мястото, където би трябвало да е любовта, у нея липсваше всякакво чувство, зееше само някаква странна пустота.

Женевиев премигна от неприятното щипене по бузите си — сълзите безшумно се стичаха по лицето й, а тъгата, й продължаваше да расте и да расте.

 

 

— Избрахме тази къща, защото е толкова просторна, толкова освободена, тъй… тъй типично виенска. — Съпругата на бразилския посланик жестикулираше екстравагантно, сякаш можеше с едно движение на безупречно маникюрираната си ръка да обхване огромната стая. Усмихна се ослепително на Елизабът и насочи вниманието си към великолепните произведения на изкуството, които придаваха светлина на стените и мебелировката в новия им дом. — Традиционни бразилски теми, госпожо Торнтън. Реших, че ще се впишат чудесно в усещането за стила арт нуво, който лъха от този разкошен апартамент.

— Наистина съчетанието е интересно — отбеляза внимателно Елизабът. То наистина бе интересно, макар и малко по претрупано.

— Климт — той е сега любимецът ми, както и Лалик — но по различни причини, разбира се. — Тя въздъхна замислена и бързо добави със сладникавия си тон: — Климт е един от малцината представители на арт нуво, които са рисували жени с, как да го наречем, обезпокоителна чувственост. — Тя отново въздъхна. — Толкова се радвам, че най-сетне дойдохме, толкова се радвам! След Кайро Виена изглежда тъй цивилизована, тъй културна, а и човек страшно се изморява от непрекъснатото слънце и постоянните проблеми с нечестните слуги, на които не може да се разчита. — Тя се разсмя почти по момичешки. — В този красив град горкичкият ми съпруг ще може поне да се погрижи да се облече сравнително добре, а аз се надявам тези преговори да не свършат прекалено бързо, за да мога не само да се въртя покрай него и да го глезя, но и да намеря време да си организирам една артистична жътва, преди да си заминем.

Елизабът преглътна и се запита по какъв начин би могла да се измъкне. Мария Марахо бе типичната съпруга за определен тип дипломати — прекалена позьорка, прекалено възпитана и от сорта жени, които са склонни да използват положението си за дребни и лични цели, нещо, което Джон наричаше злоупотреба с положението, и нещо, което Елизабът грижливо избягваше.

Имаше един старинен израз: Беда сполетя Негово превъзходителство в деня, в който той си помисли, че е великолепен… Съпругата на техния посланик — Лилиън — бе стара кримка, абсолютна ексцентричка с наточено като бръснач остроумие и склонност към злоупотреба с шерито, от време на време изпушваше по някоя пура и се безпокоеше, обикновено ненужно, за децата си — тийнейджъри, които учеха в Англия. Тя правеше буквално всичко за съпруга си, от плащането на сметките му до обсъждането на речите му и езиковото му обучение — нещо, за което притежаваше истински талант. Лилиън бе чудесна, Лилиън бе човек, на когото Елизабът никога не можеше да заприлича, помисли си тя с учудваща нотка, на завист.

— Боя се, че мнозинството от хората тук се надяват на обратното — на бърз и решителен край на конференцията.

— О, да, да, разбира се. Всички ние естествено сме разтревожени от ескалиращи екологични проблеми — рече бразилската посланичка.

Елизабът й отвърна машинално с добре усвоена усмивка. Бразилия играеше важна роля в преговорите, това бе причината тъкмо този коктейл да бе тъй силно посетен: това бе своего рода загряване на бразилския посланик за конференцията, защото Бразилия и бъдещето на тропическите й гори бяха деликатна й неотложна тема. Джон наричаше това ухажване и наистина предстоеше доста ухажване на бразилското правителство, за да започне то наистина да променя политиката си спрямо дребните, жадни за земя селскостопански труженици, които едва ли имаха друг избор, освен да изсичат и изгарят горите, защото не им предоставяше земя и възможности другаде. Елитната и често корумпирана еднопроцентова част от населението на страната притежаваше деветдесет процента от земята и бе готова на всичко, включително и да убива преселниците, които дръзваха да се настанят върху земите й. А освен това съществуваха и дърварите, и фермерите — животновъди, които палеха огромни горски масиви, за да осигурят пасища и да поддържат изгодния си износ на телешко месо. Дан Гърни бе предложил в частен порядък Западът да спре да преяжда с червеното месо, да спре да потребява все повече и повече от ценните дървесини като махагон и абанос, а и накрая, но не и по важност, да убеди и папата, освен всички други, да преосмисли въпроса за контрола върху раждаемостта.

— Съпругът ми обича да казва, че тревогата не е достатъчна.

Бразилката се усмихна леко.

— Съпругът ви е прав, разбира се.

Разбира се. Елизабът въздъхна тихо и погледът й се плъзна от лицето на Мария Марахо към другия край на стаята, потърси Джон, който бе застанал до отворената врата и сякаш усетил погледа й, се обърна към нея. Погледите им се срещнаха за частица от секундата и тя усети как стомахът й се свива, защото изведнъж й стана ясно. Джон знаеше. Сърцето й подскочи в безумна паника и лицето й сякаш се лиши от кръв. Не можеше да има грешка в това негово изражение на объркване, неутешимост и тъга, което сякаш я обвиняваше. Тя усети как погледът й леко се разфокусира, но сетне устните му се разтеглиха в усмивка, лека усмивка, малко изкривена на една страна, която сякаш остана да виси там — прикована и самотна.

— Елизабът.

Тя се стресна и се обърна машинално — беше Клеър, само Клеър.

— Как си?

Елизабът се насили да се усмихне и се опита да се съсредоточи върху живото и невинно лице на Клеър, която се взираше в нея.

— О, добре, добре — рече тя. — Нямаше ме известно време.

— Така разбрах и аз — рече Клеър и пое дъх. — Завиждам ти, понякога копнея за дома, но тук поне времето започна да се оправя. Оливър казва, че скоро можело да отидем до някое от езерата, можем да съберем достатъчно пари само за подобно пътешествие — засмя се тя и добави бързо: — Може би, ако имаме малко късмет, дори ще ни възстановят разходите по данъка добавена стойност до края на конференцията… — Клеър се усмихна тъжно. — Горкият Оливър се дърли с домакина от сума време, без никакъв резултат, а и аз не смея да го попитам дали е подочул нещо, защото почти не му остава време за нищо, толкова е зает.

— Джон ми каза, че Оливър работел прекалено много.

— Знам — въздъхна тя. — Понякога се питам дали си струва, в крайна сметка отново и необяснимо защо го пропуснаха при повишенията.

— Чула ли си нещо ново относно Брюксел?

— Нищо — отвърна Клеър. — Не се и опитвам да разбера.

— Предполагам, че всичко зависи от това кога ще свърши конференцията.

— Да. — Тя поклати глава и сетне се усмихна широко. — Ти поне няма защо да се безпокоиш.

Елизабът се намръщи озадачена.

— Ами — подсказа й Клеър, — следващото назначение на Джон изглежда почти вързано в кърпа, макар, разбира се, да не ми се полага да знам нещо.

— Така ли?

— О, Елизабът, не се преструвай… Убедена съм, че всички знаят, че Джон почти сигурно ще получи Вашингтон.

Елизабът преглътна.

— Съжалявам — рече Клеър, — не исках да те притеснявам.

— Не, не — няма нищо — запъна се Елизабът. — Просто не знаех, че си имала представа за…

— Е, наистина не се предполага аз да имам представа, но знаеш как се разпространяват тези новини.

— Да, да, разбира се.

Елизабът отмести погледа си от Клеър отново към съпруга си, но той се бе преместил, нямаше го, отнесен от човешката вълна в някоя друга стая. Защо не й бе казал? Защо? Той бе желал този пост повече от всичко друго: Вашингтон, може би върхът в кариерата му.

Тя се взря в чашата си, в мехурчетата от минералната вода Перие, които се издигаха и издигаха нагоре; Джон не й бе казал, защото бе научил за Карл. Преди той би й казал всичко. Между тях нямаше премълчавания, нямаше тайни — всъщност имаше, от нейна страна, но тя сама се ненавиждаше за това. Усети изведнъж, че й призлява от тази несигурност, от чувството за вина.

— Да не ти е зле?

Усмихна се бързо.

— Не, не. Нищо не съм хапнала, това е.

— Хайде да си вземем от тези сандвичи — хапки със сьомга, изглеждат чудесни.

Елизабът демонстрира показен интерес и взе едно от миниатюрните, вкусни рулца с риба.

— Опитай и от тези, с аспержите — предложи услужливо Клеър, — толкова са вкусни.

— Да, бих могла, след малко — отвърна Елизабът, ала храната имаше вкус на картон в пресъхналата й уста.

— Дано и Оливър да хапне хубавичко, защото, както винаги, дойде направо от посолството… ще се поболее, Елизабът, с цялото това напрежение, ето кое ме тревожи.

— Би ли искала да помоля Джон да поговори с него?

Отговорът бе ясен от само себе си, защото Джон не само бе по-старши по ранг от Оливър, но и негов приятел; бяха се опознали в Хелзинки, преди тя да се запознае с него и много преди да се оженят. Ала веднага щом предложението й се изплъзна от устата й, тя се запита как би могла изобщо отново да помоли Джон за нещо.

— Много ще ти бъда благодарна… — отрони Клеър.

— Това е най-малкото, което мога да направя, Клеър. — Още един машинален отговор, още една нищо незначеща фраза, която да прикрие съвсем различна ситуация, ала това бе Клеър, нали така? Не и някоя непозната, като Мария Марахо; Клеър не заслужаваше машинални отговори. Елизабът рязко и безшумно пое дъх и се запита какво всъщност ставаше с нея, че тъй бързо да се ядоса и да се натъжи, да възприеме тъй цинично поведение и същевременно да е толкова влюбена, че да е готова да преобърне живота си с главата надолу — само защото мислеше, че това си струваше. Ала тя не бе искала да стане така, тя и Джон бяха щастливи. Опита се да върне мислите си назад: Карл винаги бе стоял между нея и Джон, защото тя бе искала да е така; тя го бе допуснала. Погледът й неспокойно се отмести от лицето на Клеър и тогава тя го видя. Карл.

— Би ли ме извинила за момент, Клеър?

— Разбира се.

Тя бавно и внимателно заобиколи групичките от хора, а той през цялото време я наблюдаваше, през, цялото време не сваляше поглед от нея и всичките й страхове и съмнения сякаш незабелязано се изпариха.

— Надявах се да те видя тук — рече той.

— Ще поговорим само няколко минути.

— Елизабът — рече нетърпеливо той, — всички скоро ще узнаят. Какво значение има колко ще говорим сега?

— Моля те, Карл — каза тя, — никога не бих причинила нарочно неприятности на Джон.

— Понякога си мисля, че не познаваш себе си.

Тя го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, няма значение.

Бе глупаво от негова страна да го казва и той не искаше да настоява повече, защото тя нервничеше и това бе изписано върху красивото й лице. А и се боеше да й окаже натиск, защото в момента тя се колебаеше между двамата; Джон бе негов съперник, а тя дори не съзнаваше този факт. Карл не бе свикнал да има съперници, не бе свикнал да изпитва такъв необуздан, кипящ страх.

— Ще си тръгнем скоро, предстои ни вечеря веднага след коктейла.

— Кога мога да те видя?

— Не знам.

— Не говори така, не и на мен.

Тя се взря в лицето му и стомахът й се преобърна, усети пак онзи познат, ужасен копнеж и отново се запита защо трябваше да се преструва, след като всичко бе вече извън контрола й.

— Утре.

— Мога да се измъкна към пет.

— Добре.

За миг той отмести поглед от нея към множеството от лица, към безкрайното кимане и ръкуване, а сетне рязко се взря отново в очите й.

— Бих искал да те взема сега и да избягаме далеч от всичките тези клоуни — прошепна той и сетне се усмихна, като видя как по бузите й избива червенина. — Ти си всичко за мен, Елизабът, всичко, което някога съм пожелавал.

Никога досега не бе казвал подобно нещо. Никога.

— Недей.

— Шшшт. — Той вдигна ръка и положи показалец върху устните й, сякаш искаше завинаги да заглуши всичките й думи, всичките й възражения и протести.

Този жест трая частица от секундата и тя моментално се отдръпна, но знаеше, че бе твърде късно, някой сигурно бе видял и учуден, вече си правеше съответните заключения. Тя въздъхна нещастно и тръгна, докато той се обърна към съседна двойка, възприемайки обичайната си роля. Можеше да чуе копринения му глас с американски акцент, докато се представяше — този глас се носеше из стаята, ала с увеличаването на разстоянието помежду им той полека се изгуби в множеството гласове, разговори и изблици на смях.

 

 

Кристина стоеше на ръба на огромния басейн на патиците. Сега, след като времето се бе постоплило, имаше множество кафяви, поклащащи се птици, а тя бе донесла малко хляб да ги нахрани. Усмихна се на себе си, когато една жена с малко дете мина покрай нея и я бутна неволно — тя бе една от мнозината хора, които хранеха вече дебелите, лъскави създания, чийто дом бе в Щадтпарк. Зад гърба й красивият в ренесансовия си стил Курсалон се бе отдал на музиката на Щраус, която долиташе от павилиона. Като обърна глава тя видя познатата гледка на пауните, които скитаха свободно по украсената тераса. Понякога, на здрачаване или в ранна утрин, когато бе будна, те я стряскаха с високите си и пискливи крясъци. Тя ставаше и отиваше до прозореца, а понякога, ако имаше късмет, забелязваше провинилата се птица да щъка из пустите градини, винаги сама, и изпитваше странно съчувствие, усещаше някаква топлина. Сетне слизаше долу в кухнята да свари кафе, майка й я усещаше и двете седяха в кухнята и пиеха димящото кафе до пукването на зората.

Кристина се върна отново на алеята, разтърквайки ръце, поръсвайки земята с полепналите по тях трохи от хляба. Сам трябваше да се срещне тук с нея след половин час заедно с Джоана, щяха да се поразходят, а сетне той щеше да я заведе в някоя сладкарница за огромен сладолед или щедро напоена с крем паста. Изписка птица. Кристина вдигна глава и се запита как да направи така, че да не повдига въпроса за предстоящото посещение на Натали; знаеше, че ако споменеше за това, Сам щеше да се подразни, защото щеше да наруши и без това крехкия покой, на който двамата се наслаждаваха — този оазис на задоволство, който жена му можеше да разруши с такава лекота. Тя разбираше, че неговият собствен мир и самочувствието му също бяха подложени на риск. Достатъчно бе само да го погледне неочаквано и да го свари неподготвен, когато смяташе, че никой не го гледа, за да съзре объркването и противоречията, които терзаеха лицето му.

Следващата седмица Натали щеше да пристигне за три дни във Виена, досущ като преди, но този път тя щеше да играе бързо, защото бе такъв тип човек, защото би трябвало да съзнава, че ако се забавеше, то поради разстоянието, което ги делеше, битката й да спечели отново Сам щеше да бъде практически изгубена, ако не и невъзможна.

— И аз бих постъпила така — прошепна сама на себе си Кристина, само че първо на първо тя никога не би изгубила Сам, там бе разликата.

Дали Сам съзнаваше всичко това? В крайна сметка, той едва ли бе глупак. Тя отмахна разрошената си от вятъра коса от лицето си и отново се взря в кафявата вода. Натали обаче бе във всички случаи изумителна, Натали можеше да бъде очарователна и изкусна, когато й отърваше, особено по отношение на Джоана, защото Джоана, разбира се, бе слабото място на Сам. Ако успееше да убеди Сам, че вече не пипва наркотици и алкохол, че той всъщност изобщо не бе виждал истинската Натали, тя щеше да спечели играта, просто поради Джоана.

Безкрайни, безкрайни мисли, безкрайно въобразяване и безкрайна мъка.

Бръкнала дълбоко в джобовете си, стиснала зъби, Кристина се спря, за да погледа ято гълъби, които се бореха за хлебни трошици. Бе отслабнала и това я устройваше, защото дори не се бе опитвала да го направи. Усмихна се кисело тя на себе си — дори и тревогите си имаха своите преимущества; не обаче и тези, не и за Сам. В началото само това бе харесвала, ала това харесване се бе превърнало в нещо по-дълбоко. Сам я караше да се смее, Сам бе добър, Сам бе нежен. Обичаше го, но не му го бе казала, защото щеше да е глупаво, наистина глупаво, все едно да се разтвори пред него, все едно да му отдаде частица от себе си — грешка, която бе допускала в миналото. Този път съзнателно се бе държала по-внимателно, не прибързваше, не бе очаквала прекалено много и ето че след всичките й усилия се бе изправила на ръба на пропастта и не знаеше дали щеше да е в състояние да преживее още едно разочарование, нито пък колко още време можеше да понесе неизвестността.

Може би най-добре щеше да е да си тръгне, да остави Сам на Натали, защото изобщо не бе сигурна, че разполагаше с достатъчно сили, за да продължи. Вчера Моника я бе изгледала със своите големи, разбиращи очи и й бе казала колко добри били заплатите на преводачите в ООН в Ню Йорк — искаше, разбира се, да й каже, че си губи времето във Виена и със Сам, че би могла да започне отначало някъде другаде, за предпочитане — по-далеч.

Тя въздъхна тежко и отново се вгледа в гълъбите, те се бутаха един друг, пера и клюнове хвърчаха във вихрушка, ала сетне се разделиха и се пръснаха. От храсталака се появи гарван, голямо черно създание, което гордо и невъзмутимо закрачи към тях. Клюнът му изглеждаше зловещ, тялото — силно, и той премина през сивия рой птици така, сякаш те изобщо не съществуваха, а пък те от своя страна го изчакаха, докато не си замина.

Кристина се усмихна тъжно — картината й напомни за Натали.

 

 

Лаура излезе от асансьора и зави надясно по коридора в бяло и виненочервено; тук бе хладно, приятно, на фона на необичайно топлия ден. Ралф й бе телефонирал и я бе попитал дали не би искала да види някои спомени от пътуването им до Унгария на чаша кафе в апартамента му; първоначално тя се поколеба, но тонът му бе тъй естествен и приветлив, че накрая се съгласи. В края на краищата от последния път, когато го видя, бяха минали три седмици и неприятните и странни отгласи от уикенда им бяха избледнели и тя се бе запитала дали не бе преиграла. Навярно можеха да си останат приятели, защото за връщане назад и дума не можеше да става. Тя бе споделила това с него по телефона и той изглежда бе склонен да приеме, дори дотам, та да рече в името на добрите стари времена, както казвате в Англия.

Тя се бе окуражила, дори изпита известен срам, че при тази негова щедрост се бе отнесла тъй подло, ала тя и Андрю отново се бяха сближили, особено след смъртта на баща му. Той вече планираше да я посети към края на юли и тя бе започнала да брои наум дните. В интерес на истината разговорите относно плановете за венчавка не бяха възобновени, но това все още бе трудна и деликатна тема, заради разминаващите се пътища на кариерите им. Леко натъжена, тя сви рамене — може би и това щеше да стане някой ден. Но нещата помежду им поне значително се бяха подобрили и само при мисълта за това тя се почувства по-щастлива от всякога от много месеци насам.

Лаура спря пред апартамента на Ралф и натисна звънеца, сетне пое дълбоко дъх, защото сърцето й заби обезпокоително бързо и защото изведнъж й се прииска изобщо да не бе идвала.

— Лаура, изглеждаш чудесно!

Ралф й целуна ръка, усмихна й се широко и тя отново бе поразена от голямата промяна, която усмивката причиняваше върху едрите, симпатични черти на лицето му — сякаш изведнъж схвана съдържанието на понятието лицето му светна.

— Благодаря — отвърна приветливо тя, — ти също изглеждаш добре.

Сърцето й забави ритъма си и тя отново си помисли колко често бе разбирала погрешно този мъж, как лесно бе готова да си помисли лоши неща за него.

— Влизай, влизай — рече той и въвеждайки я във всекидневната, взе якето й. — Искаш ли нещо за пиене вместо кафе? Имам чудесна мадейра, а защо не — шампанско?

— Шампанско ли? — попита тя. — Какъв е поводът за празнуване?

— Една малка моя победа. — Той я насочи да седне. — Моля.

Точно пред нея върху малка ориенталска масичка Ралф бе подредил изящни блюда; шампанското се изстудяваше в кофичката с лед.

— И черен хайвер… — Тя вдигна очи към него.

— От кралска белуга… — рече той, — … винаги трябва да е в светлосив цвят, почти перленобял. Той има най-възхитителния вкус. — Взе малката сребърна лъжичка; напълни я с хайвер и я поднесе към устните й. — Нека ти предложа първата хапка…

— Ралф… за какво е всичко това?

— По-късно ще ти обясня, сега просто опитай.

И тя го направи — бе чудесно. Той наля шампанско в чашата й.

— Вдигам тост: за най-прекрасната дама във Виена.

Тя започна да се чувства неловко.

— Ралф, защо е всичко това?

— Казах ти, да отпразнуваме един малък мой триумф.

— Защо не ми обясниш?

— Защото искам да те изненадам.

Неудобството й се увеличи още повече, когато вдигна чашата с шампанско към устните си.

— Боя се, че не мога да остана задълго.

— Защо, нима твоят приятел е вече тук? — Той дори не се и опита да прикрие подигравателния си тон.

— Не, разбира се, че не е — рече тя. — Имам ангажимент за вечеря. — Тя се взря нервно в чашата си, а сетне стрелна поглед към него и сведе очи. — Може би не биваше да идвам.

— Не, не — рече бързо той, — прости ми, просто ревнувам.

— Каза, че си искал да ми покажеш някакви спомени…? — Искаше й се да си тръгне, всичко това да се свърши и сега се питаше защо ли се бе оставила да я убеди да дойде.

— О, да, спомените — рече той и усмивката отново превзе лицето му. — Почти забравих. — Приближи се до нея така, че да можеше да се взре в очите й, тъй че свитите му в юмруци ръце бяха на равнището на лицето й. — Нека ти налея още малко шампанско и сетне ще се преместим в съседната стая, където съм подготвил едно малко филмово представление.

— Филмово ли?

— Исках да те изненадам, Лаура — Той поклати тъжно глава и доля чашата й. — Възнамерявах да ти кажа още в Будапеща, ала ми се изплъзна от ума.

Тя се намръщи, не го разбираше.

— Ела… — Той й предложи ръка и в един миг тя си остана неподвижна, втренчила, се в дебелите, силни пръсти, които посягаха към нея.

— Не, Ралф… Мисля, че бих искала да си вървя.

— Не и сега, след като съм подготвил такава изненада — ухили се той още по-широко, взе чашата с шампанско от ръката й и я вдигна на крака. — Няма да отнеме много време.

В малката стая осветлението бе намалено; бе почти празна, ако изключим големия, тъмен екран на телевизора и двата стола, поставени точно срещу него.

— Седни, Лаура.

Тя обаче се обърна към него — объркана, разстроена.

— Седни.

Ралф затвори вратата зад нея и сетне прекоси стаята и отиде до телевизора; под него бе видеокасетофонът, той натисна бутона play и върху екрана се появи размазана черно-бяла картина, сетне номерата атакуваха съзнанието й… пет, четири, три, две, едно. Тя почти моментално позна хотелската стая, в която бяха отседнали в Хайът, и преглътна бавно и мъчително, връхлетяна от вълна на страх. За няколко измамни секунди в стаята сякаш нямаше никой, но сетне в единия край на екрана се появи тя — почти гола, ако изключим изцяло разкопчаната мъжка риза, ризата на Ралф. Видя се как надига към устните си чаша, как я изпива до дъно и се просва спокойно на леглото. Видя се как маха ризата, сякаш я дразнеше, и как я хвърля на пода. Видя се как вдига ръце над главата си и извива гръб, разтваряйки крака.

Ужасена, Лаура стисна силно очи, не можеше да повярва; усети, че Ралф бе застанал зад нея и отново отвори очи, за да го види заедно със себе си на екрана, коленичеше зад нея, ръцете му се плъзгаха надолу по тялото й, обърнаха я; усмихваше се пред камерата. Потрепери, когато той вдигна бутовете й на едър план пред камерата и пръстите му ги разтвориха, усети как ноктите й болезнено се забиха в дланите й и как сълзите на срама напълниха очите й. Да, той го бе планирал добре, превъзходно, във всичките му мръсни и грозни подробности; ръката й машинално се вдигна пред ахналата й уста, когато видя другия мъж, мъжът, който си мислеше, че си бе въобразила, мъжът, чийто призрак я бе преследвал после с дни при всяко нейно пробуждане.

В следващите мигове тя си помисли, че ще умре, защото ужасът я задушаваше и сърцето й спираше, в гърлото й се надигна жлъчка, и й се прииска да повърне, ала очите й не се откъсваха от екрана; ръцете на Ралф бяха върху раменете й, яките му, могъщи пръсти масажираха врата й, досущ като свиващи се пружини, и я натискаха върху стола.

Тя се видя как се усмихваше, видя се как се хили, когато онзи мъж се простря върху нея на четири крака, досущ като рак, а брадатото му лице изчезна между бедрата й; устата й се отваряше все по-широко и по-широко, когато той я насили там, тялото й се гърчеше и гърчеше; а Ралф дойде и легна до нея на леглото и избута онзи мъж настрани, така тя се оказа между двамата и телата, ръцете и краката, пръстите и езиците сякаш заработиха като крайниците на някакво хищно създание в някакъв черен ритъм и тя видя как ноктите й раздират гърба на онзи мъж, видя кръвта, видя как главата й се отметна назад, когато му се отдаде, а Ралф — видя усмихващия се Ралф, видя как езикът на онзи изскача иззад черната дупка в зъбите му и се плъзга надолу, надолу… Усети как главата й се залюля бавно насам-натам, сякаш не можеше да повярва на видяното, сякаш не тя бе на екрана, не бе тя тази, която с такава готовност разтваряше ръце и крака пред Ралф и пред този непознат, мъж, когото изобщо не бе виждала.

Екранът угасна.

— Мисля, че е достатъчно — рече той. — Освен това съм го гледал и преди, разбира се, но записът е доста дълъг, има още цели двайсет и пет минути.

Тя не каза нищо.

— Добро представление. — Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка. — Не мисля, че някоя професионалистка би била по-убедителна от теб, Лаура.

Последва дълга, странна и напрегната тишина.

— Защо? — прошепна тя и вдигна очи към лицето му.

— Искаш да кажеш, че още не си се досетила ли? — засмя се той. — Това ми е работата, скъпа Лаура, работата ми е.

— Не разбирам.

— А се предполага, че си много умна — умната, красива британска дипломатка, самотна във Виена — разсмя се отново той. — Трябва ли да продължавам?

— Разбирам — рече бавно тя.

— А стана толкова лесно, мила моя, толкова лесно.

— Шпионин ли си?

— Тази думи винаги звучи малко смешновато, не мислиш ли? — Той поклати глава. — Но предполагам ще свърши работа.

Не трябваше изобщо да идва, ала в крайна сметка това нямаше значение, защото той щеше да й прати лентата или щеше да използва някакъв друг метод. Денят бе започнал тъй добре, помисли си разсеяно тя, тъй добре, а сега всичко се бе променило безвъзвратно.

— Дори и в тези дни на перестройка и гласност ние не сме такива глупци да смятаме, че хората наистина ще се променят, че работа като моята някога изобщо ще излезе от мода; защото винаги ще има нещо, което трябва да бъде научено за други страни, други народи, винаги ще съществуват малки тайни, които да бъдат споделени и да бъдат обсъдени — той въздъхна театрално. — А светът няма да се промени, Лаура, винаги ще съществуват онези тъмни личности, които ще чакат край тъч линията, за да заменят една власт с друга. Просто ще чакат да дойде времето им.

— Искам да си ида у дома.

— Разбира се. Но надявам се схващаш, че сключваме сделка и ще трябва да бъдеш добро и послушно момиче. — Той се засмя гадно в побледнялото й лице. — И не си мисли, че услугите ти ще ми потрябват веднага, случаят изобщо няма да е такъв. Може с месеци, дори с години да не се поиска нищо от теб, докато накрая не се окажеш на подходящото време и място; тогава…

— Искам да си ида у дома.

Неочаквано в съзнанието й изплува лицето на Андрю и й се прииска да заплаче.

— Ще се срещнем отново след три седмици, навярно в кафе Централ и ще обсъдим нещата малко по-детайлно, но сега няма да те занимавам с подробности, и без това едва ли ще ги запомниш.

— Ти си отвратителен — рече тихо тя.

— Не съвсем отвратителен, Лаура — отвърна той. — Ти го направи съвсем охотно.

— Сложил си нещо в питието ми.

— Така ли?

— Знам, че си го направил.

— И кой би повярвал в това? — Устните му леко се отвориха и тя видя хубавите му зъби. — Ти се наслаждаваше на всяка минута, на всеки миг. Не бе ли така? Навярно бихме могли да го направим отново някой път, Ханс ще е много навит, можеш да бъдеш сигурна.

Лицето му се приближи до нейното, тя реагира инстинктивно и ръката й се вдигна да го зашлеви. Той моментално улови китката й, сякаш бе очаквал реакцията й, а сетне неговата собствена ръка се издигна и с един внимателно премерен удар юмрукът му се стовари в челюстта й и тя падна странично ведно със стола си. Шумът от падането й раздра ужасната тишина, тя отчаяно отвори уста да поеме дъх и се претърколи на пода. Страхът я принуди да изпълзи назад от него, страхът я накара да посегне към дръжката на вратата, ала Ралф я вдигна за косата и натисна лицето й към твърдото, тъмно дърво.

— Глупаво, глупаво момиче — рече тихо той. — Не съм отвратителен, не и Ралф. Никога не го казвай. — Той въздъхна. — И не си мисли да съобщиш някому, ще е много, много по-разумно, ако не го направиш. — Хватката му ставаше все по-стегната. — Няма, нали?

Тя поклати вцепенено глава.

— Ще кажеш ли?

— Не.

 

 

В асансьора бе прекалено топло, Елизабът вдигна ръка и напипа капчици пот по врата си. Закъсняваше и той щеше да я очаква, да се безпокои, да се чуди, вече бе узнала, че бе такъв. И ето че сега стоеше в асансьора, който я издигаше все по-високо, а в главата й неизбежно витаеха все същите въпроси, все същата несигурност; ала щом го видеше, щом я вземеше в обятията си, те се стопяваха и оставаха само четирите стени на стаята и той самият. Той самият. Мислите й обаче се понесоха назад към бразилския прием и неутешимото, разголено лице на Джон.

По-късно вечерта не си казаха нищо, пийнаха си обичайната чаша преди лягане във всекидневната, размениха си по някоя и друга незначителна реплика за хората, с които се бяха срещнали, и за водените разговори и си легнаха. Нямаше обаче никакво докосване, никакви преструвки за желание, никакви целувки за лека нощ. И все пак той знаеше и мълчанието му бе по-лошо от всякакви думи.

Усети тежест в гърдите — силна, като удар с юмрук, — а когато вратите на асансьора се отвориха, тя пое дълбоко дъх и избърса потта под очите си. Момичето, пред което се озова й се видя странно познато, в един миг Елизабът се озадачи, но сетне то бързо се мушна покрай нея в асансьора, гъстата черна грива пред лицето му се люшна назад и разкри крайчеца на тежка рана в лявата част на лицето му и надутия, розов клепач на око, което щеше да се затвори; сякаш някой я бе ударил с голяма сила. По лицето й бе изписано и страдание, и отчаяние, а когато Елизабът се обърна, вратите вече се бяха затворили и пред нея на мястото на момичето се издигаше само метална стена. Тя се намръщи, но сетне си спомни тъмната коса и хубавото лице, както и красивата, виненочервена кадифена рокля, която Лаура бе носила на Бала в Операта. Беше от посолството, спомни си Елизабът, Джон ги бе запознал. Ако се бе сетила само секунда по-рано, можеше да я спре, да разбере какво се бе случило, ала тя инстинктивно осъзна, че Лаура не би искала това да се случи. Във всеки случай това всъщност не й влизаше в работата, но може би по-късно трябваше да спомене на Джон.

Елизабът затвори очи и когато неговото лице изплува в съзнанието й, тя отново се възненавидя.

— Почнах да си мисля, че няма да дойдеш. — Карл бе застанал на входа на апартамента си. — Но чух асансьора и се надявах да си ти.

Тя му се усмихна с усилие и се опита да прогони мислите си.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от едно питие.

Тя кимна и мина покрай него, за да потъне в сигурността на апартамента, в стаята, която вече бе опознала тъй добре.

— Голям джин с тоник, ако обичаш, Карл.

— Аха, разбирам.

— Не ме бива много във всичко това — рече извинявайки се тя.

Той пристъпи към нея и доближи лице до нейното, в следващия дълъг миг устните му се сляха с нейните и тя моментално усети как започна да се отпуска.

— Скоро ще се свърши.

Тя го погледна въпросително.

— Ти май си прекалено сигурен в себе си, а? — рече тя, докато той наливаше питиетата.

— Знаеш, че просто не обичам да се мотая.

— Не смятам, че се мотаем, нещата не са тъй прости.

— Знам, знам — рече той, опитвайки се да й вдъхне увереност, да отклони мислите й от мъжа й, от сина й, от всичко друго, освен от самия себе си. — Ала до официалния край на преговорите остават още само девет седмици и трябва да започнем да планираме какво ще правим.

Тя отпи от джин-тоника си. Прав бе, не бе ли така? Трябваше да кроят планове, инак за какво бе всичко това?

— Аз съм почти сигурен, че ще ме върнат във Вашингтон…

Вгледа се внимателно в лицето й. Може би изобщо дори нямаше да го върнат. През последната седмица Гърни се бе държал съвсем хладно, дори в един-два случая и враждебно; ако бе недоволен от работата му, досега щеше да го каже. Карл премигна, като се сети за последния от разговорите си с Клод преди два, може би три месеца. Сделката бе свършила, Гърни не би могъл да има нещо против него, бе прикрил твърде добре следите си.

— И ти ще дойдеш с мен.

Тя премигна.

— Ще водя Кристофър при баба му и дядо му.

— Не може ли Джон да свърши това?

По лицето й пробяга сянка и той моментално схвана, че бе сбъркал с приказките си.

— Джон ще остане тук да приключи, да уреди преместването на вещите ни, знаеш как става.

— Да, да, разбира се. — Натискаше прекалено много, ала някак си не можеше да се сдържи. — Просто се боя да не промениш решението си. — Погледна я. — Няма, нали, Елизабът?

В отговор тя поклати отрицателно глава.

— Кажи го…

Той взе чашата от ръцете й, остави я на масата, обви с ръце кръста й.

— Кажи го.

— Няма да променя решението си, Карл.

Той опря чело в нейното и затвори с облекчение очи.

— Понякога не мога да повярвам, че това съм аз: да изричам тези думи, да те желая тъй силно, да си представям бъдещето единствено с теб — усмихна се сухо той. — Да, това наистина е нещо ново за Карл Нилсен, наистина е нещо ново.

Тя най-сетне се усмихна й той я целуна, сякаш го бе възнаградила.

— Трябва да съм бил луд да те оставя преди пет години — поклати глава той. — Напълно луд.

Устните му докоснаха косите й и той я притисна силно към себе си, сякаш можеше да му се изплъзне, а през цялото това време тя си спомняше, спомняше си, мислеше за отминалото време, за онзи първи път, когато я бе оставил сама, когато бе разбрала, че бе бременна.

Елизабът стисна силно очи, смазана от тежестта на спомена, от това как бе мислила тогава: че той със сигурност щеше да се върне, че не бе я забравил ей така, че наистина го бе мислил, като й каза, че я обича. И сега тя искаше да му каже за тяхното дете, за първото й дете — Сюзън, — за самотата си и за онези дни на ужасен копнеж, които я бяха погълнали и помрачаваха дори любовта й към мъжа й. Ала сетне устните му вече следваха извивката на челюстта й, ръцете му се заровиха в косите й, за да открият врата й, той я притискаше, а желанието и жаждата започнаха да блокират спомените, а болката и съмненията продължаваха да я гризат и гризат…

 

 

— Хилде ми каза, мамо — рече София.

София бе телефонирала по-рано, но момичето, което идваше да чисти, й бе казало: Мадам излезе по спешна работа до нотариуса.

— Ставаше дума за дребна работа, но трябваше да присъствам, а и изобщо не бе спешно, както ти е казала Хилде, това глупаво момиче — отвърна Женевиев.

Нямаше смисъл да й казва повече, София щеше само да се разтревожи, ако й бе споменала за завещания и прочие неща, ала всичко вече се бе свършило и тя можеше да забрави. Хер Лехнер, старият семеен нотариус, бе много любезен.

— Предполагам, че се изненадах — настоя благо София. — Не мога да си спомня кога за последен път си се заемала със семейни дела, обикновено оставяш това на татко.

Така беше, но тази работа бе нещо, за което тя не искаше Феликс да узнае.

— Беше дреболия, София — отвърна твърдо тя. — Хайде да поговорим за по-важни неща, например за теб, дали си почиваш достатъчно — въобще за всички онези неща, които безпокоят една майка като мен.

— Наистина съм добре, мамо — София се усмихна на себе си.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— А Оскар… — рече колебливо тя, — … той…

— Мамо — прекъсна я нетърпеливо София, — чичо Оскар се държи с мен като с дъщеря. Той е много мил човек.

И тя малко неочаквано осъзна, че всъщност той навярно бе един от най-добрите хора, които изобщо бе срещала, като се изключи майка й, че нямаше нещо, което той да не бе готов да направи заради нея, за да й бъде по-удобно или просто да я зарадва.

— Добре, радвам се.

— Не бива да се безпокоиш за него, мамо.

— Знам, че баща ти е говорил с него. — Думите сами се изплъзнаха от устата на Женевиев.

— Мамо, нищо не се е променило, а и в края на краищата към края на август си тръгвам оттук — рече тя.

— О, да, разбира се — въздъхна тихо Женевиев, а сетне рязко промени темата, защото мисълта, че дъщеря й щеше да замине й бе непоносима. — Ще можеш ли да си дойдеш няколко дни преди рождения ден на Гюнтер?

— Боя се, че само един ден, имам лекции, на които трябва да присъствам.

— Разбирам.

— Но ще остана няколко дни след това, мамо — добави бързо София и се намръщи, като си помисли за натъженото лице на майка си. Само заради нея щеше да се опита да изтърпи баща си в тези три кратки дни; щеше да е съвсем егоистично от нейна страна да остане толкова време надалеч. — Между другото, не можеш ли да прескочиш до Мюнхен и да прекараш уикенда тук? Знам, че чичо Оскар не би имал нищо против.

— Не, не бих могла. Баща ти има толкова много ангажименти, след като наближаха последните седмици на тази конференция…

Тя затвори очи и стисна по-силно слушалката, защото в съзнанието й нахлу тъжната картинка на онзи дебел, кафяв плик с мръсното му съдържание. Не му каза нищо, някак си нямаше още охота да срути върху тях двамата крехките стени на единствения живот, който бе водила — а тъкмо това щеше, да се случи; инак той щеше да лъже и чрез всичките си лъжи щеше да успее някак да я уговори да потъне в ужасно, лъжливо мълчание. Тя не би могла да го понесе — това ужасно тихо преструване — ден след ден, месец подир месец, година подир година, знаейки какво щеше да върши той зад гърба й, за другия живот, който навярно щеше да води, макар да бе сигурно, че щеше да я увери, че подобно нещо няма никога да се повтори. Лъжи, лъжи, лъжи.

— Мамо?

— Да?

— Какво има?

Женевиев преглътна.

— Нищо. Защо?

— Ами тонът ти… просто не звучеше като твой — рече неубедително София. — Добре ли си, да не се е случило нещо?

— Не, не — излъга тя. — Само съм изморена. — А бе наистина изморена, страхотно изморена. — Имах толкова ангажименти тази седмица, тази вечер сме на Хойригер в Сиверинг, а се надявах поне една вечер да си легна рано.

— Трябва ли да присъстваш?

— Баща ти смята така.

Тази сутрин, когато се бе изправил пред нея и връзваше копринената си вратовръзка, тя се бе почудила какво ли би сторил, ако тя извадеше писмата, снимките и мръсните списания и го предизвикаше заради измяната му, но, разбира се, не каза нищо. Той дори не забеляза зачервените й очи, нито факта, че бе станала призори, защото не можа изобщо да спи. Ала Феликс си бе такъв, нали? Тя бе свикнала да не очаква нищо друго от него, а и не бе ли свикнала да очаква твърде малко за себе си? Потисната от собствената си дразнеща плахост, от необяснимото желание да угоди; да угоди, досущ като бездомно, скитащо псе. Тя потрепери. Може би сама бе виновна за нещастния обрат в живота си, за това срутване на всичките илюзии, които й бяха останали. Къде бе изчезнало всичко — целият й живот? Изгубен — парче по парче, натрошен на дребни парченца през тези години. И така, тя не бе казала нищо на Феликс, нито думица, но всичко се съдържаше в очите й, стига да си бе направил труда да ги погледне.

— А след края на юли ще дойдеш ли на почивка?

— Би било чудесно — излъга тихо Женевиев.

— Ще ти напиша дълго, дълго писмо днес, след този разговор — рече София. — Ти ми пишеш такива хубави писма.

— Така ли?

— О, да. Пазя си ги всичките.

— Много мило от твоя страна.

— Така ми харесва, просто ми е хубаво да знам, че писмата са си тук.

— Благодаря ти, София.

— За какво?

— За току-що казаното.

— О, мамо…

— А сега трябва да вървя — рече хрипливо Женевиев, защото усещаше, че сълзите й отново напираха. — Чувам, че Хилде ме вика.

— Ама ти наистина ли си добре?

— Да, да, просто съм уморена, това е всичко. — Тя преглътна. — Утре сутринта ще си остана в леглото, дори ще закуся в него и ще си чета вестника.

Нямаше обаче да стане, не и сега, защото не си струваше труда. Напоследък й бе толкова трудно да се отпуска, да затвори очи и да остави блаженият сън да я погълне. Не минаваше сутрин, без да се събуди от онова тревожно, паническо чувство, свило се в гърдите й, сякаш и тялото й я предупреждаваше, че нещо бе извън контрола й, че през идващия ден щеше да се случи нещо лошо.

— Довиждане, мамо.

— Довиждане, мила моя.

И така, всичко се бе развило по-добре, отколкото би посмяла да се надява, защото София може би щеше да познае истинското щастие; а по ирония на съдбата това щеше да стане благодарение на грандоманските идеи на Феликс за бъдещето на дъщеря им — но и на нещо друго, на нещо у самата София, сякаш тя самата изведнъж бе порасла за една нощ (а това озадачи майка й), но въпреки всичко тя бе щастлива и вършеше онова, което наистина искаше да прави в живота си.

Женевиев поклати леко глава, изненадана от тъжната и потайна завист, която проникваше бавно в сърцето й. Тя остави слушалката върху вилката, ръката й се плъзна по пластмасата с цвят на слонова кост, а сетне я потупа веднъж-дваж, преди да вдигне поглед към портрета на мъжа си в сребърна рамка, поставен върху раклата от седемнайсети век — още един предмет, донесен от замъка. Замъкът. Замъкът Блец, който за Феликс значеше повече от всичко на света.

 

 

— Тази снимка е нова, нали, Сам? — попита мило Натали, след като погледът й пробяга из стаята и сетне отново се спря на черно-бялата фотография на стената.

— Това е Белведере, един от историческите дворци във Виена. Красота.

Тя мина покрай него, съвсем близо, и погледът му неволно бе привлечен от закръглеността на бедрата й, които се подаваха иззад грижливо изчислената цепка на полата й.

— Не знаех, че си ходил да разглеждаш забележителностите. — Тя се наведе да разгледа снимката и си помисли: скука, скука, пълна скука.

— Взех и Джоана — рече тихо той и добави сякаш като обяснение: — и една приятелка.

— Приятелка? — Тя се обърна и го погледна. — Момичето, с което излезе последния път?

— Да, Кристина.

— Хубаво име.

В стаята влезе Клара и преди да заговори, метна поглед към Натали.

— Вечерята е готова, сър.

Сам се усмихна.

— Благодаря, Клара.

Бе възнамерявал да избегне да вечеря с Натали, но в крайна сметка това се оказа трудно, прекалено много приличаше на бягство. Най-сетне се спря на вечеря у дома, със сигурното и успокояващо присъствие на Клара в кухнята. Обикновено в петък вечер се срещаха с Кристина, след като и двамата приключеха тежката седмица в Хофбург — това се бе превърнало в нещо като ритуал; когато й съобщи плановете си, лицето й се бе изопнало напрегнато. Ала Натали бе тук само за три дни и посещението й щеше да завърши преди дори да се усети.

— Не биваше да си правиш труда, Сам — рече Натали. — Можехме да вечеряме в хотела ми.

— Клара е много добра готвачка, а аз не й давам достатъчна възможност да прояви уменията си; тя очакваше тази вечеря с нетърпение.

Всъщност, той дори не знаеше дали Клара обичаше да готви или не, просто й бе казал да приготви нещо. Седнаха и филипинката се появи моментално като магьосница от кухнята с поднос, от който устата се напълваше със слюнка: лангусти и малки омари, сервирани върху канапе от пухкав ориз, с оформени като сърчица листенца от целина в кръгчета лук, и моркови на малки колеленца наоколо. Сам преглътна изненадан, защото наистина не знаеше какво би могъл да очаква, ала това вече надхвърляше всички предвиждания.

— Ау… ти наистина си се сдобил с истинско бижу тук, Сам! — Натали вдигна очи към широкото, кафяво лице на жената, която се бе надвесила над нея и пълнеше чинията й със сочната храна от подноса. В един къс и незабележим миг погледите им се срещнаха. Натали видя, че очите на филипинката бяха почти черни, пронизващи и тя се напрегна, сякаш този поглед проникваше дълбоко в нея и съзираше всичките сенки, всичките тъмни ъгли, сякаш Клара можеше да разбере каква бе тя. Посегна към чашата с вино, която Сам й бе налял, и бързо я поднесе към устните си.

— Хей, по-полека… — рече Сам. — Би трябвало да се насладиш бавно на виното.

— Какво е? — рече тя, потискайки капризния си темперамент.

— Това е бяло Пиемонт.

— О!

Той се засмя, защото знаеше, че тя изобщо си нямаше представа за какво говореше той.

— Пиемонт е най-известен с червените си вина.

— Ти си страхотно учен, Сам — рече сухо тя. — И още се опитваш да ме заслепиш със знанията си.

— Не, Натали, винаги си грешала — просто се интересувам, това е.

— Не можем ли да поговорим за нещо друго?

— Разбира се, давай.

— Кога се връщаш в Щатите?

— През лятото, като свърши конференцията.

— Каза, че ще се върнеш за Великден, но промени решението си.

— Ами сметнах, че не си струва пътуването, след като ти реши да дойдеш тук.

— А какво ще стане, ако преговорите не завършат така, както смяташ?

— Ами тогава ще трябва да помисля отново — въздъхна той. — Но те ще свършат, ще свършат, по всичко личи, че нещата вървят нататък.

— Някакъв тип се изплю върху палтото ми от чинчила на Пето авеню — намръщи се тя. — Ако това е нещото, към което всичката тази зеленотия се е запътила, аз съм пас.

— Натали — рече той, — когато днес хората видят кожено палто, те си помислят за десетките животинчета, зашити заедно, за да изглеждат красиво.

— Значи след тези ужасни, умопомрачителни преговори кожите ще бъдат забранени, пушенето ще бъде забранено, може би дори и дишането ще бъде забранено…

— Това си зависи от теб, сама знаеш.

Тя се вгледа в лицето му, видя колко сериозен бе станал и разбра, че бе сбъркала.

— Пошегувах се, Сам… Знам колко е важно всичко това, дори започнах да използвам кърпички Тампакс от рециклирана хартия. — Тя се засмя, а Сам се опита да потисне зараждащата се усмивка. Грубовато, но смешно. — Аз наистина знам колко е важно това, Сам, шегата настрана. — Лицето му омекна и тя пийна още малко вино. — Всичките тези неща за тропическите гори, ХФВ, замърсяването, искам да кажа… доста е сериозно, нали?

— Наистина е сериозно, Натали.

— Вашингтон пост писа, че нещата по-скоро щели да се влошат, отколкото да се оправят.

Сам вдигна леко вежди — Натали и Вашингтон поуст!

— Може би, защото това означава да се променят силно и нещата, и хората, а държавите не обичат промените.

— Какви промени?

— Ами например да се намали изгарянето на горива — нефт и особено въглища, да се спре унищожаването на тропическите гори.

— Какво ще се случи, ако това не стане?

— Промени в климата, ще се промени дъждовният режим, нивото на моретата ще се повиши, места като Флорида, Холандия, земите около Бенгалския залив и други ниски области ще се наводнят; някои острови — като Малдивите например — може изобщо да изчезнат от лицето на земята. Житният пояс на САЩ сигурно ще претърпи упадък… да продължавам ли? — въздъхна той. — Това са предположения, но доста са вероятни. А в по-далечна перспектива — кой би могъл да каже какво може да се случи?

— Звучи толкова ужасно…

— Ако не бе толкова ужасно, нямаше да съм тук.

— Последния път, когато бях в Ел Ей^[1], се наложи да нося шалчето си пред устата…

— Атмосферно замърсяване — или смог. Ел Ей е особено уязвим, поради географското си положение — разположен е в долина.

Тя отново отпи от виното и се запита колко ли още време би могла да поддържа интереса си към темата. Започваше вече да й писва, а и в крайна сметка, това не бе неин проблем, защото все пак светът някак си щеше да продължи да се върти. Сам и хората като него щяха да се погрижат за това, дори ако се наложеше тя да се примири с онзи тип, който се изхрачи на чинчилата й. Е, това наистина бе ужасно.

— Може би ще е по-добре да говорим за нещо друго — ставам много досаден, като се зачекне тази тема.

Тя се усмихна внимателно — наистина си такъв — все едно четеше мислите й. Натали погледна в чинията си — сервиран бе резен диня; тя дори не бе забелязала Клара, когато влизаше и излизаше, а може би така бе по-добре. Не й харесваше. Ала тя отново насочи вниманието си към Сам. Поглъщайки хладния, освежаващ плод, го наблюдаваше изпод приспуснатите си ресници. Той бе разхлабил вратовръзката си, а по бузите му бе избила лека руменина, сякаш виното малко го бе хванало. Съвсем небрежно тя разкопча копчетата на своето болеро — бе много красиво, страхотно сполучлива покупка: черно кадифе, осеяно с миниатюрни, кехлибарени мъниста, а под него се разкриваше още една красота — съответстваща черна, кадифена рокля с дълбоко, много дълбоко деколте. С тренирана небрежност тя остави малката наметка на стола и без да поглежда към Сам продължи да похапва от динята си. Той не изрече и думица.

— Може ли да изпием кафето си в бърлогата ти, Сам? — попита тя. — Гърбът още ме боли от полета.

Той я погледна за миг и кимна.

— Разбира се, само ще кажа на Клара.

— Защо не я освободиш, аз ще сваря кафето? Горката жена цяла вечер виси в кухнята да ни глези с тази страхотна вечеря.

Той се изправи, поколеба се за миг.

— Хайде, Сам.

Трудно бе да й откаже.

 

 

Натали огледа грижливо подредения поднос с кафето, приглади роклята си, дръпна я тъй силно надолу, че гърдите и едва не изскочиха от деколтето. Красота, мила — прошепна на себе си тя и посегна към подноса. — О, Сам, Сам, така добре ще си прекараме… Като влезе във всекидневната тя остави подноса и угаси всички светлини, остана да свети само в кабинета му и изпод вратата на Клара долу. Няма да се нуждаем повече от теб тази вечер, слънчице… И тя рязко вдигна в тъмнината ръка с насочен среден пръст напред — груб, злобен жест, защото някак си онази жена я бе разбрала.

Когато влезе в кабинета му, Сам бе застанал до камината и тя веднага разбра, че бе напрегнат, дори когато се опита да скрие погледа си, който пробяга моментално по тялото й.

— Трябва да тръгвам скоро, очаквам телефонен разговор в хотела. — Това, разбира се, не бе вярно, но предизвика желания ефект: забеляза облекчението, обзело веднага Сам.

— Жалко.

— Е, като уговарях разговора, този час ми се видя подходящ — знаех си, че няма да искаш да остана до късно.

Той се изчерви.

— Пийни поне едно питие с мен, преди да тръгнеш.

— Напоследък не обичам да пия сама.

— Добре, добре — усмихна се той.

И двамата пиха коняк от огромни тумбести чаши, а тя се сви в ъгъла на дивана и внимателно кръстоса крака, тъй че той да забележи, че нищо не се бе променило: че бедрата й още бяха твърди, а топлата плът — все още не изгубила лекия си загар.

— Как вървят най-общо нещата? — попита небрежно той, усетил как умората от деня бавно се стича надолу по гърба му.

— Не е както преди, по-добре е, опитвам се да чета повече и яздя много, особено през уикендите.

Прииска й се да се изсмее — Донахю отново се бе появил на сцената, а той обичаше да язди много.

— Ами партитата?

— Може би попораснах, вече не ми се виждат толкова забавни.

— Наистина ли? — усмихна се кисело той.

— Наистина, Сам. — Тя разкръстоса краката си и се наведе напред, за да може той да види гърдите й.

— Предполагам, че хората могат да се променят — рече тихо той и веднага се запита защо го бе казал.

— Би ли ми сипал още един коняк преди, да си вървя? — попита тя и се изправи, сякаш възнамеряваше сама да си налее.

— О… разбира се.

Тя отиде бавно, до библиотечния шкаф, върху който бе оставил бутилката (знаеше, че я гледа), наля си и понечи да сипе и на него.

— Не, Натали.

— Само едно, за из път, Сам — и сетне ще ми повикаш такси.

Той вдигна очи към нея и поклати отрицателно глава.

— Имаш ли още онзи албум на Фелисиано?

— Тук някъде трябва да е.

— Пусни го, Сам.

— Късно е, Натали.

— Тръгвам след десетина минути… хайде…

Той въздъхна и започна да рови из колекцията си от компактдискове, докато накрая го намери. Включи стереото, мушна плочата и отпи от коняка си. Докато топлината на алкохола се наместваше в стомаха му, въвеждащата мелодия на Запали моя огън заструи от тонколоните.

— Сякаш ти говори, Сам, не мислиш ли?

— Знам, че е добра музика, Натали — рече неутрално той.

— О, разбира се, но песента говори… — Тя се изправи и приближи до него. — Защо не танцуваме, само веднъж?

— Защото това не е добра идея.

— За бога, Сам, няма да те изям — въздъхна театрално тя, — това просто е една дяволски добра за танцуване мелодия. — Тя го хвана за ръката и го измъкна в средата на стаята. — Само един танц, Сам.

Той затвори очи, а тя сложи ръцете му на кръста си и обви със своите врата му.

— Отпусни се, просто се отпусни — прошепна тя.

Ала той не можеше да се отпусне, усещаше прекалено силно тялото й, гърдите й, краката й, косата, парфюма, влажната извивка на устните й, които тихо шепнеха в ухото му.

— Шшшт, никакво мислене повече, Сам, само слушай музиката — толкова, толкова е хубава.

А то си бе истина: думите, китарата, този пламенен глас, който искаше тъй много, го замайваха с ужасни перспективи. Сетне ръцете й се плъзнаха надолу по гърба му, бузата й се притисна към лицето му, а бедрата й се натискаха, натискаха към неговите. Знаеше какво щеше да последва, защото преди се бе случвало толкова много пъти, но най-неочаквано се почувства безсилен да го спре; защото го желаеше силно, а когато устните й намериха неговите, той се предаде пред сочния й, търсещ език, който проникна в устата му, изгуби се в аромата на кожата й. Натали.

 

 

Стоеше малко нестабилна пред огледалото и заразвива внимателно сгънатото алуминиево фолио. Прахът започна да се сипе и Натали жадно го заблиза, а сетне постави малка купчина върху опакото на дланта си и рязко вдиша през носа, поемайки смъртоносния снежец, дишайки сетне дълбоко, докато той проникваше във фините капиляри на ноздрите й. О, така е по-добре, много, много по-добре. Поклати глава и се вгледа в изображението на лицето си в огледалото: кожата й имаше нездрав жълтеникав цвят под изкуствения фон дьо тен, очите й бяха кървясали, ала тя се усмихна; знаеше, че след няколко минути, след душа и гримирането, щеше отново да изглежда добре. Бе дълга нощ, тя се бе погрижила за всичко и сега трябваше да плати цената за това, но си струваше, защото Сам най-сетне се бе предал и бе заиграл по свирката й. А и се бе оказало тъй дяволски лесно. Сега вече бе въпрос на време да започнат да кроят планове за бъдещето и нямаше начин тя да му позволи пак да се измъкне.

Погледът й се спря върху фолиото. Сам нямаше никога да узнае, ако бе внимателна, дискретна и докато играеше ролята на добрата съпруга, а Джоана щеше да има друга гледачка, не тази филипинска кучка. Нямаше да е чак такава жертва да се върне отново при Сам, трябваше да бъде реалистка; вече минаваше трийсетте, а репутацията й във Вашингтон и Ню Йорк изключваше порядъчен брак с някого другиго. Ръцете й се надигнаха нагоре, за да опипат мекия й врат, сетне тя ги остави да се плъзнат надолу, към гърдите — леко и грижовно ги докосна, сетне — още по-надолу по плоския корем и към бутовете, които бяха почти твърди от ездата — тя се усмихна тогава — и от всекидневните занимания в гимнастическия салон. Хубаво дупе, прошепна тя. Спря душа и излезе изпод него в синьо-бялата баня на Сам, загърна се собственически в хавлията му, погледна се пак в огледалото му и рече: Мой. От кокаина вече се чувстваше наистина добре; започна енергично да разчесва косата си, сякаш пръстите й бяха наелектризирани, сетне я вдигна бързо нагоре и остави само няколко, внимателно подбрани кичурчета да се спускат съблазнително към врата й; малко руж, червило, грим и бе вече почти готова. Тъкмо тогава иззвъня телефонът. Нерешително пристъпи в коридора. Виждаше как апаратът почти вибрираше от пронизителния, ритмичен звук; Сам спеше, а Клара… къде, по дяволите, бе Клара? Натали влезе в хола и отиде до телефона.

— Ало.

Мълчание.

— Ало.

— Извинете, Сам там ли е?

Натали се усмихна.

— Имате предвид Сам Коен ли?

— Да.

— Той е в леглото, завит през глава. — Искаше й се да се изсмее, би дала всичко, за да види лицето на онази жена. Кристина?

— О, разбирам.

— За кого да му предам.

— Кристина.

— Кри-и-стина — рече провлечено Натали. — О, да, Кристина. Сам ми каза за вас.

— Така ли?

Горката крава!

— Каза, че сте била много добра с него.

— Наистина?

— О, да, каза, че щял да ви бъде винаги благодарен.

Отново мълчание.

— Бих ли могла да говоря с него?

— Съжалявам, Кристина, но той наистина спи, завит през глава, а и аз ще се присъединя към него, веднага щом приключим този разговор. — Тя въздъхна. — Виждате ли, при нас така се получи, просто едно от тези неща… Знаех, че ще се съберем отново, бе само въпрос на време, съжалявам много, че се набъркахте във всичко това.

Натали вдигна свитата си в юмрук ръка към устата, сякаш това щеше да й попречи да се изсмее на глас.

— Бихте ли му казала, че съм се обаждала?

— О, разбира се.

Как не! В слушалката се чу изпукване, Кристина бе затворила. Натали изгледа апарата, устните й се разтеглиха в подигравателна усмивка и тя изплези език — дълъг, розов и влажен, сякаш току-що бе глътнала малина.

Тя стегна по-здраво колана на хавлията на Сам и се запъти към спалнята, ала неочаквано мярна нещо черно-бяло пред кухнята. Натали леко се сепна, когато погледът й се фокусира върху широко отворените очи на Клара, които я гледаха презрително; лицето й помрачня и се намуси и въпреки всичката й красота, в този миг тя неочаквано стана грозна, неприятна за гледане. Филипинката трябваше да си върви… оп-ре-де-ле-но.

 

 

— Не знаех, че си вкъщи, Джон.

— Заседанието свърши по-рано, отколкото очаквах. — Той разхлаби вратовръзката си и хвърли поглед към покритото с кожа писалище, за да види дали имаше поща; това бе безопасен, всекидневен навик. Елизабът си остана седнала, непрочетеното списание лежеше в скута й. Той я погледна в един болезнен миг, прииска му се да я пита дали се бе срещала с него днес и дали щеше да измисли някое неубедително извинение, за да излезе тази вечер. Ала се боеше от себе си, боеше се от тази друга личност вътре в себе си, която го принуждаваше да бъде спокоен и хладнокръвен, тази личност, която се срещаше в хората, вървеше, разговаряше, беше старият Джон — сякаш светът му не се срутваше.

— Как вървят нещата?

— Имаме всички шансове да приключим.

— В края на юли ли?

— Навярно… — Не искаше да й зададе неизбежния въпрос: Защо бе този неочакван интерес? Ала това бе нещо, което щеше да премълчи, нещо, което не можеше да изрече. — Искаш ли нещо за пиене?

— Да, моля. — Тя се вгледа в широкия му гръб, докато той се приближаваше към масата със сребърния поднос и батареята от гарафи върху него. — Онзи ден май срещнах една твоя колежка.

— Коя?

— Запозна ни на Бала в Операта — тъмнокосо, хубаво момиче. Май се казваше Лаура.

— Лаура Дръмънд. — Той се обърна с чашите в ръце. — Защо смяташ, че май си я срещнала?

— Извинявай… Не е май, наистина я срещнах, но при доста странни обстоятелства и ми се стори, че бе в доста тежко положение.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност едва не се сблъскахме… — Тя преглътна в опита си да избегне споменаването на мястото на срещата им. — … и ми се стори, че не само плачеше, но и върху лицето й имаше огромна рана — насинено и почти затворено око.

Веждите на Джон се събраха при намръщването му.

— Къде стана това?

Погледът на Елизабът бе привлечен от лицето му.

— Близо до Кметството.

— На улицата ли?

— Не съвсем.

Той я погледна, досетил се веднага, че тя е била при него.

— Къде? — Знаеше къде живее Нилсен, ала кой знае защо искаше тя да му каже.

— В жилищен блок.

— Ясно.

Това бе достатъчно.

Тя се изчерви, но не отклони погледа си и той усети как го бодна странно възхищение. Елизабът можеше да го накара да изпита това дори и сега, дори и сега. Остави питието си.

— Най-добре ще е да сложа Кристофър да спи, ще ме чака за приказката си.

— Нека аз, Джон — рече тихо тя. — Искам аз да го сложа да спи.

Пак го погледна така и той усети как го прободе страхът. Тя се изправи, прекоси стаята до сянката на отворената врата, но сетне се поколеба и се обърна.

— Можеш да получиш Вашингтон…

— Да.

— Това е добра новина.

Тя обаче вече нямаше значение, нямаше радост и трепетно очакване в едно бъдеще без нея, без значение колко внушително или престижно изглеждаше то. И това му бе отнела.

— Какво ще правим? — попита тихо той, удивен от спокойствието на собствения си глас, удивен, че думите бяха се изплъзнали тъй леко.

— Не знам, Джон. — Тя сведе очи, сетне го погледна и прошепна: — Не знам.

Сетне извърна глава, обърна се и излезе през вратата; той чу бавните й, уверени стъпки, които я водеха към стаята на сина им и я отдалечаваха от него.