Александър Белтов
Фосикър (12)

11.

Вечерта едва се довлачи до вкъщи. Уморен и смазан от срещата с прихващача, бе минал да вземе такъмите си от квартирата и въпреки всичко беше ходил на лов. Беше успял да използва при търсенето и другата джаджа — конвенционалната вендуза. Слав я закачи за кратко на няколко места, тъй като при нея времето за работа нямаше толкова голямо значение, както при ОВето. Тази вендуза използва индуктивна връзка и по този начин не се налага да пробива изолацията на кабела. Трябва само да доближи вендузата и я подържи успоредно с кабела цел за известно време. При работата си с нея, рискът да бъде заловен е значително по-малък. По правило обаче, почти нищо полезно не може да се изтегли от тези кабели. Дори невинаги стигаше до активни устройства. Основната му цел си оставаше оптичната мрежа на града и нейната свързаност към големите обекти.

Кабелите на неработеща телефонна кабина и терминал от касата на голям магазин, докато се суетеше с дребни покупки и непохватни свалки с отегчена продавачка, бяха част от местата, където беше опитал късмета си с конвенционалната вендуза. Твърде съмнително му се струваше да е успял да засмуче нещо с нея, но проверката щеше да покаже това. Никога не знаеш какво има в мрежата, докато не я изтеглиш, казват старите рибари. А и никога не знаеш, докато не сглобиш милионите разкъсани фрагменти, би допълнил Слав.

Вкъщи отиде до машината и се тръшна на стола. Капакът бе отворен, дисплеят — в режим „неактивен“ и затова черен. Зеленият диод на хард диска примигваше издайнически и показваше активност. Той чукна произволен клавиш и екранът светна.

„Куче“ бе ситуиран в малък прозорец, в горната част на монитора. Курсорът на мишката мигаше в готовност. Това се стори на Слав някак предизвикателно. Той го остави така, без да затваря прозореца на програмата. Нямаше нужда от него, но мисълта, че има компания, бе нова и някак интригуваща.

Извади от раницата конвенционалната вендуза и я вкара в порта за комуникации на компютъра. Трябваше да източи съдържанието на днешния улов в хард диска, за да го провери. Не знаеше на какво е попаднал, но подозираше, че може да е с голям обем. Тръпката на ловеца проговори в него и започна да става нетърпелив. Знаеше, че със сигурност ще отнеме време, но нямаше как да ускори процеса.

Източи паметта на вендузата и понечи да вкара команда към компютъра. Вече беше набрал няколко символа, когато го стресна непознат глас:

— Няма нужда да го правиш!

Слав скочи от стола и се заоглежда. В стаята нямаше никой! Наведе се и извади тежка дървена бухалка изпод леглото. Изправи се и напрегна мускули. Вдигна бухалката, като се приготви за бой. Прецени на око разстоянието до вратата. Не бе далеч — две-три крачки. Едва няколко секунди.

И все пак — в стаята нямаше никой.

— Куче? — запита, макар да знаеше, че това е невъзможно.

— Да, админ. Аз съм — отвърна същият глас. — Докато те нямаше, попрегледах компютъра ти. Нищо особено, но върши работа.

— Но как? — Слав предпазливо доближи компютъра. Въоръжен с бухалката в ръка. Настръхнал. Знаеше, че няма смисъл, но бе готов за действие.

В прозореца, ограден за работата на Куче, се показа емотикон „усмивка“. На свободния ред под нея пулсираше курсорът на мишката.

— Чуваш ме, така ли?

— Да, админ. Говори по-близо до микрофона — отвърна с безизразния си нов глас Куче.

— И ме виждаш?

— Нали имаш вградена камера в лаптопа?

„Какъв чат-бот може да е това? Що за интелигентна програма? Да бърника в операционната система и да променя настройки. Вирус!“ — помисли Слав. Разбира се, имаше инсталирана антивирусна система, но тя отдавна не бе актуализирана. Нямаше откъде да се обновяват вирусните й дефиниции, но с краха на Мрежата и самите вируси отпаднаха като проблем.

Протегна ръка и сложи показалец пред окото на вградената камера. Куче не реагира и Слав отдалечи пръста си. Изпитваше неудобство, че го наблюдават. Всъщност, кой го наблюдава? Това не бе човек, защо трябва да му е неудобно. Не можеше да си отговори на този въпрос, но въпреки всичко… Дали да не залепи черна лепенка върху лещата на камерата и да ослепи Куче?

— Ако събираш разкъсани файлове в цялост, нямаш нужда от тази програма, админ. Аз ще го правя вместо нея, защото се справям по-добре.

Слав пусна бухалката и тя се изтъркаля в краката му. Седна на стола и се втренчи в дисплея. Там продължаваше да свети емотикон „усмивка“.

— Админ? — подкани го Куче.

— Искаш да помагаш, така ли? — обърна се към компютъра Слав. В известен смисъл това щеше да облекчи комуникацията му с Куче. Няма да му се налага да пише с клавиатурата, а ще може да говори пред микрофона на лаптопа. Писането е досадна работа, особено за по-дълъг период. В този смисъл дори му хареса намесата на Куче в операционната система на компютъра му. Подритна настрани бухалката и тя шумно се изтъркаля под леглото.

На дисплея се появи нов емотикон — „широка усмивка“. Слав си представи голяма кучешка усмивка и това го развесели.

— Добре, Куче. Ще направим един тест и ще разберем дали е така.

— Съмняваш се?

— Всъщност — започна разколебано Слав, — ако говорим за съмнения, убеден съм, че може да спечелиш. Щом можеш да променяш кода на операционната система на компютъра…

„Мамка му! Говоря за честност, но с кого? С една програма. Та тя не е човек! От друга страна, Куче бе нещо много повече от чат-бот. Куче бе специално разработена програма, но за какво? Какви способности бяха заложили в него? Щом можеше автономно да решава проблеми на комуникацията си и в тази връзка — с цел облекчение да прави промени в операционната система, то това означава, че той самостоятелно може да се развива!“

— Ти не си чат-бот! — посочи с пръст компютъра Слав. — Ти си… ти си… — не успя да намери думата.

— Никога не съм казвал това. Аз съм Куче.

— Стига с това Куче! Никакво Куче не си! Кучетата имат четири лапи, опашка и в студа лягат да топлят краката на стопанина си.

— Както искаш, админ. Сам попита как да ме наричаш.

Слав завря лице в машината. Втренчи се в тъмната леща на вградената в компютъра камера.

— Добре, Куче — натърти името на програмата. — Само не променяй нищо повече в този компютър, без да знам! Разбра ли!

— Разбрах, админ — и като добавка на дисплея светна „разбрах“.

Слав вдигна ръка над клавиатурата, когато Куче се обади:

— Може да извадиш временната памет.

— Това е вендуза, Куче. Ползвам я, когато искам да изтегля нещо от малките сегменти, останали от Мрежата.

— Да, разгледах вече и се досещам какво правиш.

Програмата се досеща! Как може компютърна програма да използва такива термини, характерни за човешката мисловна дейност. Не, програмата не се досеща. Тя може да извежда резултати. Тези резултати са математически израз на операциите, извършвани от процесора на компютъра по предварително заложен алгоритъм за работа. Слав знаеше, че става дума за милиони математически операции в секунда, че човек не би се справил с тях, поне не би се справил и за един човешки живот, но все пак — ставаше дума за математика. А това си бе съвсем точна наука. Най-просто, той си го обясняваше по следния начин — изводите на програмата се базират на постъпилата информация, която се оценява по предварително заложена таблица със стойности. Извън тази таблица други вариации не се приемат. Никакви странични фактори не могат да влияят и следователно да се търсят техните стойности. Няма как да бъде изчислено тяхното влияние.

— Досещането, Куче, е възможна, но непотвърдена информация — заяви той. — Няма как да извеждаш като резултат непотвърдена информация. За досещане могат да говорят хората. Това е част от онези чувства у тях, които можем да наречем субективизъм.

Настъпи тишина. В прозореца на програмата Куче все още стоеше „разбрах“.

Като нямаше какво повече да каже, Слав започна да забърсва монитора на лаптопа, като използваше ръкава на блузата си. У него се породи смътно чувство, което бързо оформи своя характер — усещане на победител.

Когато и последната прашинка бе размазана или отстранена, той се отдръпна и загледа дисплея от разстояние. Лесно се забелязваха следите от чистенето. Спираловидни побелели линии, очертаващи пътя на ръкава му. Добре се беше погрижил за компютъра. В частност, разбира се, за Куче. А дали подтикът му да почисти лаптопа не бе персонализиран към Куче? Слав се намръщи — само това оставаше, да мисли за Куче като за домашен любимец. Или още по-лошо — да мисли за него като за одушевена твар и негов другар.

Наведе се към дисплея и духна нежно, за да отстрани полепналата едва забележима власинка, останала от ръкава на дрехата му. Тя политна и Слав проследи как бавно се спуска към пода.