Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (6)

6.

— Здрасти…

Кристина вдигна поглед към сядащия Сам. Беше бледен, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Замина ли си?

— Тази вечер, ще я откарам на летището.

— Защо трябва да го правиш?

Той въздъхна.

— Защото мисля, че трябва.

— Не й дължиш нищо.

— Знам.

Той отмести погледа си от нея и го зарея някъде навън. Натали се държа добре, дори прекалено добре и това го обезсилваше. Бе го убедила да ги придружи с Джоана на разходка в събота и постигна голям успех с дъщеря им. В събота я заведе на обяд, не и на вечеря! — бе изключил такава възможност, защото се боеше от тази неочаквана доброта в характера й, от неочакваната промяна, която бе започнала да размива ръбовете на лошотията й. Ами ако наистина всичко се дължеше на кокаина и на къркането? Ами ако той изобщо не я бе познавал преди, ако сега я срещаше някак си за пръв път? Не знаеше, просто не знаеше.

— Съжалявам, Сам.

Погледът му се премести върху Кристина.

— Няма нищо, знам какво си мислиш.

— Тя е хитра, Сам.

— И това го знам.

— Не съм ти много от полза, а?

— Кристина, успокой се. Няма да направя нищо глупаво. Ясно ли е?

Тя го погледна внимателно.

— Ясно.

Тя обаче се боеше, защото виждаше объркването му. В Операта той бе развълнуван, чувстваше се съвсем неловко и макар вечерта да не бе пълен провал, не бе и успешна. На следващия ден тя се опита да предприеме дълга разходка, за да избегне затварянето си в задушния затвор на апартамента си и язвителните подмятания на майка си, но в събота вечер той дойде да я вземе, както бе обещал. И тези няколко часа не минаха кой знае колко по-добре, тя се върна у дома паднала духом и си легна веднага. Не можа да заспи, лежа в тъмното с отворени очи, уморена, измъчваше се от виденията си — той с нея: вървят заедно, говорят си за добрите стари времена (защото би трябвало да има поне малко такива добри времена) и сетне естествено си представи и кулминацията, финала и изкусното, блестящо прелъстяване на Сам от Натали… Уикендът се оказа кошмар от ярки, болезнени видения на него и нея в най-различни положения на растяща близост.

Но сега, най-сетне всичко бе свършило и Натали си тръгваше. Въпреки това, още когато тази мисъл се оформи и отлетя, тя вече съзнаваше, че се заблуждава, че това бе само началото и се запита дали имаше силата или надеждата да продължи с него, защото не бе сигурна, че би могла да понесе още едно разочарование. Сам й бе казал почти всичко, но вътрешното й чувство подсказваше, че красивата, побъркващата Натали просто бе решена да си го върне на всяка цена и че разполагаше с достатъчно номера и трикове, за да го постигне. Най-силното й оръжие — и Сам го знаеше, — бе фактът, че бе майка на детето му. А Сам бе мекушав, голям, мекушав, романтичен глупчо.

Кристина го погледна в очите. Въпреки всичко тъкмо поради тази негова наивност, поради тази мекушавост й бе толкова скъп.

— Да поръчам ли още кафе?

Тя кимна и той се извърна да потърси с поглед сервитьорката.

— Как се държа тя с Джоана?

Всъщност знаеше отговора, защото Натали не би оставила нищо на случайността, щеше да направи тъй, че дъщеря й да обожава майка си, която живееше тъй далеч и бе почти недостижима.

— А ти как мислиш?

Той се усмихна кисело, отново се възхити на умението на жена си, защото за добро или за зло тя все още бе негова жена; бе направо изумителна с Джоана. Към края на съботния ден дъщеря му бе в състояние да произнася само мамо, мамо, мамо, а от това в гърлото му заседна буца. Заведе ги в Пратера, в суетата на панаира; Джоана се вози на въртележка, а Натали го бе убедила да се качат на гигантското виенско колело, което той ненавиждаше, ала по време на това въртене улови погледа на жена си и усети как стомахът му се сви на топка, докато светът се въртеше и въртеше около него. Приключиха този здрачаващ се, студен следобед с разходка по една от покритите с листа тесни алеи, които водеха от панаира; той си помисли, че ако ги видеше някой, който не знаеше, щеше да си помисли, че са щастливо, задружно семейство и че той сигурно бе голям късметлия да има такава красива дъщеря и такава красива съпруга. А Натали наистина изглеждаше красива с поруменели сякаш от треска бузи, с блеснали и ясни очи от физическото усилие, със стройните си крака, обути в меки, дълги, ботуши от телешка кожа.

— Още ли искаш да вечеряме заедно тази вечер? — попита Кристина.

Това чувство — че харесваше много Сам, се бе промъкнало в нея, бе я завладяло. Използва понятието харесване, защото цялата тази несигурност я караше да се чувства безсилна и празна, а сега в гърдите й се блъскаше и страхът, че можеше да го загуби.

— Разбира се — рече той. — Кога да дойда да те взема? Ще се върна от летището малко след осем.

— След осем е добре.

— Чудесно.

Той се усмихна, погледът й бе привлечен от устните му, почуди се какво ли щеше да изпита, ако прокараше пръст по тяхното меко очертание, защото тъкмо това й се прииска сега, да докосне Сам, да почувства твърдата, влажна топлина на кожата му, а ръцете му да се сключат около голия й кръст, преди да се любят. Защото тогава, тя бе уверена в това, всичко щеше да се нареди.

 

 

Женевиев затръшна вратата зад себе си и пое наляво по настлания със сив мрамор коридор към кухнята. Тихият дъждец бе накъдрил ситно косата й, няколко малки кичурчета бяха залепнали по бузите й и ако само се усмихнеше, можеше да предизвика у страничен наблюдател неопределеното впечатление за дръзко, улично гаменче; вместо това обаче тя въздъхна тежко, остави претъпканите пазарски торби върху бялата кухненска маса и погледна часовника си. Вече се обаждаше на София, всеки ден. Първоначално бе решила да бъде търпелива и да не се натрапва прекалено, но не можеше да се сдържа и това вече се бе превърнало в непоклатим навик. В крайна сметка научаваше, че ако не бе щастлива, то София бе поне добре.

Феликс й бе казал, че не могат да пътуват до Мюнхен за рождения ден на София, което в крайна сметка означаваше, че пропускаха фамилното тържество и събиране на семейството, така че бленуваното посещение бе отложено отново и тя се запита дали щеше да е в състояние да го понесе.

Тя пое уморено дъх и се зае да разтовари издутите торби от различните досадни неща, които кой знае как се бяха изхитрили да тежат толкова много. Върху масата имаше петно от яйце, от което по пода до кофата за боклук се точеха следи от жълти петънца. Хвърли поглед на мивката и видя, че съдините от закуска още чакаха да бъдат измити, купчина кафени чаши от снощи и големият стъклен поднос с останките от Бьоф Строганов, който бе сготвила за вечеря, а Феликс бе отказал, защото имал киселини. Намръщи се и преглътна трудно. Хилде я нямаше, а бе обещала да дойде. Предстоеше й да чисти мръсни пепелници, да пусне прахосмукачка, да избърше праха, да изчисти и прибере приборите, да полира малките масички, да провери дали в баните и гардеробните има чисти пешкири и нови сапуни… Трябваше сама да свърши всичко това, защото Хилде отново я бе подвела. Ако момичето я бе предупредило, тя нямаше да отиде на събранието на Американската женска асоциация, което и без друго й донесе само главоболие; всичките тези жени с техните високи, пискливи гласове, които сядаха и ставаха, сядаха и ставаха, редувайки се да говорят. Накрая тя му изтърва края, защото говореха толкова бързо, а нейният английски се бе изгубил някъде по средата на пътя.

Докато оглеждаше кухнята, Женевиев усети паренето на сълзи в очите си. Трябваше, освен всичко друго да приготви меню от пет ястия, защото безразсъдно бе обещала на Феликс, че този път тя щеше да сготви и да впечатли гостите им. Каква глупачка! Каква глупачка бе да разчита на обещанията на несериозната Хилде… пълноватото, мързеливо момиче знаеше, че няма куража да я уволни. Неочаквано се замисли дали само тя страдаше от наетите помощнички — преди бе една югославянка с изпито лице, която имаше слабост към кърпите й за хранене, пешкирите и холандския джин на мъжа й. Още по-предишното момиче бе добро, ако се изключат международните й разговори с родителите й във Филипините. Феликс я бе уволнил моментално. А сега пък — Хилде, но Хилде поне не крадеше.

Тя въздъхна леко, излезе от кухнята и се изкачи на първия етаж, за да види какво трябва да бъде свършено веднага. Вратата на кабинета на Феликс бе леко открехната и тя я бутна леко, за да я отвори; изненада се, като видя очертания върху прозореца силует на Гюнтер.

— Гюнтер?

Той подскочи и снимките, които държеше, се разпиляха по пода.

— Какво правиш? — ала още от пръв поглед разбра какво правеше Гюнтер. Женевиев се наведе и вдигна една от снимките. — Откъде взе това?

Гюнтер се вторачи в побледнялото лице на майка си, не искаше да й отговори.

— Ако не ми отговориш, ще кажа на баща ти.

Прииска му се да се изсмее, защото ги бе намерил в едно от чекмеджетата на бащиното си писалище.

— Не е никак смешно, Гюнтер.

— Не е, мамо — той, разбира се, нямаше да й каже.

— Откъде ги взе?

— От един приятел.

— Какъв приятел.

— Не го познаваш.

Тя наистина не го познаваше.

Погледът й се върна върху грозната фотография: момичето бе съвсем леко облечено с евтино, черно бельо. Бе уловено тъкмо като сяда и тялото й сякаш се разливаше пред нея едро и лъскаво, месесто, набръчкано — едра фигура и тлъста плът; фотографът обаче бе фокусирал върху гърдите й, които се подаваха, досущ като върху полица, малко над гънките на стомаха й — със сини вени, едри, отпуснати, поддържани от подплънките на евтиното, черно елече. Имаше пъпка на лицето си.

— Познаваш ли тази персона?

— Не, майко.

Женевиев безшумно въздъхна.

— А приятелят ти?

— Предполагам — да.

Погледът й бе укорителен, но сетне се премести отново върху снимката.

— Проститутка ли е?

— Не знам… но изглежда като проститутка, нали?

Женевиев усети, че се изчервява. Не можеше да си представи как или защо някой би пожелал…

— Достатъчно, Гюнтер.

— Мисля, че ще е най-добре да ми върнеш снимката, моля те, майко.

— Аз пък мисля, че баща ти трябва да я види.

— Това не е добра идея.

— Моля те да задържиш мнението си за себе си, Гюнтер — тя преглътна. — Можеш да върнеш останалите… на приятеля си — тя замълча, а сетне добави бързо: — … и моля те му съобщи, че има много още да се желае по отношение вкуса му относно жените, а може би трябва да му кажеш, че ще е разумно да се обърне към лекаря си. — Тя отново се изчерви и хвърли кос поглед към сина си. — Предполагам разбираш какво искам да кажа, Гюнтер?

— О, да, мамо — усмихна се самодоволно той.

— Както казах, в това няма нищо смешно.

— Разбира се.

Ала наистина бе смешно и той не можа да сдържи усмивката си, която се разтегли още повече, когато видя оскърбеното лице на майка си.

— Гюнтер!

— Не мога да се сдържа.

— Какво ти става?

— Просто ми се вижда смешно, това е.

Как му се искаше да си бъде тук тази вечер, когато баща му се прибере — да види лицето му, когато майка му извади снимката.

— Това не е смешно. — Женевиев усети, че се разтреперва и че синът й прекаляваше. Върху лицето му бе изписано онова познато изражение на презрение и подигравка, а нейните очи запариха от болка и разочарование. — Иди си в стаята, Гюнтер.

— Върви си в стаята… — имитира я той. — Gott im Himmel, майко, та само след месеци навършвам двайсет и една! — Той поклати бързо и подигравателно глава, сякаш бе малоумна.

Тя не отговори, опитваше се да се пребори с упорстващите сълзи; изведнъж отчаяно го възненавидя — него и безнадеждността на всичко.

— Ти не си… добро момче… — заекна тя и излезе от стаята.

Гюнтер продължи още секунда да клати глава, а сетне погледът му се върна върху снимките, които стискаше в ръка. Продължаваше да се усмихва. Ала после се понамръщи, докато разглеждаше внимателно и подробно всяка от тях — всичките бяха ужасни, всичките — на проститутки или поне изглеждаха като такива, определено не бяха онова, което можеше да очаква от баща си, защото стандартът му бе безукорен; но дори самият той бе разбрал, че някои хора имаха много странни увлечения или перверзности, както щете го наричайте. Това не означаваше обаче, че светът трябваше да узнае — да бъдеш тъй непредпазлив! — не и когато ставаше дума за нещо отвратително, като това. Щеше да е безкрайно глупаво, ако не и самоубийствено. Гюнтер най-неочаквано се разочарова, мислеше си, че баща му имаше по-добър вкус и преди всичко — че щеше да е по-предпазлив с подобни неща. Подреди ги отново така, че да образуват сравнително чисто тесте и ги пъхна обратно в големия кафяв плик, в който имаше още и няколко списания, видеокасета и книга. Разгледал бе вече списанията, но подобни неща бе виждал и преди. Видеото можеше да гледа по-късно, но щеше да вземе книгата, навярно четивото щеше да е интересно, след като се затвореше в банята.

Гюнтер се усмихна на себе си. Всъщност нямаше защо да се безпокои за тайната, майка му знаеше, а баща му щеше да узнае скоро, но той едва ли можеше да си позволи да вдига шум, след като синът му бе заел част от собствената му литература.

Във всеки случай Феликс не би посмял, той просто не би посмял.

 

 

От торфа се надигаше призрачна мъглица, тревата бе яркозелена, но покрита с роса, тъй че блестеше под мразовитото утринно слънце като наметната с кристален покров. Елизабът устреми поглед към хоризонта; закрачи, мислейки си, че тези бели полета се простираха до безкрай, само тук-там накъсвани от живи плетове, огради и дървета. Само да нямаше сгради, да нямаше хора, нищо да не смущаваше тази спокойна капсула на времето, в която се бе завърнала, защото изобщо не се бе променил — този тъй скъп паметник от детството й. Слава богу!

Къщата на родителите й бе кацнала на малко възвишение, заобиколена от няколко акра земя, обърната към вълнообразните полета на Кент, а в далечината, зад първата китка дървета се криеше тихият, малък замък Хивър, някога резиденция на Болейнови и Ана от хилядата дни, опозорената втора жена на Хенри Осми, заради която той бе заложил душата си — и ведно с нея душата на Англия — само й само да се сдобие със син.

Елизабът вдигна очи към ясното априлско небе и се почуди, както безброй пъти досега, какво ли бе изпитало това странно, своеволно момиче, когато бе омръзнало на Хенри, когато разочарованието му се бе превърнало в ярост, а сетне — и в отмъщение; каква ирония на съдбата бе, че оцелялото от този съюз дете бе дъщеря, а не мъртвороден син. И все пак това дете в крайна сметка бе триумфирало, защото се бе превърнало във великата и могъща, лукавата и мъдра Елизабът Първа.

Изписка птиче и Елизабът проследи полета му, извиващ се в небето, видя как се стовари като черна топка върху земята — бе ястреб, ловец.

Въздъхна. Тя самата не бе великата и лукава кралица, бе жена с по-ниско положение и с още по-малка сила, защото Карл я разсичаше на две, а тя го оставаше да го стори с плашеща лекота. Продължи да върви, високите ботуши на майка й, й стискаха на пръстите, но не им обръщаше внимание, доволна, че бе дошла и че би могла в крайна сметка да проясни ума си, да го изчисти от всичките мъхове и паяжини, които изглежда препятстваха рационалното мислене. Донякъде това бе по-лесно, защото Карл го нямаше, Джон — също. Джон. Тя преглътна и си проправи път край издънките на безжизнен къпинов храст, за да излезе на алеята, която щеше да я отведе до малката норманска църквица.

Някой някъде бе казал, че трябвало да бъде затворена, защото хората повече не я посещавали. Тя ходеше на службите — макар и нередовно и невинаги — просто да я погледа, да я посети. Не беше я посещавала отдавна обаче, повече от четири години, защото не можеше да събере достатъчно смелост.

Духаше вятър, който връхлетя върху косата й, докато вървеше по алеята. С лек жест на болка и мъка тя я пусна свободна и разтърси глава, тъй че да покрие лицето й и да го предпази от студеното априлско слънце.

В онази първа нейна среща с Карл имаше нещо, тъй далечно сега, един миг на припламнала искра или могъща вълна, някаква атмосфера на напрегнатост, която ги бе откъснала от смеха и разговорите на останалите участници в партито, нещо, от което дъхът й бе секнал, а сърцето й бе забило лудо, лудо. Никога не го бе забравила. Тогава той взе ръката й, сякаш бе разбрал, танцуваха, бавно, бавно, сетне той не я пусна, а когато го направи, тя бе сякаш полумъртва.

Обзе я чувство на мрачна тъга, докато приближаваше портата на църквицата. Бутна я и ръждивите панти жалостиво изскрибуцаха.

Преди обаче той да замине, преди да дойде тъгата, бяха онези седем дълги, дълги дни на наслада в хотел Блейк. Тогава тя си мислеше, че открива не само него, но и себе си. Бродеха из улиците на Лондон като туристи, посетиха едва ли не всички картинни галерии, защото той обичаше изкуството — картините и скулптурите. Мушнаха се в Уестминстърското абатство и внимателно прекосиха безкрайно дългите пътеки между пейките до Ъгъла на поетите, съответно поразени и изпълнени с благоговение. Пътуваха с кораб по Темза до Хамптън корт и тя бе сигурна, че усети присъствието на опозорената Ана във високата, хладна стая. Ходиха на театър и гледаха Уестсайдска история, на нея й се искаше да се разплаче, но той се бе усмихнал, бе поклатил глава и я бе целунал — дълго, дълго. Любеха се всеки ден, всяка нощ, по цяла нощ, лежаха изтощени и бездиханни в обятията си.

Бяха се обичали — не бе ли така?

Сетне обаче мислите й се замятаха като риба на сухо към всичките онези моменти, след като той си бе заминал, когато тъй бързо бе излязъл от живота й, към времето на самота, на желание, на мъка, дори на треска, на омраза. Тя стисна силно затворените си очи, като си спомни единственото си обаждане до Вашингтон, а сетне — и до дома му, мекият женски глас, който я бе запитал коя е. Толкова отдавна беше, някъде назад във времето бе този миг, който бе сломил духа й, ако не и сърцето й.

Краката на Елизабът я водеха по тясната пътечка между надгробните плочи, повечето стари, стари камъни, надписите, върху които бяха изличени от времето или бяха покрити с ронещи се лишеи — вече необичани от никого. Плочата, която търсеше, бе сбутана на малко пространство, бяха я сместили в границите на семейна гробница, която някога бе имала хубави, черни перила и в която почиваше отдавна умрял мъж, роден през 1806-та. Забави крачка, когато приближи добре познатото място и докато погледът й обгръщаше гроба и паметната му плоча, разбра, че майка й навярно бе идвала често, защото клюмналите цветя бяха само отпреди няколко дни. Сюзън Виктория, на четири седмици и шест дни, родена на 9 ноември 1985 г. С обич.

Беше съвсем мъничка, толкова мъничка, че Елизабът се учуди как изобщо бе преживяла травмата на раждането. Контракциите бяха започнали неочаквано и яростно, а лекарите или който и да било друг не бяха в състояние да попречат на Сюзън да се роди с шестнайсет седмици преждевременно; живя обаче почти пет седмици. Елизабът вдигна глава нагоре, в съзнанието й неизменно стоеше смразяващият спомен, отчаянието, празнотата. Пет болезнени, изпълнени със страдание седмици, в които животът й сякаш бе спрял и тя ненавиждаше Карл. Сюзън бе умряла от възпаление на белите дробове, а когато най-сетне почина, я откачиха от гумените тръби и стъклените бутилки, бяха я извадили от стерилния кувьоз и тя за пръв път я взе в ръце. Хубаво бебе. Горкичкото, хубаво бебе. Но Сюзън я бе оставила невредима, нали така? Сюзън я бе оставила свободна да започне отново, сякаш тя, бебето, никога не бе съществувала, сякаш Карл не се бе появявал, а Елизабът ненавиждаше онази тайничка частица от съзнанието си, която бе почувствала облекчение, че новороденото бе починало.

Разтреперена, Елизабът пое дъх и още по-дълбоко мушна ръце в джобовете на якето си, стана й изведнъж, студено. Никой не знаеше, никой, освен родителите й — не и Джон, а още по-малко Карл, ала сега й се искаше да му каже! Как й се бе искало да излее цялата онази мъка, цялото онова траурно наследство, което й бе оставил, ала дори и сега не знаеше защо думите бяха останали безгласни, заключени зад устните й. Но сега той я обичаше, наистина я обичаше и все едно бяха получили втора възможност. Потрепери — над нея прелетя голяма сянка и тя вдигна очи — облак минаваше пред слънцето, а в далечината се задаваха още: огромни галеони, млечно и перленобели, те плаваха из небето. Щеше да завали скоро, навярно — силно, ала баща й бе казал тъкмо от това се нуждаем. Тя се понамръщи, а погледът й се върна върху надгробната плоча и умиращите цветя. Не бе донесла нищо, но щеше да се върне пак, може би утре, след дъжда, когато тази тъга, този мрачен рефрен щеше да избледнее и тя отново щеше да си бъде тя.

 

 

— Мислех, че си отказала цигарите.

Кристина се обърна към майка си, едва прикривайки раздразнението си.

— Само една цигара, мамо.

— И толкова стига да започнеш пак, поне така са ми казвали.

Кристина изсумтя леко и се почуди кой ли за бога й бе казал — не и отец Бьокл или старата танте Лилибет, нито който и да е от много възрастните, прегракнали фаворити на майка й. Вътрешно въздъхна. Навярно го е прочела в някое от моите декадентски списания.

— Искаш ли малко вино, мамо?

— Не, благодаря.

— Но на теб ти харесваше да пийнеш чаша преди вечеря… — Тя наля чаша за себе си; искаше и Сам да бе вече дошъл, чудеше се защо закъснява. — Това е немско Мозелско, което толкова обичаш.

— Бернкастел ли?

— Да.

— Е… тогава налей ми една малка чаша.

Чаша вино винаги размекваше майка й, макар сама тя да твърдеше, че не бивало да пие. Понякога, понякога, когато си бе пийнала достатъчно, тя дори имаше обичая да я нарича liebling^[1] и тогава обикновено в гърлото на Кристина засядаше буца.

— Закъснява.

— Кой?

— Не се прави на глупачка… знаеш кого имам предвид.

Кристина глътна виното и погледна майка си.

— Каза, че ще дойде по някое време след осем.

— Вече е почти девет.

— Знам, майко.

— Може би няма да дойде.

— Може би.

— Ти много го харесваш, нали?

— Той е приятен мъж.

— Има купища приятни мъже…

Кристина не отговори.

— Жена му хубава ли е?

— Не съм я виждала.

— Той ще се върне при нея, помни ми думите.

Кристина се вгледа в чашата си.

— Понякога си мисля, че ти е приятно да ме нараняваш, мамо.

— Не е вярно.

Кристина отпи още глътка вино.

— Това не е вярно, Кристина… — повтори старицата. — Но определено не ми харесва да влагаш чувствата си в един мъж, който накрая ще те остави.

— Защо, нима имаш кристален глобус, в който виждаш всичко?

Майка й многознайковски поклати глава и бе готова отново да заговори, когато входният звънец издрънча и Кристина скочи, сърцето й също подскочи. Слава богу, слава богу, слава богу!

Сам бе застанал на вратата, носът му бе леко почервенял от студения, нощен въздух. Усмихна й се и й подаде великолепна кутия с миниатюрни шоколадчета в извинение за закъснението си.

Тя се усмихна широко и го целуна леко по бузата.

— Само да си взема палтото.

Той я гледа как излетя нагоре по стълбите, сетне погледът му пробяга из коридора, обгръщайки потъмнелите, стари картини в дебели, позлатени рамки, избелелия персийски килим на пода, плътните памучни тапети в потискащо тъмночервено. Досущ като музей.

— Влезте.

Той премигна, когато майката на Кристина се появи от отворената врата, старата й ръка бе протегната внимателно напред, за да може тялото й да се облегне безопасно върху дебелия бастун, дръжката, на който се извиваше в свитата й, костелива длан.

— Благодаря.

Той пристъпи напред в осветената и топла част на коридора, а погледът му пробяга по старата, много стара дама, която го наблюдаваше с едва прикрито презрение.

— Тя няма да се забави много… Мога да ви уверя — рече с язвителен сарказъм. — Тя си е такава с мъжете… прекалено навита.

— Наистина ли? — преглътна Сам. Каква вещица!

— Американец ли сте?

— Да.

— Американски евреин?

Аха. Той се усмихна напрегнато.

— Да.

Тя кимна, кимането й продължи сякаш безкрайно.

— Ами, всъщност съм германо-американо-евреин.

Нека се позапъне малко върху това.

— От коя част на Германия?

— От Берлин, но майка ми и съпругът й се преместили във Виена.

— Кога са напуснали Виена?

— През 1945-та, поне майка ми.

Тя то гледаше свирепо, долната й устна потреперваше и бе изнесена напред.

— През 1945-та ли? — повтори тя и в тона й се прокрадна недоверие. — Къде, през 1945-та?

— Къде какво?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Къде е живяла тогава във Виена?

— Тогава не е живеела във Виена, а в концентрационния лагер в Маутхаузен, ако бихте могли да го определите като живот.

Старицата видимо се сепна, сякаш думите изтрополиха като камъни в този тъмен, задушен коридор; прииска му се тя да се обърне и да го остави насаме, да се свърши този неочакван разпит. Въздъхна с облекчение, когато чу стъпките на Кристина по стълбите.

— Майко? — Сърцето й в един миг се смрази. — Трябваше да си стоиш до камината, ще настинеш.

Откога ли бе тук? Какво ли бе изтърсила на Сам… какво бе казала? Сякаш не стигаше, че хубавата му жена беше допреди час тук, а и майка й трябваше да изтресе нещо. Кристина хвърли бърз поглед към Сам и вече можеше да си представи що за разговор бе завършилият току-що.

— Ще закъсняваш ли? — попита най-сетне старицата, докато Сам държеше палтото на Кристина.

— Мамо, моля те!

— Надявам се, че сте добър шофьор — насочи тя смразяващия си поглед към Сам.

— О, ние, евреите, сме много добри почти във всичко… — Той се усмихна подигравателно, отвръщайки на погледа й, — … и тъкмо поради това имаме толкова неприятности.

Кристина объркана го погледна, усмихна се с усилие на майка си и бързо затвори вратата под носа на старицата, която още стоеше и ги гледаше.

След като се увери, че стъпките им изчезнаха в нощната тишина, Августина докуцука до стълбището; когато започна да се качва по дървените стълби старата й глава още се тресеше и ръцете й трепереха. В един кратък и отлитащ миг на безпомощност тя се почуди дали нямаше да умре тази вечер, докато Кристина бе излязла да се забавлява с този мъж, да умре сама — в края на краищата всеки ден представляваше определено такава възможност, с всеки ден тя ставаше все по-стара и по-стара, все по-сгърчваща се люспа. Някога обаче беше красавица — истинска, търсена красавица, дори и след като Императорът си отиде — Бог да прости душата му — и последвалите трудни години все още бяха забавни, все още имаше празненства и чудесни, чудесни рокли, които да носи. Ала тогава се ожени за Клаус и веселието понамаля малко, ала богатството, великолепието на старата Виена си оставаше… сигурна бе в това.

Старицата с мъка си пое дъх, преди да изкачи поредното стъпало, изведнъж разбрала, че смъртта й нямаше да промени нищо за никого, най-малко — за нея самата, защото нейният свят, тази объркана стара — млада Виена, я безпокоеше и вече не й носеше щастие. Нямаше желанието да прекара дните си, седнала в Щадтпарк с останалите старци, да си говори за бодящите кокали и за внуците, които тя нямаше и сега навярно никога нямаше да има. Е, разбира се можеше да се разговаря за славното минало, за това далечно, златно минало, което още придаваше своеобразен аромат на стария хабсбургски град, досущ като тежък, но избледняващ парфюм. Ала всичко се бе променило толкова много и тъй болезнено, че тя вече не бе сигурна дали си струваше да живее в такова време, объркано и хаотично, когато нещата вече не, бяха черни или бели, а омесени в различни нюанси на сивото. Преди, в старите времена, беше много по-лесно: когато всеки си знаеше мястото, когато на хората не им се полагаше да прекосяват границите и да попадат там, където не им бе мястото. Мислеше си за Сам.

Августина изкачи и последното стъпало и се улови, че се усмихва; ако трябваше да умре тази вечер, тогава щеше да умре, похапвайки от миниатюрните шоколади на Кристина от Altmann & Kuhne — в края на краищата евреинът поне не бе стиснат; това бяха любимите й шоколадови бонбони. Спря се за миг да си поеме дъх, сетне бавно влезе в спалнята на дъщеря си, където дългата тясна кутия с бонбоните предизвикателно седеше върху копринената покривка. Кутията бе привързана с голяма червена лента, завързана на огромна панделка. Погледът й жадно огледа стаята. На нощното шкафче имаше купчина списания. Старата Августина отново се усмихна; тази вечер нямаше да е съвсем лоша, дори и Бог да решеше да я прибере; ала очите й изведнъж се вдигнаха бързо й панически нагоре, дясната й ръка описа кръста, сякаш той можеше да я порази веднага, на място, заради безразсъдната й мисъл.

Mein Gott… mein Gott, nicht nun… nock nicht, noch nicht, nicht alein…^[2]

 

 

Кристина не можеше да се съсредоточи върху огромното меню в бяло и златно. Погледът й се плъзна отново към Сам.

— Тя какво каза?

— Коя?

— Майка ми — въздъхна вътрешно Кристина. — Знам, че е изтърсила нещо, затова е най-добре да ми кажеш.

— Изглежда не ме хареса много.

— Какво каза тя, Сам?

Той се усмихна, почувствал неочаквано облекчение, че вниманието им бе отвлечено от Натали.

— Мисля, че не одобрява религията ми.

— О, господи…

— Няма нищо, няма нищо.

— Не е така — тя затвори очи за миг. — Тя е нещастна… — Опита се да налучка най-точните думи. — Аз я разочаровах, мисля, че всеки и всичко са я разочаровали. — Най-вече аз обаче! — И затова вини целия свят.

— Сигурно не е лесно да се живее с нея.

Кристина се усмихна кисело.

— Не е.

— Само двете ли сте?

— Да — тя сведе поглед към ръцете си. — Баща ми почина преди повече от двайсет години. Аз бях единственото им дете, при това доста неочаквано, майка ми ме е заченала на четирийсет и четири години.

— И, естествено, са искали син.

— Разбира се — тя се усмихна с лека тъга. — В онези времена, досущ като всичко останало, това се е очаквало в семейство като нашето — дори и след войната.

— На колко години е майка ти?

— На осемдесет и две.

— Истинска виенчанка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е родена в годините на империята.

— По него време тя вече е била силно разложена, Сам.

Едва ли не пред очите им и тези на застаряващия автократичен император Франц Йосиф. Ала Операта все още се пълнела всяка вечер. Каретите все още возели елегантни дами и господа в техните разкошни униформи на имперската армия. Съпрузи и любовници. Знатният народ все още си седял в елегантните кафенета под позлатените полилеи, сякаш светът им щял да просъществува вечно, сякаш тази бляскава фасада нямало да се пропука и да се срути, защото целият свят им завиждал. Ала това крехко превъзходство в крайна сметка се обърнало срещу самите тях, превърнало лицето на красивия град в нещо грубо и жестоко.

— О, разбира се, знам това, но да се родиш в такава атмосфера сигурно означава много; а сетне да видиш как всичко избледнява и умира. Това би огорчило всекиго и би го направило язвителен.

— Сам, Сам… — тя поклати тъжно глава. — Ти си прекалено добър.

— Е, поне такава е част от истината.

— Част от нея — да.

Но само част.

— Жестока си спрямо собствения си народ.

— Мисля, че това е здравословно, особено в светлината на миналото.

— Така е. — Той си помисли за майка си и усети познатото свиване на стомаха си. А имаше още и още, и още. — Разбира се, права си.

Тя се вгледа в лицето му и се трогна от тъгата, изписана по него, искаше й се да се пресегне над застланата с бяла ленена покривка маса, отрупана със сребърни прибори и да погали бръчките по челото му, сякаш при докосването й те щяха да изчезнат. Сам бе толкова добър, толкова мил — прекалено добър и прекалено мил! — и това го правеше уязвим, а Натали естествено знаеше това твърде добре.

Кристина сведе погледа си отново към менюто, изплаши се изведнъж от онова, което щеше да каже, защото неочаквано усети тежест в сърцето си, твърде многозначителна тежест, която сега не искаше да изследва, не и тук, под блясъка на кристалните полилеи, пред разбиращите, мили очи на Сам.

 

 

— Будапеща отново оживява, Лаура — стрелна я с поглед Ралф, докато пътуваха с колата през центъра на града към хотела; той бързо улови ръката й, за да целуне връхчетата на пръстите й.

— Искаш да кажеш, че това за теб има голямо значение? — попита тя, макар да бе очевидно по реакцията му при влизането им в града.

— Би трябвало да има значение за много хора — рече малко остро той. Какво знаеше тя за репресиите, за глада, за страха?

— Реакцията ти обаче имаше и донякъде личен оттенък.

— Не мисля… — Той се бе родил тук, преди много, много време. Останалата част от Източна Европа можеше да върви по дяволите, не и Унгария обаче.

Той рязко пусна ръката й и тя се сепна, не можеше да разбере как го бе засегнала.

Завиха и тя мълча, докато Хайът не се издигна пред тях, модерен, висок хотел, с изглед към Дунава. Почувства се засегната, неспокойна, ала след като паркира, той я целуна първо по носа, а сетне устните му покриха нейните.

— Извинявай, не исках да те разстроя.

— Какво толкова казах?

— Ти не каза нищо, вината е у мен — старите спомени.

Той отново я целуна и с облекчение видя, че тя видимо се разведри. Добре бе станало, че я доведе, защото тя бе започнала да задава истински въпроси, а той не бе от онзи тип хора, комуто да задава такива въпроси и да дава окуражителни отговори, от каквито тя очевидно се нуждаеше. Нещо повече, дразнещите го малки питания само го изнервяха и дори ядосваха. Усети как се напряга, защото вълните на ярост бяха като изпепеляваща вълна. Американците биха казали, че темпераментът му бе като винаги готов да изгори бушон, но поне по отношение на Лаура той успяваше да го овладее, а и всичкото преструване вече нямаше да продължи много дълго.

— Съжалявам — рече меко тя, взела напрегнатото му изражение за наскърбено.

— Не съжалявай, вината е моя — усмихна се той. — Забрави го. Хайде да се регистрираме, уредил съм всичко — и той слезе от колата. — Ти, естествено, още възнамеряваш да посетиш вуйчо си?

— Да, трябва, иначе посланикът може да провери, а той вече се свърза с вуйчо Филип — въздъхна тя. — Не бих казала, че съм кой знае колко развълнувана от тази перспектива — той не само е досадник, а надут досадник. Не съм го виждала почти седем години.

— Тогава това е достатъчна причина, за да го видиш сега — отвърна с облекчение той. — Сигурен съм, че ще одобри това, което види.

Той се ухили, а тя усети, че се изчервява като ученичка. В усмивката на Ралф имаше нещо, което я остави без дъх, събуди неочакваното и силно желание веднага да се качат в хотелската стая и да заключат вратата, ала той я спря като излязоха от подземния паркинг — хвана я за ръката и я поведе по тесния път към брега на реката.

— Това е западният бряг на Дунав… — Той посочи отсрещната страна. — И старата част — Буда. Ние сме на източния бряг, това е Пеща, която е краят на Голяма Пуста.

Тя проследи погледа му — необикновено горд — към стария град на хълма с приказния му ландшафт от църковни кули.

— Можем ли да се разходим там?

— Да, може би утре, ще минем по Висящия мост, досами хотела ни — рече той и изсумтя рязко и презрително.

— Какво има?

— Гледам този нелеп силует на хотел_ Хилтън_ отсреща, на западния бряг. — Той поклати глава. — Още един американски хотел, още едно чудовище от стъкло и бетон, построен край развалините на доминикански манастир от осемнадесети век. Нима тези хора са полудели?

Лицето му помрачня и той остана безмълвен; мускулите на врата и на челюстите му изпъкваха силно, сякаш кожата щеше да се разкъса.

 

 

Хайът бе разкошен хотел, поне по стандартите на Източния блок, и Лаура затаи дъх, когато остъкленият асансьор ги понесе нагоре и нагоре, а хората във фоайето се смаляваха — ставаха все по-дребни и по-дребни, главата й се замая от издигането, ала когато вратите на асансьора се отвориха, вниманието й бе грабнато от интериора ала атриум, от лавините растения, които се спускаха етаж подир етаж, тъй че цялата атмосфера бе като на доста екзотична и изящна градина.

— Как ти се вижда? — Ралф застана в средата на апартамента и разтвори ръце.

— Чудесно е…

Погледът й пробяга бързо по луксозните мебели, пухкавите възглавници, купите с бонбони и плодове, бутилката шампанско, която чакаше да бъде отворена върху малко предизвикателния бар, цветята в целофан — огромен букет от червени рози.

— О, Ралф, наистина не биваше…

— Прииска ми се, но нека спрем дотук.

Тя го погледна — бе застанал в средата на бежовата стая — и усети, че бе напрегнат и че отново тя, кой знае защо, бе причината за изпитваното от него неудобство. Прекоси стаята, отиде до огромния прозорец и се загледа мълчаливо в сиво-кафявия Дунав и великолепния кралски дворец, който бе точно срещу хотела — на върха на хълма отвъд реката; почуди се, защо ли изведнъж се почувства тъй самотна, тъй не на място.

— Съжалявам… извинявай, Лаура — прошепна той. Ръцете му се плъзнаха нагоре по нейните ръце, сетне леко преминаха по раменете й и отново надолу, за да се мушнат под сакото и да обгърнат гърдите й. — Прости ми, Лаура, просто съм изморен, това е…

Зацелува врата й, меката възглавничка в долната част на ухото й, опипваше я с език, докато не долови тихите стонове, които излизаха от устните й и тя най-сетне не се обърна към него.

— Възнамерявах да те заведа да пийнем по един коктейл — промърмори той, докато тя се притискаше към него и той усети, че започва да се възбужда. — Но навярно ще ти предложа малко предястие, за да усетиш онова, което предстои.

Той я притисна към стъклото и вдигна полите й, тъй, че ръцете му да могат да се плъзнат по-лесно по бедрата й, сетне я обърна грубо и тя отново се оказа с лице към гледката на реката, с ръце, опрени на прозореца.

— Красива гледка, нали, Лаура? — прошепна той. Ръцете му започнаха да се плъзгат надолу, надолу. — … Красива, нали?

— Не тук, Ралф, не на прозореца… моля те.

Струваше й се, че щяха да се любят пред всички, под небето и пред двореца и реката, пред хората, които щъкаха далеч долу по оживената улица.

— Шшт… остави на мен, остави на мен — заповтаря той. — Отпусни се, Лаура, отпусни се.

И тя щеше да се отпусне, защото той винаги постигаше своето, всеки път. Жените му се подчиняваха, жените винаги правеха онова, което им кажеше. Винаги.

— Не на прозореца — повтори тихо тя, но вече знаеше, че бе прекалено късно и тя шокирана извика от изпепеляващото, я удоволствие, когато пръстите му започнаха изкусно да галят меката, нежна плът между бедрата й. Лаура прехапа устни, усещайки го как се наглася зад нея и зачака болката и насладата. И насладата също — защото Ралф не я облада тогава, той просто продължи да я гали, все по-бързо и по-бързо, докато очакването и бавно разстилащото се удовлетворение не прогориха своя път до всяка фибра на съществото й; той все още не я обладаваше, защото това бе игра, игра на единствено по неговите правила и тя не бе в състояние да стори нищо друго, освен да се отдаде на разтърсващия ритъм, който се ускоряваше и ускоряваше, издигаше се все по-високо и по-високо, ставаше все по-обемащ и по-обемащ и заплашващ сякаш да погълне не само тялото, но и съзнанието й. Устата й се отвори широко в мига, в който в гърлото й се зароди вик, а Ралф я натисна силно към стъклото, тъй че викът се задуши; тя изпита оргазма си сама и мълчаливо, носът и бузата й се бяха сплескали, грозни и побелели от натиска на ръцете му, които я залепяха върху гладкото и студено стъкло.

 

 

— Къде са ми златните копчета за ръкавели, Женевиев? — Феликс избута на една страна копринените си носни кърпи и взе да трупа една върху друга кутии от кожа и велур.

— Кои златни копчета? — попита тя. Застанала нервна на прага на спалнята им, гледаше го как рови из чекмеджетата.

— Онези, които купих в Ню Йорк — комплектът от Тифанис малките рубинчета.

— Съжалявам, Феликс, наистина не знам — кога ги носи за последен път?

— Мили боже, от къде на къде да помня?

— Не можеш ли да си сложиш други?

— Не! — изсъска той. — Цветът на рубините почти напълно съвпада с цвета на червената копринена вратовръзка, която възнамерявам да сложа тази вечер.

— Нека ги потърся — предложи тя.

Той кимна отсечено и се премести пред огледалото, а тя мина покрай него.

— Сигурно вече закъсняваме.

— Имаме още цял час, Феликс.

— Да, но трябва да предвидим време за задръстването в движението и за паркиране.

— Предвидила съм го и пак разполагаме с цял час.

— Добре. — Той рязко приглади надолу фрака си и се огледа. — Коя опера ще гледаме пак?

— Саломе.

— Е, дано е по-увлекателна от последното представление, което гледахме — той въздъхна тежко. — Но поне е Щраус и поне най-малкото съдържа известен неприличен елемент.

Той се сети за последната постановка на Саломе, която бяха гледали, може би преди две години; изпълнителката на главната женска роля бе изключително привлекателна и сама бе изпълнила танца на седемте воала, вместо да използва заместничка; на практика бе останала почти чисто гола. Тайничко в себе си Феликс изпита тогава наслада.

— Ето ги копчетата ти, Феликс — Женевиев ги извади от мъничкото им кожено калъфче. — Сигурно си ги пуснал в тази по-голяма кесия по погрешка.

— Гюнтер у дома ли ще си е тази вечер? — попита той, пренебрегвайки думите й.

— Да, мисля, че да.

— Добре, не бих искал тази къща да остава празна, прекалено голямо изкушение е за крадците.

Женевиев се сети за София, защото тя винаги си бе вкъщи и никога преди не се бяха тревожили по този въпрос. Въздъхна леко, защото мислите й отново се върнаха към сина й и случая със снимките; още не бе казала на Феликс.

— Феликс… — започна нервно тя, почувствала се малко глупаво.

— Да, какво има?

Тя пое дълбоко дъх.

— Хванах Гюнтер с едни снимки…

— Снимки ли? — рече разсеяно Феликс, зает с копчетата си.

— Да. — Тя ненужно приглади роклята си. — Не бяха хубави тези снимки.

— Какво искаш да кажеш? — той се обърна към нея и миглите й затрепкаха под тежкия му поглед.

— Ами бяха на момичета, на съвсем леко облечени момичета.

Феликс се ухили самодоволно.

— Момчетата са си момчета, скъпа моя, би трябвало да очакваме Гюнтер да прояви интерес към подобни неща — той направи пауза и сетне внимателно я погледна. — Това е здравословно, Женевиев, повярвай ми.

— Естествено… — запъна се тя…, но не и като тази.

Тя измъкна снимката от мястото, където я бе скрила — зад фотография на замъка, заснета в разгара на лятото, и я подаде на мъжа си. Дъхът на Феликс секна, а бузите му почервеняха силно, когато се взря в бледото лице на момичето от снимката.

— Откъде я е взел? — рече най-сетне той и Женевиев с облекчение видя, че той изглеждаше поне толкова шокиран, колкото бе и самата тя.

— Беше в кабинета ти, когато го открих.

— Какво е правил там? — попита предпазливо Феликс.

— Не знам, но стоеше до прозореца, предполагам да е на по-светло. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Имаше още, Феликс, повечето от които като тази.

Тя подчерта думата тази, сякаш ставаше дума за нещо безвкусно и недопустимо.

— Аз, разбира се, ще поговоря с него.

Феликс притвори очи в един кратък, мъчителен миг. Това бе Дорис. Бе имал кратка връзка с нея, последният път бе, може би преди два месеца. Тя бе помощник по доставките в местна хранителна компания — Викторс — и той бе забелязал огромната й маса да се показва от кухнята, докато минаваше през коридора по време на един от приемите на техни приятели; Дорис просто се усмихна и той отговори на усмивката й. Бе момиче, готово да направи всичко, което той пожелаеше, включително и да позира за снимки. Тя си мислеше, че е влюбен в нея, горкото момиче дори му бе написало няколко ужасно страстни любовни писма и тези писма често бяха като проблясъци в някой скучен ден. Съзнаваше, че бе вероятно един от малцината, които биха забелязали подобно създание, но това всъщност нямаше голямо значение, тя му бе благодарна за вниманието, той й вършеше услуга. Разбира се, не бе като Ева, но Дорис си имаше своеобразен, суров чар — тя бе нещо като осъдителна тайна, нещо лошо, до което не ти е позволено да се докосваш, нещо социално неприемливо — и тъкмо поради това сексът с нея бе тъй вълнуващ. А и бе момиче, готово на всичко. Не й се обаждаше често, не се и срещаха често, но тя бе винаги в наличност. А ето че сега Гюнтер бе научил.

Феликс изруга наум и се почуди дали боговете горе не се опитваха да го предупредят за нещо.

Ала телефонът иззвъня и сепна и мислите, и ругатните му.

— Аз ще се обадя, Феликс — рече Женевиев, благодарна на възможността да излезе от стаята.

Беше София.

— Скъпа! Каква изненада… но добре ли си? — Моментално й мина мисълта, че нещо лошо се бе случило, защото дъщеря й не се обаждаше в уреченото време.

— Да, разбира се, разбира се… — но сетне София замълча.

— Какво има, София? — попита остро Женевиев. — Кажи ми, нещо лошо се е случило, нали?

— Не, не мамо — нищо лошо — и тя отново замлъкна. — Предложиха ми стипендия.

— Но това е чудесно!

— Определиха само трима.

— Би трябвало да си много доволна…

— Но тя включва пътуване, мамо…

— Пътуване — повтори безсмислено тя. — Докъде?

— До Съединените щати.

Женевиев застина на мястото си.

— Кога, София?

— През септември.

— Толкова скоро! — изхриптя тя.

— Само за една година — рече София. — Само за година… и, мамо, ще ми отпуснат пет хиляди долара за разходите, а чичо Оскар обеща да поеме ролята на мой спонсор, ако имам нужда от нещо повече.

Женевиев не отвърна, боеше се да заговори. Отиването й в Мюнхен бе достатъчно силен удар, но в Америка? Струваше й се, че отива на края на света.

— Искаш ли да говориш с баща си? — попита тя, усетила изведнъж дъха на Феликс зад гърба си.

— Не… не, ти му кажи, мамо — рече бързо София.

— Да… — запъна се тя. — Разбира се.

— Ще ти се обадя утре сутринта да поговорим по-дълго — рече меко тя. — Опитай се да се зарадваш заради мен.

— Няма нужда да опитвам — излъга Женевиев. — Освен това съм и много, много горда.

— Благодаря ти — рече бавно тя. — Сега трябва да вървя, ще се видя с една приятелка да отпразнуваме и вече закъснявам.

— Разбира се, разбира се.

— И, мамо…

— Да?

— Обичам те.

И затвори телефона.

Женевиев остана задълго до телефона, сетне полека постави слушалката на вилката и се обърна към мъжа си.

— На София й предложили стипендия.

— Предположих, че ще е нещо от този сорт. — Доволен бе, че вниманието на жена му бе отклонено от снимката на Дорис. — Предполагам, че се очаква да бъда доволен.

— Справя се много добре.

— Всичко това ще се окаже загуба на време — рече раздразнено той. — Дори да реша да я пусна, тя само ще се запознае с някой неподходящ мъж и ще съсипе живота си.

— Тя вече е приела, Феликс.

— Но тя няма нари.

— Ще получи пари от стипендията си.

— Не и достатъчно, сигурен съм.

— Оскар й е предложил спонсорство.

— Разбирам. — Той се вгледа в бледото й лице и устните му се разтеглиха в усмивка. — Е, поне той показва интерес, значи между тях ще съществува солидна връзка.

Женевиев не отвърна, защото знаеше, че бе безполезно да спори, а освен това изведнъж се почувства тъй уморена, че гласът му й се стори слаб и далечен. Мислеше за София и за Америка, за онези хиляди мили, разпрострели се между нея и дъщеря й. Разтърка чело; главоболието, което се таеше цял ден, бе на път изведнъж да се прояви: жестоко и силно. Болката се надигна в гърлото й, очите й се напълниха, изпита непреодолимото желание да плаче и да плаче. Случваше й се да плаче прекалено често, почти всеки ден, заради малките неоснователни страхове, заради предчувствието, което сякаш се бе настанило в стомаха й като ледена, кисела, ужасна топка.

 

 

— Вечерята бе чудесна — рече Кристина, докато Сам подписваше сметката. — Благодаря ти.

— Заслужи си я от край до край.

— Бих те поканила да се качиш в апартамента ми на кафе, но майка ми…

— Всъщност аз исках да те поканя в моя.

Тя му се усмихна, плувнала в облак на облекчение.

Излязоха последни от ресторанта, ала като излязоха на настлания с каменни плочи тротоар, улиците бяха още оживени.

— Туристи — отбеляза Сам.

— Виена скоро ще се изпълни с тях.

— Е, градът е красив.

— Да, така е — рече тя, почти на себе си; кой знае защо тя бе в отношения на любов — омраза с града. Почуди се за миг дали това просто не се дължеше на миналото, на нейното собствено минало, което я следваше като нежелана сянка.

— Хей… усмихни се! — рече Сам и я прегърна през рамо. — Можем да се върнем пеша оттук, а като стигнем, ще приготвя най-вкусното кафе, което си имала удоволствието да опиташ!

Тя се облегна на него и те поеха по улицата; помисли си, че за първи път от много, много време насам се чувстваше тъй добре с един мъж, беше хубаво и то трябваше да продължава и да продължава до безкрай. Ала тя потисна тази мисъл, защото бъдещето не обещаваше нищо, не и сега, още не.

 

 

Апартаментът на Сам бе широк и с високи тавани, бялото пространство на една от стените бе заето от огромна карта на света. Имаше няколко библиотечни шкафа, старинна махагонова маса в единия край на стаята, която, инстинктивно усети тя, се използваше рядко. От хола се излизаше на малка тераса, изчистена от всякакви украси, а и каквато и гледка да се откриваше от нея, тя сигурно щеше да бъде засенчена от сивите метални стени на наклонения покрив. Няколко списания и пощата му лежаха върху малката осмоъгълна масичка със стъклен плот, ведно с детско шише за хранене, лигавниче и кукла-ръкавица на зелен крокодил, едното око, на който липсваше. Лесно можеше да се забележи, че липсваше нежната, успокояваща ръка, липсваше женската ръка, която да омекоти ръбовете на тази широка, спартанска стая. Ала всекидневната на Сам бе топла и уютна, двата дивана бяха поизносени, но на половината покрити с дебели, пухкави възглавници. Тук имаше още повече книги, покриваха целите стени и тя се почуди кога ли намираше време да чете. На тесен пиедестал в ъгъла се издигаше модел на самолет.

— Боя се, че не съм успял да подредя най-добрия дом — рече Сам.

— Предполагам, че не си разполагал и с време.

— Или с желание — призна си честно той. — Кафе ли искаш или ще предпочетеш ликьор?

— Един коняк ще ми дойде чудесно — след вкусното кафе, което обеща да приготвиш.

— Идва веднага.

Той се измъкна през вратата, а тя отиде до камината да разгледа фотографиите в рамки, подредени върху лавицата над нея.

Две от тях бяха на дъщеря му на различна възраст, възхитително, красиво дете с тъмна коса и необичайни — зелени очи. Това не бяха очите на Сам, разбра моментално и с остра болка тя, а несъмнено на Натали. Взира се дълго в тези очи и сетне остави снимката на мястото й. Другите фотографии бяха на родителите му, малка снимчица на майка му седеше отделно с плътна, сребърна рамка.

— Семейството ми… — рече Сам, влизайки в стаята с поднос на ръка.

— Много са мили.

— И аз така мисля. — Той остави подноса и наля горещото, димящо кафе в две големи чаши. — Ала родителите ми са починали. Мама почина преди няколко години, а баща ми я последва само след няколко месеца.

— Сигурно е било доста голям шок — и двамата толкова скоро един след друг.

— Така беше — усмихна се благо той. — Но аз доста често си мисля за тях, особено за мама; тя бе силна личност.

— Значи не доживя да види Джоана?

— Не — въздъхна той. — Но видя Натали.

— И…

— Очите на майка ми говореха ужасно много… не знам дали разбираш какво имам предвид? Един поглед, един малък поглед можеше да означава много повече от не ми харесва — той се взря в лицето на снимката. — Не й обърнах внимание, мислех си, че съм влюбен, наистина влюбен за първи път през живота си.

— Е, както се казва в поговорката, никой не е застрахован от грешки.

А това е било грешка, Сам, добави на себе си тя.

Той кимна, а тя го погледна и се зачуди как щеше да прекрачи тази пропаст на учтивия разговор и масичката за кафе, която ги разделяше. Стори й се много важно за самата нея връзката им да получи развитие и по физически път. Усети нуждата да се приближи до Сам, да получи доверието му във всяко отношение, защото с целия си инстинкт разбираше, че това бе един от козовете на Натали — тялото й, сексът — това бе начинът да задържи Сам толкова дълго. Досущ като жертвен агнец. Какво щеше да прави, когато остарееше, когато красотата и чувствеността увехнеха и се превърнеха в нещо тъжно, дори неприлично?

Кристина потисна тази мисъл, защото й носеше прекалено много болезнени, обезпокоителни отгласи от живота, който бе водила — преди Сам. А ако Сам трябваше да избере и направеше грешния избор — тогава? Какво щеше да стане тогава с нея. Боеше се, че щеше да дойде денят, в който щеше да стигне до там да се радва на вниманието на някой дебел гръцки дипломат, който сваля персонала на някоя конференция. Не, не и това, никога, тя все пак имаше известна гордост. Просто се боеше да бъде сама, боеше се от бъдещето, от самотата. Не съм особено смела, помисли си тя, леко засрамена.

— Самолетът — изрече бързо, — това хоби ли ти е?

— От хлапе.

— Много ли имаш?

Тя вдигна чашата с коняк до устните си и топлата течност бавно потъна в стомаха й, прогонвайки полека хладното отчаяние.

— Окачил съм няколко в кабинета си, но повечето са още опаковани. Искаш ли да разгледаш тези, които са навън?

— Да, много.

Кабинетът бе такъв, какъвто си го бе представяла, обикновен, но функционален — ако се изключат самолетчетата, които висяха от тавана на почти невидимите си найлонови кончета.

— Боя се, че познанията ми по авиация са доста ограничени.

— Е, ако наистина искаш да знаеш…

— Моля те, Сам!

Всъщност не изпитваше кой знае какво желание да научи нещо повече за самолетите, но искаше Сам да се отпусне, да се отпусне достатъчно, за да можеше тя да преодолее тази бариера на почтеност, която още ги делеше.

— Искаш ли да научиш каква е историята на този? — рече зарадван той и посочи с пръст нагоре.

— Да, Сам.

— Това е В-25, Норт Америкън Мичъл, първият самолет, предприел опасното излитане от самолетоносач, за да бомбардира Япония… — той отново я погледна усмихнат, а тя кимна. Окуражен, Сам продължи: — Сигурно този го познаваш, Месершмит 109E, участвал е в Битката за Англия… а този малък красавец е моят любимец — Викърс супърмарин спитфайър марк уан с малко ограничени възможности, но в най-тежките времена е служил отлично…

Той отново заговори, погледът му бе вперен във въпросния самолет, ала сетне изведнъж се обърна рязко към нея.

— Просто си учтива, ала всъщност не искаш да ти говоря за това, нали?

— Не, не… — но сетне тя се усмихна и усети как в гърлото й заклокочи лек кикот. — О, Сам…

— Какво има?

Имаше приятно лице, помисли си тя, не можеше да се определи като красиво, но бе интелигентно, спокойно, младо, сякаш у него имаше нещо, което още не бе покварено.

— Не искам да ми говориш, Сам, искам да ме любиш.

Той застина съвсем неподвижен, сетне се прокашля, сякаш в гърлото му бе заседнало нещо, ала сетне отново се усмихна.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Мислех си, че подобни неща би трябвало да ги казват мъжете.

— Е, мисля си, че понеже малко си поизгубил форма…

Той се изчерви.

— Откъде разбра?

— О, Сам — въздъхна тихо тя.

— Говоря прекалено много, нали?

Тя кимна.

Погледите им се срещнаха и той усети как някакво особено чувство свива стомаха му, след като погледът му се спря върху лицето й и той се зачуди защо досега не бе забелязал колко красива бе нейната червена, червена уста, кожата й, тази красива мургава кожа, която щеше да е по-тъмна надолу, тъмната й коса, тъмните зърна на гърдите й…

Той отново се изчерви.

— Стаята ми е в другия край на балкона, по-далеч от Джоана…

Беше се настанил там съвсем съзнателно, изпълнен с надежди, но не искаше да й го каже.

Тя лежеше между хладните чаршафи, с вперен в тавана поглед и очакваше Сам. Кристина обърна главата си така, че да може да гледа нощното небе през стъклената врата на балкона. Не се виждаха звезди, само търкалящото се множество тъмни облаци, които до сутринта щяха да са изчезнали. Нямаше луна. Сам се бавеше и тя започна да нервничи, пламенността й постепенно, постепенно си отиваше, но ето че той най-сетне се появи в снопа светлина, който нахлуваше от коридора — с хлабаво обвит около кръста му пешкир. Тя не каза нищо, когато той го махна и го метна напреки на стола, не промълви нищо и когато той легна до нея. Бавно преглътна. Това бе нещо, което бе желала, нещо, което бе сигурна, че щеше да им се отрази добре и на двамата, ала сега, неочаквано, тя нямаше и представа какво да прави, какво изражение да наложи на лицето си, дали да направи първата крачка или да си остане неподвижна. Инстинктите й сякаш бяха умъртвени и тя неизбежно си помисли за Натали, защото Натали щеше да знае какво да направи.

— Добре ли се чувстваш? — прошепна Сам.

— Да — излъга тя.

— Да оставя ли лампата запалена?

О, Сам, Сам.

— Да.

Искаше да го вижда, искаше да е сигурна, че бе той, а не някой друг, някоя от празните прегръдки, които тъй често бе получавала в миналото. Помисли си за Маноло; той бе използвал тялото й, ала и бе обещавал да й свали луната, звездите, слънцето, дори й бе казал, че щял да се разведе и тя му бе повярвала. Лъжец, лъжец, лъжец! Ами жена му? Ами жената, която го очакваше у дома? Навярно обикновена жена, навярно приятна жена, която си имаше своите мечти и надежди.

Кристина потрепери леко и се учуди на самата себе си, почуди се защо никога досега не бе помисляла за тази жена, защото бе прекалено заета със себе си. Каква тъжна бъркотия бе забъркала.

— Какво има? — попита нежно Сам.

Тя за миг стисна силно очи.

— Не знам… но това няма нищо общо с теб.

Той се вгледа в лицето й, не му хареса тъгата, изписана върху него, искаше да я изтрие, да я изгони.

— Обичам устата ти, Кристина. Някой казвал ли ти е, че имаш красива уста?

На нея изведнъж й се прииска да заплаче, защото той бе толкова мил, а тя не искаше да е мил, не искаше той да види големите сълзи, които се стичаха по бузите й, защото не така бе планирала величественото, незабравимо прелъстяване на Сам.

— Хей, всичко е наред… — той я загали по косата, сякаш бе дете. — Всичко е наред.

И тогава Сам я целуна. В началото целувката бе колеблива, сетне — изследователска при отварянето на устните й, вече не бе тъй напрегната, а когато езиците им се докоснаха — вече бе по-решителна, по-страстна, по-възбуждаща. Дългите, дълги секунди се превърнаха в минути — целуваше я отново и отново, докато тя започна да диша накъсано й неравномерно, докато не застена тихичко, тогава ръцете й се вдигнаха нагоре и бавно, но силно го притиснаха върху тялото й. Усети ръцете му — топли, търсещи ръце, които се плъзнаха по рамото й, гръдта й, по окръгления й корем. Усети абсолютна наслада, когато зърната й се надигнаха към устните му; пръстите й се заровиха в косата му и я подръпнаха, не бе сигурна дали щеше да издържи. Усети устните му, целувките, които се заспускаха надолу по влажната й ароматна кожа към меките косми на върха между бедрата й. Усети езика му — като пронизващо копие, което така я парализира, че тазът й се надигна рязко към него, предлагайки й да я вземе. Защото това бе Сам, самият Сам; всичките останали груби, празни и отчаяни нейни съешавания започнаха да се оттеглят и да избледняват, докато накрая в паметта й не остана нито едно.

 

 

Когато Джон влезе в стаята му, Кристофър се бе изправил в леглото си.

— Късно е, Крис, би трябвало да си заспал — рече нежно той. — Какво има?

— Къде е мамичка?

Джон преглътна.

— В Англия?

— Но защо не е тук?

— Знаеш защо, случвало ни се е и преди, имаше нужда от малка почивка.

— Ама аз винаги отивам с нея — у дома, при дядо и при баба.

— Сега ходиш на училище, макар и само сутрин.

Момченцето се намръщи и сетне вдигна поглед към баща си.

— Не ми харесва, когато я няма.

— На мен — също. — Джон приседна. — Искаш ли да ти прочета приказка?

— Кога ще се върне? — рече той, отхвърляйки въпроса на баща си.

— През следващата седмица, знаеш много добре.

— Ще я посрещнем ли на летището?

— Още не знам — въздъхна Джон. — Но можем да опитаме.

— Искам.

— Ще видим, Крис.

— Когато кажеш ще видим, това означава не.

Синът му ставаше прекалено умен и това не бе добре за самия него, но засега Джон дори не знаеше кога точно щеше да се върне Елизабът, още по-малко — номера на полета й.

— Невинаги.

— Почти винаги.

Последва мълчание и Джон се улови, че се вглеждаше в малкото, жизнено личице, което за него не приличаше нито на Елизабът, нито на него, макар тя постоянно да му казваше, че бил истинско копие на баща си. Веждите на Джон се сбраха от намръщването му: като мен? Той изобщо не виждаше себе си в Кристофър. А Елизабът обичаше сина им, в това нямаше никакво съмнение. И той прилича на мен. Джон затвори очи в един кратък и болезнен миг.

— Тате?

Джон отвори очи.

— Да?

— Какво има?

— Нищо, Крис.

— Не се усмихваш често напоследък.

— Така ли?

— Да.

— Работя много усилено на конференцията. — Това бе съвсем вярно. — И, досущ като на тебе, майка ти ми липсва много.

— Когато говоря с нея следващия път, ще й кажа да се връща веднага.

Джон се усмихна.

— Да, това може да се окаже печелившият номер.

Защото ако той я помолеше да се върне, това нямаше да има никакъв ефект, той сякаш не бе в състояние да докосне онази вътрешна струна, която да прозвучи вярно у жена му. Ала Кристофър бе ахилесовата й пета, тя не можеше да го изостави задълго и това бе единственото му спасение — синът му.

— Искаш ли последно приказка?

Кристофър погледна баща си в очите тъй изпитателно, че Джон едва се пребори с желанието да се извърне. И той наистина прилича на мен, помисли си изумен, виждал съм това объркване, тази нотка на смущение, когато гледам изображението си в огледалото. Той машинално посегна да докосне съвършената кожа и момчешкото очертание на челюстта му, която бе досущ като неговата.

— За Язон и аргонавтите, ако обичаш…

Джон кимна и взе голямата книга с корица в жълто и червено, която лежеше на нощното шкафче. Винаги харесваше тази си роля — да чете приказки на сина си — но изведнъж премигна, когато откритието му неочаквано се промъкна, изгарящо, досущ като хапещ, киселинен дъжд: Нилсен щеше да му отнеме всичко това — не само жена му, но и сина му, защото Елизабът никога нямаше да се раздели с Кристофър.

Усети как стомахът му се свива на топка; тогава, без тях, за него нямаше да има радост, нямаше да съществуват никакви цели в живота.

Когато той отново го сведе към сина си, сянка помрачи погледа му. Никаква радост.