Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (2)

2.

Денят бе сякаш изваян от кристал, с контрастни черти и невероятно красив. Снегът обвиваше с мека пелена близките хълмове, а бледата слънчева светлина ги полираше така, че на Женевиев й се струваха едва ли не направени от стъкло. Тя премигна и извърна поглед към прозорците на замъка Блец, които блещукаха в рамките си, към масивните форми на самия замък, с неговата строга красота, кацнал до малкото езеро, което сякаш лежеше, черно и покорно, в нозете му. Бе малко след разсъмване, ала тя не можа повече да лежи с отворени очи в постелята, затова се облече топло и тръгна да броди из замръзналите ливади. На слабата светлина усещаше как клепачите и натежават като оловни, но снежните иглици, които жилеха лицето й, я държаха съвсем будна. Вятърът започваше да хапе и тя се почуди дали гостите, й щяха да успеят да се доберат до замъка в безопасност, преди да е навалял още сняг. Вдигна очи към замъгленото небе и й се стори, че забеляза прояснение — изтъняване на дебелите, сиви облаци. Не бе чак толкова зле това идване, не породи онова познато чувство на мрачна тежест, на поробеност, което често бе изпитвала преди. А и на София много й хареса. И на двете деца им харесваше. Но за Феликс замъкът означаваше много повече. Женевиев предполагаше, че той бе изцяло на съпруга й; символ на всичко онова, което бе искал от живота си. Макар, разбира се, той никога да не го бе признавал.

Зави от белите, сякаш вкаменени морави и пое по настланата с каменни плочи пътека, успоредна на езерото. За миг се облакъти на полуразрушена стена и се взря в плътните, черни води. Брат й бе умрял тук. Той просто бе направил това, което правеше тя сега — бе гледал повърхността на езерото — стената, на която се бе подпрял, се бе срутила и Хайнрих се бе свлякъл заедно с нея. Сякаш бе осквернил някое божество, някакъв древен, отдавна забравен бог на това малко, високомерно езерце. Тогава тя бе на дванайсет години, а Хайнрих — с две години по-малък. Дори и сега, след всичките изминали години, тя все още можеше да чуе шума на тялото му, което се строполява върху камъните и сетне резкия плясък във водата и кръговете около него.

Вятърът впи нокти в косите й, а мислите й се понесоха невъзвратимо назад с идването на пълзящата, надигаща се мъка. Винаги ставаше така. Красивата й, крехка майка тогава бе припаднала, сетне повехна и не след дълго умря в стаята си над водата. Баща й бе останал, както винаги, отчужден, но когато тя се осмеляваше да го погледне с детските си очи, резервираността му ставаше някак страховита; тогава тя изпитваше болезнено, нездраво чувство, което като топка, голяма колкото човешки юмрук, сякаш се издуваше в корема й, докато го гледаше как си тръгва. Вината бе нейна.

Очите й започнаха да парят и Женевиев ги притвори. Бавно повдигна глава и остави нежните снежинки да падат, да се стопяват и да се стичат в безредие върху лицето й. Вече не говореше за Хайнрих, а и Феликс никога не задаваше неделикатни въпроси, които биха могли да предизвикат миналото да се набърка в настоящето. Подобно нещо се беше случило само веднъж и съпругът й се закле никога повече да не пита. Тя бе тъй емоционална, а той ненавиждаше това.

Женевиев отново погледна водата и се опита да потисне старите, неутешими спомени. Защото не можеше да си тръгне или да се върне в замъка Блец и при София, да разговаря и да се усмихва, да бъде пак обичайната Женевиев, докато бе налегната от тази тъга.

 

 

— Мили боже…

Елизабът вдигна поглед, мислите й бяха прекъснати. Джон още бе скрит зад сутрешния си вестник и тя с облекчение забеляза, че той не би могъл да види сянката на отегчението, която пробяга по лицето й.

— Какво има?

— Помниш ли Питър Брант? — Джон остави вестника настрани и я погледна. — Шуреят на Стюарт… запознахме се на вечеря през лятото.

Елизабът се намръщи, докато ровеше из паметта си.

— Журналист е… висок, рус… — добави тихо Джон. — Или по-скоро — беше.

Тогава тя си го спомни, спомни си, че носеше ужасна морава вратовръзка, сякаш я бе взел за случая от някого назаем. Бе доста остроумен, доста симпатичен с въздългата си руса коса.

— Мъртъв е.

Тя запремига бързо, след като улови неподвижния втренчен поглед на мъжа си.

— Как е починал?

— Убит е край танзанийско-замбийската граница. — Джон извърна поглед. — Накълцан до смърт.

Тя преглътна.

— Сигурен ли си, че е той?

Доста остроумен, доста симпатичен.

— Не са много журналистите на име Питър Брант, почти трийсетгодишен, племенник на министъра на вътрешните работи…

— Джон, какъв ужас!

Тя се пресегна и той й подаде вестника. Ако не бе новината за срещата на Горбачов с китайците, смъртта на Питър щеше да е главното заглавие. Вместо това съобщението бе смъкнато в долната половина на страницата, придружено с негова снимка — усмихнат, с шапка. Племенникът на вътрешния министър — убит. Погледът й пробяга по грижливо подбраните думи на текста и подзаглавията. Заклан… слонова кост… безскрупулни… Убили го бракониери на слонова кост на двайсетина мили от границата.

— Бедният проклет глупак!

Джон се изправи и отиде до прозореца. Краткото му посещение в Африка преди шест години изплува в съзнанието му с цялата си напрегната и объркана красота. Бе отседнал в къщичка някъде в огромната пустош на Серенгети и бе съзерцавал как слънцето се издига — великолепно — иззад, хоризонта отвъд равнината; дремеше и чакаше до онзи добре познат кладенец с комарите, мухите и жегата, която пронизваше гърба му и през платнището на покрива. Бяха улучили някакво животно до водата — някаква лудост от прах и ритане, писък. Той с неохота си помисли за Питър Брант — как тича самотен под жестокото и изящно слънце.

— Най-добре да тръгваме, Джон…

Обърна се към жена си. Тя се опитваше да отвлече мислите му. Елизабът я биваше за това. Дали съзнаваше как облекчава живота му? Нямаше никакъв спор, никакъв друг избор в начина, по който той гледаше на нея, в начина, по който я желаеше.

 

 

Пътят се виеше, отдалечавайки се от Дунав; започнаха да се изкачват. Елизабът се обърна назад и видя черната дъга на великата река да чезне от погледа й. Бяха следвали почти правия път към Братислава и чешката граница, но като наближиха границата, завиха наляво. Времето се бе задържало без промени, но снегът, дебел и замръзнал, покриваше всяка нива, всеки рид, достигаше до всяко шосе, притаил се сякаш в очакване. Тази нощ можеше да вали още и тя си помисли за Кристофър. Той бе приел заминаването им само с леко недоволство, но щеше да се чувства по-щастлив у дома с Грейс, бавачката му, с играчките и книгите си.

Тя се усмихна леко, когато в съзнанието й изплува живата картина как той се бори с всяка страница. Нямаше още четири години, а вече четеше. Беше много горда, когато за изненада на Джон синът им прочете с нейна помощ първото си изречение. Майчинството я бе заварило неподготвена, но въпреки това я бе погълнало напълно. Понякога, като се вглеждаше в безукорното му, меко, бебешко лице, тя се улавяше как удивена и захласната дълбоко поема дъх, въпреки познатите болезнени отгласи и въпреки онази рана, която никога не се затвори.

— Надявам се, че снегът няма да ни затрупа. — Тя погледна Джон. — Обещах на Кристофър, че ще се върнем утре навреме за вечеря.

Джон не отговори веднага, а когато го направи, тя разбра, че мислите му бяха другаде.

— Дяволски ще се размирише…

— Имаш предвид случая с Питър Брант ли?

— Така и би трябвало да стане; не виждам как вътрешният министър би преглътнал всичко това.

— Но какво може да стори?

— Да засили натиска — рече бързо той. — Търговията със слонова кост е ужким напълно забранена, но все още съществува нелегална мрежа, която действа. Дори и сега, след всичките приказки и извиване на ръце — а не забравяй и смъртта на Джон Адамсън на практика поради същата причина — бракониерите си вършат работата фактически безнаказано… някои с помощта на собствените си правителства. — Той въздъхна. — Така например, средностатистическият ловен надзирател не е въоръжен с автомат АК-47^[1], за разлика от средностатистическия бракониер. Средностатистическият ловен надзирател, мила моя, ще е голям късметлия, ако разполага с едно добре наточено копие, което да забие в гърба на средностатистическия бракониер. — Той поклати глава. — Извинявай.

— Не се извинявай, Джон, не ти се случва често да избухваш…

— О, така ли? — Той се намръщи. — Смяташ ли, че това е добре за мен?

— Навярно. — Тя се насили да се усмихне. — Винаги изглеждаш прекалено овладян.

— Това ми звучи доста, как да го кажа, необещаващо, ако не и скучно…

— Не, нямах това предвид — рече тя, неочаквано сгрешила. — Както и да е, ако се върнем към това, което каза… — добави бързо тя, опитвайки се да смени темата, защото изглежда щеше да го засегне някак си, в сегашното му настроение, — смяташ ли, че Питър Брант се е опитвал да докаже връзката между бракониерите и правителството, да се сдобие с фактически доказателства за корупция във висшата власт?

— Възможно е — и той отново въздъхна. — Може би убийството му ще бъде онзи стимул, необходим, за да се достигне до тези тъй наречени висши власти, но не завиждай никому за подобна задача; следата ще се проточи почти през половината земно кълбо — Заир, Замбия, Танзания, Франция, Близкия изток, Сингапур, Хонконг — да изброим само няколко страни.

— Мистър Пуун…

— Нашият човек в Хонконг, но той се измъкна напоследък от картинката, стана твърде горещо.

— Очевидно публикациите в пресата, и общата забрана ще изиграят роля за прекратяване на търговията, нали?

— Това е надеждата на всички. Но не забравяй резерватите — защитени, но уязвими за бракониерите — намаляващият брой на животните и забраната върху вноса на слонова кост налива вода право в мелницата на черноборсаджиите; бивниците поскъпват още повече, а особено на близкоизточните и китайските пазари нямат време за сантименталности относно слоновете — щом искат слонова кост или рогове от черни носорози, или каквото и да е друго, те просто го получават. — Той я изгледа намръщен. — Тук е мястото и на вечния проблем на корупцията, която е разпространена отгоре до долу в страните от Централна Африка, а естествено е в страни, в които бедността е норма, един местен човек, станал бракониер, да получи възможността да спечели равностойността на тригодишната си заплата само за един ден бракониерстване; той би сметнал себе си за глупак, ако не го стори. — Джон поклати глава. — А британското решение да остави Хонконг да продаде запасите си от слонова кост изобщо не помогна. Слава богу, че поне с това се свърши.

Елизабът се извърна към прозорчето си и се опита да си представи палещата жега на африканската равнина, но белотата навън не й позволи да го стори.

— Питър женен ли беше?

— Миналата година не беше. — Той я погледна отново, съжалил моментално за лековатия си отговор, а сетне бързо вдигна ръката й до устните си. — Съжалявам, че продължих толкова дълго на тази неприятна тема.

— Не се извинявай, не съм крехка като стъкло, Джон.

Той отново обърна поглед към пътя, малко сепнат от неочаквано острия оттенък в тона й.

— Безпокоиш ли се за Крис?

Тя гузно въздъхна на себе си.

— Не особено — отвърна и сетне добави, полуизвинително: — Малко съм уморена, това е всичко.

Бе почти вярно, най-малкото за това, че не можеше да заспи дълбоко, че съзнанието й се преобръщаше отново и отново, връщайки миналото във великолепни и болезнени цветове, тъй, че не Джон я люби, когато сивата зора се прокрадна в стаята, а Карл — ръцете на Карл, устните на Карл, тялото на Карл, което я изпълваше с постепенно, бавно задоволство.

 

 

Не бе най-подходящото време на годината човек да разглежда забележителностите, осъзна Сам, но имаше нужда от разходка, а и трябваше да поопознае града поне малко. Отвори и препъна пътеводителя в ръка и с насилена решителност пое нагоре по Вайнбургщрасе към Францисканерплац, малко площадче, на което се издигаше францисканската църква. Спря за миг в края на площада и зарея поглед нагоре към старите покриви, а сетне — надолу, през арката към тесния калдъръм, който водеше към хубав, заслонен вътрешен двор. Старата Виена. Няколко минути поседя на една от тъмните, резбовани пейки в църквата, празна, ако не броим една изплашена старица и младеж с дълга коса. В основата на всяка позлатена статуя имаше грижливо подредени цветя; сенчестите мраморни ъгли се губеха скромни под богато украсените тавани и стени. Погледът му проследи скулптираните стени нагоре към свода и сетне изведнъж се улови, че гледаше лицето на Исус Христос. Този Исус имаше мило, хубаво лице, без дори следа от болка, страдание или мъка, даже и без следа от най-малкото недоволство от лудориите на човешките същества, което това лице бе принудено да наблюдава отгоре. Сам уморено въздъхна. Не му бе мястото тук; всъщност никъде не му бе мястото. Дори и еврейското бе изчезнало от него.

Когато затвори тежката дървена порта зад гърба си, вятърът дръпна яростно пеша на палтото му и преди да продължи, той потрепери; музиката на нечий стереокасетофон обаче го спря и той се усмихна. Скот Маккензи. Кой знае защо му се видя истинско чудо: да стои във Виена посред зима, вятърът да свири в ушите му, а той да слуша как го зоват сладките тонове на Сан Франциско. Защото те наистина го зовяха. Всичката онази безразсъдна, ленива красота, която преди много време го бе накарала да затаи дъх, защото му се струваше, че младостта, онази високомерна младост, би могла най-сетне да промени света.

Сам преглътна и живата, луда картина на попфестивала в Монтерей изплува сладостно в съзнанието му. Музиката ги свързваше всичките — Хендрикс, Джоплин, Мамас енд Папас, Отис Рединг. Полицаите носеха цветни венци на вратовете си. Всички, абсолютно всички, изглеждаха сърдечни и великодушни. Той изгуби девствеността си през онова дълго, горещо лято на любовта, когато всичко изглеждаше постижимо. Но мечтата, всички мечти бяха попарени и загинаха, поне така му се струваше. Баща му го бе определил като напрегнато задоволяване на собствените страсти, майка му се бе усмихнала, и му каза, че го ревнувала.

Сам поклати леко глава и се насили да тръгне отново. Какво бебе е бил тогава! Но за известно време това има ефект, поне така му се струваше. Хората наистина се обичаха един друг.

Виденията му избледняха. Къде ли е била тогава Натали? В първи клас. Той сви рамене и прогони образа й от мислите си. На нея щеше да й хареса всичко там, но се бе родила твърде късно. Вместо това, сякаш да навакса тази загуба, бе наченала своето празненство по-късно, когато всички цветя и цялата музика бяха вече мъртви. Тя поглъщаше наследството на шейсетте години сякаш бе еликсирът на живота. Питаше се дали някой изобщо си бе имал представа, че когато тя бе имала достъп до секретни документи, засягащи националната безопасност — някои от най-строго засекретените тайни на страната — от цели две години вече бе на кокаин. Беше му го казала по-късно, в една дълга нощ, вече след като бяха женени, когато изпи няколко чаши шампанско в повече. Покривката на леглото бе тъмносиня, спомни си той, сатенена, а тя се бе проснала гола напряко върху гладката, лъскава материя. Те изобщо не разбраха. Сами… поне тези, които трябваше… Разсмя се дълбоко и гърлено. Никой не знаеше за добрата стара Натали… Блуждаещият й поглед най-сетне се бе установил върху лицето му и тогава тя се усмихна, усмивка, която щеше да му стане твърде позната: дългите, загорели крака се отвориха; слабите, изкусни пръсти пробягаха по корема й и се плъзнаха надолу, надолу към тъмните косми на върха на бедрата й и Натали изви нагоре гръб, гърчейки се върху хлъзгавия сатен. Той бе застанал на вратата, парализиран, умиращ от желание, докато ръцете й отново се раздвижиха бавно, бавно нагоре, за да погалят гърдите й.

Сам затвори очите, сякаш да изгони видението. Добрата стара Натали!

Когато наближи Кертнерщрасе, сивият мраз го принуди да влезе в едно кафене и той седна до една пластмасова масичка, загледан в хората, които внимателно вървяха по заледената улица. Горещият шоколад, който поръча, опари пръстите му; вдигна чашата до устните си и остави сладката, лепкава течност да се плъзне по размразяващите му се вътрешности. Тя щеше да пристигне прекалено скоро, разбира се, той още не е готов за нея.

Сам въздъхна и сведе поглед към безопасния ръб на чашата си. След три седмици — бе казала тя — и той не можеше да направи или да каже нищо, за да я накара да промени решението си; тя дори бе успяла да го открие в Хофбург и да го измъкне от заседание с лъжата, че било спешно. Спешността се състоеше в това да му съобщи датата и часа на полета си. Той усети как го прониза тревога, като си помисли за Джоана; защото Натали щеше да бъде чаровна, Натали щеше да бъде удивително привързана. Дори и към него; знаеше и това. Поне щеше да отседне в хотел, така че посещенията й можеха да бъдат ограничени и той щеше да направи така, че разписанието им да му бъде удобно. И все пак, в някакво мрачно, жалко ъгълче на ума му се таеше съзнанието за собствената му слабост и той изведнъж се усъмни в решимостта си, защото знаеше, че дори и сега, след всичко случило се, тя щеше да намери начин; да го предугади, а когато тази мисъл доби очертания и сетне изчезна, заместиха я странни, смущаващи парчета от миналото, които незабелязано се промъкваха в съзнанието му, за да го подиграят. Натали буквално го бе прелъстила; тя го бе докарала бавно, о, тъй бавно, до такава степен на трескаво желание, че той бе плакал под пресметнатите свещенодействия на изкусните й пръсти и език. И дори сега, когато седеше, потънал в анонимността на това виенско кафене, той чувстваше как при спомена кръвта нахлуваше в главата му, усещаше как дивият, необуздан плам на желанието жегва слабините му. Това бе толкова отдавна. На друга планета. Но след раздялата им той не бе имал никоя друга. А това си бе опасно, нали така?

Сам вдигна очи към прозореца и потисна тази мисъл. Не искаше сега да мисли за това, не и след като започваше да се радва на новооткрития си покой. А освен това съществуваха и други жени, нали? Но дори и след като изпи и последните капчици от чашата си, лицето на Натали се прокрадна нежелано в мислите му и той виждаше единствено влажните й, червени, разтворени устни, гладкият розов език, който се плъзга по съвършените бели зъби.

 

 

— Това място може да ви се види малко студеновато, но храната винаги е добра, а обслужването — отлично…

Лаура отвърна на погледа на Ралф и се опита да разтегли устни в нещо като усмивка. Свикнал е да общува с жени, помисли си тя, опитността му изглежда сякаш вродена. Не можеше да си представи Андрю да си даде труда да обяснява избора си на ресторант — щяха да отидат в него, защото е близо, или защото му се е приискало къри или китайска кухня. В съзнанието й изплува живият образ на лицето му от вечерта преди тя да замине от Лондон: малко намусен, тънките устни изкривени леко на една страна, умните очи, наполовина притворени, докато си играе с кафената лъжичка. Вечеря за довиждане. Ресторант Бомбай… избран от него… дори и тогава. Андрю някак си бе открил номера винаги и с най-малки усилия да става на неговото и това бе едно от нещата, които направиха избора й да дойде във Виена по-лесен.

Тя леко се намръщи, сигурна, че невинаги бе било така. В първите дни той се бе опитвал да й се хареса и да направи впечатление, но харесването бе станало задължително, а нуждата да впечатли вече не съществуваше. Близост, която ражда презрение, предположи тя. Може би при това положение бе добре, че тя напусна Лондон, а завоалираните му предупреждения щяха да се поохладят. О, все още й липсваше, нямаше защо да се заблуждава по този въпрос, но не бе особено ревностен в телефонните си обаждания, след като тя пристигна във Виена, а и бе получила само едно писмо. Но естествено той бе свободен да прави каквото си ще, а тя бе човекът, който му бе поднесъл тази свобода на сребърен поднос. А Андрю, независимо от всичко, бе хубавеляк и очарователен, когато това се налагаше. Защо да не е прекалено зает, за да й пише? Защо да не ходи по приеми, в нощни клубове? На практика тя му бе дала картбланш да го прави. Андрю обаче не обичаше нощните барове.

Тя въздъхна тихо, отхвърли с усилия тези мисли и насочи вниманието си върху менюто, позволи на погледа си да пробяга по възхитителните описания на риби, мекотели, телешко и топли и студени салати. Ралф я улесни; след богатата вечеря в Империал бяха обядвали веднъж заедно и сетне той небрежно я покани отново на вечеря през уикенда. Беше й трудно да откаже, а и той не настояваше — никакъв натиск, никакви евтини свалки или предложения да се качат в апартамента му за чаша кафе. Необходими й бяха години, докато схване, че за мнозина мъже приемането на кафе бе като парола за секс; понякога дори се чудеше дали не е бавно схватлива.

— Виждаш ми се малко умислена, Лаура.

Гласът му я сепна и я измъкна от бляновете й; още веднъж се удиви на почти перфектния му английски; ако се изключи лекият чуждестранен акцент, който не можеше да се сбърка.

— Съжалявам… но седмицата бе доста трескава… Времето ми се разкъсваше между посолството и конференцията и ми се струва, че едва сега се връщам отново на земята.

Не бе съвсем, вярно, но за момента това не бе от значение.

— Посланикът ви сигурно ще поиска да те задържи и след това.

— Да… да, предполагам, така ще стане. — Погледът й срещна неговия.

— Значи те очакват три години във Виена…?

Тя премигна. Три дълги години.

— Да, така е.

— Ентусиазмът ти е безграничен.

— Съжалявам.

— Недей съжалява. Това е предимство за теб; не е лесно човек да се мести на ново място, в нова страна на всеки три години и да оставя след себе си приятели и любими.

Лаура го погледна в мига, в който устните му образуваха съчувствена усмивка.

— Не, наистина не е.

— А ти си оставила някой особен приятел, нали?

В един миг тя се поколеба.

— Да, толкова ли ми личи?

— Имаш много изразително лице.

Тя се улови, че се изчервява. Стори й се, че казаното бе съвсем интимно.

— Имахме, би могло да се каже, фундаментално несъгласие.

— Аха…

— Неговата кариера минус моята.

— И той спечели?

— Вече не съм сигурна… — рече бавно тя и се усмихна с нотка на тъга.

— Прости ми, не исках да си пъхам носа.

— Моля те, не се извинявай — рече бързо тя. — Както и да е, това едва ли е най-подходящата тема, след като бе така любезен да ме поканиш на вечеря.

— Никаква любезност. Ти си чудесна компания — излъга той. Освен че бе нервна, тя бе и почти мрачна, но той потисна естественото си нетърпение с внимателна и добре тренирана лекота. — А Виена може да бъде много самотен град за един бизнесмен, който само долита и отлита непрекъснато.

Това бе отчасти истина. Погледът на Ралф пробяга по лицето й, по бялата й шия и по деколтето на блузата й. Лаура наистина бе много привлекателна и в крайна сметка той скоро щеше да открие, че целта на упражненията му щеше да бъде истински деликатес.

— Чакай сега, защо не вземем да хапнем…

Тя го гледаше как насочи вниманието си към менюто, а сетне — към най-близкия сервитьор и се почуди защо ли изпита съвсем леко, смътно раздразнение. Никога не бе гледала на себе си като на добра компания; въпреки това Ралф правеше всичко възможно да поддържа контакт с нея. Всъщност той упорства доста, преди тя да се съгласи да се видят отново — сигурно си бе наумил нещо повече от обикновено приятелство? Навярно след първоначалното ухажване сега се чудеше дали тя си струваше усилията. Във всеки случай, кореше се сама тя, имаше ли значение дали бе направил опит да я свали, дали самата тя не се превръщаше в невротичка?

За момент Лаура скри неудобството си зад сигурната стена на менюто, докато не чу шума на наливаното в чашата й вино.

— Кортон Шарлеман… великолепно бяло вино… чудесно върви със стридите…

Докато вдигаше чашата, Лаура срещна погледа му.

— Освен че познаваш хубавите вина, говориш добре и френски, така ли?

— И италиански, и испански, и унгарски. — Той видя как тя повдига вежди. — Необходими са ми за работата.

— Сигурно е много интересна.

— Така е! — Той отпи от виното. — Макар мнозина да смятат компютрите за малко отегчителни.

— И на мен ми се налага да използвам компютър.

— IBM ли е?

— Как позна…? — отвърна сухо тя. Той се усмихваше, а тя изведнъж осъзна, че бе започнала да се забавлява.

— Лесно… искаш ли да разговаряме за това?

— Не, не мисля.

Той се засмя. Красиви зъби. За частица от секундата неговите познания и смехът му сякаш превключиха невидимата скала в главата й и тя се улови, че очите й го оценяваха по-нов начин. Ралф бе много по-различен от Андрю, но в това нямаше нищо нередно; брюнет, докато Андрю бе рус, доста по-широкоплещест, в сравнение с идеалните пропорции на Андрю.

— Рееше се нанякъде.

— Съжалявам, бях много далеч оттук.

— Мога ли да попитам за какво си мислеше?

— Приличаш ми на някого. — Тя усети как леко поруменя от лъжата.

— Ти също ми приличаш на някого.

— Така ли?

Почти.

— Последния път бях в Гърция. Тя бе тъмнокоса като теб… доста хубава.

Погледът му се плъзна към прозореца.

Лаура пое дъх в очакване собственият й глас да наруши мълчанието.

— Мога ли да попитам какво се случи?

— Беше твърде млада — твърде, прекалено млада — рече тихо той. — Само шестнайсетгодишна, дъщеря на стар приятел.

— Прозвуча ми така, сякаш си най-малкото разочарован.

А това я подразни, поне малко.

— Разочарован ли? Не… всъщност не, не и така, както си мислиш. — Той отвърна на погледа й. — Тя бе нищо повече от едно дете. Възхищавах се на чистотата й, това бе всичко, ако не ти звучи прекалено сантиментално. Същността на красотата в древна Гърция.

Ралф се усмихна. Въпреки всичко той я бе обладал, а тя си нямаше и хабер, малката Нина, когато той затвори вратата на кухнята и я насили върху коравия, пръстен под. Само очите й, онези огромни, кръгли, влажни очи бяха се издули и станали още по-големи от страх. Георгиос му бе длъжник и той се възползва.

— Гръцката история ми е хоби. — Той се пресегна през масата и наля още вино в чашата й. — Може би след вечеря ще поискаш да видиш нещата, които съм събирал с години? — Той наблюдаваше лицето й, забавно му бе, че отгатва какво си мислеше. — Апартаментът ми е само на пет минути път пеша оттук.

Тя знаеше това, беше го потърсила на картата на Виена. Лаура се усмихна с известна доза неудобство. Значи, това бе свалката. Тя отмести поглед върху раменете и силните му ръце, облегнати небрежно на масата. Може би грешеше. Щеше да е детинско да откаже.

— Да, бих се радвала.

— Добре.

 

 

Нямаше обаче никакво сваляне, никакви нарочни или несъзнателни опити да се приближи, да я докосне. През цялото време на гостуването й Ралф се държа безукорно. Дори когато стояха заедно в дълбоката, ярко осветена ниша, в която бе подредена по-голямата част от колекцията му, между двамата имаше внимателно изчислено разстояние и тя бе принудена да се съсредоточи върху гласа и думите му, както и върху изящните предмети, които той й подаваше да разгледа. Всъщност тя се увлече, заинтересува се, докато той й разказваше сбитата, кратка история на всеки предмет.

— Да вземем Пан — бе рекъл той, — който, според гръцката митология, би трябвало да е толкова грозен по рождение — с рога, брада, опашка и кози крака — че майка му избягала от него от страх…

Той постави черната каменна фигурка в ръцете й и тя почувства определено отвращение от грубото, получовешко лице, което я гледаше от статуетката. Ралф се усмихна.

— Пан е олицетворение на дявола, или на почтения човек, на древния култ на родитбата… майсторът на оргиите — отбеляза тихо той, — единственият бог, който е умрял. — Той взе отново фигурката и я постави обратно на една от осветените лавици. — Но любимата ми, разбира се, е тази дама — и той взе красива бронзова статуетка, сетне застана зад Лаура и я накара да прокара пръсти по закръглената фигурка на богинята на желанието Афродита. — Толкова е истинска, нали?

Тя кимна в съгласие, а бузите й пламнаха, поради близостта му, поради това, че ръцете му бяха върху нейните, а гласът му, думите му я възбудиха неочаквано и ужасяващо бързо.

Но сетне той се отмести от нея, все още усмихнат, ролята на музеен екскурзовод свърши и тя се запита дали той не си играеше с нея, само да я раздразни, защото не бе плод на въображението й начинът, по който той стисна пръстите й, не бе плод на въображението онзи горещ дъх, който усети върху извивката на бузата си, докато той възхваляваше очевидните достойнства на богинята на желанието. Сетне обаче той я отведе във всекидневната, настроението се прекърши и тя си наложи да прехвърли възхитата си върху чудесно използваното пространство. Сетне отидоха в една стая, която изглежда бе дълга, колкото бе дълга и самата сграда — безкрайна. Абсолютна белота, нарушавана само от дървените постаменти и гръцките статуи, само че тези бяха големи, безупречни, модерни. Контрапунктът бе великолепната тераса, настлана с черно-бял мрамор, от която се разкриваше панорамна гледка към града. Тя се улови как тихо затаява дъх пред това море от заснежени покриви, обляната в светлина красота на храма Свети Стефан и подредената хубост на приказна Виена.

— Просто… просто е красиво.

— Мислех си, че ще ти хареса.

Тогава той направи кафе, превъзходно, гъсто турско кафе. Накрая рече съвсем простичко:

— Мисля, че е време да те изпратя до вас.

Тя предложи да й извика такси, но той отказа.

— В Шнелингассе си, нали?

Тя кимна в потвърждение, а като стигнаха до входната врата, се запита защо ли трябваше да изпитва съвсем леко разочарование. Той не бе направил нито една погрешна стъпка, която да бъде изтълкувана като опит за сваляне, който тя бе очаквала, който бе желала, не бе ли така? А може би просто бе минало твърде много време, откакто бе играла тази игра и бе излязла от форма. Но навярно, в крайна сметка, нейното бе само едно добро старомодно любопитство, защото не можеше да се отрече фактът, че Ралф бе различен. Тя мина покрай него, вдишвайки слабия мускусен аромат на одеколона му, чистата, сапунена миризма на кожата му. А имаше и нещо друго, нещо, което тя не можеше да долови, което се изплъзваше неуловимо изпод повърхността на съзнанието й.

 

 

— Не искам да ме оставяш сама.

Кристина се взря в майка си, ненавиждайки този миг.

— Но трябва да вървя…

— Болна съм.

— Лекарят каза, че няма нищо сериозно.

Кристина бавно преглътна и си наложи да отмести поглед към портрета на император Франц-Йосиф I, който висеше над огромната камина, досущ като някакъв древен паметник. Би трябвало да късаме билетчета и да пускаме хората да разглеждат дома ни, тази капсулирана стара Виена, да подишат последния вкиснал въздух на отдавна отминали времена.

— Докторите много разбират. Няма нищо сериозно — подигра се тя. — Сърцето ми е болно.

— Той каза, че си уморена, че ако днес и утре си починеш…

— Не ме интересува какво е казал. — Тя поклати глава, учудващо разкошните й къдри не помръднаха.

На Кристина почти й се дощя да се усмихне; значи отново бе използвала лака й за коса, което означаваше, че бе изкачила стълбите до покоите на дъщеря си.

— Мамо — рече благо Кристина, — това е важно за мен, искам да отида.

Старицата вдигна очи.

— Защо, Кристина? Не и заради някой нов мъж, нали? — майка й се усмихна, но без доброта.

— Всъщност, не… отвърна напрегнато тя, — това е специална услуга, която трябва да направя.

И това бе вярно, за първи път бе вярно.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не.

Главата на майка й отново закима зловещо.

— Не ме интересува — повтори тя. — Не ме интересува. Някой ще издяла тези думи на надгробния ти камък, Кристина.

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Не ме оставяй.

Това бе последната й молба, последният път, когато гласът й прозвуча милозливо, благо. Представлението рядко се променяше. Кристина притвори очи. В такива мигове я ненавиждаше, мразеше молбите й повече от всичко. Палтото й бе хвърлено върху стола и тя прекоси стаята, за да го облече.

— И само се погледни… просто се погледни! — думите на майка й най-сетне изригнаха жестоки, а пестниците й задумкаха по дървените дръжки на стола й със закъсняла ярост.

Кристина се опита да се изключи от този шум, съсредоточавайки се върху палтото си — копчетата, колана, мекотата на черното кадифе. Върху каквото и да е.

— Полата ти е прекалено тясна, устните — прекалено начервени… сигурно ти се смеят. — В един миг изглежда бе омекнала и тонът й отново се смекчи. Отново го удари на молба. — Не виждаш ли, Кристина — прекалено си стара за такива неща, прекалено стара си.

Но вратата се затвори с лек удар и старицата остана сама в стаята, с неподвижни сиви къдри, с трепереща уста, готова отново да заговори.

 

 

Улиците бяха заледени и дребният чакъл скърцаше под нозете й. Кристина вдишваше бавно и дълбоко студения въздух, опитвайки се да възстанови равновесието си, да сдържи сълзите, напиращи в очите й. И отчаянието. Майка й умееше да го прави, сякаш умееше да извлече отчаянието от нощния въздух и да го превърне в злокобен парфюм. Хвърли око на часовника си; щеше да закъснее поносимо, а докато стигнеше до Малерщрасе лицето й щеше да изглежда като замръзнало, но поне нямаше да е отчаяно. Или може би отчаянието щеше да си личи, да се процежда изпод грима й, да задълбочава малките бръчки, които бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на очите й.

Кристина въздъхна тежко, загледана как бялото облаче, което излизаше от устата й, изчезва в мрака.

 

 

— Кристина!

— Съжалявам, че закъснях.

— Глупости… Остават няколко минути до вечерята.

Докато Моника вземаше палтото й, Кристина дискретно огледа роклята на приятелката си. Прекалено много злато, реши неутрално тя и въздъхна тихичко от облекчение. Може би и нейната пола бе възтясна, но в сравнение с натруфената Моника изглеждаше дори недооблечена. Освен това, помисли си отбранително тя, задникът ми е едно от най-добрите неща у мен, едно от почти непроменилите се неща… а не ми останаха много такива.

— Благодаря ти още веднъж, че се съгласи в последния момент, Кристина, почти се бях отчаяла.

— Наистина, няма защо.

Ако само, само ако всички те можеха да видят гадното кабаренце, в което майка й бе пяла; като влезе във всекидневната, тя изведнъж осъзна с безпощадна интуиция, че навярно щяха да я съжаляват.

Напитките бяха приятни и след няколко минути Кристина започна да се отпуска; стана й ясно, че познава само един човек, освен Моника и мъжа й, австриец, който бе и сред делегатите на конференцията. Курт бе сам и явен хомосексуалист, един от малцината, които познаваше и които доста очевидно, с премерено презрение, даваха да се разбере, че нямат много време за губене с противния пол. Да пази Бог, дано Моника не е решила да я настани до него… И моля те, Боже, не и до онзи шкембест грък, който се бе опитал несръчно да сваля една от служителките на конференцията.

Тя отново се огледа и се спря на един привлекателен испанец. О, не, стига испанци! Преди да успее да помисли още, Моника вече ги поведе към съседната трапезария.

Туриха я до шкембелията грък, но поне от дясната й страна седеше хубав американец. Отпърво й се видя млад, около трийсетте, но когато се обърна към нея и тя можа да види добре лицето му, разбра, че бе може би по-възрастен от нея.

— Сам Коен, здрасти.

— Здрасти…

Тя отвърна на усмивката му и неизбежният въпрос се завъртя в главата й. Женен ли бе? И в един кратък миг тя се възненавидя.

Това бе една от най-приятните вечери, които бе прекарвала от много, много време насам. Кристина дори се улови, че се държеше очарователно и с дебелия грък. Но всъщност всичко се дължеше на Сам. Тя наистина го хареса; той я караше да се смее; изглеждаше изискан, непретенциозен, а тя си бе помислила, че подобни мъже вече бяха изчезнали. Бе поискал телефонния й номер.

— Но той е женен, Кристина… — рече Моника, докато й носеше палтото.

Кристина я погледна, но не си позволи да проговори. Другите гости си бяха тръгнали и те бяха сами, чуваше се само мъжът на Моника, Херберт, който си наливаше питие в съседната стая.

— Не ми спомена — отвърна съвсем слабо тя.

— Всички така правят — отговори Моника с хитра, дразнеща усмивка. — Знам, понеже едно от момичетата на Херберт трябвало да го измъкне от заседание, за да разговаря с жена си в Щатите. — Тя започна да помага на Кристина да се облече. — Има и малко момиченце.

— Момиченце ли?

— О, Кристина… — рече изчерпила търпението си Моника. Тя познаваше твърде отдавна приятелката си, за да се преструва повече; имаха доста случаи, когато се налагаше да бърше сълзите й или да й налива силно питие. А и съществуваше неизменната сянка на онази крива дъртофелница, майка й. Моника леко потрепери, преди да продължи: — Защо мислиш, че сложих Христос да седне до теб…? — тя видя как лицето на Кристина помръкна. — Знам, че не е съвършен, но е мъж, свободен е и има добра кариера; каза ми, че те намирал за много привлекателна.

Кристина мълчаливо закопча палтото си. Шкембелията грък, който посягал на служителките от конференцията; дотам бе паднала.

— Трябва да вървя, Моника, става късно — прокашля се тя.

Моника отвърна на погледа й.

— Съжалявам…

— Беше чудесна вечер.

Тя си тръгна; знаеше, че приятелката й все още я гледаше, но не бе в състояние да се обърне, да й помаха, да й рече довиждане и да види съжалението в очите й.

 

 

— Изглеждаш чудесно.

Погледът на Джон пробяга по красивите извивки на тялото на жена му, обвити в черно кадифе, строго скроеният корсаж подчертаваше великолепните рамене и белоснежното обилие на гръдта, която толкова обичаше. Изглеждаше напълно у дома си във великолепното обкръжение на замъка, сякаш тя бе стопанката тук, а не крехката австрийска графиня, която ги посрещна при пристигането им. Той улови погледа на жена си, докато закопчаваше сапфирените си обеци; беше й ги подарил за първата годишнина от сватбата им. Запита се защо ли я обичаше толкова много.

— Благодаря ти, Джон! — усмихна се тя. — Ти самият изглеждаш доста изискано.

Тя отново се усмихна, този път широко и без всякакво усилие. Това бе само за него. Той бързо отмести поглед, защото изведнъж я пожела и разбра, че тя щеше да го долови. Устата му пресъхна и той бе обзет от главозамайващо, опустошително желание.

Елизабът се спря пред огледалото и забеляза в него избилата по лицето на мъжа й червенина на желанието, която не можеше да сбърка с нищо друго. Съзря и безпомощната радост в очите му, когато устните й се разтвориха, лицето й светна, а той стоеше и я гледаше с възхита. В този момент съществуваше само Джон, сякаш целият свят бе изчезнал и всичко изведнъж бе станало съвсем просто и ясно. Понякога той можеше да докосва душата й, да нахлува в нея и да парира изкушението и жалкото угризение, което бе започнало да я прави нещастна. Трогната и засрамена, тя обви с ръце лицето му и се гушна в прегръдката му. Останаха един дълъг миг така прегърнати в тишина; той бе положил глава върху извивката на врата й.

— Защо аз не мога да те успокоявам тъй лесно, Джон…? — прошепна тя. — Не бива да ми позволяваш да…

Той вдигна глава и се взря в лицето й.

— Защото винаги си го правила. — Усмивката му бе момчешка, леко натъжена. — И аз не мога да направя нищо повече.

Тя се надигна и докосна устните му със своите, леко ги разтвори с език — така, че той да я вземе. Почти моментално бе възнаградена от силните му ръце, които се плъзнаха по гърба й и я притиснаха до него тъй, че можеше да усети растящата му твърдина, ведно със секването на дъха си. Той леко изстена и притисна отчаян чело в нейното.

— Имаме време, Джон.

Той въздъхна.

— Ами роклята ти.

— Джон, Джон — рече тя с благо нетърпение, — тя няма значение… дърпай нагоре, дърпай… — Устните й отново се впиха в неговите и сетне се плъзнаха по челюстта му към ухото. — Желая те сега, Джон, не сетне.

О, и той я желаеше. И той!

Той полека преглътна, стисна плата между пръстите си и го повдигна нагоре над бедрата и щедрата извивка на задника й. Джон я притисна нежно до стената и я повдигна така, че да се улесни проникването му. Сега вече го нямаше самоконтролът, нямаше въпроси, желанието му бе взело връх и тя го посрещна пламенно, краката й се сплетоха около тялото му, а изгарящата топлина на удоволствието започна да расте, да расте, докато накрая останаха само затворените й очи и отворената й уста, която го зовеше. Елизабът го молеше, шепнейки с дъха си името му.

 

 

София погледна през прозореца към тънката сива ивица на вечерния хоризонт, който чезнеше в тъмнината. Погледът й се плъзна към масивните юмруци от пурпурни облаци, които се сбираха заедно и скриваха звездите една по една; досущ като малко дете тя си намисли едно желание за последния достигнал до нея слънчев лъч.

— А, вече си готова… добре.

Беше гласът на майка й. Чула бе тихото почукване и плахите й стъпки в стаята, но не се обърна. Погледът на София бе привлечен от собствените й дълги и слаби пръсти, към грижливо полираните и лакирани нокти, обикновено изцапани с туш или въглен.

— Моля те, София — беше си молба. — Заради мен.

София затвори очи.

— Няколко часа само, това е — Женевиев въздъхна тихо. — Баща ти желае много това.

— Защо, мамо? — попита най-сетне тя.

— София, София! — погледът на Женевиев се плъзна по красивата й дъщеря. Беше причесала дългата си кестенява коса сама, бе избрала розовата рокля и фината верижка за огърлица. — Нали говорихме за това? Вече си почти на осемнайсет и е време да заемеш мястото си до баща си и мен на някои официални вечери.

— Пропуснах урока си.

— Знам, но само този. А и винаги съществува следваща седмица.

— Попита ли вече баща ми — за следването ми? — обърна се бавно тя и Женевиев усети как погледът й затрептя и се отклони от този на дъщеря й.

Не сега, София.

— Не — отвърна бързо тя. — Още не.

Очите на София изведнъж се разшириха, блеснаха, досущ като на подплашено пале.

— Прости ми, мамо — рече меко тя. — Бях толкова груба, а знам, че вината не е твоя.

— Няма нищо за прощаване — Женевиев я обгърна с ръце. — Съвсем нищо.

— Просто защото всички други ще са толкова по-възрастни от мен. Какво да кажа? Как да прекарам вечерта права и в разговори — за какво да говоря?

— Ти си чаровна млада жена, София, не го забравяй — парира я Женевиев. — Разговаряй за училището по рисуване, за Австрия. Не забравяй, че повечето от гостите ни са от други части на света и знаят малко истински неща за Виена и за Австрия. — Сетне тя се усмихна. — Не забравяй също да задаваш въпроси — и да слушаш, това е секретът. Ще се изненадаш колко много хората обичат да говорят за себе си!

Съвсем слаба усмивка се появи в ъгълчетата на устните на дъщеря й и Женевиев полека и облекчено въздъхна; може би в крайна сметка всичко щеше да мине добре. Оставаше си обаче въпросът за художественото училище и непреклонния отговор на Феликс. Излъга дъщеря си, но при дадените обстоятелства едва ли имаше друг избор. Мислите й се върнаха назад, към разговора със съпруга й в тясното пространство на колата; не бе избрала най-подходящия момент, трябваше да го пита отново. Но дори когато се опитваше да се убеди сама, страхът пробождаше сърцето й, прогонваше спокойствието и пораждаше старото, познато чувство на незадоволеност.

— Мамо?

Гласът на София я сепна и нахлу в нелеките й мисли.

— Както винаги бях разсеяна — опита се да се засмее Женевиев и погледна леко намръщеното лице на дъщеря си. Трябваше да провери как върви подготовката на вечерята и подредбата. А и Феликс щеше да я чака.

Тя преглътна и хвана ръката на София.

— Хайде, ще закъснеем.

 

 

Дан Гърни посръбна от шерито си — бяло и сухо, такова, каквото го обичаше. Замъкът Блец наистина бе впечатляващ: езерото, потънало в гората, самотното величие на хълмовете; все едно човек пристъпваше в миналото. Искаше му се само да харесва и граф Дорияни, домакинът; но да харесваш такъв мъж бе трудна работа и той нямаше намерение да опитва, беше усвоил този урок отдавна. Поне положението му в Австрия — на конференцията, бе сравнително удобно, защото темата за опазването на околната среда бе добра, макар и да водеха предварително загубена битка — напълно блокирани от Изтока с неговото бягство от проблема и растящото замърсяване.

— Изглеждате много замислен, господин посланик.

Дан се обърна рязко и се оказа лице в лице с домакина си.

— Мислех си за вашите донякъде проблематични съседи.

Феликс се намръщи.

— Изтокът?

— Аха.

— През следващите няколко месеца ни очакват интересни битки.

— Предполагам, че ще се изправим и пред проблема Нашите проблематични западни съседи, посланик Гърни.

— Наричайте ме Даниъл, моля — не можеше да си представи граф Дорияни да го нарича Дан. Изобщо не си го представяше.

— Даниъл — повтори внимателно той и сетне продължи: — В края на краищата списъкът е почти безкраен: токсични разливи в река Рейн и Северно море, умиращите тюлени, оловните емисии от автомобилите, киселинните дъждове. — Той направи пауза. — Сигурно сте наясно, че Обединеното кралство^[2] е най-големият причинител на киселинните дъждове, които валят в Швеция и Норвегия, че САЩ изхвърлят годишно шест милиона тона киселини над Източна Канада.

— Знам това, граф Дорияни.

— Феликс, моля ви.

— Феликс. Имате впечатляващ дом — отбеляза Дан, променяйки темата.

— Благодаря ви. Повече от петстотин години е притежание на семейството на жена ми — рече той и добави: — Преди изобщо някой да е сънувал, че ще има Америка. — Ъгълчетата на устата му се изкривиха нагоре в язвителна усмивка. — Централната сграда е от началото на дванайсети век, някои от външните стени и източната кула са добавени през средните векове, а донякъде необичайната барокова кула — доста по-късно разбира се.

— Разбира се — отвърна Дан със саркастична нотка.

— Както и можете да си представите, освен забележителна възраст, замъкът Блец има и славна история — той посочи с разточителен жест към прозореца и терасираните градини, сякаш се готвеше да произнесе реч. — Навярно не знаете, че турците са нахлули в тази част на Австрия през шестнайсети век… дори в голямата зала имаме малка колекция турски оръжия и предмети на изкуството.

— Всъщност, Феликс, дипломирах се по европейска история.

Феликс му хвърли остър, изпитателен поглед.

— И търсех подходящия повод да кажа… — продължи с лекота Дан, — … че имате много добър пример на стила рококо във фреските на тавана в зимната градина — Маулперч, нали?

— Силно съм впечатлен, Даниъл. — Усмихна се напрегнато той. — Боя се, че ние от континента, сме склонни да имаме малко традиционно мнение за американците.

Той се засмя, но на Дан усмивката му се видя глуповата и самодоволна.

— Е, всички живеем, за да се учим и да се променяме, Феликс.

Очите, които го гледаха, се разшириха, едната вежда се повдигна високомерно.

— Конференцията, например — продължи Дан, решил да се заеме с работа. — Навярно събирането на сто двайсет и четири държави ще ни даде необходимата възможност да предприемем някои доста драстични действия в не съвсем далечно бъдеще.

— За щастие Австрия притежава отлична репутация по отношение на околната среда.

— Истина е.

— И страдаме от съседите си, при това не само от приятелите от Източния блок.

— Това също е истина, но би трябвало да възприемем един по-всеобхватен подход, Феликс, не само по отношение на нашата страна или дори нашите непосредствени съседи, а от глобална гледна точка.

— Доста идеалистично… хората, страните се интересуват преди всичко от здравето на икономиките си… а очистването на природната среда ще коства много пари, които повечето от нашите приятели около масата на конференцията няма да са готови да похарчат.

— Пак сте прав, Феликс, затова ще трябва да ги убедим, да ги образоваме или да ги купим.

— С чии пари и при какви условия?

— Именно за да разберем това сме се събрали тук.

— Иска ми се да мога да споделя явния ви оптимизъм, Даниъл.

Дан въздъхна в себе си, запита се защо ли бе повдигнал въпроса тук и сега. Огледа стаята и погледът му се спря върху домакинята; хубава жена, с фини черти, но прекалено слаба. В един миг той я гледа как се движеше — нервно, като кукла — с широко отворени очи и с тази вдървена усмивка на лицето й.

— Ключовата дума е промяна, Феликс — продължи отегчено той.

— Стига това да не струва много пари — продължи да настоява австриецът. — В крайна сметка всичко опира до парите.

— И до невежеството и глупостта — Дан премигна и с нежелание се извърна да погледне Феликс в очите, а той малко се сепна.

— Разбира се трябва да се обсъдят много трудни и сложни въпроси — изрече внимателно Феликс.

— Това е доста снизходително казано, Феликс. В момента сме на дъното и ни предстои дълго и почти невъзможно изкачване той си помисли за Джуди. — Добрите обещания не чинят и пукнат петак, единственото, което трябва да направим, е да ги изпълним, което без съмнение ще се окаже скъпо, изпълнено с противоречия и навярно — в много случаи — непопулярно.

— Е, все трябва да започнем отнякъде. — Този мъж бе смешно встрастен по темата, при това дори объркващо встрастен.

Дан му се усмихна невесело.

— Точно така, Феликс, трябва, защото ако не го направим, може да се окаже, че сме поели пътя на динозаврите.

— Майка ви ми каза, че рисувате… — рече Елизабът и погледна свенливото, излъчващо несигурност лице на София.

— Малко… — отвърна бавно тя. — Предпочитам рисунките, макар учителят ми да ме кара все повече и повече да правя акварел.

— Правите ли портрети?

— О, разбира се. — Очите й се поразшириха от, макар и потиснато вълнение.

— Имам едно малко момченце, ще го нарисувате ли?

Но аз съм рисувала само семейството и неколцина приятели.

Елизабът огледа лицето на момичето: бе почти съвършено оформено, излъчваше благородство — досущ като фавн или кошута. Лице на мадона.

— Може ли да погледна?

Кафявите очи погледнаха надолу, но хубавата уста на София се разтегли в усмивката на едва прикрита радост.

— Моля — настоя Елизабът с тон на победоносна молба в гласа си.

София вдигна очи от ръцете си и кимна утвърдително.

— Тази сутрин рисувах в зимната градина, папката ми е още там.

— Зимната градина… да, майка ви ми я показа.

Елизабът хвърли поглед към двойните врати.

— Съседната стая. Там ли ще ги разгледаме?

Преди да отговори София огледа всекидневната; баща й бе зает с американеца, а майка й — със съпругата на немския посланик. Тя кимна и те се измъкнаха през отчасти отворената врата в коридора, покрит с каменни плочи. Елизабът потрепери.

— Тук винаги е студено, дори и през лятото — сподели София.

— Но на вас ви харесва много, нали?

София отново сведе поглед, сякаш току-що я бяха уловили в нещо нередно.

— Толкова е стар и тъй голям — като внушителен и много стар човек.

Тя обичаше замъка, чувството за солидност, което й придаваше, гъстата тъмна гора и дебелите стени; възрастта му, мъдростта му. В мисълта, че той ще си е тук много време след като родителите й си отидеха от тоя свят и след нейната собствена смърт, се съдържаше странно утешение. Тя погледна нагоре, а погледът на Елизабът последва нейния към високия сводест таван, който се извисяваше над тях, от централната арка като огромно бижу висеше масивен кристален полилей.

— Обикновено е затворен през зимата, поради снега, но когато времето е хубаво, идваме често. — Тя отново погледна Елизабът със светнало лице. — Това е любимото място и на баща ми.

— О, така ли?

София кимна.

— А на майки ви?

Лицето на София малко помрачня.

— Мисля, че не чак толкова. — Тя се запита дали не бе казала излишни неща, но тази жена й харесваше. — Братът на майка ми е починал тук.

— О… съжалявам.

— Случило се е много отдавна, мама е била дете.

— Какво е станало?

— Нещастен случай. — София замълча, а сетне гласът й стана приглушен, когато напрегнатото, разтревожено лице на майка й изплува в съзнанието й. — Паднал много лошо — в езерото. Мама била с него, когато се случило; мисля, че е била дванайсетгодишна.

— Какъв ужас…

— Да. Никога не говорим за това. — София гузно се изчерви и отново се запита дали не бе казала прекалено много.

— Нека видя рисунките ви — рече Елизабът.

София кимна, усмихна се облекчена и поведе гостенката си към съседната стая.

Няколко секунди Елизабът остана на вратата и отново попи великолепния таван и изящно изрисуваните с птици, плодове, орнаменти и екзотични нимфи ламперии, които заемаха три от стените. Четвъртата бе в по-скорошен стил, с красиви витражи, а резбованите френски прозорци водеха към широка, настлана с каменни плочи тераса. Тя пое дълбоко дъх и се запита дали всичко това не бе прекалено разкошно, прекалено съвършено. Погледът й отново се плъзна по витражите и към езерото, което се простираше черно и сякаш гъсто под високите, стръмни стени на боровете.

— Красиво, нали? — попита тихо София.

— Да.

Гласът на София бе станал съвсем приглушен и Елизабът се улови, че погледът й отново бе привлечен от очите на младото момиче. Папката бе върху ниска масичка до стената и когато София развърза връзките, рисунките литнаха и се разпиляха като конфети. Елизабът се наведе да й помогне да ги съберат от пода.

— Но вие сте наистина много добра! — възкликна тя, опипвайки с наслада плътната хартия. — Това е майка ви.

Лицето на Женевиев бе уловено и пресъздадено с майсторски, уверени линии и сенки; дъщерята бе доловила твърде добре нервността, неспокойствието, бе извлякла някак си от същината й дълбоките тонове на болката и сега те стояха открито на хартията — разголени, изложени пред чужди очи.

— Мама се безпокои толкова много — рече момичето, сякаш извинявайки се.

Елизабът я погледна и в един миг между тях се възцари странно мълчание.

— А това, разбира се, е баща ви.

— Да. — София я погледна въпросително. — Много е симпатичен, нали? — рече гордо тя и се изкикоти.

— Всичките ми приятелки мислят така.

— Да, аз… да, симпатичен е.

— А това е Гюнтер, брат ми, но съм го рисувала само веднъж-дваж, защото е много отегчителен.

Елизабът прегледа листите в ръцете си и сетне отново погледна лицето на София.

— Нали ще нарисувате сина ми, моля ви?

София се усмихна, очевидно радостна от косвения комплимент.

— Ако родителите ми се съгласят.

— Не се безпокойте, аз ще ги убедя.

София започна да прибира рисунките в папката им, а сетне, когато чу вратата зад тях да се отваря, рязко се обърна.

— Ето ви къде сте били. — Женевиев се усмихна напрегнато на Елизабът, след като моментално съзря папката с рисунките на дъщеря й. — Чудех се къде ли сте се дянали двете…

— Съжалявам много… — изрече бързо Елизабът, но аз придумах София да ми покаже работите си и трябва да ви кажа, че тя наистина е много добра.

Женевиев кимна и тихо затвори вратата.

— Да, да, добра е.

Сега или никога.

— Чудех се дали бихте й позволили да нарисува сина ми?

— Разбира се.

— Мама ще се опита да убеди баща ми да ме пусне в художествено училище — намеси се София.

Женевиев се извърна, все едно бе забелязала нещо в градината.

— Надявам се, че няма да е трудно да го убедите… — рече Елизабът. — Сигурна съм, че разбира колко талантлива е дъщеря му.

— Видя ли, мамо! — Засмя се София.

Вниманието на Елизабът бе привлечено от скованото кимане на Женевиев и погледът й пробяга надолу по обвитите в коприна ръце към малките юмручета, които бяха толкова силно стиснати, че кокалчетата бяха побелели. Елизабът преглътна и пресилено погледна часовника си.

— Мисля, че мъжът ми вече се чуди къде ли съм се дянала.

Женевиев леко се сепна.

— Да, разбира се. — Тя хвърли бърз поглед на Елизабът, а сетне се обърна към дъщеря си. — Хайде, София, караме всички да ни чакат.

— Господи! Опази ме от вечери, като тази!

— Не беше чак толкова зле…

— О не, Джон, тази вечеря трябва да бъде специално отличена. — Елизабът въздъхна театрално и събу обувките си. — А освен това на теб не ти се наложи да прекараш цялото време, седнал между домакина и Оскар фон дер… как му беше името…

— Фон дер Хейден — добави той. — От известната компания Фон дер Хейден Кемикълс. — Той се усмихна съчувствено. — Като че ли не е от най-сладкодумните.

— Все едно да накараш камък да пусне вода.

— На мен немският посланик ми хареса.

— Да, и жена му също е приятна. — Тя се намръщи леко. — Със смущаващо съвършен английски, който засрами моя немски. Ще трябва да положа още усилия.

— И за френския каза подобно нещо.

— Благодаря ти, Джон.

— Просто се пошегувах.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Съжалявам, мисля, че съм уморена, денят бе твърде дълъг.

— Поне виното бе чудесно.

— Естествено, за това трябва да благодарим на домакините — рече иронично тя, легна напряко на леглото и се взря уморено в тавана. — Виното щеше да ми хареса много повече, ако не се бе наложило да изтърпим това негово смешно представление на дегустацията — разбълничква, гледа го на светлината, вдишва аромата му, върти го с език в уста и най-сетне помпозно навежда назад глава и го оставя да се стече в гърлото му. — Тя се разсмя раздразнена.

— Е, така поне те позабавлява.

— Да, особено когато му дойде на ума да си отмести погледа от деколтето ми.

— Феликс ли?

— Да, Феликс.

— Не изглежда на такъв.

— Повярвай ми, Джон.

— Добре, добре, вярвам ти — и той вдигна ръце с престорен страх.

— Господи, горката му жена!

— Имат очарователна дъщеря.

— Да, много. — Елизабът седна пред огледалото и разкопча обеците си. — Иска да постъпи в художествено училище.

— И това проблем ли е? — Джон се запъти към банята.

— Ако съдя по реакцията на майка на един невинен въпрос от моя страна — да.

— Може би имат други планове за нея.

Запушалката изскърца и водата започна да пълни раковината. Елизабът се взря в лицето си в огледалото.

— Мисля, че е точно така.

— Съжалявам, не мога да те чуя — Джон си миеше зъбите.

— Няма значение…

Някак си обаче имаше значение, макар тя да не знаеше защо. Отиде до прозореца, но видя през него само пълната тъмнина: никаква луна, звезди или сенки. Потрепери леко, когато писъкът на нощен бухал процепи дълбоката, опияняваща тишина и изведнъж я обзе тъга; защото замъкът Блец излъчваше чувството на сивота, на тежест, на изгубени и забравени мечти — разрушени, погубени, или никога неродени.

 

 

Женевиев се зае да разчесва косата си. Петдесет четки. Петдесет сутрин и петдесет вечер. Взе шишенцето с почистващ крем и започна да трие бузите си с чист памук с бързи, насочени нагоре движения така, че лицето й скоро придоби неестествено лъскав вид, сякаш памучните топки бяха отнели и цвета му, сенките, бръчките, тъй че лицето, което я гледаше от огледалото, не бе на Женевиев, а на някой друг, на някой странник, който идва само нощем. Изчисти бялата лъскава маска с тонер с цвета на лимонов сок и накрая взе бурканчето с нощен крем, позлатено, украсено бурканче, което й напомняше, кой знае защо, за една от златните гривни на покойната й майка.

— Като цяло — една успешна вечер. — Сепна я гласът на Феликс, който идваше от неговия будоар.

— Да, Феликс, така е.

— Симон се напи.

— Съвсем леко, Феликс, сигурна съм, че никой не забеляза.

— Американският посланик я забеляза… ръката й стискаше непрекъснато неговата… слава богу, че не я мушна под масата.

Женевиев затвори очи.

— Зачеркни я от списъка ни.

Тя не отговори.

Феликс застана пред огледалото в цял ръст, огледа се и сетне започна да сваля сакото си.

— Надявам се само да е изпила достатъчно, за да заспи; ще бъде непоносимо, ако заброди в алкохолен унес по коридорите.

— Сигурна съм, че няма да го направи, Феликс. — Очите на Женевиев се разшириха от изненада.

— Тя невинаги постъпва като разумна жена, скъпа.

Феликс отвори огромния дъбов гардероб и внимателно окачи сакото си на дебелата, подплатена закачалка, по лицето му пробяга едва доловимо смръщване. Симон бе направила сцена в гардеробната на приземния етаж; буквално се хвърли в прегръдките му, задраска го по ризата, отърка лицето си в неговото, натискайки големите си, провиснали гърди към него. Бе отвратен, какво си мислеше тя? Кратката им любовна връзка бе приключила преди няколко месеца, а тя продължаваше да се лигави с него като разгонена кучка. Достатъчно възрастна бе, за да знае как да се държи. Беше си грешка още от самото начало.

Той поклати глава и заизува ръчно изработените си обувки от обутите в черни чорапи крака, сетне постави дървени калъпи във всяка обувка. Тази жена си бе сексуално побъркана глупачка.

— Преброи ли приборите?

— Всички си бяха там, Феликс — отвърна уморено Женевиев.

— А колекцията ми от сребърни миниатюри?

— Да, Феликс.

Той изсумтя доволен.

— Никога няма да забравя онзи уикенд миналото лято, когато домакинствахме на почти половината дипломатически корпус…

Женевиев въздъхна, знаеше какво щеше да последва.

— Ужас… липсваха четири от десертните лъжички и два сребърни фазана… онези миниатюрните, гдето ги взех от Жак Перен в Париж… да не споменаваме онзи недодялан дребосък от румънското посолство, който си пълнеше джобовете с пурите ми. — Феликс започна да сваля панталоните си. — Ужасно. Подобни неща никога не са се случвали по времето на баща ми. — Той поклати глава. — Войната промени всичко.

— На мен ми хареса английската двойка.

Той замълча за миг, единият му крак още бе покрит от широкия крачол.

— Да. — В ума му веднага се появи живата картина на Елизабът Торнтън и той се усмихна вътрешно. — Торнтън е много богат.

— Така ли? — попита незаинтересовано тя.

— Да. Може би ще си струва да задълбочим приятелството с тях.

Женевиев прекоси затъмнената стая. Светеше само една лампа, а сноп светлина от банята оформяше квадрат върху лакирания дървен под. Някога това е бил будоара на родителите й, солидна стая с тежки драперии от тъмночервено кадифе и стари персийски килими по пода. До сами леглото се издигаше голяма дъбова ракла, украсена с резбовани купидони и гирлянди цветя. Досущ като леглото, навярно много красиво за времето си, но тъй или иначе то бе на родителите й, а сетне — само на баща й. Никога не се бе чувствала щастлива в тази стая, в това легло. Завивките бяха отметнати и тя се мушна в хладната прегръдка на студените бели чаршафи.

— Оскар бе в добра форма.

— Така ли? — не й бе направило впечатление. За нея Оскар си бе все един и същ.

Феликс хвърли кос поглед към жена си.

— Като че ли доста хареса София.

— Хареса ли я? — Женевиев въздъхна на себе си, нуждаеше се от сън.

— След като избие от главата си онези художнически глупости, ще трябва да ги събираме по-често заедно.

Женевиев преглътна, слушаше само отчасти, не искаше сега отново да повдига въпроса за рисуването. Може би — утре.

— На младите момичета често им идват щури идеи в главите — продължи лековато Феликс.

Тя стисна зъби.

— Това не е щура идея, Феликс. И не мисля, че София иска да си я избие от главата.

— Е, ще й се наложи да опита.

Феликс окачи идеално изгладения си панталон в дрешника с нетърпеливо движение на ръката.

— Не бихме ли могли да й позволим да се позанимава поне година, Феликс? Можем да я запишем в някое местно училище, та да не се налага да напуска дома.

— Не, Женевиев. — Той се обърна към нея с каменно лице. — Мисля, че вече обсъждахме този въпрос и казах не.

Той тръгна към банята.

— Феликс… — замоли се тя. — София има талант.

Чу го как театрално въздъхна.

— Колцина художници наистина имат талант, Женевиев, колцина? И нима ти можеш да бъдеш компетентен съдник, или дори фрау Таухер? — Тонът му заприлича на тона на някой търпелив баща, който разговаря с наивното си и неособено умно дете. — Надявам се, че не я окуражаваш.

Той рязко спря и застана в осветения от банята квадрат на пода, голите му крака бяха леко разкрачени, ръцете му разкопчаваха блестящата бяла риза с отривисти движения на пръстите.

Тя остана безмълвна.

— Е, окуражаваш ли я?

— Знам колко много желае това, Феликс — рече тихо тя.

— Тя още не е достатъчно голяма, за да знае кое е добро за нея и кое не.

— Моля те, Феликс — рече тихо и отчаяно тя.

Той отново изчезна в банята, сякаш разговорът бе приключил.

— Само за една година… — Очите й се напълниха със сълзи.

— Да не би да не ме чуваш? — тонът му бе повишен, сякаш искаше да е сигурен, че го чува, че не можеше да стане грешка.

— Обещах й да поговоря с теб.

— Е, изпълни си обещанието.

— Не е достатъчно — рече хрипливо тя, не само се чувстваше изморена, но и й се догади.

Той се върна в стаята.

— Извини ме, но какво каза?

— Моля те, Феликс.

Той я погледна — малкото бяло лице, големите, дразнещи го очи на кошута и усети как го залива вълна на необясним гняв.

— Искам тя да се омъжи за Оскар.

Думите, се стовариха като камъни, в стаята и последвалата тишина бе осезаема и тежка. Не бе възнамерявал да й го съобщи така, но безплодността на разговора им и необичайната й упоритост го извадиха от равновесие.

Женевиев вдигна поглед към него, очите й бяха широко отворени, задъха се.

— Не говориш сериозно! — прошепна тя.

— За бога, Женевиев, не се шокирай чак толкова! Оскар е изключително богат — отлична партия, за което и да е момиче.

А ако нечия дъщеря трябваше да се омъжи за Оскар, то това щеше да е неговата; името фон дер Хейден бе синоним на богатство в подходящите обществени кръгове, а освен това Оскар бе самотен, беше му разказал за това едва миналия месец; по начина, по който Оскар гледаше София, можа сам да забележи, че наистина най-малкото й се възхищаваше, а със съвсем леко, ловко насочване сигурно нямаше да има нужда той да бъде убеждаван, че хубавата, непокварена София щеше да е най-подходящата кандидатка.

Тя се вторачи изумена в него, не бе в състояние да схване всичко това веднага.

— Значи наистина говориш сериозно?

— Разбира се.

— Но защо? Защо, Феликс?

— Защо ли? — Тонът му стана хладен, присви устни и те се превърнаха в тънка чертица. — Не ставай смешна.

Тя поклати глава, кръвта изчезна от лицето й. Феликс я гледа няколко мига, а сетне изведнъж се сети, че бе застанал почти гол пред невиждащите й очи; пресегна за халата си и шумоленето на коприната накара Женевиев да премигне.

— Той е прекалено стар, Феликс, а и София се отнася към него почти като към свой чичо.

— Оскар е само с една година по-голям от мен.

— Но ти си баща на София.

Очите му потъмняха от яд при тази несъзнателна обида.

— Какво забележително откритие, Женевиев.

Той се врътна на пета, без да й обръща внимание, влезе в банята и затвори вратата зад себе си.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш се оправяше от удар в стомаха, а погледът й машинално се вдигна нагоре, към тавана с нашарените греди, сетне слезе надолу към далечната стена и огромната кахлена печка, дебела и надменна в тъмния ъгъл. В банята Феликс довършваше тоалета си и тя можеше да чуе внимателните му точни движения, изскърцването на лакираното дървено седало, когато седна, приглушения звук на кутията с тоалетна хартия, докато той изтегляше определената бройка салфетки. Винаги използваше шест. Чу го как се размърда малко, сякаш се опитваше да се настани по-удобно и сетне измърмори, леко изстена, докато пускаше въздух.

Женевиев затвори очи, въздъхна и стисна здраво завивката. Опита се да прогони спомена за вечерта, да заспи, но една сълза, прекалено тежка, за да може да я задържи, се бе процедила от ъгълчето на окото й.

 

 

Вече не валеше. Дан нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, докато гледаше замръзналите градини от стаята за закуска. Замъкът Блец му бе омръзнал, искаше да си върви у дома. А у дома във Виена за него означаваше светлият му просторен апартамент, който гледаше към великолепната Карлскирхе. По това време ароматът на кафе вече сигурно ще е наситил кухнята и коридора, той ще стои до печката и да пържи яйца с шунка, а Хералд трибюн, грижливо сгънат, ще чака да бъде прочетен.

— Даниъл, надявам се, че спахте добре? — Феликс с широка крачка пресичаше дългата и тясна стая.

— Да, благодаря.

Не беше истина. Беше му студено и той дълго търси още едно одеяло из многобройните шкафове в стаята си. Сетне се появи Симон. По-късно той се почуди как бе разбрала в коя стая спеше. От някой слуга? От Феликс? Със сигурност — не от него. За добър късмет той не отговори на отчаяния й пиянски шепот зад вратата и накрая тя се отказа, а той остана прав и треперещ в тъмнината, докато несигурните й стъпки не затихнаха напълно. Позабавлява се с идеята да я пусне да стопли леглото му, буквално да го стопли, но си остана само с това. Бе прекалено стар за такива неща, а пияните самотни жени определено не отговаряха на стила му.

— Виждам, че вече сте закусил.

— Да, извинете ме, но аз винаги ставам рано и наистина трябва да се върна във Виена, за да довърша един доклад, който трябва да е готов до утре заран.

— Колко жалко! Надявах се да придружа гостите си на разходка из градините.

— Всъщност, Феликс, аз се възползвах от тази възможност тази сутрин, преди още някой да бе станал.

— Учуден съм, че не сте срещнали жена ми.

Дан повдигна вежди.

— Тя не можа да спи… а сега изглежда е хванала лека настинка.

— Съжалявам.

— О, дреболия.

— Тя ще слезе ли на закуска?

— Не, боя се, че не. Настоях да се върне в леглото.

— Може би вие ще предадете моите благодарности и най-добри пожелания.

— Разбира се.

В последвалия момент на неудобство двамата се спогледаха.

— Ще отида само да си взема багажа.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не, наистина няма нужда.

— Настоявам, в края на краищата нали за това плащам на прислугата.

— Благодаря — рече сухо Дан и изгледа как Феликс се оттегля от стаята. Обърна се отново към безмълвните градини и отново се сепна, когато някой друг влезе в стаята.

— Добро утро.

— Добро утро, Джон. Добре ли спа?

— Като заклан.

— Де да можех да кажа същото.

— О, боже. — Усмихна се съчувствено Джон.

— Тъкмо се каня, да си тръгвам.

— Толкова скоро?

— Ами, освен че се чувствам като разбит, имам да свърша малко работа, като се върна.

— Аха. — Джон си наля кафе. — Предполагам, че е за пленарното заседание?

— Точно така. — Дан тихо въздъхна. — Очаквам оценката от Световната банка на ефекта от проектите, за които тя осигурява инвестициите.

— Това сигурно е свързано с идеята дълг срещу опазване на природната среда!

— Пак си прав. — Дан леко поклати глава. — Естествено, търговските банки не я харесват и естествено ще бъде трудно да се приложи.

— Забелязах донякъде хладния прием, който идеята получи досега.

— Е, поне е едно начало.

Джон отпи една голяма, животоспасяваща глътка кафе.

— А освен това имаме и проблема за животинския свят. Това ще е отделна комисия, оглавена от шведите.

— Чу ли за убийството на британския журналист в Танзания?

Дан кимна.

— Племенникът на вътрешния ви министър — и той поклати глава. — Слонова кост. Мислех си, че с това поне бяхме на път да приключим.

— Все едно е да очакваш японците да спрат да изтребват намаляващия брой китове…

— Сигурно си чул, че имат нов научен план за улов на китове. — Дан изсумтя презрително. — Мисля си, че покойният сър Питър Скот нарече този план международно хулиганство в открито море.

— Но те продължават да отричат, разбира, се.

— Разбира се.

Дан въздъхна тежко при мисълта за кабинета си и широкото, дълго писалище, отрупано с книжа, доклади и протестни писма на хора от целия свят.

— Получавам идеи за работни стратегии и предложения от организации, тъй далечни, като да речем Асоциация на жените надомнички до някаква група, наричаща се Earthscan.

— Аз — също и някои от тях не са лоши, освен дето всички искат от нас да направим чудеса за броени дни.

— Що се отнася до тропическите гори и тенденцията към глобално затопляне, няма съмнение, че…

И двамата се спогледаха усмихнати.

— Доста път бе изминат от Мадрид и преговорите за човешките права.

— Или за намаляване броя на ракетите с далечен обсег.

— Мисля, че е на добро — рече тихо Джон.

— Прав си.

Елизабът влезе в стаята, без да я усетят и известно време стоя и наблюдава двамата мъже, които гледаха през прозореца побелелите хълмове навън.

— Надявам се, че няма повече да вали сняг.

И двамата се обърнаха, като чуха думите й и токчетата, които потракваха по лакирания дървен под, докато вървеше към тях.

Дан я погледна с удоволствие и съвсем малка доза завист. Тя никак не приличаше на пияната Симон. Подире й дойде Феликс, а Дан изпи кафето си и остави чашата на масата.

— Готов ли е багажът ми?

— В багажника на колата е — рече Феликс и съсредоточи вниманието си върху Елизабът.

— Добро утро! — отсечено кимна той, предполагаше, че така погледът му, който пробяга по цялото тяло на жената, щеше да бъде заслонен. На Джон му се прииска да се разсмее.

След заминаването на Дан Феликс се присъедини към тях за закуска, последван скоро от София и малко бледия Оскар.

— Къде е мама, татко?

Феликс леко вдигна глава от вареното яйце, което разчупваше с часовникарска точност.

— Малко е понастинала, София, и няма да слезе за закуска.

— Да отида ли да…

— Не, не е необходимо — рече той бързо и излишно високо.

Очите на София леко се разшириха, а сетне затрепкаха под неумолимия му поглед. Елизабът размени със съпруга си кратък, но многозначителен поглед.

— Кафе, София?

В първия миг младото момиче не отговори, но сетне бавно насочи вниманието си към Елизабът.

— Благодаря ви.

Всички бяха спасени, дори и Оскар, от влизането на Симон, която театрално бе положила една ръка върху челото си.

— Зле съм… толкова ми е зле.

Феликс се намръщи.

— Може би едно голямо черно кафе ще помогне — подхвърли сухо той, побутвайки каната с кафето напред.

Тя изглежда не го чу и остана права на вратата.

— Мога ли да ти взема нещо? — попита София и се изправи от стола си.

Симон полека свали ръка от челото си…

— Какво добро дете си.

София се изчерви.

— Струва ми се, че ще повърна.

Но Симон продължи да стои там, на вратата, без да помръдва, само големите й гърди и нещастната издутина на корема й спазматично потрепваха под тясната рокля. Но тя изведнъж мръдна и Елизабът се изненада от скоростта, с която изчезна от погледа й. Всичко стана за част от секундата — изгубилото цвета си лице, изчезването й от вратата, бързите й стъпки, последвани от рязко спиране, когато повърна.

Джон затвори очи и остави намазаната с масло филия. Хвърли поглед на Елизабът и сетне се обърна към домакина си. Феликс седеше на стола си като истукан, стиснал силно устни, а лицето му се наливаше с кръв, докато повръщането продължаваше и продължаваше.

 

 

По обратния път към Виена Елизабът потъна в сън. Тя и Джон се отърваха от по-нататъшен престой в замъка Блец с разумното извинение, че било възможно да завали още сняг. Събуди се, когато наближаваха покрайнините на града и чак тогава кратка вихрушка изви ледени снежинки върху предното стъкло на колата. Клепачите й бавно се вдигнаха и тогава разбра, че я бе разбудила музиката, идваща от касетофона.

— Какво е това?

— Какво е кое?

— Музиката?

— Не знам, нещо от Грейс, предполагам. — Погледът на Джон се плъзна встрани. — Не ти ли харесва?

— Да, харесва ми. — Елизабът изправи глава, за да погледне през прозореца. — Не бях я чувала отдавна.

Искаше й се да се усмихне, да се усмихне на превратностите на съдбата. С Хотел Калифорния тя бе преди пет години в друга кола, с друг касетофон. Преглътна бавно и милият, изгарящ спомен за онази дълга, дълга седмица с Карл се надигна като чувствен, възбуждащ призрак над нея. Дори и сега.

Джон се наведе и увеличи звука.

— Така добре ли е?

Тя кимна в отговор, не бе в състояние да го погледне и да каже не. Пресипналият плач на китарите изпълни колата, нежните, екзотични думи се лееха като проливен дъжд: … и пак онези гласове те мамят отдалеч… огледалата на тавана, те пият изстуденото шампанско…

Тя си пое дъх и се остави да поеме назад, назад; музиката галеше паметта й с изкусни, незабележими пръсти … можеш да напуснеш хотела, когато пожелаеш, но никога не можеш да си тръгнеш…