Александър Белтов
Фосикър (34)

33.

— Защо не се биеш? — прихна командер и изхвърли слюнка пред устата си. — Хайде, де! Нали това обеща, копачо? — свитата му ръка все още бе на милиметри от лицето на Слав.

Прасецът на единия му крак усещаше твърдината на раницата зад него. Дали Куче чуваше какво става? Можеше ли да му помогне и как? Точно сега.

— Ти изкупваш някакви грехове с мен, нали? — отчаяно извика Слав. Не знаеше защо го каза, но само това помнеше от последния си разговор с Куче. — Така е! Използваш ме.

Мъжът свали ръка. Лицето му се изопна, а бръснатите вежди се свиха под ъгъл. В този момент не изглеждаше никак страшен. Нещо друго имаше на лицето му, нещо, което Слав не можеше да определи. Все още.

— Значи би ме убил, така ли? — смени темата прихващачът. Придърпа стол и го посочи на Слав: — Сядай!

Той вдигна раницата и се подчини. Сви я в скута си и доколкото бе възможно, я закри с ръце.

— Ъхъ — отговори, след като се намести.

— Какво е това — да или не? — пресилено се засмя командер. Очите му останаха впити в лицето на Слав.

— Да — преглътна сякаш думата той.

— Да?

— Да, да, да — извика и сам се учуди от себе си Слав.

Мъжът въздъхна и се извърна. Слав сведе поглед, но усещаше около себе си движението на бръснатия. Бе започнал да се разхожда. Вече не му беше толкова страшно и не се чувстваше отчаян. Усещаше колебание в прихващача. Може би Куче наистина бе отгатнал. Може би мъжът бе тормозен от грехове.

— Отнемал ли си живот досега, копачо? — въпросът на прихващача долетя иззад гърба му.

Той се опита да се извърне. Не успя да го направи достатъчно и можа да види едва половината лице на мъчителя си.

— Не си, знам — вместо него отговори бръснатият. — И защо мислиш, че може да го направиш?

Слав вдигна рамене:

— Ако трябва…

— Не, не можеш да го направиш, момче! Никога няма да можеш! Ти си един слабак, неудачник, а това не е за всеки.

— Това ли е грехът, който искаш да изкупиш, като спасиш мен? — извика Слав. — Ти си убиец! Убиец! Разкаял се, но все така убиец…

— Може би с това се опитваш да спасиш нечий друг или… самия твой мизерен живот, така ли е? — сякаш не го бе чул, продължи командер. — Наблюдавах те. Още когато висеше накрая на онази висока сграда. Гледах записа. Ти си страхливец и слабак. Дори това не можеш да направиш, когато си го решил.

— Ще го направя, ако има смисъл — кресна Слав.

— Страхливец и слабак — продължи прихващачът. — После започна да копаеш като луд. Непредпазливо. Завираш се на места, където знаеш, че не трябва. Само това стига, за да те тикна там, където ти е мястото. После потърси Пръчката. Агората влезе във връзка с теб, сега и матрикантите те издирват. Посещаваш болница. Виждаш ли, всичко знам. Само при мен ще бъдеш в безопасност, но срещу съответната цена.

Слав не отвърна, но забеляза ръцете си да треперят. Не ги усещаше и не можеше да ги контролира. Бяха като странни израстъци, висящи от тялото му. Напълно ненужни, дори пречещи му сега. Дали мъжът ги бе видял?

— Живот срещу живот, ето това е цената, нали? — продължи да размишлява бръснатият. — Равнопоставени ценности, ако погледнем отстрани. Погледнато от неутрална позиция, е така, но субективния интерес не е неутрална позиция, нали? Как ще защитиш решението си и пред кого?

Бомбата бе оставена на масата и очите на Слав неволно се плъзнаха към мястото. Халката, висяща в единия край на адската машина, която трябва да активира капсул-детонатора, бе съвсем достъпна. Едва няколко бързи крачки и… После само десет секунди време до детонацията. Средата ще бъде унищожена, както предложи Куче. Променената среда може да донесе променени позиции на сила на играчите или… Или така да повлияе на някои, че да ги промени вижданията им, целите — пак според Куче. Средата влияе върху хората. Проблем обаче се явяваше позицията, на която бе бръснатият в този момент. Първо трябваше да бъде заобиколен и едва тогава… Командер извъртя леко глава, за да проследи погледа му:

— Никога няма да посмееш, момче! Не си давай напразни надежди! Прекалено си слаб, за да го направиш. Искаш, но не можеш. Спира те страхът, че може да засегне и теб, не само мен, нали? Инстинкт за самосъхранение, копачо. По-силен е от волята ти, но ти знаеш това.

Слав се опитваше да размишлява, но не му се отдаваше.

— Аз ти давам шанс да оцелееш, момче, но не това е важно. По-важното е, че с унищожаването на тази информация има шанс да бъде избегната междурасовата война между хората и матрикантите. Това е големият ти личен късмет. И, честно казано, изобщо не ми пука какво мислиш по въпроса.

Слав бе убеден в това и без да му го казват. Знаеше, че прихващачът няма намерение да се съобразява с него. Ако това не беше така, вече щеше да го е разбрал.

Загледа се в безцелните лупинги във въздуха на дребна мушица, малко зад гърба на бръснатия. Помисли си, че не я бе виждал досега. Това му подсказа, че вероятно някъде има отвор, но дали е достатъчно голям, за да се ползва от човек. Онази, на пръв поглед химерна надежда, че може да се измъкне оттук, се завърна с пълна сила в съзнанието му. Той отново се напрегна в опит да измисли нещо. Хрумна му, че само ако има начин да запали кибритена клечка, отклонението на пламъка й би го ориентирало за посоката, в която да търси отворения изход. А може би, ако имаше включена вентилационна уредба, тя със своя въздухопоток би го заблудила. Не, не можеше да е сигурен в посоката, в която трябва да се насочи, за да намери този предполагаем изход навън. Твърде много условности. Ами ако мушицата бе тук през цялото това време, но той просто не я бе забелязвал досега?

Тя прелетя над главата на мъжа и вече бе в обсега на ръцете му. Ето, сега беше удобен момент някой от двамата да я смачка с ръка. Едно бързо посягане. Щеше да отнеме само секунда и един живот би прекъснал съществуването си. Но какво ще промени това в света наоколо и в частност за Слав? Нищо съществено, което да си струва да се отбележи. Ами ако можеше да отнеме живота на командер сега, с едно движение на ръката си, чисто хипотетично. Какво би последвало? Би ли имал шанс да се измъкне, да продължи да работи и да събере парите за екзоскелет за Нели? Навярно. Тоест, продължи разсъжденията си Слав, може ли да се мисли, че животът има цена, само ако се измерва от някоя заинтересована страна? Битието на командер за някого няма цена, но за друг тя е изключително висока. Тоест, излиза, че животът като мяра е субективно оценяван, както бе казал преди малко командер. Но именно за това деление се е наложило обществото да дава еднаква мяра на всички човешки животи. Именно за това убийците се считат за престъпници и се наказват за това деяние. Би ли се превърнал в злодей, за да защити живота на сестра си? Не му се искаше, но бе изправен пред избор. Сякаш на везните на виртуален кантар бе сложил две тежести — живота на командер срещу бъдещето на Нели.

— Трябва да ме пуснеш, веднага! — продума Слав. — Ще привърша с това, което трябва и ще ти предам всичко. Обещавам! Онова там… За матрикантите. Всичко.

— Стига глупости! — мъжът рязко се наведе и изтръгна раницата от ръцете на Слав. Бе толкова бързо, че той не успя да реагира навреме, а когато опита да я задържи, вече бе късно. Просто видя ремъкът й да се изплъзва между пръстите му. Скочи на крака и размаха ръце по посока на мъжа. Той не очакваше такава реакция, защото отстъпи и всичко, което успя да направи, бе опит да задържи раницата в прегръдките си. Слав не бе едър, но устремът му повали прихващача и двамата се изтъркаляха на пода. Ръцете на мъжа бяха вкопчени в дебелия брезентов плат на раницата и лицето му остана беззащитно. Тялото на Слав бе отгоре и той се напрегна, за да се задържи там. От тежестта му мъжът изпусна тежка въздишка. Тютюневият му дъх удари лицето на Слав, който замахна с всичка сила.

Първият му удар уцели лявата скула на командер. Пръстите на Слав изхрускаха като настъпено стъкло. Мъжът изохка, но продължи да стиска раницата помежду им. Пренебрегнал болката в смазания си юмрук, Слав замахна отново.

— Мамка ти, мом… — не успя да довърши мъжът, защото ударът на Слав попадна в горния ред зъби на отворената му уста.

— Ох — изстена Слав и огледа окървавения си юмрук. Не разбра чия е кръвта, но със сигурност бе контузил пръстите си.

Мъжът под него се задави и в силна конвулсия успя да изхвърли тялото на Слав от себе си. После полегна настрани и с хрипове започна да повръща.

Слав нямаше време за повече, грабна раницата и се изправи. Знаеше къде е изходът, но там вероятно щеше да се натъкне на Атос, огромното куче на командер. Някъде из къщата би трябвало да дебнат и другите две. Метна раницата на гърба си. Усещането, че лаптопът е у него и Куче е на сигурно място му даде допълнителна доза решителност.

Пред очите му се изпречи металният цилиндър, с който мъжът искаше да унищожи лаптопа. Слав нямаше план, но го вдигна и той удобно легна в дланта му. Без да мисли, стисна бомбата и се понесе към вратата. Преди да излезе се извърна, за да погледне след себе си. Командер лежеше на земята. Беше се надигнал на лакти и плюеше кръв. Съвсем скоро ще бъде в състояние да се изправи. Слав нямаше време за повече размисли и затръшна вратата. Погледна за наличие на ключ в бравата, за да я заключи, но не видя такъв. Спусна се по коридора и само с няколко крачки стигна стълбите към приземния етаж. За късмет, лампите бяха включени и пътят пред него бе осветен.

Преодоля стълбището, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж и влетя в преддверието на къщата. Заплете краката си в тънък кафяв килим, но успя да се удържи прав. Срита настилката и тя се нагърчи. Ако се изключи това, никой и нищо не бяха попречили на бягството му дотук. Вероятно Атос се намираше в двора, а не беше в къщата. Другите две кучета, за които бе споменал прихващачът, изобщо не бе сигурен дали наистина съществуват.

Чу как вратата на горния етаж се отваря. Прихващачът вече беше по петите му.

Паниката започна да взима връх. Нямаше план и той трескаво се заоглежда. До вратата мярна монтиран екран в черна рамка, а под него съзря два кръгли бутона. Домофонна уредба! Посегна и натисна двата бутона едновременно. Чу се звън на камбанка и екранът светна. Уредбата наистина се оказа домофон, контролиращ входа на къщата и порталната врата на двора. Слав дори нямаше време да осмисли какъв късмет бе извадил. Изхвърча през отключената врата на къщата и се намери в двора. Времето бе мрачно и влажно, но това само го освежи допълнително. Пред себе си не видя препятствия. Прекоси толкова бързо двора, че с периферното си зрение мярна едрото туловище на Атос да се отлепя от земята, когато той вече беше стигнал до плъзгащата се върху релсата външна порта.

— Атос, дръж! — чу да вика прихващачът зад него.

Това му даде допълнителен импулс и той прескочи релсата. Сърцето му се бе качило и блъскаше в слепоочието, и той не осъзнаваше нищо. Единственият инстинкт, който го движеше напред, вече не бе свързан с разума.

Като насън издърпа халката на цилиндъра и го хвърли зад себе си.

Едва направил няколко крачки, удар в гърба го блъсна напред и нагоре. Беше толкова мощно, че тялото му се метна във въздуха. Гръм, като от паднала върху него светкавица, разкъса съзнанието му на дребни късове. Той разпери ръце и се опита да стъпи на крака, но не успя. В следващия миг се намери легнал по корем на земята, а устата му бе задръстена със ситна пръст. Успя да я избута с език, а малко след това и да изхрачи по-голямата част. Задиша. Избърса очи с ръкава на суитшърта, но всичко изглеждаше размазано. Опита да се надигне, но болезнено усети как костите му се опитват да застанат по местата си. Напрегна волята си и успя. Подви колена и приседна върху краката си. Остана по този начин за няколко секунди, вперил очи пред себе си, но дезориентиран за посоките. С разбитите пръсти на дясната си ръка напипа ремъците на раницата. Бяха си на място. Не усещаше тежестта на лаптопа, но трябваше да е на гърба му. А може би именно раницата бе предпазила тялото му от по-голяма травма. Мисълта му за Куче върна значението на всичко. Беше започнал да осъзнава света около себе си.

Пое дълбоко въздух и това се оказа твърде болезнено за ребрата му, но помогна. Опита се да диша само с диафрагмата и като че ли успяваше. Напъна мускули и с цялата воля, която успя да събере, се изправи на крака. Не можеше да определи къде точно бе пострадал от взрива. Всичко болеше, но важното бе, че можеше да движи тялото си и да се държи изправен. Докато се съвземаше, усети нещо да пълзи по гръбнака му. Инстинктивно попипа врата си и напипа нещо лепкаво. Вдигна ръка, за да го огледа. Кръв. Обърса се в панталона и с пищящи уши се заклатушка напред.

Не знаеше накъде се бе запътил, нито дали ще успее да стигне. Единственото, което искаше, бе да изчезне оттук.

Настъпи нещо и кракът му се подхлъзна. В унес наведе глава и погледна. Беше настъпил откъсната до китката човешка ръка. Широката й длан бе обърната нагоре, а пръстите разперени. Цялата нелепост на сцената бе, че ръката сякаш махаше за сбогом.

Слав замижа и ритна. С бомбето на обувката си я уцели и тя отхвърча. Колебливо отвори очи и когато прогледна, ръката вече не бе там.

Изплю слюнката от гърлото и се закуца нататък, задвижван единствено от волята си. По някое време претръпна на болката и почти затича, доколкото му бе възможно.

Дори не погледна назад.