Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (3)

3.

Карл никога не бе харесвал гласа му; Клод говореше с бързо и високо стакато, от време на време — и дразнещо носово.

— Исках този път да бъде за последно, Клод.

— Всички и винаги го казват, приятелю — засмя се той.

— Рисковете започнаха да преобладават над предимствата.

— Хайде, хайде, мосю Нилсен… нещата не са чак толкова зле — въздъхна театрално той. — Виж сега, за мен това е друга история. А и в крайна сметка имаш приятели и те се държат много добре с теб.

— Нека си помисля.

Последва кратко мълчание.

— Помисли си, мосю Нилсен, но знам, че въпреки всичко ще се върнеш при Клод с правилния отговор. Познавам те. Ще се обадя вероятно след два дни.

Погледът на Карл пробяга по бялата стена на апартамента към двете тесни маски, които бяха грижливо поставени в центъра й. Бяха дървени, невероятно красиви, мастилени, от черно дърво; лица със затворени очи, хлътнали бузи й с широките, с месеста красота африкански устни. Не бяха еднакви тези устни; внимателният наблюдател би забелязал, че устата на жената бе по-сочна, леко отворена, а езикът бе вирнат възбуждащо нагоре.

Карл преглътна. Взел бе маските в Малави, по време на пребиваването си в Южна Африка. Бе отишъл там само от любопитство, а си бе тръгнал с дълбокия, див копнеж да се върне отново. Маските бяха много изящни и разбира се той ги купи прекалено скъпо, по две хиляди долара всяка. Но трябваше да ги има.

Погледна към слушалката на телефона и разбра веднага какво бе сторил Клод. Нямаше значение. Карл вдигна чашата с бренди към устните си и въздъхна тихо. Беше за последен път, поне що се отнасяше до Клод. Задържа за малко течността в устата си, а сетне запреглъща на малки глътки, остави я да се стече топла в стомаха му.

Сигурно щеше да излезе нещо друго, но щеше да помисли за това по-късно.

Погледът му отново се отклони към женската маска, към нейната полуотворена уста и веднага си помисли за Елизабът. Тя не можа да му откаже категорично, а по гласа й позна, че мъжът й бе в стаята. На няколко пъти й бе оставял съобщения, но тя изобщо не отговори на обажданията му, а и той би бил разочарован, ако го бе сторила. Сега бе по-различно, сега тя направо се съгласи да се срещнат, защото не бе в състояние да каже нещо друго. Наслади се на гласа й, усмихна се на очевидното й неудобство, а сам се изненада от себе си — от неочаквания прилив на вълнение, което веднага извика в съзнанието му възбуденото й, овално лице. Отдавна не бе изпитвал подобно нещо към жена — такова нетърпение. Не бе емоционален, не бе склонен към необуздани фантазии и копнежи, като повечето от жените, с които бе спал. Дори когато си позволяваше да бъде верен за известно време, а дори и когато бе обяснявал, че никога няма да се ожени, те продължаваха да настояват, да се държат за него, да го обичат, едва не го задушаваха. Така бе с Габриела. Но дори и тя накрая го изгуби.

Карл изпразни чашата си. Предположи, че и Елизабът би била същата, но не бе имал възможността да й даде възможност, за да разбере. Елизабът бе омъжена и той я желаеше. Във всичко това се съдържаше някаква иронична красота, някакъв пикантен риск.

Той отново погледна маската на стената, тази красива, мамеща го уста, и устните му се разтеглиха в усмивка.

— Би ми се искало да има повече светлина…

Елизабът кимна в съгласие — Клеър я развеждаше из апартамента. Беше тъмен, беше мрачен, беше студен.

— И това ли е единственото, което Оливър успя да намери? В Гринцинг има много красиви къщи — с огромни градини.

— Той не иска да е много далеч от посолството — отвърна малко отбранително Клеър и сетне бързо додаде: — А и сме много близо до Градския парк, който почти компенсира липсата на градина.

Елизабът последва Клеър във всекидневната, която все още очакваше да я пипне опитна, грижлива ръка, за да й придаде известно подобие на ред и усещане за комфорт. На Клеър не й стигаше времето за това, а Оливър, по думите на Джон, бързо се превръщал в работохолик, оттук и желанието му да живее на разстояние, не по-голямо от пушечен изстрел от посолството. Пак бяха пропуснали да го повишат и сега шансовете да получи назначение в Брюксел след конференцията изглеждаха съвсем незначителни; очевидно той винеше за това себе си.

— Толкова добре направи, че дойде…

— Чаках с нетърпение поканата да дойда.

— Кейк?

— Благодаря.

Клеър разряза внимателно плодовия кейк и наля димящо кафе в тежките порцеланови чаши.

— Как са децата?

— Добре. Обичайните училищни проблеми — тя въздъхна. — Уредихме Дженифър в местно училище, но все още търсим подходяща детска градина за Филип.

Елизабът забеляза как Клеър отмахна кичур коса от лицето си — определено бе много уморена.

— Бебето още ли те безпокои нощем?

Клеър отвърна със суха, дяволита усмивка.

— Сега е по-добре, но не и съвсем по-добре.

— Господи, сигурно си скапана…

— Оправям се, Елизабът, а и Оливър всъщност е много добър — тя поклати глава. — Казват, че след като направи годинка, нещата се оправят — тя се разсмя. — Винаги съм се чудила кои са тези, които казват!

— Ако мога с нещо, да ти помогна…

— Открила съм, че разговорът на кафе помага страхотно! — и тя отново се засмя. — Но, не… — и Клеър продължи по-сериозно, — не, справяме се. — Направи пауза. — Разбира се, повечко пари биха били добре дошли. Нямах си представа, че Виена е толкова скъп град!

— И аз самата се изненадах.

Но това нямаше никакво значение, помисли си гузно тя. Джон бе заможен, нали така? А и какво знаеше Клеър Картър за роклите по хиляда лири едната или за постоянното членство в клуба Чампниз! Горката Клеър бе прекалено заета да лавира с ограничените си ресурси и да се пита дали някоя вечер можеше да се наспи като хората. В един миг Елизабът се вторачи в чашата си и се запита дали не се бе разглезила, дали не бе започнала да приема всичко като даденост. Неочаквано си помисли за Джон, за Кристофър. Вдигна глава и се усмихна машинално на Клеър. А и предстоеше да се срещне с Карл.

— Няма да повярваш… — продължи Клеър с ведър тон, — но майка ми предложи да ми праща колети с храна всеки месец.

— О, Клеър…

— Наистина — и поясни: — Е, поне дрешки за децата и някой и друг деликатес.

— Не мисля, че великото британско общество би ти повярвало, ако узнае!

— Понякога и аз самата се чудя — и тя отново се разсмя. — Но човек трябва да притежава чувство за хумор в този бизнес, особено ако е по професия съпруга. Може би властимащите ще се смилят над нас и някой ден ще получим увеличение.

— Чух, че на датчаните всъщност им намалявали заплатите…

— Да пази Бог! — въздъхна Клеър и погледна през прозореца. — Нямам нищо против неудобствата от някое трудно назначение, но Оливър би го приел трудно, казва, че ще умре от скука. — Тя се обърна отново към Елизабът, леко намръщена. — Знаеш ли, той по-скоро би приел лишенията на Лондон, отколкото лесния живот в Далечния изток и Африка и по-голямото заплащане.

— Той всъщност няма избор, Клеър.

— Знам. — Тя взе чашката си. — Може би така е по-добре — усмихна се замислено. — Знаеш ли, винаги съм искала да имам свой бизнес, когато се запознахме с Оливър тъкмо завършвах икономика.

— И какво стана?

— Получи първото си назначение — в Хелзинки.

— И ти се отказа от следването?

— Всъщност нямах голям избор. В крайна сметка обичах Оливър и знаех, че собственият бизнес трудно може да се съчетае с положението на жена на дипломат.

— Съжаляваш ли?

— Понякога, Елизабът. А ти?

— Аз — също — Елизабът леко й се усмихна. — Работех в книгоиздаването; известно време ми харесваше.

И тя, без да ще се сети отново за Карл. В неудобното мълчание, което последва, погледът й се плъзна към чашата с кафе. Не й бе останал кой знае какъв избор — тогава й се бе наложило да напусне Фейтс.

— Предполагам, че ще ходите на бала в операта…? — попита тихо Клеър, изкусно променяйки темата.

— Да, ще ходим — имаме покана от австрийския външен министър.

— Трябва да си призная, че това е едно преживяване, което бих искала да изпитам; но е ужасно скъпо!

— Боя се, че е така.

— А екскурзията до Прага и Будапеща?

— Не, няма да мога да отида. А ти?

— Домашните проблеми са доста трудно преодолими, а естествено — и разходите, макар Оливър да казва, че ще се справим, ако наистина желая да отида.

— Мадлен Линдал ще очаква отговор до петък.

— Надявах се да й дам моя днес, каза, че ще дойде.

Елизабът се изненада, че Мадлен изобщо се бе съгласила да дойде. Клеър не бе в сферата на интересите й. За нея Клеър би била потискаща, неинтересна, провинциалистка.

— Навярно просто закъснява, Мадлен не е прочута с точността си.

Всъщност Мадлен бе превърнала закъсненията си в изкуство, сякаш бе нейно и само нейно правото да пристига далеч след всички, за да направи впечатление с появяването си.

— Признавам си, че малко благоговея пред нея! — рече ухилена Клеър. — Толкова е висока, елегантна, а и тези удивителни очи, като черни камъчета — въздъхна тя. — Боя се, че ми се иска да се завра в меча дупка, когато някъде се появи тя. — Ръцете й се отпуснаха в скута й и тя машинално изтръска няколко трохи от полата си. — Същото се отнася и за теб, Елизабът, дори не смея да си го помисля.

— О, Клеър…

— Не, наистина! Просто не знам как винаги успяваш да изглеждаш толкова добре. Сигурна съм, че дори да имах най-добрата костна структура или каквото и да е там, пак щях да си изглеждам тъй, сякаш току-що съм се измъкнала от леглото — тя поклати глава. — Нямам си и представа от тези неща, а и когато се погледна в огледалото, винаги се сещам за някой кон…

— Не си справедлива към себе си.

— Не, не е така, Елизабът — лицето й отново стана сериозно. — Ти пък си прекалено скромна. Джон сигурно се смята за голям късметлия.

Елизабът с мъка й се усмихна; хвалбата не й се понрави, защото не я заслужаваше, не и след като бе тъй лесно, не и след като бе на път да рискува всичко заради една факла, която бе държала прекалено дълго и която все още тлееше, гореща и потайна, в сърцето й.

 

 

Роклята на жената бе разкъсана от горе до долу, виждаха се вътрешностите й. Дъхът на Лаура секна. Около врата й обаче бяха оставили огърлица от хубави перли.

— Това е само една восъчна кукла, Лаура.

Тя се обърна към Ралф и се насили да се усмихне.

— Изглежда съвсем реалистично.

— Това е идеята, разбира се — и той отвърна на усмивката й. — Йосиф II е бил човек с поглед към бъдещето, интелигентен мъж. Искал е военните му лекари да разполагат с всичко необходимо, докато изучават анатомия, преди да им позволи да действат в армията.

— Тя може би е била красива.

— Навярно. — Той се наведе към нея. — В крайна сметка, винаги е някак по-шокиращо да бъде насилено нещо красиво, отколкото нещо грозно.

— Да, предполагам, че е така.

— Всъщност, скъпа моя Лаура, всички ние представляваме сбор от доста отвратителни органи, скрити в обвивката на тялото. — Той отново хвърли поглед на жената в стъкления шкаф. — Биха могли да я направят съвсем обикновена, грозновата, с прави, неапетитни крайници. Но не, тя е красива, с дълги, добре оформени крака, сочни бедра и с тази перлена огърлица на врата й — ъгълчетата на устните му се извиха нагоре в усмивка. — Това би могла да бъдеш ти, Лаура.

Тя се изчерви, неочаквано объркана, че толкова се зарадва на комплимента му. Ралф все още бе загадка за нея. Знаеше, че я харесва, знаеше, че я бе забелязал, но с това като че ли се свършваше всичко. Тя инстинктивно бе разбрала, че не е хомосексуалист. И в ръцете му имаше нещо; в тези големи, силни ръце. Имаше широко, почти славянско лице, голяма уста и хубави зъби, които тя рядко виждаше. Когато се засмееше, Ралф се преобразяваше, но той не се смееше често. Вече бе минал почти месец, откак се бяха запознали, и тя бе започнала да се чувства спокойна с него. Той й бе показал голяма част от Виена, дори бе успял да се сдобие с недостъпните билети за Бала в Операта само за три дни. Бе много по-различен от Андрю, но Андрю я бе принудил да избира, Андрю я бе отблъснал, без да се опита да я разбере. Когато Ралф хвана ръката й, тя въздъхна вътрешно.

— Хайде, ще сменим мрачните подробности на Джозефина с блестящите бижута на загиналата империя.

— В Хофбург ли?

— В Шацкамерата — или Имперската съкровищница — в Хофбург. — Той се спря и се обърна към нея. — Трябва да се загърнеш, днес е под нулата.

Свали черния кашмирен шал от врата си и започна да обвива плътно с него голата кожа на шията й. Лаура погледна лицето му, докато ръцете му работеха около гърлото й. Бе някак си обезпокоително да бъде тъй близо до нея, лице в лице, устните му бяха на сантиметри от нейните. Можеше да види тъмните му мигли, фините линии, които се спускаха от двете страни на носа му, да почувства дъха му върху лицето й. Той вдигна очи от черния кашмирен шал и в един момент погледите им се срещнаха. Напрегната, Лаура затаи дъх и усети как кръвта заби във вените й. Но той най-неочаквано, се усмихна, втренченият му поглед изчезна, а гласът му я върна към действителността.

— Трябва да побързаме, Съкровищницата затваря след час.

— Да… разбира се.

Тя го остави отново да я хване за ръка, почувства топлината на дланта му, която се плъзна по гърба й, когато я насочи надолу по мраморните стълби. Когато излязоха от сградата, мощният вятър разроши косите й. И тя се сети отново за Андрю и за Лондон, учудена и малко тъжна от този завой на мислите си. Запита се къде ли бе той, какво ли правеше. И с кого ли беше? Но Ралф отново я обсеби. Когато стигнаха до колата му, ръката му обви собственически кръста й, докато се наведе да отвори вратата. Устните му едва се докоснаха до бузата й и тя долови мускусната му, мъжка миризма, покорена от силата му, а сетне топлината на колата я обгърна и замая и Андрю вече си бе заминал.

 

 

София крачеше по тясната павирана улица, прегърнала учебниците пред гърдите си. Бузите й замръзваха на студения зимен въздух, дъхът й излизаше на бели вълни мъгла. Бе възнамерявала да пийне горещ шоколад с приятелки в близко кафене, но в последния момент се отказа, защото не бе в настроение за кафе-разговори, за бърборенето на приятелките й за гаджета и нови дрехи. Предишната вечер родителите й се бяха карали, което бе почти прецедент; всъщност майка й бе отвръщала на баща й. София въздъхна тежко; всичко бе заради нея и заради желанието й да постъпи в художествено училище. Но имаше и нещо друго, нещо, свързано с Оскар фон дер Хейден; тъкмо тогава обаче вратата на всекидневната зловещо се затръшна, сякаш бяха узнали, че тя стоеше на вратата на спалнята си и слушаше, слушаше, затиснала със стиснати юмруци устата си, с разтуптяно сърце.

Когато излезе на откритото пространство на Паркринг, тя сведе леко глава, изчака да премине някакъв трамвай и светофарът да светне зелено. Вятърът рошеше косите й и тя нетърпеливо ги отметна назад. Жестът я накара да вдигне очи и погледът й пробяга разсеяно по преминаващите коли. Син мерцедес. На баща й. Тя машинално вдигна ръка сякаш да помаха, но той не я забеляза. Като видя седналата до него жена, тя леко сбърчи чело — бе непозната и доста млада блондинка.

Светофарът светна червено, но София не пресече Паркринг, вместо това остана на края на тротоара и видя как колата на баща й зави надясно, сетне наляво, мина покрай хотел Мариот, сетне намали, спря и баща й паркира. В следващия миг той излезе от лъскавата синя кола и забърза към дясната предна врата. Отвори я и помогна на жената да слезе, сетне се огледа, но не видя дъщеря си, която го наблюдаваше от тротоара на Паркринг.

Когато ръката му се плъзна плавно по луксозното кожено палто на жената, нещо у София трепна в негодувание; краката й с нежелание поеха, но не към метрото и към сигурността на дома, а подире му — надясно по Вайнбургщрасе и, пресичайки улицата — към хотела на SAS^[1] Пале. В един дълъг, дълъг миг тя се колеба, искаше й се той да се обърне и да я види, искаше й се да се сбогува с тази жена, която се оказа много по-млада, отколкото й се бе сторила.

Униформените портиери му козируваха, а той въведе блондинката през блестящите стъклени врати на хотела, краката й на високи токчета правеха бързи, смешни крачки по дебелия червен килим, лицето й бе извърнато към Феликс, усмихнато и със силно начервени устни; игрива, интимна усмивка, която бе възнаградена от красивата му ръка, обвила и притискаща пълничкото й рамо към него.

На София леко й призля, усети как страхът и невярата пулсираха във вените й като неясна, но разяждаща болка. Пресече улицата, мина покрай озадачените портиери и влезе в хотелското фоайе. Баща й бе изчезнал. Тя бавно преглътна и седна в ъгъла. Хубава сервитьорка, крехка и с източен вид, взе поръчката й за кафе и го постави върху мраморната масичка със съчувствена усмивка. София се запита дали тя знаеше, дали изобщо някой на този свят, освен нея, знаеше. Пийна от горещото силно кафе и сетне побутна димящата чаша настрани. Не й се пиеше кафе, нито й се седеше в тази красива зала, пълна с непознати, в очакване на баща си.

 

 

Не мина и час и половина. София погледна часовника си. Нямаше и час и половина. Излязоха от асансьора смеейки се — момичето и баща й; последва една последна прегръдка, а ръката на момичето се плъзна под палтото на баща й и София затвори очи. За частица от секундата мислите й препуснаха назад към сигурността и спокойствието на миналото, към безбройните пъти, когато бе наблюдавала баща си у дома — зад писалището му, с майка й. Висок, хубав, добър. Татко. Очите й отново се отвориха и тя още веднъж изживя болезнения сценарий, докато Феликс пресичаше фоайето към рецепцията, очевидно да плати сметката си. В един кратък миг на отвлечени мисли тя се попита дали щеше да плати стаята за цялата нощ или на час.

Докато тази налудничава мисъл минаваше през главата й, той извърна глава и огледа фоайето; тогава я видя. Когато погледите им се срещнаха, в ушите й зашумя, можеше да чуе как сърцето й бие, лудо, сякаш току-що бе финиширала след някакво лудо надбягване. Лицето му изведнъж побледня като платно, но сетне сините му очи се присвиха, тя видя как по лицето му пробяга гняв и веднага се уплаши. Но той не каза нищо, не направи нищо. Феликс реагира така, сякаш дъщеря му не седеше отсреща, с втренчени и подути очи, с изписано върху лицето й отчаяние. Обърна се отново към рецепцията, плати сметката и съпроводи момичето с коженото палто навън, на ледената улица.

Няколко минути тя чака, свила юмручета в скута си, със сведен поглед, забит в лакирания под. Усещаше болка в пресъхналото си гърло, ужасяваща тъга, която се трупаше в нея за това, че му позволи да си иде като непознат. Сега с цялото си сърце й се искаше да не го бе срещала днес, да не го бе оставила да си иде, искаше й се просто да си бе хванала метрото и да си бе отишла у дома — както всеки ден. Закопня за сигурността на дребните неща, изведнъж закопня за майка си. Миловидното и сякаш изоставено лице на Женевиев изплува болезнено в съзнанието й, искаше й се да заплаче, защото това бе нещо, за което не можеше да разговаря с майка си; сякаш в живота й се бе появила голяма пукнатина и тя непрекъснато и неизбежно ставаше все по-широка и по-дълбока, разрушавайки всички илюзии, които бе хранила, разяждайки всички неща, които й бяха били скъпи.

София стана и отвори портмонето си, с трепереща ръка отброи машинално необходимия за кафето брой шилинги. Всичко започна снощи, помисли си тя със слисано объркване, всичко наистина бе започнало снощи — скарването на родителите й, гневът на баща й при настояването на майка й, сетне умоляващият глас на Женевиев, докато вратата най-сетне не се бе затръшнала зловещо. София бавно преглътна; тази сутрин тя се събуди с неспокойното чувство, че бе попаднала в капан; то не изчезна през целия ден, потискайки я, а накрая бе видяла баща си.

С голямо усилие на волята стана и пое из ярко осветеното, потънало в зеленина фоайе, сетне — през стъклените врати — и накрая навън, на Вайнбургщрасе. Огледа плахо дългата и тясна улица. Разбира се той бе заминал, разбира се, че нямаше да я чака в синия си мерцедес с русото момиче до себе си. Почувства се безкрайно нещастна, когато живата, болезнена картина на бялата ръка, която се плъзва под палтото на баща й, се заби като рапира в съзнанието й. Очите й се напълниха, докато се връщаше на Паркринг и изминаваше първата отсечка по пътя към дома.

София въздъхна тежко, потискайки сълзите. Не, това вече не бе нейният дом. В рамките само на няколко часа всичко се бе променило и то завинаги. Тя вдигна лице и го подложи на изгарящия леден вятър, шалът й се развяваше назад, досущ като нещастно знаме. Небето бе сиво, тежко и ниско, стори й се, че започнаха да прехвръкват снежинки. София пресече широката, обрамчена с дървета улица към станцията на метрото — към дома. Но у дома бе мястото, където бе баща й и тя пое дълбоко и отчаяно дъх, понесла тежестта на мъката в сърцето си.

Той все едно бе умрял.

 

 

Когато застана колебливо на вратата и зърна Ники Лауда да разговаря с група почитатели в средата на залата, Елизабът реши, че Do & Co, сигурно бе известно сред богатите и красиви виенчани като шикозно заведение, но погледът й бързо се плъзна встрани, мина над десетки глави и стигна до ъгъла, където седеше и я наблюдаваше Карл. Докато отвръщаше на погледа му, съзнанието й сякаш се смръзна и ходът на времето се забави, но тя направи усилие на волята да тръгне, насили се да си проправи път сред масите и хората, а с приближаването си към него затихваше и далечният ромон на разговорите между непознати за нея хора.

— Изглеждаш чудесно.

Гласът му — богат, с американски акцент глас, бе пълен с обещания.

— Благодаря.

Той стана и изтегли стола й, а като мина покрай нея, тя рязко, но безшумно пое дъх, защото не можеше да повярва какъв силен ефект имаше върху нея близостта му, не можеше да повярва, че годините, които идваха и си отиваха, не бяха променили нищо. Нищо.

— Радвам се, че можа да дойдеш.

Вдигна поглед към лицето му.

— Беше много настоятелен.

— Знам… Съжалявам — усмихна се той. — Не можах да се сдържа.

Кръвта бавно и неумолимо се просмукваше нагоре по шията, към лицето й.

— Исках да те видя… без всякакви задръжки… просто ние двамата… само да поговорим.

— Можехме да поговорим и по телефона.

Погледът му неуловимо се промени.

— Казах, че исках да те видя.

— Аз съм омъжена, Карл.

Тъмните му вежди се сключиха начумерено.

— Дължа ти обяснение.

— Не ми дължиш нищо, Карл. — О, господи, дължеше й. — Както ти казах на приема, мина много време и животът ни се промени.

— Имах задължения, имаше неща, които трябваше да уредя — продължи той, все едно тя не бе казала нищо.

— Недей, Карл — и тя извърна поглед.

— Чуй ме.

Ръката му се пресегна през масата и улови треперещите й пръсти, но тя веднага ги измъкна, сякаш я бе опарил. Погледът му се стрелна към лицето й и в един миг той съзря конфликта и стария копнеж, изписани върху прекрасното лице на Елизабът.

— В този разговор няма никакъв смисъл. — Тя се опита да стане, но ръцете му я натиснаха да седне отново. — Моля те…

Молбата й бе нейното погубване, а и неговото също, защото погледите им се срещнаха и тя позволи на ръцете му да се плъзнат надолу към дланите й, за да могат отново да уловят все още треперещите й пръсти.

— Ще ми налееш ли чаша вино?

— Разбира се.

Той бавно отдръпна ръце и Елизабът преглътна с облекчение. Почти бе изгубила присъствие на духа. Някъде в съзнанието й витаеше неясната, замъглена мисъл, че трябва да стане и да си тръгне, че това ще е последната й възможност, но не помръдна, вместо това посегна и взе чашата с вино, която Карл й подаде.

— Защо правиш това? — гласът й вече бе под контрол, почти нормален.

Той я погледна и още веднъж се изненада от желанието, което се надигна у него; не можеше да й даде верен отговор, защото самият той не можеше да познае себе си.

— Желая те.

Може би точно тъй — просто.

В един миг тя се почувства замаяна, сърцето й бързо и панически заби.

— Имам съпруг, Карл. — Тя потрепери от думите, които бе избрала, все едно говореше за кола, за къща, за някаква вещ. — И го обичам.

Дори след като добави изтърканата фраза, Елизабът продължи да си задава същия въпрос, който неизбежно спохождаше мислите й: щом обичаше Джон, как би могла да мисли за Карл, да се среща с него по този начин, изобщо да бъде тук?

— Тогава защо дойде?

Защо искаше, беше тъй просто, и в един кратък миг тя го възненавидя.

— Лицето ти казва всичко, Елизабът — изрече нежно той. — Винаги е било така.

— Можеш да ме оставиш на мира, можеш да си намериш някоя друга.

— Не мога — поклати глава той. — И не разбирам какво имаш предвид под някоя друга.

— Това е лудост.

— Може би.

Тя извърна поглед, търсейки опора във всекидневните неща.

— Ти трябва да ме оставиш на мира, Карл.

— Казах ти — не мога.

Той отмести поглед от лицето й към меката ръка, която бе обвила столчето на чашата, сякаш търсеше опора в нея.

— И ти ще се срещаш отново с мен, Елизабът, защото ме харесваш, защото няма да можеш да устоиш на себе си.

Тя не отвърна.

— Толкова си сигурен в себе си… — рече най-сетне. — Винаги си бил такъв.

— Такъв съм си. Понякога се чудя дали това е качество или недостатък.

— Ти си отиде.

— Нямах друг избор.

Тя се усмихна.

— Но си мислех за теб.

— Недостатъчно обаче.

Той въздъхна, сетне се вгледа втренчено в нея и очите й затрепкаха.

— Ще ми позволиш да те виждам.

— Не, Карл.

— Ще го направиш.

— Недей…

— Елизабът… Елизабът — изрече тихо той.

Тя поклати глава, но лицето му неудържимо привличаше погледа й; спомените я погълнаха и едновременно с това всичките й добри намерения започнаха да линеят и да умират, защото, както бе казал той, тя не можеше да устои на самата себе си.

 

 

Кристина огледа с нежелание двете останали на рафта салати, изглеждаха малко повехнали и тъжни, но взе най-близкото блюдо — с пуйка и шунка и с въздишка се върна на масата си в столовата, определена за Конференцията по околната среда в Хофбург. В един миг тя погледна салатата и се почуди защо още продължаваше да страда от лишенията на диетата си, без да има особена причина за това. Все още се надяваш да уловиш някоя голяма риба, бе рекла жестоко майка й, когато забеляза парчето препечен хляб, което нещастно гледаше от чинията със закуска на дъщеря й. Кристина въздъхна отново; дори и дребна риба щеше да е нещо, но поне хубава, неженена риба, моля те, Господи, помоли се безмълвно тя.

— Здрасти.

Сепната, тя вдигна поглед и се озова лице в лице с американеца, Сам, с когото се бе запознала на вечерята у Моника.

— Здравей — отвърна малко неприветливо тя.

— Мога ли да седна при теб?

— Моля, доколкото знам столът не е зает.

Той бе женен. Моника й бе казала. Потисна разочарованието си, защото го бе харесала и това бе нещо ново, помисли си тя с неочаквано учудване. Колко мъже всъщност бе харесвала? Каква тъжна глупачка бе…

— Преговорите вече наистина потръгнаха — рече общително Сам, докато сядаше. — И като ви гледам, вие, момичетата тук, имате доста работа.

— При наличието на сто двайсет и четири страни, преводачите естествено са много полезна стока.

Усмивката му бе малко пресилена, объркан бе от нотката на неприязън в тона й.

— Имаш ли любим език, на който предпочиташ да разговаряш? — попита любезно той.

— Обичам френския, но и английския.

— Това го разбрах — рече бързо той. — На вечерята.

Изгледа го остро.

— Така ли? И как?

— Видя ми се съвсем спокойна, отпусната. — Той й предложи парче франзела. С бързо поклащане на главата тя отказа. Някой наблизо изтърва приборите си на масата и шумът й скъса нервите.

— Мислех си да ида на представление в Английския театър тук.

— О, така ли?

Сам се намръщи на преднамерената й студенина. По дяволите! Той се опитваше само да бъде любезен. На вечерята тя бе съвсем друг човек — сърдечна, остроумна. Приятна. Толкова приятна, че му се прииска да я покани да излязат, но сега вече не бе толкова сигурен.

— Разбрах, че бил доста добър — рече с усилие той.

— Надявам се.

Между тях се възцари мълчание. Сам неловко огледа пълната зала, прииска му се да бъде някъде другаде, вместо тук, с тази трудна за общуване жена.

— Била ли си някога в Щатите? — попита най-сетне той.

— Не.

— Трябва да опиташ някой път.

Кристина престана да изучава салатата си и вдигна очи. Нима той още не схващаше?

— Защо? — попита хладно тя, но студенината й струваше прекалено усилие, не й прилягаше, просто не бе създадена да бъде студена.

— Ами там има почти всичко — удивителни хора, удивителни места, най-добрите хамбургери в света. Емпайър Стейт билдинг.^[2] Господи, какви глупости говореше; той почувства безпогрешно как съзнанието за това започна да избива в червенина по лицето му.

Тя видя объркването му и неочаквано изпита срам. В края на краищата той не бе поискал да се срещнат пак, но инстинктът й подсказваше, че имаше такова намерение. Въздъхна леко и се усмихна, въпреки всичко.

— Може би, някой ден… — рече тя.

— Аз съм родом от Бостън. — У него започна да се прокрадва облекчение. Може би тя просто имаше тежък ден и той се бе появил в неподходящо време. Без да ще си помисли за Натали и нейните настроения; жестоки, отмъстителни настроения. Господи, тя превръщаше живота ми в ад, помисли си с почуда той.

— Имам познат, който е следвал в Харвардски бизнес колеж — това е в Бостън, нали? — попита тя.

Името му бе Франк, Франк Шпик. Винаги я досмешаваше на това име. В име като Шпик имаше нещо комично. Франк имаше голяма квадратна глава и прекалено тесни рамене. С неочаквана яснота тя си спомни единствения път, когато се бяха любили. Пенисът на Франк бе голям колкото мъжки палец и, понеже бе много стеснителен, любенето им се превърна в пародия; той страхотно се стараеше, а тя се преструваше, че се гърчи в екстаз, докато най-сетне той не достигна еякулация. Ала тя бе сигурна, че бе разбрал. Горкият Франк! Никога не я покани да излязат отново, но въпреки това тя го харесваше, знаеше, че никога не бе му хрумвало, че размерът на пениса му нямаше за нея никакво значение.

Гласът на Сам се вряза в мислите й.

— Следвах право там.

— И сетне — Вашингтон.

— Точно така.

— Харесва ли ти работата ти?

— Досега — да, тези преговори са наистина интересни.

— Някои от делегатите изглежда не ги приемат съвсем насериозно.

— Това са глупци — въздъхна той. — Замърсяването и озоновата дупка някак си не звучат тъй вълнуващо като Звездните войни и ракетите с голям обсег на действие, но посвоему и те са също тъй смъртоносни.

— Наистина ли смяташ, че тази конференция може да постигне нещо?

— Налага се — рече сериозно Сам. — Върнах се отново в училище, за да разбера какво става — той я стрелна с поглед. — То е заплашително, Кристина.

Тя кимна, хареса й начинът, по който произнесе името й.

— Но не е ли вече много късно?

— Не, не е прекалено късно — все още — отвърна тихо той. — А и посвоему това е най-голямото предизвикателство, с което човечеството трябва да се срещне, и най-доброто нещо се състои във факта, че можем да го направим заедно, в глобален мащаб, ако наистина пожелаем.

— Ти си идеалист.

— Някога бях… Мисля, че това се изгуби някъде по пътя.

— Не вярвам.

Той се усмихна.

Тя преглътна.

— Трябва да се връщам.

Когато тя рязко се изправи, Сам премигна.

— Мислех си… — заекна той. — Английският театър…

Очите му опипаха лицето й.

— Много съм заета.

— Може би някоя вечер другата седмица.

— Не, не мисля.

Той се изчерви.

— Тогава да обядваме заедно? — това бе последният му опит.

Тя погледна луничките, обсипали нежно носа му. Благородно лице.

— Аз…

— В понеделник? — избликна той.

Обля я вълна на безпомощност.

— Да — въздъхна тя. — Добре.

— Ще те чакам тук — в дванайсет и трийсет?

Тя кимна и направи крачка встрани от него.

— Е, до понеделник тогава — рече накрая той.

— До понеделник — отвърна папагалски тя.

Кристина си тръгна, токчетата й потракваха по мраморния под. В него имаше нещо, нещо наистина хубаво, което не можеше да се сбърка, но сетне мислите й заблуждаха към Маноло и Фриц, и Франк Шпик, и в съзнанието й се промъкна нелюбезна американска думичка: мухльо, мухльо, мухльо.

 

 

Майка й бе излязла. София се помота в кухнята, не й се искаше да се изкачи по стълбите, да мине покрай всекидневната, където дочу, че баща й четеше вестника си.

— Направи ми кафе.

Тя машинално посегна към каничката с кафе и наля на брат си чаша от черната, димяща течност.

— Плакала си.

— Не, не съм — отвърна прекалено бързо тя.

— Плакала си.

Тя се извърна от него и изпи пълна чаша вода.

— Защо?

— Остави ме на мира, Гюнтер.

— Хайде, София, кажи ми.

Бяха различни, тя и брат й, той бе студен, а тя — сърдечна, той — високомерен, а тя — мекушава.

— Махни се.

Той прекоси стаята и обхвана с ръка лицето й, стискайки бузите й така, че устните й болезнено се свиха.

— Ти си едно много, много глупаво момиче — въздъхна театрално той. — Досега трябваше да си разбрала, че не можеш да казваш такива думи на своя голям, умен, красив и по-възрастен брат.

По бузите й се застичаха сълзи.

— Не бъди такова бебе.

Той я пусна и се върна при кафето си. Гледа я изпитателно известно време. Беше хубаво момиче, дори много хубаво, но крехко като стъкло и тъкмо тази нейна крехкост го дразнеше. И майки му винаги го дразнеше. Тя бе толкова слаба, толкова раболепна, че понякога му призляваше, а и София бе същата. Съзнаваше, че бе като баща си и бе доволен, че е така. Животът е по-лек и се отнася по-добре към теб, ако знаеш как точно да получиш онова, което пожелаеш, ако знаеш как точно да манипулираш хората. Той смяташе баща си за майстор в това.

— София, би ли дошла в кабинета ми за малко?

Гюнтер се обърна, сепнат от бащиния си глас. Сестра му мина покрай него, без да промълви и дума и последва баща си нагоре по стълбите. Гюнтер присви очи и изчака, докато стъпките им поутихнаха, преди да се прокрадне тихо до вратата на кабинета.

— Защо бе днес следобед в хотела на SAS?

София не можеше да погледне баща си в очите, все едно бе някой непознат; сетне с прилив на неочаквана тъга тя осъзна, че всъщност никога не го бе познавала.

— Отговори ми.

— Чаках те.

Гласът й потрепери, искаше й се да заплаче, но това нямаше да му се понрави, затова остана със сведена глава, уплашена.

Феликс погледна дъщеря си, ненавиждаше неудобното положение, в което бе изпаднал, както и факта, че съдбата му бе раздала карти, които не знаеше как да изиграе.

— Какво видя? — наложи се да попита той, трябваше да узнае колко знаеше тя.

Тя не отговори. Погледът й бе съсредоточен върху сплетените й пръсти, върху ноктите, върху малката бенка на опакото на дясната й длан.

— Какво видя, София?

— Беше с онова момиче.

Тя неочаквано вдигна лице и той бе малко шокиран от пепелявия му цвят, от шокираните й очи. Извърна поглед към прозореца, към сигурността на градината.

— Тя е просто приятелка — ограничи се той с безсмислените си слова. — Стара приятелка.

Познаваше Ева от три седмици, просто бе забелязал обилните й пропорции да се носят съблазнително по Ринг-а, спря колата и я покани на кафе. Тя естествено се съгласи, след като огледа мерцедеса, дрехите, лицето му. Оттогава бяха ходили в няколко хотела; негова си бе грешката, че за пръв път я бе довел в центъра на града, просто не можеше да чака повече, щеше да стане бързо и удобно, можеше да я вмести между срещите си. Бе й купил известно количество фамозно перверзно бельо, което бе преседяло прекалено дълго в багажника на колата му.

— Да, татко.

Тя седеше и гледаше втренчено, без да вижда, задушаваше се от тишината в облицованата с дървена ламперия стая, от горещия, сух въздух.

— Не исках да изтълкуваш погрешно ситуацията.

Тя не отвърна.

— Не си го направила, нали, София?

Празният поглед на София се съсредоточи върху ръцете й. Ще мине, ще мине този ужасен момент и може би по-късно той ще се свлече някъде в някоя дупка на паметта й, ведно с онази малка бяла ръка, която се плъзга крадешком под палтото на баща й.

— Не си, нали, София?

— Не, татко.

— Добре.

Той отново я погледна и кой знае защо се почувства гол пред нея, когато погледът й се вдигна от извиващите се в скута й ръце към бялото му лице. В един кратък миг той изпита срам.

— Предполагам, че имаш да учиш…

София кимна и се изправи. Феликс не помръдна от мястото си до прозореца, докато вратата не се затвори леко подире й, а сетне стисна силно очи, устата му сърдито зяпна и той заруга в празната стая.

 

 

— Ти наистина си една малка, глупава кучка.

София се сепна и дъхът й секна, когато се обърна и видя брат си, облегнат на рамката на вратата на спалнята й.

— Искам да порисувам, Гюнтер.

— Искаш да кажеш — да поплачеш, нали?

— Какво желаеш? — попита уморено тя.

— Ти наруши основно правило.

Очите й се окръглиха, сякаш се досещаше какво щеше да каже сетне той.

— Нека ти обясня — усмихна се търпеливо той, но усмивката му не бе мила. — Човек не трябва да следи баща си, когато той е зает с любовницата си.

Тя потрепери.

— Повечето мъже си имат любовници, София, не знаеше ли?

Тя безсмислено поклати глава.

— Това е факт от живота.

Той не помръдна, а остана облегнат на вратата, втренчен в нея.

— Искам да рисувам, Гюнтер.

— Това не е краят на света, София.

Тя още веднъж поклати глава, посегна към дръжката на вратата, сякаш искаше да я затвори.

— Това е общоприетата практика — въздъхна той. — Мъжете винаги са го правили.

Тя не рече нищо.

— За бога — подигра я той. — Всички приятели на баща ми имат любовници — или поне се срещат от време на време с други жени, освен със собствените. Някой ден ще се омъжиш и твоят съпруг също ще има любовница.

— Не! — Тя се изненада от собствения си глас.

— Ти наистина си смешна.

— Искам да рисувам, Гюнтер.

— На осемнайсетия ми рожден ден татко ме заведе в бардак…

Устата му се изкриви похотливо, защото си спомни едрата чернокожа проститутка, която баща му му бе позволил да си избере; тя стоеше до един западнал нощен клуб, дрехите й се състояха само от късо, бяло, кожено елече и високи до бедрата ботуши. Струваше 500 шилинга, без да се брои недотам евтиното шампанско, което трябваше да изпият в бара.

— Не искам да те слушам.

Гюнтер се засмя.

— Време е да порастеш, София.

Тя го погледна в лицето.

— Защо не ме обичаш?

— Не бъди глупава.

— Мисля, че глупавият си ти, Гюнтер.

Очите му блеснаха.

— Мама знае.

Тя преглътна.

— Не.

— Разбира се, че знае — той бавно и комично поклати глава. — Тя просто се преструва, че не се е случило.

— Не.

— Вярно е, София. Защо не я попиташ?

Гюнтер си тръгна.

 

 

Красива, красива бе тяхната всекидневна, помисли си Елизабът, и бавно приближи до големите високи прозорци, които гледаха към малък, павиран вътрешен двор. Понякога бе толкова тихо, че можеше да си представи, че живеят някъде на село, а не в центъра на един европейски град. Стените на всекидневната бяха бледорозови, корнизите и орнаментите — бели, а в ъгъла се намираше традиционната виенска кахлена печка — огромна, добродушна, елегантна посвоему.

Тя седна и погледна портрета на Дженифър — мъртвата майка на Джон, над камината. Беше обичала Дженифър, бяха се сближили бързо, опознаха се, но сетне тя почина от многостранната склероза, която бе тормозила здравето й дълги години. Дженифър мислеше либерално, дори си бе полудувала за кратко, когато бащата на Джон бе на път да ме побърка. Елизабът се усмихна на портрета, припомняйки си думите на Дженифър, тогава бе малко шокирана от тях: Трябваше да го направя, Елизабът — възрази й тя, — в първите години на брака ни той бе непоносим, беше все едно да живееш с разглезено учениче, което още иска да суче; непрекъснато се питах: Ами аз? Не мисля, че Едуард даваше пет пари, докато почти не стана твърде късно.

Елизабът въздъхна. Джон обаче не бе като Едуард, Джон бе добър съпруг и тя го обичаше. Но той се бе появил след Карл, а тя и Карл някак си не бяха довършили и тя не можеше да стори нищо.

— Изглеждаш уморена.

Мъжът й стоеше на прага на голямата, красива стая и разхлабваше вратовръзката си.

— Ти — също.

— А тази вечер ни предстои и Балът в Операта.

— Боя се, че е така, но поне ни остава малко време преди церемонията по откриването в десет вечерта.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да го понеса с усмивка.

Той я целуна по темето, а тя погледна лицето му, смазана от неочаквано угризение. Не можеше да постъпи така с него, да го предаде така. В сигурността и комфорта на тази красива стая това някак си й се виждаше невъзможно.

Балът в Операта — балът на баловете. Елизабът се наведе от ложата им и се взря възхитена в морето от хора, в съвършено облечените мъже със съвършени бели папийонки, в ослепителните вечерни рокли, в унисон със също тъй ослепителни бижута — море, което се полюшваше в синхрон под звуците на Белия Дунав, най-известният от валсовете на Щраус. По време на церемонията по откриването осемдесет млади двойки бяха представени пред обществото на възрастните, осемдесет девствено бели рокли, чиито собственички носеха блещукащи тиари в косите и плуваха леко до осемдесет млади мъже във фракове, чиито ръце се потяха под белите ръкавици, докато водеха партньорките си в парада пред множеството, а то гледаше и чакаше ведно с потока от шампанско, който вече бе започнал да се лее, Операта да се превърне в храма на удоволствието в тази дълга нощ. Развеселена, Елизабът си помисли, че това си беше чисто декадентство, а и как нямаше да бъде, когато бутилка шампанско струваше над 200 лири стерлинги, и всичкото това заради удивителната екстравагантност само да видиш и да бъдеш видян. Във великолепието на балната зала тя съзря телевизионен екип, който бе на лов за знаменитости. Нямаше да му се наложи да търси надалеч — вляво от него бе Курт Валдхайм, а вдясно — принцесата на Монако Каролин.

— Направо ми секва дъхът, е, поне мъничко — рече Джон, който бе зад нея.

— Знам какво имаш предвид, това е все едно да се върнеш назад във времето към дворцовите балове в Операта в стара, имперска Виена.

— Страхувам се, че това си е едно самозалъгване от страна на виенчани — рече тихо той. — Бляновете по стария свят, принудени да се примесят с новото богатство и власт. Тук сигурно има поне толкова графове и графини, барони и баронеси, колкото и полилеи.

— Онзи там е херцогът на Браганца, нали?

— Да — претендентът за португалския трон, доколкото знам.

Елизабът се усмихна.

— Ако си оставиш чашата с шампанско, ще можем да се присъединим към всичките тези евро роялисти и евронадежди — той се усмихна и й предложи ръката си по пародиен и нежен начин. — Между другото — изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

Беше купила тази рокля Катрин Уолкър преди шест месеца, толкова време я измъчва, докато си висеше в гардероба и очакваше да бъде облечена; коприна с цвета на шампанско, украсена с пайети. Потисна мисълта, че бе носила рокля с подобен цвят, когато се запозна с Карл; това бе излишен спомен, бодване, което да я обърка отново. Отгласи.

 

 

Валсовете продължаваха и продължаваха, докато накрая Джон не я хвана за ръка и започнаха да си проправят път към ложата си. През един прозорец в тълпата Елизабът зърна Мадлен, изглеждаше прекалено блестяща в дълга рокля от трептящо бронзово ламе, тя танцуваше с френския посланик. Лицето й бе поруменяло, устните й бяха разтеглени в широка, озъбена усмивка, която едва не накара Елизабът да се разсмее.

Тя леко поклати глава и последва Джон по лъскави мраморни стъпала, поспирайки се, като го видя да се усмихва и да помаха с ръка на една двойка, идваща към тях — хубава, тъмнокоса, млада жена и мъж от типа на Марлон Брандо.

— Запознайте се, Лаура Дръмънд — съпругата ми Елизабът — рече Джон и сетне добави: — Лаура е на постоянна работа в посолството, но ни помогна в офиса на делегацията в началото на преговорите.

— Здравейте — усмихна се Елизабът и сетне погледна мъжа, който стоеше до нея.

Лаура премигна.

— О, извините — това е Ралф Мюлер.

Ралф взе ръката на Елизабът и я поднесе прецизно към устните си, сетне Джон се ръкува с него и Елизабът видя колко внимателно разглеждаше съпруга й този мъж; любопитството му бе очевидно и тя бе малко изненадана. Когато се разделиха с двойката и поеха отново към ложата си, той добродушно поклати глава.

— Сигурен съм, че съм го виждал някъде преди.

— Трябва да кажа, че хер Мюлер изглежда доста добре… има нещо почти славянско в него — засмя се тя. — Напомня ми за Марлон Брандо.

— Бих искал да знам на мен на кого ми напомня — рече разсеяно Джон.

— Ще ти дойде на ума.

Той обърна глава и изведнъж се сепна.

— Ето го Лоурънс — ще имаш ли нещо против да разменя няколко думи с него, ще се видим в ложата…

Тя кимна, а той се запъти към посланика си, който стоеше в компанията на още един член на делегацията. Тя лекичко въздъхна, свикнала вече с неотличимата линия между работа и забавление, която никога не бе възможно да бъде прокарана в дипломацията. Хората се щураха около нея. Атмосферата бе опияняваща и тя си затананика наум, докато си проправяше път към ложата, усмихвайки се на очарователните млади двойки, които изглеждаха досущ като излезли от някоя барокова приказка. Но той си беше приказка — този панаир на суетата, изглеждаше тъй лесно човек да се потопи в мита на Виена, толкова лесно — да бъде съблазнен от очарованието на мечтата.

— Елизабът.

Сърцето й подскочи и като чу гласа му, тя за миг затвори очи.

— Елизабът.

Обърна се бавно и с неохота, но нямаше какво друго да направи.

Той стоеше пред нея, лицето му, с почти тържествен израз, я смая; красив бе в съвършеното черно и бяло на вечерното си облекло.

— Не знаех, че ще си тук… — какво глупаво нещо изтърси.

— Замествам, заместник в последната минута.

Той я хвана за ръката.

— Ще пийнеш ли с мен чаша шампанско?

— Тъкмо се връщах…

— Няколко минути няма да те спрат да се върнеш, нали?

Тя не отвърна нищо.

В ложата, до която я отведе, нямаше никой. Върху ръба на един орнамент от балкона имаше сноп розови и бели карамфили и тя съсредоточи поглед върху тях; кръвта кипеше във вените й. Дочу изблик на дрезгав смях наблизо и, когато го погледна отново, очите й се бяха разширили много — сякаш ги бяха уловили, сякаш вече бе извършила нещо, от което трябваше да се срамува.

— Няма нищо — рече тихо той и вдигна ръка да я погали по бузата.

Тя притвори очи. В гърдите й бушуваше необуздано чувство. Той я целуна нежно и те потръпна, знаеше, че вече бе късно, знаеше, че щеше да съжалява за този миг през целия си живот, но нямаше значение, поне не и сега. Ръцете му се плъзнаха по голите й рамене, а нейната глава се отпусна безпомощно назад. Устните им се сляха отново и тя отвори своите веднага, пръстите й се мушнаха в косите му, за да може да го притегли по-близо, да го накара да я пожелае, да го накара да почувства онова изумително желание, което властваше напълно над крайниците й, ума й, сърцето й.

Дрезгавият смях се дочу пак, този път по-далечен. Щеше да съжалява, щеше хиляди пъти да съжалява, но това щеше да й остане, само това.

 

 

Лаура се качи в топлата кола на Ралф. Трепереше.

— Трябва да има десет години, откакто не съм ходила на бал, забравила съм колко изтощително може да бъде.

— Не вали — погледът му се плъзна встрани, обгърна я, събличайки я мислено.

— Сигурно е много късно — рече внимателно Лаура, неочаквано възбудена от очевидното одобрение, което съзря в очите му.

— Едва минава два. — Той погледна ключа на колата в облечената си с ръкавица ръка. — Вкъщи ли да те откарам или искаш да пием кафе?

В един миг тя се престори, че се колебае, но сетне кимна и бе възнаградена с широка усмивка.

— Харесва ми, когато се усмихваш… — рече тя малко свенливо. — Трябва да го правиш по-често.

— Тогава обаче няма да изглеждам толкова загадъчно, нали? — рече той, обърна се напред и запали колата.

А той наистина бе някак си загадъчен, независимо дали бе компютърен специалист или не. Тя отмести поглед към стъклото, а колата започна да се измъква от студения сив гроб на подземния паркинг. Улиците бяха почистени от снега, но цареше ледена неподвижност, а небето бе черно и крехко, сякаш всеки миг щеше да се разтроши. Тя се сгуши в кадифената си наметка и хвърли поглед към силния профил на Ралф, сетне — към обутите в ръкавици ръце, които бяха леко отпуснати върху волана. Преглътна, неочаквано изпита отново несигурност спрямо него. Всеки път, когато се почувстваше сигурна, чувството за безопасност също тъй бързо се разсейваше в мъглата и тя отново се изправяше пред един непознат. Беше изнервящо, сякаш съществуваше нещо невидимо, което е близо, а не можеш да го достигнеш.

Той я стрелна с поглед, сякаш бе почувствал нейния поглед, усмихна се отново, едната му ръка се спусна върху нейната, повдигна я и я поднесе бързо към устните си.

В моменти на слабост тя се улавяше, че неизбежно винаги го сравняваше с Андрю, макар и дума да не можеше да става за сравнения, различията бяха прекалено големи. Мислите й се върнаха отново на писмото, което бе получила от него вчера, писмо, в което не се казваше много, бе уклончиво, не се споменаваше нищо за необаждането му, за това, че когато тя го потърсеше, него обикновено го нямаше. Но какво бе очаквала тя? Предполагаше, че помежду им всичко вече бе наистина свършило и при тази мисъл й домъчня, почуди се дори на решението си да дойде във Виена. Дори и работата й засега я разочароваше; посланикът и заместникът му не ги биваше много при разпределянето на товара от работа и понякога на практика нямаше нищо за вършене или я ангажираха със светски, протоколни дела и, ако нещата не се бяха променили рязко с конференцията, всекидневната й работа щеше да става все по-малко и по-малко интересна.

— Мъжът, който се представи тази вечер — Джон Торнтън — с какво точно се занимава?

Тя премигна, когато гласът на Ралф смути хода на мислите й.

— Заместник-ръководител на делегацията за конференцията.

— Предполагам имат отделен офис за делегацията? — попита той.

— Имаше такава идея, но Лоурънс Даймоук, посланикът — ръководител на делегацията, реши, че условията в новото британско посолство са прекалено добри, за да бъдат пренебрегвани и затова сега са настанени при нас — тя се усмихна кисело. — Макар да си мисля, че сър Найджъл Хауърд, моят посланик, едва ли е очарован от това.

— Двама посланици под един покрив… — рече той, — надявам се да се разбират.

— Е, и двамата са с голямо самочувствие, затова си мисля, че през повечето време ще се опитат да поддържат дипломатична дистанция.

Той се засмя, а тя изпита странно облекчение, учудена отново на това как махалото на настроенията й се залюляваше ту в една, ту в друга посока. Всичко у Ралф си бе наред, проблемът бе у нея и във Виена, в Андрю и в работата й, която не й допадаше съвсем; но поне имаше своята кариера, а сега и един мъж, който предявяваше искания към нея — тъкмо онова, което бе пожелала, не бе ли така?

Колата се носеше бързо покрай сградата на парламента, а апартаментът на Ралф бе буквално на една пресечка от него. Погледът й улови Богинята на мъдростта, която се въздигаше най-отгоре на фонтана, обгърната от замръзнал сняг; запита се замислена дали самата тя притежаваше мъничко мъдрост.

Колата намали скоростта си и тя хвърли поглед към полуосветения, неподвижен профил на Ралф. Отпусна стиснатите в юмруци ръце, които досега бе крила в гънките на полата си. Бяха лепкави от студена пот.

 

 

Тя бе абсолютно неподготвена за неговото любене, абсолютно неподготвена за удивителната сръчност на ръцете, устата, езика му. Преди да я докосне дори, когато той бавно, сякаш изпълняваше някакъв ритуал, се съблече, без изобщо да изпуска лицето й от поглед, тя разбра, че той съзнателно бе чакал този миг, сякаш го бе изчислил с математическа точност до последната секунда. В един кратък миг, когато го погледна отново, дъхът й секна: видя за пръв път масивните му рамене, невероятно широкия му гръден кош, който се свиваше надолу до учудващо тесен кръст, а после тялото му отново се разширяваше в стегнати бутове и едри, мускулести бедра. Притежаваше огромна физическа сила, това бе очевидно; бицепсите и коремната му преса бяха красиви, сякаш изваяни, сякаш под тях нямаше кости и кръв, а бяха от студен камък. Напомни й за Давид на Микеланджело, за мраморния Херкулес, когото бе виждала някъде. Когато приближи към нея, тя не помръдна и някак си разбра, че той желаеше тъкмо това, той да владее положението. Сетне обаче той я удави в силата си и всякакви угризения и нерешителност се изличиха. Дочу гласа си, като изстена, когато той приближи изотзад, а ръцете му се плъзнаха по тялото й нагоре, дъхът му опари врата й, ласките му забързваха непрестанно ритъма си. В един миг тя се смръзна, когато той зашепна на ухото й думи, които в друго време, при други обстоятелства биха я шокирали и биха я изпълнили с отвращение. Той я обърна ловко по гръб, вдигна с едно бързо движение краката над главата й и проникна в нея грубо и тъй неочаквано, че тя извика. Погледна лицето му, но очите, които отвърнаха на погледа й, бяха равнодушни и безизразни и от това нещо вътре в нея се сви от страх; сетне обаче устните му полека се разтеглиха в усмивка, той отново я премести — тъй, че отворената му уста да можеше да достигне нейната, ръцете му се плъзнаха леко надолу по влажния й, горещ гръб, за да могат пръстите му да достигнат най-съкровеното място между краката й. С увеличаващата се възбуда тя притвори очи, ала кой знае защо той я пусна, промени отново позицията, започна отначало, сякаш искаше да я подлуди. Усети как масажираше с върха на пръстите си основата на гръбнака й, как езикът му следваше извивката на гръдта й, как дебелото стъбло на пениса му едва докосваше вътрешната страна на бедрото й. И през цялото това време тя изгаряше от желание, заслепена, замаяна от изкусните му ръце. Той я повдигна рязко, дъхът й секна, отговаряйки на тласъка му, който я привлече към него; тя отвори уста да извика, когато той най-сетне навлезе ритмично в нея. Това бе екстаз, черен екстаз и в този дълъг, дълъг миг тя му се отдаде напълно; но твърде бързо той пак се измъкна навън и тя остана с неясното чувство, че не може да контролира себе си — че това не бе любов, не бе дори и харесване, а ритуал, добре отработен, изящен ритуал, който имаше твърде малко общи неща с нея.

 

 

Джон гледаше как Елизабът разпусна косите си и ги остави да паднат надолу.

— Какво ти има?

— Нищо, добре съм, наистина.

Той остана прав, все още загледан в жена си, в гъстата й, с цвят на пчелен мед коса.

— Защо ме оставяш в неведение?

Тя вдигна очи като ужилена, малко шокирана от позицията му.

— Не те оставям в неведение, Джон.

Но го правеше; Елизабът винаги го бе правила.

— Оставяш ме — рече тихо той. — Може би не го съзнаваш, но все едно е така.

Тя го погледна в огледалото и преглътна тежко.

— Просто съм уморена, това е всичко.

— Аз — също.

Тя продължи да разчесва косата си, търсейки убежище в този обичаен нощен ритуал.

Той безмълвно отмахна, завивките и се мушна в хладината на чаршафите. Главата му потъна дълбоко в тежката възглавница, погледът му се зарея към тавана, под който лампата още светеше. Не можеше да си обясни как се бе променила вечерта, сякаш някакъв невидим бог на нещастието бе стоварил огромния си юмрук тъкмо по средата на щраусовия валс и сетне нищо вече не бе както преди. Не можеше да си го обясни, особено промяната у Елизабът, нейната изкуствена веселост, неочаквано крехката й усмивка, онази обърканост и тъга, които улови в погледа й, когато тя си мислеше, че не я гледа. Въздъхна тежко. Но наистина бе уморен — и двамата бяха уморени, а умората си правеше странни шеги; утрото щеше да остави тази вечер и Бала в Операта зад гърба им.

Той се обърна настрани и я видя как пресича стаята на път към банята. Запита се защо любовта към нея трябваше да бъде такава болка и същевременно такава радост, запита се защо бе необходимо да я обича толкова силно. Защото така си беше и понякога съзнанието за това го плашеше, особено като си помислеше какъв би бил животът му без нея. Но те имаха добър брак, дори много добър; не биваше да воюва със сенки, не биваше да допуска старите си страхове да идват, само заради една съсипана вечер. Беше уморен и поради това бе свалил гарда, бе допуснал до него да се промъкне чувството на черна меланхолия, което витаеше някъде наблизо.