Алберт Лиханов
Счупената кукла (22)

1

Още там, на кръглата бяла маса в стаята без прозорци, Мася мигаше, все едно щрака с фотоапарат и хвърляше погледи към странния човек на име Вячик. Поотделно и много пъти — към неговото лице, почти с правилна форма, само леко удължено, с малко по-дълги черни вежди, с черна, сресана на път рядка блестяща коса, късо подстригана. С черни пронизващи очи — а когато гледа малко по-дълго, отколкото само хвърля поглед, ти се струва, все едно пробива с тях. Над устните, малко вдясно, има малка бенка и тя определено играе някаква роля, като придава на цялото му лице известен чар. Но пък тялото му! Макар и скрито под умело ушито сако, риза, красива пъстра вратовръзка — в него се долавя някакъв странен порок: плещите и гръдният му кош са непропорционално широки, но плоски — точно така, особено гърдите.

Тази вечер Вячеслав Кимович често поглеждаше майка му и тя, Мася веднага разбра това, много се смущаваше всеки път, когато той се обръщаше към нея, а тя седеше до него, от дясната му страна.

Той галантно я поглеждаше — а вино им наливаха онези мъже, които ги посрещнаха на входа, оказа се, че те са и сръчни сервитьори — така че стопанинът нямаше никакви задължения, освен да дарява с погледи, и той даряваше — най-много майка й, но също и Мапа, и Мася. Все едно умело разпределяше своето внимание на необходимите му лица.

Вячеслав Кимович имаше и хубав глас. Беше баритон, това е такъв бучащ тембър, голям плюс за мъж с всякакъв ръст и цвят, защото ако говори без да бърза, ако не отделя припряно думите една от друга — се получава внушителна и солидна реч, която точно поставя ударенията.

С Маня, заради необичайния й ръст, беше трудно да се мерят повечето мъже, а Вячеслав Кимович се отнасяше към групата — ха-ха! — на нискостоящите и затова му беше необходима подставка — но не токчета от десет сантиметра, няма такива — и ето че тази чудна подставка се оказа неговият баритон, който все едно го повдигаше, правеше го значителен и сякаш по-висок.

Мася виждаше как се смущава майка й — за пет-шест години след гибелта на баща й тя беше отвикнала от мъжете и макар Вячик да общуваше с нея вече няколко дни поред, подарявайки й рози — тази вечер, когато отиваха в офиса, още един букет от рози лежеше на предната седалка на мерцедеса — тя все не можеше да се приспособи към своето ново положение. А сега и такава изненада — Мапа! Получаваше се нещо като сгледа — само че кого или какво? Навярно все пак на новата работа, на поразителния офис и заплата от две хиляди, но не рубли, а долари — това пошепна мама на Мася преди да заспи след чудната трапеза.

Тази вечер Мапа по-често се обръщаше към своя партньор, разстилайки се като килим пред него: едва сега, след като изненадата я зашемети, всички нишки се свързаха в обърканата й глава: и тя разбра, че Мосешвили беше чул нейните оплаквания, неговите връзки още веднъж потвърдиха поразителната си ефективност с тази маса, зала и главното — Вячеслав Кимович не е просто работодател, но и още нещо, засега не съвсем очевидно, съвсем необявено, но много дори възможно.

Разбира се, тя също разглеждаше Вячик, но по старчески умело, опитно, без да мига като Мася, вкарвайки в своя природен компютър кадри от неговото лице и фигура. С такива бавни, провлачени, прилични на мазки на живописец, някак неясни свои погледи тя обхващаше всичко: и личността, и неговия глас, и обстановката, свидетелстваща за социалния му статус и като обработи информацията, си зададе въпроса дали има някакъв дефект: пияница? — не! — женкар? — твърде вероятно, но ако се съсредоточи върху Маня, дай боже тя да има сили! — богат? — по-добре да не пита, и така е очевидно! — как е със здравето? — тук може всичко да се окаже, прекалено странно тяло! — възможна ли е връзка с Маня? — възможна е, но не много стабилна.

Опитна, обогатена от обществените връзки, имаща работа с най-екзотични представители на обществото и научила се на нищо да не се учудва Мария Павловна, честно казано, придоби и един съществен недостатък от тази своя дейност. Тя се научи да се смирява с всичко поред, да се приспособява с всичко, което срещаше. Но ако това вършеше работа, когато привличаш парите на пациента, пък и него самия, то невинаги е подходящо за селекционна оценка при избора на съвсем непознат човек за собствената си дъщеря.

Капризите бяха напуснали Мария Павловна и много жалко. Тя най-малко от всичко жадуваше да види в този плосък мургав човек просто работодател на дъщеря си.