Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (7)

7.

— Заключителният документ трябва да декларира, че крайната цел е да се забрани изцяло използването на хлор-флуоровъглероди, а не да се ограничи наполовина, както биха предпочели някои страни… — изрече на глас Дан.

Беше сам във всекидневната на апартамента си, заобиколен от море книжа, усетил идването на главоболието. Преговорите струваха хиляди долари на ден, вече бе месец май, а бе постигнато твърде незначително истинско съгласие между 124-те страни. Е, разбира се всички признаваха необходимостта от нова международна институция с нови правомощия, нови стандарти и законова подкрепа, но засега бяха стигнали само дотук. Някой дори бе нарекъл една такава организация показна дипломация. Глупак! През март правителствата на страните от Европейската общност бяха решили да забранят използването на ХФВ след края на 1999-а — прекалено късно.

Дан отпи глътка от чашата със скоч, която бе до лакътя му. Опитваше се да наложи крайният срок да бъде 1995-а; както бе заявил в речта си в Хофбург вчера сутринта, компаниите в Швеция се бяха задължили да спрат със закон използването на проклетите химикали до края на 1994-та и вече бяха показали завидна изобретателност в откриването на техни заместители. Чуха се одобрителни реплики, няколко кимания и това бе всичко. Ако до края на юли не бъдеше постигнат реален напредък, цялата тази работа можеше да се окаже чиста подигравка, нещо като тигър без зъби…

Разбира се всичко опираше до пари, както непрекъснато му напомняше Феликс Дорияни, сиреч проблемът се свързваше с основаването на световен фонд за околната среда. Ала дори собственото му правителство се боеше от стъпки, водещи към скъпоструващи програми или създаването на нови институции за защита на околната среда — досущ, както и британското правителство.

Да въздъхна; събирането на представители на 124 страни само по себе си беше постижение и поне разговаряха, което все пак беше нещо. А им оставаха и още три месеца, още три месеца на дърлене, на маневриране до последните две седмици, когато може би всички щяха да се стегнат, да се обединят и да извадят нещо от вълшебния цилиндър, защото светът ги гледаше. Светът очакваше правителствата да направят нещо по въпроса за отравянето на планетата, а не само да използват конференцията за привличане на гласоподаватели.

Дан пийна още скоч и насочи вниманието си към друг един въпрос, който също чакаше отговор. Не бе получил нова информация от сър Найджъл Хауърд, но и би се учудил, ако британският посланик го ангажираше допълнително. Сър Найджъл му бе дал достатъчно данни, за да може да предприеме свое разследване, което и възнамеряваше да направи; а картината, която се очертаваше, не бе никак приятна. Търговията със слонова кост бе забранена по всички съществуващи норми и закони, но джобовете на бракониерите продължаваха да се пълнят, а и запасът от бивници, който се бе натрупал преди забраната, си бе намерил пътя към пазарите на Китай и Близкия изток. Тази търговия агонизираше, но още не бе мъртва. Американският вносно-износен бизнес в Мтвара, край границата на Мозамбик, към който сър Найджъл бе насочил вниманието му, търгувал не само със слонова кост, но и с рогове от черен носорог, особено ценени от йеменците за изработката на дръжки на ками и ножове, а и мъжката половина от някои народи смятаха рога и за полов стимулант…

Дан поклати глава, питаше се дали тези хора бяха с всичкия си. Същата тази компания се занимавала, макар и в по-малък мащаб и с износ на забранени видове животни като шимпанзе — пигмей, мангуста и антилопата хънтър, както и с кожи от леопарди, леопарди чита и крокодили. Веждите на Дан се сбраха от тъжното му начумерване… обувки, ръчни чанти, куфари — а да не забравяме и символа на общественото положение — коженото палто. Някъде бе мярнал великолепна реклама, която обобщаваше чудесно проблема: красив модел вървеше отпуснато по пътечката и влачеше подире си кожено палто, ала палтото плачеше, плачеше с кървави сълзи, а надписът бе нещо от сорта: За да се ушие това палто, са необходими дузина безсловесни животни, но само едно е необходимо, за да го носи… Шокиращо, потресаващо, но въпреки това — направо великолепно.

Джуди успя да го снабди с копие от рекламата от агенцията, която я бе изработила — Йелоу Хамър, той я бе поставил в рамка и я бе окачил над писалището си. Тогава тя бе болна, дори вече умираше и увлечението й по опазването на природата се бе превърнало в нейна опора, в последното й страстно вкопчване в живота, сякаш искаше да вложи и последната капчица от свои чувства, сила, любов в това последно начинание.

Дан се взря през прозореца в тъмата, в тихото небе, в тъмните покриви на Виена; липсваше му, винаги му бе липсвала.

Погледът му бавно се върна върху книжата, документите, информацията и тези отвратителни разследвания, чиито резултати британският посланик услужливо му бе подхвърлил. Ако се докажеше категорично, че мъжът от неговата делегация е знаел, че компанията, в която бе пасивен акционер, бе търгувала нелегално, скрита зад законна фасада, то тогава той щеше не само да го уволни, но и щеше да предприеме правни действия срещу него и да съсипе кариерата му.

Дан вдигна отчаяно очи нагоре, знаеше, че не можеше да допусне развихрянето на подобен скандал. Усмихна се тъжно — ако наистина член на американската делегация на преговорите на високо равнище за околната среда се окажеше търговец на слонова кост и на защитени животни, то щяха скъпо да си платят за това! Нямаше никакъв друг избор, освен да прикрие добре скандала. Ала въпреки това можеше да съсипе кариерата му — без много шум и с безкрайно умение. Нилсен нямаше дори да разбере откъде щеше да дойде ударът.

В съзнанието му изплува образът на Карл и той си помисли, че ако някой можеше да бъде замесен в такава афера, то Карл някак си доста добре пасваше — в отношението му към живота имаше нещо почти болестно: бе лишен от емоции, сякаш бе готов да прекрачи през човешките трагедии, правейки се, че не забелязва съществуванието им. Сякаш хубавото му, гладко лице никога не бе изпитвало дълбока болка, никога не бе познало несигурността, мъката или загубата.

Дан се намръщи. Имаше и още нещо, но трябваше да се добавят подробностите, за да се оформи картината — нещо, което хората от службите на сигурността бяха засекли, когато той ги насочи по следите на Нилсен. Почуди се дали Хауърд знаеше и дали именно заради това не е бил тъй услужлив. В крайна сметка едва ли можеше да бъде добра новина фактът, че съществуваха всички основания да се предполага, че съпругата на най-висш британски дипломат във Виена имаше любовна връзка с американеца, който освен всичко друго бе заподозрян и в търговия със слонова кост.

Дан затвори очи в отчаяна ярост.

— Иисусе Христе… — изруга той в празната стая. Харесваше много Джон Торнтън — отличен дипломат с прекрасна репутация и с красива съпруга. Беше му трудно да повярва за Елизабът; че жена с нейната честност и интелигентност можеше тъй лесно да бъде прелъстена от човек, тъй ясен, като Карл Нилсен. Сетне обаче сам се укори: кога честността и интелигентността са имали значение пред тъй сложни неща, като любовта или сляпото увлечение? Горкият Джон, горкият нещастник! Дали знаеше? Дори и да знаеше, едва ли бе информиран за това, че Нилсен се подозираше във връзка с контрабандата на слонова кост, което щеше да забие още един нож в раната.

Дан поклати глава, изпълнен с опасения; Джон желаеше назначение във Вашингтон и, доколкото Дан знаеше, имаше добри шансове да го получи; не обаче и ако това се разкриеше, не и ако светът разбереше, че жена му е имала връзка с изпаднал в немилост американски дипломат и търговец в такава гадна сфера като слоновата кост; последиците щяха да бъдат гибелни, можеше само да си представи сензационните заглавия във вестниците, след които кариерата на Джон никога нямаше да се съвземе. Определено нямаше да получи назначението във Вашингтон, а по всяка вероятност щяха да го тикнат в девета глуха, колкото е възможно по-надалеч, за да могат хората и обществото да забравят съществуванието му. Сър Найджъл бе пъхнал в ръката му потенциална бомба със закъснител.

Дан преглътна. А може би това изобщо не бе бомба със закъснител, може би някъде по цялата верига имаше нещо сбъркано. Намръщи се, знаеше, че всички улики сочат в една посока, че само един глупак би мислил иначе, а когато и последната част от разследването кацнеше на писалището му, щеше да бъде само въпрос на потвърждение и документиране на всички подробности в понятен доклад, който да изпрати във Вашингтон.

Въздъхна тежко. Може би, макар вероятността да бе съвсем малка, може би той можеше да направи тъй, че нещата да не стигнат толкова далеч. Поне заради Джон Торнтън, той се надяваше наистина да не стигнат толкова далеч.

 

 

Ралф знаеше, че видеокамерата бе работила, но искаше да се убеди, защото общо взето бе сигурен, че нямаше да му падне друга подобна възможност. Само една жена досега беше сговорчива повече от веднъж — една американка, Сузана, самотна, непривлекателна и разведена, тя го желаеше повече от работата си. Беше го побъркала и накрая той я бе убедил да избяга, защото тъй и тъй вече ползата от нея не бе голяма, и тя се бе съгласила, когато я увери, че Чехословакия бе другата му база.

Ралф се засмя безгласно, всъщност той нямаше база никъде, поне от сума време насам, а дори и да имаше, то последното място на света, което би избрал, би била сивата, преследвана от духовете на миналото Чешка република; той обаче имаше приятели там и приятелите естествено бяха услужливи, особено, когато стана дума за проблема със Сузана. Имаше малък скандал, но той бързо утихна и той я уреди да се засели в Острава, в източната част на страната, да получи служба във фабрика за конфекция — там можеше да живее и да умре — да се надяваме в забрава. Никога повече не я видя.

Ралф закачи отново огледалото върху дупката в стената, зад която бе монтирана камерата — през огледалото можеше да се гледа и от обратната му страна разбира се, досега то не го бе подвеждало. Използваше стаята в Хайът от време на време, един от помощник-управителите на хотела бе колега и той се грижеше всичко да действа безпогрешно. Сигурен бе, че предишната нощ се бяха получили някои доста весели кадри, макар Лаура да не бе тъй сговорчива, както се бе надявал, и му се бе наложило да употреби всички усилия, за да я накара да върши онова, което искаше. Тази вечер щеше да е по-различно, щеше да пусне нещичко в питието й, което щеше да я направи по-податлива; не ставаше въпрос да я приспи, трябваше му будна, трябваше му да отвърне по абсолютно реалистичен начин, тъй че да няма никаква грешка.

Ралф бръкна в джоба за носната си кърпичка, за да изтрие издайническите отпечатъци от пръсти по огледалото. Докато го правеше в един миг положи длани върху стъклото и мрежата от линии, които би трябвало да разкрият миналото, настоящето и бъдещето, се отпечатаха ясни и придобиха бледочервен цвят. Разтърсен от спомените, той премигна и бавно обърна с дланта нагоре първо едната си ръка, сетне и другата, разгледа ги внимателно и двете; бяха големи, огромни ръце, пръстите, които излизаха от квадратните длани приличаха на малки дънерчета. Досущ като ръцете на баща му.

В съзнанието му нахлу ярката и грозна картина на изпосечения в уличката мъж, когото бе обичал и сетне намразил. Баща му лежеше плувнал в кръв, сред парчета стъкло, сред екскременти и локва урина. Вонята, която изпълни тогава ноздрите и устата му, бе като на някакъв зловонен газ и стомахът му най-накрая се разбунтува и той повърна в канавката досами трупа, сълзите му и дъждът се смесваха, ведно с гадния смях на курвите в нощния бар. Хамбург, преди много, много години. Той никога не бе имал намерението да го убива, беше си грешка, просто бе изгубил самообладание.

Ралф отново погледна ръцете си, приближи ги до лицето си, за да може да ги помирише, сякаш още воняха, сякаш онази отвратителна миризма, която не можеше да забрави, продължаваше да лепне по кожата му. Избърса ги бързо и рязко в панталоните си и влезе в банята; някъде в дълбините на съзнанието си той знаеше, макар и съвсем смътно, защо го бе направил, но помрачението, спасителното помрачение щеше да прикрие това знание и той щеше да има мира, мира за година, може би две или три, ако имаше късмет, преди споменът отново да го връхлети.

Шумът на течащата в мивката вода спря хода на мислите му и яростта, като изпепеляваща вълна се вля в пръстите му тъй неочаквано, че сапунът в ръцете му излетя в бялата емайлирана купа, удари се първо в едната й стена, сетне в другата, плъзгаше се с невероятна, изумителна скорост, сетне се позабави, завъртя се леко и ритмично, докато най-сетне не спря. Ралф поклати глава. Скоро щеше да си почине, ще се върне в Гърция, ще се види с Георгиос, ще отдъхне, ще се разхожда из хълмовете и по миниатюрния плаж, където водата бе тъй прозрачна, че се виждаше всяка песъчинка, всяко камъче, сякаш някое изпълнено с благоговение същество ги бе подредило там — всяка песъчинка и всяко камъче — с грижовни, любящи ръце. Ала Ралф не вярваше в бог, в никакъв бог.

Той взе кърпа и затърка ръцете си. Лаура скоро щеше да се върне от обяда с вуйчо си в резиденцията му; той успя да отклони поканата, като се извини със стомашно разстройство, което щеше по чудодеен начин да изчезне тази вечер, по време на вечерята. Бе настоял тя да отиде на обяда, въпреки протестите й, защото това бе част от споразумението с нейния посланик — част от причината, поради която изобщо бе дошла в Унгария — и ако не се срещнеше с вуйчо си, щеше да има неприятности и така щеше да пропадне всичко; щяха да я проверят, винаги го правеха.

Ралф се усмихна на себе си. В крайна сметка Лаура щеше да има достатъчно неприятности, но след изпълнението му тази вечер, след като получеше жестокото удоволствие да види това негово последно и най-творческо представление.

 

 

Осветлението бе приглушено. Приглушено. Тя вдигна ръце над главата си и блажено се протегна. Лаура не виждаше Ралф, той бе изчезнал и тя си помисли, че бе сама в стаята, защото тишината бе тежка, почти сънена, доспиваше й се. Ала изведнъж устните и се извиха нагоре, сякаш си припомни нещо смешно, нещо забавно, което бе изплувало в паметта й; тя лежеше напреко на леглото, гола, с полупритворени очи, усмихната, чезнеше в някакво странно състояние на сънна омая, която сякаш натежаваше върху цялото й тяло и й костваше огромно усилие да помръдне крак или ръка, да повдигне главата си. Ала сетне устата му покри нейната, ръцете му стиснаха нейните, бедрата му се притиснаха към бедрата й. Усети как той рязко се отмести и тя отново бе сама, но можеше да долови мириса му, този красив, омайващ мирис; той бе зад нея и тя бе удивена от силата на този мирис, сякаш всичките й сетива бяха напрегнати до краен предел и всеки звук, всяко докосване бе в състояние бавно и великолепно да я побърка. Той й говореше: много тихо, много пресипнало — мръсни неща, които я караха да отпусне глава; тя се обърна към него, защото я галеше, и се озова срещу приклекналото му туловище, масивно и възбуждащо, устата й бе пресъхнала. Ала тя се засмя, когато той я отблъсна, извивайки изкусно тялото й така, че тя легна по корем; той се надвеси над нея, разтвори бедрата й и на нея й се стори, че го чува да се смее, стори й се, че извика някого, но не можеше да бъде сигурна. Едва когато бе обладана, когато бе изпълнена докрай, тя вдигна глава и се озова лице в лице с изображението си в огледалото. Видя и Ралф, усети устните на Ралф върху своите, но той седеше под нея, на пода, ръцете му бяха подпъхнати под нея — а другият мъж, мъжът, който я бе яхнал, бе дебел и с брада, ухилен, липсваше му един зъб, зад дупката зееше чернота… ала когато премигна, когато стисна силно очи и отново ги отвори, усети само облекчение и собствения си смях, усети й неочакваната жажда за наслада, черна, безумна наслада, която продължаваше и продължаваше, докато тялото й се гърчеше и потреперваше, усети отворената си уста, която умоляваше, която крещеше:

О, Господи, о, Господи, о, Господи…

 

 

Стори му се, че телефонът звъня и звъня до безкрайност с пронизителен и празен звук, който кънтеше в ухото му; ала Карл изчака търпеливо, докато някой не вдигна слушалката; отговори му женски глас. Но не бе нейният…

— Бих ли могъл да говоря с Елизабът, моля?

Усети как веднага се изпотява и се възненавидя. Чу шума на нечии стъпки, някой извика, сетне — други стъпки, които приближаваха.

— Ало.

— Елизабът.

— Откъде научи номера ми?

— Казах на гледачката на сина ти, че е спешно и че очакваш да ти се обадя.

— Това е домът на родителите ми, Карл.

— Знам — преглътна трудно той. — Исках да говоря с теб.

Не, той изпитваше нужда да говори с нея.

— Какво има? — попита кротко тя.

— Може да ти се види налудничаво… лудост… но просто исках да чуя гласа ти.

И да произнеса името ти, да го произнеса високо — твоето име.

— Карл, Карл…

— Знам, че е лудост, но не можах да се стърпя. — Той се размърда неловко, притиснал буза до слушалката, питаше се дали не е мръднал. — Кога се връщаш?

— Следващата седмица.

— Кога следващата седмица?

— Не знам още, не съм решила.

— Нека те посрещна.

Чу я как въздъхна.

— Не, Карл.

— Защо? — попита той. — Защо, Елизабът?

— Не настоявай толкова много, Карл, нямаш право на това.

Изрече думите почти шепнешком, ала той се удиви от това как подскочи сърцето му, от това как ръката му стисна бялата слушалка тъй силно, че кокалчетата изпъкнаха, сякаш щяха да разкъсат кожата.

— Добре, добре.

— Ще ти се обадя, след като видя мъжа и сина си.

— Значи те са на първо място…

Каква глупост изрече — глупост и лекомислие, ала не можеше да върне думите назад.

— Да, Карл, те са на първо място и не можеш да очакваш да бъде другояче.

— Знам, съжалявам, не биваше да го казвам — той пое дълбоко дъх. — Не мога да спра да мисля за теб, това е. Трябва да те видя… разбираш, нали, разбираш какво изпитвам към теб, нали?

Последва странно, объркващо мълчание и в един напрегнат миг на нещастие той си помисли, че тя нямаше да му отвърне, че нещо в нея се бе променило.

— Да.

— И ще дойдеш при мен, когато можеш, след като се върнеш?

— Да.

— Ще се опитам да не бъда толкова настоятелен, обещавам, а освен това ще се опитам да държа под контрол тази моя голяма уста, защото тя като че ли си прави каквото си поиска.

Опита се да вложи безгрижие в думите си, защото в това разстояние, което ги делеше, се съдържаше някаква крехкост и уязвимост, сякаш като че бе отстъпила крачка назад от него, тя бе в състояние да го разгледа внимателно и в перспектива, да го обръща на всички страни върху дланта си, сякаш бе някакъв предмет, който трябваше да бъде огледан, оценен, приет или отхвърлен. А това не му се нравеше, пораждаше у него страх. Карл усети как го загриза раздразнение, защото ако тя бе наблизо, ако бе тук, нямаше да й позволи да го държи на разстояние, щеше да разсее всичките й съмнения, цялата й несигурност, само като я вземеше в обятията си. Беше убеден в това, а и тя — също. Не бе ли това причината да замине?

— Мисля, че е най-добре да затварям, Карл.

— Добре. Ще те видя, като се върнеш. — Той поклати нетърпеливо глава. — Нали?

За бога, какво му ставаше?

— Да.

— Ти ще ми се обадиш?

— Да.

— Извинявай, извинявай… Просто не съм свикнал с такива неща.

— Знам.

Безсилен, той въздъхна тежко.

— Защо говоря такива неподходящи неща сега, когато не си тук, когато не мога да се изразя правилно? — Той скръцна със зъби. — Обичам те!

Почуди се дали това бе достатъчно. Последва мълчание и той отново усети как в него се прокрадва паника.

— И аз — теб…

Той затвори очи и в съзнанието му изплува болезнено ясният й образ, искаше да посегне и да я докосне, да я вземе, да я вземе. Елизабът.

Изпукването в слушалката — знак, че връзката бе прекъсната — го накара да премигне и той прекара уморено пръсти през косата си, а погледът му заблужда към прозореца. От прозореца в офиса си можеше да види Рингщрасе и оживения следобеден трафик, насочен към покрайнините на града. Продължителността на дните се увеличаваше и небето още бе светло, хората дори бяха започнали да посядат отново в парковете: старите дами на дървените пейки, а студентите и туристите щъкаха с техните вестници и камери; имаше дори признаци на съживяване на концертната дейност в павилиона на Щадтпарк — листата бяха изметени и купчините метални столове и маси очакваха преместването си на място за първия щраусов валс. Ала Карл не искаше да е тук и сега имаше една-единствена причина, поради която стоеше, а тя се намираше в Англия.

Някъде се затръшна врата и той чу гласа на посланика си Гърни в коридора. Не сега, Дан, не ме безпокой с климатичните последици, с изхвърлянето на отпадъци и с безспорните качества на тропическите гори, няма да мога да го понеса; иди при Сам, твоето послушно пале, твоя свръхентусиазиран ученик. Цялата тази конференция го побъркваше, не можеше изобщо да се съсредоточи, а и не го интересуваше, поне не толкова, за да е доволен Гърни, и това почваше да си личи. А и бе уморен, уморен от този проклет цирк, от безкрайния кръг от срещи и спорове, от полуистини и мизерно малкия успех, на практика равен на нула, който въпреки това трябваше да бъде приветстван със съответната доза енергична сърдечност. Всичко това нямаше да ги доведе доникъде, ако изключим приемането на някой половинчат документ, който практически би постигнал съвсем малко. Това го отегчаваше, всички го отегчаваха и искаше да се махне на майната си, но не можеше, не и без нея, без Елизабът.

Върху устните на Карл се появи едва забележима усмивка, малка, напрегната усмивка и той се облегна назад — объркан, сам не можеше да повярва на себе си, защото се бе оставил да бъде увлечен, да се влюби, да пожертва поне малко от себе си за някого другиго. Това бе шега, голяма лоша шега, ала въпреки това тя се бе случила… и тя бе негова, тя щеше да тръгне с него. Когато напуснеше Виена, той щеше да се погрижи за това.

 

 

— Мразя това пътуване — рече изведнъж Феликс.

Посещенията при възрастния, вече съвсем изкуфял негов баща винаги го притесняваха, защото старецът вече не бе мъж, а по-скоро бяла торба кокали, отнесен, с отпусната долна челюст глупак, който дори не знаеше кой бе самият той. Това напомняше на Феликс какво го очакваше, напомняше му за безвъзвратния ход на годините и за собствената му тленност.

— Знам, че оценява посещенията ни, макар и да не може да го изрази — отвърна Женевиев с чувство на дълг.

— Трябва чавка да ти е изпила ума, скъпа, ако вярваш в това — изсмя се силно той. — Побърканото, вкиснато съзнание на баща ми не е в състояние да възприеме каквото й да е.

Тя потъна в мълчание, защото в подобно настроение Феликс бе непоносим, а и тя бе прекалено уморена, за да прави усилия да завърже смислен разговор.

— А ако не ставаше дума, че може да умре всеки момент… — продължи той… — бих го преместил в някой старчески дом, в Каринтия или Залцбург, в някое приятно място, но не и в Бургенланд, не и на брега на езерото Нойзидлер; всеки път, когато отивам там, се чувствам като най-обикновен пролетарий — той въздъхна. — Там гъмжи от пищящи деца и натъпкали се с бира дървеняци, ведно с убийствените комари…

— Сума народ го харесва, Феликс — отбеляза Женевиев, подмамена най-сетне да се разприкаже.

— Какво означава мнението на сума народ? Нищо.

— Майка ти смяташе, че ще му хареса.

— Майка ми — повтори Феликс. — Майка ми бе глупачка.

— Феликс…

— Изкарах истински късмет, че бе останало нещо за наследяване, след като тя приключи да изпълнява всяка прищявка на видиотения ми баща. Ако попечителите не ми бяха позволили най-сетне да поема управлението на имението, щяхме да изгубим голяма част от него и щях да бъда далеч по-беден — преди отново да заговори той пак въздъхна. — И никога нямаше да се оженим, скъпа моя, баща ти щеше да се принуди да продаде замъка Блей, а ти…

— Какво аз? — попита тя.

— Предполагам щеше да си останеш стара мома — и той покровителствено сложи ръка върху коляното й. — В края на краищата трябва да бъдем реалисти…

Тя не отговори нищо, само се извърна да погледне през прозорчето към плоската, лишена от дървета ливада. Виждаше езерото в далечината — сиво-сребриста тресчица стъкло, която се простираше докъдето стига погледът, макар и да бе дълбоко само няколко десетки сантиметра. Дъното бе покрито с тиня, плътна, черна, тежка тиня, която полепваше по краката и кожата.

Преди много години тя бе довела София и Гюнтер тук на разходка с лодка; небето бе удивително синьо, а слънцето — ярко и силно, бе измамно хладно, поради постоянния вятър, ала сетне всички страдаха от изгаряния и тя прекара половината нощ да маже раменцата на децата с крем. И все пак беше един посвоему хубав ден. Спомни си смеха им, звънтящ като кристал — споменът сякаш процепи съзнанието й. София и Гюнтер. Феликс тогава бе заминал нанякъде.

— Симон организира парти с посещение на някоя от оперетите в Мьорбиш…

— О, господи…

— Моля те, Феликс, ще бъде Графиня Марица, спомни си колко ти хареса последния път. Мислех си да поканим София и Оскар да се присъединят към нас…

— Не е нужно да превръщаме това в ежегодно събитие. — На него му бе харесало, защото тъкмо бе започнал връзката си със Симон. — А освен това не съм сигурен, че мога да понеса да ме изядат жив комарите, знаеш, че там е пълно с тях. — Той въздъхна тежко. — Много е приятно да построиш театър посред езерото, но трябва да се вземат предвид и съображенията относно живота на местните насекоми. Спомням си добре, че се наложи, да подкупя седналия зад мен мъж със сто шилинга, за да ми отстъпи противонасекомния си препарат.

— Ала все пак аз бях изпохапаната Феликс, а не ти.

— Не бе така, Женевиев — намръщи се той. — Както и да е, за момента това не е добро предложение.

— Но защо? — Искаше й се да отиде, много й се искаше.

— Следващата година — рече накрая той с тон, който не допускаше по-нататъшни обсъждания.

Женевиев се извърна към прозорчето, почувствала поражението, предусетила, че то бе неизбежно. Ала Феликс отново я потупа по коляното.

— Винаги ще има време за това, а освен това си мислех, че трябва да направим специални приготовления за рождения ден на Гюнтер, който се пада по същото време.

Не й се искаше да говорят за рождения ден на Гюнтер, знаеше, че щеше да й бъде трудно да събере достатъчно желание за това.

— Говори ли с него за снимките?

Феликс леко се изчерви.

— Разбира се, разбира се.

— Наложи ли му съответстващо наказание?

Тя знаеше, че Гюнтер никога нямаше да бъде наказан, не бе такъв тип; тя просто не го разбираше, не приемаше това негово хладнокръвие, липсата му на съвест.

Откъде ли го бе придобил?

— Да — отвърна бързо Феликс. — Смятам — да.

Момчето на практика му се бе изсмяло, ала всичко бе свършило в достатъчно приятелски тон, дори дотам, че той бе предложил на сина си да пийнат по коняк. В края на краищата Гюнтер бе почти на двайсет и една години, едва ли бе дете, едва ли бе някое глупаво тийнейджърче, какво толкова можеха да му навредят няколко фотографии?

— Мисля си, че някой ден Гюнтер ще бъде голяма гордост за семейството си.

Тя хвърли кос поглед на съпруга си, искаше й се и тя самата да вярваше така силно в сина им, но почти не го чувстваше като свой син. Уморените й мисли неизбежно се понесоха към София, към любимката й, към милата й дъщеря, която сега бе толкова далеч. Станало бе нещо не както трябва и дори и сега тя се чувстваше объркана от хода на събитията, които следваха едно след друго през последните няколко месеца.

— Какво бе името на онзи белгийски полковник? — попита рязко Феликс и всичките й мисли за София отлетяха моментално.

— О… Уининкс, Херман Уининкс — рече тя. — Запознахме се с него и жена му на вечерята у датчаните миналата седмица.

— Искаше ми се тази вечер да можехме да излезем.

— Ще продължи само час-два, Феликс.

— Два мъчителни часа, прекарани в компанията на надут военен досадник с голямо самомнение за поста си.

— Жена му изглежда очарователна — предложи Женевиев. — Мисля, че е учила ориенталско и китайско изкуство.

Феликс се изхили нелюбезно.

— Мисля, че щеше да е по-умно от нейна страна да изучи по-внимателно изображението си в огледалото.

— Феликс…

— Хайде, хайде, Женевиев, само констатирам един факт. И каква й е ползата от китайското изкуство, за бога? Аз наистина не си представям как нашият скъпоценен полковник Уининкс марширува на парад в Пекин.

— Намирам я за очарователна.

— Може би, може би… — рече нетърпеливо той и натисна клаксона, защото една жена пресичаше по пешеходната пътека. — Просто съм доста изморен, това е, перспективата да се срещна с баща ми винаги ме изморява и последното нещо, което сега ми се иска, е поредният коктейл.

— Утре имаме свободна вечер.

— Слава богу.

Продължиха пътя си в мълчание, сетне той отново заговори.

— Ще направим празненството в чест на Гюнтер в замъка — ще го превърнем в истинско събитие.

Той се усмихна, доволен от мисълта си.

Женевиев не отвърна, погледът й се зарея отвъд прозорчето на колата към преминаващите покрай нея улици и лицата на хората. Щеше да направи всички приготовления под диктовката на Феликс, щеше да изиграе ролята на домакиня на този специален за Гюнтер ден, защото и София щеше да е там, този път не можеше да има извинение за отсъствието й.

Тя видимо се оживи при мисълта как щяха да пазаруват заедно по Кертнерщрасе, защото тя щеше да убеди София да остане още няколко дни при нея, да купят дрехи и други неща, които щяха да са й необходими в Америка. Ала с избледняването на тази картина в съзнанието й Женевиев се запита отново и отново защо дъщеря й нямаше охота да се връща у дома, дори и за кратко. Това със сигурност не се дължеше на желанието на Феликс да я омъжи за Оскар — поне вече не. Но тя щеше да си дойде — за рождения ден на Гюнтер тя трябваше да си дойде — и перспективата за празненството полека-лека взе да придобива приятен привкус, нищо, че щеше да се състои в замъка Блец, нищо, че Гюнтер не я обичаше… защото тя вече бе сигурна в това. Нейният собствен син; усети как я облива вълна на отчаяние. Гюнтер я смяташе за глупачка и колкото и да се опитваше да анализира собственото си поведение, слабости и провали, тя не можеше да разбере защо.

 

 

Беше великолепен следобед, великолепен априлски ден, небето бе ясно, ако изключим няколко лениви облака. Кристина вдъхна дълбоко от хладния, неподвижен въздух и се спря за миг, за да докосне ръката на Сам и да го накара да се обърне, за да може да види далечните хълмове на Винервалд.

— Това място е фантастично. — Той се наведе към малката си дъщеричка. — Виждаш ли хълмовете, скъпа? — Джоана кимна послушно, а Кристина се усмихна на грижовността на Сам. — Всъщност думата Белведере не означава ли хубава гледка! — попита той, насочвайки вниманието си отново към нея. Тя кимна утвърдително и се усмихна. — Сега разбирам смисъла й. И императорът е живял тук, нали така?

— Мисля, че тук е живял наследникът му Франц Фердинанд, ала Белведере е построен за принц Ойген Савойски преди около триста години.

— Не е остарял много… — засмя се Сам.

— Мисля, че е посвоему шедьовър.

Стояха на върха на малкия хълм, върху който се издигаше дворецът Белведере. Погледът на Сам обгърна разкошната украса на бароковия дворец, сетне се плъзна надолу по пътечките, стъпалата, каскадите и фонтаните, които го свързваха с по-долната сграда.

— Това наистина е нещо впечатляващо.

— Боях се, че ще намериш цялата тази помпозност малко скучна.

— В никой случай. — Той я хвана за ръката и погледна Джоана.

— Тя няма ли да се обърка?

— Да се обърка ли?

— При тази неочаквана поява на жена в живота ти…

— Или имаш предвид това, че държа ръката ти?

Тя усети как бузите й порозовяват.

— Аз не съм държал Натали за ръката, Кристина.

— Това не ми влиза в работата.

— Виж сега, можем да приемем и двамата, че това, което каза, е глупаво.

Тя не отвърна нищо, а потъна в мълчание; поеха към другия край на сградата, към голямото езеро, което отразяваше великолепието на двореца, досущ като огледало.

— Просто е малко объркващо, това е.

— Това, че ще идва отново ли?

Натали.

— Да.

— Мисля, че иска да види Джоана.

Кристина хвърли поглед към лицето му, ала не можа да разгадае нищо, никаква сянка от някакво изражение, което би могло да й подскаже нещо. Жена му бе поискала да се върне отново и макар Сам да не можеше да го разбере, за нея всичко бе ясно и тя бе ужасена. Сега вече се виждаха почти всеки ден, правеха краткосрочни планове за седмица напред, любеха се винаги, когато можеха, и това бе хубаво, толкова хубаво бе всичко между тях двамата — всичко.

Тя преглътна и погледът й се сведе към малката, тъмна главица, която се носеше край тях; в тази игра Джоана бе просто пешка. Толкова, малко същество с такава решаваща роля в играта, в това представление, което засега нямаше ясен финал.

— Тя иска да те върне, Сам.

— Не мисля — отвърна бавно той.

— Просто знам какво прави тя.

Той уморено пое дълбоко дъх.

— Може би.

Една чайка летеше ниско, почти докосвайки повърхността на езерото, и тя се загледа в полета й, преди да се извиси отново и да изчезне над една стена и зад дърветата и града. Ако и тази глава от живота й свършеше зле, тя щеше да си събере багажа и да замине, да се махне, да иде някъде, където и да е, но не и да остане във Виена с майка си и с този апартамент — гробница, гледащ към Щадтпарк.

— Кога пристига?

— След две седмици.

— Дълго ли ще остане? — Думите просто се изплъзнаха от устата й. Съзнаваше как прозвучаха — като предвидима проява на слабост — но не можа да се сдържи.

— Кристина… — Той се спря и се обърна към нея, положил длани, върху раменете й. — Натали ще остане три дни, както преди, нито повече, нито по-малко. Помолих я да не идва, но тя настояваше и аз всъщност не мога да я спра, нали? Ако тя си е наумила нещо, това няма никакво значение, защото всички козове са в моите ръце, а в нейните няма нито един. Нито един. — Той я целуна леко по устните. — Ясно ли е?

Тя кимна безпомощно и те отново тръгнаха. Предишния ден тя се бе запознала с млад дипломат от щатското посолство, подчинен на Сам, и темата за Сам някак си от само себе си се включи в разговора им; той бил видял за малко Натали на прием в Белия дом. Кристина сви устни, като си спомни как очите му се бяха разширили възбудено, спомни си думите му; Какво тяло, каква жена… Не мога да си обясня как Сам е могъл да я изпусне… Той дори си бе тръгнал, поклащайки в невяра глава.

— Не се смълчавай така, Кристина.

— Съжалявам.

— Всичко ще е наред, обещавам.

А тя искаше да му повярва, наистина искаше.

 

 

Лаура прочете отново писмото и усети, че ръцете й трепереха. Бащата на Андрю получил удар и писмото съдържаше извинение за това, че не й се бе обадил, както бе обещал, че не й бе писал след телефонния им разговор, макар да бил опитал няколко пъти безуспешно да се свърже с нея. Все още бил в Борнемът с майка си, която не понесла леко заболяването на баща му, не очаквал да се върне в Лондон преди края на идната седмица, към края на април. Надявал се тя да не му се сърди, заради небрежността му при стеклите се обстоятелства. Как можеше да му се сърди?

Лаура стисна силно затворените си очи, ала бързо ги отвори, сякаш очакваше Ралф да приближи към нея в пълната зала, силното му тяло да си проправи път между масите, да дойде по-близо и по-близо, докато можеше да я докосне, да я погледне в очите и да разбере какво се бе случило. Дори и да не бе получила писмото от Андрю, тя въпреки това щеше да изпълни плана си да приключи връзката си с Ралф. Завинаги.

Мислите й се върнаха с неудобство към Унгария, към хотела, към шеметните, срамни нощи и дни. Всичко беше прекалено, всичко, все едно човек да се напие с много вино, само дето махмурлукът още продължаваше и лепнеше по нея като неприятна чужда кожа. Лаура сведе поглед към ръцете си, към белите пръсти и грижливия маникюр на ноктите й, нокти, които се бяха впивали в прекалено корава плът; той бе извикал и в неясната мъгла на любенето им тя бе усетила вкуса на кръвта, неговата кръв; ала на сутринта кожата му се оказа непокътната, нямаше следи от ноктите й, от кръвта. Тя си припомни как на развиделяване, препъвайки се, се добра до банята, за да повърне, как се вгледа в побледнялото си лице в огледалото, поразена от тъмните кръгове под очите си и от натъртванията под мишниците и между бедрата си. В съзнанието й се появи огромна въпросителна и тя се улови, че мислите й я връщат отново към преживяното, сякаш го изживяваше отново, само че за снощи имаше сякаш почти пълно помрачение, някакво неловко, размазано петно, от което се появяваха некрасиви, плашещи я форми, от които потреперваше, сякаш отново и отново преживяваше кошмари. Предположи, че бе прекалила с виното, но все пак тя си знаеше на какво бе способен Ралф, нали така?

— Да не би да те безпокоя…

Лаура подскочи, разперила ръце, бутна чашката кафе върху малкия метален поднос на мраморния плот на масичката и разлялото се кафе се стече, зацърцори и закапа от ръба по лакирания дървен под.

Ралф се засмя.

— Нима те стреснах?

Знаеше, че го бе сторил; когато тя го погледна, зениците й се разшириха и потъмняха, досущ като рибешки.

— Просто ме сепна — рече бързо тя, опитвайки се да запази спокоен тон.

— Ще извикам сервитьорката. Искаш ли още кафе?

— Да, благодаря ти.

— Изглеждаш изморена. — Той седна.

— Не можах да спя съвсем добре.

— Колко жалко.

Не искаше да каже тъкмо това и тя се зачуди защо се преструваше.

— Мислех си за…

— Така ли? — ухили се той, сякаш се бе пошегувала.

— За всичко — запъна се тя, досущ като изплашено хлапе, сякаш щеше да изгуби самообладание.

— За всичко ли?

— Почти — продължи тя бързо, — както и за връзката, която имах в Англия.

— Имаш предвид онзи твой дипломат — женомразец?

— Не е чак толкова лош всъщност — изрече безхарактерно тя.

— Преди няколко месеца бе на друго мнение.

Сервитьорката дойде да почисти масата и ги раздели.

— Ще се опитаме отново, нещата могат да потръгнат.

Той дълго не каза нищо, седеше и я гледаше внимателно, а от това тя се изнерви още повече.

— Ами ние двамата?

Тя пое дълбоко дъх.

— Между нас всъщност не върви, нали, Ралф?

— Така ли? — усмихна се той, ала това бе някак си недобра усмивка. — Мисля, че вървеше доста добре.

Тя усети как кръвта нахлува в главата й.

— Нямах това предвид.

— А какво имаше предвид?

— Бих искала връзка, която да води нанякъде — рече тя.

— Обясни.

— Мисля, че разбираш какво имам предвид.

— Не.

Тя преглътна.

— Нашата е, предполагам… връзка, която би могла да бъде определена като физическа.

— Прекалено физическа. — Прииска му се да се изсмее на зачервилото се нейно лице, на ръцете й, които потреперваха, докато опитваше да сплете пръсти.

— А аз не искам само това — промълви неловко тя, без да посмее да срещне погледа му.

— А аз го искам, така ли?

Тя поклати глава.

— Не знам какво искаш ти, Ралф? — Кафето димеше на масата и тя го погледна през парата. — Понякога казваш верни неща, но…

— Но какво?

— Но те не извират от сърцето, нали? — Гласът й отново бе тих и потиснат.

Той се усмихна.

— Прекалено много внимание обръщаш на тези неща.

— Не бива ли човек да мисли за тях?

— Не, ако тези мисли те изнервят.

— Значи греша, така ли?

— Да, грешиш — излъга той, — но това сега е без значение, след като вече си решила, нали?

Погледът й обгърна голямата зала на кафене Централ, плъзна се към другите хора, които пиеха кафе или горещ шоколад, или тръпчиво червено вино — към истинските любовници, които седяха и си говореха, или към играещите шах самотни старци.

— Да.

Той посегна през масата, улови ръката й, а тя направи усилие да не я издърпа, да не се отдръпва от него в този момент.

— Съжалявам, Лаура — въздъхна той. — Нямаш си представа колко съжалявам.

— Случват се такива неща, Ралф, никой не е виновен.

Стискаше много силно ръката, чак я заболя.

— Да, да.

Пусна я и тя се насили да се усмихне.

— Бих искал да вечеряме заедно — за последен път.

— Не смятам, че това е добра идея. — Искаше й се да си тръгне веднага, да се махне от него.

— Хайде, хайде, Лаура. — Тонът му бе много нисък, придумващ.

— Не, Ралф.

И тя бе решена — край, никога повече.

Погледите им се срещнаха за миг. Очите му бяха безизразни, равнодушни и тя искаше да отклони своите, защото той най-неочаквано я плашеше.

— Както желаеш.

Тя преглътна.

— Най-добре е да тръгвам, вече закъснявам, а имам да пиша този следобед дълга телеграма за посланика.

— Разбира се.

— Довиждане, Ралф — изправи се тя.

— Довиждане, Лаура. — Той избута стола си и бавно се надигна. — И на добър час.

Взе неподатливата й ръка, вдигна я към устните си и я задържа там прекалено дълго.

Тя се усмихна с усилие, след като отдръпна ръката си, взе палтото си и тръгна. Той дълго и внимателно гледа подире й, сякаш я виждаше за последен път — само че нямаше да бъде за последно. Само се бе позабавлявал с детинското й решение, защото засега то го устройваше, но след две или три седмици щеше да й се обади отново — когато бе по-спокойна и всички неприятни отгласи от Унгария, които биха могли да са останали, щяха да отстъпят място на въображението. В края на краищата имаше достатъчно време.

Като си седна пак на мястото, Ралф леко се намръщи, защото този последен неин поглед, когато щеше за малко да строши пръстите й, го бе наранил, бе го засегнал, бе подиграл суетата му, защото съзря в очите й отвращение, обида, неприязън, сякаш само от докосването му на нея й се повдигна и кожата й настръхна.

Той насочи вниманието си към витрината, към хората, които вървяха по улицата, дребните хорица: дребни хорица, с дребните им мечти за дребни неща. Устните му се свиха в тънка ивица, очите му се присвиха, а под масата ръцете му оформиха грамадни, сякаш мраморни юмруци.

 

 

— Почти не докосна вечерята си…

Кристина вдигна поглед от сухия си виенски шницел и се взря в старческото лице на майка си.

— Не съм много гладна.

Майка й въздъхна шумно.

— Пак този евреин, пак този мъж… — Тя поклати глава. — Знаех си аз, че ще те разочарова.

— Той не ме е разочаровал — рече тя, — а и преди да бъде евреин е мъж, мамо.

Старицата продължи да клати глава.

— Танте Лилибет казва, че Ханс Витиг го напуснала жена му — ето, това е хубав мъж!

— Ханс Витиг изобщо не ме интересува, майко, и в случай че не си забравила, той е почти седемдесетгодишен.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— На шейсет и пет е. И какво от това? Какво като е на шейсет и пет, какво значение има? Ханс е богат, богат е, Кристина и още може да го прави, каза ми го танте Лилибет…

— А танте Лилибет откъде знае?

— Жена му й казала.

— Може би тъкмо за това го е оставила.

— Е, с теб наистина е трудно да се разговаря.

Кристина се взря в изстиващите в чинията й моркови, в огромната купчина димящи картофи, които майка й й бе сервирала.

— Не.

— Какво не?

— Не, не е трудно да се разговаря с мен, но съвсем — ни най-малко — не ме интересува Ханс Витиг, нито парите му, нито пък дали още може да го прави или не.

— И все пак, значи е евреинът — рече най-сетне тя, избърсвайки устни с розовата кърпа. Розовите кърпи за храна бяха стари почти колкото нея, но се бяха пооръфали само по краищата.

— Не го наричай така.

— Но той си е такъв.

— Никак не си любезна, знаеш, нали?

— Глупости — отвърна тя. — Какво лошо има в изтъкването на фактите?

— Тогава какво лошо има и в това да ти се каже, че си нелюбезна? Защото и това е факт, както е факт, че още живееш в миналото и че възнамеряваш да си останеш там със своите древни и изкривени идеали.

— Gott im Himmel, Кристина, не мога ли да си говоря каквото си искам в собствената си къща?

— Аз обичам Сам, мамо.

Старицата сгъна кърпата си много грижливо и я остави на масата.

— Обичала си доста мъже.

— Но не и като този.

— Ще се ожени ли за теб?

— Не знам.

— Не знаеш — въздъхна тя. — И какво добро виждаш в това не знам!

Кристина не отвърна, ала усети зловещото парене на напиращите сълзи, защото майка й се бе доближила застрашително много до собствените й страхове.

— Искаш ли още малко вино, майко?

— Не, искам главата ми да си остане ясна, тъй като твоята изглежда не е.

Кристина наля от изстуденото вино в чашата си, вдигна я, оставяйки я да охлади топлата й длан, свела очи — тъй, че майка й да не забележи злочестината й.

— Предполагам, че е заради жена му.

Кристина не отговори.

— Така ли е?

— Да.

— Тя пак ли идва?

— Да.

— Значи се боиш?

Кристина отпи голяма глътка вино и се извърна към камината — трябваше да се сложат още дърва на огъня, ако не го стореше, щеше да изгасне скоро.

— Имат дъщеря — прошепна тя почти само на себе си.

— И тази жена използва дъщеря си, за да си върне мъжа.

Кристина кимна.

— Очевидна тактика. — Августина се взря в дъщеря си, а сетне последва погледа й към камината. — И аз едва не изгубих баща ти по същия начин.

Кристина вдигна очи.

— Баща ми ли?

— Той, разбира се, си имаше любовница.

— Не знаех.

— Разбира се, че не знаеш — рече раздразнена тя. — Дори още не бе родена. Това бе по-скоро мода тогава, макар да не намирам, че нравите са се променили много. Тя беше вдовица, доста хубавка, предполагам, почти съвсем плоска — баща ти обичаше момчешките фигури…

— И тя имаше дете от него? — попита невярваща Кристина.

— Да. — Августина стисна устни. — Момче. И няколко години баща ти прекарваше повече време с нея и с детето, отколкото с мен.

Практически той живееше с онази жена, а Августина го презираше и ненавиждаше и то най-вече заради щастието, което струеше от него; бе си мислила дори — съвсем побъркана — да убие онази проклетница, но не бе чак такава глупачка и вместо това тя зачака — чака и чака, чака и чака.

— Един развод щеше да предизвика скандал, дори и тогава, а аз не исках да се разбере, че съпругът ми предпочита обятията на друга жена пред моите, че тя му бе родила детето, което аз не можах.

Всичките й приятели обаче знаеха, цяла Виена знаеше, дори и в онова шеметно време на първите години на войната, когато съществуваха и други, по-съществени съображения.

— И какво се случи?

— Намерих си за малко любовник.

Кристина не можеше да повярва. Нейната майка?

— Тогава бях хубава… — Тя изведнъж се вгледа в дъщеря си, сякаш Кристина можеше да й възрази. — Валтер бе в Луфтвафе^[1], немски офицер, естествено. Бе убит по време на боен полет над Югославия, над Белград. Самолетът му паднал в планината — рече тихо тя — и хората там, от близкото селце и партизаните направо го разкъсали на парчета… направили снимки и ги изпратили в частта му като предупреждение, ала предупреждението дошло твърде късно, защото Белград, както бе заповядал Хитлер, бе изравнен със земята. — Устните й се изкривиха в малка, нещастна усмивка. — Ала Валтер, разбира се, бе загинал за отечеството, поради което смъртта му трябваше да е красива. Но смъртта не е красива… не и когато е като тази.

Августина замълча и се взря в ръцете си, сякаш не можеше да повярва, че тези вдървени, обезцветени пръсти бяха наистина нейни.

— След това не си взех друг любовник, а освен това след всичко, което се случи, аз продължавах да желая баща ти — той бе мой съпруг. — Тя съвсем леко и внимателно докосна косата си. — Той често бе скучен, често — суров, но толкова хубав, толкова едър — величествен — че понякога само като го погледнеше човек и сърцето му забиваше по-силно. Ала тогава той бе неин. — Тя се обърна към Кристина. — Да не мислиш, че като съм стара, вече не помня такива неща? Да не си мислиш, че като съм на осемдесет и две години, не мога да си представя едно вълнуващо опиянение? Природата е жестока, тя позволява на външността да се разложи, но вътре, вътре човек си остава винаги млад, винаги помнещ шеметните мигове, сладко-горчивите моменти, които правят живота красив и поносим. — Тя поклати глава. — Сега вече можеш да ми напълниш чашата.

Августина пийна полека и пръстите й се вдигнаха към шията й, опипвайки сухожилията на стария й врат, а като свали ръката си, виното се разплиска по корема й.

— Накрая, по време на последната, ужасна година, ни бомбардираха тежко и по време на една от тези бомбардировки тя, любовницата му, и нейните_ две_ деца загинали — по онова време той вече бе станал баща и на още едно. Сградата, в която живееха, се подпалила. Дочух сетне, че било почти невъзможно да се разпознаят труповете и бях доволна от това.

Тя въздъхна, прекръсти се и пийна още вино.

— И татко се върна, така ли?

— О, да, върна се. — Тя отново надигна чашата към устните си. — Нямаше къде да иде, а и тогава ме искаше, искаше дори съчувствието, което аз му дадох.

Кристина изумена се вгледа внимателно в майка си, не можеше да повярва.

— Не мисля, че бих могла да го направя.

— Не — рече тя. — Ала в живота и на двама ни нямаше никой друг, а и едва ли щеше да има. Виждаш ли, баща ти не бе женкар, не бе Дон Жуан. Не бих могла да понеса подобно нещо, такова непостоянство, такава невярност, защото бях добра съпруга — той просто се бе влюбил в друга. Това не бе кратко увлечение, както бихте го нарекли сега, знаех, че е така и това някак си улесни съвместния ни живот, защото знаех, че тя е мъртва, а аз не се боя от духове.

— И сетне съм се родила аз.

— Да.

Потънаха в мълчание — майката и дъщерята — загледани в малките, жълти пламъчета на стихващия вече огън.

— Ала тази история едва ли ще ти помогне, Кристина, не и с тази жена.

— Не, навярно не, но въпреки това се радвам, че ми я разказа.

Силуетът на старицата се открояваше на фона на огъня, седеше почти неподвижна, сетне протегна ръка в мълчалива заповед, а Кристина взе бутилката с Мозелско и й наля още вино.

 

 

Кристофър спеше. Елизабът остави грижливо увития му подарък в края на леглото и се върна във всекидневната. Апартаментът бе съвсем тих, Грейс си бе в стаята, а Джон бе в Залцбург на съвещание в края на седмицата; беше му казала да я очаква на следващия ден, в понеделник, когато и той се върне, но го бе изпреварила, защото искаше да се върне у дома сама, без всякакви драми, за да види сина си насаме, защото просто й се искаше да постъпи егоистично. Имаше няколко съобщения за нея, но нито едно от Карл. Елизабът погледна към телефона и затвори очи. Ще му се обади и ще му каже, че всичко е свършено, че не могат да имат никакво съвместно бъдеще, заради детето й, заради Кристофър. Не можеше обаче да стане толкова лесно, тъй просто, тя само се самозаблуждаваше с подобна мисъл; Карл никога нямаше да я остави и знаеше, че ако тя не отидеше при него, той щеше да дойде тук, защото вече не се боеше от Джон или от последиците след постъпките си; ако изобщо някога се бе страхувал.

Тя седна и сплете ръце в здрав възел, усети напрежението на главобола, породен от паниката, объркването, от товара върху плещите й — от всичко. Вдигна глава и се вторачи в големия часовник, който си тиктакаше и тиктакаше. От улицата долитаха далечни гласове, които правеха стаята й съвсем уединена, караха я да се чувства отчуждена от реалния живот, от външния свят. А тя го желаеше. Елизабът преглътна трудно; лицето на Карл изплува неканено в съзнанието й и от гърлото й се изтръгнаха тихи, отчаяни стонове, сякаш пръстите му галеха гърба й и я обезсилваха. Изправи се, излезе в коридора и взе палтото си, което бе метнала напряко върху старинния скрин. Навън всъщност не бе студено, но имаше вятър, а когато той духаше, сякаш пронизваше до кости.

 

 

Карл стоеше до прозореца, взрял се в шарената черга на покривите на стара Виена. Виждаше кулата на Свети Стефан, масивна и същевременно стройна, страхотен резен готика в центъра на града. Спомни си как един ентусиазиран делегат му бе казал, че под катедрала имало крипта, пълна догоре с кости, ала той не се интересуваше от кости. Обърна се пак с лице към стаята и погледът му се плъзна към малката масичка, покрита с обичайната купчина книжа, документи и писма.

Ала в този миг иззвъня входният звънец и той се намръщи. Бавно и небрежно тръгна към вратата, машинално вдигна ръка и приглади косата си назад, за да придобие по-представителен вид. Дръпна резето, отвори вратата, тя застана право пред него и той си помисли: тя дойде при мен, при мен. Погледна лицето й, съзря объркването и уязвимостта й, дълбоките й очи бяха засенчени от разкаяние и той можеше само тайничко да се зарадва, защото тя бе тук, бе дошла, бе дошла при него.

— Трябваше да те видя — му рече.

Карл отстъпи и й направи място да влезе в апартамента.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не, благодаря. — Елизабът мушна ръцете си още по-дълбоко в джобовете на палтото. — Няма да остана задълго.

Той усети как в гърлото му се образува буца, почувства как някак си се свива, без да ще.

— Не мога повече да се виждам с теб — поклати глава тя. — Невъзможно е… при това положение… всичко… безнадеждно е, знаех обаче, че ако не дойда, ти никога няма да се откажеш.

— Значи това е важното решение, до което стигна, след като избяга? — промълви тихо той, тонът му бе измамно спокоен. — Права си, че не бих се отказал, но не си права, че по този начин би могла да ме убедиш. Нима мислиш, че мога да се повлияя тъй лесно? За бога, Елизабът!

— Не бе… не бе… никак лесно…

Той я гледа достатъчно дълго, за да трепнат накрая миглите й.

— Елизабът…

— Не, Карл.

— Не искаш това, не и наистина, знаеш, че не го искаш?

Той пристъпи напред и стопи разстоянието, което ги делеше, и сетне зачака тя да вдигне отново очи.

— Трябва да вървя.

— Не. — Гласът му се сниши почти до шепот.

Той вдигна ръка към бузата й, проследи с пръст нежната извивка, сетне прокара невидима линия надолу към устата й и погали леко подутите й устни така, че тя притвори очи.

Тя поклати глава, ала той знаеше, че този жест бе без значение, беше безсмислен, защото тя вече не можеше да си тръгне, беше прекалено късно.

— Защо правиш това? — отвори очи тя. — Не виждаш ли, че няма да ни отведе доникъде?

Така си и беше, нали?

— Защо не? — рече тихо той.

Ала сега не му се говореше, можеха да поговорят по-късно, сега искаше да я люби, защото само за това бе в състояние да мисли, откакто го бе оставила, това бе единственото оръжие, в което бе сигурен.

— Знаеш защо — прошепна безсилно и безполезно тя.

Ръцете му бяха на шията й, нежни ръце, които погалиха пулсиращата вена и гладката кухина под брадичката й, а тя си помисли, че щеше да падне в несвяст, щеше да припадне от това докосване, галене, пипане. Накрая, когато устните му намериха нейните, тя бе готова, с отворена уста, с невероятно пламенни и нежни устни. Той разкопча палтото й и го остави да падне на пода, сетне я вдигна на ръце и преди тя да осъзнае какво ставаше, я отведе по няколкото стъпала нагоре, към спалнята си. Там тя притихна в очакване, докато той съблече първо нея, а сетне и себе си; тишината стана още по-дълбока, а той пристъпи към нея и тя се почуди защо изобщо си бе дала труда да протестира, защо се бе преструвала, защото всичко бе тъкмо това — преструвки, нищо друго не бе желала през целия си живот повече, отколкото този момент във времето, с него. Лицето му не издаваше нищо, когато той се плъзна върху нея, а тя инстинктивно издигна нагоре тяло, за да посрещне тласъка му, защото с тях бе така — нямаше никакви встъпления, никакви нежни предвкусвания, нищо, освен самото съединение. И в момента, в който той я облада, тя просто не можеше да повярва, че тялото му, плътта му можеше да заглуши всичко, да я пренесе отвъд страховете и, отвъд копнежите, самотата и болката. Че тази прогаряща душата наслада можеше да бъде единствено справедлива, добра, великолепна и само тяхна.

 

 

— Няма нужда да се връщаш.

Той я бе прегърнал и тя лежеше върху гърдите му.

— Трябва.

— Остави Джон.

Тя не отвърна.

— Остави Джон — прошепна той. — Заради мен, заради нас.

Когато Карл произнесе името на мъжа й, това бе само една дума, не бе онзи Джон, когото тя познаваше, мъжът, който я обичаше, мъжът, комуто не би се понравило никак, ако тя го определеше като мил, нежен и възпитан.

— Не ме притеснявай, Карл, моля те.

Отговорът й бе слаб, нищо незначещ, но тя не можеше да отвърне нищо друго, поне засега.

— Какво тогава мога да кажа? Какво, по дяволите, трябва да направя? — рече тихо и умоляващо той. — Желая те, искам да прекарам останалия си живот с теб, ако това не звучи съвсем, театрално. — Той подръпна леко косата й и зарови пръсти в дебелата завеса, която скриваше лицето й от него. — Ние се обичаме, нали така? Обичаме се и нищо друго не бива да има значение.

— За теб е далеч по-лесно, Карл.

— Знам — въздъхна той. — Знам.

— А аз имам син.

— Не съм забравил.

Тя се изправи и седна, а погледът му моментално бе привлечен от красивото й зачервено лице и сивите очи, които така внимателно го гледаха.

— Понякога, понякога… дори и преди Виена… се събуждах от копнеж по теб, от желание да усетя устните ти върху кожата си.

Той усети как кръвта силно заби в ушите му, почувства необузданото чувство, заключено в гърдите му.

— Недей…

— Трябва. — Сега тя го пожела, отново, взе ръцете му и ги притисна към гърдите си. — Нима мислиш, че можех да те оставя още веднъж да си тръгнеш от живота ми? Нима смяташ, че това искам?

Тя неочаквано отметна глава назад, а той се наведе, за да обхване с устни нежното зърно на гръдта й, нейните ръце се плъзнаха собственически по гърба му, по раменете му, нагоре към топлия му, красив врат, а някъде, в най-потайно и тъмно ъгълче на съзнанието си се появи мисълта: как щеше да каже на Джон? Джон. Тя затвори очи, отхвърлила тази мисъл извън полезрението си, а когато Карл я притисна надолу, тя просто се отдаде.

 

 

— Всъщност, обаждам се съвсем случайно — рече Мадлен. — И как е Лондон?

— Бях в Кент, Мадлен, при родителите си.

— Всичко наред ли е?

— Какво имаш предвид?

— О, нищо, разбира се — изрече тя прекалено бързо. — Просто ми се стори малко необичайно — да се измъкнеш тъй тайнствено.

— Не съм се измъкнала, Мадлен, имах нужда от малка почивка, това е.

— Трябва да ти кажа, че Джон определено изглеждаше като изгубен без теб.

— Джон се справя отлично и без мен.

Ала тя знаеше, че това не бе вярно, не и напълно, затова преглътна бавно, искаше й се тази жена да млъкне.

— Знаеш ли, грешиш — настоя Мадлен. — Джон е като Олаф, от този тип мъже, които имат нужда жените им да са с тях, от този тип, които сякаш са непълноценни без съпругите си. — Тя се засмя. — Необичайни.

— Не знаех, че се впускаш в самодейни психоанализи, Мадлен.

И все пак бе изненадана от предположението й, защото то бе вярно, а тя не искаше да мисли за него.

— Занимавам се с редица неща, за които не знаеш, Елизабът — изхили се тя. — А, между другото, как е приятелят ти?

— Моят приятел ли?

— Да, твоят приятел Карл — рече прекалено небрежно тя. — Карл Нилсен.

— Мисля, че е добре, доколкото ми е известно. — Елизабът стисна силно очи. — Аз отсъствах оттук, Мадлен.

— О, да, да, разбира се — съгласи се бързо тя. — Колко глупаво от моя страна! Толкова хубав мъж, напомня ми за онази американска филмова звезда, Робърт Рейнолдс, тъмнокосия.

— Искаш да кажеш Редфорд.

— Да, разбира се.

— Доста съм изморена, Мадлен.

— Всъщност аз се опитах да се обадя и по-рано, но момичето ти ми каза, че си излязла…

— Както ти казах, много съм уморена — отвърна Елизабът, пренебрегвайки хапливата й забележка.

— Значи не можеш да се присъединиш към нас тази вечер?

— Не ми се играе бридж толкова късно, Мадлен — рече уморено тя. — А и както неведнъж съм ти казвала, бриджът всъщност не е моята игра.

— Хайде, хайде, винаги съществува възможността да те посветя. А и нощта е още млада, а аз пък съм подредила разкошен бюфет.

Тази жена очевидно имаше слонска кожа.

— Не, наистина. Трябва и да разопаковам багажа си.

— Ела тогава съвсем за малко, а?

— Не, благодаря ти, Мадлен. — Съвсем за малко щеше да означава до един след полунощ. Партиите бридж у Мадлен винаги отиваха до малките часове. — Не, наистина не мога.

— О, ти си една глезла, Елизабът — рече тя, едва прикривайки раздразнението в тона си. — В края на краищата излезе от обращение и липсваше на всички ни.

— Сигурна съм, че никой не е забелязал отсъствието ми.

— Скромничиш прекалено много, мила.

— Сигурна съм, че ще се справите и без мен.

— Малко по-късно ще дойдат неколцина много интересни гости — онзи мургав и симпатичен италиански посланик и ослепителната му съпруга; изпълняващият главната роля в Саломе, който ми обеща да пее, няколко чудесни австрийски музиканти и един руски княз, който притежава доста ексцентрична колекция еротика от викторианско време, обеща да донесе някои забавни екземпляри.

— Не, Мадлен.

— Поканила съм дори онзи ужасно забавен пияница от шведското посолство…

— Моля те, Мадлен.

— Пошегувах се, скъпа… — Тя въздъхна театрално и сетне додаде тихо и интимно: — Ти наистина не се поддаваш на изкушения, а, Елизабът?

Елизабът почувства как кръвта нахлува в лицето й.

— Лека нощ, Мадлен.

— Лека нощ, Елизабът.