Метаданни
Данни
- Серия
- Момчето и момичето (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Сломанная кукла, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ганка Константинова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Никой; Счупената кукла
Преводач: Ганка Константинова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Хайни
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Викс 62
Редактор: Жела Георгиева
ISBN: 978-954-9835-72-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121
История
- — Добавяне
3
Зад първата врата се чу женски старчески глас:
— Кой е?
Мася извика:
— Имате ли телефон?
— Нямаме телефони, защо?
Но тя вече не слушаше. Викаше във втората врата, която едва се поотвори, придържана от верижка:
— Отворете! Помогнете ми! Гонят ме!
Без всякакви обяснения вратата се затръшна. Третата врата също се полуотвори малко и писклив женски глас отговори от името на всички:
— Тичат тук всякакви! Не ни дават да спим! Кой ли пък иска да се набърква във вашите работи! Няма спокойствие от вас!
В цепнатината се мярна не око, а само отражението на лампичката на стълбищната площадка — малка точица, блеснала в тъмнината.
Само четвъртата врата се отвори широко. На прага стоеше мутра в черна тениска, сигурно около четиридесетгодишен, плешив, но със заоблена брада, все едно главата му беше се преобърнала и пищната растителност, която трябваше да е над челото, се беше преместила под брадата.
Той не беше равнодушен, тази мутра… Мускулите му играеха, по бузите му бе избила руменина, явно този мъж беше леко на градус и смеейки се казваше:
— Хайде, влез, момиче, ако ти стиска! Влез де!
— Чичко — наивно, с последни сили се помоли Мася, — там три момчета…
Не й достигнаха сили да каже какво се бе случило, да обясни разбрано каква помощ й е необходима.
— Това какво е — въздъхна мъжът и мръдна с могъщите си рамене, — дискретна покана? — И кимна с глава, показа с поглед към Масините крака.
Тя погледна и зави… На единия й крак, омотал се около ципа на ботушките, висеше скъсаният чорапогащник.
Мася мълчаливо се хвърли напред. Блокът беше висок и тя тичаше по стълбите, като ту потъваше в тъмнина, ту изтичваше на светло — после се оказа на последната площадка, по-точно площадчица. Тук нямаше апартаменти, а само стълба, стръмно водеща към покрива: тънки метални пръти, а над тях, обкован с желязо затворен люк.
За секунда Мася се спря. После се качи на стълбата и бутна люка. Той поддаде. Тя се изкачи по-високо и с гърба си отмести лекия капак. Затвори го след себе си, огледа се. Далечна отразена светлина показваше ниския таван, но главното — вратата, отворена към покрива.
Внимателно напипвайки пътя, тя излезе, огледа се. Покривът беше плосък, не беше опасен, но по края нямаше никаква ограда. И отдясно, и отляво се извисяваха също такива блокове, и отново разноцветно осветени прозорци като илюминатори на огромни кораби, стоящи един до друг под различен ъгъл, с огромните си плоскости, които продължаваха встрани.
Най-после Мася въздъхна облекчено, наведе се и свали от краката онова, което беше останало от пликчетата и което така унищожително разглеждаше брадатата мутра. Поиска й се да хвърли това парцаливо парче от покрива, но се сдържа, пъхна го в джоба на якето. Отдолу подухваше, тя се огледа и като намери издатина на края на покрива, приседна на нея.
Отначало се вслушваше — очакваше гласове, очакваше да чуе крачките на онези момчета, нейните преследвачи, но беше тихо и тя разбра, че те не бяха се решили да влязат в блока. Може би я чакат долу, така че трябва да потърпи, да поседи тук. Въздъхна още малко, успокоявайки се: колко ли?
Изобщо какво става наоколо? Какво стана с нея? За какво и защо я гонят както ловци зайче? На кого изведнъж така е притрябвала?
Едва вчера вечерта тя си легна като малко и наивно момиченце, а сега? Коя е тя? И защо изведнъж така несправедливо се обърна съдбата й? За какви грехове?
На Мася изведнъж й хрумна някаква не нейна, а чужда и много сериозна мисъл: ами ако аз плащам за чужди грехове? Дали не плащам чужда сметка? Някой мой близък много е съгрешил, а са избрали мен за разплата, за да бъде още по-болезнено за този, който е грешен…
Мама? Мася отхвърли тази мисъл: какво толкова е направила тя? Баба й? Тя пък какво общо има? Разбира се, Вячик, той е виновен за всичко, но какво наказание е това за него? Пък и този човек, този Вячик, маминият мъж, е чужд човек. Не човек, а вълк.
Случилото се вчера отново се стовари върху Мася, отново избликнаха сълзите й, тя заплака, без да се сдържа: тук, на покрива нямаше съвсем никой и никой не й пречеше направо под небето да си повтаря едно и също: „За какво, Господи? За какво?“.
А небето над нея беше странно.
Долу на земята беше сравнително спокойно, само редки и слаби пориви на вятъра достигаха покрива на блока — колко ли е висок, шестнадесет, осемнадесет етажа?
Затова пък под небето ставаше нещо невероятно и никога невиждано: облаците на няколко етажа, един слой върху друг, се носеха над нея. Рядко, когато и трите слоя се разкъсваха, в Мася се вперваше бледото око на пълната луна и на нея й се струваше, че някой я гледа в упор с това странно премрежено око.
После изведнъж всичко се затваряше, натрупваше се слой върху слой бързо, беззвучно, тайнствено, а после небесата отново се разтваряха и отново се затваряха.
Все едно нечиста сила се мяташе там, над Масината глава и не знаеше как да постъпи, какво да направи, за да замете нечии мръсни следи. И с изпокъсаните парцаливи облаци да скрие Мася от далечен поглед, да скрие и нея, и нещастието й, за да не може далечното око да разгледа всичко, което се бе случило и да възстанови нарушената справедливост.
Мася отново заплака: каква справедливост! И как може нещо да се възстанови? Как да се върне и да изтрие от съзнанието и паметта си оскърблението над нея?
Не се знае има ли справедливост на небесата. Съществува ли небесно възмездие? Как и кога са наказвани за делата си всякакви грешници? Но нея какво я засяга това? Няма да й върнеш вчерашната Мася. Не можеш да върнеш сама себе си! И никой не може да й помогне! Никакво наказание.
Има едно: да накаже всички. Да избяга от всички.
Тя като същински сомнамбул стана от издатината и се приближи до края на покрива.
Мася беше измръзнала, краката й се бяха вкочанили и крачеше неуверено. Впрочем, всичко у нея беше неуверено — и крачките, и смътните, също изстинали мисли, и очите, гледащи стоманенобетонните блокове, в които един след друг гаснеха цветните топли прозорци, както сигурно гасне надеждата.
Момичето опасно се приближи до края на покрива и гледаше встрани и надолу с изстинал и замъглен поглед.
Само да викнеше сега някой в желанието си да я спре, да плесне с ръце, за да й привлече вниманието, тя, изплашена от вика, би трепнала и би направила крачка напред, за да се освободи от всичко, което стана, при това въздъхвайки с облекчение.
Но, слава богу, нямаше никой. Никой не я повика.
Тя постоя на края на покрива, погледа наоколо, погледна още веднъж и надолу, към страшното подножие на високия блок, възстанови дишането си и тръгна назад.