Метаданни
Данни
- Серия
- Момчето и момичето (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Сломанная кукла, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ганка Константинова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Никой; Счупената кукла
Преводач: Ганка Константинова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Хайни
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Викс 62
Редактор: Жела Георгиева
ISBN: 978-954-9835-72-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121
История
- — Добавяне
6
Мася не се сърди дълго на баба си. След седмица реши, че нейните думи за мамината женитба са просто за ободряване и желание да подчертае нейната възраст и да я събуди от дългия сън на спяща красавица.
Виж ти, първо точно на нея, на малката Маша, дойде на ум приказният образ: омагьосана спяща красавица. Мама, макар че ходи на работа, разговаря, дори за кратко, за разни работи с Мася, донася своите скромни покупки — но тя спи: омагьосана е от татковото убийство, от малката заплата, от телевизора, в който всичко подскача и е побесняло и още — от липсата на някакъв „смисъл“.
В присъствието на Мася майка й няколко пъти беше казвала на Мапа: „Какъв е смисълът?… Не виждам смисъл…“.
За този смисъл тя си спомняше винаги, когато те минаваха от обикновени разговори към сложни, само че сега Мапа ограничаваше сложните разсъждения, изглежда помнеше разговора в Бауманка.
Те си говореха, че Маня би могла да отиде на театър с някоя приятелка, например познатата Линочка, а майка й, като изслушваше умърлушено Мапа, отговаряше:
— Какъв смисъл има?
— Ма-а-а-ня! — полувъзмутено провлачваше Мапа, но дъщеря й добавяше:
— И без това наоколо всичко е фарс! Стигат ми лицемерите в живота!
Тя всичко отхвърляше. Не четеше книги, отричаше театъра, а като седнеше пред телевизора, не го гледаше, а щракаше с копчетата, минавайки от канал на канал: нищо не й харесваше. Тогава тя отиваше в другата стая да пише писмо.
Майка й пишеше писмо на татковите родители в Кемерово, на баба Настя и дядо Серьожа. И все не можеше да напише това писмо: Мася слушаше как тя къса и хвърля в плетеното кошче изхабената хартия. В навечерието на празник мама набираше по телефона номер за подаване на телеграми и диктуваше винаги едно и също, сухо и блудкаво:
„… Сърдечно ви поздравяваме с Новата година (със Седми ноември, Първи май, после стана — с Рождество и Великден) желаем ви здраве, целуваме, Машите.“
Всеки път телеграфистките я питаха отново: „Маша?“.
— Не — отговаряше Маня, — Маши. В множествено число.
Понякога някоя по-нахална я питаше:
— И много ли сте?
— Три — без да се учудва, отговаряше майка й. Изглежда я поздравяваха с това множество, а тя отговаряше: — Благодаря.
Преди всеки път, като подаваше телеграмата и уверено поставяше слушалката, Маня повтаряше на малката, че вече следващото лято тя непременно трябва да отиде при татковите родители и да прекара там няколко седмици. Тогава сърцето на Мася се свиваше: никъде не й се щеше да лети, особено в Кемерово. Нали татковите родители нито веднъж, откакто той загина, не бяха идвали в Москва. От време на време, също за празниците, те се обаждаха по телефона, но разговорите бяха много неинтересни, някакви официални. Настася Николаевна, особено когато подрастващата Мася вземаше слушалката, добавяше усмивка в гласа си, но винаги я питаше едно и също: как е с училището — като че ли това е главното! — с какво се занимава, молеше я да им изпрати нова Масина снимка, все едно тя само това прави — да се снима наляво и надясно. Мася обещаваше и веднага забравяше своето обещание, докато майка й насила не я слагаше да седне и я щракваше със старата бащина „сапунерка“, или пък двете отиваха в парка Останкино или ВДНХ и Маня отново снимаше дъщеря си, като никога не разрешаваше да снимат нея. Така че три-четири пъти те изпращаха снимки в Сибир, а и мама пишеше това безкрайно писмо.
Маша не можеше да разбере маминото изтезание с писмото. Пък и защо беше длъжна да усеща душевните бури на майка си?
Просто знаеше: Маня е като между два огъня — между собствената си майка и родителите на баща й. Но и много други огньове имаше. И работата й, която не можеше да изхрани двете, и блестящото минало, което се беше превърнало в прах от спомени, и неизвестността — какво ще стане с тях? И този бордюр, съвсем наблизо, до телевизията.
Това, което Мася точно знаеше, беше нейният собствен срам. Там в Бауманка. Как се разтрепери само от едната мисъл, че майка й може да се омъжи, както предлагаше Мапа. Промени, значи живота си, а пък у Мася всичко мигом се преобърна. Изплаши се! За майка си? Не, за себе си! Колко зле ще й стане, виждате ли, ако майка й си промени живота. Все едно не на нея, а на Мася баба й предлагаше да помисли за женитба.
А майка й… Нея не можеш да я мръднеш, не можеш да я отклониш. Тя никога няма да забрави баща й и няма да го смени за никого, дори и да няма никакви отношения с неговите родители.
Дори и да спи. Вече няма такъв принц, който да я събуди с целувката си.