Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

36.

Седнал на студения бордюр, разделящ плочника с асфалта, Слав бе вперил взор в сградата отсреща. Масивно здание с олющена жълта боя и висящи от покрива плетеници от кабели — сиви, черни, бели. Спускаха се като гирлянди на коледна елха до втория етаж. Полюшваха се безпомощно, безполезно. Символ на отминалите дни на глобална свързаност. Време, не толкова отдавна — някакви си двайсетина години. Дали беше по-добро за хората, той не можеше да каже, но със сигурност за повечето от тях бе по-интересно. Мрежата предлагаше алтернатива на живота. Бягство от реалността. И тази житейска алтернатива, макар хората да разбираха измамния й характер, бе сладка. Нещо като да гълташ хапове синьо кафе, но без това да те превръща в биологичен отпадък с разкашкан мозък.

Погледът му се върна върху сплита от кабели. Това ли искаше Куче? Да се шмугне обратно в тях. Да препуска на воля и да си завира носа във всичко, което има достъп в тази свързаност. Да бъде навсякъде и едновременно с това — никъде. Но защо?

Някой мина твърде близо и усети нечий крак грубо да облизва гърба му. Той инстинктивно изправи гръб, като се наклони напред, за да го предпази от нов удар. Извърна глава, само за да види как хилаво момиче преминава тичешком край него. В ръката й се вееше платнена чанта. Последното нещо, което видя, преди да изчезне, бяха жълтите подметки на гуменките й.

Раницата лежеше до краката му, но за всеки случай бе прекарал единия от ремъците през дясната си ръка. Куче бе вътре, на сухо и безопасно място.

Тъкмо да се изправи, някакъв тип го срита, като се спъна в него. Напсува го, но успя да се запази на крака и размаха заплашително ръце. В едната от тях Слав видя метален бокс с шипове. Мъжът понечи да се върне към него, но само се изплю в негова посока и продължи да тича по улицата. Дали не гонеше момичето с жълтите подметки? Най-вероятно да, заключи той.

Загледа се в безизразните лица на хората. Вглъбени в себе си, те не го забелязваха. Подминаваха го, сякаш бе неодушевен предмет или просто част от градския ландшафт. Допълнителен фон във визията. Шум в зрителния спектър. Излишен, ненужен, излишен, ненужен — започна да повтаря в себе си той.

Като жив призрак иззад човешка стена се появи момичето с жълтите подметки. Сега тичаше в обратна посока. Ръцете й бяха празни и с тяхна помощ си проправяше път сред минувачите. Изпод сплъстен кичур се мярна искрящо око. Косата й изтръска върху лицето на Слав влажни пръски. Той сви устни, за да не влезе в устата му. Тялото прелетя край него и той дори не успя да извърне глава.

Спомни си за платнената чанта на момичето. Сега не бе в ръката й. Той настръхна. Какво ли имаше вътре? Слав стисна ремъка на раницата си. Прав беше Куче — хората са зверове или, още по-точно — дяволи, както ги бе нарекъл в притчата, която му разказа. И всичко това идваше от чувството им за собственост. Стремежът към притежание беше толкова неустоим, че рядко човек може да му се противопостави. Ламтеж, водещ до заслепяване на индивида, последвано от притъпяване на инстинктите и накрая пълна загуба на разум.

Още усещаше върху лицето си влажните пръски, дошли откъм момичето. Обърса я с опакото на ръката си и за по-сигурно се изплю. Когато погледна към ръката си, видя, че освен пот, върху кожата му имаше и капки кръв. Върху тях вече бе полепнала прах и на мястото се виеха тъмносиви ивици, които се вплитаха една в друга.

Той се понадигна, за да се огледа. Преследвачът с бокса в ръка не се виждаше.

Замириса на отходни води. На метър-два видя отвор на канализационна шахта. Имаше си капак, но той бе полуизваден от рамката. Няколко найлонови пликчета се бяха увили около решетката и в тази своеобразна тапа се бе набила засъхнала кал.

Слав се изправи и преметна раницата на гърба. Огледа се и като не откри непосредствена заплаха, повлече крака. Не му се искаше тичащият младеж с металния бокс в ръка да се появи отнякъде. Дали непознатият все пак не бе видял раницата в краката му? Или още по-страшно — ако беше прихващач? За разлика от престъпниците, прихващачите осъществяваха своя терор върху гражданите в името на Държавата. А дали такава изобщо имаше? Може би отдавна нямаше нужда нея. Може би, съзнавайки своята безполезност, те отдавна бяха се заели със собствени дела, използвайки така наречената Държава за свое алиби. „Мамка му! — изруга на глас, но се сепна. — Сбъркана история“, прошушна тихо.

Движеше се напосоки, с идеята да се отдалечи бързо от мястото. На всяка крачка усещаше тялото си натъртено и схванато. Чувстваше как костите му се трият една в друга. Причуваше му се хрущящият звук, наподобяващ отварянето на гардероб с ръждясали панти. Ударната вълна от бомбата беше нанесла травми върху тялото му, но нямаше как да установи какви са те. Освен ако не посети лекар. Но какво обяснение щеше да му даде? А трябваше и да плаща. Отказа се и продължи, обмисляйки ситуацията. Квартирата, както и пекарната на Юсуф, бяха места, които несъмнено се наблюдаваха от прихващачите. Възможно беше все още да не са научили за случката с командер Юри. Слав обаче, не биваше да рискува. Не и сега, докато не е осигурил парите за екзоскелет на Нели.

Проехтя звън на камбана. Наблизо имаше църква, която никога не бе виждал. Прииска му се помощ свише, а не знаеше как да се помоли за нея. Нужна му беше точно тук и точно днес. Разумът му се противеше, но желанието да го направи беше неустоимо. Устните зашептяха: „Който и да си, помогни!“ Гласът му бе заглушен от камбаната. Погледът му попадна върху числото едно, надраскано с пирон върху предния капак на стар автомобил. Драскотината не бе ръждясала още. Машината беше със спаднали гуми, килната на една страна. Беше празна, а вероятно и отдавна изоставена. Жълтият плат на задните седалки бе изтърбушен и оттам се подаваше счупена спирала на пружина. Парче пожълтял вестник беше залепено от вътрешната страна на стъклото на шофьорската врата. Някой го беше дърпал или лепилото не държеше добре, защото половината от него беше провиснало.

Слав се доближи и дръпна дръжката на вратата, но беше заключена. Жалко, можеше да пренощува вътре. Наведе се и надзърна през мръсния прозорец. На задната седалка, точно до изтърбушената пружина, видя детска кукла без дрехи. Ами ако детето, чиято кукла видя, е още вътре, мина му през главата. Изплаши се да не би да види нещо друго и се изправи. Погледът му отново се спря на драсканицата върху предния капак. Новото число! Това го върна на темата за прихващача. Гъсеници със стотици крачета плъзнаха през него. Догади му се и той се изплю на плочника. Пулсът му учестено заби в слепоочието. Трябваше да се успокои.

„Нели — заработи мисълта му. — Нели!“ Налагаше се да бърза, макар и да не знаеше защо. Намаляващите числа не бяха случайни. Но защо изобщо им обръщаше внимание? Та целият град бе осеян с числа — по сгради и улици, реклами. Навсякъде. Пред очите му се редуваха цели поредици от тях. Защо този изоставен автомобил и защо тази цифра? По какво числото едно е различно от другите и защо това трябва да е важно?

Внезапно се закова, някакъв тип зад него се блъсна в тялото му. Слав се заклати, но не отстъпи. Онзи изпсува и изчезна. Отговорът беше там. Беше толкова очевиден и ясен. Слав беше започнал да брои дните. Някъде на подсъзнателно ниво знаеше кое число следва и… го търсеше.

Няколко пресечки по-късно походката му се стабилизира, тялото се изправи и Слав се забърза. Беше взел своето решение и то бе окончателно. Преброи малкото останали пари. Трябваше да пести, затова реши да пътува с градския транспорт до болница „Север“.

Утре беше денят нула.