Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

29.

С влизането им в къщата осветлението автоматично се включи. Бръснатият побутна Слав и вратата след тях се затвори. Атос остана отвън и Слав усети облекчение.

От входната врата се влизаше направо в просторно помещение, което, на пръв поглед, изглеждаше празно. Мъжът доближи до един от прозорците, скрит механизъм се задейства и щорите, с поскърцване запълзяха нагоре. Светлината отвън започна да гаси вътрешното осветление и то изчезна.

— Разполагай се! — махна с ръка прихващачът. — Пусни раницата най-после. Остави я там, точно където си.

— Аз… не ми пречи — Слав стисна с потната си ръка презрамката.

— Знам какво носиш, момче. Ако исках, досега да съм ти я взел.

Слав се подчини и като внимаваше да не удари дъното, положи раницата до крака си. Не смееше да се отдалечи и остана прав до нея.

— Разполагай се, казах!

— Добре съм.

Прихващачът сви устни и това бе достатъчно. Слав се доближи до зелен диван, облегнат на една от стените, и седна. Очите му останаха, вперени в раницата. Беше килната на една страна и Слав предположи, че това е от тежестта на лаптопа. В един от джобовете й бе прибрал оптичната вендуза. „Проклет да съм! Всичко е вътре. Как можах?“

Вдигна глава и се заоглежда. Погледът му се спря на черно пиано. Лакът блестеше, върху него нямаше дори прашинка. Отсреща — монтирана лежанка със стойка за щанга с тежести. Пиано и щанги за силова тренировка! Това е домът на бръснатия, или тайна база?

Мъжът проследи погледа на Слав:

— В тази къща отдавна не са влизали гости, момче. Нека ти посвиря малко.

Бръснатият приближи пианото и седна на кръгло столче без облегалка. Отвори капака, изпъна ръце и завъртя китките си като ветрило. Чу се изпукването на хрущялите. Обърна се към Слав:

— Готов ли си?

— Готов — отвърна той, макар да не бе сигурен какво ще последва. Дали това не бе някаква игра, някакъв вид тест от страна на прихващача. Ако е така, как трябваше да се държи, за да премине успешно теста, той не знаеше.

Мъжът надвеси здравите си ръце над клавишите и само след миг пръстите майсторски заиграха върху тях. В просторното помещение се разнесе музика. В началото нежна и тиха, а малко по-късно — силна и с отсечени тонове. Слав не познаваше произведението, но със сигурност то му достави удоволствие, дори му се искаше прихващачът да не спира.

— Аз, за първи път… — запъна се Слав. — Не мислех, че е възможно… Но защо? Защо пред мен? Защо тук и сега? И… Кой сте вие?

— Наричай ме командер Юри или само командер.

— Командер? — продума Слав, но вниманието му се насочи към раницата.

— Командер е особена длъжност в полицията. Съществува само в специалните сили, но това теб не те интересува — продължи бръснатият. Изглежда, не бе забелязал интереса на събеседника си. — Като допълнителна информация, ще ти кажа още нещо — мъжът се изправи и доближи Слав. Макар да го направи плавно и твърде спокойно, Слав се сви. В близост до този човек се чувстваше слаб и уязвим.

— Слушаш ли внимателно?

— Да, да. Слушам — отвърна Слав. Бе върнал вниманието си към него.

— Ето какво още трябва да знаеш. Не можете да ни преборите.

— Ама аз не съм…

— Казах да слушаш! Ние сме десет командери — продължи бръснатият. — Ръководим десет специални отряда в полицията. Всички имаме една обща характеристика и тя е причината, точно ние да заемаме тези места. Всички командери сме деца на родители, които са членове на Менса България.

— Какво е Менса? — попита Слав.

— Не си чувал тази дума? — бръснатите вежди на мъжа се събраха в линия. — И не е изненада. Около деветдесет и осем процента от населението не попадат в тази група и за тях тя не съществува. Останалите два процента, о, те много добре знаят какво означава да си член на Менса. Висок коефициент на интелигентност.

Слав вдигна рамене. Беше му все едно за тези Менса хора. Нека си се знаят и ценят, щом искат и е важно.

— А как разбрахме, че някой ни е селектирал точно по този признак? — усмихна се командер Юри. — Е, нали точно затова са ни подбрали десетимата — да мислим. И да ти кажа — почти опря лице в това на Слав, — не са сбъркали. Гените се наследяват. А когато това е и от двете родителски страни… — не довърши той и щракна с пръсти. Това бе рядко срещан жест, но за Слав дойде съвсем на място. Но защо му разказваше тези неща?

— В момента се чудиш, защо ти разказвам това, нали? — сякаш отгатнал мисълта му продължи бръснатият.

Слав кимна смутено, а бузите му поруменяха. Той извърна поглед от похитителя си.

— Казвам ти това, защото трябва да спестим време. Онова време, през което ще си мислиш, че можеш да ме излъжеш. Нямаш такъв шанс. Знам, че в крайна сметка сам ще се убедиш в това, но нямам време да чакам.

— Защо ще лъжа — прошепна Слав.

— Момче, спри да ме разиграваш! Мога да науча всичко от теб, ако трябва — и със сила, от теб зависи — надвеси се над него командер Юри. — По-малко от седмица остава, ако се съди по числата.

— Числата? Какво за тях?

— Или е Агората, или…

— Кой?

— … матрикантите — довърши мъжът.

— Те? — зяпна Слав. — Онези?

— И като се има предвид, че от вчера те търсят под дърво и камък, нещата придобиват някакви очертания.

— Търсят ме? Матрикантите?

— Стига си повтарял, а мисли!

— Мисля — отвърна Слав, но не беше така. Не бе в състояние да се концентрира.

— Мисли с какво можеш да им бъдеш полезен — ти, копачът, на тези… — не довърши мъжът. — Нещо са замислили и им трябваш.

— Но ако ще правят нещо, защо да ни съобщават за това? Защо им трябва да пишат по фасадите? Така ще имаме шанса навреме да разгадаем какво ще правят и ще ги спрем.

— Да, ако мислим по този начин, така е. Но ние не трябва да мислим така. Прекалено очевидно и просто е. Трябва да вдигнем нивото на мисълта си, каквото и направихме. Целта им е да ни подхвърлят улики към обичайните заподозрени.

— Кой? Агората?

— Агората — поклати глава командер. — Но това не е вярно. Това е подхвърлена улика, целяща да ни подведе и да насочим вниманието си към Агората, което и направихме… поне в началото. Това бе уловка, която сработи, но за твърде кратко. А дори и за датата, която ни подхвърлят, тя, според мен, отново е уловка, подлъгваща, че имаме време. Време нямаме. Ще стане всеки момент. Нещо ще се случи. Но когато разбрах, че те издирват… Никак не вярвам на копелетата.

— Те ли?

— Копелетата. Не чу ли? Но щом ги приберем на сигурно място, ще си кажат.

— Къде? В онзи лагер… до гарата?

— Ти си го видял вече. Солиден е, а? — усмихна се бръснатият.

— А какво ще стане с тях?

— Е, то е ясно какво. Не ти трябва да знаеш. Защо питаш? Това е нашият шанс, момче. Така че, казвай какво можеш?

— Ами… — зачеса се по носа Слав. — Какво мога? Събирам…

— Или може би — прекъсна го бръснатият, — въпросът е друг. Въпросът може да е следният: какво имаш? От какво ще имат нужда, преди да направят каквото там са замислили.

„Ето какво било!“ Мозъкът на Слав заработи на пълни обороти. Куче се бе сдобил с технологиите на матрикантите, която се считаше за изгубена. Това търсеха! А един път добрали се до технологията, кой можеше да ги спре. Получаваха възможност да се обновяват безкрайно. Когато тези тела трябва да се подменят с нови, това няма да е проблем за тях. Прехвърлят мозъчните си матрици върху новите биомеханични тела… И това е. Но как бяха разбрали, че технологията е у него? Всъщност, тя все още не бе в него, а бе криптирана и съхранявана незнайно къде от Куче. Би я отстъпил само ако… Само ако Слав изпълни условията му. А именно, да подсигури непрекъсващ ток и го включи в клон от бившата Мрежа.

Командер Юри го наблюдаваше с интерес. Стисна ръката му и това бързо го върна към разговора:

— Е, какво се замисли? Казвай какво имаш?

— Нищо — машинално отвърна Слав. — Опитвам се да се сетя, но не мога.

Бръснатият въздъхна и стана:

— Мислех, че ще се разберем, момче, но не ми даваш шанс за това. Аз ще получа отговорите, които искам. За това, как ще стане — сърди се на себе си!

Заплахата в гласа на прихващача не бе фиктивна. Той наистина щеше да го пречупи — рано или късно.

— А момичето? — направи отчаян опит Слав да насочи вниманието в друга посока. — Онова, с благотворителните картички… За което искахте да ви докладвам.

Мъжът сбърчи чело и дълбока вертикална бразда се спусна към носа му.

— Засега тя остава настрани. Имаш по-важна задача. Когато му дойде времето, ще се върнем на нея.

— Тя матрикант ли е?

— Искаш да знаеш?

— Не, само попитах.

— Не е от тях, но по особен начин е свързана с копелетата. Преди години баща й е помогнал на първия матрикант, да го наречем — образец. Защо го е вършил — не ме интересува, но баща й е мой колега, така да се каже. Полицай. Истинското име на момичето е Ани. След смъртта на баща й членове на Агората са я взели и са се погрижили за нея. Сега е позната под името Фея.

— Фея? — повтори Слав.

— Фея. Колко сладко звучи, нали? Направо да я схрускаш.

— Да.

— И все някога ще го направя — довърши заканата си командер. — Но да се върнем на главното. Какво имаш? — мъжът посочи гърдите на Слав. — Намерил си нещо, нали, копачо?

Слав отвори уста, за да отрече, но на мига премисли. Мъжът бе твърде умен. Дете на Менса родители, каквото и да значеше това. Реши да не отрича, а да се опита да печели време. Време, през което да намери изход. Задачите бяха няколко и до една — трудни за изпълнение. На първа ръка му идваше следното: трябваше да се освободи от прихващача, после да намери купувач, за да продаде технологията на матрикантите, да плати екзоскелета за Нели и накрая двамата да изчезнат от проклетия град. Войната между матриканти, прехващачи и Агората не бе негова и той нямаше намерение да участва в нея.

— Много неща съм намирал — започна, колкото да опипа почвата. — Трябва да помисля, да огледам, да направя списък. Но за тази цел ми трябва малко време. Ако имам нещо, което е важно за тях, ще го разбера.

— Момче, имаш двайсет и четири часа. След това се сърди на себе си!

Слав опита да запази самообладание. Радостта му бе голяма, но в никакъв случай не трябваше да се издава.

Изправи се, пристъпи няколко крачки и понечи да вдигне раницата си.

— Къде? — вдигна бръснатите си вежди мъжът.

— Отивам си. Нали трябва да направя списък.

Прихващачът се разсмя и удари с длан по бедрото си.

— Така ли мислиш? Наистина?

— Нали се разбрахме — проплака Слав.

— Ти наистина ли помисли, че си ме заблудил и ще те оставя да си тръгнеш? Ех, момче… Всичко, от което имаш нужда, е в тази раница. Оставаш тук. Ще те настаня добре тук и нищо няма да ти липсва. А за да не ти хрумнат глупави идеи, ще ти оставя Атос за компания. Казвам ти, момче, не би искал да се запознаеш с останалите две кучета — Портос и Арамис. Уверявам те, не са толкова гостоприемни.