Луиз Пенингтън
Жената на дипломата (1)

1.

Трябва да бяха минали повече от пет години. Нали така? Някога тя би знаела с точност до един ден, но под този мост на времето бе изтекла доста вода, толкова много, че тя се питаше дали този Карл, когото сега виждаше срещу себе си в просторната, блестяща зала, бе същият онзи мъж, който я бе любил тъй първично, грубо, трескаво — и с обещания, толкова обещания — в призрачната изисканост на хотел Блейк. Призрачна, защото и съвкуплението им бе тъй крехко и деликатно.

Нямаше как спомените на Елизабът да не препуснат назад във времето, към празненството, към Лондон, към разходката по Крайбрежната призори — в онова великолепно, бледорозово утро. Тогава с цялата си наивност бе вярвала, че бе чакала цял живот тъкмо мъж като него; защото никога дотогава не бе изпитвала подобно нещо, не и онази бездиханна жажда, онова непреодолимо желание да посегнеш и да докоснеш. Кожата й сякаш бе оживяла за него. А той бе казал Замай ме с една целувка… Разполагаха само с тази седмица, но тези седем дълги, дълги дни като че бяха извън времето и сякаш никога нямаше да свършат. Сетне той отлетя, завърна се в Щатите и към своя свят, оставяйки след себе си обещанията. И тогава дойде очакването: за телефонен звън, за писма, ден след ден, кой от кой по-отегчителен и еднообразен, но дори когато студените води на реалността започнаха да заливат глупавите й мечтания, тя все още продължаваше да се надява. Карл обаче не се обади нито веднъж дори. И тогава, в онова другото време, отдалечено на светлинни години от настоящето, тя бе започнала да си мисли, че е изгубила част от себе си.

А ето че сега стоеше само на метри от нея и тя усети как дъхът й секва, когато той вдигна очи над чашата си и блуждаещият му поглед се спря върху бледия овал на лицето й.

— Би ли ми взел още едно питие, Джон? — Елизабът преглътна трудно и се обърна бързо, но с усвоена лекота към съпруга си.

— Вече? — попита благо той и тя видя как познатата й насмешка се очерта около устните му.

— Съвсем малко, колкото да ми помогне за онези остроумни и дребни разговорчета, които трябва да водя заради теб тази вечер — отвърна му прекалено сухо.

— Добре, добре — рече бързо той и тя се удиви на неочакваната рязкост в гласа му.

Той извърна поглед от нея към младото момиче, което носеше поднос с напитки и почувства гузния допир на ръката на жена си върху своята.

— Съжалявам, не исках да се заяждам.

Беше толкова лесно да откриеш сянката на огорчението върху голямото, открито лице на Джон. Можеше да го засегне толкова лесно, дори и сега, след четири години брак. А в момента се чувстваше двойно по-гузна и поради това, че се бе обърнала назад и преоткриваше миналото. Погледът й се плъзна от сигурността, която изпитваше до съпруга си, към другия мъж, който бе само на една ръка разстояние. Удиви се как бе кипнал, а кръвта й, от задъхването, което изсуши устата й, дори и след като пръстите й обвиха успокояващата чаша, подадена й от Джон.

В един кратък миг Елизабът притвори очи. Бе потиснала спомена за Карл, бе го пропъдила отдавна от живота си, защото той я бе предал. Бе стигнала до извода, че бе жертва на възможно най-елементарния номер. А също така — че би трябвало да презира мъже, които прибягват до такива номера. Използвачи, би рекла Кейт, но Кейт бе на хиляди мили от тук; тя и Хари бяха получили назначение в сивия, мръсен хаос на Манила. Кейт й липсваше.

— Елизабът — гласът на Джон я изтръгна от мислите й, — запознай се с Бруно и Мария Щудер, от швейцарската делегация.

Елизабът се взря в слабото, непроницаемо лице на по-възрастната от нея жена; дебелите стъкла на очилата й уголемяваха кафявите й очи.

— Току-що са пристигнали във Виена.

— … и живеем в хотел. — Устните на Мария Щудер се разтеглиха в укорителна усмивка. — На практика изобщо не ни предупредиха предварително, нямахме никакво време да се организираме. — Костеливата й ръка се пресегна и набоде с коктейлната клечка една маслина. — Всъщност бяха ни обещали да останем още година в Париж, а сетне ни изненадаха с целия този цирк. — Мадам Щудер набоде нова маслина с ядно задоволство. — Моят съпруг е прекалено възрастен за подобни конференции…

— Съжалявам много — благородно се намеси Елизабът. — Но Виена е доста удобен град, макар и малко скъпичък.

Мадам Щудер вдигна очи към небесата, устата й взе да се разтваря с негодувание, но преди да успее да проговори, мъжът й я задърпа за ръкава и я поведе към ново запознанство — с един мъж, който стоеше до нея.

Карл Нилсен пое протегнатата мършава ръка, стисна студените и влажни пръсти, преди да се изправи и да насочи моментално вниманието си към другата жена, която стоеше в очакване зад Щудер. Това бе Елизабът. Лицето й бе покрито с красива руменина, а когато го погледна, челото й се сбърчи леко и той се почуди как ли се чувстваше тя, как бе живяла и дали изобщо го помнеше. Струваше му се, че бе толкова отдавна: Лондон и тя, и онези дълги и същевременно къси дни, които с неочаквана лекота започнаха да се възстановяват в паметта му. Спомни си, че бе възнамерявал да й се обади или да й пише, но в живота му тогава се бяха появили други неща — работата му, Габриела и оная постоянна и болезнена краста — липсата — на пари; това най-вече. Лондон бе започнал да му се струва толкова непостижимо далечен за любовни авантюри, че той съзнателно бе изхвърлил Елизабът от живота си, струваше му се, че просто няма друг избор.

Погледът му пробяга по нея в една премерена секунда. Не се бе променила много, не наистина, но сега притежаваше някаква увереност, липсваща на момичето, с което се бе запознал преди пет години. Погледът му се задържа върху лицето й и бе привлечен от влажните, с розово червило устни, от меката извивка на ноздрите й. Тя отвърна на погледа му. Същата гъста коса с цвят на карамел, но сега причесана, прибрана с фиби, много изкусно нагласена. Напълно в дипломатичен стил. Улови се, че си помисли какво ли би станало, ако изведнъж я разпусне да падне свободно около красивото й лице. Прекалено сантиментално, може би, но просто не успя да се сдържи.

Преди, в онова другото време, Елизабът винаги носеше косата си свободно пусната — дълга и малко буйна. А когато бяха легнали заедно, косата й се бе плъзнала тъй възбуждащо по кожата му, че той зарови длан в тежкия и гъст сноп, стисна пръсти и я притегли към себе си. На Карл му се прииска да се усмихне, изненадан от тъй живия спомен, учуден, че можеше да си възстанови такива подробности.

Усети, че погледът му изследва лицето й с неочаквано желание, но забеляза сянката зад немигващите й очи и хладната, напрегната усмивка, докато, типично по виенски, повдигаше топлите й пръсти към устните си. Не го бе забравила, но не му бе и простила. Когато долови това, той леко се усмихна. Лондон бе своего рода оазис, една красива пауза по пътя му обратно към Щатите и Вашингтон. Но той бе искрен във всичко онова, което й бе казал, независимо какво си бе помислила тя сетне; не разполагаше обаче с времето, както и с някаква възможност да прояви снизхождение спрямо присъствието на Елизабът в живота си.

Винаги бе успявал да живее свръх възможностите си с учудваща лекота — красивите вещи, жените, бързият живот във Вашингтон — всичко това си бе казало своето и преди пет години банковата му сметка бе дори под нулата — докато не се бе появил Париж и срещата му с Клод на онзи международен търговски панаир. После най-сетне нещата започнаха да добиват обрат.

Очите на Карл потъмняха, когато си спомни първоначалното си колебание, но това бе само моментно смущение, досущ както го бе предвидил Клод. Стройният, женствен французин с обезпокоителна сръчност бе прочел нуждата, изписана върху лицето му, и бе разбрал колко лесно щеше да е да го придума. Това бе най-добрата сделка, която някога бе сключвал. Карл бавно преглътна и потисна този дълбок и тих акорд на съмнението, който отекна някъде далеч в съзнанието му. Красивите неща винаги го бяха омайвали; бе ненаситен за тях. Понякога не можеше да устои на тази си алчност и се оставяше да го изкушат — изтънчено и доброволно. Защото така искаше, защото се опияняваше от риска да получи всичко, независимо какво щеше да му струва. Мислите му се върнаха към Елизабът и нейната хладна и напрегната усмивка. Тя никога не би го разбрала, предположи той, жените рядко успяваха да разберат.

— Карл Нилсен, от делегацията на Съединените щати — съпругата ми Елизабът.

Карл погледна съпруга й и се изненада. Но да, разбира се, че тя би трябвало да се е омъжила, разбира се, че жена като Елизабът би трябвало да има някак си и някъде съпруг.

— Да… ние се познаваме.

Той се усмихна, когато видя едва прикритото любопитство в очите на Джон Торнтън.

— О, така ли? — рече Джон и погледна въпросително жена си.

— От Лондон, Джон — отвърна леко тя, — отпреди няколко години.

Лицето й пламна. Той щеше да разбере; достатъчно бе Джон само да я погледне.

— Да, спомням си много добре — продължи с лекота Карл, — полетът ми закъсняваше, поради ужасните метеорологични условия, заседнахме с часове на летището. Хийтроу^[1] беше, нали?

Тя кимна глуповато на лъжата му, в съзнанието й се появи замъглената красота на хотел Блейк и изчезна отново. Всъщност нямаше нужда от лъжата. Сега сякаш бяха конспиратори, а Джон бе застанал напрегнат, като надхитрен глупак, между тях.

— Ето я Каролайн, съпругата на британския културен аташе… — Тя се усмихна сковано. — Бихте ли ме извинили?

Оттегли се, без да дочака отговор, ядосана и донякъде унизена, и прекоси залата на път към приятелката си, ругаейки под носа си. Знаеше, че преиграва, всичко бе минало и лъжата му бе просто един подходящ начин да прикрие онова, което се бе случило между тях. В края на краищата тя вече бе омъжена, имаше сигурност, дете.

Когато образът на Кристофър изплува в съзнанието й, тя изведнъж се успокои. Сигурност. И все пак бе истинска ирония на съдбата, че Карл бе именно тук, а не на сто други места по света, където би могъл да бъде назначен.

Докато приближаваше другия край на залата, усети как я пронизва острието на подигравателно угризение; защото знаеше още от началото — бе толкова лесно да открие къде бе назначен, защото името му бе блеснало ослепително в списъка на делегатите — а и не бе изненадващо да го открие на същата конференция, в която участваше мъжът й, защото кариерите на двамата се развиваха почти паралелно по удивителен начин. Пък и в крайна сметка светът на дипломацията бе твърде малък, нали така? А този на дипломатическите конференции бе дори още по-ограничен. Съвсем лека, невесела и напрегната мисъл докосна лицето й. Може би бе пожелала подсъзнателно той да се появи тук посредством онези безпощадни дни и нощи на копнежи, може би в крайна сметка съществуваше справедливост.

Тя обаче въздъхна в себе си, потънала в тъга. Преди пет години изобщо не бе помисляла за конференции, за дипломация, за Виена — съвсем далечни светове — бе прекалено заета, защото бе влюбена в него.

 

 

— Какво искаш? — Гласът на Сам бе равен и безизразен.

— Просто искам да поговоря с теб, какво лошо има в това?

— Зает съм, Натали, наистина съм зает, трябваше вече да съм на път за важен прием — обясни той с престорено търпение.

— Искам да видя детенцето си — рече намусено тя.

— Ще я доведа за Великден, знаеш го. Дотогава конференцията ще е приключила.

— Прекалено много време има дотогава, Сам.

— Не съм искал да се получи така, Натали. Никога дори не си бе представял, че нещата щяха да свършат по този начин. Усети, как старата потиснатост започна да се събужда, като противен, ухилен призрак.

— Резервирала съм си билет за самолета.

Настъпи дълбока тишина и той можа дори да чуе едва доловимия й дъх. В един миг се запита какво ли би изпитал, ако тя просто умреше — ей така, изведнъж, от другата страна на жицата, докато го молеше за разрешение да посети тяхното дете. Щеше да е добре дошло за вестниците.

— Не го прави, Натали.

— Обичам те, Сам.

Той отегчено въздъхна, това представление никога не се променяше.

— Всичко свърши. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Направих грешка — продължи да настоява тя и сетне бързо се поправи. — Добре де, направих много грешки. Но аз се промених, Сам. — Отново последва тишина. — Хората могат да се променят.

Не му се вярваше тя да разбира, че не й вярва.

— Сам, моля те…

— Не мога да ти попреча да дойдеш тук, Натали. За съжаление.

— Можеш поне да се опиташ да се държиш по-мило.

— Преди се държах мило, не помниш ли? И виж докъде ме докара това.

Сега бе нейният ред да въздъхне.

— Можем поне да се опитаме, в името на Джо-Джо.

Сам скръцна със зъби. Не я наричай Джо-Джо, Натали, получавам скомина от това.

— Чудех се кога ще я замесиш във всичко това.

— Тя е моя дъщеря толкова, колкото и твоя, Сам.

— Трябваше да го кажеш много, много по-отдавна.

— Колко пъти трябва да го казвам: съжалявам, съжалявам, съжалявам!

— Хайде просто да оставим това, Натали.

— Не искам да го оставяме.

Представи си лицето й — златисто загоряло, почти съвършено, леко намръщено.

— Можем да излезем заедно с Джо-Джо.

— И да се правим на щастливо семейство? — Той въздъхна тежко, ядосано. — Откажи се, Натали. Откажи се, за бога!

— Ами Джо-Джо? Не те ли интересува как ще й се отрази раздялата ни?

— Ще ме принудиш да направя неща…

— Какви неща, Сам? Какви неща, по дяволите?! Време е да започнеш да мислиш и за някой друг, освен за себе си.

Е, това бе вече много — да го чуе от почти бившата си жена. Понякога той всъщност я мразеше, наистина я ненавиждаше. Чувстваше се тъй, сякаш искаше да се пресегне по телефона, да я хване за гърлото и да стиска, да стиска, да стиска. Затвори очи. Някой добронамерен приятел му бе казал, че омразата е прекалено емоционална, прекалено чувствена, прекалено близка до онази изтъркана от употреба дума любов. И това плашеше Сам. Може би просто бе необходимо време, за да се появи безразличието.

— Натали, недей, чуваш ли? Просто недей.

— Недей какво, Сам?!

Златното лице сигурно вече е погрозняло от яд. Беше го виждал и преди такова и искаше да го забрави.

— Не ми пробутвай повече глупости. Не бе много трудно да получа попечителството над Джоана и много добре знаеш причините за това. Искаш ли да ти го кажа дума по дума?

Последва пауза и в главата му се оформи ясният й образ — намръщена, със стиснати устни, с пламнали от безмълвна ярост бузи.

— Аз се промених, Сам, наистина се промених. — Тонът й отново бе благ, прекалено мек. Креватният тон на Натали.

— Ти никога не си знаела кога да спреш, нали, Натали? Но аз знам. — Той рязко и уморено пое дъх. — Прекалено късно е. Ясно? Прекалено късно е, по дяволите!

— Тогава защо не спреш да губиш безценното си време и не отидеш на проклетия си прием, безчувствено копеле такова!!!

Телефонът бе затворен с трясък и Сам потръпна. Остана известно време вгледан в онемелия апарат, питайки се как се бе стигнало дотук. Поклати леко глава, доволен, че бе приел разговора в спалнята си, вместо в хола, защото тогава Клара щеше да чуе всяка дума. Клара, бавачката с усмихнатото лице — филипинка с учудващо добър английски, която имаше някъде своите четири деца и която никога не получаваше писма, никога не се оплакваше и никога не изглеждаше нещастна. Чудеше се как го постига. Джоана я обичаше и това бе най-важното, но не му се струваше нормално тя да обича една сравнително чужда жена повече от майка си. Натъжен си помисли, че е по-добре така, отколкото да не обича никого.

Разсеяно отмахна кичура черна коса, паднал на челото му, и се усмихна горчиво. Натали да се промени? Беше го казвала и преди да се разделят и продължаваше да го твърди, сякаш наистина си вярваше. Някаква съвсем слаба надежда предателски се процеди в съзнанието му. Нима би могла да се опита да…? Кой, Натали ли? Някога тя беше сладка, нежна; някога той вярваше на всяка нейна думица, защото така му се искаше и защото се нуждаеше всичките тези грижливо скътани мечти, които си бе изваял, да съществуват, да ги има. Не и сега обаче. Защото тя ги бе взела всичките тези балони и бе забола във всеки от тях по карфица, така че да не остане нищо друго, освен горчиви спомени.

Сам преглътна, отхвърли рязко мислите си и сви рамене; навярно й липсваха някои от обичайните утешения, а и винаги бе знаела, че той бе мекушав. Поне докато не се появи Джоана.

Той бавно влезе в спалнята на детето. Приличаше досущ на пещера от приказките. Сам обичаше най-много това време на деня, когато тя бе напълно неподвижна, всичките й черти бяха омекотени, отпуснати, съвършени. Все още се дивеше на невероятния факт, че бе произлязла от него; от една мъничка, миниатюрна клетчица. Но и от Натали — също. А Натали, въпреки всичко, бе красива. Нали тъкмо затова се бе влюбил в нея? Усмихна се горчиво; щеше да е по-точно, ако бе казал, че я бе пожелал страстно.

Запозна се с нея в ООН в Ню Йорк и буквално хлътна до уши от самото начало, а тя направи всичко необходимо, за да го впримчи. Може би по някакъв тайнствен, хитър, чисто женски начин тя бе отгатнала колко лесно можеше да го завърти около своето секси кутре. И се бе оказала права.

Сам въздъхна мъчително и преди да излезе от стаята се наведе и целуна малкото стиснато юмруче на Джоана.

— Не оставяй никого да те подлъже, хлапенце, че прелюбодейството е нещо незначително — тихо прошепна той.

На времето не се бе вслушал в почти неприкритите критики на приятелите си спрямо Натали, нито бе обърнал внимание на приказките, на носещите се шепнешком клюки за луди партита, луди любовници и за сребърни шишенца, пълни с кокаин и други вкусни дреболии. В крайна сметка хубавите жени предизвикваха подобни клюки, поне така се самонавиваше той. Но някак си не можа да погледне майка си в очите и да й каже докъде бе стигнал с това момиче, последната му приятелка. В крайна сметка майка му се бе оказала права за жена му, макар и изобщо да не възрази, когато той взе решение да се ожени за Натали. Тя е прекалено бляскава, Сам — това бе всичко, което майка му каза. И той наистина не я разбра тогава. Много по-късно, когато мама бе починала и Джоана бе преживяла онзи инцидент, той разбра.

 

 

— С какво си се облякла?

Феликс я изгледа смразяващо от главата до петите.

— Ами, това е нещо ново, исках просто да изглеждам малко по-различна тази вечер…

— Защо?

Женевиев стисна широките поли на роклята си, усетила как стомахът й се свива на топка.

— Приемът по откриването, на него ще има толкова много непознати хора — отвърна неубедително тя, сразена от втренчения му поглед.

— Моя скъпа Женевиев — сопна й се сухият му глас, — това няма да е модно, ревю и защо си мислиш, че някой изобщо ще се заинтересува от това с какво си облечена тъкмо ти? — Феликс раздразнен издърпа маншетите на ризата си. — Изглеждаш тъй, сякаш се опитваш да си върнеш отминалата младост. — Той въздъхна театрално. — Моля те иди се преоблечи. — Феликс се обърна демонстративно, и тръгна да вземе връхното си палто. — Разполагаш с по-малко от пет минути, ако не искаш да закъснеем неприлично много.

Женевиев остана безмълвна в болезнената тишина, която последва, погледът й се опитваше да фокусира леко наведената глава на мъжа й, а думичката Но остана да витае, подплашена, зад зъбите й. Така се бе постарала да изглежда добре тази вечер. Така се бе постарала! Бе си помислила, че той, ще бъде доволен, доволен, че си бе направила труда.

Женевиев преглътна буцата, застанала в гърлото й и се върна обратно — там, откъдето бе дошла. Никога не бе успявала да предизвика задоволството на Феликс, макар винаги да бе желала това. Мина с невиждащ поглед през всекидневната и се изкачи нагоре през украсената с фрески галерия, която водеше до будоара й. Дълго и нещастно се взира в изображението си в голямото огледало срещу вратата. Та това бе само една черна рокля от тафта, може би малко по-прилепнала от обичайното и с няколко сантиметра по-къса, но все пак — просто една черна рокля. Женевиев изведнъж осъзна, че бе очаквала с нетърпение да я облече, че тя й носеше малко повече самочувствие от обичайното. Самочувствие. Притвори очи и усети как сълзите напират горещи изпод клепачите й.

— Мамо, мислех си, че сте тръгнали.

Женевиев бързо премигна и, когато се обърна, върху лицето й се бе появила глуповата, весела усмивка; на вратата бе застанала дъщеря й. Прилича на мен, помисли си с известна нотка на тъга тя, но е по-хубава, много по-хубава от мен.

— Трябва да се преоблека, мила.

София се вторачи в майка си, озадачена бръчка набразди гладкото й, бяло чело.

— Но ти изглеждаш толкова добре… дори и на Гюнтер му направи впечатление.

— На баща ти тази рокля не му харесва — рече благо тя и добави бързо: — Нали знаеш, за тези неща той обикновено е прав.

София се взря в лицето на майка си и се успокои от бързо появилата се, приветлива усмивка. Роклята се свлече на пода и образува върху дебелия бял килим локва черно мастило.

— Тя някак си те подмладяваше — рече най-сетне София.

— Е… — отвърна с неудобство Женевиев, докато бузите й поруменяваха, — … всъщност не се нуждая да изглеждам по-млада, отколкото съм, нали така?

— О, мамо! — София поклати глава и се усмихна, сякаш майка й се бе пошегувала.

— Ще облека синьото каре — рече Женевиев едва ли не на себе си и пристъпи към дългия вграден гардероб. — Слава богу, че току-що пристигна от чистене.

София се отдръпна от вратата, а майка й свали роклята от закръглената, копринена закачалка.

— Татко те вика.

Ужасена, Женевиев затвори за малко очи.

— Кажи му, че веднага идвам.

Когато дъщеря й изчезна от полезрението й, тя мярна изображението си в огледалото и машинално взе да приглажда правата си, кестенява коса. Бе подстригана прекалено късо и на врата й имаше бледо петно, недокоснато от слънцето. Черната рокля се закопчаваше догоре, докато роклята в синьото каре висеше свободно на раменете, малката й якичка не достигаше до бялата й, четиридесет и четири годишна шия. Сега всичко щеше да бъде тривиално, скучно. Сигурна бе, че с черната рокля изглеждаше по-самоуверена, но навярно Феликс знаеше по-добре.

Женевиев въздъхна тежко и се огледа още веднъж: видя крехките черти на бялото си лице, големите тъмни очи, обрамчени от черни мигли, които блестяха някак злокобно. Някога очите бяха най-красивата й черта, но в този момент те сякаш изпъкваха грубо, издигаха се от лицето й, разтревожени и уплашени. Усмихна се тъжно и се извърна. Женевиев също е красиво име, помисли си, изпълнена с копнежи тя, но вече бе надхвърлила четирийсетте и бе твърде обикновена, обикновена, както винаги. Преди много време Феликс я бе наричал красиво — обикновена, но това бе преди да се оженят.

Гласът на мъжа й грубо разпъди бляновете й и тя усети как топката в стомаха й сякаш стана по-корава и стегната, като възел.

— Не викай, Феликс, моля те, не крещи — рече тихо тя в празната стая.

 

 

София гледаше как майка й се спусна тичешком по стълбите, чантичката й се мяткаше тромаво подире й. Баща й бе ядосан, но напоследък често бе такъв. Тя въздъхна гузно. Но папа, в крайна сметка, бе много зает и през последните седмици преди началото на конференцията прекарваше повече време на работа, отколкото у дома, затова бе естествено да бъде преуморен и раздразнителен, и също тъй естествено бе да очаква домът да функционира гладко, докато го няма, майка й да играе съвършено ролята си до него, а тя и брат й да изпълнят надеждите, които той хранеше за тях.

Тя леко потрепери, докато гледаше през прозореца как баща й изкарва колата от алеята. Техният свят винаги се въртеше около Татко, така животът изглеждаше съвсем опростен, съвсем прям и тя никога не го бе подлагала на съмнение. София изобщо не можеше да си представи да напусне дома, да постъпи в университет, да се сдобие с приятел, без да получи предварителното одобрение на баща си. Семейството им бе много традиционно, помисли си тя, поне приятелите й го казваха, но тя нямаше нищо против; зад стените на дома им нямаше конфликти, нямаше непознати територии, нямаше неизвестни.

София прекоси стаята и прокара тънки пръсти по редичката книги. Всичко си бе на мястото, всеки си бе на мястото. Погледът й се плъзна по големия скицник, който бе оставила до стола си: ето и рисунките й. Таеше слабата надежда, че баща й ще склони да й позволи да ходи в художествено училище, майка й й бе казала, че ще поговори с него в подходящ момент.

София бавно разлисти скицника, доволна от линиите, изтеглени с въглен. Понякога си мислеше, че би могла да си седи и да рисува до безкрай, да се потопи изцяло във всяка линия, във всяка внимателна мазка. Имаше няколко рисунки на майка й, с нейната напрегната, нервна усмивка върху красивото лице; имаше само една скица на брат й Гюнтер и поне десетина изображения на суровите черти на красивото лице на баща й. Нито една усмивка, помисли озадачена тя. Изведнъж осъзна, че баща й се усмихваше много рядко. Затвори корицата върху черно-белите рисунки и погледът й се плъзна към прозореца.

Беше завалял сняг.

 

 

— Мислех си да идем до замъка за уикенда.

Беше изявление, а не предложение.

Женевиев въздъхна.

— Оскар ще дойде с кола от Мюнхен — продължи Феликс. — Поканил, съм и една двойка от британската делегация, американския посланик за конференцията и немския посланик с жена му.

— Ще ни са необходими дами за американския посланик и за Оскар, така ли?

Мислите й машинално взеха да прехвърлят възможностите в приятелския им кръг. Не бе лесно да се угоди на Оскар, всъщност тя никога не узнаваше дали усилията й да му угоди сполучваха или не. Женевиев се чудеше защо той не се бе оженил след смъртта на жена си преди почти двайсет години; в крайна сметка бе богат, интелигентен, възпитан, чаровен… Тя се намръщи. Оскар наистина бе чаровен, но тя осъзна, че в чара му имаше твърде малко топлина. Понякога си мислеше, че зад прикритите с тежки клепки очи на Оскар се крие просто отегчение.

— Вече съм уредил Симон да забавлява американеца. — Той замълча, вгледан втренчено напред. — Защо не вземем София и тя да бъде компаньонката на Оскар — ще й се отрази добре.

Женевиев премигна, тъй като думите на мъжа й се врязаха рязко в собствените й мисли.

— Но тя не е ли прекалено малка за такава вечеря… освен това има уроци по рисуване в съботите…

На София щеше да й е неприятно да отмени уроците.

— София е почти на осемнайсет, Женевиев, вече не е дете, а уроците могат да почакат.

— Но тя с такова нетърпение очаква… — Гласът й взе да линее и да затихва, а Феликс стисна по-здраво волана с облечените в ръкавици ръце.

— Тя ще присъства на вечерята, Женевиев — и той въздъхна театрално. — Прекалено много я глезиш.

Наистина ли? — помисли си гузно тя.

— Старая се да не го правя, Феликс — отвърна. — Наистина, мислила съм си, че ще е добре за нея да излезе изпод похлупака на семейството и да се погрижи сама за себе си.

— Какво имаш предвид?

— Мисля си, че можем да обсъдим постъпването й в някое добро художествено училище. Тя има талант, Феликс.

Безполезно бе. През цялото време, без да се досети защо, тя знаеше, че ще бъде безполезно.

— В това няма смисъл — рече той с тон, който изключваше по-нататъшни дебати. — Там би могла само да се запознае с някого, когото няма да одобрим. — И той отново въздъхна. — Учуден съм от теб, Женевиев… нима не бе ти тази, която винаги е изразявала опасения от онези неприветливи артистични типове, които могат да се видят в определени кафенета, не бе ли ти тази, която каза на София да не ходи на битпазара в Нашмаркт в уикендите, заради_ отвратителните млади мъже_, които продават на някои от щандовете? — Той се засмя, но това някак си не приличаше на смях. — Нашмаркт е пълен с артистични типове…

— Нямах това предвид, Феликс — продължи тихо тя.

— Идеята не е добра — рече той. — София е водила досега едно защитено отвън съществувание, прекалено защитено може би. — Той замълча за малко и Женевиев се улови, че го гледа. — Ще й се види прекалено трудно да се адаптира към такъв живот, един Бог знае само какво би могло да се случи.

— Но тя е добро момиче.

— Не го оспорвам — отсече той, — но е прекалено млада за годините си, прекалено наивна… сигурен съм, че разбираш. — Би трябвало да й потърсим по-безопасно, по-традиционно бъдеще, вместо да й позволим да предприема рискованото съществувание на една студентка по изкуство.

В тишината, която последва, тя почувства неудобство и болка.

— Но тя ще е толкова разочарована… — изрече накрая нещастно тя.

— И аз съм имал сума разочарования в живота си.

Женевиев се вторачи нервно в ръцете си, сякаш той я бе убедил. Какви разочарования? Самата тя ли бе едно от тези разочарования? Или София? Нима вината бе нейна? Погледът й гузно се надигна и тя видя тъжното си изображение в страничното огледало на колата; пътуваха под клоните на черни, без листа дървета. Това бе единствената й надежда за София и тя бе пропаднала. Може би ако я бе изразила по по-различен начин, ако го бе попитала някой друг път? Но дълбоко в сърцето си знаеше, че отговорът щеше да бъде все същият. Погледът й отново се стрелна към ръцете му, отпуснати върху волана. Толкова самоуверен беше! Феликс бе сигурен във всичко. С известна нотка на срам Женевиев осъзна, че му завижда.

По предното стъкло взеха да се лепят снежинки и тя си помисли за замъка Блец, за старите спомени, за старата мъка. Там витаеха прекалено много обезпокоителни отгласи — баща й, майка й, миналото. Знаеше обаче, че Феликс го обожаваше, по своя си недоизказан начин. Тъкмо той бе човекът, който измъкна баща й от задлъжнялостта му, той спаси името на семейството, той бе човекът, който накрая се ожени за нея. Не бе толкова глупава да си мисли, че Феликс се бе оженил за нея по любов, щеше да е прекалено голямо изискване от нейна страна, но титлата й означаваше много за него и тя бе доволна от това. Баща й бе човекът, който накрая се съгласи да предаде титлата на бъдещия си зет — на съответната цена, разбира се. Тя мислено въздъхна. Нещата се бяха подредили добре. А и тя самата не се ли бе влюбила в него? Погледът й отново бе привлечен от мъжа й. Той още изглеждаше добре, бе хубав: висок, строен и мускулест. Женевиев се опита да си припомни вълнението, което бе изпитала, когато най-сетне се сгодиха, когато той я целуна за първи път и тя си помисли, че ще припадне. Но тогава тя бе толкова млада, толкова глупава и изпълнена с мечти…

Усмихна се замислена и отново хвърли поглед на профила на съпруга си — неподвижен, като че изваян от камък. Й веднага й се привидя София с нейните рисунки, с разочарованието й. Женевиев притвори очи и се извърна към прозорчето. Това бе едно от общите и за двете неща — любовта към изкуството. Толкова се зарадва, когато откри, че София, още от съвсем малка, обичаше да рисува; сетне, когато поотрасна, дойдоха картинните галерии, изложбите, пътуванията до Флоренция и до Венеция. Бавно преглътна; мечтата София да постъпи в добро художествено училище бе колкото на дъщеря й, толкова и нейна. Лична, тайна мечта, която сега, разбира се, бе рухнала. Навярно Феликс бе прав, но в полумрака на колата пръстите на ръцете й се сплетоха, извиваха се и се стискаха, кокалчетата побеляха, а ноктите се забиха в меката плът на дланите й. Нищо ли не може да направи както трябва? Феликс очевидно мислеше, че не може, Гюнтер заемаше позициите на баща си и тя можеше да види пелената на, макар и безмълвното презрение зад погледа му. Гюнтер винаги е бил момчето на татко. Но София бе нейна, винаги си оставаха приятелки. Отново сведе поглед към ръцете си, гледаше ги как се разплитат, насили се да изправи пръсти и да ги положи върху полата си, да се успокои. Може би щеше да получи възможност отново да се пребори с Феликс — по-късно, утре. Но тя винаги си е била все така непохватна, несръчна, изпълнена с боязън.

Женевиев отново се взря в изображението на лицето си върху прозорчето, неочаквано усетила голяма умора. А и предстоеше този прием, после — да се заеме с приготовленията за уикенда. С гузна надежда се почуди дали снегът щеше да продължи да вали и да натрупа, да затрупа и да затвори тесните пътища, които водеха до замъка. В миналото се бе случвало толкова често. Веднъж, преди много години, бяха отрязани от външния свят с дни. Тогава тя бе дете и бе изваяла красиви мечти от блестящата белота, която бе превърнала замъка Блец в нещо наистина красиво. Усмихна се меко на спомена. Но, в крайна сметка, тя бе графиня, с богат и хубав съпруг, с красиви, здрави деца, дори и с приказен замък, който да допълни картината. Хората щяха да се изсмеят, ако дори и за миг помислеха, че можеше евентуално да бъде нещастна. Но тя не бе нещастна, нали така? Не и след като притежаваше толкова много, не и с толкова много подаръци от съдбата. Това бе смешно.

 

 

Кристина се вторачи в образа си в огледалото на шкафа в банята. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й носеше бледия цвят на умората. Тя бавно втри малко крем хидратант в бузите, челото и по бръчките, които бяха започнали да образуват тънки пръстени по шията й. Не Смяташе, че мазната, лъскава помада отговаряше изцяло на рекламните твърдения, но все пак бе по-добре, отколкото нищо. Може би ако успееше да си ляга преди полунощ поне няколко пъти седмично, щеше да види подобрения, но само при мисълта за това притвори очи. Още докато го стори, чу бавните, препъващи се стъпки на майка й, които се чуваха, в дъното на стълбището, долови и тупуркането на бастуна й — чук-чук, чук-чук. Понякога на Кристина й се струваше, че това ще я подлуди.

— Ще закъснееш ли тази вечер…?

Мълчание.

— Кристина, чуваш ли ме?

В един миг тя се изкуши да не отговаря, да продължи да се преструва, че не чува сухия, стържещ, заядлив глас на майка си, който съсипваше и малкото спокойствие, към което се стремеше.

— Не, няма да закъснявам.

— Снощи, като се върна, бе почти три, чух те да влизаш.

— Знам, майко, познавам часовника.

— Отново ли ще се срещаш с него?

Тонът й сега бе по-висок и Кристина се досети, че майка й сигурно се бе навела напред, облегната на бастуна си, така че да може да чуе по-ясно отговора на дъщеря си.

— През уикенда.

Лъжа. Маноло спря да излиза с нея преди три седмици. Бяха спали заедно няколко пъти, а сетне телефонните му обаждания просто престанаха.

Кристина пое дълбоко дъх; той така и така заминаваше от Виена, връщаше се в Испания, получил назначение в родината си и, разбира се — при жена си. Старата позната история. Ако бе казала на майка си истината, щеше да последва конско, едно дълго конско за стандартите и за морала и за това какво си въобразява тя, че прави с живота си?, че и по-лошо: възрастна, прекалено възрастна, сякаш ставаше дума за някой изтощен кон, който вече е надживял годините, в които става за работа.

Може би ако скъпата майчица, с нейната безгранична мъдрост, не я бе насилила да се омъжи тъй рано, нещата щяха да се развият по-различно.

Беше деветнайсетгодишна, а Фредерико — на средна възраст, свръхобразован член на дребна аристократична италианска фамилия. Тя бе красива, а Фредерико — богат. Чудесна двойка. Най-съществено е човек да се омъжи добре, казваше майка й, имайки предвид, разбира се, че това се измерва с богатството на потенциалния съпруг или съпруга. Фредерико бе очарователен и изискан по-много официален, някак скован начин. Скучен. Тя се питаше защо бе така: богатите мъже често бяха или скучни, или непривлекателни, или самотни, или прекалено предпазливи, сякаш светът бе преизпълнен с хора, които дебнат да ги лишат от богатствата им. Домът му — голяма селска къща, покрита с червени керемиди, гледаше към море от лозя — бе също тъй скучен, дори прекалено обикновен, дом на ерген, в който липсваше очарование и веселие и имаше твърде малко любов или топлина. А с изминаването на месеци и години тя бе започнала да се чуди дали Фредерико знаеше значението на понятието чувство, да не говорим за любов. Той си живееше своя живот, а тя — нейния. От време на време я посещаваше в покоите й и правеха любов по някак си механичен начин, плод на навика, но инак почти не се докосваха. Никога не се целуваха. Но Фредерико поне не бе нелюбезен, а понякога дори изоставяше пестеливостта си и ставаше изненадващо щедър.

Когато я обзе споменът за онези дни, сухи като пепел, процеждащи се като пясък през съзнанието й, тя притвори очи и стисна силно клепачи.

Кристина премигна и, загледана с празен поглед в изображението си в огледалото, положи паста за зъби на езика си, а сетне ядно я изплю в мивката. Бе направила усилия с Фредерико, наистина се бе опитала. Но той сякаш бе решил, че бе вече стар — на четирийсет и шест години! — и че му е твърде късно да се променя. А тя пък бе прекалено млада и твърдоглава, за да се откъсне от един свят, който с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече и повече. Господи, каква самота! Може би ако за начала го бе обичала поне малко…

Накрая се разведоха и кръглото изпито лице на Фредерико не изразяваше нито задоволство, нито недоволство, а понеже семейството му се бе погрижило тя да не сключи брачен договор преди сватбата им, след седемте години брак тя се озова буквално без петак. Майка й бесня безполезно, че щяла да го съди, но знаеше, че щеше да е безполезно, а и не искаше да има скандал, затова в края на краищата насочи гнева си с пълна сила срещу Кристина, защото не се била постарала достатъчно.

Завърна се накрая у дома, във Виена, защото нямаше къде да отиде, и в един кратък, храбър период от живота си, лелееше мисълта да избяга, но в крайна сметка не й достигна кураж. Изкара курс за секретарки и освежи познанията си по чужди езици, нещо, в което бе добра. След това за пръв път през живота си си намери работа. Тогава бе на двайсет и седем години — бе преди десет години.

Кристина се отдръпна от огледалото и се огледа с критичен поглед. Потисна въздишката и постави още малко руж върху все още приятните черти на лицето си, сетне малко грим, малко туш да подчертае очите, малко червило на име Rot Dame, което винаги я караше да се усмихва и правеше устните й прекалено червени.

— Колата ти е тук…

— Идвам, майко.

Идвам, идвам, идвам.

Колко пъти се бе питала защо все още седеше тук и продължаваше да понася обтегнатите, умиращи взаимоотношения с единствената реална личност, която й бе останала на този свят. Дали истинската причина не бе липсата на пари? За да живее човек добре във Виена, трябваше да бъде забелязан, че живее добре — например че жилището му е в подходящия квартал, да бъде виждан в подходящи ресторанти или да върви по Кертнерсщрасе с малкото си кученце, облечена в палтото от норки. Кристина се усмихна кисело; тя може и да не разполагаше с последните две неща, но със сигурност живееше в подходящия квартал и притежаваше апартамент на два етажа в Първи район, който гледаше към Щадтпарк. А и я водеха в подходящите ресторанти — невинаги най-подходящите кавалери, нито пък — с най-подходящата цел, но тя си мислеше, че просто спазва уговорката, която сама бе постигнала със себе си.

— Кристина — колата ти!

Потръпна — гласът на майка й се вряза в мислите й. Понякога се питаше дали живеенето в Първи район си струваше жертвата да живее с майка си. А понякога си мислеше, че е стигнала ръба на отчаянието…

Колата мина покрай двореца Хофбург и погледът й бе привлечен от светлините, които трептяха ярко зад прозорците. Нямаше покана за приема, по случай откриването на конференцията; като репортер на свободна практика не бе включена в дипломатическия списък. Докато излизаше, от колата, въздъхна тежко и поръча на шофьора да почака.

Кристина се втурна тичешком в сградата, размахала пропуска си като байрак, и влезе в кабинета си на първия етаж. В едно от чекмеджетата седяха два билета за опера, които бе забравила в бързината, докато излизаше от сградата този следобед. Независимо от това какви жертви щеше да направи за Фриц тази нощ, когато най-сетне положеше глава на възглавницата си, поне щеше да може да сънува една вечер с Тоска. Трябваше й повече от час, докато се сдобие с билетите, тази сутрин опашката бе необичайно голяма; и едва не закъсня за първите оперативки.

Докато затваряше вратата с трясък, едва не изкълчи крака си върху мраморния под. Присви се за малко от болка, но сетне с облекчение разбра, че й нямаше нищо; въпреки това усети как запариха необясними и неочаквани сълзи. Те обаче бързо отстъпиха място на ядното й нетърпение от собствената й слабост. Кристина бавно и дълбоко пое дъх и закрачи внимателно по обратния път. Една отворена врата, водеща към офиса на британската делегация, зееше открехната, тя се намръщи, но сетне позна младата жена, която нетърпеливо чакаше до телекса.

— Извънредна работа, а?

Младата жена се обърна изненадана и бузите й поруменяха. Хубавица.

— Правя услуга на един човек, обещах да получа този телекс за посланика, макар да не е пряко свързан с конференцията. — Усмихна се тя. — Може би не си разбрала, но съм на работа към посолството, а не към делегацията.

— Е, в последните две седмици всичко е доста объркано — отвърна Кристина и й се усмихна на свой ред. Лаура ли й беше името?

— Мисля обаче, че през следващата седмица ще се установи нещо като порядъци ще се върна в своята канцелария.

— Дано си права — отвърна Кристина и додаде бързо: — Боя се, че трябва да вървя; не оставай до късно.

— Няма как… Имам да свърша и други неща… Което означаваше или приема по откриването, или някой мъж, разбира се.

Кристина отвърна с машинална усмивка и затвори вратата.

Лаура бе преуспяваща жена в един мъжки свят; беше и много привлекателна, което бе необичайно за жена дипломат — може би това се дължеше на факта, че жените в този занаят се броят на пръсти, помисли си разсеяно тя. Е, Лаура поне разполагаше с нещо, на което да разчита, дори и да останеше сама, а това бе съмнително.

Кристина затаи дъх, докато слизаше по масивните каменни стъпала, потиснатостта й отново се появи с неясните си и заплашителни очертания. Опита се да превключи мислите си към операта, към Фриц, към годината на конференцията, която се очертаваше пред нея и която, както се бе опитала да се самонавие, бе изпълнена с перспективи. Нови надежди, нови мъже. Защото, в крайна сметка, тъкмо това желаеше — мъж. Вече не се преструваше пред самата себе си. Не бе, а и никога нямаше да бъде от онзи тип жени, които преследват кариера. Но сега вече това трябваше да бъде нейният мъж, не нечий друг, не и някой, който в един ден да навлезе в живота й, а в следващия — да го напусне. Да я използва. Беше имала достатъчно такива и винаги с глупавата част от сърцето си се бе опитвала да се самоубеди, че най-сетне те ще пожелаят самата нея, а не само страстта, само плътта й. А тя бе страстна, знаеше го много добре. Притискаше се силно към всекиго, сякаш никога не бе имало никой друг, гласът й се издигаше все по-високо и по-високо, сякаш бе последният път, сякаш никога повече нямаше да прави любов.

Излезе в тъмнината и студеният въздух сякаш й зашлеви плесница; докато крачеше към колата, очите й се изпълниха със сълзи. Понякога й се струваше, че умираше някъде вътре в себе си.

 

 

Сам стоеше колеблив на прага на балната зала в Хофбург, погледът му търсеше посланика из все по-сгъстяващата се тълпа. За щастие ръководителят на делегацията бе висок мъж, доста над метър и осемдесет, и Сам го откри лесно.

— Посланик Гърни…?

— Сам, радвам се да те видя. — Той посочи с ръка към събиращата се тълпа. — Хубав прием ни е спретнал кметът.

Очите му огледаха изпитателно лицето на по-младия мъж. Сам успяваше някак си да създаде впечатлението, че сякаш току-що е държал бебе на ръце. Може би изглеждаше малко поуморен, а може би и раздялата с жена му да бе прибавила някой и друг бял косъм в косите му, но така бе по-добре, отколкото да се намираше на онова дяволско сиво плато, от което току-що бе слязъл.

Посланикът бе виждал жената на Сам веднъж, в Ню Йорк, и, както си бе помислил тогава, тя се оказа доста забележителна; отегчена и сочна, прекалено чувствена, като презрял плод. А когато Натали Мейджърс се усмихваше, тя някак си плъзваше език по зъбите си, сякаш се наслаждаваше на някакъв забранен плод. Не бе жена, за която човек да се ожени, не и ако иска да живее щастливо. Мисис Мейджърс бе от сорта жени, които да държиш в апартамента на покрива на блока^[2], с палто от норки в гардероба и кредитна карта за Блумингдейл в джоба. Когато свърши с игричките си и на мъжа й му дойде до гуша, тя го остави с бебе на ръце, бебе, което преди всичко изобщо не бе искала. Сам бе понесъл всичко това и някак си бе успял да се справи, макар обстоятелствата да не бяха най-подходящите за един много умен американски дипломат. Но времената се променят. Преди трийсет години това не можеше да се случи, но пък преди трийсет години светът бе съвсем различен.

Посланикът се усмихна на Сам и се запита дали знаеше, че преди да го върже, Натали бе имала любовна връзка с една от едрите риби в Белия дом. Бяха я изхвърлили, защото жената на Донахю разбра, но има късмет, че историята не попадна във вестниците. Не, Сам определено не бе сполучил.

Погледът на Дан Гърни се отмести за малко върху още един член на неговата делегация — Карл Нилсен. Карл бе съвсем различен тип — хладен, спокоен и ерген. Дан се усмихна на себе си, защото инстинктивно знаеше, че съветникът му никога нямаше да се остави да налапа въдицата, на която и да е жена. Беше прекалено хитър, за да се улови, и прекалено, дяволски пресметлив. И това му се отразяваше положително, защото колко му е да изглеждаш добре, когато трябва да се грижиш само за себе си.

— Ами да, бива си го приемът — съгласи се Сам и полека се извърна, за да избегне втренчения поглед на посланика, потискайки зараждащото се раздразнение.

Всички очакваха да получи нервна криза, да се отдаде на чашката или нещо подобно, но това нямаше да се случи. Натали извърши своята мръсотия, той я посрещна мъжки и я преодоля. С всеки изминал ден започваше да се чувства малко по-добре. Това, от което не се нуждаеше обаче, бе тя да дойде и да отрови спокойствието му. Не и сега.

Сам мислено въздъхна и остави погледа си да заблуждае над онези, които бяха най-близо до него.

Можеше да дочуе няколко двойки, които водеха обичайните тривиални разговори, недалеч плътна групичка източноевропейци изглеждаха с прекалено ниско самочувствие в тъмните си костюми; бяха без съпруги и с бледи лица. Въпреки всичките промени, които ставаха, той все още ги съжаляваше малко; трудно бе да се следват правилата на тия приеми, трудно бе да се върнеш в празния, безличен апартамент, където да не те очаква жена, която да отнеме от напрежението ти. Повечето от жените на дипломатите от Източния блок бяха обречени да си седят у дома. Може би Партията още не се доверяваше на техните другари толкова, колкото на тях им се щеше Западът да си помисли, че им вярва. Той бавно преглътна, съзнавайки, че и самият той беше без съпруга, но това поне бе по негов собствен избор. Разтворените обятия на Натали му приличаха на минно поле, готово всеки момент да се взриви в лицето му.

— Как е Джоана?

— Добре, сър.

— Ако имаш някакви проблеми, просто ми кажи… — Дан Гърни отмести поглед от Сам, сбърчил чело. — … А сега, мисля, че трябва да следваме правилата на играта… — Той се усмихна. — Ще се видим по-късно.

Сам разбра тънкия намек и се отдръпна от посланика, доволен да се отдалечи от изпитателния му, макар и благ поглед.

Но Дан Гърни в този момент не мислеше за първия секретар на делегацията си, а се бе оставил глупашки да се върне отново към собствената си болка. Удивляваше се колко лесно му бе да си представи, че бе до него, както винаги, а понякога, понякога той дори забравяше, че Джуди бе мъртва; напоследък това ставаше все по-рядко и по-рядко и той бе доволен, защото не му се нравеше пробуждането на онази сърцераздирателна болка, появяваща се, когато осъзнаваше, че нея изобщо я няма. Погледът му огледа залата, хората, неясните очертания на лицата. Как щеше да й се хареса всичко това — най-сетне човечеството бе открило, че се превръща в заплашен от изчезване вид и бе решило да вземе мерки.

Веднъж му бе казала с типичния си тих, но решителен тон: Не ви ли интересува, че всички започваме да се задушаваме в собствените си боклуци? Тогава не й бе обърнал внимание, но тогава никой от най-отговорните хора не обръщаше внимание, когато ставаше дума за умиращата природа, за замърсения въздух и за свиващите се тропични гори. Еколозите винаги бяха поставяни в една лодка с революционерите и побърканяците, никой още не бе чул думата озон. Досега, разбира се — защото това най-сетне бе станало политически въпрос и всеки политик трябваше или да позеленее, или да тури кръст на кариерата си. И от сега до есента 124-те страни, представени на конференцията, трябваше някак си да направят по-голяма крачка — отвъд Хагската декларация — и да създадат на практика ново управленско звено със задачата да наложи защитата на природната среда.

Дан се усмихна леко; Джуди най-сетне бе постигнала своето. Умирайки, тя му бе предала тревогата си за всички неща, които той цял живот бе приемал за дадености. Но това не можеше да я замени. И може би такава бе цената, която той трябваше да плати.

 

 

Сам се огледа да си вземе питие. Устата му бе пресъхнала и той усещаше някъде дълбоко тихия тътен на зараждащото се главоболие. Натали бе този тих тътен. Той разсеяно се почуди дали имаше хора, които наистина да ти действат зле, които да те накарат да се почувстваш физически немощен; или може би тези връзки бяха обречени още от самото начало, нещо като неизлечима болест. Мислите му се върнаха към посланика. Дан бе женен повече от трийсет години до смъртта на жена си преди две години и Сам бе сигурен, че нито преди, нито след това бе поглеждал друга жена. Брак — дар от небето, помисли си кисело той, а сетне се позасрами, че бе завидял. Той имаше добрия шанс да служи под ръководството на Дан Гърни, който имаше блестяща репутация и в добавка — чувство за хумор, не и като предишния му шеф, който, ако се наложеше да взема решение, подмокряше гащите.

— Мистър Коен?

Сам се обърна и се оказа срещу лице, което не можа веднага да разпознае.

— Графиня Дорияни — помогна му тя.

Той усети как по бузите му избива червенина.

— Запознахме се на вечеря…

— Съжалявам много… — рече бързо той. — Даваше я австрийският посланик, нали?

Женевиев се усмихна.

— Точно така — кимна, — никога не е лесно човек да свърже дадено име с дадено лице, особено при тези обстоятелства — и сетне добави бързо: — Съпругът ми винаги е казвал, че умът ми е като сито.

— Сигурен съм, че не е така — възрази възпитано Сам.

— Никой не е съвършен, мистър Коен — отвърна все още усмихната тя.

— Съпругът ви е заместник-ръководител на австрийската делегация, доколкото знам.

— Да.

— Предполагам, че поради това сте доста заета.

— Май е така, но това си е част от ролята ми, нали? Във всеки случай двете ни деца са почти пораснали, което ме улеснява — не съм като някои от младите съпруги тук.

— Всъщност, аз самият имам двегодишна дъщеря.

— И съпругата ви е с вас тази вечер?

— Жена ми е в Ню Йорк.

— Разбирам, но тя и дъщеря ви ще се присъединят към вас скоро, нали?

— Боя се, че жена ми ще остане в Щатите, разделени сме, но дъщеря ми е с мен, тук.

Той въздъхна леко, като забеляза, че бузите на графинята започнаха да поруменяват.

— О… разбирам…

Но тя изобщо не разбираше. Вътре в себе си Женевиев се притесни. Бе изпуснала езика си и бе поставила и двамата в неудобно положение.

— Това ни устройва — рече с усилие той.

— Извинете ме, мистър Коен. — Тя се запъна. — … Не исках да си пъхам носа, където, не ми е работа.

— Наричайте ме Сам, моля. — Устните му се разтеглиха в усмивка. — А и няма никаква нужда да се извинявате.

— Сам… — повтори тихо тя.

Ала името му не прилягаше леко на езика й, през цялото време в ума й се въртеше мисълта за това, че той трябва да се справя сам с двегодишната си дъщеря. Помисли си за жена му в Ню Йорк, напълно свободна и изглежда — никак необезпокоена. Женевиев се почувства малко шокирана. Никога не й бе минавало през ума, че може да остави семейството си, особено пък — София. В съзнанието й пропълзя угризение, когато осъзна какви форми добиваха не особено оригиналните й мисли. Тя никога не би могла да напусне и Феликс, разбира се. Никога, това би било невъзможно. Той бе като слънцето, луната и звездите, а децата и тя самата неизбежно се въртяха около него.

— Мисля, че ни очаква трудна вечер — рече Сам, променяйки с лекота темата на разговора.

— Да, смятам, че ще е така — погледна го отново нервно тя. — Всъщност, най-добре ще е да се върна при съпруга си — очакваме всеки момент германския посланик.

— Всичко хубаво — отвърна насмешливо Сам, когато тя се обърна да си върви, но се изненада, че тя отново се обърна към него.

— Знаете ли какво, ако понякога ви потрябва помощ за малката, много ще се радвам да ви помогна.

Той кимна с благодарност и се загледа подир нея — тя внимателно си проправяше път между групичките от хора. Досущ като птица. Сетне извърна поглед от напрегнатата й фигура и вдигна очи нагоре — към великолепно изрисуваните тавани и ослепителните полилеи, разположени на равни разстояния един от друг.

Ако си спомняше добре, дворецът Хофбург притежаваше знаменита история. При триумфалното си влизане в старата столица на Хабсбургите Хитлер бе произнесъл първата си реч към развълнуваното множество, което го приветствало, на един от балконите; когато кавалкадата от коли на католическия фюрер минавала през Виена, приветствала я тържественият звън на камбани. Сам премигна; може би той дори бе крачил по същия под, сред подобна бляскава тълпа, само дето човек като Сам не би бил допуснат на разстояние един изстрел от него.

Сърцето му се сви, като си помисли за майка си. Някога тя живееше в Берлин и малко преди Аншлуса през 1938-а се премести при роднини във Виена. Все едно да хвърлиш масло в огъня. Бе изрусила косата си в опит да надхитри нацистите и, учудващо, това бе подействало поне за известно време, но в крайна сметка тя и семейството й бяха предадени и накрая Рут Краус бе хвърлена в концентрационния лагер Маутхаузен — от лятото на 1944-та до освобождаването й от съюзниците през 1945-та. Първият й мъж и четиригодишната й дъщеря обаче нямаха нейния късмет. Изобщо не можа да ги види повече. Никога не бяха нарушавали закона, му бе казвала тя, винаги са били добри граждани, но в края на краищата това нямало никакво значение, защото винаги са си били чифути. Онези никога не забравяли това. Някъде в Трети район на Виена имаше апартамент, който принадлежеше на семейството на майка му, но бе безсмислено да предявява претенции за него. Веднъж бяха опитали безуспешно.

В един кратък, тъжен момент Сам бе разтърсен от спомена: в съзнанието му изплува лицето й, когато тя му бе разказала цялата история; тогава той бе твърде малък, за да разбере — но помнеше неутешимия й плач, който го бе покъртил. Ридаеше грозно, с мъчителни хълцания — сякаш неговите въпроси бяха отворили шлюзовете на времето. И той никога повече не й зададе подобни въпроси.

Погледът на Сам се стрелна към далечната фигура на жената, с която бе разговарял току-що. Трудно бе да съхраняваш омразата, да поддържаш живи ужасните спомени, особено в присъствието на една тъй невинна и очевидно наивна жена като графиня Дорияни. А и тя бе своеобразна жертва; спомняше си доста ясно съпруга й: висок и студен негодник.

 

 

Температурата бе паднала под нулата и Лаура се загърна по-добре в палтото; излизаше изпод масивните каменни арки на Хофбург към Рингщрасе. Духаше вятър, който я пронизваше. Изведнъж се почувства уморена и изпита носталгия, което някак си я изненада. През уикенда бе отишла с кола като туристка в двореца Шьонбрун, бе крачила под сенките на съвършено симетричната сграда към поляните отвъд нея. Краката й я бяха отвели покрай грижливо подстриганите градини нагоре към Глориет, откъдето можеше да се види синята, панорамна гледка към града. Ръцете й се вкочаниха. По пътя към дома се отби в едно кафене и изпи две чаши кафе с бит каймак; сред старите дами, семейните двойки и дима тя си мислеше за дома. Накрая отмести поглед към витрината и към сградата на операта на отсрещната страна на улицата. Преди много време някой някъде бе нарекъл Виена Градът на мечтите, но в този момент бароковата му красота бе някак сива, лишена от всякакви мечти, а улиците — почти пусти. Досущ като музей.

Устните й се извиха в нещо като усмивка. Андрю би й се присмял, смяташе я за твърде емоционална, с прекалено развито въображение.

Лаура потрепери при неочаквания порив на вятъра, който раздърпа дрехите й.

Той й липсваше, дори повече, отколкото бе предполагала. Но въпреки това тя взе решението да приеме назначението във Виена и да отложат сватбата; трудно бе да откаже това назначение, особено след като то означаваше да заеме поста на втори секретар — най-младата на такъв пост от випуска им, а и той включваше съставянето на политически доклади, нещо, на което бе започнала да се наслаждава, след службата си в западноевропейския отдел на Форин офис^[3]. Андрю обаче реагира толкова спокойно, тъй дяволски хладно на всичко това. Вбесяваше се, че тя трябваше да решава. Не и Андрю, никога — Андрю. Колко мило от страна на милата, стара съдба, че й бе позволила да се влюби в колега дипломат, който падаше и малко женомразец, що се отнася до работата.

Пое дълбоко дъх. Дори и той не успя да скрие напълно изненадата си, когато в крайна сметка тя прие назначението. Не смяташе, че би могла да го стори — да избере кариерата си вместо него. По своя собствен, неподражаем начин Андрю я бе подтикнал към това, но и двамата не искаха да го признаят. И ето че сега тя трябваше да провери и себе си, и него. Поне, слава на Господа, неговият престой в Лондон бе удължен с шест месеца и нямаше да го пратят с тригодишен мандат някъде на край света — тогава щеше да е практически невъзможно да се виждат.

Лаура се засмя безгласно. Някак си не можеше да си представи Андрю да допусне да го изпратят някъде на край света, това не се вписваше в бляскавата кариера, която сам си бе предначертал. Веднъж на шега тя му спомена за назначение в Лагос и той едва не пребледня като платно. О, не, не и Андрю! Не и в онази ужасна горещина, с мухите, хаоса, отегчението.

Лаура тъжно и уморено въздъхна. Ето че сега, помисли си тя, вършеше нещо глупаво. Може би ако Андрю бе вдигнал телефона, когато му позвъни, може би ако само си бе у дома, когато го потърси повторно, тя нямаше да приеме поканата за вечеря; сега обаче бе вече късно да се откаже. Хотел Империал изплува пред нея, пищен и облян в светлина, тя преглътна бавно, а краката й машинално я отведоха в просторното фоайе с мраморен под.

Срещата й с Ралф бе плод на случайност; той блъсна колата й на паркинга в Шьонбрун и след обичайната размяна на реплики, я покани за компенсация на вечеря. Тя отказа, но в понеделник той й позвъни в службата и тя накрая се остави да я склони. Това се дължеше най-вече на гласа му — бавен, чуждоземен, ленив — както и на ехото от сигнала свободно, свободно, свободно, който телефонът на Андрю продължаваше да излъчва.

Тя отметна снопа черна, гъста коса назад, върху раменете си и преднамерено насочи мислите си към обаждането на западногерманеца. Ралф бе кротко настоятелен и кротко изкусителен. Имаше такъв глас, помисли си тя, който можеше да рисува картини на удоволствието с безкрайна лекота — в крайна сметка тя бе приела поканата му, прелъстена от копринените му слова. Защото, разбира се, тъкмо така си беше. Дори когато зави надясно към малкото барче, тя усети как по бузите й избива гузна червенина, сякаш вече бе извършила греха да спи с този тъй търпеливо очакващ я мъж, сякаш гласът му не само бе изрекъл, но и бе извършил всичко.

Тогава го забеляза — широкоплещест, силен, видя как широката му уста се разтвори в бавна усмивка. Не биваше да идва, знаеше това. Този мъж, тази ситуация — беше все едно да газиш несъзнателно из опасни води. Но Андрю й бе оставил прекалено малък избор. Лаура погледна към мъжа на име Ралф и изцеди една усмивка. Изведнъж у дома й се видя много далеч, изведнъж с изгаряща яснота тя осъзна, че не искаше да бъде във Виена. Градът на мечтите. Гърлото й се сви от тъга, а лицето на Андрю се понесе без усилия из мислите й, когато почувства топлата влага на устните на този мъж — този непознат — върху ръката си.

Бъди проклет, Андрю, проклет бъди!

 

 

Елизабът премина покрай група познати лица. Погледът й се стрелна към Джон, който още седеше в другия край на вече пълната бална зала. Усети, че отново можеше да поеме дъх, почувства как лицето й полека си връща цвета и се зачуди отново на това с каква лекота спомените вършеха своите номера. Сякаш сърцето й бе спряло, сякаш се бе отворило и — уязвимо — очакваше само него. Карл.

Тя влезе в съседната банкетна зала и се приближи до голямата маса в центъра й. Върху бялата ленена покривка бяха подредени сребърни прибори, вкусно приготвена храна и тя се улови, че погледът й незаинтересовано се плъзга по безчислените плата с пушена сьомга, по купите със захаросани плодове, по желираните патици, малките пастички и изисканите шоколади с пълнеж, но сетне погледът й спря в безмълвно възхищение върху централното блюдо: ледено изображение в мащаб едно към едно на орел, стъпил в езеро от черен хайвер. Не ще и дума, това бе орелът на Хабсбургите и тя се усмихна малко кисело, преди да заеме място зад групата, която необичайно търпеливо чакаше в края на бюфета; чувстваше се сякаш изпразнена, но не и гладна. Чакането бе бягство от празните разговори и от Джон.

Като си помисли за мъжа си, по лицето й незабелязано се промъкна угризението. Запозна се с него една година по-късно, една година след Карл; кой знае защо винаги бе мислила за времето по такъв начин. Знаеше, че не е честно, не и след това развитие на нещата. Джон заслужаваше повече. Той седеше срещу нея на някаква официална вечеря и само от начина, по който я погледна, тя разбра, че щяха да се видят отново.

Ако бе останало на нея, тя не би направила нищо, за да се видят, защото желаеше някой, който да възкреси страстта, да възкреси изживяното с Карл, а Джон не бе от този тип хора, разбра го още от самото начало. Любовта на Джон бе от по-сигурен, по-нежен вид. Но той започна да я ухажва и тя се почувства поласкана.

Беше с дванайсет години по-възрастен, преуспяващ дипломат от много богато семейство. Прадядо му, американец от английски произход, буквално открил златната жила в онези луди времена край Юкон, изгубил ръката си от измръзване и гангрена, сетне се върнал, сломен от носталгия, уморен и стар. Ала Уилям Торнтън, или Стария Бил, както Джон обичаше да го нарича, не бил чак толкова уморен или стар, за да не се ожени, и като доказателство за това бил наследен от трима сина, между които разделил непрекъснато растящото и грижливо инвестирано богатство. С всяко следващо поколение семейство Торнтън ставаше все по-богато и по-уважавано.

Елизабът предполагаше, че Джон е бил заинтригуван от липсата й на интерес към богатството и връзките му. Това бе необичайно. Но в същото време бе и вярно. Няколко седмици тя не прояви никакъв ентусиазъм към познанството им, но Джон продължи да упорства и тя свикна с него — с любезността му, с щедростта и дори с любовта му. Беше се влюбил в нея още в самото начало и бе трудно да се пренебрегне човек, тъй искрен и тъй добър, като съпруга й. Защото Джон бе добър и това винаги я караше да се чувства гузна. Сякаш той знаеше… Но и търпението на Джон си имаше граници: една вечер той просто й каза, че разбирал, че тя всъщност не се интересува от него, че само си губел времето.

Той прекрати връзката им моментално и на място — любезният, добрият, предвидимият Джон. Тя остана безмълвна и невярваща, когато той затвори вратата на колата си и подкара. Няколко мига стоя неподвижна на тротоара, а лекият като шепот ветрец си играеше с косите й и отнасяше парфюма му надалеч. Тя чака два дни, два дълги, мъчителни дни, през които се бори с гордостта, егоизма, глупостта си и в крайна сметка с онова нещо, което се нарича любов. Накрая му се обади по телефона — беше все едно да се опита да го достигне и докосне през непрекъснато разширяваща се пропаст. Спомни си как тупкаше сърцето й, защото изведнъж бе осъзнала, че Джон Торнтън означаваше наистина твърде много за нея.

Ожениха се шест седмици по-късно, две седмици преди Джон да получи назначение в Мадрид.

Пръстите й стиснаха бялата салфетка. Искаше й се изобщо да не бе срещала Карл, да не го бе познавала, защото тя и Джон бяха щастливи, въпреки промъкващите се призраци на спомените. Но не можеше да промени станалото, не можеше да заличи изреченото и случилото се. А и някъде дълбоко в сърцето си Елизабът знаеше, че и не искаше да го направи.

— Здравей, Елизабът!

Елизабът се обърна, осъзнала, че бе уловена на място. Кръглите, малко изпъкнали, кафяви очи на Мадлен Линдал я огледаха с очевиден и едва прикрит интерес.

— Мадлен, как беше в Швеция?

— Студено, тъмно, скучно… по-добре е човек да прекара цяла година на този панаир, отколкото да си стои у дома — въздъхна тя. — Но, все пак Швеция е моя родина.

В отговор Елизабът сухо се изсмя. Мадлен бе по произход французойка, бе прекарала детството си в Англия и след като се появих с трясък в обществото, се бе омъжила за Олаф — защото той бе най-сладкият от всички останали мъже, които познавала. Мадлен рядко поменаваше някого с добра дума. Винаги бе застрашително остроумна и невероятно слаба. Като бръснач. Неуморимата съпруга, неуморимата домакиня, неуморимата благотворителка. Класически образ от Вог^[4]. Съпругът й бе чаровен и безкрайно търпелив и Джон го харесваше заради непоклатимата му симпатия към Запада, независимо от неутралитета на страната му. Бяха се запознали в Мадрид по време на преговорите по военните и човешките права, водени миналата година.

— Как са Джон и Кристофър?

— И двамата са добре. А Олаф?

— Същият си е — моят скъп съпруг никога не се променя, но всички трябва да си носим кръстовете.

— О, Мадлен, не е честно — отвърна Елизабът и поклати глава.

— Знам, знам — отговори малко глуповато по-възрастната от двете, а сетне бързо добави: — Между другото обожавам роклята ти — ако не се лъжа, е от Виктор, Еделщайн — сигурно струва колкото малко съкровище.

Елизабът преглътна и усети как лицето й почервенява като рак. Мадлен бе права, но тя не обичаше познатата точност на нейните предположения. Роклята наистина бе екстравагантна, но Джон бе настоял да я вземе, а и тя не можа да устои на изисканото творение от червена коприна рюш. Сетне победи угризенията си, като изпрати дарение на една от любимите си благотворителни организации.

Мадлен обаче остана сляпа за изпитваното от Елизабът неудобство и продължи да бъбри със скоростта и монотонността на влак експрес.

— Запозна ли се със заместник-ръководителя на австрийската делегация и жена му?

Вече превключваше на темата, която бе най-важна за нея — клюките.

— Не, но ще вечеряме с тях през уикенда.

— Титулувани са… поне съпругата… Доколкото разбрах, неговата титла май не е съвсем, как да го кажа, автентична.

— О, така ли? — рече отегчена Елизабът.

— Вчера пихме кафе с Клеър Картър…

— Как е Клеър?

Зададе въпроса, защото Клеър й харесваше, макар да се бяха срещали само веднъж-дваж. А и Клеър се нуждаеше от съчувствието на всички поради скорошното им преместване, което още не бе и завършило — с три деца под седем години, с отоплителна инсталация, която бе решила да топли само половината от просторния им, неприветлив апартамент. Когато Елизабът я видя за последен път, тя все още бе заобиколена от бавно намаляващата планина от картонени кашони.

— Потискаща — отвърна Мадлен. — Изглежда в крайна сметка Оливър няма да получи Брюксел и това може да означава завръщане в Лондон след конференцията.

— Но аз си мислех, че всичко е вече потвърдено.

— Очевидно — не е.

— Горката Клеър!

Назначение у дома, което ще означава солидно намаление във възнаграждението; да намериш квартира в Лондон на неимоверна цена, нови училища за децата… Клеър се молеше и се надяваше да не ги връщат у дома.

— Е, Елизабът, онова, което човек губи на едно място, го печели на друго, както се казва. В крайна сметка Лондон е далеч по-добре, отколкото Хартум, Ел Салвадор или Хо Ши-мин.

— Много остроумно, Мадлен, но и двете знаем, че нещата не са чак толкова прости.

— Те си знаеха, че е доста възможно да получат назначение у дома…

— Тогава защо изобщо се споменаваше Брюксел? Във всеки случай ще минат месеци и през това време всичко може да се случи. Бих рекла, че е твърде рано да се говори за нови назначения.

— Но всички ние зависим от прищевките на съответните външни министерства, Елизабът.

Мадлен бе най-отегчителна, когато възприемеше наставническия си тон.

— Знам това — тонът на Елизабът се оказа прекалено рязък.

— Ако мога да се изразя така, виждаш ми се нещо разсеяна тази вечер.

Елизабът въздъхна нетърпеливо.

— Така ли?

— Очевидно попаднах на теб в лош момент…

Очите на Мадлен заблестяха, което бе лоша поличба. Двете никога не се бяха харесвали една друга, просто имаха общи интереси в малкия, затворен свят, в който се налагаше да живеят. На Елизабът, винаги й се бе струвало, че се заобикаляха една друга предпазливо — тя с нежелание понасяше тривиалните ревности и наставнически поднесени клюки отстрана на по-възрастната, а Мадлен извличаше полза от по-малкия опит и вродената резервираност на по-младата.

— Може би си…

Най-сетне тя бе позволила да я провокират. При други обстоятелства би преразгледала отговора си, но сега не даваше пет пари. Зад Мадлен стоеше един мъж и Елизабът знаеше, че той очакваше нея, знаеше, че бе забелязал отегчението и едва прикритото нетърпение, изписано върху лицето й, бе съзрял и потъмнелите й очи, които говореха съвсем други неща.

— Здравей, Карл.

Промълви името му. Колко пъти бе мечтала за това, колко пъти бе изживявала наужким този момент…

Помисли си колко много неща можеше да изрази един глас, когато думите означаваха толкова малко; лицето й моментално пламна.

— Елизабът.

Усети върху себе си погледа на Мадлен, знаеше, че дори и тя бе усетила, че нещо не бе съвсем наред. Но това нямаше значение. Не и сега. Карл обаче заобиколи другата жена и й кимна леко.

— Бихте ли ни извинили?

При други обстоятелства Елизабът би се усмихнала на израза му, който в един миг постави Мадлен в комично положение. Но ръката на Карл вече бе обвила лакътя й, Мадлен бе изчезнала от полезрението й; той я отведе от масата, пъхайки в меката й, отворена ръка чаша бяло вино.

— Ако наистина си гладна, ще ти взема нещо.

Тя го погледна.

— Не, не, благодаря ти.

Толкова официално.

Между двамата се възцари тишина, могъща тишина, която като че излъчваше най-различни внушения, след като просторната зала сякаш се отдръпна, а морето от лица се замъгли.

Той се вгледа задълго в нея, а сетне се усмихна.

— Как си?

— Добре — отвърна тя, учудена от спокойния си тон, от това колко леко прозвуча думата. — Но не се запознахме в Хийтроу, поне доколкото помня.

— Извини ме — той направи пауза. — Не исках да поставям мъжа ти в неловко положение.

— Джон не изпада лесно в неловко положение — рече тя с известна доза сарказъм. — И освен това е наясно, че и аз, както всички останали, си имам свое минало.

Той се вгледа внимателно в нея, сякаш обмисляше с какво да продължи.

— Знаеш, че не съм забравил.

Тя възненавидя онази частица от себе си, която сякаш пламна от желание при думите му. За частица от секундата погледите им се срещнаха; беше като едно завръщане, като отваряне на клапа във времето — в онова време, когато сърцето й бе изцяло отворено за него.

— Беше много отдавна, Карл…

— Оставих нещата недовършени, знам това.

Тя не отвърна, защото споменът отново я жилна: припомни си с неочаквана и учудваща яснота онова чувство на невяра, когато той не й се обади, как бе чакала — сигурна, уверена, че не бе сгрешила, че той наистина я обичаше.

— Това сега няма значение, Карл, нали така? — усмихна се трудно. — И двамата продължихме напред и животът ни се промени.

Стори й се, че съзря как сянка на объркване помрачи хубавото му лице, но сетне този миг отлетя и той отвърна на усмивката й, а тя усети как дъхът й секва, защото в този миг й се стори, че той виждаше какво става вътре в нея.

— Бихме могли да обядваме заедно… заради миналите дни…

— Не мисля.

Погледът й се вдигна към питието, което държеше и тя видя как недокоснатото вино потреперва, как се плиска на малки жълти вълнички по ръба на чашата.

— Нищо особено, Елизабът, просто един обяд.

Само той можеше да произнася името й така, че да прозвучи богато, чувствено, силно.

— Не смятам така, Карл — рече отново тя и се почуди отново на спокойствието в тона си. Но устните му привличаха погледа й, без да ще; още помнеше.

— Помисли си отново — рече бавно той. — Ще ти се обадя.

— Моля те, недей.

Тя сведе поглед, а сетне се извърна и потърси с очи лицето на Джон сред безкрайното човешко море.

— Трябва да вървя — и тя остави чашата на празната маса до тях.

Когато тя си тръгна, той не каза нищо. Беше му отказала, но той щеше да се изненада, ако бе отвърнала другояче. Карл преглътна буцата, застанала в гърлото му. Елизабът го развълнува, а той не искаше да бъде развълнуван. Взе чашата с виното, което тя бе оставила тъй внимателно, и приятната течност се плъзна полека към стомаха му. Тя бе ядосана, а ядът й го бе възбудил, както някога; изведнъж той вече не бе в състояние да спре мислите в техния бяг назад във времето; бе изумен колко ясен бе образът, появил се в съзнанието му. Елизабът — под него, Елизабът — усмихната, топла, топяща се, нежна, извън всякаква мяра. Бавно облиза устните си. Почуди се как бе могъл да забрави толкова лесно. Карл остави погледа си да се зарее надалеч, към другия край на бляскавата бална зала, където би трябвало да бъде тя, застанала с чувство на дълг до съпруга си. Щеше да й се обади, защото не можеше да преодолее себе си. Защото я желаеше сега, желаеше красивите горещи, отворени устни на Елизабът.