Алберт Лиханов
Счупената кукла (4)

4

Както казва чудесната руска поговорка: „Мъж и жена — същински сатана“. Не правеше изключение от този стандарт и уважаемата Мария Павловна — на руска почва исторически нещата се развиваха така, че бездейният, мечтателен съпруг, като правило с хуманитарно образование, става нещо като органична част от своята дейна, практична и активна трудова жена.

Масивната Туча, дори при дотегналата й работа и скромна заплата на завеждащ стоматологична хирургия, със своя темперамент можеше да влачи в живота още трима такива като мечтателния Николай Михайлович, без изобщо да се затруднява.

Тя смяташе, без каквото и да е странично внушение, че мъж с качества като на Николай Михайлович е ценност, дадена й от бога. Тя никога нищо не искаше от него, не го караше нищо да прави — впрочем какво ли пък е необходимо да може мъж с интелигентски произход, живеещ редом с носителка на активното женско начало в повече или по-малко комфортен московски апартамент — да смени бушона, ако изгори? Та нима тя сама не може да се справи с такава дреболия, щом се оправя със зъбите в човешките челюсти? Да отнесе пълната кофа до шахтата за боклук? — та нима това е толкова трудно, та да трябва да се безпокои за празни работи мислещата личност?

Общо взето Николай Михайлович, дълбокоумният й мъж беше не само част от заобикалящата я действителност, но и не много капризно мълчаливо нейно собствено продължение, може би отделно действащ мозъчен център, неин идеологически отдел на битовото съзнание и всичко това се получаваше някак дори удобно: тя не трябваше да си напряга мозъка в мъчителни размисли за това кое е хубаво и кое е лошо, кое е правилно и кое — неправилно. Достатъчно беше внимателно да изслуша Николай Михайлович, в душата си да се съгласи с него, повече или по-малко да запомни изложеното, а после, ако е необходимо, и да го повтори където трябва — тя вече знаеше, че няма да сбърка, че няма да й се наложи да се изчервява заради това за някаква глупост или нещо неуместно — забележителният мозъчен център на Мария Павловна още никога и при никакви обстоятелства не беше подвеждал забележителния зъбен хирург — във всеки случай неговата мисловна мощ беше повече от достатъчна за конкретната московска стоматологична поликлиника, където работеше Мапа.

Така че Мапа беше не само обикновен зъболекар, влиятелна в поликлиниката Туча, но още и авторитетен прокурор, произнасящ от време на време присъди на съветската власт и всичките нейни явни и тайни слабости, в същото време и адвокат на всичко, което невидимо минаваше границата, естествено че от другата страна, макар че тя лично никъде не беше ходила, освен до идейно близката България, но както тогава казваха: кокошката не е птица, България не е зад граница.

Мария Павловна озвучаваше умствените проучвания на мъжа си, неговите наблюдения и заключения не където й падне и не всеки ден. Най-често това ставаше по време на пиенето на чай с нейните колеги в хирургическото отделение, където тя и бездруго си беше неоспорим авторитет, а от това тези разсъждения на политически, икономически и прочие „ски“ теми поради своята неочакваност и място на произнасянето звучаха с особена тежест. Понякога, някак между другото и внимателно, контролирайки кое е подходящо за мястото и времето, тя се изказваше и на летучките, където се събираше ръководството. То също се отнасяше към нейните изказвания с мълчаливо уважение. Както е известно, Мапа се движи в интелектуална среда и нейният мъж е виден историк, заместник по науката на Централния архив. А какво ли няма там. Какви ли не тайни!!

Така че Николай Михайлович — и Мапа не скриваше това — беше нейната глава, това е. А нима е тежко да носиш на раменете си своята собствена глава?