Александър Белтов
Фосикър (6)

5.

Вечерта се прибра в добро настроение. Внимателно затвори след себе си и заключи. Приближи ухо до вратата и се заслуша. Навън бе тихо. Провери дръжката — заключено. Беше си изградил навик да проверява всеки път отново и отново. Съзнаваше, че това се превръща в параноя, но по-добре параноик, вместо пребит и ограбен.

Закачи шапката на закачалката, събу си обувките и захвърли суитшърта. Въздухът бе застоял, той отвори прозореца и отвън нахлу студен въздух.

С очи потърси Плетчо. Дребният паяк си стоеше на мястото — в горния ъгъл на рамката. Всичко изглеждаше нормално.

Няколко минути по-късно затвори прозореца и се доближи до масата. Придърпа стола и се тръшна върху него. Дисплеят беше тъмен, в режим „спестяване на енергия“. Слав знаеше, че това е измамно и компютърът работи с програмата за обединяване на клъстери. Самият той я бе запуснал, преди да излезе. Доказателство бе примигващата в бърз ритъм диодна лампа на хард диска.

Натисна клавиш и екранът светна. Гледката накара ръката му да увисне във въздуха. Вместо да види програмата си, на дисплея прочете думата „здравей“, а отдолу мигаше курсор за вкарване на команда. Изправи се рязко, като бутна стола назад. Наведе глава, после я извъртя настрани — все същото: „здравей“. Някой бе влизал!

С два скока пресече стаята и се озова в разхвърляната кухня. Пусна чешмата и пи направо от струята. Устата му замириса на хлор. Изплю се в мивката и се закашля. Задиша шумно, на пресекулки, като едва си поемаше въздух. Нямаше съмнение — някой е бил тук.

Влезе в банята и отвори вратичката на водните щрангове. Напъха ръката си и зашари във вътрешността. Напипа тръбите. Бяха влажни и студени. Малко по-навътре докосна кутийката, прикрепена към стената със скоба. Бутна я и се убеди, че е здраво захваната. Остави я на място. Затвори вратичката и се зачеса по главата. Това поне беше добре — неизвестният нашественик не бе намерил информацията му. Върна се в стаята и се зае да изследва всички кътчета. И тук не откри следи от чуждо присъствие. Въпреки че не отделяше много време за подреждане, знаеше точното място на всяка вещ.

Приближи се до масата и погледна в дисплея: все същата мистерия. Седна пред компютъра и подпря глава. Колкото и да бе невъзможно, някой бе пипал в него. Злонамерен ли беше или не, още не знаеше. Просто му бе оставил този поздрав и си бе тръгнал. Курсорът все така мигаше върху екрана.

Нищо от това нямаше логично обяснение. Не знаеше какво да прави и натрака на клавиатурата „здравей“. Не очакваше нещо да се случи, но някак му се прииска да отговори на натрапника. Известно време нищо не се случи и той се отпусна.

Тъкмо реши да напише някакъв язвителен текст, когато на дисплея се изписа: „Кой?“ Ръцете му увиснаха за втори път. Наистина беше пипано в компютъра и бе инсталирана някаква гадост.

— Мамка ти! — размаха юмрук.

Някой беше инсталирал чат-бот програма или нещо от сорта. И преди беше попадал на такава. Тези програми могат да имитират човешки диалог, но ползват заучени реплики. Компютърът му не бе свързан в мрежа и ботът би трябвало да е локално инсталиран. Как злосторникът е успял да влезе в квартирата, засега не беше ясно. Не се знаеше и защо го е направил. Какво иска да покаже? Надсмиване от някой конкурент?

„Кой?“ — продължаваше да свети на дисплея.

„Админ“ — написа Слав, за да отговори на бота.

„Здравей, админ“ — върна се отговор.

„Кой?“ — натрака Слав, за да продължи играта.

„Куче“ — светна на следващия ред.

„Наглост — помисли той. — Защо Куче?“ Създателят на чат-бота е имал чувство за хумор, продължи да разсъждава.

Наведе се и продължи да пише: „Цел?“, а на глас тихо изрече:

— Хайде, де. Какво правиш в компютъра ми?

„Събирам разкъсани данни в масиви информация“ — светна в отговор след секунди.

— Не лъжи! — подскочи Слав. — Моята програма събира данни в масиви — не ти! Глупак! — каза, макар да знаеше, че чат-ботът не може да чуе това.

Изправи се и доближи прозореца. Загледа се навън, като че там можеше да намери отговор. Постоя малко така и после се върна пред компютъра. Там още светеше подигравката на злосторника: „Събирам разкъсани данни в масиви информация“.

Точно това вършеше Слав с помощта на написаната от него програма. Съзнаваше, че не е съвършена, но дори с множеството дребни бъгове и с променливия си успех работеше. А сега някой е пипал и изложил всичко на риск. Ами ако по някакъв начин беше повредил програмата? Ако сега тя не може да обработва информацията, или започне да забива без причина? Да се изключва? Самият той беше писал програмния код, но за да компилира отново програмата, трябва време. Ами Нели?

„Кой те активира?“ — пръстите на Слав заиграха по клавиатурата.

„Ти“ — на мига получи отговор.

— Пак лъжа! — кресна в монитора и размаха юмрук. Ботът пробва тактиката на объркването. Елементарен подход в нескопосан опит да се премине успешно тестът на Тюринг. Обърканият човек би приел всякакви внушения, най-вече, че за събеседник има себеподобен.

„Ти“ — продължаваше да свети на дисплея.

С празния си поглед Слав се вторачи в него. Опитваше се да измисли следващия си въпрос. Това не може да бъде вярно, но… все пак. Захлупи дисплея на лаптопа и компютърът премина в режим „готовност“.

„Какво става тук, мамка му!“ Затвори очи и опита да се върне назад във времето. Последната му работа с програмата бе, преди да излезе за срещата с Халил. Оттогава не се бе прибирал вкъщи. Самите файлове бе източил от провисналите кабели на информационно трасе, минаващо под моста на Сточна гара. Не знаеше там да има важни обекти, но трасето бе достъпно и той се беше прикачил. Все нещо можеше да изскочи. Всъщност, от всякъде можеше да излезе. Работата му до голяма степен зависеше от случайността и той го бе приел. Оприличаваше действията си на златотърсач. От него усилията, а от късмета — предполагаемите резултати. В такава схема няма никаква логика, а най-вече справедливост. Като помисли за справедливост, горчива усмивка застина на лицето му. Тази дума бе излязла от речника на хората като безполезна. Това е една от най-дълго съществувалите химери на човечеството. За съжаление, една от най-експлоатираните. В днешно време никой не би се залъгал с нея. Какво е значението на думата, самият той не можа да намери подходящ пример. В съзнанието му имаше само смътен, имагинерен образ, какво би трябвало да представлява справедливостта. Единствено смъртта на човека, заради когото сестра му сега бе „жив труп“, би могъл донякъде да се доближи до еквивалента на това понятие.

От мисълта за Нели му се догади и краката му отмаляха. Подпря се на масата и си пое дълбоко въздух. Постоя известно време и вдигна глава. Трябваше да се стегне.

Започна да обикаля около масата, без да изпуска компютъра от очи. Направи няколко обиколки, като се опитваше да разреши загадката, но така и не можа да стигне до логическо обяснение. „Трябва да е просто! Нещата винаги имат възможно най-простите обяснения, както гласи постулатът на Окам.“ Отвори капака на лаптопа и изчака мониторът да светне.

„Ти“ — все така нахално искреше думата и сякаш невидим показалец сочеше гърдите му.

Той започна да масажира сърдечната си област. Лъжа бе това твърдение, но може би… Може би не злосторник, нито вирус, може би… Да, има едно просто обяснение, а то е, че програмата, нарекла се Куче, е дошла от останките на нечии информационни архиви. Това бяха именно останки, а не информационни боклуци, както лекомислено се бе изразил Халил. И сега останките на Куче се бяха събрали в общата си цялост на програма. Само по този начин твърдението, че самият той го е активирал, намираше смисъл.

„Какво си ти?“ — написа Слав и доближи лице към екрана.

„Наричай ме Куче.“

„За какво си създаден и кой те създаде?“ — продължи да пише той.

Така нареклото се Куче не отговори.

„Не зная, админ“ — светна на дисплея след известно време.

Слав се отпусна. Едва сега разбра колко бе уморен.

„Ти знаеш ли отговора?“ — бе последното, което се изписа на екрана.