Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (4)

4.

Коктейлът бе учудващо приятен. Елизабът сръбна от своя джин с тоник, а погледът й пресече стаята и спря върху домакина и домакинята — австралийско-ирландската двойка Грета и Дан Мълхол. Грета, жива и червенокоса, представляваше на преговорите Австралия, мъжът й Дан бе поет и писател. Последната му поема Ирландска тъма бе получила похвалите на критиката и в собствената му страна, и в чужбина. Дипломацията бе тъкмо за тях, помисли Елизабът; Грета обичаше работата си, а Дан сравнително лесно се приспособяваше към нова среда; писането му очевидно не страдаше от травмите на постоянните премествания от страна в страна. Съществуваха много дипломатически двойки, които рано или късно плащаха данък на това постоянно напрежение, процентът на разводите бе съответно висок, а понякога и децата въставаха или имаха училищни и лични проблеми. За някои от по-малките бе трудно да се адаптират, а приспособяването обикновено се утежняваше още повече с израстването им.

 

 

Елизабът си помисли за Кристофър. Джон бе предположил, че на определен етап отговорът може би щеше да бъде училище — пансион в Англия, но тя бе отхвърлила категорично подобна идея; Кристофър щеше да остане с тях колкото е възможно повече. Тя се понамръщи, убедена бе, че родителската обич би трябвало да преодолее почти всичко. В един миг я жегна отчаяние, защото сега тя бе поставила на карта всичко това, въпреки всичките си красиви думи. Беше измамница, лицемерка, сама не се понасяше, заради настоятелните мисли за Карл, срещу които бе безпомощна, не се понасяше заради цялата тази любов, която споделяше с него. В леглото му. Предполагаше, че щеше да стане в неговото легло, в неговия апартамент. Не и в хотел. Моля те, Карл!

— Елизабът…

Погледът й бързо се насочи към Мадлен.

— Извинявай, май те сепнах.

Лицето на французойката изразяваше явна забава.

— Малко, Мадлен, бях на светлинни години оттук.

— Това бе повече от очевидно, Елизабът. — Устните й се извиха нагоре в суха, хитровата усмивка. — Но няма да попитам за какво се бе замислила.

— Нищо интересно, уверявам те.

Мадлен я погледна внимателно и не каза нищо. Елизабът усети как се изчервява.

— Как бе в Унгария, в Прага? — попита тя, в опит да наруши възцарилото се неловко мълчание.

— Красота — отвърна Мадлен. — Всичко — хълмовете, селяните, чудесните сгради, потънали в сняг. Будапеща е великолепна, старият кралски дворец, историята, хората… Обожавам този град. Съвсем необичаен — тя тъй дълбоко пое дъх, че ноздрите на дългия й тънък нос почти се събраха. — Нека се надяваме, че гласността ще продължи и няма да се задави в мрака. Сигурна съм, че ще ридая, ако голямата руска мечка отново смаже Будапеща с жестоката си лапа.

— А Прага?

— Все още — жалка — Мадлен поклати глава. — Боя се, че промяната там ще отнеме повече време… но Вацлавският площад — о, красив е, красив — тя се взря отново в Елизабът. — Трябваше да дойдеш…

— Как е Олаф? — попита Елизабът, за да смени темата.

— Отегчава ме до смърт с постоянните си коментари за озона, за замърсяването, за джунглите и т.н. и т.н. — тя отново пое уморена дъх. — Човек ще рече, че всички живеем в някакъв открит мръсен канал.

— Може би е така.

— О, не и ти, Елизабът!

— Трудно е човек да не бъде повлиян от случващото се.

— И какво се случва? — Тя отпи голяма глътка минерална вода Перие — Масова истерия.

— Мисля, че си далеч по-информирана — Елизабът й се усмихна язвително. — Или може би това има нещо общо с факта, че зеленото движение във Франция е по-слабо, отколкото, в която и да е друга страна в Европа…?

— Няма нищо общо — отвърна тя прекалено остро. — Моят глупак дори ме помоли да се отърва от коженото си палто, от моите норки — е, това по какъв начин ще помогне на озоновата дупка, за бога?

Елизабът се засмя.

— Най-малкото това се нарича добри пъблик рилейшънс, в края на краищата Втората комисия се занимава с опазването на дивите животни.

Мадлен въздъхна театрално.

— Всичко това е тъй досадно — тя вдигна вежди. — Във всеки случай общественото мнение никога не ме е интересувало, то е тъй посредствено. Всичките онези зелени в техните гуменки и дочени комбинезони — тя отново въздъхна. — Животът бе тъй весел, а сега човек не смее дори да диша, без да се налага да мисли за това. — Отпи отново от минералната си вода. — Как е Джон, между другото? Стори ми се, че бе малко блед.

— Така ли? Но той е добре, Мадлен.

— А ти?

— Добре — отвърна Елизабът, малко озадачена. — Както виждаш.

— Видях те в Do & Co — рече Мадлен. — Беше миналата сряда, нали? Само минавах оттам и се надявах да получа обичайната си маса, но естествено и през ум не ми мина да се присъединя към вас — изглеждахте толкова, как да го кажа, уютничко… — Тонът й бе интимен и неприятен. — В крайна сметка Виена е един тъй малък свят.

Елизабът отвърна на погледа й, противно й бе, че кръвта нахлу в главата й. Разбира се Мадлен през цялото време бе насочвала разговора към този момент.

— Да, мисля, че бе сряда — отвърна Елизабът, нарочно разсеяно, учудена на спокойствието в тона си.

— Хубав мъж. Американец, мисля?

— Точно така.

— Наричаше се Карл, нали?

— Карл Нилсен — довърши вместо нея Елизабът. Нямаше никакъв смисъл да увърта.

— Вие май се познавате доста добре — рече почти самодоволно Мадлен.

— Карл имаше дълга връзка с моя добра приятелка. — Роди се лесно тази лъжа, помисли си тя, леко засрамена.

— Наистина ли? — отвърна Мадлен. — Кога беше това?

Елизабът преглътна трудно.

— Защо се интересуваш толкова, Мадлен?

— О, нали ме знаеш, любопитството е едно от свойствата ми.

— Някои хора биха го нарекли другояче.

— Това не са хубави думи, Елизабът, разочароваш ме — но Мадлен бе все още самодоволно усмихната. — Толкова докачлива — човек би рекъл, че имаш нещо за криене.

— Ни най-малко.

По-възрастната от двете изгледа другата внимателно, сетне лицето й се отпусна и Елизабът едва не въздъхна шумно.

— Мисля да отлетя до Милано следващата седмица — рече рязко Мадлен, оглеждайки завистливо роклята на Елизабът. — Необходими са ми малко нови дрехи, нещо, което да освежи тези скучни, дипломатически делници.

Елизабът се насили да се усмихне. Иди, Мадлен, за бога, иди!

Джон изруга вътрешно. Мортон бе безкрайно надут и самодоволен.

— Ние трябва да превърнем добрите намерения в дела — достатъчно сме говорили.

Джон обаче наистина бе съгласен с него, въпреки надутостта и инсинуациите му; и двамата знаеха, че Великобритания с развитата й промишленост и многочислено население имаше далеч повече проблеми с контрола върху замърсяването на околната среда, отколкото скандинавските си съседи.

— Точно така, нали за това сме тук?

— Ние всички се съгласихме… — продължи с монотонния си глас Мортон, — … поне развитите нации, че трябва да вземем най-строги мерки да ограничим изхвърлянето на хлор-флуоровъглероди в атмосферата, но въпреки това има известна неохота — прикрита под думата предпазливост — от страна на много западни страни.

Джон въздъхна. Мортон естествено се визираше в малката си реч и Великобритания, но, слава богу, министърът на околната среда, с благословията на премиера, най-сетне бе започнал да превръща думите в дела и вече не играеше втора цигулка след Уелския принц^[1] по въпросите на околната среда.

— А ако развиващите се страни трябва да бъдат предпазени да не повтарят тези грешки — добави той, — ще е съвсем справедливо да ги компенсираме — ето къде е ролята на Международния фонд за околната среда. Както спомена на днешното заседание индийският делегат, развитите страни са отговорни на деветдесет процента за сегашните поражения върху озоновия слой.

— За да се заменят бълващите хлор-флуоровъглероди заводи в Третия свят, ще са необходими около двеста милиона — намеси се Джон. — Как ще си поделим сметката?

Мортон благоволи да се изчерви.

— Норвегия ще плати своя дял — рече отбранително той.

— Освен това ще са необходими още шест милиарда, за да се замени изцяло използването на ХФВ-газове.

— Знам, Джон.

— И не забравяйте, че нашите китайски приятели настояват за свободен трансфер на технологии и ако това не стане, на запад може да престанем да използваме ХФВ, но те да продължат да се изнасят в Третия свят.

— Както стана с ДДТ-то…

Джон се обърна и се оказа лице в лице с Дан Гърни.

— Нашият приятел пестицид — рече сухо той.

— Говорехме за новия приятел — ХФВ.

— ХФВ отравя атмосферата, ДДТ — пряко човека.

— Мислех си, че ДДТ е забранен.

— О, разбира се, но Съединените щати например все още произвеждат над осемнайсет милиона килограма годишно за износ — най-вече в Третия свят.

— Искаш ли да те цитирам по този въпрос? — отвърна с усмивка Джон.

— Не, не мисля.

— Ти добре си си написал домашното, нали, Дан?

— Аха… средностатистическият жител на Централна Америка има в тялото си единайсет пъти повече ДДТ, отколкото средния американец.

Джон отпи голяма глътка от своя джин с тоник.

— Мисля, че почвам да ставам разноглед от тези статистики.

— Като че ли всички сме така.

Отидоха до прозореца.

— Някакви новини относно онова убийство около слоновата кост?

— Имаш предвид племенника на вътрешния ни министър? — попита Джон и сетне добави: — Не, не и в момента, макар да разбрах, че не е останал и камък непреобърнат.

— Това е голяма мрежа на корупция, Джон, а, според проучванията, които направих през последните няколко месеца, тя би могла да включва дори сътрудничеството на политици и колеги дипломати.

— Не е за чудене, като се има предвид, че пътуваме без митнически и всякакви други проверки.

— Точно.

— Ти наистина си много запален, нали, Дан?

— Толкова ли си личи?

— Не разбрах, че си станал експерт.

— Не съм, още съм само любител, но бях помолен да изнеса доклад пред Комисията по дивите животни, затова си мисля, че ще видят колко съм запален — рече самоподигравателно той. — Това е нещо, което наследих от жена си.

— Наследи ли?

— Тя почина преди две години.

— Съжалявам.

— Аз — също.

Джон инстинктивно огледа стаята да потърси Елизабът.

— Имаш хубава жена.

Джон хвърли подозрителен поглед на американския посланик и сетне бавно кимна в съгласие:

— Да, знам.

 

 

До телефона имаше бележка. Сам бързо я прочете. Беше от Натали, разбира се. Той вътрешно се сви, запита се защо тя бе още в състояние да разруши покоя му с такава лекота. И най-незначителният зачатък на щастие, и най-беглата проява на добродушен хумор се изпаряваха моментално, когато тя се връщаше отново в живота му и той се принуждаваше пак да посяга към таблетките против киселини в стомаха. Въздъхна уморено и болезнено и вдигна слушалката. В Ню Йорк трябваше да е към три часа следобед. Чу как горе Клара слагаше Джоана да спи, долови тихия, мил гласец на дъщеря си, която задаваше поредния си въпрос.

Защо… защо… защо? Понякога не можеше да намери отговорите. Понякога фактът, че й липсваше майка, за която да говори, пробождаше сърцето му, не можеше да си въобразява, че може да й даде всичко. Натали не бе никаква майка и нямаше защо да се преструва, че бе другояче. Нейна рожба бе или къркането или кокаинът — зависи, което бе най-достъпно в момента.

— Кой се обажда?

Връзката бе добра, все едно че тя се намираше в съседната стая. Не можеше обаче да си го представи.

— О, Сам, здрасти!

Досущ като стари приятелчета.

— Получих съобщението ти.

— Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

— Животът е пълен с изненади.

— Недей, Сам — тонът й бе мек, почти благ, почти убедителен.

— Какво искаш, Натали?

— Исках просто да ти съобщя датата на пристигането си.

В този миг му се прииска да бе пушач.

— Вече ми я каза, Натали, да не си променила решението си?

— С един ден, Сам, само с един ден.

— Не искам да идваш тук.

— Не се ядосвай.

— Знаеш какво е становището ми.

— Става дума само за три дни — гласът й затрепери, почти премина в хленчене. — Дай ми възможност.

— Ти ми дай възможност и не идвай.

Чу я как поема дълбоко дъх:

— Как е Джо-Джо?

— Джоана е добре.

— Мога ли да говоря с нея?

Умоляващ тон като на малко момиченце. В един кратък миг на фантазиране той се опита да си я представи като момиченце, но не успя.

— Тя спи.

Почти.

— Искам да те видя, Сам.

— Уморен съм, Натали.

— Не затваряй телефона, Сам, почакай една минутка.

— Казах ти, че съм уморен.

— Аз все пак пристигам, независимо дали това ти харесва или не — следващия петък, на двайсети.

— Благодаря за добрата новина.

— Опитай се да се държиш възпитано, поне заради Джо-Джо.

Той затвори очи, неспособен да възприеме казаното.

— Господи, Исусе Христе! Кога — кажи ми кога — изобщо си направила нещо, заради Джо-Джо? Просто ми кажи.

— Добре де, добре, успокой се.

Всичко това си го бяха казвали и преди, но най-неочаквано сега яростта, горчивината, унижението трябваше да избият.

— Не ми казвай да се успокоя, просто затвори телефона и се разкарай от проклетия ми живот.

— Ще се видим другата седмица, Сам.

Тя затвори телефона, той леко изпука и Сам остана няколко секунди с онемялата телефонна слушалка в ръка. После той бавно отиде в кабинета си и отвори шкафчето с напитките. Взря се с невиждащ поглед в батареята шишета и накрая взе бутилка дванайсетгодишно малцово уиски Гленливет. Питието го поуспокои малко, усети как по вените му се разля покой и как призракът на Натали започва да изчезва. Щеше да трае само три дни. Той тихо изруга, обърна чашата и си наля отново. Вдигна очи към тавана на кабинета си и към десетината модели на самолети, които висяха под различен ъгъл и на различна височина; някога те бяха утехата му, тези негови самолетчета — краткотрайно бягство, докато ги сглобяваше или им се радваше. Повечето бяха модели на самолети от Втората световна война, беше доста богата колекция от спитфайери, ланкастери и дори месершмити.

Усмихна се леко — кабинетът му никога нямаше да е достатъчно голям да ги побере. Имаше къща в Нова Англия — красива, голяма, бяла, в колониален стил; бе построена върху огромна изба. Поклати леко глава; много, много време не бе искал да се връща там.

Мислите му се насочиха към обяда с Кристина предишния ден в Кервансарай. Не се случи нищо особено, но въпреки това той я намираше за очарователна, макар и малко отчуждена; ала и това му харесваше, бе поне признак, че не бе настъпателна и пресметлива, от типа търсачка на съпруг. Като Натали. Кристина дори не го попита дали бе женен.

Сам отпи глътка от малцовото уиски, тъй като в съзнанието му се промъкна неизбежното съмнение. Потисна мисълта, но тя отново се върна, натрапчива и нелюбезна; това би могло да е обяснението за нейната първоначална студенина спрямо него. И все пак, тя се бе съгласила да се видят отново — и да обядват заедно. Да обядват, защото тя успешно бе отклонила поканата му за вечеря.

Изпи последната глътка уиски и с неохота върна бутилката на мястото й в шкафа. Проблемите нямаше да се решат с пиене, а и трябваше да нахвърли някои бележки за срещата си на сутринта. Щеше да мисли за Кристина по-късно или утре, но още докато се връщаше към писалището си, изпита чувството на мрачна тъга, която го заливаше като вълна. Какво значение имаше в крайна сметка, та той едва я познаваше! Въздъхна тежко, взе дипломатическото си куфарче и извади работните си книжа.

Понякога се чудеше дали наистина изобщо познаваше себе си, а понякога онова, което знаеше, никак не му харесваше. Ти си един слабохарактерен мухльо, Сам, доброто старче, както би казала почти бившата му жена.

 

 

Женевиев остави внимателно слушалката върху вилката. Елизабът Торнтън бе толкова мила, отнесе се с такова разбиране за портрета на сина си, който София се бе съгласила да нарисува. Сега вече това не можеше да стане разбира се, може би изобщо нямаше да стане. Тя отиде до камината, в която огънят гореше яростно зад решетката, загледа се в пламъците, които се издигаха и спадаха и искрите летяха нагоре, към комина. Дори и сега тя все още не разбираше защо нещата се бяха развили тъй бързо, как така животът й бе претърпял такъв обрат. Отпусна се в един от фотьойлите и се наведе по-близо до огъня. За пръв път, откакто бе омъжена, бе готова да се противопостави на Феликс, а това бе и първият път, когато призна пред себе си, че винаги досега бе избягвала да го прави.

След уикенда в замъка й бе трудно дори да разговаря с него, но трябваше — заради София. Последва отвратителна кавга след завръщането им и тя в крайна сметка плака от безсилие, защото той я бе сразил с язвителния си език, бе я унижил, бе отнел гордостта й, но въпреки това тя не отстъпи, бе настояла на своето — заради София.

Мислите й неизбежно се върнаха на болезнения разговор, който води с дъщеря си следващата вечер; тя отново се вгледа мислено в спокойното лице на София, което изплува в съзнанието й, вгледа се в кръглите очи, в бледите бузи, в красивата потреперваща уста.

— Баща ти изглежда смята, че ти и Оскар… — бе рекла тя, усещайки как кръвта нахлува в главата й, лицето й пламва и с мъка намира думите.

— Чичо Оскар ли? — бе попитала София и бе насочила цялото си внимание върху майка си.

— Че вие бихте могли… — тя преглътна. — Разбира се идеята е нелепа.

— Каква идея?

Женевиев се изправи и блъсна назад стола в изблик на мъка.

— Ти разбира се трябва да се омъжиш, за когото пожелаеш — избликнаха думите й най-сетне.

Очите на София се разшириха от изумление, не бе в състояние веднага да осъзнае чутото.

— Татко смята, че трябва да се омъжа за чичо Оскар, така ли? — рече почти шепнешком тя.

— Това бе просто една идея… Не смятам, че е обмислил внимателно… ние се скарахме…

— Чух ви — рече тихо София.

— О, господи!

Тя веднага се бе приближила до София, бе взела ръката й и в отговор дъщеря й се бе усмихнала, но това бе странна усмивка, усмивка, от която стомахът ти се свива; сетне те останаха така дълго, дълго, тишината се проточи с минути, а минутите се нижеха безкрайно дълги.

— Чичо Оскар какво мисли за това? — попита най-сетне София.

— Не знам, дори не съм сигурна дали баща ти изобщо му е споменавал.

София сведе поглед към ръцете си, двата й палеца бяха с изгризани нокти, а всички пръсти — изцапани с въглен.

— Винаги съм харесвала чичо Оскар.

— Знам, той се държи много мило с теб — рече Женевиев. — Но той не може да ти бъде съпруг, дори и баща ти трябва да го разбере.

София не отговори.

— Всичко ще се оправи — рече Женевиев. — Обещавам ти.

— Татко не иска да уча в художествено училище, нали?

Погледът на София бе необичаен, неутешим и Женевиев бе смазана от срам и вина, сякаш я бе предала.

— Да.

— Аз го знаех, през цялото време.

— Той не разбира колко си талантлива — рече едва-едва Женевиев.

— Няма значение.

— Не, има значение, има голямо значение — възрази тя, а сетне София стана и отиде до прозореца.

— Мисля, че бих искала да замина, мамо. В края на краищата съм почти на осемнайсет, вече не съм дете.

— Какво имаш предвид с това да замина! — Сърцето й отново заби силно, дъхът й секна.

— Имам малко спестявания… достатъчно, за да изкарам половин година в художествено училище.

— Не!

— Да, мамо.

— Но защо? Защо Трябва да заминеш?

— Защото искам, защото сега му е времето.

— Не. Не искам да заминаваш.

Тя се обърна до прозореца, хубавите й устни бяха стиснати, почти побелели.

— Мамо, това е за добро.

— Заради безумната идея на баща ти ли?

— Не. Не само за това.

— А защо тогава?

Нещо в спокойното, твърдо лице на София бе причината стомахът на Женевиев да се свие на топка.

— Остави ме да го направя, мамо.

София изглеждаше тъй зряла тогава, тъй неочаквано порасла, че Женевиев я гледа дълго, дълго, разбрала най-сетне, че каквото и да кажеше, дъщеря й все едно щеше да замине.

— Кое училище имаш предвид? — попита тя тихо и почти се усмихна, когато видя как София въздъхна с облекчение.

— Мисля да отида в Мюнхен.

— В Мюнхен ли? Но защо? — възкликна тя. — Защо не във Виена?

— Говорих с чичо Оскар през уикенда в замъка и той ми препоръча тамошно училище.

— Не — рече Женевиев. — Прекалено далеч е.

— Вече се записах, мамо — отвърна София. — А чичо Оскар ми каза, че мога да живея в къщата му, докато си намеря квартира.

— Самостоятелна стая ли?

— Обратно на това, което баща ми би желал; не вярвам, че чичо Оскар има някакви намерения спрямо мен — тя се усмихна с лека и напрегната усмивка, преди да добави: — А и къщата му е много голяма.

Неочакваната горчивина в тона на София сякаш я ужили; отсреща прекалено блестящите очи на момичето се отместиха от нея и погледът й отново се спря върху градината отвън.

— Ще ми позволиш ли да ти дам малко пари? — рече накрая Женевиев със съвсем тих, все още изпълнен с невяра глас.

— Мисля да си намеря работа… вечер.

— Моля те, София.

— Искам да го направя сама.

— Но това е от мен — тя преглътна трудно, сякаш гърлото й се бе запушило. — София?

— О мамо…

— Какво има?

— Нищо, нищо — рече тя. — Просто искам да си вървя.

Стаята й щеше да бъде празна, леглото — оправено, а дреболийките й нямаше да ги има. Чувство на мрачна тъга започна да обзема Женевиев.

— Щом волята ти е такава.

Сетне нямаше кой знае какво за казване и тя остави София да иде в стаята си и да си събира багажа, докато тя остана сама със съмненията и страховете си и странното усещане за нереалност. Спомни си лая на куче на фона на другите шумове; тихото тиктакане на стенния часовник; лицето на Феликс, което й се хилеше от сребърната си рамка, а сетне в ума й се оформи странният портрет на брат й Хайнрих — тъй, както го бе видяла за последен път: дразнеше я, тичаше, обут в тежки, прекалено големи, груби сандали.

 

 

Андрю щеше да пристигне. Лаура седеше в кафе Централ и чакаше Ралф. Но Андрю пристигаше. Бе позвънил в офиса й днес и съдбата бе отредила тя да отсъства, тъкмо в тоя момент съставяха телеграма с посланика, а сетне нямаше почти никаква възможност да му се обади. Когато най-сетне позвъни, чу познатия, непрекъснат звън на телефона му, сякаш той си играеше с нея.

Устните й се разтеглиха в напрегната, замислена усмивка, докато гледаше втренчено каймачения айсберг, който плуваше по повърхността на кафето й. Може би ако знаеше, че той наистина възнамеряваше да дойде, да се срещне с нея по средата на пътуването си, тя нямаше да продължи да се среща с Ралф, нямаше да вземе решението да спи с него, да продължи да спи с него. Потрепери леко, когато в съзнанието й нахлу видението на силното му голо тяло. Беше му се отдала, в буквалния смисъл на думата, и в това отдаване се бе самопринудила да забрави думите, които той бе изрекъл, начина, по който я бе използвал, беше се самопринудила да забрави поне за миг как бе опустошена напълно от този ужасен екстаз, който той можеше да й достави с обезпокоителна лекота. Андрю никога не го бе правил с нея, Андрю бе един среден любовник, помисли си тя, но с него сетне нямаше угризения, нямаше обезпокоителни отгласи, които да смущават всекидневното ти съществувание — тъй, както бе станало с интимностите на Ралф.

Тя вдигна поглед към входа на кафето, сякаш усетила присъствието му, и го видя през полупритворените си клепачи да си проправя път към нея.

— Изглеждаше много замислена — рече той, докато сядаше. — Помислих, че не ме видя.

Лаура го погледна изпитателно и се почуди как бе могла да сгреши тъй много в преценката си; може би защото така й се бе искало. Ралф знаеше всичко за жените, бе майстор, все едно бе получил почетен докторат по някоя сексуална специалност. Беше експерт, но някак си бе и щеше да си остане кой знае защо сдържан. В най-потайното кътче на сърцето си тя къташе съзнанието, че той не я обичаше и никога нямаше да я обича, че жените бяха просто част от пейзажа около него, че той никога нямаше дори да се престори, че не е така, той просто си бе такъв. Запита се дали дори изобщо харесваше жените. Тя също не го обичаше, но той я омайваше. Беше обичала Андрю обаче. Запита се коя от двете злини бе по-добра.

— Съжалявам.

Той пресегна през масата и погали с пръсти дланта й.

— Липсваше ми.

Тя обаче не му повярва.

— Така ли?

— Ти се съмняваш в мен, нали, Лаура?

— Не знаех, че можеш да четеш чужди мисли.

— Има много неща, които не знаеш за мен.

— Ти си играеш с мен, нали, Ралф?

Очите му леко се присвиха.

— Понякога — усмихна се той. — Но си мислех, че на теб ти харесва да си играеш с мен.

Тя бавно преглътна, лицето й пламна от неочаквано, внезапно желание.

— Аз изобщо не те познавам.

— И какво искаш да узнаеш?

Тя въздъхна, почувствала се изведнъж глупачка.

— Няма значение.

— Искам да съм тук, с теб — това не е ли достатъчно?

Тя издърпа ръката си изпод неговата и вдигна чашата с кафе към устните си.

— Не знам — поклати глава тя.

— Тази вечер ще дойдеш ли?

Тя усети как се напряга и сведе поглед, но почувства вътрешен прилив, нещо като нажежена лава.

— Не знам…

— Лаура — гласът му бе мек, примамлив и той още веднъж изрече името й: — Лаура.

Чашата бе празна и тя я остави върху блестящия метален поднос.

— Знаеш, че ще дойда.

Той се облегна назад, а на нея й се стори, че съзря триумфално пламъче в очите му.

— Искаш ли да прекараме уикенда в Унгария?

Тя потисна пламенното си, желание и го погледна внимателно.

— Чух, че Будапеща бил много красив град.

— Така е — ъгълчетата на устните му се издигнаха нагоре. — Ще дойдеш ли?

— Кога?

— След три седмици — първия уикенд на март.

— Може да се окаже трудно, обикновено ни се мръщят, когато британски дипломати отиват като туристи в Източния блок.

— Да, разбира се, разбираемо е — той се усмихна и разтвори широко ръце. — Но дори и сега? Когато бариерите буквално се срутват?

— Дори и сега.

— Ами чичо ти — не е ли той посланик в Будапеща?

Тя се намръщи озадачена.

— Откъде знаеш? Не съм ти споменавала за него.

— Не си, но един от колегите ти го стори на Бала в Операта… — рече той нарочно разсеяно.

— Е, предполагам, че това може да е от полза.

— Поне си струва да се опита.

— Трябва да получа разрешение от посланика си.

— Разбира се.

Тя усети, че настроението й започна да се променя, сякаш дори само физическото му присъствие прогонваше съмненията, която я обземаха, когато го нямаше, когато бе сама и нелеките й мисли се промъкваха нежелани. Отвърна на усмивката му и той отново я погали по ръката. Лаура го гледаше как вдигна връхчетата на пръстите й към устните си, как ги притисна, малко по-силно и малко по-дълго от нормалното и усети как мускулите на краката й омекват, когато кафявите му очи срещнаха нейните и черните им зеници станаха по-големи, по-широки с превръщането на покоя в желание.

Гърни искаше Съединените щати да поемат лидерството по въпросите на околната среда чрез бърз и силен натиск. Карл пое рязко и уморено дъх, питайки се още веднъж защо тъкмо него бяха избрали за Виена; в края на краищата той нямаше опит и познания по тези проблеми; но същото се отнасяше и за повечето дипломати тук. Нетърпеливо бутна настрани бележките си по дебата, който Гърни си бе наумил: Тропическите гори и използването им на основата на възпроизводството. Въздъхна и отиде до стъклената стена на балкона си. Беше леденостудено, мрачно и безрадостно. Какво, по дяволите, търсеше тук! Не даваше и пет пари за тропическите гори или за глупотевините за озоновия слой, които сякаш изригваха от всяка уста тук. Щеше да е отдавна мъртъв, преди светът да издаде последния си, задавен, задушен от мръсотия стон.

Но дори и тези груби, недоволни мисли започнаха да се оттеглят, когато умът му превключи към Африка и нейната дива, брутална красота и приказното време, което бе прекарал там. Предприемаше пътуване след пътуване, опиянен от панорамата на равнините, накъсвана от внезапни, извисяващи се върхове, безкрайната пустиня, където животът просто си течеше в раждане и смърт, без да се развива, следвайки само трудния и безчувствен цикъл, възможен единствено в Африка. Бе необяснима тази негова любов, този безразсъден порив към нещо, което той всъщност не разбираше. Взе една от малките фигурки от слонова кост, които бе купил в Найроби — див глиган и малкото му; другите бе взел в Париж и в Хонконг, но те бяха по-фини, по-екзотични, като например този ухилен, дебел Буда и извиващата се гола гейша, с косата й, спускаща се като водопад по бедрата, бутовете, до нозете й. Леко се намръщи, обръщаше, внимателно всяка от фигурките в ръцете си, сякаш никога не ги бе виждал. Въздъхна, защото си бе мислил, че тази вечер тя щеше да остане по-дълго, но тя позвъни и каза, че изобщо няма да дойде, че било невъзможно. Но сетне бавно и уверено той я бе убедил и тя се бе съгласила да дойде за час. Един час. Трябваше да се досети.

Карл погледна през прозореца и остави фигурката от слонова кост върху масата. Страшно му се искаше да люби Елизабът, но не искаше първия път да бъде нетърпелив, не и сега. Може би тя не очакваше той да я прелъсти тук, в този кратък, изтърван час, в който щяха да са заедно.

Мислите му направиха пълен завой към оная седмица в Лондон, в която я бе опознал, седмица, която бе забутал в някакво прашно ъгълче на паметта си. Тя бе интересно, носещо безкрайна наслада развлечение, и той предположи, че може би тогава я бе обичал мъничко, ала въпреки това бе заминал, без да се обръща назад. А сега нещата се бяха променили, необяснимо защо, и тя се бе превърнала в нещо повече от обикновено предизвикателство, защото изведнъж той наистина бе започнал да я желае. Карл не знаеше какво щеше да означава неговото желание, но то го безпокоеше, досущ както го безпокоеше и Африка; вече не се носеше безгрижно по повърхността на живота, избягвайки усложненията му; сега той се бе оплел и съзнанието за това бе някак си изнервящо. В това да я държи в обятията си и да усеща недвусмисления й отговор на настоятелността му се съдържаше нещо повече от обикновена наслада, имаше някакво бавно просветление, някакъв непрестанен и настойчив глад за повече, дори след като бе изпил с устни лицето и шията й: просто бе изгубил самоконтрола си. И тъкмо той бе укротил разгорещеността им и не я бе обладал там, в ложата, сред умиращите карамфили и болезнените сенки.

Поклати съвсем леко глава и отново погледна към зарязаните си книжа. Може би това щеше да е последното му назначение. Дипломацията го потискаше, искаше да води собствен живот, да има собствени цели, а не да бъде направляван от някой безличен вашингтонски бюрократ, който почти не го познаваше; в момента обаче бе почти невъзможно да си позволи да се откаже от кариерата си. Не бе като Джон Торнтън.

Погледът на Карл отново се зарея към фигурките от слонова кост. Сделките му с Клод отиваха към края си, така трябваше да бъде, всички пазари започваха да се затварят, а цената, на която се купуваха корумпираните чиновници, се бе извисила непостижимо високо. Освен това имаше и убийство, една смърт, която имаше значение, която би могла да означава нови неприятности.

Стисна челюсти при мисълта за младия журналист, който бе загинал. За бога, той дори бе отишъл до Ифакара, град — гадна, воняща помийна яма, в който не би стъпил сам никой разумен човек; горкият глупак дори не бил въоръжен.

Карл затвори очи. Разбира се това нямаше нищо общо с него. Нищо. Той прекоси стаята към бутилката коняк, която го очакваше, и си наля солидна доза. На всичкото отгоре от алчност тези глупаци бяха почнали като псета да гонят собствените си опашки. Погледът му се отмести към другия край на стаята и се установи върху фигурките от слонова кост. В края на краищата Африка нямаше да е Африка без слонове. Трябваше да измисли нещо друго.

 

 

— Съжалявам, че трябваше да отмениш резервацията си в ресторанта.

— Няма нищо.

Не бе така обаче.

Кристина отвърна на погледа на Сам и го зачака да направи ново предложение — за друго място и за друго време. Вече си бе приготвила малка реч, с която да отхвърли всякакво ново предложение. Но Сам остана безмълвен, лицето му бе нещастно замислено и тя изведнъж се почувства неудобно и странно, застанала срещу него в коридора.

— Да не се е случило нещо?

Той леко се сепна.

— О, не, всъщност не.

— Може би ще можем да поговорим на кафе — предложи с неохота тя. — Разполагам с десет минути.

Не й бе леко да му се обади и да отмени обяда им и сега неговото загрижено лице я връщаше към това.

— Това ми допада — и очите му потърсите жадно нейните.

Отидоха в мълчание до ресторанта и зачакаха една сервитьорка с прекалено начервени устни да ги обслужи. В частица от секундата Кристина видя себе си в тази жена и вътрешно потрепери, искаше й се да бе отишла на Кертнерщрасе и да си купи нещо, за да отвлече мислите, си от тези малки, но многобройни стрелички и убождания на живота. Напоследък й се бяха струпали доста от тях.

— Какво има? — вгледа се внимателно тя в лицето му.

— Оставил съм се да ме мъчи един стар проблем — той разбърка кафето си и се усмихна с очевидно усилие.

— Що за проблем? — попита тя. Да не би да беше болен?

— Остави, няма нищо — ти самата навярно имаш достатъчно свои проблеми.

— Това може и да е вярно, но ако искаш просто да поговорим…

Той въздъхна.

— Става дума за жена ми.

Тя отегчено задържа дъха си.

— Не те разбира ли? — попита сухо. Все още се учудваше колко много мъже използваха тази стара, изтъркана фраза, за да предизвикат съчувствието на една жена и в крайна сметка да постигнат горещата промяна секс с различен партньор.

Сам се засмя и горчивината в смеха му малко я сепна.

— Мисля, че думата разбирам не означава за Натали нищо — той извърна поглед от нея, тонът му стана отчужден и прекалено нисък. — Мислех си, че тя е най-хубавото нещо, което някога съм виждал, но се оказа по-различно, ако ме разбираш… — погледът му отново се върна върху лицето й. — … да живееш с някого ден след ден, да виждаш непрестанно лицето му, да чуваш гласа му — наистина да научаваш нови неща за него. Не ми бе необходимо много време да разбера за Натали. — Сам се вторачи в чашата си с кафе.

Кристина го изгледа въпросително.

— Защо не се разведеш? — попита тя. — Щом нещата не вървят.

— Тъкмо това правя.

— Така ли?

— Тя затова е в Ню Йорк, а аз — тук, разделени сме.

Пръстите й ненужно изправиха извивката на чаената лъжичка.

— Трудности ли ти създава.

— Възнамерява да дойде тук, а аз не я желая.

— Не можеш ли да я разубедиш?

— Не познаваш Натали, а и във всеки случай тя иска да види Джоана.

— Джоана?

— Дъщеря ми.

Тя бе негова дъщеря, никога не е била на Натали.

— Ти ли получи попечителство?

Сам кимна.

— Натали не е годна да бъде майка.

Меко казано.

— О! — погледът на Кристина се спря върху стиснатите му юмруци и побеляващите кокалчета на пръстите му. — Съжалявам, Сам.

Той леко изсумтя.

— Майната му, предполагам, че най-лошото мина. Само дето понякога, когато ми се обажда по телефона, ми се свива стомахът, а сетне… — сетне обикновено повръщаше. — А после всички странни сцени отново и отново се проиграват в главата ми като някой калпав филм.

— Още ли си влюбен в нея?

— Не, не съм влюбен в нея… — рече бавно той, внимателно, сякаш цитираше някакво заклинание. — Това свърши много отдавна.

Възцари се мълчание, в което и двамата се почувстваха някак неудобно, сякаш разголени.

— Колко време ще остане?

— Три дни — той вдигна поглед. — В хотел Империал… — Знаеше, че бе важно да отговори на незададения й въпрос.

— И ще трябва да се срещаш с нея?

— Ако не го направя, тя просто ще нахлуе в живота ми, в живота на Джоана — той въздъхна тежко. — Не искам никакви сцени.

Нея я биваше за това, особено, като бе пийнала. Към края на връзката им той бе започнал да се пита кое го потискаше повече — агресивността й или онези плитки и мили състояния на екстаз, в които изпадаше, когато се бе насмъркала с кокаин; състояния, от които му призляваше, усещаше как по вените му полепва отчаяние; досущ като отровен газ. Имаше много такива случаи, но най-лошият, най-големият, бе по време на прием в Белия дом. По черните, увеличени зеници на очите й той разбра, че бе смъркала; очите й бяха почти напълно черни, като големи, кехлибарени копчета, плоски и безизразни. Бяха се разбрали да се срещнат на приема и тя му взе акъла, а без съмнение — и на сума още мъже — с пламтящо червена, свободна, копринена рокля, която оставяше малко неща на въображението. Спомни си как потрепери, когато тя танцуваше с Бъстър, с един от помощниците на президента: коприната се бе събрала нагоре и разкриваше загорелите извивки на почти голото й дупе. Гореща кръв, ето какво бе жена му. А накрая, когато успя да я измъкне, се върнаха в апартамента си и намериха Джоана да лежи всред собственото си повърнато. Типично английската й гледачка я нямаше, бе си заминала същата вечер и той можеше да се досети защо, тъй като тя бе заплашвала да напусне от няколко седмици. И Натали бе оставила Джоана сама. На десетмесечна възраст. Достатъчно голяма, за да може да се навежда над решетката на кошарата си и да посегне към парчето алуминиево фолио с кокаин, което Натали безразсъдно бе оставила върху малката бяла ракла, докато бе целувала милата си дъщеричка за довиждане.

— Може би няма да е чак толкова зле, колкото си мислиш.

Сам поклати глава и се усмихна тъжно.

— Лошо ще е… мога да се обзаложа.

Кристина не отвърна нищо, но погледът й го следваше, а в душата й се прокрадна съжаление. Трудно би било човек да не съжали Сам, да не разбере колко объркан бе още от разрушения си брак, от жената, която всъщност никога не бе опознал. А тя му вярваше, защото той бе от типа хора, които не умеят да лъжат, или поне да лъжат добре, което си бе едно и също. Сам бе истинска рядкост, човек, който знаеше твърде малко за измамите и който трудно можеше да ги възприеме, когато ги откриваше у другите. Натали бе глупачка.

Кристина въздъхна вътрешно с облекчение. Слава богу, че ги има глупците.

— Миналата седмица спомена за Английския театър…

Сам вдигна поглед.

— Мога да взема билети, ако желаеш.

— Петък ще е един подходящ ден.

— Бихме могли да вечеряме след това…

Кристина се усмихна.

— Бих се радвала.

 

 

Женевиев започна да слага масата за вечеря, но всеки път, когато посягаше към голямата кутия със сребърните прибори, се улавяше, че вниманието й се отместваше към прозореца, а мислите й неизбежно се понасяха към София — все по-забързани и по-забързани, задъхани, докато накрая си помисли, че щеше да полудее. Тази сутрин говориха по телефона, гласът на дъщеря й бе висок и сякаш крехък, съвсем слаб, сетне обаче бе станал по-топъл, по-малко напрегнат, а в края на разговора тя си бе отново старата София. Очевидно бе щастлива в Мюнхен, в голяма къща, с Оскар, който се държи като истински джентълмен. Оскар с дългото му, изпито лице и с тежките клепачи. Ала София бе толкова далеч.

Преди време Женевиев бе мечтала дъщеря й да постъпи в някое виенско художествено училище, как понякога щеше да я посреща от лекции или да обядват заедно, да разговарят за изминалия й ден, за работата й, за изложбите, които щяха заедно да посещават. Мюнхен обаче бе прекалено далеч за кафета, обеди и изложби с прекрасната й дъщеря. Нещо не бе както трябва, нали така? Беше го почувствала, беше го съзряла изписано върху лицето на София, но когато отново и отново я запита, тя отвръщаше с едно и също — Всичко е наред.

Някъде в къщата се хлопна врата и Женевиев машинално погледна часовника си, беше седем без четвърт. Феликс винаги се прибираше точно четирийсет и пет минути преди да пристигнат гостите им. Чу забързаните му стъпки из къщата: изкачи се по мраморното стълбище към кабинета си, без съмнение — да си налее обичайното си сухо шери. Феликс винаги изпиваше по едно сухо шери, като се прибереше у дома.

Тя преглътна, краката й сякаш сами я понесоха от трапезарията към външния коридор. Спря за момент пред позлатеното огледало със сложна украса й си наложи да изгледа изображението си — бялото, слабо лице, малките сиви торбички под очите, разлютяващият се, избиващ върху горната й устна херпес. Какво правиш?

Гласът на Феликс я накара да подскочи, обърна се към него.

— Исках да поговоря с теб.

— Едва ли сега му е времето, Женевиев — рече той, поглеждайки часовника си. — Очакваме гости само след четирийсет минути. Трябва да взема душ, да се преоблека, а и днес имах особено изморителен ден.

— Исках да поговорим за София, Феликс.

— Вече обсъждахме този въпрос.

— Има нещо, което не е наред, Феликс, знам го.

— Няма нищо такова, Женевиев — въздъхна театрално той. — София сама направи своя избор — със съвсем малко подсказване от моя страна. Не мога да кажа, че съм доволен с тая глупост за художественото училище, както знаеш, но поне е при някого, който ще се грижи добре за нея.

Разбира се той се надяваше на нещо много повече от това, но с времето си.

— Знам, че има нещо, което не е наред.

— Как би могла да знаеш?

— Защото я обичам, познавам я — отвърна неубедително тя, — и защо ще се държи така странно, необичайно за нея? Феликс, защо тя ще реши изведнъж да замине и да иде чак в Мюнхен?

— Може би не я познаваш толкова добре, колкото си мислиш — рече нелюбезно той. — Може би тя има повече здрав разум, отколкото ние двамата смятаме. Както и да е, според това, което ми каза вчера, тя не е била много очарована от идеята ми да се омъжи за Оскар, а аз все още не виждам защо е било необходимо да й го казваш… но това сега няма значение — той поклати нетърпеливо глава, сякаш я смяташе за глупачка. — Но вероятно е след известно размишление да е решила сама да разбере. Аз съм само разочарован, че няма да прекарва достатъчно време с него, докато се отдава на тази своя идея да се научи как да рисува.

— Възнамерявам да я навестя — рече накрая тя, за да наруши възцарилата се неловка тишина.

— Не!

Тонът му бе тъй пронизителен, че тя се сепна.

— Прости ми, не исках да повишавам тон. — Феликс тръгна към жена си. — Моля те, Женевиев — той взе ръцете й, — мисля, че трябва да ги оставим на мира, поне за няколко седмици. Нима няма да ме послушаш за това? — Той целуна връхчетата на пръстите й, видя как очите й се бяха разширили от изумление и се почуди дали не бе отишъл твърде далеч. — Аз искам най-доброто за София, скъпа, и въпреки онова, което си мислиш, Оскар е най-добрият…

В един момент тя се обърка и Феликс усети как започва да го обзема облекчение.

— Тя няма намерение да се омъжва за Оскар, Феликс; тя е в Мюнхен заради самата себе си.

— Може би така ти се иска да мислиш, скъпа.

— Исках само да прекарам ден, може би два…

— Не още — отвърна бързо той, но благо, а сетне смени курса. — Никога не съм ти казвал, че веднъж София ми довери, че винаги се била възхищавала от Оскар, че го намирала за… изискан… не съм ти казвал, нали? — излъга той.

Женевиев поклати глава.

— Това обаче не означава, че е мислила за него като за брачен партньор, Феликс — запъна се тя. — А и тя е толкова млада, прекалено млада, за да се омъжва, за когото и да е.

— Добре, добре, ще видим — рече той. — А мислила ли си, Женевиев, че може би се опитваш да изживееш собствените си осуетени мечти чрез дъщеря си? — той взе ръката й и я поведе към кабинета си, където наля шери. — Случва се.

Онова, което той предполагаше, не можеше да е вярно. Женевиев стисна малката, крехка чашка с две ръце и се взря в съпруга си; беше по-объркана от всякога. Без да ще в паметта на Феликс се появи образът на жена, която бе излязла без драскотина от смачканата си след катастрофа кола, оставяйки мъртвите си съпруг и дете в колата. Той преглътна бавно и напълни отново чашата си.

— Всичко това ще мине, Женевиев — рече той, усетил порив на угризение, — и след няколко месеца ще разбереш, че всичките ти тревоги са били напразни.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи под втренчения му поглед.

— Бихме могли да отидем в Мюнхен за рождения й ден — предложи съвсем тихо тя.

Веждите му се сбраха намръщени; рожденият ден на София бе през март, но точната дата се изплъзна от паметта му.

— На двайсет и осми — рече тя, сякаш прочела мислите му.

— Да, разбира се.

Почти след шест седмици, време, достатъчно за София да се установи, време, достатъчно да забрави малкия инцидент в хотела на SAS. Е, може би нямаше да забрави напълно. Феликс пое дълбоко въздух. Той много искаше София да се омъжи за Оскар, естествено, фон дер Хейден бе своето рода символ на богатство в Европа — също като Круп, Ротшилд или Тисен — и само глупак би пропуснал такава възможност! Ала бързината, с която бе заминала, го бе сепнала, никога не би му хрумнало, че заради случилото се дъщеря му би могла да напусне дома.

Той леко почервеня, когато мисълта му се върна назад към София, Ева и онзи съдбовен следобед. Направо щеше да припадне, като видя дъщеря си, седнала в ъгъла на хотелското фоайе, изненадан, че сърцето му не спря. А София, София буквално се бе свила пред очите му и продължи да се смалява, отвръщайки на погледа му. Това бе ден, който трябваше да бъде забравен, и останките от паниката при първоначалната му реакция най-сетне започнаха да излиняват. Дори и София се бе преместила. Няколко дни той бе ужасен от мисълта, че би могла да каже на Женевиев, но вместо това тя бе заминала за Мюнхен при Оскар, ужким да учи рисуване. Толкова бързо и толкова чисто — той самият наистина не можеше да измисли по-добро решение, ала бързината и чистотата някак си го правеха неспокоен, а и най-сетне — той се чувстваше засрамен. Празната стая на дъщеря му го порицаваше, тихият, неспокоен глас на София го порицаваше, защото той бе разбрал, че вече не бе онзи баща, какъвто го бе смятала — хубавец, самото съвършенство, справедливост и безукорност — и от това на Феликс не му ставаше хубаво, чувстваше се необичайно нещастен.

Той отпи голяма глътка от шерито си и се опита да отхвърли чувството на дискомфорт. В края на краищата сега вече не можеше да направи нищо, животът трябваше да продължи своя ход и да бъде изживян в цялото му разнообразие. Когато отново погледна жена си, ъгълчетата на устните му започнаха да се надигат в усмивка.

— Ако времето се задържи така, ще идем за уикенда в замъка, ще поканим приятели…

— Да, Феликс.

Той изпразни чашата си.

— Предполагам, че имаш да свършиш това-онова… — той потупа жена си по рамото. — Аз ще дремна десетина минути, ще взема душ и ще се преоблека, опитай се да не ме безпокоиш.

Феликс излезе от облицования с дървена ламперия кабинет и пое към спалнята им в края на изрисуваната с фрески галерия, която толкова му харесваше. Тази вечер щяха да им гостуват френският посланик и съпругата му, както и, както доста смело бе решил да ги покани — ужасно учтивият японски представител на конференцията и съпругата му. Кой и къде, му бе казал някога, че когато японците кажат да, те всъщност имат предвид не! Несъмнено това имаше нещо общо с хармонията…?

Лицето на Феликс се изопна озадачено и той си напомни наум да предупреди Женевиев да избягва темата за китовете. И турците — той с огромния си нос, а тя — с масивната си талия. Усмихна се самодоволно, мислено разположи гостите си; бяха хванали един досаден братовчед на Женевиев на име Херберт да партнира на необикновено грозната и отявлена бохемка Клаудия Капучи, временно изпълняваща длъжността посланик на Италия. Херберт бе ерген и Феликс нарочно му обрисува Клаудия така, че да му се види мистериозна, едва ли не привлекателна. Нямаше търпение да види изражението на Херберт, когато ги запознаеха. Това щеше да внесе свежест в иначе предполагаемо дългата и доста отегчителна вечер.

Щом мислите му поеха към Ева, усмивката му обаче бавно се стопи; нямаше да я вижда седмица, може би дори две — това бе начинът да спаси съвестта си.

 

 

Елизабът приглади надолу роклята си и отново се огледа. Беше обикновена, но красива рокля, черен кашмир с обикновени копчета на блейзър, от шията до долу. Не носеше никакви бижута, освен чифт големи обеци — халки от ковано злато. Срещна опипващо погледа си в огледалото, а сетне очите и незабележимо се сведоха; до шишенцето с парфюм върху атлазената масичка. Мускусният аромат й се стори топъл: с върха на пръстите докосна бялата кожа зад ушите си, китките и свивките на коленете, а накрая, след като разкопча двете горни копчета на роклята — и хълмчетата на гърдите си. Бележката, която вече бе написала за Джон, бе върху масичката в коридора, той щеше да я види веднага, щом влезеше.

Елизабът пое дълбоко дъх, взе палтото си, проснато върху леглото; страхуваше се, почти бе готова да телефонира отново на Карл, но потисна този подтик. Когато отвори вратата на спалнята, чу гласа на сина си. Кристофър бе с Грейс, но Елизабът щеше да се върне навреме да го сложи в леглото и да му прочете приказка, в случай че Джон закъснееше, защото това си бе задължението на Джон — четенето на приказки, той го бе поел още от самото начало. Преглътна буцата в гърлото си. Щеше да е час, само един час.

Затвори леко вратата зад себе си и тръгна по лакирания дървен под към входната врата на апартамента им. Когато натисна бронзовата дръжка, погледът й с неохота се спря върху бележката, нейната бележка, нейната лъжа; затвори очи за миг, за да прогони видението, и излезе от апартамента, въпреки страховете, въпреки онова неспокойствие, което сякаш обземаше цялото й тяло, сякаш те можеха в крайна сметка да я спрат.

 

 

Вече се бе стъмнило и магазините затваряха, но хората все още се тълпяха по Кертнерщрасе и по тесните, разклоняващи се досущ като жилчици на листа павирани улички, които се разклоняваха от известната виенска улица. Елизабът си проправи път сред купувачите и излезе в пешеходната зона на Грабен, покрай безбройните бижутерски ателиета и магазини за дрехи, мина край позлатената Колона на чумата в центъра й и се озова в близост до Хофбург. Сърцето й биеше болезнено силно, ударите му кънтяха в главата й; зави и мина под висока арка от дялан камък; с всяка крачка дишаше все по учестено и трудно, между сухите й устни се процеждаше бялата мъглица на дъха й и изчезваше в студения, вечерен въздух. Бе предпочела да върви, казваше си, че така щеше да съкрати минутите, които щеше да прекара с Карл. Нещо като изкупление. Ала вместо това се улови, че върви все по-бързо, краката й почти летяха над старите павирани улици и я отнесоха до широкия, равен булевард Рингщрасе. Злият вятър заръфа лицето й и косите й и тя се засмя безгласно, подигравайки се на себе си за това колко внимателно се бе погрижила за външността си, как с обич се бе отдала и на най-малките подробности, как бе вложила цялото си умение, но в крайна сметка това нямаше никакво значение, защото нито тя, нито Карл се интересуваха от това лице, което тъй внимателно бе изрисувала пред огледалото в апартамента си преди половин час; те се интересуваха само от лицата на миналото и от една стая в хотел Блейк отпреди пет години. Нищо не се бе променило и това бе станало абсолютно ясно и за двама им, когато се срещнаха на Бала в Операта. В начина, по който се бяха устремили един към друг в конспиративен мрак, имаше известна доза отчаяние; накрая тя бе като осъдена от онзи яростен копнеж, надигнал се в душата й, като проклета от ужасното желание, което бе дошло неочаквано и най-силно го бе усетила в слабостта на крайниците си.

 

 

София гледаше как Оскар спи пред камината; бяха прекарали уморителен ден в града, защото той бе настоял да й покаже всички забележителности, всички неща, които можеха да й бъдат от полза, след като започнеше обучението си в колежа. Той наистина бе добър, любезен мъж и свенлив, много свенлив, но не бе човек, за когото можеше да се омъжи.

Тя се облегна назад в стола си и затвори в скута си книгата, която бе отгърнала, но не можа да прочете и ред; баща й щеше да се разочарова много. София усети как се напряга, когато симпатичното му лице изплува в съзнанието й, а сетне дойде и онова момиче, плъзващо ръка под палтото му: живата картина на нещастната им среща после, лъжите и отвратителната тайна, която щеше да се наложи да споделят, ако бе останала. И тя се засмя. Нямаше да се омъжи за Оскар фон дер Хейден, дори да бе последният мъж на тази планета, независимо колко мил и колко богат бе, баща й можеше да продължава да иска този брак колкото си ще.

Вътре в нея болката растеше и се разпространяваше като мокро петно и тя се почуди колко бързо и ненадейно се бяха променили чувствата й, защото сега вече не даваше и пет пари дали щеше отново да го види с любовница. Гюнтер й бе казал, че повечето мъже с положение имат любовници…, че това било утвърдена практика… и всички приятели на татко си имат любовници… Дали бе така? Нима наистина съществуваше и някакъв друг свят в някаква подла, сенчеста страна, свят, за който тя не биваше да узнае? Нима майка й и други като нея просто играеха някакви роли? И дали знаеше — дали мама наистина знаеше?

София стисна силно очи. Ако случаят бе наистина такъв, тя никога нямаше да се омъжи никога, никога, никога.

Отвори очи и въздъхна тежко, погледът й бе привлечен от Оскар, който леко похъркваше. Мама й беше казала веднъж, че той никога не бил погледнал друга жена, след като съпругата му починала преди много, много години. Усмихна се тъжно на клюмащата му към гърдите глава, бе стиснал здраво стола с двете си ръце, дори и на сън. Тя машинално посегна към скицника и кутията с въглени, които лежаха до стола й.

При пристигането й той я бе целунал по двете бузи и бе рекъл: Най-сетне се сдобих с дъщеря… Искаше й се баща й да бе тук и да бе чул, прииска й се ужасно силно и в същото време безполезно той да можеше да се промени, да се откаже от онова ужасно момиче, от останалите, защото дълбоко в сърцето си тя знаеше, че винаги щеше да има и други, че желанието й бе неизпълнимо.

След като пристигна от Виена, след поздравите и усмивките, с които бе дарила чичо Оскар, тя бе отишла в стаята си и чак тук позволи на усмивката да изчезне, лицевите й мускули да се отпуснат, самотата я погълна и топлите сълзи бавно затъркаляха по бузите й. Докато ридаеше, тя съзнаваше, че това бе своего рода пречистване; плачеше за онова, което беше някога, за Виена, за къщата край Шьонбрун, която обичаше, за бащата, когото тайно бе боготворила…

Гласът на Гюнтер и неласкавите му думи отново се върнаха в мислите й и в нещастието си тя си помисли, че може би в края на краищата наистина бе смешна и бебчо, че той много отдавна бе познал разочарованието, безразличието, боговете на глинени крака; само че поне частица от нейната невинност се надигна протестирайки.

София се втренчи в парчето въглен в ръката си, без да го вижда. А мама? Огромна вълна на съжаление и обич я заля, подтикна я отново да заплаче, защото бе оставила майка си сама.

— Трябваше — прошепна тя. — Трябваше.

 

 

Когато Елизабът най-сетне се озова пред луксозния бял жилищен блок на Карл, улицата бе почти изцяло потънала в мрак. На няколко метра по-нататък светеше уличен фенер, светлината му превръщаше черния път в сребро, а замръзналия, сивеещ сняг — в лъскави скъпоценни камъчета. Тя преглътна трудно, когато гласът му отговори на позвъняването, последва тишина, сетне — от високото избръмчаване на ключалката на входната врата; тя влезе в леденостуденото мраморно преддверие и пое към асансьора. Времето сякаш бе намалило своя ход, докато се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре в сградата и накрая, без да ще, се взря в лицето си, отразено върху тъмното стъкло на асансьора. Виждаше се само един абаносов силует, чиито черти се губеха поради липсата на светлина и сенки; замисли се за всичките онези безброй пъти, когато бе копняла за такава възможност; не и като тази обаче. Когато асансьорът рязко спря, тя отвори очи; вратите безшумно се плъзнаха встрани и тя изведнъж се озова на топло. Въздъхна лекичко и зави наляво, както й бе обяснил той, по коридора във виненочервено и бяло към вратата на апартамента му.

Той бе застанал на вратата и при вида му стомахът й се сви на топка, крайниците й натежаха до невъзможност. Доста изненадващо почувства, че бе парализирана от желанието си и бе сигурна, че без мисълта да го види отново сигурно би била наполовина жива; болката и угризенията относно Джон, които яростно бе отпъждала, тайничко и безвъзвратно се бяха изпарили.

— Закъсня… Помислих си, че си променила решението си.

Тя мина покрай него, без да му отвърне.

Той я проследи с поглед и тихо затвори вратата.

— Добре ли си? — попита нежно той.

Тя го погледна, изненадана от нежността му, и кимна.

— Какво искаш да пийнеш?

— Джин и тоник, моля. — Тя свали палтото си и го метна напреки върху стола. Погледът й безмълвно и любопитно огледа широката, светла стая, защото всичко това бе негово, това бе Карл. Жадният й поглед обгърна меките, кожени мебели, китайските вази от Кантон, великолепните графики от Дориан Кер, петната от африканско дърво и изящните фигурки от слонова кост, пръснати с обич из стаята.

— Имаш хубав и скъп вкус, Карл.

— Ти какво очакваше? — попита внимателно той. — Не съм се променил.

— Не, не си се променил — отвърна тихо тя и се обърна към стъклената стена, зад която бе терасата. — Мога ли да видя гледката?

— Навън е леденостудено, Елизабът.

Тя обаче не му обърна внимание и той я загледа как отваря плъзгащите се врати и излиза на блестящата от отразените светлини тераса. Погледът му се задържа задълго върху тъмните очертания на тялото й — далеч от него, тя се обгърна с ръце, свирепият вятър разроши косата й. Знаеше какво си мислеше тя, неговата Елизабът, тя безсмислено претегляше всичко в съзнанието си: дългът, цената, желанието, копнежа, страстта, конфликта.

Само че нямаше избор, нямаше как да се спре, вече не.

— Влез вътре…

Тя не се помръдна и той отиде да я върне в топлината на стаята. Тя се остави той да я поведе, остави се да я вземе в обятията си, след като затвори вратата. А той си помисли, че тя тъй много приличаше на тънка хартия за опаковане — така се сви, когато той приближи, сякаш би могъл да я смачка в ръцете си. Притегли главата й към рамото си, усети студената й, много студена кожа с бузата си и започна да гали гъстата, продухана от вятъра коса, да оправя разрошените, непокорни кичури, докато косата й накрая не падна свободна около лицето й, което бе леко повдигнато нагоре, за да може той да го обхване с длани. Целуна затворените й очи, широкото бяло чело, скулите, устните, следвайки линията на челюстта й към мястото, откъдето започваше косата й, и в един дълъг миг зарови лице в сладостния аромат на косата й. Шепнеше името й отново и отново, сякаш никога досега не го бе произнасял, сякаш никога досега не бе я милвал, а някъде дълбоко в сърцето си той се запита защо я бе изпуснал, защо я бе оставил да се изплъзне толкова лесно от живота му. Пет години. Той отново погледна лицето й.

— Недей… — Сълзите в очите й го засрамиха. — Недей…

Ръцете му я обгърнаха силно, той усети тежест в гърдите си, тежест, която сякаш смачкваше болезнено всичките му вътрешности. Устните му се плъзнаха жадно надолу по челюстта й, по шията, сякаш изпитваше необходимостта да вкуси тази свежа, обгаряща го пламнала кожа, а като целуваше розовите й меки устни, той усети как се замайва, слисан, изгубил всякакво самообладание. Пръстите му посегнаха към копчетата на роклята й и тя не възрази, когато той ги разкопча всичките, освобождавайки я. Усети пръстите й в косите си, почувства как ноктите й се забиват в загорялата, топла плът на врата му, докато я събличаше, долови лек звук като ридание, когато най-сетне я притегли към себе си — и двамата бяха се освободили от дрехите си. Намираше я за съвършена, така, както не бе намирал нито една жена досега. Съвсем бавно устните и езикът му се прокраднаха по раменете й към топлата, кадифена като на бебе кожа под мишниците й към гърдите; там се спряха, поеха нежните им зърна, докато тя не изстена, докато не се отдръпна и горещата й, радостна уста не се сля с неговата. Той усещаше само, че трябваше да задоволи едно желание, да я направи щастлива, да получи изкупление. За него това бе кратък, изгарящ възторг, леко изтъняване на мрака, който бе обгърнал и съсипал целия му досегашен живот. Всеки миг бе забавен, всяко докосване меко, още по-меко, всяка целувка — дълга, още по-дълга, докато накрая изчезна всякакво самообладание, докато времето вече не наближи да свърши. Тя лежеше пред него с широко отворени кръгли очи, пламнала, красива и готова. Облада я бързо, изненадващо, навлизайки дълбоко в нея, ръцете й отново го обгърнаха, издраскаха гърба му, тялото й се надигаше нагоре, устата й бе отворена; извиваше се под него, а той усещаше само редкия аромат на тяхното съвкупление и как бавно и мъчително насладата започна да пламти, как плъзва по вените на крайниците му, чуваше само как гласът й се извисяваше все повече и повече, чуваше и собствените си думи, сякаш идваха от нищото:

— … Елизабът, Елизабът, Елизабът…

Силата на живота рукна от него към нея, изпразвайки го, пресушавайки го.

И Карл разбра, че обичаше, разбра, че никога досега не бе обичал и никога повече това нямаше да се случи.

 

 

Джон четеше вестника си пред открития огън в камината; чу ключа й във вратата и сетне — обичайното потракване на токчетата й, докато тя вървеше към него в коридора.

— Съжалявам, че закъснях…

В един миг тя остана в рамката на вратата и той си помисли, че тя никога не бе изглеждала по-красива и дори само поради тази причина малките пеперудки на опасението започнаха да шумят с криле и да кръжат дълбоко в стомаха му.

— Клеър ме заприказва — тя извърна поглед от него и се приближи до огъня, разтърка ръце, гласът й бе прекалено небрежен, почти нервен. — Оливър пак работи до късно, понякога й се чудя как се примирява с това.

Лъжата й му подейства като удар и малките пеперуди започнаха да растат и да стават ужасяващи, въртяха се и кръжаха, а сърцето го заболя от обзелата го паника.

— Върнах се рано — рече накрая той.

Тя го стрелна с поглед.

— О! — побутна ненужно, тя една снимка в рамка върху лавицата над камината. — А Кристофър сигурно вече спи?

— Да.

Той я гледаше как се бе изправила пред камината, светлината и сенките от огъня играеха по лицето й. Като се върна у дома телефонира на Клеър, че ще отиде да вземе жена си, но Елизабът не бе там; тази вечер нямаше никакви срещи и ангажименти.

— Грейс остави вечерята ти във фурната, да е топла.

— Не съм гладна — рече бързо тя.

— Добре ли си?

В един бързо отлитащ миг на надежда той си помисли, че би могла да е неразположена, че това би могъл да е отговорът на страха му, който бе готов да изплува на повърхността.

— Добре съм… само малко ме боли глава — тя отмести погледа си от него. — Мисля да си легна рано тази вечер.

По лицето й бе изписана тревога и сърцето му едва не се пръсна от това. Тя си тръгна с бавни крачки.

— Не се е случило нищо лошо, нали? — трябваше да попита, за да поуспокои вледеняващия, разяждащ страх.

Елизабът рязко се спря и се обърна, лицето й бе само отчасти осветено в розово от огъня.

— Разбира се, че не е. — Тя дойде при него и отново изрече думите, които изобщо не носеха утеха. — Разбира се, че не е.

Наведе се надолу и в един миг той си помисли, че ще го целуне по устните и сетне всичко някак си щеше да се оправи, но устните й се спряха върху челото му, ръката й приглади косата му назад и той изведнъж сякаш видя белите кичури под пръстите й, докато тихият й глас докосна ухото му.

— Извинявай.

В една частица от секундата те се гледаха един друг.

— Няма нужда да се извиняваш…

Видя как се напрегна — тя поклати глава и се усмихна — а новините, които бе искал да сподели с нея, след като се прибра у дома, останаха безгласни, заключени зад устните му. Сега не му бе времето и той изведнъж се почувства безкрайно натъжен, защото не можеше, когато поиска, да сподели с нея онова много важно нещо. Защото тя с успех бе кастрирала щастието му с една лъжа, а няколкото празни думи и изражението на лицето й му казваха всичко. Защото тя можеше да го направи, неговата съпруга, неговата много, много красива съпруга. И сега между тях се издигаше бариера, която нищо, дори и добрите новини, не можеха да преодолеят, без да се строполят безжизнени в краката й.

Очите му я следваха, докато тя пресичаше стаята и изчезна от полезрението му. Остана си на място, заслушан в затихващите й стъпки. Реши, че щеше да има друга, по-подходяща възможност да й каже, но нямаше да бъде същото, а и тя му бе казала, че желаела най-силно той да получи това: назначението за посланик във Вашингтон, десертът, перлата, най-желаният от всички дипломатически постове.

Джон преглътна; тъкмо за това се бе трудил и се бе надявал, а ето че сега триумфът му сякаш се сгърчи и сам се свлече, докато той седеше в празната стая, защото тя бе наистина празна без нея, без Елизабът.

Джон отмести поглед към огъня, искаше му се да не бе видял, да не бе чул, да не бе телефонирал на Клеър Картър. Но лицето на Елизабът му бе казало всичко; порозовелите й бузи, блясъкът в очите й — омекнали жалостиво, когато отвърна на погледа му.