Алберт Лиханов
Счупената кукла

1

Общо взето това е историята на три жени, и всяка от тях заплати напълно, както впрочем плаща всеки един от нас: ние отдавна сме научени, че трябва да се плаща за всичко. И все пак тя е съвсем особена, специална история.

Прекалено трудно е да я започна, защото за това не само не пишат, но и говорят с неохота, и то само когато се налага — най-често тайни от този род се пазят завинаги, защото става дума за собствени грехове.

И сега, когато се хванах за перото и написах първите редове, не ме оставя чувството, че съм грабнал от огъня шепа горещи въглени — вече позагаснали, позапрашени от пепелива прах, но безумно парещи, изгарящи ръката и аз не знам какво да правя — дали да се откажа и да хвърля въглените обратно или пък да търпя докато мога, а ако не мога — да закрещя от болка и то така, че всички да ме чуят.

Всъщност, това е смисълът — да закрещиш от болка.

2

И така, Москва, краят на XX век, три жени, свързани с кръвна връзка, по-точно — две жени и момиче на дванадесет години. Шестдесетгодишна баба, отличен стоматолог хирург, нейната тридесетгодишна дъщеря, по образование инженер програмист, внучка, която ще се окаже главното действащо лице, обикновена московска ученичка, впрочем това не е така — момиче, което се оказва храбро.

И още нещо, донякъде странно — и трите се наричат Мария. Най-голямата — Мария Павловна, а в семейното ежедневие между близките си — Мапа: в това съкращение се долавя наистина някаква мека привичност, сигурност, като от някакви износени стари домашни пантофи, ако пантофите могат да бъдат чути. Може и да може, ако се постараеш да отделиш само техния влачещ се звук сред всичко останало — гръмко, заглушаващо, потискащо.

Средната се нарича Мария Николаевна и от грубото съкращаване по първите срички би следвало да й викат Мани, но това звучи прекалено опростено, първо по американски и второ парите изобщо не бяха същността на дъщерята на Мапа, още от детството наречена Маня, по-скоро по домашному, дори по селски, макар че това семейство нямаше никакви връзки със селото.

Най-малката у дома я наричаха просто Мася. Когато беше малка и външните хора, любувайки се на красотата и съвършенството на детството, я питаха как й е името, Маша просто не изговаряше шипящата буква в името си и се представяше като Мася, което вълшебно съвпадаше с умалителното наименование на всяко любимо същество.

Защо се бе случило така, че три женски същества, следващи едно след друго в семейството, са получили едно и също име — трудно е за обяснение. За Мария Павловна като първоизточник и историческа даденост няма какво да обсъждаме, дъщеря й бе наречена Мария по настояване на бащата Николай Михайлович, общо взето по неизвестни причини, които той самият обясняваше твърде заплетено и противоречиво, а третата девойка стана Маша може би по навик. Обаче така или иначе тази тема не беше прекалено обсъждана в семейството. Когато се събираха на празници или рождени дни, никой не се объркваше особено, защото без външни хора, а понякога и с тях, и трите се обаждаха охотно и без обида на своите съкратени имена — Мапа, Маня, Мася — нали в тях не беше скрит никакъв лош умисъл, а при останалите обстоятелства Мария Павловна, Мария Николаевна и просто Маша се намираха така да се каже в различни плоскости, непресичащи се помежду си и така не се създаваше никакво объркване.

Впрочем Мариите не мислеха за името си без повод и по друга невидима причина: всички бяха заклети атеистки. Те не помнеха — макар да знаеха, че името Мария принадлежи на пресветата Богородица, родила за света Христос, и ако се замислеха, то можеше и да се досетят, да разберат, че трижди продълженото в едно семейство свято женско име ги задължава за нещо особено, което не може да се изговори, да се обясни — и все пак — то към нещо подтиква и води… Ако знаеха към какво…

3

Да започнем с Мапа. Почти целия си живот, преминал при съветската власт, тя преживя скучно, без особени сътресения, работеше в районната стоматологична поликлиника и получаваше твърде скромна заплата, без да има възможност за каквото и да е допълнително заплащане; в стоматологията работата на частно съществуваше открай време, обаче това се отнасяше за зъботехниците, а съвсем не за нея — тя беше просто хирург, макар опитен и сръчен.

Инжекция — клещи — зъбът е изваден и така почти цели четиридесет години. Мария Павловна отдавна беше загубила интерес към професията, макар че „Туча“ (така я наричаха зад гърба й в работата заради внушителната й представителна външност — висок ръст, достойна пълнота, близка до дебелина) на шега удържаше статуса си на висока професионалистка, която отстранява с лекота и най-сложните коренови системи, ако види зор дълбае венците, а като добавка на не съвсем сериозните летучки в стоматологичната поликлиника с леки забележки потвърждава дълбочината на своя богат опит.

Подобните й в поликлиниката, честно казано, се побояваха от нея, предпочитайки да не се сближават, пък и нямаха основание за това; тъкмо обратно, лекуващите стоматолози й се подмилкваха, търсеха я за съвет — дали да извадят или да не извадят нечий зъб — шегуваха се, подмазвайки се, като я признаваха за шеф на хирургическото отделение, което се смяташе за най-сложното. Ръководството я уважаваше, болните я признаваха и сигурно за това признание определена роля играеше и нейният ръст, който придаваше някаква увереност за благополучния изход на всяка, дори и най-сложната хирургична намеса.

Но да повторим, на Мапа през целия й трудов живот й беше скучно. И тя влагаше неизразходваната си енергия в Маня и в мъжа си Николай Михайлович.

Що се отнася до мъжа й, то енергозагубите в тази личност не се увенчаха с почти нищо. Историк по образование, той беше заместник-директор по научната работа в един исторически архив: на млади години защити кандидатска степен, но после някак си затихна, замълча — и у дома, и, което е особено тъжно, на работата, впрочем в работата мълчанието мина безнаказано, защото първо — за нищожната заплата, която получаваше зам.-директорът, не се забелязваше никаква конкуренция, а второ — малкото говорене можеше да бъде прието за многозначителност и дори, най-вече — за дълбокомислие, което, съгласете се, не беше толкова лошо.

Така че проникнатият от тайнствен историзъм, лошо платен Николай Михайлович като изпълнеше задължителните си точки вкъщи — хляб, мляко, веднъж седмично отиване с пищната съпруга на пазар за продукти — през останалото време от живота си прекарваше в замислено и безкрайно пушене на цигари с цигаре и разглеждане на московското пространство през прозореца на кухнята, която му беше и кабинет, от височината на дванадесететажния блок.

Макар и висок, той беше слаб, с увиснали, поръждавели от цигарите мустаци, имаше по-скоро унил поглед и когато ей така се вглеждаше в сивотата навън, изглеждаше, че този твърде умен и мълчалив учен сякаш се взира в далечната история, разсъждава и няма-няма сравнява миналото с настоящето и изобщо не може да стигне до заключение кога е било по-добре — преди или сега.

Мапа отдавна беше свикнала с мисълта за особеността на своя мъж, за неговата, ако може така да се изразим, богоизбраност — в края на краищата архивът, където той научно „замстваше“ имаше всесъюзно значение, от време на време нейният мъж се изказваше на съвещания и симпозиуми, дори пътуваше в задгранични командировки и въобще не беше беда, че до почетна възраст той така си и остана само кандидат на науките. По-добре така, отколкото докторат на някаква тъпа тема за историческото значение на поредния конгрес на КПСС.

Те двамата — и Мапа, и Николай Михайлович бяха част от някаква интелигентска съпротива, мълчалива опозиция на недоволни от съветската власт, от нейните безкрайни ограничения — нищо не бива, всичко е забранено, а което не е забранено, то е ограничено — къде по-добре е на Запад!

Ах, Запад! От време на време с тих и външно спокоен глас той разказваше на Мапа, че например в Германия работниците от завода „Мерцедес“ са съсобственици на това отлично предприятие, защото имат акции от него. А в края на годината получават от тях доход.

— Освен заплатите! — сто пъти не питаше, а се възхищаваше Мапа, която вече бе чула това от мъжа си.

— Освен заплатите, премиите, надбавките! Така че работникът там съвсем не е работник — дълбокомислено обобщаваше Николай Михайлович, макар че, то се знае, никога не беше ходил в „Мерцедес“ и не беше разговарял с работниците.

— А какви са? — обичаше да се плаши Мапа.

— Ами помисли — отвръщаше Николай Михайлович, — какви!

И макар че той дори за Брежнев избягваше да разказва анекдоти, помнейки опасни аналогии от близкия исторически опит, разбира се, по душа беше западняк, законсервирал сам себе си за неизвестно какво и неизвестно докога.

Човек с порция хинин зад бузата — твърде типичен персонаж от късната съветска епоха. За да е ясно, ще поясним, че хининът — много противно горчиво-кисело вещество, се взема при признаци на малария, сиреч тръпки, неприятна треска, случваща се най-често по южните места. Но ето че стана така, че северните руски места заеха тази южна зараза, по някакъв начин предварително и макар че въобще никой нямаше настинка и тръпки и не го тресеше, някои съвсем механично пъхаха зад бузата си порция хинин и лицето им се кривеше — от всичко, което беше наоколо.

Лоши колбаси в магазина, наистина евтини, но — кривят муцуни; космонавти изстрелят — отново са кисели, по-добре да има повече колбаси. Гледат по телевизията лош наш филм — мръщят се; на фестивал видят хубав американски филм — отново е лошо: нашите не могат така.

Пък и какво да защитаваме старото — всичко имаше! И безсрочни персонални пенсионери във властта, и дефицит на дрешки — кошмар за великата страна, и купуване на фураж от канадците… Но пък имаше и нещо хубаво, така си е. Само срещу една заплата можеше да отидеш на Черно море, ей така направо да тръгнеш за Ялта — без каквито и да е курортни карти, а пък с карти си беше късмет — впрочем точно тези, с кривите физиономии, поголовно си правеха кефа с карти, за разлика от масите, които уж възглавяваха. Да учиш в институт — ти само се старай, а ако някой, за да му съдействат в нещо, „пускаше“ пари — беше криминално престъпление. Апартаментът — може и да не е луксозен и да чакаш в дълъг списък — но пък е за жълти стотинки, почти даром, и именно намръщените физиономии без ред получаваха жилища и то в сгради от розови тухли!

Изобщо, колкото по-активно се криви твоята физиономия — и от лошото, и от доброто, толкова — чудна работа! — по-лесно правеше кариера такъв „маларийник“, толкова повече блага му отпускаше властта, сякаш се срамуваше от неговото гримасничене, с една дума — беше по-изгодно да си в лагера на негласната опозиция, отколкото да си спокоен, добродушен, доброжелателен към строя жител.

И Николай Михайлович беше точно такъв „хининист — ясен сокол“: с твърде дребничко самочувствие и забравена от всички в гъстата мъгла на времето и от самото начало никому ненужна кандидатска степен и учудващите за критическата му възраст инфантилни представи за това точно какво би искал. Как казваше някога класикът: „Ни риба, ни рак“.

Впрочем архивният мечтател беше по-практичен. Ту си мечтаеше, че е секретар на ЦК по идеологията и диктува на стенографката исторически решения за демократизация на архивното дело и ликвидация на специалните хранилища, ту пък като равносметка от своите мислени терзания той получаваше ново жилище — петстайно, не по-малко, в района на Сивцев Вражек: веднъж мина оттам и видя, че там се строят нови постройки за елита на ЦК. Ту пък си въобразяваше, че се разхожда по Бродуей — ни повече, ни по-малко — и влиза в луксозен магазин, също като един, който видя веднъж в Будапеща, а като натрупва покупки за Мапа, Маня и Мася, е, разбира се, и за себе си, небрежно вади от портфейла кредитна карта златна „Виза“ „Банк ъф Америка“ и снизходително приема любезното обслужване, което също видя в будапещенския магазин, и вълшебното, прилично на свещенодействие: картата се поставя в специална приставка, излизат данните от банката, тя потвърждава кредитоспособността на вашата „вип“ персона, касата изхвърля от своето гърло дълъг чек и ви го подават за подпис, след това го сверяват с подписа на картата и той взема пакети и пакетчета, за да ги свали долу до чакащата го там черна лимузина или още по-впечатляващо — придружаващото го лице, преводач или помощник, раболепно мъкне покупките долу.

Дявол да го вземе, може би точно заради тези тайнствени вълнения живее човек? Не за конституции, революции, реформации, а за ето такива невидими за света тайни мигове като плащане с кредитна карта в магазина, като вечеря с прекрасна дама, когато на масата има плато със стриди и бутилка най-фино бяло вино, като беседа с посланика на енската държава с пури между зъбите и чаши с уиски, беседа за нещо с политика, високо, взаимноизгодно, като например отварянето на секретни архиви.

Понякога Николай Михайлович се замисляше как, по какъв начин да открие, и главното — как да напълни кредитната си карта в американска банка, нали това е углавно престъпление по съветските закони, пък и за какъв ли вид труд ще му предложат да заплатят и вкарат в сметката му достойно за неговия статус възнаграждение?

Мъглата, зад която се тълпяха тези въпроси, беше още по-гъста, но отговорът, което е много странно! — се оказа просто до него, съвсем близо, макар че мислеше за това със страх.

Но засега нека почакаме с това.

4

Както казва чудесната руска поговорка: „Мъж и жена — същински сатана“. Не правеше изключение от този стандарт и уважаемата Мария Павловна — на руска почва исторически нещата се развиваха така, че бездейният, мечтателен съпруг, като правило с хуманитарно образование, става нещо като органична част от своята дейна, практична и активна трудова жена.

Масивната Туча, дори при дотегналата й работа и скромна заплата на завеждащ стоматологична хирургия, със своя темперамент можеше да влачи в живота още трима такива като мечтателния Николай Михайлович, без изобщо да се затруднява.

Тя смяташе, без каквото и да е странично внушение, че мъж с качества като на Николай Михайлович е ценност, дадена й от бога. Тя никога нищо не искаше от него, не го караше нищо да прави — впрочем какво ли пък е необходимо да може мъж с интелигентски произход, живеещ редом с носителка на активното женско начало в повече или по-малко комфортен московски апартамент — да смени бушона, ако изгори? Та нима тя сама не може да се справи с такава дреболия, щом се оправя със зъбите в човешките челюсти? Да отнесе пълната кофа до шахтата за боклук? — та нима това е толкова трудно, та да трябва да се безпокои за празни работи мислещата личност?

Общо взето Николай Михайлович, дълбокоумният й мъж беше не само част от заобикалящата я действителност, но и не много капризно мълчаливо нейно собствено продължение, може би отделно действащ мозъчен център, неин идеологически отдел на битовото съзнание и всичко това се получаваше някак дори удобно: тя не трябваше да си напряга мозъка в мъчителни размисли за това кое е хубаво и кое е лошо, кое е правилно и кое — неправилно. Достатъчно беше внимателно да изслуша Николай Михайлович, в душата си да се съгласи с него, повече или по-малко да запомни изложеното, а после, ако е необходимо, и да го повтори където трябва — тя вече знаеше, че няма да сбърка, че няма да й се наложи да се изчервява заради това за някаква глупост или нещо неуместно — забележителният мозъчен център на Мария Павловна още никога и при никакви обстоятелства не беше подвеждал забележителния зъбен хирург — във всеки случай неговата мисловна мощ беше повече от достатъчна за конкретната московска стоматологична поликлиника, където работеше Мапа.

Така че Мапа беше не само обикновен зъболекар, влиятелна в поликлиниката Туча, но още и авторитетен прокурор, произнасящ от време на време присъди на съветската власт и всичките нейни явни и тайни слабости, в същото време и адвокат на всичко, което невидимо минаваше границата, естествено че от другата страна, макар че тя лично никъде не беше ходила, освен до идейно близката България, но както тогава казваха: кокошката не е птица, България не е зад граница.

Мария Павловна озвучаваше умствените проучвания на мъжа си, неговите наблюдения и заключения не където й падне и не всеки ден. Най-често това ставаше по време на пиенето на чай с нейните колеги в хирургическото отделение, където тя и бездруго си беше неоспорим авторитет, а от това тези разсъждения на политически, икономически и прочие „ски“ теми поради своята неочакваност и място на произнасянето звучаха с особена тежест. Понякога, някак между другото и внимателно, контролирайки кое е подходящо за мястото и времето, тя се изказваше и на летучките, където се събираше ръководството. То също се отнасяше към нейните изказвания с мълчаливо уважение. Както е известно, Мапа се движи в интелектуална среда и нейният мъж е виден историк, заместник по науката на Централния архив. А какво ли няма там. Какви ли не тайни!!

Така че Николай Михайлович — и Мапа не скриваше това — беше нейната глава, това е. А нима е тежко да носиш на раменете си своята собствена глава?

5

В определеното от бога време, когато с видим възторг младият тогава кандидат и „зам“ получи двустайно апартаментче на дванадесетия етаж в един блок, се появи и дъщеря им, която нарекоха Мария, а за да я различават от Мапа, й викаха Маня.

Нито Николай Михайлович, нито Мапа забелязаха как порасна Маня, по много проста, макар и не една и съща причина: бащата непрекъснато страдаше от несъвършенствата на заобикалящия го обществен строй и не забелязваше много-много какво там пъпли из краката му, а майката просто влачеше каруцата на живота, не се замисляше много за битовите противоречия, а просто ги преодоляваше, без да се задълбочава в контрастите на битието: в тях беше длъжен да вниква нейният отделно придвижващ се мозъчен център, което той, както се казва, правеше с успех. На едното рамо на Мапа висеше умният мъж, на другото — малката дъщеричка, добре че хирургът стоматолог имаше намален работен ден и Мапа просто се справяше с бита, възпитанието, отделяше време, за да може да сподели „енските“ страдания на своя мъж, а на всичко отгоре като на шега защити и кандидатска дисертация.

А дъщерята Маня се роди просто така, заради необходимост на семейството, сякаш по своя замисъл тя угаждаше на всичките му и най-малки потребности.

Ето примерно — тя беше спокойна и тиха, беше послушна, а после с годините стана и покорна, подчиняваше се на думите и мнението на родителите си. Малката мълчалива кифличка незабелязано се превърна в момиче, което не привличаше много вниманието не само на съученичките си, но и на съучениците си, а родителите, уви, необмислено не можеха да се нарадват на уравновесеността, с която растеше момичето. При другите деца — ту една неприятност, ту някакво извънредно произшествие: шега ли е — Москва, толкова много съблазни, крещящи, блестящи, гръмогласни, но и тихи, а пък опасни, кой не го знае — а пък момичето е като фин, идеално настроен инструмент с поразителни способности: за всичките десет години не получи нито една четворка, беше пълна отличничка по всички предмети.

Още от началните класове Маня се отличаваше с такова усърдие и внимание, че мълвата за нея отначало възхити учителската стая, а после така затвърди нейните достойнства при възрастните наставници, че беше просто срамно за учителите да поставят четворка на знаменитата Маша. При това през всичките години на учение момичето се отличаваше със забележителна покорност.

След време всичко някак се обясни. Малката пухкава топчица започна бързо да израства от своите дрешки, ръкавите на стандартните роклички от магазина за броени седмици сякаш се свиваха без каквото и да е пране, така че Мапа избираше новите задължително по-широки и дълги, да ги подгъне вечерта и момичето да отиде с тях на училище, а след месец да разшие подгъва и отново да го отпусне, защото иначе парите просто не стигаха за стремително растящата Маня.

Да повторим, те живееха твърде оскъдно: знае се каква е заплатата на лекаря, дори да е стоматологичен хирург, а в архива, дори и централен, изобщо никой не живееше охолно. Слава богу, че наемът за жилището беше грошове и транспортът — копейки, храната, макар и скромна и трудно намирана, но винаги я имаше. Мапа не обикаляше пазарите, не се заглеждаше в прясното месо, изисканата храна и плодовете. Общо взето живееха като всички. И се радваха на момичето, което без викове и поучения, без сълзи и педагогически проповеди от само себе си се учеше отлично, не се движеше със съмнителни компании, беше учудващо благоразумно и не създаваше никакви грижи на родителите си, освен една-единствена и както се оказа главната: растеше не с дни, а с часове, надмина по ръст всички в класа, дори момчетата, и на абитуриентската вечер се оказа несъразмерен „километричен стълб“, „върлина“, „нескопосана“.

Златният медал донесе на Маня само сълзи и макар че когато го получаваше с музика, която свиреше туш, и залата, особено учителите, я аплодираха бурно, а тя като първа от първите по заслуги държа реч от името на всички класове от випуска, но като излезе от училищния праг, никой не й завидя и никой през цялата вечер не я покани да танцуват — тя никога не бе имала ухажори, пък и кое момче ще иска за партньорка, дори и само за три минути, момиче, което стърчи над него с цяла глава.

Трябваше да стане баскетболистка! Това тя чуваше неведнъж и от учителя по физкултура, и от съседката си по чин, прелестната Линочка Горшкова, но освен думите, нищо не бе предприето. Линочка, както това се случва с момичетата от горните класове, достигнали зрелостта на възрастни, често без да срамува от никого, през междучасията се поглаждаше по хълбоците, тръскаше късите си кестеняви коси пред огледалото — истинска жена — и казваше на Маня, която стърчеше зад гърба й.

— Машка, ама ти защо си увесила нос! Ако беше плоскогърда, прегърбена, с повехнало лице — това е друго нещо. А пък ти си имаш всичко: и цици, и дупе, и очите ти искрят, и косите ти, ако се подстрижеш, са като моите! Ти просто си голям формат! Голяма работа, че нашите момчета кротушки не те харесват. Ще дойде време и ще срещнеш гигант, който ти подхожда, главното е да се отпуснеш! Да се освободиш!

Тази Линочка беше чудесно разкрепостено същество, тя дори можеше да си почеше пъпа пред момчетата, без изобщо да забелязва това и те винаги се трупаха около нея като песове около кучка по време на зимните кучешки сватби. Но Линочка изобщо не забелязваше тази дреболия, тази училищна суета, съвсем справедливо смяташе, че всичко започва едва след училищния праг и тук тя направо завиждаше на Маня.

— На теб какво ти е — ще си избереш някакъв институт, със златния медал дори в Московския университет ще те приемат, а там е въпрос на време: ще се учиш добре — аспирантура, кандидатска степен, докторска, богата невеста и това е. Има само една беда — твоя формат, който освен размерите, няма никакви забележки.

Тя се смееше и гримасничеше:

— Представяш ли си, намерила си своя гигант, подредила си се по размер и всичко ти е тип-топ. А пък аз? За да ме приемат, трябва да държа изпити, да търся момчета в тълпата, а сред тях има такива негодници — може и да сбъркам. Пък женската грешка винаги е тежка — дете, самотност, бедност. А времето си лети! Я опитай всичко отново!

— Излиза, че аз имам повече шансове? — усмихваше се отличничката Маша и клатеше глава. — Как ли пък не!

— Ти трябва — размисляйки, казваше Линочка за всеки случай, — трябва да постъпиш не в Московския университет, а в мъжки институт, където са само момчета и момичетата са малко. Например в Бауманския. В някаква физическа специалност.

— Но аз не знам какво е това — вяло се съпротивяваше Маша.

— Ще разбереш! — въздишаше Линочка. — На теб ти трябва мъжко обкръжение, да има около тебе тълпа, ти не си разглезена от внимание. А пък науката… Не ти ли е все едно. Нали по всичко си отличничка.

Така или иначе, подобни разсъждения ставаха и вкъщи. Наистина те бяха опаковани в други думи и други мисли, но накрая излизаше същото.

В крайна сметка най-много страдаше Мапа. По комплексите си дъщерята приличаше на нея, повтаряше я. Но ако съдбата на Мария Павловна вече се беше уредила, миналата й младост се случи някак от само себе си, без особени трудности, то Маня беше съвсем друга работа. Мапа, майка й, не беше нито отличничка, нито кротка и макар да се беше родила висока, но не така страшно колкото дъщеря й, тя не странеше от компаниите, от танците, от домашните купони. Николай Михайлович, току-що завършил аспирантура в историко-архивния институт, попадна на нея като ленив и не прекалено едър, леко заспал сом на весела и пъргава щука. И макар да не може да се каже, че Мапа го хвана за яката и го помъкна след себе си, но все пак се случи нещо подобно на този техен първи купон: те разговаряха, танцуваха и Мапа сякаш го отведе със себе си, накара го да я изпрати, а той вървеше след нея, по-точно до нея, а още по-точно завладян от нея, от нейната несъкрушима жизнена сила, масивност и готовност да го влачи след себе си. Николай Михайлович оцени и главното: младата жена без бой му отстъпи правото на умствено превъзходство, без да спори слушаше неговите речи и постепенно предаде на мъжа, ако може така да се каже, умственото кормило, като всичко останало остави за себе си.

А всичко останало не беше чак толкова обемисто.

Сред останалото, преди всичко моралното имущество, беше приликата на Маня с Мапа, на дъщерята с майката, прилика не точно буквална, а нещо повече и затова налагаше на Мария Павловна повишена отговорност. Не я успокояваха угодническите думи на колежките, които я познаваха, че толкова умно момиче ще стане знаменит лидер, обикновено такива дами с крупни размери са забелязвани от ръководството и няма да се учудят много, ако Маня, разбира се, избрала такъв едър мъж като нея, скоро ще се окаже поощрена и ще стане голям началник.

По природа умна, Мапа не изключваше в мечтите си подобно превръщане на грозното патенце в царица лебед. Но, бидейки изключително прагматична, повече се грижеше за друго. За това какъв институт да избере Маня, как да помогне на девойката в правилния избор не на път, а на съдба и къде по-лесно може да се уреди нейната женска участ.

Стигна се дотам, че веднъж, когато тримата вечеряха в кухнята, Мапа се изтърва:

— Колко жалко, че не живеем в Израел!

Дори „вътрешният емигрант“ се закашля и се втренчи в жена си, очаквайки обяснение.

— Какво тук не е ясно! — възкликна Мапа. — Там взимат момичетата в армията! И Машенка щеше да отиде в армията, непременно щеше да се издигне, да завърши академия, да стане — като начало — най-малко полковник! Може и генерал! А по пътя към целта може и да се омъжи!

— Мамо — само въздъхна Маня, а Николай Михайлович предпазливо предупреди:

— Да не си помислила да го кажеш на някого!

И като подъвка и помисли, заключи не съвсем определено, но в условията на тогавашните недомлъвки, твърде смислено:

— Ние макар… Но не… А и там стрелят!

Мапа въздъхна. Това действително беше пречка.

У нас тогава не стреляха.

6

Институтският живот на Маня се превърна в приказка.

В московското Висше техническо училище „Бауман“ изглежда представата за подходяща във всяко едно отношение студентка съвпадаше с Манината същност и облик — ей богу, все пак мнението на хората доста често излиза вярно.

Трябва да се предполага, че един от най-знатните и уважавани вузове, подготвящи научно-техническия елит, учени и практични мъже от най-висока класа съдеше за жените така: или те трябва да бъдат наравно с мъжете, а това означава да бъдат двайсет процента по-добри по нивото на знания и подготовка, при това да притежават еднаква издръжливост за бъдещите тежки работи, или пък да им подхождат в качеството си на жени, ако разбира се, издържат на училищните страдания, а трябва да се каже, че учението тук беше твърде мъчително и не само момичетата, а и много момчета на цели тумби отпадаха, така и нестигнали до финала.

На Маня й се падна изключителен късмет.

Когато тя дойде в приемната комисия, за да си подаде документите, там надникна висок старец, пред когото всички станаха прави. Той веднага забеляза голямата абитуриентка, приближи се до нея, усмихвайки се приветливо, а когато мъжът, който приемаше документите й, я представи като златна медалистка, й кимна и каза:

— Я ела с мен, дете! Да пробваме със зъби вашето медалче! От какво ли качество е?

Поведоха Маня след стареца, съпроводени от цял ескорт солидни мъже и отначало момичето се смути, мислеше си — дали да не избяга, но само си го мислеше — дипломата й и останалите документи бяха вече в ръцете на високия старец, който вървеше бодро пред малката, но изглежда твърде внушителна групичка, на която правеха път всички срещнати студенти и преподаватели, които спираха и почтително поздравяваха.

Лицата се изтриха от паметта на Маня, изглеждаха й като някакви блини: една от блините от кавалкадата й прошепна колко й е провървяло — водят я на събеседване при самия ректор, академик Петров, и ако всичко мине добре, тя може да се смята за студентка — най-първа в новия прием.

Според логиката на предишния й живот тази новина трябваше да довърши Маня. Мълчалива, скромна, стесняваща се от своите „размери“, тя можеше съвсем да се вцепени, но момичето — все пак някой води в такива случаи хората — изведнъж дълбоко въздъхна, отпусна се и се почувства като съвсем свободна птица, към която е проявен необикновен интерес и затова няма от какво да се стеснява — дойде времето да си разпери перцата…

В кабинета на ректора тя влезе вече спокойна, а когато седна на края на големия кожен диван, срещу който в противоположния ъгъл се разположи ректорът, окончателно се успокои, все едно беше в този кабинет не за първи път и отдавна бе свикнала с него.

Старецът отвори нейната папка, разгледа дипломата. Набързо прочете останалите документи, после ги остави настрана.

— Е, добре — каза той, усмихвайки се приветливо, — няма да стигаме до проверка на вашите училищни знания, това е празна работа. Запомнете: за вас детството е в миналото. Сега започва съвсем друг живот. Много труден, живот на възрастен. Разберете, само с факта, че постъпвате в нашето училище, вие се издигате няколко стъпала нагоре. Няма да има време за колебания!

Тя го гледаше право в очите и изглежда, че ректорът намери в погледа й отзива, който очакваше.

Неочаквано академикът попита:

— Занимавате ли се със спорт?

— Не — усмихна се тя.

— Напразно. Какво ви харесва повече, баскетбол или волейбол?

Тя вдигна рамене.

— Запишете се в секцията. По-добре волейболната — той се усмихна, — както и аз някога.

Седящите в кабинета възрастни се разсмяха, а Маня каза:

— Ще взема под внимание вашата препоръка.

Отново всички се засмяха и на нея й се стори, че по-освободено.

— Ще се радвам — каза ректорът и те поговориха още малко за нещо съвсем странично: често ли ходи на театър, защо избира технически вуз, каква книга чете сега…

Тя говореше сдържано, но на най-обикновения, но подвеждащ въпрос отговори блестящо: тя обича хората, белязани с божи дар и това, както тя го разбира, са представителите на изкуството. Певци, художници, великия Пушкин — ангел го е целунал при рождението му и слава богу. Но има област в човешките достижения, която, разбира се, е зависима от таланта, но в още по-голяма степен от труда, от знанията и с възхита назова имената на Ландау, Йофе, Капица, че женският ум дори няма право да мечтае за подобни достижения, но нали редом с великите физици са били като техни помощници и жени, не може да се мине без тях. Ето, тя мечтае да стане такава помощничка на сериозен учен — а на тях им е нужна не каква да е, а подготвена помощничка.

Все пак, ненапразно кротката Маня беше станала медалистка и то златна. После, в живота като възрастни училищните медалисти обикновено стават „средняци“ и по-често тройкаджиите, а съвсем не отличниците се измъкват напред — но засега натрупаното в училище се отливаше в необходимите, съответстващи на възрастта и търсенето, форми.

Белокосият академик се усмихваше на думите й, после стана и се приближи по-близо. Те бяха горе-долу на един ръст — Маня вече стигна 183 сантиметра — и се гледаха един друг в очите. Това й помогна и после.

С времето Маня със сигурност разбра, че да гледаш очи в очи — това е добре, това е с равни по нещо и може да се очаква някакво внимание, а ако ти си по-висока и трябва да гледаш на човека от горе надолу, дори и с най-добри чувства, това ще го вбеси, или в крайна сметка ще му създаде усещането за дискомфорт.

Но тогава й се беше паднал хубав момент, ректорът игнорира своята възраст, опит, всичките си останали превъзходства — и в това беше неговата мъдрост — погледна Маня в очите като равна и каза недвусмислено:

— Добре дошла, Мария Николаевна!

7

Съдбата пожела Маня да се срещне с ректора всичко на всичко още два пъти, но затова пък за високото покровителство знаеше цялото училище. Излишни одумки не можеше да има, тъй като великият старец минаваше за интелигент от най-висока класа, от много „патентовано“ дореволюционно семейство, а заслугите му за науката и самоотверженото ректорство бяха извън подозрения. Има поговорка: жената на Цезар е извън подозрение, така че ректорът беше самият Цезар, и не можеше и дума да става за недоверие — той априори имаше предоставено право на всичко. И макар че съществуваха всякакви там парткоми, профкоми и комитети на комсомола, не те, а Цезар произнасяше окончателното решение по най-главните работи, без да се впуска в суетата на напразни съгласувания и прочие глупости.

Без да се среща с Маня и без да обсъжда с нея това, когато тя стана във втори курс, той утвърди нейната кандидатура за депутат на Бауманския райсъвет. Тя не се противи, избраха я и сега всеки ден заместник-ректорът по стопанските въпроси й даваше за подпис най-различни документи, които заради своя педантизъм не я мързеше да прочете.

Най-често това бяха заявления до председателя на районния комитет, но понякога писмата излизаха от пределите на района — в Моссовет, до зам.-ове, началници, че и до висшите партийни органи.

Трябва да отбележим, че Маня, сега твърдо Мария Николаевна, малко преди депутатството, като изучи два семестъра с все така обичайните за нея петици, получи поименна стипендия, и то не каква да е, а Ленинска.

Но и това не е всичко. И не най-важното.

Най-важното се оказа, че Маня се записа, както я посъветва ректорът, във волейболната секция. Треньорът на име Павел Павлович и прякор „Папа“ само се обърна към нея и направо го втресе.

Папа, както това се случва според принципа на обратното действие, беше нисък — метър с кепето, имаше необикновено космати гърди — неговата коремна грива достигаше почти до гърлото и се показваше от разкопчаната тениска, той беше професионално креслив, но разумен. Неразумните не ги държат в Бауманка.

Манината „фактура“ не само че от раз го привлече със своя потенциал — той направо възкликна. Тренирайки мъжкия и женския отбор, в първия той намираше почивка и радост, а във втория — безкрайни мъки. Налагаше се да го събира дори не от студентките, а от наемните служащи — младите лаборантки и библиотекарки, дори секретарки, а нима това си е работа? И не щеш ли — подарък от съдбата!

Няма да се впускаме в подробности за спортната кариера на Мария Николаевна. Макар и никога преди да не беше се занимавала със спорт — нима могат да се нарекат с тази висока дума нищожните часове по физическо — природата я беше надарила не само с могъщо телосложение, но и със сила, издръжливост и както се изясни, съвсем не лош отскок. С една дума след година тренировки не можеше да я познаеш: неувереното, плашливо, невзрачно момиче, се превърна в хармонична, уверена тигрица. Едра, с дълга открита шия, отворено лице, развити рамене, здрава талия и крака. Както казваше Линочка, мнимите недостатъци на Маша по вълшебен начин се превърнаха в качества. Мускулестото, силно и апетитно дупе, опаковано в прилепналата тъкан на спортните гащета не се тресеше като на останалите при приземяване, не се пльосваше с излишни тлъстини, а беше винаги опънато без всякакво напрежение. Тази част хармонично се уравновесяваше от гърдите — неголеми, които не подскачаха при скоковете, подчертани с еластичен сутиен и все пак напълно достатъчни, изглеждащи здрави и не разлюлени от прекалената мекота на плътта.

Но всички тези подробности са важни не толкова за характеристиката на Маня, колкото за обяснението, че спортната зала се оказа нейният подиум, където извеждат кандидатките на конкурсите за красота, само че тогава нямаше никакви такива конкурси, но имаше спортни зали и не само Маня беше забелязана там не по ума си, по своята прилежност и знания, а със своята младост и физическа хармоничност.

Точно там, в спортната зала, й хвърли око Льошка Медведев от енергофакултета, или просто Медвед. Той без всякакви церемонии и някак по мечешки нахлу в Машиния живот. Пристигнал от Кемерово, в първия си студентски ден влезе в спортната зала и я огледа… Тя също го забеляза — погледна го бегло, а с вътрешното си зрение го разгледа внимателно — нещо като таен механизъм прищрака в нея: това е той.

Сега около нея се въртяха доста високи момчета, които й подхождаха — права беше отнякъде всичко знаещата Линочка — но всички те бяха като чужди. Двойка момчета се опитаха да се „лепнат“ за Маня — още тогава го имаше този немного приятен израз, но дали го правеха прекалено грубо за фината Машина душа, дали като научиха повече за нея — депутатка, поименна стипендиантка — се отдръпваха, предпочитайки нещо по-обикновено. А може би и както преди се плашеха от ръста й, я опитай очи в очи! От горе надолу е по-лесно.

Алексей Медведев не се занимаваше със спорт, но намина в залата, седя през целия мач, разглеждайки Маня и всичките й прелести, изчака да излезе от съблекалнята и усмихвайки се, тръгна насреща й. Може би, ако беше чул за Машиното институтско величие, не би рискувал да направи това, но той още нищо не знаеше за нея, което облекчи действията му в първите три дни, когато като лос вървеше след нея, редом с нея, край нея. Иначе казано в първите три дни те се запознаваха един с друг, бърбореха за каквото им падне, дълго се разхождаха — беше дълга хубава есен — а когато след три дни научи повече за Маша, Медвед вече не се спря, не се изплаши, просто с радостно учудване попита Маня дали това е вярно и тя потвърди своята особеност — наистина скромно, като отричаше, но нали фактът си остава факт.

Независимо от това, че Альоша беше една година по-млад от Маня, Бауманка веднага призна тази двойка. Първо, макар и само със седем сантиметра, но все пак той беше по-висок от Мария Николаевна. Второ, беше сибиряк, а това нещо означава, макар и казано честно, никой така и не знае точно какво именно, но някакво достойнство има в това. А пък трето, и най-главното, любовта между двама високоразмерни млади хора беше, така да се каже, налице. И двамата се усмихваха, щом се видеха, ускоряваха крачка, бързайки да се откъснат от всякакво общество — и обществото се съгласяваше с този неумолим зов на природата.

Льоха беше добър, добродушен. Той никога не се озлобяваше, шегуваше се в трудни моменти, макар че какви ли тегла имат осемнадесетгодишните? Свършат парите, тогава спри някого, дори случайно познат и го помоли — никой няма да се учуди, няма да се възмути от такава проста молба: „Дай назаем петарка!“ — а ще бръкне в джоба и ще извади търсеното, дори да е предпоследното му, защото прекрасно знае, че утре и на него, ако му потрябва, няма да му откажат.

Впрочем Льоха беше и много заможен студент, дори може да се каже богат: родителите му бяха началници в някаква мина, изглежда печелеха доста и изпращаха на сина си по петстотин, а понякога и по седемстотин рубли — много пари за онези времена и той охотно ги раздаваше назаем, почти винаги той самият оставаше без пукната пара. Наистина в онези благословени времена това, вече преведено на днешния език, бяха „сигурни вложения“, добри инвестиции, защото раздавайки всичко до рубла, когато пука от глад, кредитираните благородно, и което е още по-приятно — неочаквано започват да връщат заемите. Получаваше се някаква въртележка, в която Льоха беше главният кредитор, спонсор, финансист и в нея участваха много момчета и най-важното — спасяваха се от временно безпаричие, а Льоха, който не придаваше никакво значение на своите заеми, все пак с добрината си беше щастлив от всичко това и радваше Маша, че не е алчен.

Отдавна е забелязано: успехът, както и неговата противоположност, винаги се натрупват в някакъв мощен сноп от висока енергия. В трети курс извикаха Маня в парткома и й съобщиха, че както й е известно, предстоят поредните избори за Върховен съвет на СССР. А традиционно от Бауманския избирателен район в Москва се балотира Генералният секретар на ЦК на КПСС. И като така, тя, Мария Николаевна по препоръка на самия ректор, от името на студентите от цялата страна трябва да се изкаже на окръжното събрание, където ще стане издигането и където ще бъде Той.

Маня не писа своята реч, дадоха й я съвсем готова, помолиха я да направи забележки, но такива нямаше, помолиха я да порепетира, за да не се запъва, и като се извиниха и притвориха вратата, я накараха направо тук в парткома да издекламира един абзац за проба. Тя издекламира. Одобриха нивото на гръмкост и искреност.

В стаята за президиума на огромното събрание Маня отново видя своя ректор. Той веднага се приближи, хвана ръката й и я погледна. Отново тя почувства някаква свобода, някакво необяснимо равенство, което предлагаше младият поглед на възрастния човек. Това не беше просто симпатия, съчувствие, одобрение — академикът, именно академикът предлагаше своето равенство на нея, студентката, а странна работа, сближаваше ги само високият ръст — само високият ръст, какво друго…

Ректорът каза, че макар и да не я вижда, но следи и знае, че тя е станала капитан на женския отбор по волейбол.

— Непременно ще намеря време някога да дойда в спортната зала. Помните ли, казах ви, че аз самият на младини играех и то с голямо увлечение. — Той примижа, приближи се до ухото й и каза, понижил глас: — Ще ви кажа, това прилича на политиката — подаване, пас, разиграване, удар! — И като се засмя добродушно, добави: — Днес е вашето подаване. Успех!

Настаниха я в президиума до ректора, но той повече не говори с нея. Изведнъж всички станаха, залата заръкопляска, гръмна, с целия президиум Маня се полуобърна към тъмната вратичка встрани от сцената, но отначало нищо не видя и едва после по някакъв чуден начин, отначало малък, а после увеличавайки размерите си, се показа този, когото аплодираха и нечуто — със застинало, нищо неизразяващо лице, не мина, а проплува покрай Маша до своето централно кресло Генералният секретар, съпроводен от висок и гъвкав охранител.

Разбира се, Маша силно „вибрираше“, но само вътрешно. Нейната мощна физическа плът й позволяваше да поеме, да миксира външното вълнение, но това беше добре само до известно време. Излизайки на трибуната, както я посъветваха, трябваше леко да се развълнува и да не говори с равнодушен глас. А ако се получи спокойно — не е добре. Не е нужно да обясняват защо.

Дойде нейният ред. Като минаваше покрай Генсека, който естествено седеше с гръб, Маша изведнъж видя, че той трудно се полуобърна към нея. И се усмихна. Тя кимна и тръгна към трибуната. Това — дали поздрав, дали ободрение — не на шега я развълнува, първите си думи тя произнесе с пресипнал глас, после протегна ръка към чашата, която стоеше в дълбочината на удобната трибуна и отпи глътка, като направи неволна пауза и необяснимо за себе си, все едно призова залата към специално внимание.

Развълнуваната бодрост, с която Маня прочете своята кратка, но пламенна реч в чест на бъдещия депутат, разбира се, бе подклаждана и от невидим и таен пламък: някъде в полутъмната, изпълнена от еднакви лица зала, седеше нейният възлюбен и резултатът, сгряван от толкова различни температури — вълнението пред любимия, страхът пред президиума, ужасът от многоликата зала — се оказа дори с дребните затруднения на речта, просто великолепен. Не според волята на Машиното творчество, а на парткомовския речописец, тя завърши своето излияние почти като публичен тост: с такива славещи кандидата наздравици, че изведнъж президиумът заскърца с краката на отдръпваните столове, след тях стана цялата зала и нестройните аплодисменти се превърнаха в равномерно и страшно, предизвикващо тръпки „скандиране“ — разбира се, в чест на Генсека. Той с мъка стана и погледна към Маня и й се стори, че целият президиум я погледна, а тя, вдигнала ръце високо над трибуната, аплодираше вожда заедно със залата и й беше едновременно и страшно, и радостно.

Ах, колко добри и спокойни бяха тези предсказуеми страсти, когато всякакви вълнения имаха предусетен, предварително планиран резултат и ако например издигаха за кандидат-депутат Генсека, на никого и през ум не му минаваше, че няма да го изберат или ще го изберат с процент по-нисък от 99, че предизборното събрание няма да завърши с бурни овации и пълен душевен комфорт не само за Генералния, който имаше право да се вълнува единствено в положителен смисъл, но и за всички мили, чувствителни „уредници“ на ликуващи тържества с разкошен бюфет за участниците, със специална маса за президиума, за да не се посрамят, ако изведнъж кандидатът пожелае да сподели трапезата.

Този път кандидатът не пожела, но когато всичко свърши, а Маня вече идваше на себе си, изправена недалеч до масата на президиума, изведнъж някакви хора бързо се раздвижиха, зашепнаха и непознати колеги от тържествената сцена изведнъж взеха да се обръщат към нея, да се усмихват очарователно и да й подсказват:

— Вас! Вас търсят!

Точно те, тези доброжелателни представители на обществеността изглежда знаеха, досещаха се кой я вика и защо, а Маня поради наивност отначало не разбра, едва след това, когато до самата малка вратичка встрани от сцената видя ректора, не разбра, а усети.

— Викат ни — каза той, усмихвайки се, — прекрасна Жана!

— Аз не съм Жана — поправи го тя внимателно, — аз съм Маша.

— А за Жана д’Арк чувала ли си? — тихо изрече мъдрецът.

Тя се изкиска, все едно се извиняваше: вратата пред нея се разтвори, те минаха между наредени високи и еднакви мъже и се озоваха в ярко осветено помещение право пред Генералния.

Той приличаше на нещо не съвсем живо. Все едно добре облечен възрастен човек, но нито краката, нито тялото, нито дори ръцете му даваха признаци на живот, а лицето му, навсякъде еднакво с равномерна жълтевина, напомняше маска. И очите гледаха, без да мигат. Само устните се движеха. Но тези устни казаха съвсем весело:

— Също като в „Кавказка пленница“. Помните ли? „Комсомолка, спортистка, красавица.“

Заобикалящите го мъже дружно се засмяха. Генсекът добави:

— Обичам високите момичета!

И отново дружен смях. За някакъв миг Маня се почувства страшно глупаво, все едно е състезателен кон и са я извели на оглед. Но това продължи кратко, защото Генералният попита академика, който стоеше до студентката:

— А защо тя не е в партията? Такива ни трябват. — И отново каза не по генсековски: — Ние с вас сме старчоци! А наоколо ходят такива… такива… — Той мъчително подбираше думата, но така и не намери нищо оригинално. — … млади.

И изведнъж като на кокили тръгна към Маня. Тя се изплаши: ами ако изведнъж падне? Обаче символът не падна, придвижи се до нея, хвана я за ръката, стисна я с младежка сила и каза:

— Благодаря, Мария Николаевна! За хубавите думи. За вълнението. За сълзата, която пророних. Желая ви успехи. — И прибави: — А ние ще ви наглеждаме.

След това — лек шум, движение, Маня разбира, че трябва да си ходи, ректорът не се вижда… Тя като сомнамбул се измъква навън, където вече я чака Льошка, механически преразказва историческата сцена, смее се, ахка със закъснение, вкъщи разказва за всичко и майка й и баща й смаяно разглеждат своето конформистко дете — те винаги от всичко бяха недоволни, а тяхната дъщеря получава височайша аудиенция — но нали тя и без това си е депутат и персонална стипендиантка… Нима всичките им съмнения във властта и нейната справедливост ще преминат през такива странни изпитания на близостта с нея, и то не в някакви отдалечени и абстрактни форми, а направо тук в собствения им дом, с единствената и любима, никога в нищо непротиворечаща им дъщеря?

През нощта Николай Михайлович дълго кашля, не можа да заспи от смущаващи го мисли и Мапа не спа, мятайки се мълчаливо като между Сцила и Харибда, между два тъпи въпроса: „Как така?“ и „Какво ще стане?“.

А пък Маня, преди да заспи, си спомня пътя от двореца на славата до дома. Те вървят с Льошка, олюлявайки се от смях. Маня отново и отново си припомня детайлите от „задкулисната среща“ с вожда и нейният ухажор изцяло споделя радостната й възбуда, навън е вече март, но е хладно, а те са в полуразкопчани палта, шаловете са извадени, има ли всичко това някакво значение в такава вечер?

От полукръглия, слабо осветен проход към входа на стара московска кооперация изведнъж пътя им пресече жена. И спря пред тях. Беше циганка.

Проходът е тъмен, усеща се някакво движение, там има някой, може би някаква непозната сила, но Маня и Льоха не ги е страх, в Москва никой никого не напада, това не се случва, освен когато разни пияници не могат да се разберат помежду си, а и редом с прохода, осветявайки циганката и тях самите, имаше огромна, плоска като огледало витрина на магазин. Никой не излиза оттам, наоколо е пусто, макар и малко страшничко, светлата сияеща витрина и тъмният вход са почти един до друг, яркостта като че ли подчертава съседната тъмнина, те, Маня и Алексей са млади и не се плашат от нищо, а пък циганката…

Тя май се държи доста странно. Наистина тях милицията ги гони, рядко ще срещнеш цигани по улиците, но тази — отначало прекалено дълго ги разглеждаше и едва след кратка пауза колебливо предложи на Маня:

— Дай да ти гледам, красавице.

— Нали трябва да ви платим — казва комсомолката и депутатката, която идва от важно събрание. — Аз нямам пари. Ние сме студенти. Разбирате ли?

— Как да не разбирам — казва циганката, гледайки само Маня и дори обърнала се малко с гръб към Льоха. Кой знае защо той не й харесва. Но тя греши, не го разбира, а той нали е добър Медвед — бърка в джоба, изважда две петачки и казва:

— Едната за храна, втората за вас — и й протяга портфейла.

Циганката се обръща към него, само за кратък миг се бави и произнася:

— Е, добре, на теб съвсем нищо не исках да ти казвам, но ще кажа… Ти си млад, няма да те огорчавам, само те предупреждавам: не се пъхай слепешката в огъня!

А Льошка й отговори:

— Само така трябва да се живее — без много да му мислиш! А иначе не е интересно!

— Не се шегувай с живота — отвърна циганката.

След това се обърна към Маня:

— Разбира се, ти си щастлива сега, но това ще мине и ще ти се струпат много изпитания. Лошо ще е, ако забравиш себе си.

— Как така? — попита Маня.

— Не знам — отговори циганката, — сама мисли. — И неочаквано се усмихна: — А вие скоро ще се ожените!

Както казваше Щирлиц, запомня се последната фраза и те двамата запомниха именно това — абсолютно по Щирлиц. Всичко останало забравиха.

8

Ако Маня беше гаднярка и с по-практичен характер, щеше да си уреди кариерата още от студентските години. Нея веднага я препоръчаха и за партията, така че тя стана патентован кадър май във всякакъв смисъл. И някой, някъде, нещо имаше предвид за нея. Но тя пръста си не помръдна за своя изгода, освен при един, повече от сериозен случай, само че за това — по-късно. Късметът като че ли сам падаше в ръцете й, без каквито и да е усилия от нейна страна, впрочем тази глупачка дори не съзнаваше, че това е късмет, че явно й върви и че може да настъпи миг, когато всичко ще рухне, заедно с успехите и неуспехите, изобщо всичко ще изчезне, ще дойдат други времена, когато нито нейното положение, нито червената й диплома, която тя постигна без особени усилия, ставайки инженер програмист от висока класа, тогава когато в страната нямаше още дори прилични компютри, нито общественото признание — нищо няма да има достойна, какво да говорим, дори каквато и да е минимална цена.

Две години, изнемогвайки от младост, Маня се опазваше, отдавайки енергията си на волейбола и ученето, за да не се предаде на Льошкините набези, но след четвърти курс, през август те отидоха да се къпят с преспиване на Истринския язовир и когато се стъмни, в крайбрежната горичка, тя не издържа. Нейният млад здравеняк ухажор за две години чакане така беше зажаднял за този миг, че Маня запомни за цял живот лятната горичка със скъсалата веригите си дива страст на жениха, и със собственото си съкровено откритие на нова страна от живота.

Тя забременя веднага, още първата нощ. Льошка я отведе в гражданското и двамата се уговориха да минат без каквито и да е разточителства: родителите, близките приятели и приятелки като Линочка и това е — в института дори не знаеха до първите признаци на Машината закръгленост, че те са се оженили.

Тези дни Льоха купи спяща кукла, подарък за бъдещата дъщеря — той много искаше момиченце — а Маша вярваше в предразсъдъци и малко се разстрои.

Кукла и всичко останало можеше да се купи едва след раждането на детето, за нищо на света по-рано. Тя, сякаш я наказа, скри куклата в някакъв забутан куфар.

Разбира се, с волейбола беше свършено, Маня само ходеше в залата, за да подкрепя своите приятелки и точно в това положение отново видя ректора.

Маня седеше на пейката за зрители, когато забеляза, че академикът влезе в залата и започна да разглежда играещите съвсем не с поглед на фен, а точно търсейки някого. После погледна към зрителите, видя Маша, тръгна, усмихвайки се към нея, но колкото се приближаваше и разбираше защо не е на площадката, погледът му все едно че угасваше. Въпреки това той любезно я поздрави, седна до нея и поседя десетина минути, пресилено демонстрирайки интерес към играта.

Той нищо не я попита и не каза — а тя пък какво трябваше да говори? — после се тупна по коленете и произнесе:

— Време е да вървя. Дългът ме зове. — И неочаквано попита: — С какво мога да помогна?

Вкъщи това изобщо не се обсъждаше, но както казват, висеше във въздуха: как ще я бъде по-нататък, как ще живеят петимата в двайсет и осемте квадратни метра родителски апартамент и Маня се тормозеше от това. Да, тя беше в пети курс, Льошка — в четвърти, бъдещето беше твърде неясно — разпределение, работа, детето е на път — и Маня се изчерви и каза:

— Да имахме с мъжа ми поне някакво жилище.

— А кой е той, мъжът ти? — попита ректорът.

— Студент от четвърти курс на енергофакултета.

— Значи, наш — изхъмка ректорът и неопределено заклати глава. После изпъшка и каза: — Най-трудното.

Той й кимна и те повече не се видяха. След два дни я извикаха в местния съвет и й казаха да подаде молба за жилище.

Едва после, със задна дата ти се струва, че годините летят бързо, на един дъх, а в действителност всичко върви мъчително и по-продължително. Генсекът, който окуражи Маня, почина, смени го по-млад старец, но много болен, той не изкара много и бе сменен от трети, по-грохнал и от първия. Струваше им се, че страната се блъска в някакво невидимо безпътие, а целият народ недоволстваше — магазините празни, на пазарите — скъпотия. Впрочем това винаги засяга старците или възрастните, младежите живеят със своя млад дух, и ако страдат, то е по съвсем други причини.

Маня получи апартамент. Същият като на родителите й, само два метра по-малък, двустаен двайсет и шест квадратни метра в кооперация недалече от телевизионната кула в Останкино, само че не беше висок блок, а хрушчовска пететажка. Независимо от това имаше завистници — о-хо!

Дори при младите има все пак някаква граница на успеха, която е опасно да се преминава. Е, добре, отличничка, стипендиантка на Ленинска стипендия, депутатка, държа реч пред Генсека, в партията я приеха… Но пък да дадат жилище на студентка, която още нищо не е направила в живота! Маня просто физически почувства каква дружна завист отблъсна от нея съкурсниците й, особено момичетата, сякаш короната, която сияеше върху главата й, изведнъж потъмня и започна да прилича на знак за особена враждебност, отблъскване, признак на кариеризъм. Погледите на съпричастност, които преди ги изпращаха с Льоха, сега се смениха с откровено завистливи и недоброжелателни.

Странейки инстинктивно от тях, Маня все по-често се криеше в спортната зала и веднъж, глупачката, съвсем преди раждането, в края на тренировката излезе на площадката да поудря топката, протегна се да подаде, нещо в нея изпращя, хвана ответния пас и, забравила за своето положение, падна на гръб. Маня загуби съзнание, още в залата й изтекоха водите, откараха я с Бърза помощ и тя роди мъртво недоносено бебе. Момченце.

И веднага за всичко обвини Льоха и спящата кукла, която той, глупакът, подари на нероденото си дете.

След болницата Маня поиска да я закарат вкъщи при родителите й, лежеше завита с одеялото, говореше малко и плачеше, на утешенията на майка си отговаряше съвсем по старчески, че съдбата я е наказала за всякаквите глупави успехи и че са я урочасали завистниците. Тя поиска да върнат апартамента. Казваше, че като се оправи, ще отиде при ректора, ще му поднесе своите извинения и ще върне ключа.

Не успя. Той умря.

Докато стоеше в почетния караул, със синини под очите — от неотдавнашното собствено, изпитано със своето тяло, небитие, Маша изведнъж помисли, че това е нейното второ предупреждение. Нейното собствено момче, нейната кръв, което тя дори мислено не успя да обикне, я напусна не просто така, не беше случайно, това беше някакъв знак, някаква съдба, която я препъна на хлъзгавия и вече прекалено гладък път, и ето сега — смъртта на академика.

Какво да се лъже: той я покровителстваше. Наистина, ако тя се учеше за тройки, и той не би успял, но доброто учене все пак е само половината работа, да се добере до среща с Генсека беше немислимо без магия и този мършав висок старец, който й позволи да го гледа в очите като равна, всъщност беше нейният добър гений, покровител, благодетел… Какво ще прави сега без него?…

Маня постоя в почетния караул. На другия ден сутринта изпрати във факултета заявление с молба да й разрешат академичен отпуск за една година — към заявлението прилагаше медицински справки за нещастието си.

Тя искаше да се затвори, да се скрие, година да не се появява пред хора, да се подготви за пропуснатите изпити и да ги вземе като задочник, за да не изостане от курса си, но нещо в нея се пречупи: науките не влизаха в ума й, главата й беше затъпяла, замъглена, глупава. По цели дни Маня лежеше, напълно отблъснала своя верен Льошка, а той се мотаеше между лекциите и новата квартира, която ремонтираше, обновяваше, подреждаше със свои собствени сили. Но когато я ремонтира, задлъжнявайки на собствените си родители и на Мапа, Маша отказа да отиде там, без да има сили да обясни защо.

Легнала на дивана, тя се проклинаше, проклинаше собствената си безгрижност, кариерата, която така съблазнително и измамно легна в краката й, своята партийност и депутатство, своето отличничество — изобщо всичко, което й се случи.

Мария Павловна изразходва много думи, за да утеши дъщеря си, да я убеди, че всичко се случва, че животът не свършва с това и всичко е още пред нея. Маня кимаше в отговор, съгласяваше се, с ума си съзнаваше правотата на майка си. Но нещо я свиваше, нея атеистката, някакво тежко предчувствие.

Тя не разбираше какво означава това, защо има такъв камък на душата си, защо изведнъж само за един час всичко така мъчително се прекърши — нали нямаше никакви предупреждения за това. Изглежда Маня имаше природна склонност към твърдата логика на точните дисциплини и всякакви отклонения предизвикваха в нея сътресения, също като, да допуснем, отмяната на правилата за съпротивлението на материалите или отричането на закона на Нютон за гравитацията, и ябълката вече да не пада надолу, а да си лети в неочаквана посока.

И все пак имаше още нещо в нейните усещания — тя чувстваше, дори потръпваше от предстоящото нещастие, което се натрупва невидимо някъде зад хоризонта; хората не можеха да го предскажат, а само го предчувстваха както кучетата земетресение и ето че именно на нея се случи — може би единствена от всички да предусети това.

В един прекрасен ден Маня реши, че ще е по-разумно да не догонва курса си, а да прекъсне за една година. В края на краищата Льоха ще я настигне и ще бъдат разпределени заедно. Благодетелят изчезна, така че няма да е грях, ако внимателно се огледа и помисли къде може да бъде разпределена, за да й бъде по-удобно и по-близо до местоживеенето, а и заплатата да бъде по-висока, известно е какви пари получават абсолвентите на вузовете, дори от Бауманка. Впрочем това бяха мисли на Льоха, той нали беше от провинцията, нямаше никакви познати, Маня беше най-здравата нишка, която го свързваше с Москва.

Разказвайки за Маня, аз сякаш малко отместих в сянка нейния мъж, впрочем и родителите й също. А те между другото незабелязано се оформиха като две враждуващи сили.

Мария Павловна и Николай Михайлович дори в най-успешните, понякога зашеметяващи дни на Манината слава, като идваха на себе си, приемаха нейните успехи като своеобразни извинения на съдбата за тяхната лична обикновеност… Алексей напротив, смяташе успеха на своята млада жена за изключително нейна лична заслуга: изтъкнатост, спортсменство, политическа привлекателност, всеки път се опитваше да отдели нейните успехи от родителите й.

— Чу ли? — казваше той. — Всеки сам е ковач на своето щастие! А родителите — помогнали са ти в началото на живота, благодаря им. Но това е всичко!

Но така — това е всичко! — не ставаше. Маня по цели часове слушаше по-голямата Мария, целият морал на която се свеждаше до краткия извод: жената може да си намери друг, но майката син, тоест дъщеря — никога! Кръвните връзки са по-важни от всичко!

Постепенно тя дойде на себе си, отиде с мъжа си в новото жилище и се възхити. Льоха го беше превърнал в истинско гнезденце, и откъде се е взел у мъжа този наистина женски дар: и перденца някак си беше измислил, и съвсем прилична покривка на широкото легло отнякъде беше намерил, и беше напълнил с книги стария шкаф — а останалите мебели? Личеше, че не са нови, но не са и лоши, уютни, предразполагащи. След няколко месеца въздържания и страдания Маня отново веднага забременя.

Тя сякаш действаше по внимателно проверен математически график: точно след една година в училището се появи все същата отличничка Мария Николаевна, бременна точно в същите месеци, когато стана белята. Младостта беше оправила всичко, освен главното, генсековското, макар и това да беше цитат от „Кавказка пленница“. Тя вече не беше комсомолка и спортистка, но си оставаше красавица. Отдавна беше сменила Комсомола с партията, в спортната зала просто отказваше да влезе, а пък младостта — кой ще й я отнеме?

Още две години излетяха като миг: раждането на Мася — наложи се отново да се преместят при родителите, плюс отпуск за раждането — нов Генсек, цели вечери и дори нощи пред телевизора, когато предаваха речите на избраниците в Конгреса на народните депутати на СССР и великата държава приемаше всичко, което се случваше, с надежда за бъдещи промени, изпити (независимо че Маня беше в отпуск, отново отлични оценки), свободен график за кърмещата майка, изключително разпределение — оставят Маня в катедра в родния факултет да преподава на студентите, а Льоха попадна в Курчатовския институт…

Но после…

9

После държавата рухна.

Народът, без да разбира това, осиротя. Разпадна се като пясъчна къща някога могъщата партия. Трима пияни мъже, наминали в белоруския лес, разрушиха великата държава на безсилни парчета. Белязания се предаде на Безпръстия, рижото питерско парвеню, завзело колодата на държавните карти, за едно мигване на окото отмъкна имущество в полза на шепа такива като него, общото стана частно. Руската нравственост, записана във вековете с подвига на страдалци и художници, беше натикана в ъгъла, като за образец беше извадено американското търгашество. Магазините се напълниха с чужди храни, фалшива парфюмерия, гаражно производство на чуждоземската ширпотреба. Чужбината я разделиха на далечна и близка. Схватливи момци и девойки от неизвестен произход оцветиха телевизията, като й дадоха пълна власт. Посяха нищета, въвлякоха в престъпления едва ли не една трета от страната. Превърнаха проституцията в сладка мечта за момичетата от бедни семейства, внушиха на останалите, че главната ценност на земята са доларите, „зеленото“.

За броени дни Маня загуби партията, депутатството, нейната гордост — червената диплома, срамежливо бе скрита в чекмеджето под огледалото, а страстната реч при издигането на покойния Генсек за депутат — стана черно петно в биографията й.

Заплатата в Бауманка едва стигаше за каша и рядко за парче поскъпнал колбас. Тя забелязваше как във всеобщата бъркотия познатите й бивши депутати се уреждат в неясни предприятия и фирми: спъвайки се и падайки, хората се хващаха за всякакви възможности, за да не потънат. От всички страни се трупаха нови напасти — закриваха Масините ясли, по-точно сливаха ги с други, растеше цената. На докторите трябваше да се доплаща. В института хората търсеха друга работа — отиваха си, връщаха се, отново си отиваха: всичко приличаше на леген с размътена вода.

Нейният Медвед започна да си пийва. Курчатовският институт под ръководството на знаменит академик от младите, с нищо не се отличаваше от Бауманка, по-точно тях ги изравняваше новото, всичко изравняващо прозвище „бюджетници“. Заплатата на бюджетниците се гарантираше от държавата, но тя, според новите понятия, не гарантираше нищо и ако в Москва поне плащаха заплатите повече или по-малко редовно, то цифрите им бяха унизително недостатъчни.

Льошка едва започваше да се нарича курчатовец; според старите критерии това беше почетно, а и добре платено, но сега начинаещият инженер, без степени и звания се оказа посмешище.

Преди тези промени Алексей беше повече от неутрален, що се отнася до политиката. Той възприемаше Манините депутатство и партийност така, все едно не са обществени състояния, а например маса и шкаф: има ги и това е. Ако я няма масата ще бъде неудобно, но в края на краищата може да се мине и без нея. А сега той започна да се изпълва с омраза към ставащото. Нагледал се по телевизията на споровете между Върховния съвет и президента, той се вбесяваше и Маша невинаги можеше да разбере срещу кого е нейният Льошка. И най-често излизаше, че той е и срещу едните, и срещу другите. Той се оказа изобщо срещу всички.

— Къде е твоята партия? — питаше той Маня, когато се връщаше пийнал. — Защо милиони ваши членове партийци… тяхната мама… се изпокриха като дървеници… Отнеха им вестниците, сградите на районните комитети, властта… А те?…

Маня, доколкото можеше, се опитваше да го успокои, но самата тя не успяваше да обясни тази чудовищна покорност… Единствено предателството на лидера, неговата бъбривост и умствено безсилие — не са ли прекалено малко, за да рухне такъв колос като СССР?

Но, странна работа, тя, партийката и депутатката някак спокойно приемаше промените. Именно — спокойно. Възмущаваше се, ужасяваше се, но никъде не тичаше и не се хващаше за павето — оръжието на пролетариата. А Льошка… Той като че ли обезумя. Неговите родители бяха деца на заселници заточеници, но и двамата бяха получили висше образование и бяха станали, макар и не много значителни, но все пак ръководители в минното управление и макар те самите, идвайки в Москва, да разказваха за тежестите на този заселнически живот, никога не ругаеха властта.

Маша питаше Льоха — защо? Той отговаряше неуверено и различно. Ту казваше: „А какво е това власт? Отделни хора… Не бива подлостта на един гад, някакъв дребен следовател, да се прехвърля върху цялата идея…“. Или, повтаряйки баща си, разсъждаваше: „Трябва ли заради личната беда да отмъщаваш на цялата страна…“.

Алексей не можеше изцяло да обясни с думи миналото, но отлично изразяваше протеста си срещу настоящето.

— Какво правят с армията? А нима не е ясно, че доларът е троянски кон?

В миналите години, избягал от политзанятия, той каза веднъж:

— Маша, империализмът наистина съществува. Виж какво направиха с нас? Хитлер може да спи спокойно, всичките му мечти са изпълнени…

Маня си мислеше, че я извинява Мася… Все пак малко дете: болести, ясли, след това детска градина, работа. На кратки прибежки тя се придвижваше по триъгълника — Института, дома, детската градина; когато Мася боледуваше, цели две страни се съкращаваха и беше по-леко.

Извадиха от забравения куфар спящата кукла, купена някога от баща й, и красавицата в модна копринена рокля лежеше или седеше до малката. Маня глупаво се учудваше, че момиченцето, същество почти несъзнателно, кокори очички към куклата, която е срещу нея, мисли си за нещо, за нещо свое се досеща — а какво и как? А и досеща ли се?

Тя мислеше за дъщеря си: момиченце, дано да имаш добро и късмет, какво ли ще стане с теб, каква ли ще пораснеш, каква ли ще е съдбата ти? Изобщо живееше както милионите като нея и мислите й се въртяха около същите неща, както и на другите, равни с нея.

Тя рядко ходеше при родителите си, понякога при тях в Останкино идваше Мапа с пазарска чанта с нещо вкусничко, а Льоха сякаш остана самотен, леко безпризорен, неособено привързан към дома си.

Той започна да ходи по митинги — и откъде ли научаваше за тях? Веднъж се върна с разбита глава — беше се бил с милицията на Смоленския площад: намирал се е в тази знаменита колона, която бяха разпръснали с кръв. Когато Маня, като плачеше и му се караше, го превързваше, той й отговаряше:

— Обидно ми е за теб, разбираш ли!

— На мен ми трябва жив мъж — отговаряше тя, — а не моето минало.

Той я побутна назад, вгледа се в нея:

— Значи ти тогава не си била искрена?

— Искрена бях!

— Ех, ти, Маня…

Той наведе глава, легна на дивана, през цялата вечер въздишаше, обиден, но за какво да се обижда? За това, че им отнеха всичкото минало, още толкова живо, толкова горещо — и им мътят главите с някаква неясна нова правда? Да, има силни хора, убедени, и Льоха се оказа такъв, а пък тя просто няма време. Какво, да отиде на митинг с бебе на ръце? Глупаво.

После дойде септември на деветдесет и трета.

И всичко свърши.

Изглежда Льоха е бил на митинг при Белия дом и сигурно оттам е тръгнал с камион към телевизионния център с такива безумци като него. Маня ясно чуваше стрелбата, виждаше трасиращите откоси, по-точно част от тях… Под една такава огнена стрела бе попаднал Льоха… Боже, всичко това бе станало само на километър от дома. Но Маша разбра на третия ден. Непознат човек, който не се представи, й съобщи по телефона, че тялото на Медведев Алексей Петрович се намира в морга номер еди-кой си на еди-кой си адрес и я молят да се яви за разпознаване.

Маня беше физически здрава и млада. Тя просто се свлече покрай стената, срещу която беше телефонът и започна да вие. През този час, в който остана сама, в съзнанието й навярно милион пъти се превъртя краткият като видеоклип къс от нейния живот: спортната зала, милият й Медвед, който се усмихва срещу нея, полутъмните коридори на вечерния Институт, където беше удобно да се прегръщат, нейната реч в препълнената зала, но главното — разходката из вечерна Москва и циганката. Боже Господи! Циганката се оказа истинска — такава, която може да вижда чуждата съдба! Как беше казала тя? „Ти си млад, няма да те огорчавам, само не се пъхай в огъня слепешката.“

А той й отвърна: „Само така трябва да се живее — без много да му мислиш! Иначе изобщо не е интересно!“.

Маня не мислеше за малката, не мислеше как ще живее, не жалеше себе си — цялата й мъка беше отправена към Льоха, вече несъществуващ, тя дори не можеше да мисли за тази дума — мъртъв — само несъществуващ. Господи, та тя е виновна за всичко: Мася, та Мася, а той се оказа сам, като бездомник, и ходеше на тези митинги, нали защитаваше нея, Маня.

Ако живееше както преди, съвсем спокоен, даже равнодушен към всичко, което става в страната, обичащ да разправя вицове за Илич — и за първия, и за последния — всичко щеше да е нормално. Но нещо го накара да се преобърне, да се промени, да стане съвсем друг — и дали правеше това, защото ценеше нейните успехи? Дали беше така?

Не, не беше така… По-точно не само и не толкова заради това. Той посвоему разбираше всичко, което се случваше. Льоха не можеше да търпи новата лъжа, която беше по-лоша от предишната…

— Ще видите — каза той веднъж, докато се смееха над новата порция вицове за Генсека в негово изпълнение, — ще съжаляваме за тези времена.

Но всички, глупаци, дружно се развикаха, все едно той разказа нов виц.

Маниното съзнание се блъскаше в ъглите на тъмния килер, който беше нейната мъка, прехвърляше някакви незначителни откъси, изобщо не можеше да оформи ясна картина.

Все пак намери сили да позвъни на родителите си, те дойдоха с такси, всички заедно тръгнаха към моргата, отзад, притиснала се до Мапа, седеше изплашената Мася, която нищо не разбираше: тя плачеше, но на Маня й се стори, че плаче не защото усеща мъката, а защото всички плачат.

След това — пристигането на родителите на Алексей. Маня се страхуваше да ги погледне, очакваше, че те ще я упрекнат, но това не стана, погребението — не толкова скромно, така е, но някак обичайно, обикновено, неособено — ето такова. Дори прибързано.

В двора на моргата беше пълно с коли — ритуални автобуси и просто камиони с черно-червени парчета плат на каросериите. Предаваха покойниците един след друг като на конвейер и макар че мъжете в черни престилки, делово внасящи и изнасящи ковчези от помещението, наречено зала за сбогуване, не караха никого да бърза, бързината на техните действия, мълчаливата им пъргавина, прекъсвана само от редки глухи междуметия, разбираеми единствено от тях, всичко останало — скърбящите, разделящите се завинаги, от висотата на скръбта се спускаше върху мръсния, изкалян мраморен под…

10

С тази именно сцена на погребението набързо, с не тържественото сбогуване на Маня с миналото, всъщност толкова кратко, свършва и първата част на нашата история.

Можем да я наречем само пролог.

Нали главното действащо лице, най-малката от трите Маши, само се беше родила в старото време. И ако знаеше това-онова за него, то беше само по разказите на баба си и майка си.

Възрастните Маши познаваха миналото, живели бяха в него и тогава се чувстваха по различен начин.

Малката не познаваше миналото. Тя беше родена за настоящето, без да знае, че огромната пропаст между минало и бъдеще ще засегне и нея.

1

Малката Мария, по домашному — Мася, обичаше такива, макар и къси, но все пак продължителни моменти, когато можеше да се учудва.

Ето и сега, тя гледаше през прозореца и сама се питаше: какво ли ще да е това вятърът?

Навън високите брези се огъваха и плющяха от вятъра, а старите, поне много възрастни елхи, дружно, но слабо поклащаха върховете си. Както Маша знаеше от физиката, зад прозореца има въздушен фронт, въздухът с висока скорост се премества от зона на високо налягане в зона на ниско налягане, но всичко това беше теория, по-добре от науката я обясняваше Пушкин: „Ветре, ветре, колко си могъщ, как гониш ято облаци“. И все пак още нито една душа не беше успяла да го види — той няма облик, колко е хубаво! Ето брезите се мятат, блъскат се в безпорядък, също като живи, елхите отново се люлеят на една страна като по команда, а пък вятърът не се вижда. Вижда се неговата сила. Но той самият — какъв е? Ето — той поглади с длан върховете на елхите, с такава гигантска длан, ето — с гръдта си огъна върховете на брезите — а той самият?

Невидим, безформен, движещ се неясно как и откъде — дали от горе надолу, дали от една страна на друга: единствено по дърветата, по това как те се огъват, може да се разбере, че го има. Но и дърветата са с корени в земята — за нея, майчицата, се държат и само се люлеят на различни страни като пияни, така че не е ясно къде лети, невидим и могъщ: струва ти се, че той е едновременно навсякъде.

В топлия дом е уютно и безопасно, стъкленият еркер в новия дом, където е Машината маса за занимания, сякаш я придвижва напред, откъсва я от сградата, сякаш виси над и наравно с дърветата и Мася е обхваната от радостно чувство — тя сякаш е част от този незрим вятър, а в същото време е защитена от него.

Мася пробва, напук на всичко, да разгледа вятъра, движи цветен флумастер по лист хартия, опитва се да съедини своите движения с мяркащите се дървета навън — получават се полукръгове, подобни на завъртулки и къси, напомнящи поривите на вятъра, прави стрели. Момичето сменя цветовете, но не гледа хартията, избрала сама себе си за някакъв самописец, гледа навън и бързо-бързо движи ръката си.

Когато най-после поглежда листа, вижда изпълнената с щрихи повърхност — нейната разноцветност предизвиква усмивка; Мася за миг се замисля, после леко, по детски се втурва и залепва листа със скоч на дървената страна на библиотеката. Нека да се чудят — какво ли е това?

2

Наоколо е пълно с невидимо. Например мъката.

Възрастните мислят, че тя не помни баща си, защото нямаше още пет годинки, когато той умря.

А пък той не умря, а загина, но нито Мапа, нито дядо й казват така. За тях той просто умря. Но нали умират в леглото от старост или в болницата от болест — нищо не може да се направи, така е устроен светът. А загиват от вражески ръце, от куршуми, както това се случи с баща й. Но кой знае защо старите се срамуват да го признаят. Просто: умря.

А Маня мълчи.

Малката Маша добре помнеше как вървяха с майка си по широката улица, водеща към телевизионния център. Маня — голяма и силна, с рамене, някога високо вдигнати, след гибелта на мъжа си изведнъж се изгърби. Може би направо там, в моргата, върху неговия ковчег я прегънаха нейните мисли. Прегърбена, хванала Мася за ръка, тя се луташе по платното покрай бордюра, а задминаващите ги или пък обратно — летящите насреща коли — нахално им светкаха с фарове или безпардонно свиркаха. Младата потисната жена и момиченцето край нея им пречеха да се втурват напред, да се престрояват като почти се блъскат една друга, с една дума движеха се неизвестно накъде и неизвестно защо и изобщо не им беше до тях двете, които се тътреха кой знае накъде.

Маня нито веднъж не каза на Мася защо идват тук — и през лятото, и особено през есента, единствено пропускаха зимата и пролетта, защото всичко беше затрупано със сняг или наводнено с мътни локви, но малката и без думи знаеше защо те са тук.

Дядо й Николай, учен човек, веднъж се изпусна и каза, че през онази вечер хората са се криели зад бордюрите на тротоара, за да не ги убият. Но все пак умирали. И отначало Маня идваше тук и не непременно с Мася, но водеше и нея, и най-малката Мария знаеше какви празни, безумни и прозрачни ставаха очите на майка й, когато тя вървеше покрай бордюра, направо на пътя. Беше опасно да пуска майка си сама — на този останкински булевард, редом с озверелите безмилостни коли, блестящи с бездушния си лак, тя беше безпомощна и беззащитна.

Мася неведнъж си мислеше, че майка й идва тук нарочно, за да я блъсне някоя полудяла кола, но тези препускащи, нахални, равнодушни коли в някакъв последен миг винаги удряха спирачки или завиваха преди високата, лошо облечена жена с момиченце и, форсирайки двигателя, като опасни недоволни железни зверове се понасяха нататък.

Мъката също е невидима, мислеше си Мася. Мама върви по пътя, мамините рамене са наведени, тя е мълчалива, но това са само последствия. Самата скръб не може да се види. Тя няма плащ, лице, глас, походка… А има следи от нея. Навярно ненапразно разни там художници рисуват смъртта като скелет, а в киното и по телевизията просто измислят разни страшилища, но това е кино, в него колкото по-страшно покажеш нещо, толкова по-добре. Затова всички се стараят, защото мъката, както и вятърът, не можеш да я видиш, а само да я почувстваш, да я изпиташ, да я усетиш.

Когато има вятър — дърветата се огъват. Те са безгласни, затова просто се люлеят, губейки клонки, а понякога се и чупят. Човекът може да вика и да плаче, той може да страда и той вика, плаче, страда, когато му е зле, когато губи близък човек, а ако млъкне, това значи, че: или се е утешил и раната е отболяла, успокоила, превърнала се е в белег, или му е толкова тежко, че самият той има нужда от спешна помощ.

3

Само на нечувствителните възрастни им се струва, че децата живеят в някакъв свой особен свят и докато не пораснат, няма защо да обсъждат с тях трудностите на живота. Пълна глупост!

Дори съвсем малката Мася добре усещаше още едно невидимо нещо: отношенията между баба й и майка й. Че какво може да се види тук, може да попитате? Нали те са дъщеря и майка, най-близките хора, които могат да съществуват. Но тогава животът странно ги обърна една срещу друга.

Баба Мапа винаги казваше, че е живяла беден живот, претрепвала се е, за да облече по-прилично Маня и да сложи нещо по-вкусно на масата.

— Знаеш ли, Масенка — неведнъж й казваше Мапа, — овесена каша и мляко — цели десет години това беше основната закуска на твоята майка.

— Ама пък е пораснала! — радостно отговаряше Мася и добавяше: — И аз ще порасна. Защото също ям овесена каша и мляко.

Баба й се смееше, казваше й малко смутено:

— Е, добре! Друго исках да кажа.

И целуваше малката.

— А аз имах предвид точно това! — не разбираше, но чувстваше най-малката Маша.

А ето какво чувстваше тя. Почти веднага след като загина баща й, и с баба й, и с дядо й започнаха да се извършват промени. Сякаш някой беше решил да възстанови равновесието, но по странен начин.

Веднъж баба й дойде у тях с тежка торба с разни плодове, а от чантата си извади пет зелени банкноти: Мася тогава за пръв видя как изглеждат доларите.

— Е, момичета — възторжено говореше Мапа, — случи ми се някакво вълшебно чудо! Вашата баба и майка на стари години беше съблазнена от съвсем млади хора! Напуснах моята родна и омразна поликлиника! Отидох в частна, разбирате ли? Сега съм малко като капиталистка, ха-ха!

Накрая Мапа извади плодовете, изми ги на чешмата, красиво ги подреди във фруктиера, постави я в центъра на кухненската маса, наля си чай и възкликна като в цирка:

— Слушайте всички!

Промяната в съдбата на Мапа, изглеждаше толкова лекомислена, сякаш тя чисто и просто е скочила от стъпенката на трамвая, когато бавно завива. Веднъж след смяната, вече на улицата я заобиколиха четирима млади лекари от същата тяхна опротивяла им поликлиника и, усмихвайки се много любезно, я поведоха към близкия ресторант. Вечерта не беше настъпила, значи беше още рано за ресторант, залата беше празна, но веднага им сложиха покривка на масата, все едно знаеха отпреди за заседанието на зъболекарския консилиум.

Мапа възторжено разказа за своя, както тя се изрази „интернационал“. Мосешвили, грузинец в не първа младост, московски гуляйджия със зашеметяващи връзки във всички сфери на живота, ташкентският емигрант от рода потомствени протезисти с двойна фамилия Петров-Файнберг (ако искаш — Петров, ако искаш — Файнберг) и двама руски провинциални „пропелери“, както се изрази Мапа, пояснявайки на неразбиращия Масин поглед:

— Това са такива пъргави млади хора, на които всичко им трябва бързо, разбираш ли, детенце? Жилище, жителство, кола, пари!

Мапа, възбудена не за годините си, обясняваше, че тези четиримата без да я посвещават как и откъде, са се снабдили с два, макар и употребявани, но отлични американски зъболекарски стола с турбо система и хирургическа апаратура с целия набор от инструменти и канят почитаемата Мария Павловна да възглави частната клиника със забавното название „Стоматологика“. А тези петстотин долара са половината й аванс.

— Що за термин е това — „стоматологика“? — попита Маня.

— Ха-ха! — зарадва се Мапа. — Ето че и ти, учената жена, клъвна! Значи и останалите ще клъвнат.

И Мапа им разясни, че тази дума трябва да привлече пациентите именно със своята необикновеност, че тази игра на понятия от различни сфери на съществуване трябва да предизвика веднага и познатост, и неразбиране, а това означава интерес! Добре, на кого не е известна думата „логика“? Обаче другата дума — „стоматология“ — има съвсем друго окончание, разбрахте ли? „Логия“! А тук изведнъж — логика: „Стоматологика“. Необичайно! Задържа вниманието. Предизвиква въпроси. Запомня се. Значи е привлекателно. Е, и аз най-после пристъпих към докторската!

Възрастната Мапа подскачаше върху слабата пластмасова табуретка, скърцаше с нея и Мася се страхуваше да не би баба й от радост да се преобърне, а тогава и всичките й разкошни плодове заедно със стъклената фруктиера ще полетят на пода.

Мася разбра и още нещо, което по-рано не разбираше: баба й толкова беше заета със себе си, че не мислеше много-много за дъщеря си и внучката. Те й бяха необходими като аудитория, и толкова! Зрялата жена, опивайки се от самата себе си, от своите нови възможности, мислеше и за още нещо необичайно.

— Разбирате ли, те ме избраха за лице на фирмата, моят възрастен лик в бяла престилка ще бъде на рекламните пана, във вестниците и списанията, така че, момичета, ще започнат да ме познават по улиците! Все едно съм Алла Пугачова.

— Бабо — попита Мася, — а не ти ли е страшно?

— Изобщо не! — Мария Павловна бодро скочи на крака, от което тяхната тогавашна малка кухничка стана съвсем малка, ако станеше и Маня, за Мася щеше да остане нищожно ъгълче, но Маня седеше, странно равнодушна към всичко, което говореше майка й.

— Съвсем не! А от какво да се страхувам? От портрета, от това, че ще ме познават? Ама аз се шегувам, каква ти известност! Виж, известност на фирмата — да! Пациенти — да! Пари — да! Въобще аз си мисля, че някаква висша сила е решила да ми върне дълговете за целия ми скучен и оскъден живот. С един удар!

Мапа се смееше, беше превъзбудена — скачаше и отново сядаше, рисувайки картини от бъдещето благополучие.

Накрая Маня я прекъсна:

— Май че стоматолозите са се отделили от държавата? — каза тя.

— Ха! — възкликна най-голямата от Мария. — Ще се отделиш от нея, как ли пък не! Знаеш ли колко струва лицензът? Наемът за помещението? Кредитът за оборудването? Данъците? Рекламата? И не е далече времето, когато цялата медицина ще стане платена, момичето ми. А ние какво — отново да се мотаем встрани, така ли? И да се бършем от пръските на прелитащите край нас лимузини?

С това първата серия от чудните промени се приближи към своя край. По-нататък те си говориха за всякакви глупости, но Мася съвсем ясно усещаше как между Мапа и Маня, между майката и дъщерята тогава нещо, ако не се скъса, то се обтегна.

Мася си мислеше, че майка й завижда на собствената си майка, нали тя като си тръгваше каза: „Да беше помислила за себе си, дъще, нима напразно беше отличничка, програмисти като теб със свещ да ги търсиш. Спомни си за своята цена!“. Но Маня гнусливо се намръщи: „Мамо, какво говориш?“. „Представи си, говоря! Всеки си има цена. Може и да е неприятно, но е истина.“

Мася ясно чувстваше, отново невидимо, превъзходството на баба й над майка й и някаквото мамино упорито, напук на някого — на кого? — желание да живее както беше живяла, без да променя нищо: да ходи в Института, да чете лекции, да води практически занятия, след това, прегърбена, да пътува с метрото до вкъщи, да се прехвърля на автобус, да се блъска в него, като пази чантата с евтината и еднообразна храна.

Превъзходството и упорството също не са видими — за тях се досещаш само по поведението на хората.

След този възторжен отчет в кухнята баба й почти веднага се върна в своето уравновесено състояние: сякаш почувства, че засегна Маня със своите успехи. Без излишни разговори, като предварително позвъняваше на Мася, докато майка й беше още на работа, идваше с колата на „Стоматологика“ до техния тогавашен пететажен блок и шофьорът Петя мъкнеше след нея торби с вкуснотии — всякакви сирена и млека, езици и големи парчета варено свинско месо, пакети с невиждани фейхуа, киви, грейпфрути и ягоди — дори през зимата. И освен това — оставяше на масата зелени банкноти.

Тези банкноти най-много притесняваха Маня. Тя си идваше у дома в раздърпаното си палтенце, с някогашната проскубана от старост норка на яката и найлонови торбички с хляб, блудкав кефир и кренвирши, още от антрето виждаше масата, отрупана с майчините дарове, угасваше, бавно, някак неохотно сваляше дрехите, обуваше пантофи, отиваше в кухнята, забравяйки до вратата своите жалки покупки и като сядаше на табуретката покриваше с длани очите си. Не, тя не плачеше, просто седеше, сгънала се още повече и Мася чак се просълзяваше от жал.

Тя отиваше, прегръщаше откъм гърба майка си, нейните силни, млади и толкова тъжни рамене, но Маня не плачеше и от това докосване, а потупваше в отговор Мася по ръката или се обръщаше и я прегръщаше, но нищо не обясняваше.

Какво да обяснява? Баба й стана богата, може би. А мама, както преди, беше бедна. Те спорят една с друга без никакви думи и ако аргументите на Мапа са очевидни и впечатляващи, то трудно е да бъде обяснено мълчанието на майка й. Може би тя е неудачница?

Но Мапа не се уморяваше да разказва отново и отново какви огромни успехи е постигала Маня преди — депутатка, стипендиантка, изказвала се е пред вожда… Разбира се, сега са други времена, нужни са други таланти, но Маня е отлична програмистка, преподава в Бауман, може да си промени живота към по-добро, но не иска. Упорства.

И ето го видимият резултат от борбата на невидимото превъзходство със същото упорство — живописен натюрморт върху кухненската маса и забравена найлонова нищета до входа.

4

Майката Маня не откровеничеше с дъщерята Мася, не смяташе за възможно да товари неукрепналата й душа със своите тайни страдания, но Мася от малка, с тези скръбни разходки покрай асфалтовото шосе до телевизионния център, знаеше или в крайна сметка поне чувстваше къде е истинската причина за маминото упорство.

Тя се упрекваше за баща й. Смяташе се за виновна, че го е отдалечила от себе си, че той, единствено той — най-невинният — заплати за всички.

Майка и дъщеря спяха в различни стаи — Маня в голямото просторно легло, което някъде беше открил още баща й, а Мася на детското диванче и веднъж, вече десетгодишна, тя се събуди, за да изтича в тоалетната, но изведнъж чу тънък, без прекъсване звук, който приличаше на вой на развалена тръба, само че по-тънък. Тя не се вслуша, не му придаде значение, обаче в тоалетната, така да се каже най-близкото място за съсредоточаване на всякакви тръби, беше тихо, а когато Мася излезе оттам, звукът се поднови.

Момиченцето тръгна към него. Той излизаше от мамината стая. Мася разтвори по-широко притворената врата и разбра, че така плаче Маня.

— Мамо — прошепна тя, — какво ти е? — И тук Маня избухна в горчив, несдържан вече от нищо плач.

— Какво ти е! Какво ти е? — говореше й Мася, която се беше преместила при Маня и галеше лицето й. — Хайде, успокой се! Какво е станало?

Но майка й ридаеше така, сякаш току-що, в тази минута с нея се бе случило нещастие — с нищо непоправимо, с никакви земни утешения.

Мася се опитваше да успокои, да накара майка си да говори, като по детски не я оставяше на мира, наивно очакваше от нея признание:

— Какво е станало? На работата ли? Или си загубила парите? — След това се досети. — Татко?

Маня се отдръпна от дъщеря си, леко я оттласна, заповяда й „Върви!“. Но в колебливата тъмнина, разредена от светлината на уличните лампи, самата тя още се тресеше от плач, само че вече беззвучно, все едно беше забавила хода на своето страдание, което се беше изтръгнало навън.

Майката така и нищо не каза на дъщеря си — нито през онази нощ, нито на сутринта, колкото и Мася по време на чая да търсеше погледа й, по детски приканвайки я да се открие — макар и възрастен човек, майка, но нали е и жена.

— Мамо — каза тя изведнъж, неочаквано дори и за самата себе си, — а ти нали си играла волейбол! Защо отново да не започнеш?

Маня се усмихна криво:

— Вече съм стара. Там трябват момичета!

Но Мася много хареса идеята, казана просто от нея, но измислена от някой друг, много възрастен:

— Как да си стара! — и прибави съвсем като голяма нещо подочуто с крайчеца на ухото от женските приказки: — Жена в разцвета на силите си!

Маня махна ръка в отрицание, но момиченцето не се отказа от идеята, изпратена й отвън и същия ден, като позвъни предварително по телефона, след часовете отиде във фирмата „Стоматологика“ при вече знаменитата си баба Мария Павловна, чиито строги портрети, обещаващи безболезнено лечение на зъбите, украсяваха главните булеварди на града.

Както става при дъщерите и внучките Мася пазеше нежни отношения и с двете по-големи Марии — не изкуствено, не умишлено заради някаква полза, а съвсем по роднински, с обич, впрочем без каквито и да е размишления за това, нали хората не мислят как дишат, как пият вода, как се радват на цветята.

Мапа, която и без това се чувстваше като главна мъкнеща сила на всички семейни тежести, страшно се зарадва на Масината визита, а когато тя й разказа за нощния епизод и хрумналата й на сутринта кой знае откъде идея, че майка й отново трябва да започне да играе волейбол, да ходи на тренировки, да участва в състезания, още веднъж се зарадва на две обстоятелства: че малката е престанала да бъде малка и иска да помогне на майка си и че за своя довереница тя избира не кого да е, а нея, най-старшата.

Това старшинство, повече от видно, все пак имаше незрима част, привличаща Мася, измервана не само с възрастта — каква ли особена ценност има в това, още повече за жена — идващата с възрастта опитност.

Ох, тази опитност! Мария Павловна охотно би се съгласила, че горе-долу познава хората, знае за своето влияние върху някои представители на различни човешки породи, с едни лесно се оправя, а пред други застава като препарирана. Наистина напоследък времето беше оцветено само в два-три цвята: как да завлече, т.е. да омае, как да разшири кръга, да заздрави авторитета — навярно със същите средства, как да получи максималния хонорар и как да го укрие от разните видове навлеци, които се навъдиха.

Общо взето на този етап всъщност имаше само два цвята от голямото разнообразие на дъгата на живота: розов (за завличане) и зелен (цвета на „твърдите“ пари). Всички останали гами все едно бяха останали в миналото. И жълтото слънчево веселие — от миналите, материално недоимъчни, но ще се съгласим, напълно безгрижни години, и светлата радост от безоблачните отпуски с приятели, от които не очакваш измама, и белите разцветки на доверието към непознати хора, а не черната завист и сиво-кафявите нюанси на подозрителност.

Всичко това можеше и да огорчи Мария Павловна, ако й оставаше време да помисли за него. Но тъй като беше затънала до гуша в основната си работа, нямаше време за нищо друго.

И тогава се появи Мася и погледна баба си с надежда, че тя може всичко.

5

Мася веднага забеляза, че баба й я слуша много странно. Отначало като че ли се зарадва, настани я гостоприемно на своята маса, донесе й чай, пълна бонбониера и се усмихваше приветливо, но си мислеше за нещо друго, нещо друго я занимаваше.

Но после изведнъж каза нещо такова, че Мася зарадвана се вдигна: ето това е, браво на нея! Мария Павловна, отблъсквайки своите постоянни мисли, предложи съвсем неочаквано и за самата себе си:

— Никога не съм имала грижи с нашата Маня, в училището съм ходила само няколко пъти и дори не знам къде се намира нейният прочут Институт, но ето май дойде време майката да се разтревожи! Мася, хайде да отидем при нея в работата й, може нещо да разберем? Да изясним? Да открием?

Мася се засмя, зарадва се, но веднага се усъмни: какво ще каже майка й, нали ще се разстрои, не дай си боже може да се обиди, да не са дошли да я проверяват?

И тя каза съмненията си на Мапа. Но тя вече се беше навила:

— Че какво толкова? Просто сме дошли да погледаме. Да я посетим. Да разберем що за училище е това Бауманското? Вече е университет!

Мария Павловна се разпореди шофьорът Петя да бъде готов. Мася беше представена на бабините партньори и разгледана доброжелателно от тях, разходи се из кабинетите, сбогувайки се с всички и те слязоха долу, седнаха в колата.

Пътуваха доста дълго — Мапа не познаваше тази част на Москва: някакъв безкраен крайбрежен булевард, след това Петя кимна напред. Бауманка се оказа грамадно тъмножълто здание, което се извисяваше над другите постройки и ги засенчваше.

Когато отвориха входната врата и влязоха във фоайето, Мася се притесни: пред нея се откри пространство, прилично на храм — високо, сводесто, само че естествено без каквито и да е украшения, дори отдавна небоядисвано, захабено, а що се отнася до пода — той просто беше мръсен и още влажен. Храмът на науката днес не можеше да се сравни с православен храм, а пък тук и никой не мислеше за това, на всичко отгоре баба и внучка бяха дошли дали към края на заниманията, дали към началото на нещо — може би голямо събрание, така че фоайето беше пълно с хора и се беше натрупала опашка на входа при портиера. Мапа протегна карта със златен надпис „Стоматологика“, но портиерът дори не я погледна. Те се озоваха в гардероба, попитаха къде да намерят еди-коя си катедра и къде се намира спортната зала.

Защо тръгнаха към спортната зала не знаеше нито бабата, нито внучката. Оглеждаха ги, явно те не се вписваха в обстановката тук — доста възрастна жена и момиченце, при това в залата беше междучасие: някакви момчета си отиваха, други влизаха и си подаваха баскетболни топки. Бяха отишли не където трябва и Мася веднага се отказа от своята идея: не видя никакви възможности за нея.

Общо взето беше глупаво до безобразие, все едно че бяха нахлули в мъжката баня, само дето тук момчетата не бяха разсъблечени докрай и трябваше да си тръгнат, като си дадат вид, че или са сбъркали часа, или пък са се загубили.

Когато после започнаха да търсят катедрата, Мася каза:

— Бабо, хайде да си ходим: глупаво е някак си!

— Съгласна съм — отговори тя, — но още по-глупаво е да отстъпваме.

Мария Павловна намери катедрата по програмиране, открехна вратата, кимна натам и веднага излезе Маня. Боже, как всичко ставаше съвсем глупашки.

— Какво се е случило?! — извика сподавено Маня, излитайки в коридора. Но като видя Мася, омекна. — Мамо! Защо сте тук? Да не би нещо с татко?

— Успокой се, момичето ми — бучеше в отговор Мария Павловна, — абсолютно нищо няма, просто ние с Мася отдавна се канехме да си направим екскурзия до Бауманското училище и решихме да ти направим сюрприз.

— Сюрприз! — ахкаше Маня. — Какъв сюрприз? Защо?

Най-после тя се успокои и тръгнаха към огромния прозорец в края на коридора, където имаше няколко стола, събрани заедно, сигурно част от ред от някаква зала или аудитория.

Жените седнаха, а Мася се изправи пред тях. Те си бяха най-близки една на друга, тези три Марии. Но ето че Мася се изправи пред тях, седящите една до друга, погледна едната, погледна другата и изведнъж забеляза невидимото: майка й и баба й гледат нея, гледат я в очите и тя мести погледа си от едната на другата и излиза, че думите, които те изговарят са едно, а погледите, които си разменят — съвсем друго, но те си разменят погледи не направо, а чрез нея, Мася, и тя, малкото момиченце, непорасналата девойка, която не разбира много неща, но ги чувства, е върхът на този триъгълник.

Тази фигура няма основа, защото мама и баба не се гледат, почти не се гледат, но гледат Мася и май че триъгълникът просто се подразбира. Засега тези две прави се пресичат в нея, Мася, макар и под ъгъл, но има всички предпоставки да начертаят още една права линия — между себе си — за да се обозначи триъгълника, а засега те гледат нея и тя отразява това, което не казва, а мисли всяка една от тях.

— Ти, разбира се, помниш, че ние с баща ти никога не сме идвали при теб, освен в училище и то в началните класове — казва Мапа, а се подразбира, че това е нещо нечувано и само разумно дете, което изобщо не създава грижи, заслужава такова доверие на родителите си.

— Помня — без какъвто и да е упрек отговаря Маня, но леката тъга, с която казва това, означава съжаление, че нито майка й, нито баща й са се грижили много-много за нея в нежните години, смятайки, че послушанието, покорността, липсата на интереси извън дома — е достойнство, а не недостатък.

— И ние винаги сме се гордеели с тебе, дъще — продължава Мария Павловна, все едно пита: какво още ти трябва, щом родителите ти, вече побелели, все още се прекланят пред твоя начин на поведение и качества, на които мнозина могат да завидят, и без много комплименти ги ценят.

— Знам — отговаря Маня, — благодаря. — А си мисли: „Може би тази гордост и високите ми качества ми пречат, не сте ли си го мислели, скъпи родители? Може би без всички тези качества животът ми щеше да се уреди по-добре?“.

— Тези промени — казва Мария Павловна, — засегнаха целия свят, светът сякаш се раздели на две части, но ние не те упрекваме, живей както си си избрала.

О! Това е вече сериозно, но с нищо не засяга Маня. Бедността не е порок, може би, цитира тя драматурга Островски. И казва на глас:

— Но аз съм израснала в бедност, а ти смяташ, че съвсем успешно.

— Манечка, дъщеричката ми — леко повишава тон Мапа и доближава думите към мислите, които бушуват в нея, — но ти имаш голям обществен опит и знаеш, че от нищо нещо не става! Опомни се, дете мое! Спомни си, че си млада. Смени си работата! Омъжи се!

Я виж ти! Мася за пръв път чува такова нещо. Тя потръпва: — мама омъжена! Изобщо не беше мислила за това. Не мама, а Мася. А мама? Тя какво ще каже? Малката Мася вече не можеше да улавя мислите на големите — те са прекалено дълбоко скрити. Оказва се, че думите са по-близо до повърхността.

Но Мася е потресена от бабиното поведение. Значи нея това я мъчи? Майка й да се ожени! А попита ли нея, внучката си? Тя да не би да им е любимо котенце? Или малко глупаво агънце? Да дойде някакъв чужд мъж! Ами татко? Майка й ще престане ли да ходи заедно с нея по пътя до телевизионния център? И ще престане ли да плаче по нощите?

Мася ококори и без това големите си очи. Те вече не отразяваха нищо, никакви невидими мисли на големите. И не й трябваха такива подли мисли. Нека Мапа си мисли за своята стоматологическа логика и да вади чужди зъби за долари. Чуждите — не болят. Болят своите. Изобщо тя какви ги наговори?

Ех, тези възрастни — държат се както котките с мишките. А пък се зарадва на идването на Мася, почерпи я с чай и бонбони. Но — Мася беше готова да вини себе си — мислела си е за нещо друго, тази мила и добра баба, удобната и уютна Мапа. Какво коварство! И то какво коварство!

Това или почти това си мислеше, изтръпнала, Мася и незабелязано разрушаваше тези две прави линии, които се свързваха в нея. Тя пристъпваше от крак на крак, отдръпваше се назад и се връщаше напред, без да говори нищо, само тежко, като възрастен мислеше за своето право между тези две големи жени и своето място не само между тях, а може би в живота изобщо.

А Мапа обработваше дъщеря си, като този път вече направо използваше внучката си.

— Ето и Машенка казва, че ти можеш да играеш волейбол… А не да плачеш нощем…

Майка й не потрепна, не смени леката си усмивка с по-определено изражение. Вяло, някак неохотно тя се обърна към Мапа и я погледна, очерта основата на триъгълника. Но, странно, другите две негови страни се оказаха ненужни. И макар майка й да говореше и на двете, Мася се почувства съвсем самотна.

А майка й каза:

— Ето какво, мои мили Машенки… За работата може да си поговорим. За волейбола — може да се посмеем. А моите сълзи — тях оставете само на мен.

6

Мася не се сърди дълго на баба си. След седмица реши, че нейните думи за мамината женитба са просто за ободряване и желание да подчертае нейната възраст и да я събуди от дългия сън на спяща красавица.

Виж ти, първо точно на нея, на малката Маша, дойде на ум приказният образ: омагьосана спяща красавица. Мама, макар че ходи на работа, разговаря, дори за кратко, за разни работи с Мася, донася своите скромни покупки — но тя спи: омагьосана е от татковото убийство, от малката заплата, от телевизора, в който всичко подскача и е побесняло и още — от липсата на някакъв „смисъл“.

В присъствието на Мася майка й няколко пъти беше казвала на Мапа: „Какъв е смисълът?… Не виждам смисъл…“.

За този смисъл тя си спомняше винаги, когато те минаваха от обикновени разговори към сложни, само че сега Мапа ограничаваше сложните разсъждения, изглежда помнеше разговора в Бауманка.

Те си говореха, че Маня би могла да отиде на театър с някоя приятелка, например познатата Линочка, а майка й, като изслушваше умърлушено Мапа, отговаряше:

— Какъв смисъл има?

— Ма-а-а-ня! — полувъзмутено провлачваше Мапа, но дъщеря й добавяше:

— И без това наоколо всичко е фарс! Стигат ми лицемерите в живота!

Тя всичко отхвърляше. Не четеше книги, отричаше театъра, а като седнеше пред телевизора, не го гледаше, а щракаше с копчетата, минавайки от канал на канал: нищо не й харесваше. Тогава тя отиваше в другата стая да пише писмо.

Майка й пишеше писмо на татковите родители в Кемерово, на баба Настя и дядо Серьожа. И все не можеше да напише това писмо: Мася слушаше как тя къса и хвърля в плетеното кошче изхабената хартия. В навечерието на празник мама набираше по телефона номер за подаване на телеграми и диктуваше винаги едно и също, сухо и блудкаво:

„… Сърдечно ви поздравяваме с Новата година (със Седми ноември, Първи май, после стана — с Рождество и Великден) желаем ви здраве, целуваме, Машите.“

Всеки път телеграфистките я питаха отново: „Маша?“.

— Не — отговаряше Маня, — Маши. В множествено число.

Понякога някоя по-нахална я питаше:

— И много ли сте?

— Три — без да се учудва, отговаряше майка й. Изглежда я поздравяваха с това множество, а тя отговаряше: — Благодаря.

Преди всеки път, като подаваше телеграмата и уверено поставяше слушалката, Маня повтаряше на малката, че вече следващото лято тя непременно трябва да отиде при татковите родители и да прекара там няколко седмици. Тогава сърцето на Мася се свиваше: никъде не й се щеше да лети, особено в Кемерово. Нали татковите родители нито веднъж, откакто той загина, не бяха идвали в Москва. От време на време, също за празниците, те се обаждаха по телефона, но разговорите бяха много неинтересни, някакви официални. Настася Николаевна, особено когато подрастващата Мася вземаше слушалката, добавяше усмивка в гласа си, но винаги я питаше едно и също: как е с училището — като че ли това е главното! — с какво се занимава, молеше я да им изпрати нова Масина снимка, все едно тя само това прави — да се снима наляво и надясно. Мася обещаваше и веднага забравяше своето обещание, докато майка й насила не я слагаше да седне и я щракваше със старата бащина „сапунерка“, или пък двете отиваха в парка Останкино или ВДНХ и Маня отново снимаше дъщеря си, като никога не разрешаваше да снимат нея. Така че три-четири пъти те изпращаха снимки в Сибир, а и мама пишеше това безкрайно писмо.

Маша не можеше да разбере маминото изтезание с писмото. Пък и защо беше длъжна да усеща душевните бури на майка си?

Просто знаеше: Маня е като между два огъня — между собствената си майка и родителите на баща й. Но и много други огньове имаше. И работата й, която не можеше да изхрани двете, и блестящото минало, което се беше превърнало в прах от спомени, и неизвестността — какво ще стане с тях? И този бордюр, съвсем наблизо, до телевизията.

Това, което Мася точно знаеше, беше нейният собствен срам. Там в Бауманка. Как се разтрепери само от едната мисъл, че майка й може да се омъжи, както предлагаше Мапа. Промени, значи живота си, а пък у Мася всичко мигом се преобърна. Изплаши се! За майка си? Не, за себе си! Колко зле ще й стане, виждате ли, ако майка й си промени живота. Все едно не на нея, а на Мася баба й предлагаше да помисли за женитба.

А майка й… Нея не можеш да я мръднеш, не можеш да я отклониш. Тя никога няма да забрави баща й и няма да го смени за никого, дори и да няма никакви отношения с неговите родители.

Дори и да спи. Вече няма такъв принц, който да я събуди с целувката си.

7

Между другото Мапа, най-голямата от Мариите, все по-малко отговаряше на съкращението на своето име и фамилия. От мека, добра и готова да мъкне върху себе си всякакви тежести, тя незабележимо се превръщаше в делово същество, загрижено за постигането на нови цели, което говореше умно и прагматично.

От своето ново време тя започна да гледа на хората и на своето собствено минало малко лековато и като че ли користно. Безкрайно си повтаряше, а понякога и на глас, че нейните неотдавна изминали и напразно преживени и безсрамно недооценени от режима години, слава богу, са рухнали и е възтържествувала справедливостта.

Колко дълги и мъчителни години тя за някакви грошове е изпълнявала една и съща, общо взето еднообразна работа, но сега! Лекарските й задължения са същите, затова пък възнаграждението — не зависи от държавната каса, а от собствените ръце! И нима то е сравнимо с миналото — не?

Да, налагаше се да го наричат по друг начин — хонорар. И той съществува в медицината на целия свят, само в нашето минало е пълен ужас.

Разбира се, нищо не пада от небето. Ненапразно има поговорка: колкото изчукаш, толкова и ще изпукаш. Така че налагаше се освен с медицина да се занимава и с маркетинг, да търгува услугите на „Стоматологика“, нали маркет — това е търговия, а пък на зъболекарския пазар вече е доста тясно.

Но четиримата бойци на зъболекарската практика психологически много точно бяха избрали поостарялата Мапа за свой символ. Първо — на нея й се даваше шанс — даваше се ясно, строго определено и тя това го разбра и прие. Второ, старият запас от лични познанства неочаквано придоби ценност, грубо казано — стойност: колкото повече пациенти тя привличаше от миналото, толкова по-авторитетна ставаше в очите на партньорите си от една страна, а от друга — толкова по-енергично се въртеше всичко, донасяйки напълно видими доходи.

Най-после, именно Мария Павловна умело обработваше пациентите на Мосешвили, все едно продължаваше неговите предишни познанства в миналото, разбира се, за нея далечни и недостъпни.

По такъв начин в сферата на техните делови интереси попадаха твърде екзотични лица — например собственикът на знаменитото „Арагви“ и на свой ред неговите приятели или оперни солисти от Болшой театър — да оставим техните имена забулени в мъгла. Всичко това водеше след себе си нови, преди непознати за нея задължения. Тя ходеше на спектаклите в Болшой с цветя и ги предаваше на специалните разпоредителки при ложите, за да ги поднесат под благодарните овации точно за когото са предназначени. Или вечеряше в компанията на Мосешвили и самият собственик на ресторанта, чиято уста беше препълнена със златни коронки от „Стоматологика“.

Мапината фирма грабна своето, без да се бави, без да се обърка във времето и се оказа не просто една от първите, а най-първата, отстъпвайки само на фирми от Америка, където цените бяха още по-жестоки — пък и далече не всички предпочитаха да се показват.

И така, между пациентите на „Стоматологика“ се оказаха сравнително млади, но с вече прогнили зъби банкери, елегантни бизнесмени, тайнствени магнати от различни националности — или собственици на московски пазари, или спекуланти, които въртяха търговия с наркотици и дори, прости господи, явни проститутки.

Цялата тази публика дори по някакъв начин се кичеше със своето богатство и когато потомственият зъботехник Петров-Файнберг започваше да преизчислява какви мостове, коронки от злато или керамика трябва да се поставят, каква сложна отливка и мярка ще последва след това, колко струва изваждането, упойката и подобни премъдрости на зъботехническото майсторство, най-често клиентите даже не искаха да го изслушат докрай и настояваха по-бързо да им кажат крайната цифра, на което не само видният зъботехник, но и първокласен психолог, без да мигне, отговаряше солидно и мащабно, предизвиквайки с това само едно — чувство не на някакво евтино подозрение, а дълбоко осъзнато доверие и дори наслада, че им вземат не някаква си там дреболия, а сериозни пари в долари — нали става дума за престижна клиника, която осигурява здрави зъби със сигурност и гаранция. А да влагаш в себе си и в същото време да икономисваш, според морала на новото време някак не е солидно.

С една дума, пациентите плащаха щедро, най-често плащаха в долари, макар това да беше забранено, така че плащането ставаше в малкото, с времето уютно обзаведено кабинетче на Мапа, където тя, все още всеки път външно смущавайки се, приемаше твърдата валута, ясно назовавайки курса към рублата за деня, което пациентът най-често оставяше без внимание, но тя настоятелно клатеше глава, натискаше копчето и в кабинета незабавно се появяваше младичката, небрежно приятна, щедро заплатена и поновому талантлива касиерка Зина, в спретната и бяла престилчица, същата като на лекарите, а Мапа, предавайки й валутата, казваше, че трябва да издаде касова бележка за рублевия еквивалент на сумата.

Пациентите отказваха, Зина умно и ненатрапчиво слагаше сметката на шкафчето до входа, което беше така поставено, че трябваше да се протегнеш, за да вземеш бележката, затова те я оставяха. А дори да я вземеха, то я късаха. А ако някой пък я вземеше, я изхвърляше, като излезе.

Касовият апарат на Зина стоеше във вътрешността на една стойка, по-скоро прилична на бар, впрочем частично и това присъстваше тук: кафеварка, нагревател, пакетчета с чай, елегантни метални кутийки с бисквити — всичко това се поднасяше в кабинета на Мапа и на много рядко чакащи пациенти: тук практически нямаше чакане, всичко ставаше според записването, точно до минутата, а ВИП клиентите, „вери импортант пърсън“ — много важни персони, ги посрещаха направо на входа и най-често — самата Мапа.

Налагаше й се да работи с пълна пара. Да оперира, да вади зъби — но като правило това бе за миг, останалото — психологическа подготовка: обаяние и утешение, което може би е и главната ценност. При това Мапа разбираше, макар и да не го признаваше пред никого, дори пред себе си, че може би „Стоматологика“ не се отличава с нищо особено от районната поликлиника, ако става дума за медицинската страна на нещата. Цялата разлика е в рекламния трик, в мълвата, в нейното и на „пропелерите“ непрекъснато тичане. Мосешвили и зъботехникът бяха вече като професори, босове, трябва да се признае, работливи и сръчни, нали зъбните протези са абсолютно индивидуални произведения, подобно на костюм, не е важно дали мъжки или женски. И ако знаменитите моделиери взимат много за някаква рокличка, едва прикриваща „онези“ места, то с какво им отстъпва майсторството на зъбния протезист? Или на опитния хирург по челюстна медицина? На лечителя? Нали зъбите, както и роклята, формират облика на личността…

И така, трима лекари от висока класа и двама от съвсем прилична, пряснобоядисани тавани и стени, новички до коленете на пациентите престилчици, стерилност на кабинетите, поддържана от санитарката всеки половин час, а при необходимост и по-често — ето и всички особености на „Стоматологика“. Освен това при „пробиване на зъба“ от лекуващия лекар или, както биха казали дилетантите, пилене с бормашина (какво ти тук пилене, когато работят с американска турбо бормашина!), обслужването е от двама: освен лекаря — има и медицинска сестра, която придържа системата за изливане на водата, която се подава за охлаждане, от устната кухина, плюс приветливост на лицата, готови да вземат под внимание всяко желание на пациента, чак до обща упойка, ако изобщо не иска никакви болки — макар на повикване, своя бригада от анестезиолози — и записване всъщност по всяко време, включително събота и дори неделя, при спешни случаи, разпространяване на визитки с домашните телефони на лекарите — звънете по всяко време на деня и нощта.

Както е известно виртуозният готвач може по свое желание така да украси блюдото с гарнитури, че те ще засенчат основното ястие. Така и тук. Главното блюдо се осигуряваше от качеството, достатъчно високо, но не и изключително. Всичко решаваше гарнитурата, която никога няма да срещнеш в районните поликлиники — постарому унили, сбутани и бедни.

А пък на нас, руснаците, не ни увира главата, все едно общото ще бъде общо — сиво, тъжно, отблъскващо, където безразличието и простащината, в комбинация с лошия цвят на боядисването, непременно поражда желание, макар и за много пари, да посещаваш нещо по-цветно, по-вежливо, по-опаковано, пък ако е и по-качествено — за което обикновено нагло лъжат — то се радват безкрай. С една дума — пълна готовност да бъдеш излъган.

„Стоматологика“ откликна на тази потребност — да бъдеш излъган — с готовността на куртизанка.

8

Това ново изпълване на нейния живот изобщо не я притесняваше, независимо от увеличаването, включително и на физическото натоварване. Притесняваше я невидимият за другите, но може би най-важен детайл. Петимата основоположници, включително и тя, още край люлката на своята рожба ясно определиха: главният смисъл на частната фирма се състои в парите и само в тях. Така че целият труд — от професионалния до организационния трябва да служи само за една цел — високи печалби, и ако за това трябва нещо да се измисли или да се заобиколи — и тук всички гледаха към Мапа — това трябва да се прави без колебание.

И макар за тези цели да беше наета Зинаида и много опитната счетоводителка Нонна Йосифовна, паричните работи ръководеше Мапа и именно от нейните ръце лекарите учредители получаваха неформалната част от своите заплати. Заради което бяха необходими и всичките тези хитрости — чай и кафе в малкото кабинетче, обаждане по телефона едва ли не до полунощ, вечери в ресторант и посещения на театри с букети цветя за знатните пациенти.

Потискаше я, тежеше й безпокоящият я с тайната си касов апарат. Това, което вкарваше Зина, не съответстваше на отчетните ленти. А в сейфа, стар, от съветски времена железен разклатен сандък, наричан така по-скоро по навик, се пазеше още един апарат, преправен с помощта на доверени майстори, пак от пациентите, като копие на първия. В него се вкарваха чековете, които се отчитаха. И по строга заповед на учредителите това правеше тя лично — вечер, когато всички си отиваха или рано сутринта, без да се доверява нито на Зина, нито на Нонна Йосифовна.

Несъмнено Зина и Нонна знаеха за подмяната, счетоводителката водеше документацията и отчетността според новите ленти, но никой нямаше намерение да им обяснява нещо, а и те не се стремяха към това, защото те самите имаха „интерес“.

Но това измъчваше Мапа. Да се изразим по-точно — поизмъчваше, защото сериозните пари изискват известен риск. Впрочем, тя с всички сили се стараеше да съкрати възможността за риск. Данъчната инспекция беше „хваната“ здраво — от големи подаръци по празниците и без празници за всички, на които трябва, до безплатно зъболечение, което безспорно се ценеше. И то се оказваше главното. На тях не налитаха рекетьори, защото „жестоките“ също се лекуваха тук. Районното и малко по-високото началство също не се гнусеше от зъболекарските услуги. Мапа от всички страни се заобиколи с връзки, но въпреки това от време на време я връхлиташе неясна тревога.

В тихите вечери, когато всичко наоколо се успокояваше, след като натракваше чековете на клавиатурата на малкия резервен касов апарат, който криеха в желязната каса, Мапа понякога си сипваше малко коняк на дъното на изящна порцеланова чашка за изискани гости и се опитваше, макар и малко, да поизследва самата себе си, своите душевни глъбини.

Тя все едно се раздвояваше, мислено, разбира се, и едната й част оглеждаше отстрани другата половина — плътската, греховната, преживяващата.

„Е, глупачке, какво още ти трябва? — питаше разумната половина неразумната. — Колко милиона старици в градове и села мизерстват — нима може да се преживее с една пенсия! А ти би ли преживяла? Видя ли? Така че няма защо да сумтиш и е срамно да се плашиш! Ти създаваш честно своята заработка и ако леко мамиш държавата — прав й път! Нима това е държава? Която изстисква от народа всичките му сили, която го лъже на всяка крачка, тя е нечестна! Значи точно така трябва да се отнасяш и ти към нея! Каквото повикало, такова се обадило! Та погледни се, глупачке — нали ти сега не си просто зъботрошачка, а собственичка на предприятие. Твоята сегашна пенсия каква е? Мизерия! На работеща пенсионерка орязват и последната дреболия. А като работодателка ти плащаш за себе си в пенсионния фонд едва ли не една четвърт от официалната си заплата! Тогава какво става? Своята пълна пенсия, не орязаната, ти вече си я изработила! Сега плащаш за петима старци, а ти самата получаваш половината от пълноценната си пенсия, в кавички, с която не можеш да преживееш! Остави я, смело я заобикаляй тази грабителска държава! И не мъчи съвестта си!“

Така или примерно така прагматичното, а оттам и безчувствено „аз“ на Мапа говореше на нейното чувствително „аз“ и най-накрая, сливайки се в едно, те стигаха до извода, че всичките колебания за Мария Павловна са отживелици от нейното съветско минало, това, което учените наричат атавизъм.

Като косматите гърди и дори гръб на Мосешвили — Мапа неведнъж ги беше виждала, когато докторът се преобличаше зад паравана, идвайки на работа — това е атавизъм, напомняне за маймунското минало на човечеството.

Така и нейната болезнена съвестност е атавизъм от миналото, определен вид предразсъдък, с който няма защо да се гордее, сега животът е друг, и държавата също е друга. Сега държавата не е приятел, а насилник. А на такива не трябва да им се угажда. Ясно е, че това не е лесно. Така че това е положението — който не се съпротивява, загива.

Мапа си сипваше още мъничко на дъното на порцелановата чашка и като си глътваше, въздъхваше. Двете „аз“ сега седяха близко, съединили се в едно. Пък и нима си е работа, когато си като раздвоен образ на телевизора! Завърти антената и раздвоението ще изчезне, ще се появи ясно изображение, ясна слята личност.

9

Мъжете играят второстепенна роля в това повествование, макар да е известно, че всички беди идват от тях. Засега на близкия хоризонт се намираше само Николай Михайлович, съпруг на първата Мария, баща на втората и дядо на третата, без да се смята ударната производствена четворка, която така и ще си остане далече.

А Николай Михайлович и след всички исторически промени си оставаше както преди съзерцателен и замислен, само мислите му решително се промениха. От мечтания, свързани така да се каже с политическото устройство на съветския живот, той не съвсем плавно се прехвърли към доста низки и подли мисли, привнесени от реформираната Русия.

Впрочем, той се оказа може би сред първите, върху които истинската демокрация пробва своите нокти — да не повярваш! А стана много просто — фасулска работа.

Веднъж, когато хората още ликуваха нощем пред телевизора, гълтайки речите от последните конгреси на народните депутати на СССР, въобще не предполагаше, че изпълненият с хора и светлини Кремълски дворец е чисто и просто „Титаник“ в последните мигове на своето плаване, вече заобиколен от заплашителни айсберги, в кабинета при скромния заместник по науката на архива — дори не влезе, а по-скоро намина много подвижен, мършав нисичък господинчо, представил се като московски кореспондент на известен испански вестник, който впрочем влизал в „световния пул“ на най-известните всекидневници в света.

Николай Михайлович не беше разглезен от подобен род връзки и в предишни времена, за да не се цапа и да рискува, непременно би отпратил кореспондента при директора, още повече че той беше там — Николай Михайлович знаеше това със сигурност. Но времената решително се променяха, свободата с разните си съблазни нахлуваше през всички врати, мнозина, без да изключваме и нашия герой, откровено завиждаха на депутатите, избрани свободно, и затова без кой знае какви достойнства, във всеки случай, с повечето от тях можеше спокойно да се състезаваш, както по нивото на говорене, така и, напълно по модата, с новото мислене — къде е ударението, така и не се разбира: дали както е в речника, или както е при Генсека, делика-а-тно въпросче, та ето, в това време, когато тежките окови като че ли бяха леко паднали, тогава намина при Николай Михайлович този пъргав собствен кореспондент на знаменит вестник — да оставим настрана неговото истинско име, нека да е Карлос.

Карлос, седнал на крайчето на дивана, като подскачаше и танцуваше, хвърли пред Николай Михайлович чудесен микроскопичен диктофон и започна да му задава въпроси, впрочем доста обикновени — за работата на архива, за неговите научни издания, за достъпността до материалите и най-накрая за секретните фондове. Моля ви, не е ли дошло времето внимателно да ги отварят: навън е политическа пролет!

Николай Михайлович се изпоти. Изкусен в мислите си какво значимо място би могъл да заема в стратегическите заведения на политическата мисъл, на практика, както вече знаем, беше мълчалив и изобщо не беше решителен, благодарение на което се държеше много години на своя стол. А сега зам.-директорът изведнъж с прозрачна ясност разбра, че е дошъл неговият час, не бива повече да клинчи и да се тутка. Може и да не дочака втори такъв господинчо — той има право да отиде право при директора, или при другия зам., или изобщо в друг архив, макар те да не са много.

Така че Николай Михайлович този път се изпоти не тайно, а явно, с цялата сила на своята плът, струваше му се, че дори до слиповете, и започна да нарежда, че да, отдавна е време да се отворят архивите, особено които се отнасят до обикновените хора! Има толкова непрегледани документи още оттогава за Ярославското и Тамбовското въстание, жестоко потушени от Чека, за разкулачването и разказачването — и в техния архив, щом стана дума, лежат хартии от много отдавна — с личните парафи „за разстрел“, кажи-речи на всички членове на Политбюро, включително и на самия Сталин.

На тясното, издължено, цялото в бръчки и очевидно силно износено от разнообразни мисли чело на испанския господинчо, който впрочем говореше руски без акцент, нищо не се отразяваше, макар че Николай Михайлович се стараеше с всички сили. Той просто напрегнато, без каквито и да емоции слушаше думите на зам.-директора, изглеждаше, че предварително знае какво и как ще го каже Николай Михайлович, така и впрочем завърши всичко. Като се повъртя и потанцува със задника си върху стола, без да изрази нито възторг, нито учудване, господин Карлос скочи, грабна микрофона, обясни, че ще дойде след няколко дни и изчезна като остави пъстра визитна картичка.

Николай Михайлович взе да се измъчва от страх. Разбира се, при него и преди бяха идвали кореспонденти, но те бяха от социалистическите страни и си знаеха мястото. Никога и нищо не питаха за секретните фондове, прекрасно знаейки за тяхното съществуване — обратното просто би се считало за провокация, за което беше длъжен да съобщи на директора. Но сега настъпиха други времена, соцстраните бяха заети със своите си работи, това се отнасяше и за собствените кореспонденти на техните вестници, но ето този Карлос… Как ли ще свърши всичко това?…

Някъде след седмица и половина испанският кореспондент без акцент позвъни на Николай Михайлович и му съобщи, че разговорът с него е публикуван и той би искал да му донесе вестника, но бърза за делови обяд и го моли точно в определения час, без да закъснява, ако може да излезе от зданието на архива. Той ще пристигне и просто ще му предаде интервюто. Николай Михайлович, то се знае, се съгласи.

Карлос наистина пристигна със стар, но луксозен мерцедес, а го паркира някак неумело, по-далече от входа, така че на Николай Михайлович му се наложи да повърви до колата. Вратата на шофьора беше отворена, за учудване испанецът приветливо се усмихваше и изобщо не бързаше за никъде, както се изясни в края на краищата.

Той държеше в ръка своя вестник, много дебел, явно авторитетен, и когато го разтвори пред Николай Михайлович, който седна до него, той видя на първата, най-главна страница своята снимка, своето име и началото на интервюто, което продължаваше на другите страници. Той се смути. Порази го едрият шрифт на заглавието, едро набраната му собствена фамилия и след двоеточие нещо за кремълските тайни, това той можа да разбере и без да знае испански, но по-нататък?

— „Ще бъдат отворени“ — преведе Карлос и се разсмя. — Отлично интервю, професоре. — Боже, него никой никога не беше го наричал професор, пък той и не беше. — Помните ли, че ви разказах са световния пул? Сигурно не сте разбрали съвсем… С една дума, това интервю е напечатано в един и същи ден в четиридесетте главни вестници в света: „Ню Йорк таймс“, „Дейли телеграф“, „Фигаро“, „Стампа“… — той изброяваше и изброяваше, а Николай Михайлович отново бе обхванат от огън, той, макар и да не беше професор, знаеше от жена си това-онова за човешкия организъм и в частност за своя, досети се, че приливите на климакса са характерни не само за остаряващите жени, но и за мъжете, които са си изпели песента, и често това съвпада с напрежението, предизвикано от външни причини. Което се случваше и сега.

Боже мой, без дори да подозира, само за час той беше станал знаменит! Сякаш беше чул неказаното, Карлос потвърди: „Днес вие сте знаменит!“. И тогава Николай Михайлович, виж ти, съобрази на кого му прилича този слабоват и извънредно подвижен господинчо: на Дявола! Може би има в обувките си копита, и на атеиста Николай Михайлович му се прииска да се прекръсти, но само можа да погледне долу, към педалите на мерцедеса, където в полумрака свършваше тялото на Карлос.

— Вие какво? — учуди се той, разбрал посвоему зам.-директора. — Не ми ли вярвате? Но това е така! И навсякъде интервюто е отпечатано с вашата снимка! Публикацията — продължаваше Бесният напористо, — предизвика хубава реакция в света, затова получих разпореждане от своя вестник да ви изплатя хонорар. — Той протегна на Николай Михайлович продълговат, по западен образец, не като нашите къси, незалепен плик, който неведнъж се бе явявал в мечтите му.

Николай Михайлович го отвори и полуизвади пет зелени банкноти по сто долара.

Дали издиша задържалия се въздух в гърдите му, дали учудено ахна, но Карлос се засмя и каза:

— Не се вълнувайте, всичко е законно, нима вие никога не сте получавали хонорар?

Николай Михайлович кимна, изкряка — че как, получавал е, разбира се, а Карлос му протягаше хартийка:

— Тук ще трябва да се подпишете. И не се безпокойте, подписът е необходим само за нашия счетоводител. Тук това не засяга никого.

Николай Михайлович се разписа, сложи плика в джоба си. В действителност той бе обзет от суетна гордост. Интервюто с него беше публикувано от безброй вестници. Трябва да се радва, какво повече? И трябва да благодари на този испанец, още повече че той разказа, че е израснал в Съюза, че родителите му са загинали по време на гражданската война и той е израснал в съветски детски дом, което обяснява защо не говори с акцент. А сега като почти всички деца на антифашисти, той се е върнал в родината, завършил е университет, работи във вестник. Франко го няма, крал Хуан и красавицата кралица са просто прелест, така ли е, Николай Михайлович?

Той кимаше, отново и отново гледаше първата страница на испанския вестник, сравнението на Карлос с дявол вече не му идваше наум, и тук испанецът каза с един твърде задушевен и приятелски глас:

— Простете ми, но искате ли съвет?

— По каква причина — измънка Николай Михайлович.

— Ето какво, не проспивайте, не изпускайте своя шанс.

— Какъв? — все още не можейки да съобрази, попита той.

— Много просто. Тук вие седите на планина от злато. Виждате ли как се променя вашата страна? Пред очите ви! И сега има интерес към нея. От най-различен вид. Днес може всеки ден да се печатат материали за Съюза. На всякаква тема. Приема се с възторг. Особено, разбира се, сензациите. Откритията. Отворете вашия архив!

— Ама аз… Това не е в моите компетенции.

— О! — разочаровано възкликна Карлос. — Това трябва да се направи без компетенции. Когато разрешат официално — разбирате ли! — вие няма да трябвате, а сега!

— Но как? — каза зам.-директорът.

— Много просто — разсмя се Карлос. — Вие вече изминахте половината път. Ще изминете и втората половина. Това ще се заплаща, така както сега, съвсем адекватно и тук, повярвайте ми, няма никакво престъпление пред никого. Направете ксерокопия и ми ги дайте. Аз ще ги публикувам. Ето вие говорехте за селските въстания. Още малко и никой няма да дава пет пари за това. Но сега! Аз ще ги взема. Помислете. Колкото е по-секретен материалът — помнете, това е само засега — толкова по-висок ще е хонорарът.

Те замълчаха. Карлос се усмихна.

— Нали не ви предлагам да продадете военни тайни, аз не съм шпионин. Във всеки случай, време е историята да бъде разкрита.

Те се уговориха, че като размисли, Николай Михайлович ще му се обади и ще поговорят в спокойна обстановка.

10

Те си поговориха много скоро — в първото кооперативно ресторантче (Господи, колко отдавна беше това!) — и Карлос се оказа просто искрен приятел: ако не комунист, то съвсем явен социалист или дори социалдемократ, а пък самият Генсек се изказа за социалдемокрацията като за дори твърде симпатична идея, така че той, заместник-директорът на архива, можеше да диша и да мисли къде по-свободно.

На тази среща Николай Михайлович донесе списък, написан на пишеща машина, на материали от затворените фондове и Карлос, като го поразпита за детайлите, постави срещу всеки номер цифричка, която означаваше самото възнаграждение. Той прояви особен интерес към подписите на Сталин и Берия, цените за тях се вдигаха до четиризначни числа, особено ако тези подписи бяха свързани със сюжетни истории: дела от тридесет и седма година, доклади на Вишински, проекти за присъди.

Зам.-директорът се оплака, че архивът, макар и централен, е лошо оборудван с размножителна техника и Карлос обеща да му подари малък, малко по-голям от куфарче ксерокс, което той направи буквално след два дни.

Николай Михайлович вземаше от хранилището документи в кабинета си, естествено с разписка, чакаше края на работния ден и когато всички си отиваха, се хващаше за работа — изваждаше от шкафчето, заключено с обикновено ключе, своето тайно оръжие и копираше листовете от специалното хранилище, като мислено се присмиваше на цялата тази глупост. Че каква тайна има тук? Кога-кога мина двайсетият конгрес, дори споменът за него е покрит с плесен, а хартиите, потвърждаващи казаното от Хрушчов, чийто прах вече е изтлял на Новодевичето гробище, все още са под строга тайна.

Той отнасяше ксерокопията на Карлос направо в неговия кореспондентски пункт и пак там — което особено му се нравеше — без всякакви протакания, получаваше хонорар. Той не знаеше къде отиват копията от документите, макар че неведнъж разпитваше своя испански приятел. Карлос се учудваше, отначало добродушно, после с раздразнение и веднъж му показа още един брой на своя вестник с копие от подписа на Сталин, портрета на вожда и своя текст, недостъпен за Николай Михайлович.

Той се утеши — впрочем въпросите му към Карлос имаха съвсем формален характер, той редовно и безотказно си получаваше парите толкова пъти, колкото занасяше ксерокопия.

Но веднъж му се наложи да преживее известно разочарование. Мапа го караше някъде с колата на „Стоматологика“ и шофьорът Петя беше настроил радиото на руската вълна на радио „Свободна Европа“. Вървеше предаване за миналото на Съветския съюз, разбира се, от начало до край антисъветско и гъгнивият глас с южноруски, кубански акцент, с всички тези фрикативни „х“, вместо ясното московско „г“, четеше документи от специалните хранилища, в които Николай Михайлович тутакси и без всякакво затруднение позна своите копия.

Отново го връхлетя климактерната вълна, от корена на косите до чатала и трябваше да подиша дълбоко, за да му мине.

— Какво ти е? — попита внимателната Мапа, която забеляза пристъпа, връхлетял мъжа й.

— Нищо, възрастта… — се засмя той.

А пък си мислеше: едно е, ако документите се използват в другоезични текстове, не ги разбираш веднага, а съвсем друго, когато е на руски, сигурно радиопредаванията все още се засичат и него ще го открият на бърза ръка… Въпреки че в тези исторически документи няма никаква секретност, но иди им обясни, ако дойдат, или още повече, ако го извикат където трябва…

Няколко седмици Николай Михайлович живя в неразположение, дори си взе болнични, но и самият той се сравняваше с щраус, който си крие главата в пясъка, наивно смятайки, че ще се спаси. Така че беше глупаво да отстъпва. Като се поизпоти, Николай Михайлович отново се хвана за работа и наваксвайки пропуснатото, се задържаше до късно на работата.

Те и двамата закъсняваха — и Мария Павловна, и Николай Михайлович. По причини и различни, и съвсем еднакви. В тези дни, в навечерието на пуча, стана и тяхната странна, поразила и двамата, среща.

Карлос покани през деня Николай Михайлович да хапнат. Те отидоха в „Арагви“. Никакво пиянство, само хубаво вино, сациви, лобио и други прелести на грузинската кухня плюс задушевен разговор за тайнствата на новата история на масичка в ъгъла. Сравнението на Карлос с дявол отново осени заместник-директора, когато той, някак между другото изведнъж поясни, че купуването на материалите от архива се води от неговата редакция, а пък той, московският кореспондент само ги предоставя. Николай Михайлович кимаше с разбиране, какво има неясно тук, нали всеки път, когато получаваше възнаграждение, се разписваше в счетоводните книги на испанския вестник.

Но не всичко е така гладко, продължаваше Карлос, той нали не е специалист по история и някои материали той погрешка взима съвсем излишно, за което го ругаят понякога в редакцията.

Но тъй като след получаването на ксерокопията те стават собственост на редакцията, тя, според приетите правила, получава и правото на преотстъпване.

— Разбирате ли значението на този термин? — попита Карлос.

Какво има да не разбира?

И така, изясни се, че редакцията има право да отдаде купеното от нея на друга фирма, която по-тясно е специализирана за Русия, например на научно учреждение — и не давайки на Николай Михайлович дори дъх да си поеме, камо ли да го осъзнае, му предложи да напише предговор към подборката от вече предадените документи за въстанията в различни райони на Русия за британско научно издание.

Така значи! Подозрителната глупост на непознаващия правилата на цивилизацията заместник-директор беше не просто посрамена, а посрамена по най-елегантен начин — с премия във вид на предговор в научно издание.

— Наистина за този предговор ще получите хонорар след публикацията — като се усмихваше, го предупреди испанският му приятел и сигурен другар на съветската страна, може да се каже неин храненик. Какъв ти разговор за хонорар, нали Николай Михайлович и без това щедро си получаваше своето — впрочем и това трябва да се отбележи, не лошо.

Обаче същността на бизнес обяда се състоеше съвсем не в това пояснение. Карлос питаше как и къде се пазят документите на партията и правителството, тъй да се каже, по-пресните, по какъв начин те се предават в държавния архив и кой във властта решава тези въпроси — на горните, средните и ниските етажи. Николай Михайлович знаеше някои правила и някои имена и щедро подели тези знания. Тук пък изобщо нямаше нищо тайно.

— Разбирате ли — не криеше Карлос, — историята за покойниците, извинете за израза, губи интерес. Трябва нещо пресничко! Струва ми се, че така казват ловците? — и те двамата се смееха, доволни един от друг.

Този ден — да повторим, това не беше вечерта — излизайки от „Арагви“, Николай Михайлович се втрещи. На крайната маса до изхода на залата седеше неговата собствена жена Мапа! С някакви грузинци! Тя седеше с лице към него и го видя веднага, а като го видя, пламна като момиче, обля я алена руменина. Самият зам.-директор в отговор бе потопен в климактеричната вана, той за пореден път се изпоти обилно. Но нито сътрапезниците на Мария Павловна, нито Карлос изглежда забелязаха нещо. И след кратко колебание, продължило не повече от секунда, Николай Михайлович предпочете да продължи по-нататък, навел глава. Мапа също отмести поглед.

Вечерта те по някакъв начин се обясниха, но тъкмо — по някакъв начин. От срещата бяха минали няколко часа и двамата бяха имали достатъчно време да помислят, пък и възрастта изключваше каквито и да било ексцесии.

Така че Мапа и Николай Михайлович взаимно преодоляха тайния срам и се съгласиха, че могат да се обърнат на другата страна, ако това се изисква от момента. При това и двамата бяха разтърсени. Наистина не силно. Мъжът утеши жена си с приятната новина за предговора към английското издание, също срещу хонорар, а жената не каза на мъжа си за касовия апарат в желязната каса и за своите морални дилеми.

И двамата имаха една цел — да увеличат общото благосъстояние. И начините им бяха едни и същи. Ходовете различни.

Ще направим уговорка: всичко това беше в далечното вече минало, преди още трескавата съпротива срещу неправдата, наречена пуч, преди незаконното разрушаване на Съюза и безсрамията, наречени реформи. Тъй като след всичко това тайните на Николай Михайлович съвсем се обезцениха, той престана да се поти, защото и сериозното търсене на история изчезна заедно с Карлос.

Ето така, случайни покупки за някоя и друга стотачка.

11

И все пак, независимо от острите завои в собствения си живот, Мапа, както и Николай Михайлович — но той по-рядко и без система — страдаха за дъщеря си. Бащата беше угнетен от нейното подчертано състояние на аутсайдер, и то след такова бурно развитие в началото на кариерата й — той отново преувеличаваше социално-политическата част на нейния живот. Майка й, обратно, мислеше само за нова партия за Маня, изразявайки се по старинному. По нейно мнение, дъщеря й беше слязла и падаше все по-ниско, само защото загуби мъжа си, Мария Павловна беше сигурна.

И навсякъде говореше за това.

Говореше в своята клиника, срещайки съчувствените погледи на сътрудниците и сътрудничките. Говореше на оперните певци и певици. Разбира се, говореше избирателно и на най-солидните пациенти и дори каза на онзи грузинец от „Арагви“. Наистина едва след третия или четвъртия обяд.

В един неособено прекрасен момент Мапа беше осенена от прозрението, че тя прекалява в своята суетня. Това не е добре за Маня, дъщеря й не заслужава това. Излиза, че майка й я предлага като застояла стока и всички се отвръщат. Стига си бъбрила, стара кранто!

И едва си заповяда това и тутакси се превърна в стара кранта: много възрастна лелка с отпуснати рамене и умърлушено лице, независимо от финансовите постижения. Това правеше впечатление, будеше и тревога. Според новите правила на живота и всякаквите свойства на „връзките“ — нали Мапа държеше всичките им делови юзди — нейното състояние не на шега разтревожи партньорите й. Причината беше очевидна, не бяха необходими обсъждания и по време на краткия мъжки таймаут беше решено да се отнесат сериозно към работата.

След известно време Мосешвили се поинтересува от Мария Павловна как точно се нарича катедрата на дъщеря й, където със сигурност може да бъде намерена и според нея по кое време Маня е свободна. Мапа, все така унила обясни горе-долу нещата…

Разбира се, не бива да се твърди, че са сработили безотказно някакви връзки на Мапиния партньор. Просто нали от време на време нечуто прищракват отгоре някакви ключалки и се откриват невидими форточки и вратички, срещат се случайно непознати хора, неочаквано се раждат надежди, за да изпълнят живота с нов интерес.

Как това се случи при Маня, този път никой нищо не разбра, само веднъж Мася видя, докато стоеше до прозореца, как до входа на техния непредставителен блок се доближи мерцедес със затъмнени стъкла. Доста дълго — минута, а може и две — вратите не се отваряха, но все пак после се отвориха и от сумрачната глъбина излезе майка й. В ръцете си имаше „потресаващ“ букет от бели рози и тя се усмихваше. И то как!

Мася цялата изстина. Между впрочем ще отбележим, че женската интуиция не е придобито, а вродено качество и предположенията, обхванали малкото момиче от главата до петите, бяха съвсем като на възрастен. „Как така — нахвърли се тя сама върху себе си, — ти не забеляза промяната в своята собствена майка, нали тези промени не се случват за един миг! Преди тях има подготовка! Нека да е тайна, но тя може да бъде разпозната, ако си внимателен!“

Впрочем, ето какво се случи по-нататък. От шофьорското място на мерцедеса се измъкна плещест и една глава по-нисък от майка й мургав мъж. Той стоеше не съвсем близо, на разстояние една-две крачки, сигурно, за да не вири глава и дори зад стъклата на прозорците, които скриваха звука, се виждаше колко любезно се отнася към майка й, какви правилни думи употребява, защото тя се усмихваше непрекъснато.

Майка й нещо говореше в отговор, показа с ръка прозорците на техния апартамент, изглежда го канеше, но мъжът завъртя веднъж-дваж глава — отказваше, след това седна зад волана и замина. А майка й все стоеше долу. Когато колата се скри, тя отпусна букета като метла, наведе и главата си.

Мася реши да не я пита за нищо, макар че сърцето й тупкаше, все едно е на някакъв изпит. Майка й влезе вкъщи както обикновено: щракна ключалката, съблече се. Зашумя с целофана, освобождавайки букета.

— От кого са розите? — попита Мася от своята стая, без да се откъсва от учебника.

— От мъж — отговори Маня. — Нали видя.

Тя откъде можеше да знае, че е видяла: Мася не надничаше много. Но няма да спори за такава дреболия.

— А той какъв е?

— Бизнесмен — отговори Маня, — кани ме на работа.

На Мася й олекна на сърцето: може би не е това, което си помисли. Тя скочи от масата, изтича в коридорчето, разсмя се:

— А аз помислих, че ти е жених!

— Ма-а-аша! — сконфузено проговори майка й. — Нима мислите ти се въртят само около това? Като на мама!

— Ами да! — облекчено възкликна малката. — Нали всичките сме Марии. И мислите ни са мариини… марийски… как се казва?

— Машкини — засмя се майката.

Ето! Тя се смееше. Може би за пръв път, откакто загина баща й, се смееше така свободно. И Мася отново беше пропуснала и това. Не, не е пропуснала, забеляза го, разсмя се в отговор, но не обмисли какво означава. Няма значение! Слава богу, че има хубаво настроение.

На другия ден Маша се забави в училище, отначало имаха допълнителни занятия, а после момичетата тичаха на репетиция на училищния музикален ансамбъл, който бе организиран от по-големите класове и когато се прибра вкъщи, майка й вече нещо работеше в кухнята, готвеше нещо, миришеше вкусно и малката Мария помисли, че все пак Маня се е върнала необичайно рано. В коридорчето наред с вчерашните бели имаше и тъмночервени рози.

„Така!“ — стъписа се Мася. И като реши, че е време да се обади на баба си, тръгна към кухнята.

Тяхната синкава кухненска маса от пластмаса, вечно гола, беше покрита с празнична покривка, а върху нея — два прибора и големи плоски чинии. Мася не беше ги виждала никога — значи е нова покупка! — а Маня, като си тананикаше, изваждаше печени картофи, съскащи в масло котлети, а в купата в центъра — всякакви зеленчукови вкуснотии и две бутилки — с червено вино за мама и спрайт за дъщерята.

И таз добра!

Те си разменяха нищо неозначаващи думи и най-накрая Маня съобщи, че е взела решение и се мести на нова работа при Вячеслав Кимович, при онзи широкоплещест мургав мъж, който я беше докарал вчера.

— Днес ли? — прозорливо попита Мася.

— Днес — спокойно се съгласи майката.

Мася се запозна с Вячеслав Кимович на третия ден от деня, в който беше забелязала от прозореца майка си с розите.

Нищо не подозирайки, тя излезе от училище и видя мерцедес, край който стояха майка й и онзи човек. Мася с омекнали крака се приближи до тях и този едрият веднага й протегна ръка:

— Е, здравейте, Машенка. Казвам се Вячик.

— А защо не Слава? — смело и неочаквано попита Мася.

— Каква ти слава! — възкликна чичкото, без да се обърка. — Аз съм обикновен човек, не посягам към никаква слава. Така че ме наричай простичко — Вячик. Така ме нарича майка ти. — И се засмя.

А майка й каза:

— Хайде да разгледаме новата ми работа. Вячеслав Кимович моли да го направим двете заедно.

Все пак я завариха неподготвена. Това лесно им се удава на възрастните — неочаквано да те ударят. Струва й се, че тя не можа да каже повече нито дума: мигаше, кимна един-два пъти. После се оказа на меката седалка на мерцедеса до майка си. В опушеното стъкло всичко изглеждаше във вечерна светлина, макар че беше ясен ден. Колата тихо се движеше и в нея ухаеше на нещо непознато преди — мирис на кожа и някакъв невероятен спрей. Мася разбра: мирише на мъж — неизвестен и тайнствен. И ето този мирис покоряваше майка й.

Те караха по улиците, ту ускорявайки, ту спирайки, все едно спокоен лайнер плава по реката, препълнена със суетящи се несигурни корабчета и те се отдръпваха от тях, спираха до тях или ги изпреварваха и бързичко бягаха. Най-накрая мерцедесът акостира до невисоко, но ново-новеничко и с неруска конструкция здание. Още на улицата към него се впуснаха да го посрещнат двама или трима мъже, които вървяха пред Вячик, нещо полугласно му говореха, а той само кимаше в отговор. Тези същите хора разтвориха вратата с блестящи като злато дръжки, и любезно предложиха на майката и дъщерята да им свалят палтенцата. И тогава майка й наистина се смути: нейното доста овехтяло палто с ожулена яка, старите ботуши, напълно поносими в метрото или в автобуса, но мизерни върху мраморния стерилен под, пък и дъщеря й, облечена в същото палто — между явната бедност и поддържането на приличие, изобщо не се връзваха с потискащата, макар и делова, строга обстановка на фоайето.

По-нататък не беше по-лесно. Те пътуваха в безшумен от червено дърво асансьор с огледала, където Маня се стараеше да не гледа. После вървяха из просторни помещения с десетки някакви невиждани компютри, впрочем полупусти. Влизаха в кабинети с приемни, където над бюрата в позлатени рамки висяха неголеми картини, осветени отдолу с особени лампички в месингови аплици. Подът беше покрит с мъхеста тъкан, така че крачките им — а нали вървяха цяла група — не се чуваха.

Най-после се намериха в неголяма, но съвсем кръгла зала без прозорци, с кръгла маса, върху която имаше ястия.

Но всичко това затъмни другото. Мапа!? Тя стоеше редом с грузинеца Мосешвили и когато вратата се отвори, нададе зле сдържан вик:

— Момичета!

Мася гледаше Маня, а пък тя — Мапа. Изражението върху лицето на Мария Николаевна с нищо не беше по-малко шашардисано отколкото лицето на Мария Павловна. Но минаха още няколко минути докато малката Маша най-после разбра, че и за майка й, и за баба й това беше съвсем неочаквано.

И за тази изненада те бяха задължени на двама мъже, на бабиния партньор и на Вячеслав Кимович.

Всички седнаха на масата, наляха чашите — на мъжете коняк, на жените вино, а на Мася — кока-кола.

— Радвам се да се запозная с вас, знаменитата и велика Мария Павловна — сериозно и с достойнство каза Вячеслав Кимович. — И се поздравявам с обстоятелството, че вашата дъщеря Мария Николаевна, изтъкнат специалист в областта на програмирането, прие скромното предложение да възглави компютърната служба на нашата фирма.

Мася с небивало внимание слушаше небивалата реч. А след това едва не ахна на глас, защото този солиден и значителен човек, който, кой знае защо, искаше да го наричат с несериозното име Вячик, каза следното:

— Но аз предлагам да пием за малката Маша, за най-малката от всички вас, необикновени жени, необикновено свързани не само от роднинството, кръвта, но и от общото свято име. Нали за Маша всичко е пред нея!

Всички станаха, безшумно отместиха разкошните бели столове, приближиха се до Мася и се чукнаха с нея.

Тя си помисли, че се намира в някакъв сън.

1

Още там, на кръглата бяла маса в стаята без прозорци, Мася мигаше, все едно щрака с фотоапарат и хвърляше погледи към странния човек на име Вячик. Поотделно и много пъти — към неговото лице, почти с правилна форма, само леко удължено, с малко по-дълги черни вежди, с черна, сресана на път рядка блестяща коса, късо подстригана. С черни пронизващи очи — а когато гледа малко по-дълго, отколкото само хвърля поглед, ти се струва, все едно пробива с тях. Над устните, малко вдясно, има малка бенка и тя определено играе някаква роля, като придава на цялото му лице известен чар. Но пък тялото му! Макар и скрито под умело ушито сако, риза, красива пъстра вратовръзка — в него се долавя някакъв странен порок: плещите и гръдният му кош са непропорционално широки, но плоски — точно така, особено гърдите.

Тази вечер Вячеслав Кимович често поглеждаше майка му и тя, Мася веднага разбра това, много се смущаваше всеки път, когато той се обръщаше към нея, а тя седеше до него, от дясната му страна.

Той галантно я поглеждаше — а вино им наливаха онези мъже, които ги посрещнаха на входа, оказа се, че те са и сръчни сервитьори — така че стопанинът нямаше никакви задължения, освен да дарява с погледи, и той даряваше — най-много майка й, но също и Мапа, и Мася. Все едно умело разпределяше своето внимание на необходимите му лица.

Вячеслав Кимович имаше и хубав глас. Беше баритон, това е такъв бучащ тембър, голям плюс за мъж с всякакъв ръст и цвят, защото ако говори без да бърза, ако не отделя припряно думите една от друга — се получава внушителна и солидна реч, която точно поставя ударенията.

С Маня, заради необичайния й ръст, беше трудно да се мерят повечето мъже, а Вячеслав Кимович се отнасяше към групата — ха-ха! — на нискостоящите и затова му беше необходима подставка — но не токчета от десет сантиметра, няма такива — и ето че тази чудна подставка се оказа неговият баритон, който все едно го повдигаше, правеше го значителен и сякаш по-висок.

Мася виждаше как се смущава майка й — за пет-шест години след гибелта на баща й тя беше отвикнала от мъжете и макар Вячик да общуваше с нея вече няколко дни поред, подарявайки й рози — тази вечер, когато отиваха в офиса, още един букет от рози лежеше на предната седалка на мерцедеса — тя все не можеше да се приспособи към своето ново положение. А сега и такава изненада — Мапа! Получаваше се нещо като сгледа — само че кого или какво? Навярно все пак на новата работа, на поразителния офис и заплата от две хиляди, но не рубли, а долари — това пошепна мама на Мася преди да заспи след чудната трапеза.

Тази вечер Мапа по-често се обръщаше към своя партньор, разстилайки се като килим пред него: едва сега, след като изненадата я зашемети, всички нишки се свързаха в обърканата й глава: и тя разбра, че Мосешвили беше чул нейните оплаквания, неговите връзки още веднъж потвърдиха поразителната си ефективност с тази маса, зала и главното — Вячеслав Кимович не е просто работодател, но и още нещо, засега не съвсем очевидно, съвсем необявено, но много дори възможно.

Разбира се, тя също разглеждаше Вячик, но по старчески умело, опитно, без да мига като Мася, вкарвайки в своя природен компютър кадри от неговото лице и фигура. С такива бавни, провлачени, прилични на мазки на живописец, някак неясни свои погледи тя обхващаше всичко: и личността, и неговия глас, и обстановката, свидетелстваща за социалния му статус и като обработи информацията, си зададе въпроса дали има някакъв дефект: пияница? — не! — женкар? — твърде вероятно, но ако се съсредоточи върху Маня, дай боже тя да има сили! — богат? — по-добре да не пита, и така е очевидно! — как е със здравето? — тук може всичко да се окаже, прекалено странно тяло! — възможна ли е връзка с Маня? — възможна е, но не много стабилна.

Опитна, обогатена от обществените връзки, имаща работа с най-екзотични представители на обществото и научила се на нищо да не се учудва Мария Павловна, честно казано, придоби и един съществен недостатък от тази своя дейност. Тя се научи да се смирява с всичко поред, да се приспособява с всичко, което срещаше. Но ако това вършеше работа, когато привличаш парите на пациента, пък и него самия, то невинаги е подходящо за селекционна оценка при избора на съвсем непознат човек за собствената си дъщеря.

Капризите бяха напуснали Мария Павловна и много жалко. Тя най-малко от всичко жадуваше да види в този плосък мургав човек просто работодател на дъщеря си.

2

Някога Мася сравняваше своята майка със спяща красавица. Тя мислеше така в свой интерес, смятайки, че майка й не е такава глупачка, че да се събуди от първата срещната целувка. Масината грешка, по природа детска, се състоеше в това, че при тия размисли тя се стараеше да не мисли за принца. По-точно, в нейните мисли принцът беше същински рус красавец, не от този свят, а от вълшебен, облечен във вълшебни дрехи, украсени с брилянти или поне със стъкълца. Това беше удобно. Нали всъщност такива принцове няма, всичко, което беше на земята, изобщо не съответстваше на високите приказни мерки.

И когато се появи Вячик със своя мерцедес и с букетите рози всеки ден, Мася, макар и да се развълнува, но не повярва. Приказният принц затъмняваше всички. Може все още да имаше вълшебна сила.

След тази вечеря Маня започна работа при Вячик. На няколко пъти й звъняха колеги от катедрата в Бауманка и по междуметията, които произнасяше майка й в телефонната слушалка, разбра — беше още рано да я разпитват за преимуществата на новото място, разбира се, тя не предпочиташе да откровеничи с всички, а пък при новото положение още не й беше мъчно за училището.

Връзките с миналото бавно угасваха. Впрочем, наивно е да се смята, че те започнаха да се губят едва с отиването й в офиса на Вячик. Самият живот, включително и природата, поработиха за това: връщане назад няма, стана непоносимо да се живее в оскъдица, заобикалящият ги свят по-бързо или по-бавно се приспособяваше към промените, предизвиквайки съмнения и желания, той беше виновникът за промяната в съдбата на майка й от незначителност и зависимост към действен успех…

Най-накрая, кавалерство, паднало кой знае откъде, с благоухаещи рози, с възхищение от нейната образованост и съжаление за затрупаните божии дарове — физически и морални, пък и пролетта с бурното топене на снеговете — всичко това примамва към ново начало хората от всички възрасти.

Всичко тръгна на галоп.

Като получи аванс, а и бъдещата си премия, Маня си спомни за отдавнашната си приятелка Линочка, която след промените беше сменила трима мъже и познаваше добре радостите на живота и заедно с нея тръгнаха да обикалят скъпите магазини.

Боже! Какво невиждано царство се разтвори пред нея! Какви знатни имена научи — от Кристиян Диор — и това, представете си, се оказа не само парфюм, но и страхотно елегантни дрехи — до дребните дворяни Юдашкини, поразяващи въображението с, уви, преди непознатото световно ниво.

Линочка беше увлечена от идеята да облече приятелката си от главата до петите — от, извинете, бикини и сутиени до изящни ботушки и обувки — при това с особено увлекателната задача с параметрите на Маня, които направо събаряха търговците лицемери: четиридесет и втори номер обувки и сто осемдесет и три сантиметров ръст не влизаха в европейските стандарти XXL, а изискваха поръчка, заявка и поправки.

Отначало се движеха с жигулата на Линочка, останала й от един от потъналите в миналото мъже, но Вячик много скоро разбра за Манината дейност и всичко се ускори — абсолютно всичко.

Той самият караше мерцедеса или седеше до шофьора и те вървяха от бутик в бутик, предварително предупредени по телефона и затова подготвени за явяването на необикновената дама, и когато Маня, избрала най-после необходимата й вещ, трескаво започваше да пресмята „гущерите“ в новото си, разбира се, елегантно портмоне, естествено, от Диор, мъжът, който я придружаваше, с широка ръка властно покриваше тази, прощавайте за израза, кесия и протягаше на дотичалите собственици или продавачи златна карта, но не „Виза“, за която някога мечтаеше Маниният баща, а истинска „АЕ“ — „Американ експрес“.

Маня отначало сериозно се притесняваше, с молещо изражение на лицето казваше на Вячеслав Кимович, че тя приема цялата тази благородна помощ само като кредит, който непременно ще изплати и отначало той също толкова сериозно, без изобщо да се усмихва, се съгласяваше с това.

На Вячик не му беше неудобно да влиза с Маня и Линочка дори в най-интимните отдели на знаменитите магазини, където като разноцветна пяна кипеше долното бельо и Маня отначало също ставаше нервна, защото на кого не е известно, че само нейният мъж или в краен случай сериозен любовник може да посъветва жената какво бельо да си избере. Вячик засега не беше нито единият, нито другият, но се държеше с подобаваща за тях увереност.

Накратко, Маня се преобразяваше. И когато веднъж в работно време се подстрига в скъпия френски салон „Ив Роше“ на Тверския площад и се накъдри, заплащайки еквивалента на двеста и петдесет долара, че прибави и пет долара бакшиш, а след това се прибра вкъщи, Мася едва не падна.

Майка й, сива и посърнала до съвсем неотдавна, се оказа красавица от световна класа, и ако не беше на тридесет и девет, и не беше отдала безразсъдно цели пет години от живота си да тъгува и скърби, тя би могла да постигне много!

Та тя не е просто компютърен спец, тя свободно говори английски, а главното — може да стане кралица. Тя трябва да блести на президентските приеми, където се събират олигарсите, тя би трябвало да има компютърна фирма, да провежда някакви преговори или дори да се снима в киното.

Това беше някога, в съветското невзрачно време, когато ръст от сто осемдесет и три сантиметра унижаваше момичето с прякори като „върлина“ или „закачалка“. Световните мерки поощряват съвсем друго. Ето, на конкурсите за красота, ако си по-нисък от сто и седемдесет, няма смисъл да се явяваш!

Мася разглеждаше майка си и в нея се завръщаше нейното любимо, някога тайно развлечение — да вижда във видимото тайното. Огромната Маня, която някога се смяташе за тромава, прегърбена и прекалено голяма за заобикалящия я неин малък свят, преоблечена от бикините до най-елегантния от деловите костюми във всичко модно и вносно, а и с направена прическа, се подмлади най-малко с петнадесет години. Тя беше на двадесет и четири, не повече, но двадесет и четири с оттенъка на тайния опит на млада жена, която има моминско гъвкаво тяло, с английски и компютър, с опита от предишно депутатство, от волейбола и дори от забравената реч пред Генсека — всичко това се съчета, по учудващ начин се сближи и засия с необикновена, вълшебна, съблазнителна светлина.

След фризьорския салон Маня нарочно веднага си отиде вкъщи. Защо ли? Да се покаже на дъщеря си и да я попита по детски: Как е?

Един от мъжете от обкръжението на Вячик караше мерцедеса и чакаше Маня долу. Тя влезе в жилището преобразена, млада, леко възбудена. Стана така, че дори Мася усети нейното несъответствие със заобикалящите я стени. Всички тези леко овехтели в горната си част тапети, престарелите етажерки за книги в Масината стая, на които първо капака се повдига до хоризонтално положение, а после се бута навътре, широкото, но вехто, порядъчно изтърбушено от теглото на Маня, легло, намерено някъде още от баща й, голата синя пластмасова маса в кухнята — всичко това беше от миналото, макар мило и топло, но много старо! А Маня, преоблечена в Шанел и с фризура от Роше, е наминала от някакви съвсем нетукашни места.

Те постояха прегърнати, майка и дъщеря. Мася ту отстъпваше назад, ту се приближаваше, допираше сакото или блузката на новото мамино облекло, или леко пипаше нейната прическа, усещайки меките разпуснати коси. Тя не виждаше мамините ботуши за първи път, беше опипвала на закачалката костюма, но ето че сега всичко това се беше свързало заедно в нещо единно, което дъхаше на друг живот.

Мася веднага разбра, че майка й е наминала само за минутка. Да седи у дома така преобразена, беше пълна глупост — трябва най-после да отиде на театър, на ресторант.

— Тръгваш ли? — радостно я попита и видя в очите на Маня учудване, дори леко отчуждение.

— А ти искаш ли? — попита майка й.

— Искам! — възкликна дъщерята. — Тръгвай. Разходи се. Позабавлявай се. Нека всички да видят каква си ти всъщност!

Майка й погледна надолу, пристъпи от крак на крак, след това въздъхна и отново погледна Мася.

— Щом ти ми препоръчваш… — каза, все едно се шегуваше.

— Дори горещо ти препоръчвам! — отговори й в същия тон Мася.

И майка й тръгна.

3

Това мамино идване, нейното луксозно, преобразено от цивилизацията появяване, Мася осъзна чак след няколко часа. Тя дълго не заспиваше, очаквайки Маня — от театъра, ресторанта, гостито — къде ли още можеше да бъде?… Заспа, без да изгаси лампата над леглото си. Събуди се късно през нощта и радостна, че ей сега ще се прегърнат и ще си пошепнат с нея, изскочи от леглото към мамината стая. Леглото й беше празно. Трудно заспа отново, засега само досещайки се за това, за което беше идвала майка й.

На сутринта отиде сама на училище. Стопли си чай, закуси с вафли и сладки. В часовете беше разсеяна и мислите, които се въртяха в главата й, съвсем не бяха на дванайсетгодишна.

Вчера майка й беше отишла в друг свят. И беше дошла при Мася, за да се сбогуват. И с нея, и с общото им минало. Издокарана, красива, готова да продължи по-нататък живота си. Дори на децата е известно на каква цена. На цената на промяна на живота. На забравяне на миналото.

Колко ли може да се лигавиш с това минало, а? Животът си върви, не стои на едно място. И майка й трябва нещо да направи.

Като удряше раницата по коляното си, малката Маша излезе от училището и отново видя мерцедеса. И майка си с Вячик. Майка й беше в елегантно кафяво манто, такива бе виждала в американските филми по телевизията. И до нея стоеше Вячик. В дълго, също кафяво палто. Най-отгоре, върху палтото имаше бял шал. А на врата му се чернееше папийонка.

Бяха стъпили на размразяващия се лед, а майка й беше с обувки на висок ток, кафяви, като цвета на мантото. И държеше в ръцете си люляк. Люляк в началото на зимата — това е трудно да си го представиш…

Ето в такава празнична премяна се появи пред Мася нейният нов, напълно преобразил се живот: мерцедес, блестящ с излъсканите си калници, издокарана, невероятно висока мама, станала заради токчетата по-висока от Вячик с глава и половина и мургавият човек с бенка над устната, която му придаваше странно очарование.

Тази цветна картина край училището Мася запомни завинаги и тя висеше в съзнанието й, както висят на стената сватбените снимки. Всъщност това си беше сватбена снимка. Когато малката Маша се приближи до майка си, майка й с подчертано бодър глас й каза, че те са наминали към училището на път след гражданското, а сега всички отиват на обяд в ресторанта, където вече ги чакат баба й и дядо й. Ето по такъв префинен начин, при това без да каже и дума, че се е омъжила, майка й съобщи за преобръщането на целия си живот.

В отговор Мася цялата настръхна, едва не зави от тази измама, не ги поздрави с женитбата, а заобиколи мерцедеса и както обикновено се настани на задната седалка. Но тази полудемонстрация не й се удаде. Кой знае защо, след като почака да се настани, шофьорът й съобщи, че днес ще й се наложи да седне отпред, а отзад ще седнат младоженците.

„Няма що! — помисли си момичето, — оказва се, че са младо! Че още и женци!“ Но послушно напусна коженото гнездо и се премести на показаното място.

Мася сама не знаеше защо се държи така. Нали едва вчера се любуваше на майка си, желаеше й щастие, препоръча й, както самата тя се пошегува, да отиде на театър, ресторант, концерт, да се позабавлява, а на сутринта — какво? — отмени своите пожелания! Толкова бързо? И то само защото майка й се беше оженила?

Хубава работа! Раз-два! — и като в ателие за моментални снимки — те ви го портрета! Майка й! Се е омъжила! Преобърнала е своя живот. Въпреки че беше казала там, в училището на най-голямата и най-малката: моите сълзи са само моя работа. А Мапа я жалеше, уреждаше щастието на дъщеря си. Излиза, че е дочакала. И тя, Мася, беше участвала в това, как иначе? Хвалеше майка си, възхищаваше се на красотата й, на промяната, на новата й работа и многото пари, все едно не е на дванадесет, а на пет годинки. И все едно че не знае в такива случаи с какво се налага да се плаща.

А с какво? Със спомена за убития баща? Само че него не можеш да го върнеш… Вярност към миналото, в което Мася още не я е имало? И има още едно съвсем обикновено: човек иска да живее. Просто да живее. Да живее толкова добре, колкото може. И ето че той се променя.

Майка й беше оплакала баща й. Беше оплакала своята самота, независимата оскъдица. Не, нито веднъж не беше обсъждала с нея какво да прави и как да живее по-нататък, но ето че се пречупи самата тя, подчини се на живота, поиска да живее по-добре тя самата и да осигури нейното бъдеще. И ето ги, че пътуват. В чуждия мерцедес, на мамината сватба. Майка й се беше продала — нима не е ясно? И изобщо не е задължително да се е продала заради Мася. Но и заради нея също.

Така че какво да прави? Да изскочи от колата? Е, и какво? Да не признае тази сватба? Но нима тя самата се е омъжила? И нали сама искаше, сама желаеше щастие на майка си. Какви са тия наивни детинщини?

Всичко това стягаше главата й, докато пътуваха. Едва се сдържа. Не заплака.

Когато излязоха от колата, с едната си ръка Вячик прегърна майка й през талията, а с другата — Мася през раменете, и макар тя да се измъкваше, не успя. Влязоха в ресторанта, дадоха дрехите си, Вячик взе от търговката, която стоеше до входа, огромна позлатена кутия с бонбони и я протегна на Мася. Тя прие подаръка и се притисна към майка си.

Минаха без думи.

Но пък колко думи изхабиха на масата: Мапа и Николай Михайлович, които бяха облечени официално и се оказа, че за всичко знаят отпреди, Мосешвили, мама и Вячик и двамата в опаковка от класа, е и Мася — малко хора, но думи и храна колкото щеш.

Повече от всички се стараеше Мосешвили — сипеше вицове, понякога искаше от Мася да си запушва ушите с длани и тя, необяснимо смутена, изпълняваше неговите закачливи заповеди, а всички освободени се превиваха от смях. Навярно точно това чувство Мася усети и запомни преди останалите — освободеността. Майка й се кикотеше като безгрижна девойка, Мапа, независимо от солидната си възраст, също се беше разпуснала и дори дядо й не приличаше на себе си: челото му се беше изгладило и освободило от тежките исторически мисли. Само веднъж той се опита да пренасочи разговора в свои води, като попита Вячик:

— А пък вашата фамилия, разбира се, се дешифрира като Комунистически интернационал на младежта? Нали това някога беше модно.

Вячик се разсмя.

— Не всичко е толкова сериозно, Николай Михайлович. Ким е древно корейско име. А баща ми е бил кореец. Впрочем, аз никога не съм го виждал, майка ми е работила с него на плантациите с лук в Николаевска област, тя е украинка. Рано почина. Така че аз съм дете на корейско-украинската дружба.

— А какво стана после? — заинтересува се Николай Михайлович.

— Скитах се по добри хора, постъпих в техникум, мизерствах, служих в армията, после някак влязох в нефтения институт, някак си го завърших.

— И сега ето всичко това! — разтвори ръце Мапа, показвайки заобикалящото ги великолепие. — Та вие сте герой!

— Не. На мен ми провървя. Неочаквано приятел от студентските години се оказа олигарх — няма да кажа името му. Необходими са му верни помощници. Нашата фирма прекарва неговия нефт. Това не е обикновена работа, да търгуваш с нефт на Запад: квоти, тръбопроводи… Тръбопроводът е като железопътна линия, трябва да се плаща за мястото във вагона, та и тук се плаща…

— С една дума, вие сте от новите руснаци — каза Мася, без да мисли нещо лошо, но смехът на масата, който прозвуча в отговор, беше като скърцане.

— Тъй да се каже, аз не съм онзи Ким — засмя се Вячик, — западният. А източният.

— Източен интернационал на младежта — отново се пошегува несполучливо Мася, а Мапа я сгълча:

— Нещо си се разпуснала днес!

— Та нали се забавляваме — разсмя се Вячик и потупа Мася по рамото. — Шегувай се, Маша! Шегувай се, докато ти се шегува!

4

А после те веднага се преместиха в новото жилище в самия център, съвсем до Кремъл, а Мася се записа в друго училище и само това бе предостатъчно, за да забрави много — едно без съжаление, а друго и с горчив спомен.

Как така е устроен човекът? Много години върви по един и същи път до училището, до магазина, до работата. И свиква абсолютно с всичко: ето тук и зиме, и лете е вечна локва от някаква повреда в тръбите, а през зимата става лед, трябва да намалиш скоростта, да се придвижваш внимателно. Ето тук, кой знае защо има дупка в асфалтовия тротоар и хората, които не са тукашни, и са свикнали да ходят с вдигната глава, често падат, високо ругаят и казват, че някои дори са си чупели крак тук, но нищо не се случва, годините си летят, а така и няма кой да запълни дупката, при това всички мълчат: дали от мързел да се оплачат в домсъвета, дали защото тази дупка не е тяхна лична.

По този начин хората привикват, вписват се, приспособяват се към заобикалящата ги обстановка, но когато дойде време да се разделят със своя мръсен вход и стълбището с нащърбени стъпала, все едно ги е изгризал невиждан звяр-бетоноед, с пощенските кутии, изпочупени и изпогорени от малолетните нарушители на спокойствието, никой не съжалява за тези противни, нали, но все пак привични детайли. Той се радва да ги забрави, само миг и ги забравя. И започва да свиква с други тротоари, входове, стълбища…

А ако те са направо разкошни? Дори във входа има огромни теракотени плочи, домофон, консиерж — ето ти прекрасна нова думичка! — безшумни вносни асансьори, а самият апартамент е просто чудо. Огромен хол — не стая, а зала, после гостна с приказни размери, стаята вдясно — това е кабинетът, по-нататък е спалнята. На другата страна на гостната — прекрасна светла стаичка със светъл еркер: там се появява удобно бюро за Мася и когато седи, има чувството, че плува във въздуха, нали и отпред, и от двете страни се вижда небе, открито пространство, където няма нищо, само върховете на няколко стари елхи и стволовете на немного, но високи брези.

То се знае, Мася участва в подреждането на новия дом само с кратки и скромни желания: леглото е по-добре тук, до стената, гардеробът — до него, бюрото — срещу леглото, до по-далечната стена — малко красиво диванче.

Иска ли й се или не, но Мася мислеше за парите: колко ли струва всичко това? Нали се купуваха мебели не само за нея, но и за гостната, и за спалнята, и за кабинета, оборудваха се две тоалетни, баня с вана, плюс разкошните килими, съдове за кухнята, обзаведена като в рекламните дипляни. С две думи, покупките можеха да се обозначат много просто, но и впечатляващо, нали: като по телевизията.

Сега не трябва и да се пита: видяхте ли, разгледахте ли? Дори и да не искаш, ще те накарат да видиш — какви кухни, спални, кабинети, гостни в „Абитар интериор“, какви кожуси в „Снежната кралица“, какви обувки има, от фирмата на певицата Алла Пугачова: само вади парите! И Мася мислеше за тези пари, но забелязваше, че мисли някак си вяло, някак уморено, това е.

Не както преди, в техните бедни времена: с тъга, с жалост, с възмущение, че са малко, че не им стигат хронично, но живо, ето така. В бедността Мася усещаше някаква живина на своето минало, необходимост да се съпротивлява, да икономисва, борба със самия себе си срещу множество най-различни изкушения: искат ти се пухкави сладки кифлички, завити на рогче, но ти затвори очи и си внуши франзела. Така трябва.

А сега си мислеше за парите уморено и вяло. Те бяха много, макар Мася да не беше ги виждала. Само усещаше следите от тези безбройни и страшни пари — разкошът на диваните в тъмно бордо, белият лак на нощните шкафчета, блестящите огледала, изкусните златни орнаменти на скъпата тоалетна чиния. Може би при Мася заработваше естественият детски имунитет към разкоша и богатството — децата рядко ги разбират и ценят, приемат ги за даденост — не отгоре, пази боже, а отстрани, благодарение на невидимите усилия на възрастните и това е една от съдбоносните грешки на възрастните, дори на много богатите — да скриват, да правят невидими за своите деца усилията, благодарение на които се създават ценностите…

Ах, да! Трудно е да се покажат усилия, които са осъдителни, те са невидими, потайни и затова скривани, особено от децата, защото са срамни.

Но Маня, великолепната Мария Николаевна! Кой би си помислил дори, че тя, отличничката и депутатката, удостоена с разговор от самия Генсек, най-милата жена, изпитала нещастия и бедност, с такова вдъхновение ще се хвърли в дълбините на благополучието?

Какво говорим! Презглава! Изцяло!

Маня като че ли бързаше да се освободи от своята бивша жабешка кожа от приказката за жабата принцеса. Или пък наистина я събуди целувката на съмнителния принц Вячик? С една дума, тя се хвърли в богатството, в лукса, без много да мисли какво ще стане по-нататък.

Кимович беше добродушен — не само не отказваше пари, но и настояваше да ги харчи само за неща от най-висока класа. Така че от Маня се изискваше ново умение — да не се излъже! В изработката, в сравнението, в различното качество, нали както е известно, външно приличащи си вещи могат не просто да струват различно, а да бъдат абсолютно различни: такова е майсторството на западните имитатори. Домът се обзавеждаше качествено и бързо. Маня светкавично изпревари своята училищна консултантка Линочка, като за кратко време научи не само всички мебелни и други центрове за битови прелести, но едновременно с това усвои множество съпътстващи позиции: пощенската кутия, която представляваше плоска и обемна клетка в общия голям шкаф за всички обитатели, напомнящ с нещо на колективна каса, беше отсега препълнен с многобройни персонални покани да влезе в еди-кой си аристократичен клуб, да посети топ артгалерия, да присъства на предпремиерни изложби или чисто и просто да отлети за почивните дни до Париж.

Засега не беше стигала до Париж, но виж, източните прекрасни килими от чиста коприна Маня усвои за отличен, както впрочем и всички останали дисциплини като светилници, хладилници, мразилници, перални и съдомиялни машини, микровълнови печки и термокани, немски и тук-там френски сервизи, кристал и стъкло — боже, нима има предел всичко, сътворено от хитрия човешки ум и съобразителност, за да омае другия човек, и то по такъв начин, че омаяният да се чувства господар?

Дали Маня се чувстваше дама?

Да! Да! Тя се къпеше в радост, в прекия и преносен смисъл на думата. Вечер, лежейки в благоухаещата пяна на ваната, като се вслушваше в гласовете от телевизора, които приглушено се носеха от хола, тя с благодарност, приличаща на любов, мислеше за онзи, който сега седи там, в дълбокия, избран от нея, фотьойл, за рицаря, спуснал се от небето, който решително и без насилие зачеркна нейното минало. Дори като продаде нейното старичко двустайно апартаментче, както винаги сполучливо, Вячик постъпи по царски: вложи в знаменита частна банка на името на Маня четиридесет хиляди долара, без да удържи нито цент. Цяло състояние! Нейно, лично нейно.

Но пък тя знаеше колко похарчи за новия апартамент. И тези четиридесет хиляди бяха зрънца, но работата не е в това, тя бе покорена от благородния жест по отношение на предишния й живот, на нейното жилище, получено като дар от великодушния академик, и по такъв начин към нейното лично достойнство.

На благородството трябва да се отговаря само с благородство — нямаше нужда да бъде учена на тези правила.

5

Маня имаше чувството, че господ й е дал вълшебен шанс да пренапише първия вариант на своя живот.

Онова, което беше преди, се оказа чернова. Беловата я пишеше сега, в друга страна, с други ценности. Предишните догми се махнаха и потънаха. Личното стана по-важно от колективното. Парите завладяха всичко, но нима не е така в цял свят?

И после, на нея й беше омръзнало да се съобразява с какво ли не. Сега пък — живей както искаш, ето я истината! И може би не от лукавия, както внушаваха преди, а от това обикновено желание на човека да работи не в името на неопределеното и непременно светло бъдеще, което с такова неумолимо постоянство се отдалечава към хоризонта, колкото по̀ се приближаваш към него, а да получиш веднага което е възможно и което можеш да завоюваш точно сега, в тази минута, във всеки ден от живота, който си тече. Нали бъдещето принадлежи на бъдещето. А настоящето — на настоящето.

Маня смътно помнеше марксизма-ленинизма, по който, както и по всичко, тя имаше само отличен, но нищо свястно не можеше да си спомни, обземаше я някаква леност, когато се опиташе да си припомни учението, смятано някога за безсмъртно. Всичко се оказа по-просто. Тихо погребаха учението, а пък тя получи разкошен дом, сметка в долари в банката, срещу които може да купи всичко което й дойде на ум; пък и границите са отворени — заминавай, където искаш.

Но главното е тук, у дома. Сега, когато е завършено обзавеждането на апартамента и има къде да покани и най-придирчивите гости, започва нов живот. Вячик й обясни и тя като делова дама в крачка не просто разбра, а напълно прие доктрината: за неговия бизнес бяха необходими връзки, по-точно — той би искал да си осигури самостоятелност, а за това са нужни контакти. Начинът за постигането им: партитата.

Те се отдадоха на живот. Мария Николаевна следеше за събитията в московския свят и твърде бързо тя, образцовата систематизаторка, определи мрежата на затворените клубове. Два от тях с демонстративно удоволствие признаха съпружеската двойка. Вячик разбра, че трябва нещо да жертва и Маня често през деня отиваше във фитнеса ту на единия, ту на другия клуб, на масаж, на фризьор, където не само ти правят прическата.

Щедрите подаръци и бакшиши си казаха думата. Солидното образование на Мария Николаевна, забележителният й ръст, съединени с богатството и ефектния вид, носеха внушителни плодове. Докато именитите и богатите, а понякога притежаващи и двете качества мъже правят своя бизнес, техните жени търсят разумното и качествено използване на времето си — в разговори с интересни събеседници, в обеди и вечери насаме или в много изискани неголеми групички. В клубния ресторант техните сметки бяха винаги отворени, не трябваше да плащат веднага — достатъчен бе небрежен подпис в подадената сметка, но ако си точна и всеки път подаваш златна карта „Американ“, при това и щедри бакшиши, репутацията ти е неизменно висока, дори повече от висока.

Маня уреждаше и вечери у дома. Онова, което започваше в клуба, продължаваше и вкъщи и често много по-бурно, отколкото пред хората. Освен това има персони, за които е нежелателно да се появяват пред публика — тутакси ще започнат да им досаждат, да просят аудиенция, квоти, поощрения. Тази азбука не изникна от нищото — такива бяха световните нрави, дълбоко впили се в съзнанието на елита още от съветските времена.

Накратко, Маня се изхитри да се запознае с жената на един от помощниците на президента и да ги замъкне на вечеря у тях. Това не представляваше особени грижи, защото домашното празненство бе обслужвано от ресторанта на затворения клуб, където познаваха Маня и Вячик като свои постоянни клиенти. Достатъчно бе да прошепнат на ухото на собственичката на клуба гости от каква класа ще имат, известни и на нея също, и всичко беше направено на повече от президентско ниво — просто няма смисъл да се изброява какво имаше на масата, както впрочем и имената на гостите. Да кажем само, че помощникът на президента отговаряше за вътрешната политика, а шефът му е в чужбина, затова и гостите можеха да дойдат на вечерята. „А иначе — дума да не става! Седим до късно през нощта.“

Помощникът беше висок, но все пак по-нисък от Маня. Освен това изкривен, непривлекателен, суетен. И при всичко това с изострен ум, с опит да придобива и внимателен.

Като влезе у тях, той се заоглежда, тръгна да обикаля и Маня застана нащрек: нима завижда? Но онзи изглежда душеше за нивото на тяхното богатство и като го оцени високо, започна да дава леко провокационни съвети. На стените липсват акварели, а в хола също така живопис, разбира се, оригинална — придирчивата програмистка веднага разбра накъде бие — определя дебелината на капитала. И тъй като Вячик търсеше връзки на нефтения фронт, където няма малко, тя промени разговора на светско ниво: а кого би предложил уважаемият препоръчител — съвременници или руския деветнайсети век, а пък дали да не поръча каталози на „Сотби“? Онзи се отпусна: сондажът бе осъществен, тази хитруша със забележителни размери, препоръчана от собствената му жена, изглежда е умна жена и връзката може да има значение.

Значението, подразбирано от тях, Маня също очерта без излишни приказки. Но тук не тя имаше думата.

Гостите дойдоха със сина си, момче, както и Мася, на още ненавършени дванадесет години и когато първата част на вечерята приключи, Маня поведе жената на помощника заедно със сина им в Масините апартаменти, които предизвикаха единодушното одобрение както на сина, така и на майката.

Мася също беше предупредена за особената важност на гостите, но слава богу, не придаде на това значение, защото още не разбираше от тези неща. В това време мъжете се усамотиха в кабинета на стопанина. А когато след двадесетина минути отново всички се събраха в хола, Маня забеляза на лицето на мъжа си блуждаеща усмивка: признак на удовлетворение.

През нощта в спалнята, неудържал своята тайна, Вячик съобщи на Маня, че помощникът се оказал ненаситен, приел неговата молба да получи квоти за търговия с нефт, но в отговор поискал изключителна цифра.

— Не можеш ли да я преглътнеш? — с разбиране попита Маня.

— За преглъщане, ще я преглътна, но ще ми остане твърде малко — засмя се мъжът й.

— Не съжалявай — поучи го даровитата програмистка, поразена от собствената си опитност, паднала й кой знае откъде и се изпоти от срам. — Колкото повече дадеш, толкова повече ще вземеш.

От този момент помощникът и, разбира се, неговата жена, така добре позната на Маня, станаха съвсем близки приятели на Вячик и на Мария Николаевна.

6

Промените във външния живот съвпаднаха точно с революцията на онова, което ставаше зад кулисите, тайно от другите, играещо не по-малка и не просто важна, а определяща всичко роля.

Става дума за интимния живот.

В предишните времена частното обиталище на човека си оставаше храна за психолозите, а най-вече — на психоаналитиците, сега то стана бойно поле, свят на чужди страсти, тресящ се в нощните часове от екрана на телевизора. Уви, по необходимост ще трябва да се потопя в тази сфера, която ще обясни много, ако не всичко, ненапразно Мася така обичаше да разгадава скрития смисъл, тайните причини.

Впрочем, скритото от чужди очи не е само повод за отгатване и учудване, а много важен фактор за твърде сериозни постъпки. Ненапразно така обяснява много неща австриецът на име Зигмунд Фройд, основателят на анализа на човешките действия, скривани, но не скрити…

Маня още преди женитбата се хвърли в интимна връзка с Вячик — като в бездна — със страх, без много да му мисли. Преди това имаше разпивка, тя се наля с водка като със сънотворно, за да изпадне в анестезия, да не мисли за нищо — нали цели пет години тя нямаше връзки с мъже. Смяташе това за главно условие на вярност към загиналия Льоха.

Букетите с рози, изпращането до дома и срещите в Бауманка, поканата на работа за нечувана заплата — всичко това беше примамка към истинската съблазън и не трябваше да се прави на премъдрата Касандра, за да е наясно за непроизнесените думи и неизявените желания. Нито тя, нито той бяха деца, тийнейджъри — обратно, бяха възрастни хора, доста видели и цялото това ухажорско було на тайнственост означаваше повече или по-малко прилична опаковка, непозната, но ясна. Поръчката беше съвсем очевидна и Маня откровено бе поразена, когато още след първите им интимни срещи последва предложението на Вячик да се оженят.

И така, пийнала, уплашена, затворила очи от бъдещия ужас на изкушението и предателството, Маня неочаквано, без големи преходи усети — отначало облекчаващо я освобождаване и веднага след него — радост от удоволствието. Мъжът, постигнал от нея и най-последното, се оказа необикновено силен, неуморим, енергичен, стабилен — всички определения за активност му подхождаха.

По искане на Маня работата ставаше в пълна тъмнина и макар че това е странност на начинаещите, то й помогна да се ориентира в дъгата от връхлетелите я плътски радости.

Ако честно трябва да си признае докрай, ставащото й напомняше нейния дебют в горичката в предпоследния курс с Альошка, но се различаваше по това, че първият й мъж беше млад и неопитен, както и тя — впрочем тя отблъскваше, изхвърляше от съзнанието си този спомен, или по-точно сравнението — а новият мъж, втори по ред, беше просто виртуоз, ако можем така да се изразим.

В главата й като мълния, тутакси угасена, просветна: буйството, с което осъществява близостта, не може да бъде руско, то е като нещо необяснимо източно, но е поразително силно, изпълващо, високо.

Тя се разпадна, отпусна се както се отпускат човешките тела на хирургическата маса под влиянието на малка доза отрова кураре — за да бъде по-удобно на доктора да реже и шие човешката плът и този чуден хирург режеше и шиеше, вкарвайки в съзнанието й блестящи, многоцветни, мъчително срамни картини.

По време на първата им близост Вячик просто я измъчи. В същото време и я разкри: отвори всички прозорчета на женската плът.

Както е известно, женските радости са разнообразни. Но, уви, не на всички е дадено дори просто да се събудят, ако става дума за интимния живот. Всъщност утрото на самопознанието прилича на печеливш билет от лотарията — не всеки го получава и милиони си отиват от живота, така и не изпитали пълноценна радост. Фройд беше нарекъл това либидо, но наплашените от постоянни нападки, преуморени от работа, готвене, пране, гладене прекрасни и нещастни жени в държавата, славеща се със собственото си величие, милиони така и не са дарени с обикновената радост от пълното усещане на собствената си плът.

Но помните ли? Мария Николаевна винаги е била отличничка. Докато се мотаеше из магазините и избираше мебели, докато се отпускаше във фитнеса, посещаваше галантерийните магазини и фризьорски салони, тя посвещаваше доста мисли на онова, което я очаква през идващата нощ и затова надникваше в книжарниците. Нали знанието, което не й достигаше, не можеш да вземеш например от майка си, която и без това самата е пещерен човек по отношение на тайните обстоятелства на битието.

В някакъв магазин тя купи книжка с привлекателното име „Любов и желание“ от знаменития, според всички, американски психиатър Ролло Мей. По пътя от книжарницата до клуба, изтегнала се в коженото удобство на тихо шумящия мерцедес, тя подчерта с добре лакирания си маникюр на показалеца тези редове:

„Традиционно на Запад говорят за четири типа любов. Първият — това е сексът, или онова, което ние наричаме желание, либидо. Вторият е еросът, любовта като стремеж за възпроизвеждане или творчество — според древните гърци най-висшата любов. Третият тип — това е филос, или дружба, братска любов. Четвъртият тип е агале (или каритас, за което говорят древните латини) — грижа за благото на другия човек, прототип на която е Божията любов към човека. Всяко човешко чувство на истинска любов е смесица (в различни пропорции) и от четирите типа любов.“

Маня отпусна глава на кожената подложка за главата, вдъхна с ноздри трайните аромати на мерцедеса. Сега тя знаеше на какво мирише колата на нейния шеф и мъж — на сладострастен мъжага, голям източен майстор, не бъбрив, но изразителен в своя особен таен живот.

Още преди женитбата, след онази, първата нощ, той кратко й призна:

— Ти си толкова голяма… Обичам, когато си много.

Ето ти и цялата наука. Тя се разсмя, пък и какво можеше да отговори? Ето, тя, системен организатор, която не просто владее компютъра, но и програмирането, а то е най-трудното, между другото. Като с гранитна бариера поколението на майка й и баща й е отделено от нея точно с това: умение и неумение не само да владееш, но и да управляваш новите виртуални технологии. И ето, тя, майсторката на сложните математически уравнения, подчертава с добре направения си нокът азбучния правопис на висока грамотност. Боже мой! Колко е невежа с цялата си светла свръхобразованост! Излиза, че — тя си изсмя в себе си — сега е попаднала в катедрата на професор, голям специалист в областта на съвсем особени науки. Съкратено: СОН.

След фитнеса, в сауната тя се оказа сред още три полусветски дамички и, разнежила се от топлината, им преразказа едва ли не дословно прочетеното в колата. Това предизвика необикновено оживление. Дамичките, едва покрити с чаршафи, коя по-стара, коя по-млада, оглеждаха фрапантната и без дрехи Маня с някакви нови възбудени погледи и в помещението пред банята се развихри такава дискусия — радостно писклива, почти като на кутрета и съвсем непрофесионална, което накара Маня сериозно да реши: трябва да се учи.

7

Както и всички останали дисциплини и тази й се удаваше лесно. Като отиде при доктора и като купи цял комплект таблетки, освобождаващи жените от опасности и страхове, тя освободено се хвърли в стихията Вячик, като при това не забравяше нито Мей, нито Фройд, нито Юнг — впрочем, тя с щедра ръка купуваше всички новоизлезли книги на дадената тема, разбира се, пренебрежително отмествайки планината от ширпотреба за особите от женски пол на по-ниска степен на развитие.

Почти веднага Маня разбра, че книгите, които държи в ръката си — са не просто скрито преди и изглежда не само от нея, сериозно знание, а ключ към неща къде по-важни и преди нечувани.

Докато четеше нелеките трудове на великите аналитици, тя проектираше техните послания върху собствената си персона и бе поразена от откриването на самата себе си. В „Тевистокски лекции“ на Карл Густав Юнг тя самата поглеждаше иззад всеки завой. „Ако у човека — четеше тя — блестящо е развито мисленето, няма да кажеш подобно нещо за неговите чувства — невъзможно е да се правят две работи наведнъж, едното пречи на другото.“ Каква била работата! Тя трябва не просто да изучава себе си, да разбере своята „самост“, според терминологията на Юнг. Трябва и някак да коригира своето съзнание. Според Юнг тя е тип с развито мислене, значи чувствата й куцат, трябва да ги излекува и развие.

Умните книги й помогнаха да се ориентира и в отношенията си с Вячик. Същият Юнг твърдеше, че интелектуалците се страхуват да се влюбят, защото това ще повлече маса глупости. За интелектуалеца с развито мислене най-удобни са жените от „архаичен“, безопасен тип, от които няма да очакват неприятности. При тези жени може да е развито чувството, но не и мисленето. Затова те попадат под властта на камериерки и готвачки. Чувствата на такива очиларковци е лесно да бъдат измамени, нали те са силни в друга сфера. „Техният интелект е неуязвим, но в областта на чувствата те са зависими и управляеми.“

Доказвайки теоремата на обратно, Маня установяваше за себе си, разбира се, че в нейния случай всичко е наопаки. Вячик не е титан на мисълта и неговата интимна активност е свидетелство за развити чувства. Пък и тя не е готвачка, нито камериерка, значи при тях всичко е противоположно на задачата на Юнг: в областта на чувствата мъжът е наясно, в областта на мисленето е слаб и му е нужно ръководство.

Всичко, разбира се, ставаше в абсолютна тишина: Маня не споделяше своите изводи с Вячик, който, като не четеше Юнг, превръщаше всяка нощ в оргия от чувства, обогатявайки Маня с все нови открития и тя като човек с по-развито мислене, започна да се тревожи: как ще свърши това?

Чудна работа, колкото повече се отдалечаваха от времето, наречено меден месец, толкова Вячик ставаше все по-разюздан и взискателен. Развитото мислене веднъж тласна Маня към сравнението — тя е породиста крава, а той планински овен с твърдоглаво навити рога — силен, избухлив, неуморим, но овен, воден към богатото тяло единствено от своята възбуда. Въпреки това кравата плуваше в наслада, покорявайки се на всяко движение на телата и изострената игра на въображението.

Освен метафората за кравата и планинския овен имаше още една труднопреодолима даденост: ръста. Още в началото на техните „чаршафни“ утешения, Вячик със смях й съобщи, че в леглото всички са равни — това беше неговото главно интелектуално постижение, което Маня трябваше да подкрепи със смях на съгласие. В ежедневието тя скри по-далече обувките с токчета, изваждайки ги само за особени случаи и непременно изпълняваше желанието на Вячик и ходеше с ниски обувки, без да се доближава близо до него.

Всеки път, когато това правило бе нарушавано, тя го гледаше от горе надолу и се смущаваше, ако водеха разговор, по-точно объркваше се — и това беше неин оформен и утвърден комплекс от миналото: Маня си спомняше за Льоха. Лесно й беше да има работа с равни на нея, та макар и само по ръст и неудобно с онези, които бяха по-ниски, а може би и по-високи: веднъж води такъв разговор в края на коридора на Бауманка с баскетболист дългуч, който се опитваше да я сваля.

Тя трепваше, нещо искреше в нея, някакво кратко късо съединение, бързешком сядаше или правеше няколко крачки встрани, така че Вячик нищо да не забележи и разговорът си продължаваше по предишния кръг — и никакво материално благородство на мъжа, никакви вълнуващи спомени за нощните развлечения, нито дори гостите, ако ги имаха, не можеха да надвият това чувство за неравенство, което мигновено като ток с високо напрежение удряше Маня.

Маня прочете в Юнг, че тези отдръпвания от мъжа, който е по-нисък, са нейният сенчест свят. От това как й се налага да говори — очи в очи, или от горе надолу — се възбужда нейното подсъзнание. Паметта я свързваше с онова, което беше излязло от съзнанието й, с подсъзнателното. С онова, което се изтласкваше или потискаше от нея самата.

След четенето на тези книги, разхвърляни из кабинета на Вячик — така се получи, че кабинетът й стана любима стая, а любимо място на Вячик се оказа спалнята — Маня дълго лежеше на дивана, мислеше, усмихваше се, че заприличва на баща си, който така обича да гледа през прозореца, че това му е станало навик, и всичко това отново е Фройд, и макар тя да не е момченце, за да ревнува баща си от майка си, и съвсем спокойно се отнася към опеката на майката към бащата, нещо непрекъснато я теглеше към собственото й детство.

Какво ставаше с нея тогава? Нали тя си живя в родителския дом като безмълвно мушкато на прозореца. Разцъфтяваше от топлото, при това не задължително през пролетта, но и през зимата. Радваха я книгите, тя прочете едва ли не всичко от близката библиотека и в крайна сметка май единствена от класа изчете всичко, което трябваше по програмата за извънкласно четене.

Но за Маня еднакво беше интересна и математиката с нейната, за някои трудна логика, която за внимателния и любознателния се оказва спотаена и чудна радост. Сега тя научи, че ранното детство е несъзнателно, както са несъзнателни най-важните инстинктивни функции. Съзнанието изисква огромно изразходване, то уморява, дори изтощава: така учи великият и недокрай изучен Юнг.

Маня хвърляше книжката към масата, не улучваше и тя шумно падаше на пода, но това не безпокоеше никого в къщата. Мася беше на училище, Вячик в офиса. На Маня й беше позволено да живее както й се харесва и това я объркваше. Едновременно съпруга и работничка, опитай се да го разбереш? Тя объркваше парите, които й даваха като заплата и онези, които й даваше Вячик за разходи, не знаеше кога е време за работа и кога настъпва времето за обществени връзки, което нали е също работа. Честна дума, не беше лесно да се разчертае, да се вкара в график този божествен свободен живот, неограничаван нито от звъна на будилника, нито от блъсканицата в автобуса, пари два пъти в месеца — аванс и заплата, какви глупави забравени думи! — които не стигат и за две седмици, парите за наема, тайната аритметика пред остъклените щандове — ще стигне или няма да стигне онова, което стиска в юмрука за пелмени, за мляко…

Какво тук беше съзнателно и несъзнателно, Маня, разбира се, ако някой беше поискал, щеше да обясни. Но никой нищо не искаше. Да свали халата, да вземе душ, да набере телефон — и на входа ще се появи мерцедеса с мириса на нощния звяр, а след това може да отива където й скимне… Но какво ли ще е, ако…

Маня сега точно знаеше, че несъзнателното я безпокоеше. Впрочем съзнателното и несъзнателното са като сиамски близнаци. И само да помисли, че сега няма собствено жилище, дори скромно: че при някои обстоятелства може да загуби работата си във всеки момент, а това означава и парите, че мъжът — той е единственият господар на живота й и ако не е той с неговата работа и парите, какво остава — нима това не е съзнателна тревога?

Маня все по-често мислеше за своята зависимост, за своята принадлежност, дори робство и когато нощем Вячик искаше от нея немислимото преди, покорно се подчиняваше.

8

Разкошната мамина спалня беше разположена на противоположна страна на Масината стая: разделяха ги вратата на спалнята, коридорът, вратата на хола, пространството на хола, врата от него в съвсем малко коридорче пред стаята на дъщерята и още една врата. Пълна звукоизолация. И все пак понякога през сън Мася чуваше смях, разговори, шум на вода в банята.

Момичето се обръщаше на другата страна и продължаваше да спи, а понякога и нищо не чуваше. Животът на възрастните не я засягаше — при цялата й любов да разгадава тайното. Преди тя страдаше за майка си, почти непрекъснато мислеше за нея, но ето че животът на Маня се уреди, те с Вячик като две яки косатки се гмурнаха в дълбини, невидими и недостижими за Мася и си играят един с друг, какво пък, това си е тяхна, възрастна работа, а косатчицата, която зависи от тях, но не може така дълбоко да се гмурне — пък и не се иска това — трябва да си плува по своя път и ако е на дълбоко, то на немного, топло, сгрято от добрите лъчи на слънцето.

Новото училище изцяло изпълни Мася: не е толкова лесно на дванадесет години да смениш приятелите си и приятелките, учителите, дори класа. И макар този клас да се оказа приветлив и светъл изход на слънчевата страна, а лицата на учителите да излъчваха непрекъснато сияние, тя веднага разбра голямата разлика между новото училище и старото. Първото й, останкинското училище, беше някак обикновено — и учителите, и как изглеждат, и разговорите, дори, струва й се, самият начин на обучение и децата, както се изясни сега — от обикновен произход.

Училището, недалеч от Кремъл, на някакви пет-шест преки, приличаше на дама с висока и догоре закопчана яка. В днешни времена на входа в Останкино също имаше охранители, но някакви възрастни, небръснати и много разпуснати, съвсем разсеяни и добродушни. Те просто присъстваха на входа и това е. Тук, охранителят стоеше точно отпред, подражавайки на американската морска пехота: с барета с някаква абревиатура отстрани, в сиви дълги панталони и високи ботинки с връзки, ризата със същата абревиатура беше добре стегната в панталоните с широк и лъскав колан. А охранителят стоеше на пътя и опитай се да оставиш у дома пластмасовия нагръден квадрат с името и емблемата на училището, който се брои за пропуск в училището! Ще има крясъци, викане на завуча направо при вратата или на дежурния учител!

А възрастни или преди всичко родители пускат в училището само след като предварително са позвънили, записани са в специална книга и са показали документи за самоличност. Така че училището, наричано лицей, беше преди всичко изолирано, полузатворено и както постепенно Мася разбираше, не само заради безопасността — така беше по-удобно за възрастните му обитатели.

Затвореността почти автоматично означаваше строгост, а строгостта — власт над учениците, съвсе-ем рядко безпристрастна. Директорката на лицея приличаше на вожд в пола. На възраст преклонна, сигурно над петдесетте, шефката специално носеше обувки, подковани с месинг, така че ако върви в коридора по време на часовете, всички да чуват нейното приближаване. Вибрациите влияеха не само на учениците, но и на учителите.

Пред хората тя говореше много рядко с учениците, само в изключителни случаи — предпочиташе да ги вика в кабинета си. Там общуваше и с учителите. И с родителите. Един-два пъти по време на междучасието Мася срещаше край вратата на шефката разстроени и някак объркани възрастни, само жени, бащите не ходят в училището.

Тези жени приличаха на провинили се в нещо ученички: без каквито и да е обяснения беше ясно, че са извикани за мъмрене или за още по-неприятен разговор, и те всеки път бяха облечени посредствено, дори бедно, без особености, които ги отличаваха от другите богати или влиятелни хора. Мася отново се улавяше, че търси в явното нещо тайно, но забавяше крачка и се вглеждаше с недетско разбиране и съжаление в тези жени, нещастни родителки.

Веднъж тя видя тук и майка си, но в съвсем друго състояние: вратата на шефката се отвори, от нея излезе любимата красавица дългуч, тласкаща пред себе си мирис, най-малко на „Живанши“ номер пет, поне два метра от този мирис като локомотив, бутащ пред себе си платформа, но с пленителен и въздушен аромат — след нея, ситнейки се измъкна и шефката, те без да се обръщат и без да забелязват нито междучасието, нито редките учители в коридора, още по-малко децата, включително и Мася, тръгнаха към изхода и Маня някак снизходително навеждаше глава настрани, към директорката, а тя, несравнимо по-ниска от Маня — с две-три глави, танцуваше около нея и малко зад нея, вдигаше високо нагоре своята зурличка, естествено изпълнена с най-високо радушие и сервилност.

Мася механично направи няколко крачки след тях, после спря и се обърна с гръб, за да не би, не дай си боже, да я забележат и извикат.

Тази картина се запечати в Масиния компютър — в палто от норки, на токчета, късо подстригана, стройната и височайша мама, благоухаейки, върви с нищожната шефка в суетата на училищния коридор с гръб към нея, а после покровителствено, но и приятелски потупва началничката по рамото. И онази — нищо, преглъща го. Дори, изглежда, с удоволствие.

След вечеря Мася поиска от майка си отчет. Изглежда те с Вячик вече бяха предъвквали тази тема, останали бяха само огризки.

— Просто така — лениво обясни Маня, — дребна работа. Теб изобщо не те засяга. Необходимо е спонсорство — за ремонт, оборудване, учебници, типично изнудвачество.

— Хайде, стига — намеси се Вячик, — такъв е животът. В крайна сметка можеш да отхвърлиш един проблем — Машиното учение.

— Но защо с пари в брой? — може би се порази, а може би се възхити майка й. — Нима не бе ясно? Добре, помолиха те да платиш сметката — на строители, на магазини, на още някой! Но не, с налични!

— Успокой се — засмя се Вячик и майка й се укроти, а Мася ги гледаше с широко отворени очи и разбираше: в това училище ще има късмет.

И макар и без това да не мързелуваше, да се учи тук, край Кремъл стана съвсем лесно: петиците летяха в бележника й на цели ята като красиви пеперуди в сакче на гореща лятна поляна.

9

Обаче всичко това не беше главното в живота на малката Маша, макар че присъстваше и я вълнуваше, караше я да се замисля, но все пак вървеше отстрани.

Главното беше училищният й живот, уроците, учителите, но още и по-главното — хората, момичетата и момчетата с различен цвят и качества.

Сложиха я да седне на втория чин до прозореца до крехката, тъничка Аня Бочкарьова, като преместиха Вовик Лебедински от това място симетрично в противоположния ъгъл — на втория чин отзад напред в редицата до вратата. Той измърмори нещо неразбрано, но пък Анечка приветливо се обърна към новата си съседка и проточи: „Сла-ава богу!“.

В този първи миг на своето преместване от един живот в друг Маша веднага забеляза само още една личност — сивооко русо момче, на успоредния на нейния чин. Още първия ден тя научи от учителката, която го извика на дъската, че той се казва като баща й, Алексей, а фамилията му е просто чудна — Благой.

Алексей решаваше задача по алгебра на дъската, изкара тройка, пльосна се на чина, а Мася разглеждаше това общо взето обичайно училищно зрелище с нов за себе си интерес: момчето й хареса.

Той нервничеше пред дъската, нещичко знаеше, но не точно и учителката, суховата и закопчана до гърлото, както и самото училище, надменно му подсказваше, демонстрираше своето знание на посредствения ученик, натъртвайки думите, все едно забиваше алгебрически гвоздеи в мозъците на класа, като формулира правилото и показа основните грешки, които направи Алексей.

Преди да си седне на чина, той изтри с влажна гъба пръстите си, изцапани с тебешир и се върна на мястото си с гнусливо лице — все едно бе глътнал муха.

Мася мигаше, приемаше ставащото с привикваща усмивка: нови хора, учители, клас — още много сили ще са й нужни. Анечка й прошепна:

— Размина се!

Размина се, учуди се Мася, получи тройка и се размина? За разлика от майка си малката Маша никога не беше била пълна отличничка, но изглежда по наследство се справяше добре с математиката. Към нея се добавяше физиката, а за останалото тя не се напъваше, към литературата се отнасяше просто с любов — нали обожаваше да чете, но съвсем не можеше да запомни правилата на руския език и просто изкарваше тройки. Мъчеше се с историята, общо взето беше равнодушна хуманитаристка.

Впрочем това почти няма отношение към повествованието, малко по-късно Мася ще разбере, че Алексей Благой е съвсем обратното на нея. За него точните предмети са трудна, непоносима скука, затова пък той обожава и познава историята, както и по руски при него всичко е ОК. Единственото общо между тях беше литературата, макар и не класическата, която учат в училище.

Май дванайсет години са прекалено рано за влюбване и Маша и Льошка бяха просто познати, разговаряха по пътя за вкъщи, защото отначало вървяха в една посока и едва после се разделяха. Скоро Мася научи, че Льоха е от потомствено професорско семейство: и баща му, и дядо му, и прадядо му — всички са професори по филология в Московския университет — били са или сега са, има ли някакво значение, защото някакви знания явно му бяха предадени чрез кръвта на предците, впрочем, както и омразата към математиката, и тук нищо не може да се направи: това е природа.

Льошка наистина знаеше всякакви глупости, както сам се изразяваше, знаеше наизуст много стихотворения от най-невероятни поети, за които както провери после Мася, нямат представа не само майка й или Вячик, но дори дядо й Николай Михайлович, все пак човек хуманитарист и историк. Например, той нищо не можеше да каже за арменския поет от дълбока древност Григор Нарекаци, а Льошка направи доклад за него и то такъв, че учителката по литература изгуби ума и дума.

За разлика от всички закопчани, Елисавета Петровна, по прякор Лизуня, беше винаги някак полуразкопчана и приличаше на цветче: блузките й бяха цветни, ярки, с наборчета и дантелки, платки и наставки, а главицата й — червеникава, зализана, загладена настрани и разделена на път — изглеждаше като голяма тичинка сред натрупаните цветни листенца.

Отначало Лизуня кимаше, докато Алексей Благой разказваше, че Григор Нарекаци е учен монах от дълбока древност, живял преди да се навършат хиляда години от Рождество Христово — в деветстотин петдесет и някоя година. Но когато Алексей извади дебела книжка, подвързана с вестник и започна да чете стихотворенията, Лизуня незабелязано отиде до последния чин и като мишле се настани там.

Льошка изобщо не четеше като артист, дори някак суховато, сякаш нарочно чистеше думите от каквито и да е чувства, а пък ставаше нещо поразително.

Те, през цялото време така наричаните деца, все едно бяха хвърлени от някаква скала в нови думи и нови мисли, уж достъпни само за възрастните. И те всички млъкнаха зашеметени, в нито един час не е било толкова тихо, както когато Альошка четеше стихотворенията на арменския монах.

И, разбира се, напразно Лизуня — в този ден жълто цветче с черна глава за тичинка — все пак не повярва в тяхната сила и след като Альошка свърши четенето, започна нещо да им обяснява и допълва, а след това да хвали Благой и да му пише петица.

Работата не беше в това, не беше в похвалите и петиците, а в думите, по-точно в необикновените мисли, които излязоха от полутъмните кулиси на древността и просто удариха тях, новите хора от друг век.

Мася може би за пръв път почувства някаква болка от стиховете. Отначало те я потиснаха, все едно камък й натежа на сърцето, а после в очите й бликнаха сълзи. Тя премига, незабелязано ги изтри с ръкав, а в междучасието попита Альошка:

— Ще ми дадеш ли тази книга?

Той наведе глава и каза:

— Не мога.

След това отстъпи:

— Не се обиждай, но това е дядова скъпоценност, заклех се, че ще я върна у дома.

Мася каза:

— Тогава ми дай да ги препиша. Поне онези стихове, как той моли Бога. Ти прочетете…

Те останаха след часовете и Мася бързешком преписа в тетрадката думите, които така я бяха парнали.

Пожалей ме, мой благодетелю съвършен,

макар жалост да не заслужавам.

И вместо звънката, но презряна мед

дари ме със златото на своята милост.

Не ме подлагай на смъртен страх

и не ожесточавай духът ми скръбен.

Не ме обричай на безплоден труд

като орач на почва ялова.

Не ме обричай да стена и сълзи да роня,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак, влага непроливащ.

Да не достигам, макар да се стремя.

За помощ бездушните да моля,

да ридая без утеха и без отговор,

дано не трябва да моля от глухите.

Дано, господи, не трябва жертва да принасям,

а да зная, че не е угодна тази жертва

и да заклинам онзи, който е глух и ням.

Дано насън или веднъж наяве

не видя теб за миг единствено,

за да не заситя извечната жажда.

Мася преписваше стиховете, усещайки в цялото си тяло хладина. Думите, които тя пишеше, бяха съвсем обикновени, но съединени точно по този начин, ставаха съвсем други, нещо в тях се изпълваше, някаква влага — не светла, не провлечена, а трудна — сигурно влага със съвсем неподходящи за течност определения.

След това си тръгнаха за вкъщи и Мася попита Альошка:

— Ти вярваш ли в Бога?

— Да — отговори той спокойно. — А ти?

— Не знам — обърка се тя, съвсем не очакваше, че и нея ще я попитат за същото. — Сигурно, да… Но не знам как.

— Ясно — отговори Альоша, макар нищо да не беше ясно.

Той искаше нещо да каже или да попита, но не попита, искаше му се да разбере що за родители има Маша, а той вече знаеше, тя беше му разказала преди. Разказала му беше и това, че в семейството са три Марии. Тогава той попита:

— А поне знаеш ли как наричат Богородица?

— Мария, разбира се, но ние не сме богородици.

— Това си е ясно — захили се Благой. — Но все пак можехте да палите свещица за нашата застъпница.

— Нашата? — попита Мася.

— И вашата също — каза той.

10

Алексей не беше висок, но дали русата му глава, дали светлината, която събираха неговите коси, особено в слънчев ден, го правеха ярко открояващ се център на класа. Мася постоянно се заглеждаше в него, особено когато не трябваше да пишат, а само да слушат какво говори учителят и Альоша улавяше този поглед, едва-едва се обръщаше в посоката, откъдето гледаше Мася и леко усмихвайки се, изпращаше в отговор скромен знак.

Анечка Бочкарьова, направо под носа на която минаваха невидимите нишки на тези погледи, ги чувстваше, усещаше ги, с лек укор поглеждаше Мася и въздъхваше. Мася сядаше изправена, отместваше поглед, слушаше учителя и не го чуваше.

Веднъж Анечка я попита дали е чела „Ромео и Жулиета“. Мася отговори, че не е чела, но е гледала филма.

— Филмът — каза Анечка, — не успя в най-главното.

— Така ли? — учуди се Мася. — В какво?

— Да обясни на колко години са били.

— А на колко?

— На четиринадесет.

Мася се замисли. Тя не беше много далече от четиринадесет, а и Благой също. Но нали не става дума за любов, както е у Шекспир. Просто той… Тя не знаеше какво да мисли. Светло момче, и това е всичко. И неговата светлина привлича. А пък тя още не се срамува да си поиграе на кукли.

И макар нейната счупена кукла — а цялата й повреда бе само в това, че очите й не се затварят, когато я сложи да легне — винаги седи пред нея на края на масата, уютно обградена с лампата със зелен абажур и купчина напрашени книги за извънкласно четене, но Мася отдавна не играе с нея и не мисли за нея.

Нали като забравят за куклите, момичетата започват да сънуват светли момчета, но това съвсем не е любов и дори не е преддверие на любовта — навярно просто така изглежда тайното осъзнаване на девойката, че е девойка, а на момчетата — то пък е съвсем друго.

Веднъж, като излизаха от училище, Благой изведнъж каза нещо такова: колко е чудно да знаеш, че по улицата, по която вървят, някога е вървял и Пушкин. Мася се засмя на този неочакван завой на мисли: те — и изведнъж самият Пушкин.

— А какво смешно има? — попита Альоша. — Ти била ли си в храма, където Пушкин се е венчал за Гончарова?

— Не!

И те тръгнаха към пресечката на Никитская с Булевардное колцо.

Като влезе в църквата, Маша, подобно на опитна стара жена, покри главата си с шалче. До входа Благой купи две свещички, едната протегна на нея и без да се обръща, бързо тръгна към иконата на Богородица.

Мася беше влизала в църква, но с по-големите, най-често с майка си, но пък рядко — така че когато Альоша бързо се отдалечи от нея, се затутка и обърка, спря съвсем.

Тя стоеше и гледаше как Алексей стои пред голямата църковна икона в слабо проблясващ обков, кръсти се и нещо шепне — отдалече тя виждаше как мърда с устни. Беше вече запалил и поставил свещта. Слънцето от страничния прозорец освети главата му и изглеждаше, че някой отгоре благодареше, благославяше, осеняваше с топлина и светлина златистите руси коси.

Полутъмната икона с мъждукащ обков и светлата Альошина глава бяха в хармония и взаимно си подхождаха — без да искаш ще разбереш това, ще го почувстваш. Благой довърши шепнешком думите си, прекръсти се три пъти, поклони се и се обърна към Мася, викайки я при себе си.

— Запали свещта, прекръсти се, помоли Богородица за прошка и благословия.

И се отдалечи. Мася не знаеше как да се прекръсти, не можеше да се моли, не мислеше за какво да помоли. Но изведнъж я обхвана горещина, някаква вълна я подхвана и кръстейки се неумело, тя прошепна:

— Прости ми, пресвета Дево и помогни на нас, трите Марии, да бъдем праведни.

Тя не знаеше откъде се появиха думите, особено тази, никога употребявана преди — „праведни“, стоеше, вглеждаше се в сумрака на иконите и слънцето, което влизаше през прозореца, грееше върху косите й, все едно нечия невидима, но добра ръка я одобряваше и поощряваше.

Когато излязоха от храма, Мася разбра, че беше там напрегната и развълнувана. Разбра по това, че напрежението и вълнението минаваха, отстъпваха.

Те вървяха мълчешком, не им се говореше. Неочаквано за самата себе си Маша попита:

— А нали не е задължително любовта да се състои в целувки и всичко каквото правят възрастните? Като по телевизора? Дали има просто чиста любов. Или това са измислици?

— Не, разбира се — отговори Алексей. — Не са измислици. Нали има Божия любов — най-главната, а сред хората — братска и сестринска любов, милостива. Това е чистата любов, и Пушкин пише за нея, и също — Григор Нарекаци.

Той каза точно така — пише, а не писал, в сегашно, а не в минало време и Мася като чу това, почувства и отново бе поразена от светлината, която се излъчваше от Алексей там, в храма и в училище, и тук, на улицата.

Тя, тихичко и одобрително се засмя, а Алексей със своя чист глас отново започна да рецитира великия Нарекаци.

Колкото, Боже, ти си велик, толкова аз съм нищожен.

Ти си светлина, о Господи, аз — мрак нощен.

За греха си не съм от теб унищожен.

Грешен съм пред твоята доброта.

Понякога нравът ми е лукав и пътят — лъжлив.

Наистина нищожен съм и грешен

пред силата и милосърдието Ти,

които сътвориха всичкото от нищото.

Пред Теб, от който бях утешаван,

моят грешен дух и грешна природа.

О, Господи, грешен съм, грешен съм, грешен.

Аз трижди съм грешен пред Теб.

Пред пътеката неизповедима,

пред милостта непостижима.

По-грешен съм от другите.

Пред твоята правда аз съм лукав,

безславен съм пред славата ти безсмъртна,

пред кръвта чиста, пролята от Теб,

грешен съм, грешен съм, о, Боже прави!

Альоша вървеше по улицата изправен, строг, погледът му беше обърнат нагоре и на Мася й се струваше, че той произнася тези нечувани думи на нея, а и на още някого, дори не на някого, а на нещо: някаква власт ли, престол ли, на някаква невидима, но задължително добра сила, прощаваща на хората.

А пък Мася се усмихна на себе си: грешен, грешен, рецитира Альоша, но нали той е най-безгрешният. За какво ли така се измъчва?

11

И точно тогава станаха две събития.

Най-голямата от Мариите предаде на брокера шестдесет и три хиляди долара, заработени от нея и мъжа й, за покупка на евтин тристаен апартамент — разбира се, по-далече отколкото предишното им жилище, но много по-удобно и просторно. Същият този брокер трябваше да продаде предишния апартамент за четиридесет хиляди, минус комисионите и по такъв начин икономическата защитеност, материализираните усилия на Мапа и Николай Михайлович общо взето се запазваха, като едновременно с това растеше качеството и уюта на живота им. Наистина етажът беше трети, което намаляваше кръгозора на Николай Михайлович и времето, което той преди прекарваше, вглеждайки се в столичната и историческата далнина.

Точно тогава Маня, връщайки се с мерцедеса от обяд в клуба, помоли шофьора бързо да спре, защото неочаквано почувства към гърлото й да се надига някаква буца. Едва успя да отвори вратата и повърна. Мислено тя изруга собственичката на клуба заедно с нейния ресторант и кухня — май в салатата или там някъде беше сложено нещо не съвсем прясно. И повърна мъчително, с жлъчка.

До мерцедеса се спряха двамина — нещо не им харесваше. Някакъв мъж с вид на клошар на Манините години, ако се измие както трябва, и сгърбена, набръчкана старица.

— Мръсници! — възкликна мъжът. — Нае… се, наядат се и на всичко отгоре оповръщат нашите ъгли!

— Все някак ще мине, мило! — пресипнало каза старицата. — Ще им се върнат нашите сълзици! Тя всичко вижда! — И се наклони към Маня. — Да пукнеш дано, продажна твар! Да пукнеш!

Маня изхлипа — не от обида, от неудобство, тръшна вратата, заповяда да тръгват. Но сцената не й излизаше от главата и като се прибра вкъщи, започна да търси Пушкин. Но нямаха Пушкин. Нямаха Пушкин в къщата си.

Тя позвъни на филоложката Линочка, попита я къде у Пушкин някой казва: „Да пукнеш, дано!“.

— Може би смахнатият цар Борис — уточни тя.

Линочка обеща да се обади отново и скоро позвъни. Оказа се, че у Пушкин я има тази заплаха, но не в Годунов, а в „Капитанската дъщеря“: „Да пукнеш, дано“. Но я има и у Блок в „Дванайсетте“: „Пукни, подлецо! Пукни, спри! Ще се оправя утре с теб“.

Като завърши филологическите издирвания, Маня се върна към своето състояние — щеш не щеш ще се върнеш, ако отново ти се повръща.

По време на единадесетия пристъп тя бързо оправда и клуба, и ресторанта, и кухнята с тяхната стопанка. Изведнъж й мина през ума — като мълния! — идиотската мисъл: тя е бременна.

След едно денонощие докторите го потвърдиха.

12

Отначало тя проклинаше себе си, не разбираше как е направила тази глупост — подведоха я тези прехвалени вносни таблетки — сама си определи кога да отиде за аборт. Между другото се изпусна по телефона на Линочка, а онази заврещя от възторг.

— Манка — крещеше, — та ти получаваш втори шанс! Радвай се!

По подобен начин реагира и майка й, разбира се, със свой акцент:

— Това е средство за укрепване на семейството.

На най-главния, на Вячик, съобщи последно и то в неловка ситуация. Когато в поредния пристъп на нощен бяс той я преобърна и започна да я атакува вече не с бяс на овен, а с някакво вълчо настървение, хапейки я по гърба, тя повърна направо върху дантелените възглавници. Но той не спря и ръмжеше като звяр, докато не стигна своя апогей. И чак тогава попита:

— Какво стана?

Тя събра сили да се пошегува:

— До гърлото ми стигна!

А като почисти, смени възглавниците и чаршафите, се успокои, призна, че е бременна и пресмята кога е удобно да направи аборта.

Да си признае, тя малко се страхуваше от този момент, неохотно, но все пак предвиждаше какво ще каже той. Но той мълчеше. Лежеше до нея с отворени очи, гледаше тавана и мълчеше.

— Чу ли? — попита Маня.

— Чух — равнодушно отговори Вячик, докато си мислеше за нещо свое.

— Разбра ли?

— Разбрах.

— И как да постъпя?

— Ами както искаш.

— Значи може и да го оставя?

— Че остави го…

Сигурно мъжете по-често негодуват, когато жените им кажат нещо такова или се радват като в американските филми, но да остане съвсем равнодушен — това Маня не го очакваше.

Тя се обърна, изгаси лампата и лежеше в тъмнината със затворени очи, без да има сили напълно да оцени станалото. И все пак според логиката, нея като че ли я върнаха малко назад, когато беше съвсем сама и сама вземаше решения. Сега уж е омъжена, обаче мъжът й я връща към самотата — сама мисли. Но така не бива. Кажи „не“, но кажи! Не са млади, изглежда на него не му се иска да става баща, а и тя не е на двайсет, дори на трийсет. Какво тогава?

Постепенно от забравата изплуваха нощни видения: нейният Льоха, първата й бременност, волейболната зала, мъртвото дете. Боже мой, колко отдавна беше това и каква кучка е тя всъщност: Льоха е забравен, а пък първото дете все едно не го е имало изобщо, пък и Мася се оказа някъде встрани, а тя като млада стерва лудува тук в разкош, забавлява се в клубовете, вози се на мерцедес. Удобен, но страшно свински живот — нима не е така? И нима се е родила на божия свят, за да постигне това, затова ли се учи в Бауманка и страда? И заради това свинство, в негово име, тя сега не знае какво да прави със заченатото си дете, търгува със собствената си съвест.

Изобщо, каква е тя сега? Преди, в студентството всичко беше ясно — заобикаляше я друг свят. И тя е дете на този свят — както и да се катери, да хамелеонства, да се приспособява сега. Впрочем има дори научен термин — адаптация, приспособяване, включително и към нови обстоятелства, към нов живот. Тя се адаптира, така е. Но нали не благодарение на себе си и своите усилия. А благодарение на Вячик. Преди него тя не можеше да се приспособи към новите правила. Отначало не искаше, после не можеше. Така че тя е заложничка на друг. На друга воля, други възможности, които всъщност не й принадлежат. Всичко е на Вячик. Всички блага са от него.

Господи, тя е и заложничка, и наложничка — ето това е. Но наложничка със странни права: сама реши дали да износиш това дете, или да го убиеш.

И мисълта й отново се въртеше в този кръг: защо тогава, в името на какво съм се родила? А може би да стана още веднъж майка, да извърша втори опит в живота, както възкликна Линочка, може би това е върховният блестящ смисъл над всичко тленно? Смисъл, който оправдава всичко, ненапразно я наричат Мария.

Маня реши да роди и потъна в дълъг, но и щастлив сън, а като се събуди, като истински математик състави точна програма на живота си.

Сега всичко беше посветено на бебето — храна, разходки, сън, начин на живот. Тя просто добре помнеше своята момичешка непредпазливост с волейбола, своите мъки, сълзи, падането духом, нежеланието да живее и би било непростима глупост да повтори изпитаната вече грешка. Разбира се, напълно се изключваха забавленията, празненствата, сексът.

Леко усмихвайки се към тавана, по който блуждаеше погледът й, тя си спомни философското съчинение на Мая и мислено уточни: край на секса, приключи еросът, сега нейно владение е филосът, или братската любов към Вячик и агапе — грижата за благото на другия, на нейното бъдещо бебе, на нейния мъж и нейната светкавично порастваща дъщеря.

Тя определи трите цели на своето битие и като вечна отличничка започна ревностно да ги изпълнява. Но тук се препъна.

Вечерта тя заяви на Вячик, че ще роди и той отново произнесе поразително равнодушно:

— Уговорихме се. Сама решавай!

— Аз реших. Но това изключва леглото.

— За дълго ли?

— Докато не родя!

— Това е невъзможно! — ядоса се Вячик и тутакси, независимо от нейната съпротива, я облада. Когато бурята свърши и тя отново повърна, Маня му каза спокойно:

— Ти ме гониш от дома ли?

— Защо? — учуди се той.

— Аз вече ти разказах за моята неуспешна бременност. Значи ще бъда принудена да замина. Или ще спим поотделно.

През деня тя застла дивана в кабинета, пробва ключалката на вратата. Изглеждаше сигурна.

От този момент те спяха поотделно и сутрин Маня улавяше върху себе си гладния вълчи поглед на мъжа си. Тогава тя намери една прислужничка на години и тя правеше закуската на Вячик, а Маня си лежеше в кабинета, докато той не излезе. Маня се стараеше по-рядко да остава насаме с него. Тя се плашеше от кафявите му очи, които ставаха черни. Струваше й се, че зениците му се разширяват — от гняв, от похот, от нетърпение. Все едно бе капнал в тях атропин.

Нещо прекъсна в техните отношения, хармонията изчезна и Маня се изплаши. Тя веднага постави точната диагноза, впрочем в някаква несигурна форма: нима тяхната връзка се крепи само на леглото? И на нищо друго?

Веднага отхвърли тази присъда. Често става така: не вярваме на собствената си истина.

Така че тя изключи тази своя точна мисъл, а започна да използва свободното си време, енергия и пари за нови задължения: намиране на знатни консултанти по появяването на бебето на белия свят, анализи, обикаляне по бутиците и подбиране на неща и нещица за малкото човече, които не се купуват предварително, но да си харесаш, да избереш най-хубавото и предварително да съставиш списък — на никого не е забранено.

Тя и към Мася стана по-внимателна. Сега те често седяха заедно, разговаряха в сумрака, бърбореха за какво ли не, и Маня с учудване научаваше колко е пораснала нейната дъщеря, докато тя беснееше в своите съпружески бури, колко много сериозни ценности е открило момичето. И тази нейна детска влюбеност я изненада, но и стопли — наивният разказ на Мася за Светлото момче и храма, където се е венчал Пушкин. Но особено я възхитиха непознатите й преди стихове на неизвестния Нарекаци:

Дано не само да стена и сълзи да нямам,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак, а влага да не лея,

да не достигам, макар да се стремя…

Маня сгъваше и отново разгъваше обикновеното листче от училищна тетрадка, където с плахата ръка на дъщеря й бяха написани такива твърди и съдбоносни думи и се учудваше: що за фамилия има това странно момче, което знае такива стихове? Благой!

1

Маня все по-малко се владееше. Нейният остър математически ум й отказваше с някакво сладостно желание, или пък се изключваше — все едно издърпват щепсела от контакта — потапяше се в някакви приятни, топли глъбини на нейната огромна вътрешност или пропадаше неизвестно къде.

Тя като глупачка се подхилкваше над себе си, сравнявайки се с боа, погълнала огромен улов — нали спеше непрекъснато — и през нощта, и веднага след закуската, почти до обед и после, щом хапнеше, веднага спеше — надута, огромна, голяма жена, която не може да се справи със собствената си плът.

И още нещо — не й се искаше да вижда никого. Тя се уговори с приходящата прислужница да приготвя обед и вечеря — главно за Вячик и най-вече вечеря, защото на обед той не си идваше, но беше свикнал на дълги вечери, обилни и разкошни — а тя самата спеше, спеше, спеше… Пламналият отначало интерес към дъщеря й бе угасен от сънливостта и тъпоумието, които я бяха завладели, и безкрайната, възхитителна леност.

Все пак, срещайки се с Вячик дори за минута, главно вечер, Маня, отчитайки своята забавена и притъпена от бременността реакция все пак с нюха на самка усещаше неговото пламтящо недоволство, незадоволеност, неукротимо желание. Тя се страхуваше, че той ще засити своята вълча нужда, само да я хване, където и да е, дори направо пред очите на свидетели — впрочем, тези немногобройни свидетели бяха последната й защита и тя, въпреки сънливостта, леността и нежеланието да мисли, предупреди прислужницата никога и при никакви обстоятелства да не се отделя, дори и до кухнята, и да не я оставя насаме с мъжа й.

Нямаше смисъл да се превзема и Маня каза на прислужницата Елза истинския мотив за своята молба, без изобщо да се замисля какво впечатление ще й направи това и въобще ще й направи ли впечатление — сред себеподобните си в клубовете и клубните ресторанти тя беше усвоила добре умението да общува с хората, които са по-нискостоящи и са зависими от нея: най-добре да говори без заобикалки и направо — така всичко ясно се разбира и точно се изпълнява.

Елза беше от новите обслужващи. Когато я наемаха, с гордост съобщи, че е преминала стаж в Германия и показа тамошна диплома за прислужница от висока класа и за домоуправител, но не от най-висока класа. Това се нарича майордом, за него най-вече се обучават мъже и те трябва да могат да ръководят цял щаб: обикновено такива специалисти се наемат в замък или голям имот — дву-триетажна къща; а покупки, готвене, бельо — смяна, пране, гладене, с допълнителен персонал от един-двама човека — това е по нейната част. Но според московските мерки тя се справяше и сама.

Както е очевидно, Елза е немско име и Маня, когато я наемаше, се поинтересува дали няма примес от немска кръв, но тя отговори отрицателно, като каза, че наистина добре знае езика, учила го е в училище, а го е усъвършенствала по време на германския стаж, а и специалността й като изискване е немска, отличава се с изключителна точност, така че ако Маня иска, може да я смята за германка.

Такава готовност леко учуди Маня, но съвсем леко, а немската подготовка действително беше на място и покоряваше: на Елза нищо не беше необходимо да й повтарят по два пъти или пък да й обясняват нещо допълнително. За седмица и половина, като усвои начина на живот и какво е необходимо на това семейство — само веднъж уточниха с Маня детайлите — Елза работеше като часовник, по-нататък дори не беше нужно да разговарят, тя никога не се натрапваше сама, оставаше си учтива, дори отзивчива, но никога инициативна — да предлага или да подобрява нещо от онова, което беше вече уговорено.

Впрочем нищо не трябваше да се подобрява. Веднъж сервирала вечерята като в първокласен ресторант, Елза получи одобрението и на Маня, и на Вячик — и на това ниво, без каквото и да е влошаване, продължаваше обслужването. И всяко, дори мимолетно желание на Маня, Елза изпълняваше безпрекословно. В случаи, когато Маня оставаше сама на масата с Вячик, се правеше достойна отбрана: върху масичката за сервиране е вече готовото топло ядене под сребърен похлупак, приготвени са всички отварачки, масата е старателно подредена, чак до солта, пипера, майонезата или сметаната — за всякакъв каприз, а и Елза — в колосана престилка със скърцащо боне на главата — самата вежливост, учтивост, готовност от толкова висока класа и с такава забележителна подготовка, че никъде не се налага да тича за нещо забравено: тя е неотлъчно до масата.

Маня не се хранеше добре. Бодеше с вилица рибата, месото, колбасите и й се повръщаше от храната. Изпиваше чаша вода и като се смееше и шегуваше със себе — в никакъв случай с напрегнатия, недоволен и с тежък характер Вячик — неочаквано ставаше и изчезваше в кабинета, зад сигурната ключалка. Сърцето й мързеливо притупкваше — веднъж-два пъти — но веднага се успокояваше в мързел, в нега, в естествената безгрижност на майчинството, при което цареше необяснимо спокойствие, търпение и готовност в отредения от Бога срок да служиш само на една цел, като отхвърлиш всичко друго, всяка суета, всички други задължения и любов, освен тази новата, на която е подчинено всичко — и нека да трещят оръдия, да бият барабани, да горят банки, да страдат и плачат близките — всичко това майката го чува като през мъгла, през вата, полугласно, наполовина, приглушено.

Чувствата, владеещи бъдещата майка са толкова силни, така потискат нейната воля и са толкова егоистични, че през тези дни до нея може да се случи и най-невероятното, дори направо пред очите й, но това сигурно няма да бъде видяно, няма да бъде чуто и няма да предизвика състрадание у нея.

2

Сега за Вячик.

Вячик Кимович изглежда затворен човек. Дори за себе си.

Но той нищо не скри, разказвайки за своя живот. Син на кореец и украинка, в действителност неудачник, изпитал много горчивини и благодарение на случая възнесъл се на нефтения Олимп, той за неестествено кратък срок премина пътя от яйцето до личинката, до гъсеницата и по-нататъшното й превръщане в бръмбар. Онова, което се нарича „морфология“ и се отнася до строежа на съществата, има отношение и към човешката порода. Казано просто, всеки плод си има време; от пъдар да станеш цар — пътят не е бърз и не е лесен; до твар божия — било човек, или бръмбар, трябва да се измине път — не толкова лек и обикновен и то именно да се измине, като при това се променя на всяка крачка, а не да се притича, да се прескочат цели стадии, които формират природата на онези, които са по-обикновени, а пък на онези, които не са сложни, определя същността, показва смисъла.

Вячик овладя технологиите, изучи нефта, който принадлежеше някому, да кажем, на народа или на държавата, изучи парите и как да ги превръща в олигархически, да оформя подходящите документи, научи се да върти механизмите, за чието движение единственото гориво бяха подходящите връзки и зелените пари, научи се да продава същия този нефт зад граница, оставяйки полагащата се част в този процес на всички, на които трябваше, и спазвайки по този начин известна хармония, при която всички са доволни, а пък и на него самия му остава солиден остатък, който му позволява да се чувства завършен значителен бръмбар — или пълноценно оформен човек. А това не е нищо друго, освен голяма самоизмама.

Големите пари по-лесно от всичко учат човека да се залъгва. Стечението на обстоятелствата — това е кратка радост, която има свои приливи и отливи, внушаващи на онези, които са я изпитали, чувството на случайност, знанието, че съдбата не само може да гледа към теб, но може и да ти обърне гръб.

С нея, със съдбата човек трябва да внимава на завоите, да е по-вежлив и суеверен — шансът, получен веднъж, не пречи да бъде заздравен със знания, а не само с връзки и с притежаване, не само с „подслаждане“ и с едното бързо източване, а с разширяване. Накратко — успехът е постоянен, когато ти самият постоянно се променяш. Но за това е необходим ум. Самокритичност. Работа. Умение да се учиш непрекъснато. Да извайваш сам себе си.

Ето всичко това не достигаше на Вячик.

Имаше пари, много пари — в Русия и не само. Някъде там денонощно цъкаше банковият брояч: всеки месец малки, но сигурни проценти, а тъй като капиталът беше повече от достатъчен, тези проценти се оформяха като значителни суми. У дома беше по-сложно. Тук и процентите в банката бяха по-големи, и връзките на Вячик бяха отработени, и парите капеха в шифрованата сметка, а все пак беше тревожно: в последния миг се измъкна от дефолта^[1], като изпод влак, слава богу, помогна онзи същият щедро „наторен“ помощник на президента, който му нареди незабавно да отиде на посоченото място и му прошепна каквото трябва. Вячик после отново се отплати, страхът премина, но не докрай: това можеше да се повтори отново и отново.

По-късно той се възстанови психически, върна си го тъпкано, като по чудо измъкна капитала в два сейфа и в стария портфейл, а после постепенно го възстанови на старите или нови места с много по-малки проценти, разбира се, и много по-несигурни.

Част от парите, и то доста голяма, той държеше в сейфа в работата, част — в сейфа у дома. Главната идея, завладяла го след дефолта, беше идеята за вложенията. Ето, той се изръси много пари за апартамента, ожени се и вложи много пари в жена си, трупаше пари и по-нататък, при това някак си охладнял към работата, без да знае какво ще стане в бъдеще, влезе в кръга на приближените на властта, макар че зае място далеч не в първата и дори не в третата редица, може би генетично бе научил мъдростта на Изтока, че режат главата на онзи, който стърчи.

Изобщо, без да посвещава повече никого, той все пак се определи като бръмбар, дори стана такъв, и изглежда се утвърди в това си качество с доста налични пари. Обаче душата го болеше.

На млади години, в нежната, още юношеска възраст той попадна в компанията на по-големи момчета, чийто главен интерес беше чисто животински — съвкуплението. Напиване, впрочем, съвсем не безпаметно, а просто така за развеселяване — тогава парите не им достигаха, макар че в старите времена водката струваше грошове — и едва ли не денонощен лов за жени, всякакъв и различен, палав, безстрастен, приличен на физкултура — те го и наричаха пискултура, а понякога и на спорт — похот.

Тогава още царуваше официалният морал, всичко, с което се занимаваха, беше нещо неприлично, обсъждаше се и се осъждаше, а в същото време съществуваше като обратната страна на официалния морал.

Много бързо, още преди казармата, Вячик стана полов атлет, а на просторечие — тъпкач. Този шеговит приятелски прякор най-много съответстваше на положението на нещата. Но секс в американски, а сега вече и в руски смисъл на тази дума не се водеше. Нямаше в Съветския съюз и проституция — обслужване за пари. Ха! А казват, че не е имало комунизъм! Имаше и то какъв! В тесен мъжки кръг Вячик неведнъж горчиво се надсмиваше, като твърдеше, че сексът, чукането — както и да го наречеш — в светлите времена е съществувал съвсем безплатно, така да се каже, на обществени начала. Ако момичето искаше да достави удоволствие на момчето, то го правеше, и на всякаквите танцови площадки, в домовете на културата винаги имаше достатъчно достъпни фльорци — само поискай.

Но това съвсем не означаваше, че всички лица от женски пол бяха похотливо достъпни. Нали танцуваше цялата страна, но имаше различни хора — и момичета, и момчета. Хората си търсеха партньора, щастието, и при тях лошо ли, добре ли, все се получаваше, но на всяка танцова площадка имаше и ентусиасти.

Разхождаха се тежко, под ръка или просто така — бяха длъжни да ги изпращат: чистите хора си оставаха чисти. А пък палавниците и палавничките отиваха да се забавляват. Случвало се е виното и водката да помагат, но най-често това ставаше все пак от някакви чувства или от безделие, просто така, но, пази боже, за пари!

Така че Вячик още преди казармата стана голям спец по избраното хоби. В неговото тефтерче тогава имаше към двеста „бройки“ с телефоните или адресите, между тях и омъжени булки, на които не достигаше или семеен жар, или приключения — и всичко така, без корист, само за доволното изквичаване, ето затова измислиха думата „пискултура“. И без каквито и да е любови, страсти, страдания. Във всеки случай, щом Вячик помирисваше приближаването на някакви чувства, сополи и обяснения, той си плюеше на петите, най-лесно от всичко се правеше на болен. Когато бяха нужни твърди думи, той казваше, че е болен от трипер и това помагаше безотказно. За миг изчезваха всички посегателства.

Впрочем, на три пъти през своя бурен предказармен юношески живот той все пак хваща гонорея, появяваха се и професионалните разходи на обитаваната среда. Той се лекуваше по скоростни методи, без да се страхува от венерическите диспансери и мангановите промивки на своя бодър инструмент, подкрепяйки научните процедури с многочасови яки бани и в най-кратки срокове ликвидираше хванатата болест.

В казармата, подкокоросан от момчетата, дълго слушали за неговите любовни похождения, той накара полковия майор хирург да му зашие под горната кожа на неговия любимец стъклено топче — за неотразимо ударно действие на бойното дуло.

В мрачната войнишка баня като огледа неговото достойнство, публиката, отбиващата военна служба, удостои Вячиковия уред с достойния 45-ти калибър. И макар че оръдието с такова предназначение отдавна бе снето от въоръжение в армията, бяха го виждали само на картинка в учебника, всички познаваха легендарната му сила: скорострелност, лекота на придвижване и бронебойност. По време на войната то просто сразяваше немските танкове. Особено от близко разстояние.

А в интимните работи, какво ти разстояние?

С една дума, солидният нефтен джентълмен с мерцедес, с бенка на устната притежаваше и тайно качество, което при едни ще предизвика тънка усмивка, при други — досада и осъждане, а при трети — обикновената мисъл, че тези страсти с годините минават, но при някои случаи, обратно, развиват се, подсилени от липсата на препятствия и задръжки, пари, власт, и от нещо там неясно, непонятно, скрито дори от най-близките хора и наричано в науката извратено подсъзнание…

3

Но, както е известно, за всичко трябва да се плаща и преживявайки весело младостта си, към върха на своя делови успех Вячик се оказа някак празен.

Стотици женски лица, нито едно от които не предизвикваше спомени, рядката опитност, която практически изключваше морални загуби от различен род за ухажване и подобно угодничество пред слабия пол, безотказната физиология плюс изглежда зашитото топче, превърнаха Вячик в някакво чудовище.

Като се замислеше, той се плашеше от себе си. Съдбата му предостави невиждан материален шанс. Но той не знаеше за какво му е това богатство: душата му беше пуста. Той гледаше на жените с пълно безразличие. По-точно във всяка виждаше партньорка за леглото. Преди армията неговата невзискателност го тласкаше към всеядност. За себе си той знаеше, че е готов да преспи с всяка, по всяко време — ако пред себе си нямаше пълен крокодил или презрял бут. Женските истории, опитите за флирт, нежност на заем не го трогваха. Властно и немногословно получил своето, той незабавно забравяше своята клиентка. Или пациентка?

Обаче всичко това влизаше в противоречие с неговото положение. Трябваше му имидж на семеен. Готов беше да плати. Тъй като не беше глупав, разбираше, че това още не е всичко. Парите бяха циментовия разтвор. С негова помощ трябваше да построи и то не какво да е, а семейство.

Решително не го вълнуваха младичките хубавици — познаваше тяхната ненадеждност. Маня, с нейния величествен ръст, образование и скършена съдба му се стори първо — сигурна, второ — чиста. А и трето — нейната маса предизвикваше в него буйността от млади години. Неслучайно любимата му поговорка беше: „В леглото всички са равни“.

За известно време той се оживи, помисли си, че неговите планове са се оправдали. Мисълта му беше пълна с големите харчове — жилище, обстановка, нови познанства — и онези към които се стремеше и за които Маня помагаше да ги осъществят, и стихийни, формиращи някаква класа на общуване. То се знае, много важни персони, VIP.

Всичко това занимаваше Вячик, но пък не го променяше много. Несъмнено на четиридесет и пет не е грях и да се промениш, но ако към това те тласкат обстоятелствата. И между впрочем, съвсем не благоприятните.

Да се промени към добро на богатия и лакомия за още печалби най-добре ще му помогне разорението, на суетния — ударът по самолюбието му, на крадеца — собственото му ограбване. Но засега всичко си върви по реда и богаташът забогатява, суетният се ползва от лъжливия успех, а онзи с мръсните ръце безнаказано краде, на всички тях им е трудно да станат други.

Та и Вячик скучаеше. Особено оттогава, откогато голямата му жена предпочете бъдещото им дете пред него. Скри се, заключи се в кабинета със здрави ключалки и пет пари не даваше за неговите желания. Но нали не тя, а той направи всичко: жилището, благоденствието и дори бъдещото дете, за какво ли му е то!

Вячик нито веднъж не помисли с радост за това бъдещо дете. Да, той знаеше, че така е прието, разбираше, че това само ще подобри неговия имидж и че щом прави нов дом, няма да мине без дете. Но бебето не го интересуваше.

Беше време, когато заспивайки, мислеше за пари, за много хиляди долари и в страха си се сепваше: излиза, че трепейки се цял ден да работи и да хитрува, преди заспиване той няма за какво да помисли, освен за пари. Но парите са много, те вече стигат не само за един негов живот, а той все пак мисли за тях. Какво излиза, че е роб ли? На пари, на големи пари — но е роб?

Сега към манията за пари се прибави и манията към дома — към този апартамент, банята с позлатени кранове и тоалетната чиния със златни инкрустации по седалката. Преди заспиване той мислеше за парите и за цялото това богатство, но колкото и да се опитваше, не можеше да помисли за приятелите, които впрочем той нямаше — имаше прислуга; а за приятеля, станал олигарх, той самият беше прислуга, не можеше да помисли за жена си — той не я обичаше, а просто я нае, за да харчат заедно парите, да си споделят нощем съпружеските нужди, дори да роди, ако се роди някой, пак той го е наел. И никога не мислеше за свой собствен син. Или за дъщеря.

Вячик страдаше от безнадежден, но не много рядък комплекс…

Наблюдавали ли сте някога как малчуган строи пирамида от цветни пластмасови кубчета? Той работи с увлечение, търпеливо, радостно. Ето пирамидата е готова. В най-добрия случай той ще повика майка си, за да й покаже своята работа. Но може и да не я повика.

Той може да погледа пирамидата няколко мига, а после с един замах да срути своята постройка.

Защо ли? Не му е харесала? Той няма да каже така. „Но ти си я построил!“ — „Е, та какво?“

Съзидание и разрушение, доброта и жестокост учудващо се сливат в едно дете, напълно нормално, както ни се струва. При това разрушението е част от съзиданието, макар тук да се крие парадокс. С годините възпитаният или внушен рефлекс ще му позволи да отдели съзиданието от разрушението. Ами ако този рефлекс не е добре затвърден?

Вячик беше сащисан от отказите на Маня. Полов атлет, тъпкач, намерил във всекидневната връзка ефективен начин да се разтоварва, сега се мяташе като — наистина! — свободен вълк единак, затворен в клетка. Връзката с жена напомняше гръмоотвод за неговата странна корейско-украинска порода, за хормоните на Изтока и Запада, кръстосани на луковите плантации в Южна Украйна, а после захвърлени в самотно неуправляемо саморазвитие, което беше намерило такова странно въплъщение.

„Какво трябва да правя сега? — примитивно се питаше Вячик. — Да кръшна?“ Но се сдържаше — сега, колкото и да е странно, това би изглеждало позорно и не за кой да е, а за него самият!

Той правѝ, правѝ свой дом, създаде семейство, нае си жена и то с дете, направи всичко за тях, а сега няма нищо! — той! — нищо! — не става! Каква глупост…

Разсърден, Вячик се мяташе в клетката си, построена от него самия — дори за него самия! — и го изпълваше жестоко желание — да прати по дяволите цялата тази пластмасова пирамида.

И му се иска, но няма сили! И не бива! И той се мята, мята — очите му кървясват, челото и горната част на главата му се изпълват с жестока болка и то такава, че главата му натежава надолу.

Вячик не гледа хората, своите служители, не ходи при приятеля си олигарх, страхува се, че съвсем безпричинно ще го погледне с тежък поглед, който няма никакво отношение към него и ще събуди подозрение. С него се страхува да говори и прислугата му, само ласкателно му се усмихва тази непробиваема, нежелаеща нищо да приема немкиня Елза.

Вячик отива в офиса, хвърля сакото и се изляга на кожения диван. Не помага и фитнес клуба със сауната. През деня — той през деня се изтърсва там — а там има само жени, съпруги на богати мъже — мъжете все пак са на работа, и той изглежда като някакъв безделник, бандит или по-лошо — килър, чиято работа е през нощта, така че денем той спи или се отдава на затворената верига от скъпи удоволствия.

От самотата в клуба — без да се броят хората от охраната, с тях по-добре да не се говори, освен да си припомнят стари вицове, всеки охранител трябваше да бъде почтителен и да не е приказлив — на Вячик му ставаше тежко, физическите натоварвания и изморителната баня и тези преследващи го мисли за парите, и пирамидата от пластмасови кубчета не снемаха напрежението, така че вечер, като си отидеше вкъщи, той хапваше, затваряше се в спалнята и дремеше, докато не го победи несигурният сън.

4

Несигурен сън — какво е това?

Това е, когато не си наясно — спиш ли, или само ти се струва. Струва ти се, че не можеш да заспиш, че сънят не идва, спомняш си изминалия ден или въобще някаква глупост — нещо от това, което ти се е случило, или пък би могло…

Картините на възбуденото въображение, което изобщо не можеше да се умири, да се умори и да утихне, са примесени с фрази или думи, които произнася неизвестно кой, повтаря ги досадно и настойчиво и тези думи изглежда, че нищо не изразяват, но после непременно нещо означават — нещо забравено, обещано някому, но неизпълнено. И изведнъж забелязваш, че очите ти са отворени и намираш в здрача линията, разделяща тавана от стените, отворите за прозорците или облегалките на столовете.

Ти ставаш и бързаш към тоалетната, а после в банята, вглеждаш се в своето непознато лице, отразено от огледалото, бледо — леко подпухнало, хем не се познаваш, хем се познаваш, набързо се измиваш и отиваш в спалнята, надявайки се, че сега всичко ще се оправи и ще се влееш в плавното течение на нощта. Но напразно: спомняш си недовършените работи, думите, казани не така, както би трябвало, и изведнъж ти идва на ум някакво откровение, мисъл, истина — на сутринта, като си спомниш за нея, само ще се усмихнеш — при ярката светлина на утрото тя ще ти се стори смешна, несериозна, просто глупава — но през нощта, в колебливия сън, смесването на забрава и бодърстване, на измама и мнимост могат така да забулят съзнанието, че да ти се стори откровение.

Не една и две нощи прекара Вячик в ужасни сънища, а цял месец или месец и половина и това беше пределът на неговите сили. Разяждан от своя порок, от своята западно-източна плът, където са свързани явно две противоположности, той всяка нощ ставаше, отиваше до вратата на кабинета и унизен натискаше дръжката. Уви, бременната му жена спеше и нищо не чуваше, а дори и да чуеше, не отваряше — не затова се беше преместила в друга стая.

Слабините на единака бяха препълнени, той, налочил се с коняк, сам в празната кухня, се зъбеше и нечуто ходеше из жилището — бос по меките килими, по топлите плочи, по паркетния под, беззвучно отваряше вратите, затваряше ги, търкаляше се на дивана в гостната, безполезно прелистваше гланцовите списания, шумно издишвайки задържалия се в гърдите му въздух, но този шум беше нечут и самотен, както и цялото непонятно за него самия същество.

Веднъж в своите инстинктивни мятания, полуглухият и полусляп единак се спря пред леко притворена забравена врата. За миг острият слух и хищното зрение се върнаха при него. Без да си дава сметка, той влезе в стаята.

На тясно, единично, боядисано бяло легло, лежеше Мася, неговата доведена дъщеря, която той не се решаваше да нарече дъщеря.

Тя спеше със здрав детски сън, малката й фигурка бе покрита с тънко светло одеялце.

Вячик се приближи плътно и помириса момичето като най-истински вълк. Той долови мириса на чистота и детство, но в тези аромати на невинността се прибавяше още един, най-резкият — мирисът, означаващ превръщането на какавидата в пеперуда.

Вълкът стоеше, склонил се над жертвата, леко се поклащаше, изгарящ от желание, после тихо отметна одеялцето. Момичето не се събуди. Вячик се съблече и легна на леглото.

Мася не можеше да закрещи — устата й беше запушена със здрава мъжка длан, тя не можеше да се обърне, защото я притискаше необикновена тежест. Тя се опита да действа с ръце, но какво можеха да направят две тънички слаби вейчици — да одраскат грубата полужълта кора?

Мася усети страх, породен от изненадата, някакво страшно пропадане, навярно нещо такова изпитват хората, когато се случи неочаквано земетресение и подът вкъщи се пречупва надолу, пада в пропаст и всичко в теб се срива, губейки опора — а охка и крещи само човек, на когото са останали сили за това и едва после усеща болката.

Тя не разбираше колко продължи това, но пропастта й се струваше безкрайна, отнемаща целия й кратък живот.

После тежестта се махна. Нещо я освободи, излезе от нея, но тя усещаше предишната тежест и болка.

Струваше й се, че товарът, който я притисна, изтръгна всичките й вътрешности, всичките й тънки чревца и те се сляха в едно кърваво тесто.

Мася крещеше, но вместо вик чуваше само жалко скимтене.

Тя не познаваше своя глас.

Не можеше да разбере дълго ли продължи тази пауза.

Тя лежеше сплескана, смазана, без да усеща върху себе си смачканата запретната риза, нищо не виждаше в тъмнината и нищо не разбираше.

После нещо я вдигна.

В хола ярко светеше и тя видя, че я носи Вячик.

Стана й малко по-леко. Тя разбра, че Вячик й помага.

Въпросът какво се бе случило с нея, още не беше дошъл до ума й, не беше стигнал до нея.

И тя не свързваше мъжа на майка си по никакъв друг начин, освен като късно дошла помощ от възрастните.

Не, още нищо не можеше да разбере.

Не разбираше какво се бе случило с нея — и заради съня, и заради страха, объркал всичките й представи за възможното.

Пастрокът й я носеше леко, внимателно, струваше й се нежно.

Беззвучно премина по коридора, сложи я в празната вана и пусна топлата вода.

Сръчно напълни чаша с вода, извади от аптечката таблетка.

Мася послушно я глътна.

Тя, както и преди, хлипаше, тръпки я обхващаха, обземаше я треска, но топлата вода вършеше своята работа, отпускайки момичето.

И, разбира се, таблетката.

И още нещо: Вячик ласкаво минаваше по нейното тяло с ароматна гъба, минаваше и там, където не беше позволено дори на мама.

Нежно и ласкаво я измиваше.

Мася погледна повърхността на напълнената вода и видя съсиреци от нещо червеникаво, прилично на кръв и непонятна слуз.

Разкъсаните на парчета усещания се превърнаха в знание.

— Това си ти! — изхриптя тя, губейки съзнание и закрещя: — Мамо! Мамо!

Но викът на обезсиленото дете беше слаб, дрезгав и не събуди щастливо спящата майка.

Мася беше сама пред този полугол човек. А той беше нежен и тя нямаше сили да го отблъсне, и нямаше сили да извика по-високо.

Ставаше й някак все едно, сякаш главата й пропадаше в мека тъмнина и беше нужна сила, за да изплува от нея.

А този чичко с черни страшни очи й говореше през сумрака:

— Ти не се плаши! Аз те обичам! Обичам! Обичам!

Той занесе Мася обвита в розова хавлия в нейната стая, сменил чаршафите, я сложи в леглото и докато не заспа, от време на време потръпвайки от страх и широко отваряйки очи, тя виждаше в неясната полутъма непознат чужд силует.

5

Когато се събуди, по-точно когато дойде на себе си, освободила се от потискащата тежест на сънотворното, силуетът се превърна във Вячик, облечен за работа, с костюм, с вратовръзка и в стаята беше светло.

Тя се повдигна, с мъка измъквайки се от главоболието и Вячик се втурна към нея, помагайки й отначало да седне на леглото, после да стане — и бодро, умело, като опитен, обичащ чедото си баща, започна да я облича, давайки й възможност тя да облече само долното си бельо.

След това я заведе да се измие, взе чантата и я изведе на стълбищната площадка.

Мася нямаше сили да се противи, таблетката за възрастни все още я потискаше, правеше тялото й като от памук, нищо не чувстваше, а съзнанието й беше забавено.

Тя би трябвало първо да си облече халатчето, да вземе душ, да си измие зъбите и чак после да целуне майка си, срещнала я на масата за закуска, но сега тя се облече, по-точно подтикнаха я към това, за минутка се отби в тоалетната, там в теснотата си спомни всичко, смръщи се, за да заплаче, но нищо не се получи — погледна в банята, плисна шепа студена вода на лицето си, леко се избърса и застана пред Вячик.

Той я хвана за ръка и я изведе от апартамента.

Не срещнаха никого по пътя докато пресичаха двора и Вячик хващаше такси. Мася не разбираше много къде я водят, все още не беше се разсънила напълно. Зад прозореца на колата се мяркаха някакви къщи, вървяха малко хора. Пролетта прикриваше със своята зеленина градската голота, но все още не беше завладяла всичко докрай: сивотата и влагата и ниското небе с пухкави облаци натрапваха на пролетта спомена за неотдавнашната зима.

Колата спря в някаква глуха улица. Мася излезе след Вячик от колата, дълбоко въздъхна, огледа се и изведнъж позна Останкинската горичка, където бе идвала неведнъж, когато живееха наблизо. Зад дърветата се извисяваше храм, белееха колоните на Шереметиевския дворец, зад него проблясваше езерото, а там далече, по широкия булевард летяха нечути оттук автомобили и нямаше кой да си спомни, че тук, на пътя, неловко опитвайки се да се скрият зад ниския бордюр от куршумите, някога бяха лежали хора — ранени и убити и ето там, неизвестно точно къде, остана неподвижен нейният баща, Альоша, Льоха, Алексей Сергеевич.

Мася се обърна към езерото, към булеварда, където някога е лежал самотен баща й, заплака и се прекръсти.

Вячик се развълнува, без нищо да разбере:

— Църквата ли, та ето я, Машенка! И не плачи, не плачи!

Той я хвана за ръката, помъкна я покрай старите дъбове до първата пейка, сложи я да седне и започна бързешком да говори:

— Аз съм звяр! Негодник! Подлец! Но ти не се измъчвай, разбираш ли? Аз ще те направя принцеса! Ще те изуча и ще направя от теб първокласна дама! Та какво му трябва на човек? Благополучие! Охолство! Спокойствие! Всичко това го имаш, а ще имаш и още повече!

„За какво говори той?“ — помисли си Мася в полудрямка. Но действието на сънотворното бавно преминаваше, както се топи тънкият слой лед на стъклото на прозореца и размазаните силуети, неясните движения стават ясни и отчетливи.

В един случаен миг настъпи пълно отрезвяване — всичко се върна при нея, цялата горчива истина. Тя не пожали себе си. Тя си спомни за светлото момче с божествена фамилия Благой. Как той изнесе доклад в училището и как рецитираше стиховете на древния монах. Как двамата се молеха в храма, където се е венчал Пушкин. Венчал!

А нея как я венчаха! И за какво?

Тя погледна с нови, остарели очи Вячик, своя насилник. Та той е престъпник! Трябва да е в затвора! И какво й говори? Как се обръща езикът му!

А Вячик не спираше, повтаряше по различен начин едно и също.

— Ще ти давам пари, Машенка! Много пари! И винаги, разбираш ли? Ще бъдеш като кукличка! Когато пораснеш, ще те омъжа! За най-знатния, най-красивия и силен момък. Ще ви купя жилище, скъпа кола. Изобщо, това, което се случи — не е беда, разбери го! В някои източни страни — той кратко се засмя, — царе, ханове, шейхове или както там ги наричат, дори са имали специални роби, които да отнемат невинността на бъдещите им жени, на царските невести, разбираш ли? За да не се затрудняват: да заобиколят неприятния момент. Ето и ти! Смятай ме за свой роб, искаш ли? Представи си: аз — собственик на голяма нефтена компания, възрастен, богат — от днес съм твой роб. И не се срамувай! Моли за каквото искаш. И по всяко време! Никога нищо няма да ти откажа!

— Вълшебната лампа на Аладин — промърмори Мася.

— Какво? — изплаши се Вячик.

— Намерила съм вълшебната лампа на Аладин?

Той загря, зарадван се засмя.

— Ето именно! Само ме потъркай с ръчица — той хвана ръката на Маша, притисна я към себе си, — кажи „Тох-тибидох-тибидох“ и ще получиш онова, което искаш.

— Това е от „Старецът Хотабич“.

Той пак не разбра, отново се изплаши:

— Какво?

— „Тох-тибидох“!

— А-а! Е, добре! От която и да е приказка! Съгласна ли си?

Съгласна ли е? Тя? И какъв е този човек? Какъв й е — на нея?

Масините мисли не се движеха, не плуваха, не вървяха, а бяха конвулсивни, все едно неуместно се мърдаха ръцете и краката на счупена кукла.

Мъж на майка й? Баща на второто дете на майка й, което скоро ще се появи? Неин насилник? Как изобщо всичко това може да се съедини заедно? Защо? В името на какви правила и закони?

По време на някаква пауза Вячик стана от пейката, отдалечи се, извади мобилния телефон, каза нещо кратко и рязко на някого и се върна.

Започна отново:

— Нищо няма да ти откажа, момичето ми! Ти ще си кралица! Отначало — малка принцеса, а после — млада кралица! Знаеш ли, мнозина могат само да мечтаят за това!

Мася се обърна към него и попита, макар че не трябваше да пита, а да потвърди:

— Вие престъпник ли сте?

Той скочи. Мигом се промени.

Току-що изглеждаше някак умолително, настояваше, повтаряше своето, но все пак уговаряше, убеждаваше. А сега закрещя:

— Престъпник? Та ти заедно с майка си можеш само за час да изчезнеш! Да се превърнеш в прах! Да се изпариш! Разбра ли? Ще ми е по-евтино да се избавя от вас, отколкото сега да те уговарям!

Той тичаше пред нея — не човек, а някакъв звяр — нали и той самият се нарече звяр — тичаше ситно, късо: пет малки крачки надясно, пет — наляво, но нито крачка напред — все едно му пречи засега някаква стена, може би клетка, в която се е затворил. Но нали в действителност няма клетки. Той също го знае. И крещи, крещи, все едно обраства с козина:

— Какво не ти е ясно? Купих на тебе и майка ти всичко! Дом! Кола! Благополучие! Аз и вас ви купих, всичко на този свят се продава и купува! И майка ти — умна жена, не е глупачка! Тя знаеше, че се продава! Скъпо! Но се продава! И се продаде! С теб като добавка! Само да ми гъкнеш, Машка! Ще изчезнете и двете — за миг! И даже и тримата. Ще си отмъстя и окото ми няма да мигне…

Дъбовата алея беше пуста, но в този миг някой притича към тях от входа.

Мася трепереше: тя си помисли, може би са минувачи, тогава ще се втурне към тях, ще помоли да я защитят и ще избяга заедно с тях.

Но по алеята тичаха двамата охранители на Вячик. Един от тях държеше пакет. Вячик взе пакета, скъса го, извади на пейката онова, което съдържаше. Това беше голям комплект от Макдоналдс: биг макове, затворени чаши с кола и ябълков пай. За двама.

— Мисли! — заповяда Вячик и тръгна към изхода. — Закусвай и отивай на училище! Колата те чака до входа. И знай: не се шегувам!

6

Мася седеше на пейката до разкъсания, раздърпан пакет, от който се беше изсипало недокоснатото съдържание, и се измъчваше от глупав въпрос: мислеше си, какво точно или кой е сомнамбул. Тя знаеше това сравнение — като сомнамбул, тоест нещо подобно на сънно, продължително, с тежки мисли. Но какво е точно — кой е точно? — все пак трябва, трябва! — някак да изглежда, да има форма, съдържание.

Сомнамбул, сомнамбул… Ясно е, че сега тя е като сомнамбул, след тази нощна пропаст, земетресение, срещу което се оказа безсилна, лошо съобразяваше, зле се движеше и дори говореше зле, макар че както е известно, човек може да говори и без да му е ясно нищо. И ето ти — сомнамбул…

Може би сомнамбулът прилича на онова странно същество, което тя беше видяла по телевизията в „Света на животните“ — все едно е слепено от клонки, като истинска клонка и едва-едва се движи като в забавен филм, май се казваше богомолка. Или като смешното австралийско зверче коала — дървесно меченце, което бавно се придвижва с вкопчени лапи, закривени като на монтьор?

Ами тя, тя!… Никак не прилича на коала и съвсем не прилича на богомолка, тя все пак е човек, но всичко у нея се движи бавно, едва-едва, не е наясно какво е това сомнамбул, но тя е точно сомнамбул. Не знае какво да прави, къде да иде, защо…

Изглежда Мася беше навела глава, в крайна сметка за дълго бе клюмнала глава върху гърдите си и може би бе заспала за малко, защото трепкайки и отваряйки очи, видя пред себе си бедна старица.

Тази старица приличаше на артистка, нещо подобно, само че не по лицето, а по дрехите: на главата — лилава демисезонна филцова шапка, на краката — изхабени ботинки, май войнишки. Сакото се натрапваше с неестествения си оранжев цвят — с къси ръкавчета, от които се показват червеникави юмручета и бели, като изрязани от хартия ръчици — такива сака носят работниците по пътищата и яркостта на изкуствения цвят включва и способността вечер да отразява автомобилните светлини. Като карнавален костюм.

Под голямата периферия на лилавата шапка лицето на старата жена почти не се виждаше, криеше се като в сянка, затова беше съвсем невъзможно да се види цветът на очите й — тези очи проблясваха само в дълбочината, обозначаваха ги две, отразяващи утринната светлина огънчета. А носът се подаваше от сянката, огромен патешки нос стърчеше от периферията на шапката и под него плоска и малка уста, като лек щрих, едва незабравен от създателя на това същество. И освен това — две уши — големи, пропорционални на носа, така че вместо лице, бузи, чело, вежди — и каквото още се полага там на всяко лице? — изпод лилавата шапка се показваха патешки нос и две закръглени дебели уши, а и две точици, отразяващи светлината.

Мася веднага нарече старицата Присмехулка, а тя, все едно дочакала да я назоват, напълно в духа на името си, произнесе:

— Какво така, ваше принцесно величество, сте се разпуснали на харчове? Май ви е широко около врата?

— Широко — проговори Мася, без да знае как да се държи и какво да отговори.

— К’во? — попита съчувствено старицата. — Откупиха се с ей тая слама и това ли е всичко? Захвърлиха ли те?

Мася се наежи, нищо не каза.

— Нещо не ми е ясно — не можеше да се спре Присмехулка, — не приличаш на наша, богато си облечена, а пък на бузите ти сълзи като на бедните. Коя ще да си ти, принцеске?

— Стига — разсърди се Мася. Първото впечатление от екстравагантната старица премина, всичко, което можеше да се случи по-нататък, не можеше да е радостно. — Каква принцеска съм аз?

— Добре де — не я жалеше Присмехулка. — Много още ще видиш, височество! Колкото по̀ напредват годините, толкова по-трудно става на женския пол! — И вече в гръб на Маша: — Обърни се! Погледни ме още веднъж! А пък бях красавица, ха-ха! Можеш ли да си представиш?

Мася не издържа, обърна се. Не, усмихна се тя, не може, няма да може. Но не изпита злоба срещу присмехулната старица. Съжали я. Нали наистина това същество някога е могло да изглежда съвсем иначе. И е могло да бъде и младо. Интересно как ли е изглеждала тогава.

— Принцесо! — продължаваше Присмехулка. — А може ли аз това ам-ам? — И показа разхвърляното по пейката богатство на Аладин.

Мася кимна.

Мерцедесът я закара в училище с изключително нахалство. Да пристигнеш нахално — това не е да спреш леко до тротоара, не е да спреш спокойно, вмествайки се в свободно от другите коли място — а голяма скорост, тихи спирачки, защото са качествени, и рязко припряно спиране на сантиметри от стоящата отпред таратайка. А и непременно всички да видят.

Ето така паркира Вячиковият мерцедес с Мася в купето — под носа на Аня Бочкарьова и Льошка Благой. А пред входа изтриваше краката си литераторката Лизуня.

Никой от възрастните не придружаваше Мася, което можеше да бъде някаква случайност, каква ли не, например било е по път на майка й, така че защо да не закарат дъщерята на училище — и всичко изглеждаше неприятно, нескромно, подчертано нахално: карат момичето на училище с мерцедес, пфу! — евтино снобарство. Впрочем Мася имаше друга репутация, така че Анечка веднага се хвърли към нея с разтревожено лице:

— Какво се е случило?

Отзад озадачен стоеше Благой. Пък и Лизуня се тревожеше: дори отвратителният мерцедес не можеше да създаде лошо впечатление, ако познаваш човека. Мася разбра това и целият смут, натрупан през страшната нощ, държан от сънотворното и прохладата на мъгливото останкинско утро, изведнъж се изтръгна от нея в протяжен стон на голям човек.

Лизуня пъргаво дотича от входа, подхвана Мася за ръкава на сакото, взе чантата й с книгите, а тя падаше, падаше, летеше надолу… Сякаш едва сега всичко достигна до нея, всичко я връхлетя и всичко в нея страдаше, плачеше, болеше.

И оскърбеното тяло, и унизената душа, и потъпканото достойнство, събрали се заедно, се сплетоха в един болезнен възел и най-после намериха изход в страшен вой — не детски, а женски, отчаян.

Разбира се, спор няма — съществува женска интуиция! Иначе как да обясним защо изведнъж Лизуня тикна Масината чанта на Благой и му замаха с ръце, погна го към училището, за да отива, да не спира, да не привлича излишно внимание, а на малката слабичка Анечка Бочкарьова заповяда да отиде с Маша вкъщи, да пропуснат един-два часа, а ако се наложи и целия ден, защото Машенка днес не трябва да бъде оставяна сама.

Аня даде на учителката и своята чанта. От другата страна на мерцедеса стоеше гардеробът — шофьорът на Вячик и по съвместителство телохранител — учудваше се, не разбираше, беше готов да ги закара за нула време където кажат.

Но Мася слабо махна с ръка, Лизуня подсили този жест с енергично твърдо махване, в което се четеше не само отрицание на подобна услуга, но и оскърбено достойнство, черната лимузина затръшна врати и изчезна.

Изчезна и Лизуня, благословила ги, двете слабички буболечки, със старчески, кой знае откъде научен знак — дали благословия, дали сбогуване — и те тръгнаха по улицата.

Недалеч от училището имаше градинка, сутрин празна, те седнаха на крайчеца на пейка и Мася като на сигурна и мъдра приятелка разказа на Анечка онова, което й се бе случило.

7

А Маня се събуди от настойчиво тропане.

— Елза, ти ли си? — извика тя със сънен глас.

— Закуската е сложена — отговори другата, — и Вячеслав Кимович ви моли да излезете.

Беше светло, часовникът показваше десет и половина, но Маня не се разбърза, не се упрекна за нищо: тя живееше както й се иска и както може оттогава, откогато взе историческото решение и си каза — стоп, никакви младежки гонитби, никаква прибързаност, ще плува по течението, както природата изисква, това е единственият справедлив ход на живота. А пък е известно, че тя се отличаваше с това, че може да следва приетите решения с прецизност на отличничка.

Като стана, тя не се разбърза, както би направила преди, не изтича до тоалетната и банята, а тръгна за там без да бърза, качествено изпълни всички дейности, включително леко утринно гримиране — не бива погрознялата от бременността жена да се появи пред влиятелния и особен мъж неспретната и неприятна, и някъде след половин час се появи в столовата.

Елза блестеше с немското си умение — масата приличаше на рекламна картичка: салфетчици, скъпи чашки, чайничета, вазички, чинийки, лъжички — господи, боже мой — всичко сияеше, блестеше, беше на място, уютно, комфортно.

До масата, свалил сакото и изнемогвайки от нетърпение, седеше Вячик. Като видя жена си, той не стана — не беше прието при тях, само подложи буза за целувка — бегло я погледна и те, подхвърляйки си нищо неозначаващи реплики, започнаха да закусват.

— Какво днес нещо закъсня? — попита Маня, без да придава особен смисъл на въпроса си.

— Аз вече се наработих — отговори той. — В осем бях в офиса, в девет проведох планьорката, в десет подписах документите. Сутринта закарах Мася на училище — и на учудения въпрос на жена си поясни: — Беше ми по пътя.

После бяха празни приказки. Маня, пийвайки чай, потъваше в себе си, в своето тяло, в своята тайна. Не й беше интересен животът, по-точно беше й интересно в самата нея — тя се вслушваше кога там, вътре в нея нещо ще се помръдне и й се струваше, че всичките си усещания е насочила към това главно занимание — да се вслушва в себе си. Внимание към беззвучна музика. Останалото не беше интересно.

Като ставаше от масата, Вячик каза небрежно:

— Наминах към бижутера. Хареса ми една дрънкулка. Я, премери!

Той постави на масата малка кутийка от синьо кадифе и я побутна по лакирания плот към Маня. Тя като изписка, лениво я взе, все още забавена, отпусната и тутакси щом отвори кутийката, се окопити:

— Господи! Колко ли карата е!

— Много — изкикоти се богатият мъж. — Но можем и повече.

Докато Маня премерваше пръстена, съпровождайки това действие с възклицателни междуметия, Вячик се вглеждаше в Елза, дълбаеше я с поглед и тя под действието на хипнотизиращите зеници пристъпваше от крак на крак, губейки своята неизменна усмивка, но веднага бързичко я опъваше върху лицето си.

Вячик каза:

— Елза, може ли да ни оставиш за минута?

Тя се изчерви, хвърли поглед на Маня, докато стопанката не й кимна разрешително, мигом изчезна, сякаш само това и чакаше, а Вячик каза:

— Маня, какво става с твоята дъщеря?

Средната от Мариите не се развълнува изобщо, без да се откъсва от пръстена, отговори:

— Расте момичето, става девойка, виж гърдите й какви са ягодки?

— Има си хас — мрачно проговори Вячик. — Ягодки-цветенца!

— Нещо безпокои ли те? — вяло попита вече Маня.

— Ах, това ново поколение! — отпаднало проговори Вячик.

— Е, какво, какво? — нетърпеливо проговори Маня.

— Разбираш ли, Мария… — Вячик стана и се приближи до прозореца. Сега не можеше да се види лицето му срещу светлината. — Децата стават много по-рано възрастни, отколкото това беше при нас. Сцени на секс, моля — само включи телевизора. Смениха се ценностите. Сега парите са главното — и аз самият потвърждавам — да, главното са, това е положението. Дори най-малкият комфорт — това са много пари, нали така? Хубаво жилище — а кой би искал лошо? Кола. Почивка. Доктори. Дори учението, ти не просто така ходи в Масиното училище, нали? И ето, децата, които имат всичко, в един прекрасен миг разбират: кога ли ще могат да спечелят всичко това? Пък и ще могат ли изобщо! И им идва на ум да укрепят съществуващото, разбираш ли? На нас, в нашето детство това и през ум не би ни минало. А те го мислят. И още как!

Той се обърна, погледна жена си и каза:

— Днес сутринта Мася ми се натискаше. Разбираш ли? Мъкнеше ме към леглото! Едва се удържах. И не се учудвай, ако тя дойде при теб и ме обвини в най-страшното, в насилие.

— Що за бълнуване? — промърмори Маня, но Вячик я прекъсна:

— Чуй по-нататък! Вече се консултирах с психиатър, той потвърди, като се позова на Фройд. Дъщерите често искат да споделят майчината постеля. Момичетата обичат бащите като свои мъже, разбираш ли? И това е свързано с порастването. Хормоните управляват мозъка.

Той загрижено премина от прозореца до вратата, после, все едно се сепна, се върна. Отново вместо лице Маня видя дълбока сянка.

— А в днешно време синдромът на дядо Фройд е свързан с това, което виждат децата и което се боят да не загубят, разбери. Ти си отличничка. Ето, като че ли Мася е попаднала в тази безизходица. Тя иска да бъде моя жена заедно с тебе и не иска да загуби всичко, което има.

— А какво има тя? — глупаво попита Маня.

Вячик се разсмя.

— Ами всичко наоколо! Всичко, което се вижда и което не се вижда! Примерно — невидимите от нея пари. Обаче предполагаеми — не е трудно човек да се досети!

— Какви ги говориш? — Маня знаеше своето. Тя просто нямаше желание да слуша това. Някаква щуротия. Но той говори за Фройд. А тя знаеше все пак това-онова. Вярно че отношенията между деца и родители си имат своите непонятни странности. Тя беше чела, че момчетата никога не обичат своите бащи, защото ревнуват майките си от тях: майките принадлежат на бащите, а синовете искат да принадлежат на тях. И макар да не могат да изкажат това, да го формулират и дори да го разберат, но подсъзнателно — а значи безпричинно — те изразяват своите чувства в конфликти, в омраза, в спорове и дори в бой с бащите.

А пък момичетата? Тя и за това беше чела. Да, момичетата обичат бащите си. Но нали Вячик не й е баща. Той е пастрок. Впрочем, какъв е той на Мася, не беше ясно на Маня. Мъж на майка й — и това е всичко. Нали той даже не знае как да нарича Мася: Мася или Маша. А „дъще“ — никога. Не е опитвал. Страхува се. И главното, Мася нито веднъж не му позволи да почувства, че тя е негова дъщеря. Нито веднъж не му се поглези, не му каза топла дума, дори мислено не го доближи. Какво ли се е случило?

Може би той е прав и тя се крие? И в това тайнство е израснала и укрепена тази нейна странна ненормалност?

— Какво искаш? — попита Маня мъжа си.

— Нищо — отговори той спокойно, — просто да знаеш за това. Бъди по-внимателна. И ако Маша ме обвини в нещо лошо, опитай се да вземеш решение не с вашите женски сополи, а с ума си, ти можеш, нали си отличничка. В противен случай…

Той взе да тъпче на едно място, тя отново се опита да разгледа лицето му и отново не успя.

— В противен случай всичко може да стане много сериозно. Такава клюка ще постави под удар моя бизнес. А това означава и нашето благополучие — моето и твоето. Няма да имаме пари. Няма да имаме радостите, към които ти, надявам се, си свикнала. И — най-страшното. Нали това е углавно престъпление. По наказателния кодекс. Тук вече не става дума за луксове, а за живот. И аз пред нищо няма да се спра, за да защитя себе си, своето име. И тебе, докато си с мен.

Той бързо пресече стаята и излезе.

8

Успехите не напускаха най-голямата от Мариите и нейния мъж, Николай Михайлович, общо взето доста възрастни хора. Сега вече съвсем определено и двамата постоянно мислеха — каква ти мисъл, обикновени факти — и когато оставаха сами, често обсъждаха, че по-голямата част от живота им бе преминала в равенство за всички и във всичко, че е била празна и сива и може би, поради тази несправедливост, дори обикновена историческа заблуда, сега, на старини им се е усмихнал късметът и те могат да живеят като всички прилични хора от другите страни.

Мапа, която със страх мислеше за времената, когато възрастта й ще бъде сериозна пречка, неочаквано за себе си усвои компютъра и като оставаше вечер, тайно от всички, дори от законното й старче, нахвърля учебник по обща стоматология за зъболекарските институти и факултети, като включи там много от западните списания, които с желание й превеждаха студентчета от разнообразните и многобройни вузове по чужди езици.

Тя плащаше за преводите, наистина скъпернически, но пък веднага и нямаше отърване от гладни хлапетии, което се приемаше добре от нейните млади колеги. Като копираше на купения ксерокс западни статии, тя им помагаше да поддържат формата си. Полека-лека, не без „смазване“, разбира се, банкети, приятели — всички те защитиха кандидатски, а после — и то начело с Мапа — и докторски дисертации, и вече не фирмата, а клиниката „Стоматологика“ се оказа цялата докторска — не в смисъл на лекарската професия, а в смисъл на докторските дисертации.

Самата Мапа пък, както вече стана дума, твърде бързичко приготви учебник, около триста страници, нае издател, посочи къде и какви картинки трябва да се прибавят към текста и когато й дадоха първите, засега пробни разпечатки, за да ги коригира, тя изтръпна от възторг.

С идването на свободния пазар, в столицата бяха създадени множество фирми и представителства на западни фармакологични концерни, включително и специализирани в зъболечението, а тъй като в тези фирми и представителства наемаха и бивши зъболекари, то Мапа, със съдействието на вездесъщия Мосешвили, успя с всички, или почти с всички, да създаде делови контакти, които имаха взаимноизгоден характер: фирмите предоставяха на „Стоматологика“ много западни новости, макар и скъпи, цените сега не спираха никого: цялото стоматологическо сдружение бе ентусиазирано, приложи ги изцяло, то се знае върху пациентите, а „Стоматологика“ стана експериментален център, в който се използваха за първи път тези иновации.

По такъв начин учебникът на Мария Павловна бе запълнен с описания и на новото оборудване, лечебни технологии и препарати — стана сладурански — да си оближеш пръстите.

Когато след размножаването на колите на ксерокс и прочитането на бъдещия учебник от докторите на науките в „Стоматологика“, те заедно се събраха да пият чай в кабинета на президентката и присъдата се оказа сурова, но справедлива.

Незабавно да се отделят средства от общата сметка на клиниката за тиражиране на книгата, докторският състав — отново в научния смисъл на думата — да подпише обръщение до съответната служба в Министерството на здравеопазването, която да одобри книгата за „учебник“, като едновременно с това експертното мнение бъде подписано от специалисти, а списъкът на тези специалисти да се оглавява от две-три стоматологични светила, действителни членове и член-кореспонденти на Академията на медицинските науки, което, с чисто сърце, се наема да организира Мосешвили. Такъв учебник още не е имало!

— Най-галяма мъка — с неизгладим акцент заключи грузинецът, московски пияница, който притежаваше всеобхватни връзки, — това кое чака, вас Марья Пална, така че вие ще трябва малко притесни и пусне напред голям учен. И тогава ще бъде опасно вас изберат академия!

Това заключение на познавача — и частичния собственик — на главните грузински ресторанти в столицата, многоучения и свръхвлиятелен човек, завърши с грандиозен успех. Две академични светила, изпращайки по една неголяма допълнителна глава към учебника, се съгласиха на съавторство, женкарите от Министерството на здравеопазването издадоха бърза и възторжена присъда, клиниката нае двама майстори по професионален пиар, които не само поръчаха тиража, но и изпратиха на всички ректори на стоматологични вузове и декани на аналогични факултети нещо като предложения или предписания, или рекламен текст за срочно и масово придобиване на учебника.

Процентите от този необичаен капитал бяха необикновени. В банално материален смисъл това бяха грошове, особено в сравнение с цените на зъболекарските услуги. А в морален — просто феерични. Този мустакат добродушен грузинец се оказа филантроп от най-висока класа. Вече на банкет в „Арагви“ по случай издаването на учебника, където, разбира се, разпускаха и височайшите съавтори, беше решено да предложат Мария Павловна за член-кореспондент, но не на истинската Академия на науките — това би било прекалено! — а на обществената Академия за медицински изследвания, където трябваше малко да се плати. Което беше направено.

Така че сега начело на „Стоматологика“ беше възрастна жена с открито, предразполагащо лице, голям зъбен хирург, доктор на науките, а сега член-кореспондент на Медицинската академия — иди разбери на коя академия, пък и нима това има значение? Но всичко това не е ала-бала!

Стотици дребни зъболекарски кабинетчета бяха отворени във всеки свободен сутерен! А всички доктори в клиниката — до един! — са доктори на науките!

В „Стоматологика“ се нареди истинска опашка, знатни от всякакъв ранг трошеха телефоните и сега вече Мапа вечер не хитруваше с държавата, вкарвайки чековете във фалшивия касов апарат. Макар и да царстваше все още в същия малък, но уютен кабинет, но царстваше истински: пиеше чай и разговаряше с най-важните пациенти, оперираше само по избор и все си мислеше: благодаря, Господи, че макар и на края на живота всичко се уреди така щастливо.

И академията, и учебникът, и новият тристаен апартамент, макар и далечко, но сега пък тя има нов личен фолксваген с шофьор — още едно преимущество на клиниката.

Привечер тя пътува за вкъщи на този безшумен автомобил с Петя, млад и учтив шофьор, научен да отваря вратата на знаменитата старица и да й носи, ако трябва, тежкия багаж — чантата с документи, а и торбата с плодове — а покрай пътя, макар и не често, но я гледат билбордове с нейния грамаден портрет в бяла престилка и бяла шапчица — съвсем друга снимка, не онази в началото. Текстът на борда рекламира клиниката точно така както трябва в конкурентната борба: лидерът на „Стоматологика“ — автор на учебник, член-кореспондент, а всички лекари са доктори на науките. И всичко — без болка! Тичай, човече, в нашите обятия!

Що се отнася до Николай Михайлович, то и него съдбата не го лиши от радости: системата на влиятелните демократи си го набеляза и включи в състава на редколегията по издаването на архивните документи за сталинските репресии. Тези документи в архива бяха като дърва — цели кубици и с редки изключения, никой преди не беше ги докосвал. Сега те се котираха високо и на заместник-директора на архива — както преди заместник и както преди кандидат на науките — едва му стигаше работното време само за да даде разпореждания, да координира действията на групите от млади хрътки, политически точно ориентирани, а честичко и с чуждестранни паспорти — хора, които с неруска организираност и бързина копираха документите, сортираха ги, коментираха ги сами или наемаха старите специалисти, които с голям интерес откликваха на молбите: за това плащаха добре.

А пък за Николай Михайлович какво да говорим! Съмнителните продажби на ценни документи потънаха в първоначалното минало — сега всичко при него се движи законно и чисто, падна му товар от раменете и той се усеща почти като при стария лозунг — мобилизиран и призван.

Разглеждайки вечер от прозореца на третия етаж заобикалящата го околност и блъскайки се в стените на еднаквите железобетонни типови сгради, чудна работа, Николай Михайлович, човек доста възрастен и склонен към философия, не забелязваше, че неговият поглед е зазидан. Там, в централна Москва той разглеждаше покривите на по-ниските здания, закърпени, нерадостни и те не му пресичаха пространството — можеше да гледа надалече и това го изпълваше с усещане за простор на мисленето, позволяваше му да мечтае, макар и за глупости, смешни, почти детски.

Стените пред новото жилище ограничаваха света. Пред очите му се издигаше бетонен лабиринт. А онова, което беше зад гърба му — благополучното пространство на новото жилище, комфортното съществуване и мисълта за успеха в края на живота — това освобождаваше от всякакъв вид празни мечти.

За какво да мечтае, когато има реален успех?

9

Мася и Анечка седяха на студената пейка в горичката докато не премръзнаха и тогава Анечка предложи да отидат у тях.

— Ако не се изплашиш — прибави Анечка, но Мася пропусна тези думи, може би ги отхвърли. Искаше й се да се подслони някъде на топло и да заспи. А преди това — да вземе душ, на всяка цена душ, цялото й тяло изведнъж й стана противно, струваше й се мръсно, изцапано.

Те тръгнаха бързо, съкращавайки пътя, през някакви пресечки, влязоха в изподраскан вход на стара арбатска къща, където отвратително миришеше на урина и покрай стените имаше празни бутилки от вино. Анечка вървеше отпред, май на третия етаж отключи една врата и те влязоха в коридор, от двете страни на който имаше разтворени врати.

— Това е комуналка — каза Аня, — разселват ни, останахме само ние с мама. Само че ние не искаме да си отиваме от центъра. Но все едно, ще ни изхвърлят.

— Как — учуди се Мася.

— Както поискат! — засмя се Анечка. — Знаеш ли как изхвърлят на улицата котетата помиярчета?

Мася не знаеше. Каза глупаво, неуместно:

— Пък аз мислех, че ти си дъщеря на онзи Бочкарьов. От бирата.

— Глупаче — като голяма я прекъсна Анечка. Те вече бяха в тяхната стая и тя вадеше кърпа, свои чисти пликчета, фланелка, отваряше нова опаковка тоалетен сапун.

Банята действително беше страшна. Някъде в далечината, на пет метра височина светеше лампичка, като далечна и бледа изкуствена звезда, дъното на ваната беше червеникаво от ръждивата вода, а гуменият маркуч на душа пръскаше встрани тънки струйки. Наистина водата течеше силно — може и заради това да е пробит този несигурен маркуч.

Мася остана сама. Сапуниса се с ароматния ягодов сапун — приятен на мирис, познат, но забравен. Такъв сапун имаха с майка си преди, когато Мася беше съвсем мъничка, а Маня преподаваше в училището и те живееха както всички. Само че оттогава — колко време изтече и Мася вече не помнеше кога беше взела в ръце сапунчето с остри ъгли. За главата те имат течен шампоан, за тяло — гел, а ако трябва да измият ръцете си, има сапун — винаги объл или кръгъл, с поразителен, дори нежен, но неестествен мирис.

Тук нямаше шампоани и гелове, пък и въобще си трябваше умение, за да не политнеш в хлъзгавата и противна вана, за да не докоснеш мръсните стени — а пък няма да седнеш на това отвратително червеникаво дъно.

Изглежда Анечка разбираше какво става и стоеше зад вратата. Мася чуваше леките й движения, малки крачки и въздишки.

Ах, колко е мила тази Анечка, колко е добра, нежна, чувствителна! Тя нищо особено не каза в отговор на Масината изповед, само слушаше, дори не се ужаси и това беше най-хубавото, защото Мася и без това беше сломена, а ако на всичко отгоре бяха пригласяли и усилвали болката й, бяха се съгласявали с нейните страдания, изобщо нямаше да й стане по-леко. А Анечка просто притискаше Мася до себе си, крехка, слабичка и се оказа, че тази слабост е по-нужна на Мася отколкото здрава ръка. С цялото си същество Анечка все едно й казваше: „Дръж се, ти си по-силна от мен и физически си по-силна, а представяш ли си, че всичко това можеше да се случи и на мен. Тогава какво?“.

Може би Анечкината крехкост спря Мася от падането. Тя не започна да спира, не, а мислеше за Анечка и я сравняваше със себе си. После я втресе и поиска да се измие — започна да се чеше. И ето сега стоеше под горещата струя, измиваше от себе си ягодовата пяна, вдишваше резкия, но естествен мирис — ягода като ягода — с изплашен поглед оглеждаше страшната черна баня — сякаш дълги години тук не бяха живели хора, а кой знае какви същества; вслушваше се в движенията на Анечка зад вратата.

После се избърса, облече се, отиде в стаята, в която живееха Анечка и майка й. Уютно, но страшно бедно. Мася помисли като възрастен, че вече е отвикнала от това, впрочем в подобна бърлога те никога не бяха живели, а после си помисли, че би останала тук. Сигурно.

Анечка я настани в своето легло, зави я с две одеяла, каза й да поспи, а тя самата отиде някъде до прозореца. Преди това даде на Мася малка кукличка в стара рокличка, като й каза: „Тя успокоява! И носи щастие!“.

Почти веднага Мася потъна в дълбок сън.

Събуди я Анечка. Минаваше три, часовете в училище отдавна бяха свършили.

— Ставай, Маша — каза Анечка, — сега трябва да си отидеш у дома. При майка си.

И взе от изтръпналата й ръка старата простичка кукличка, която носи щастие.

Излязоха навън и Анечка изпрати Мася не до входа, а до прага на апартамента.

Вратата отвори Машината мама Мария.

10

Мася не очакваше това. Мислеше, че ще й отвори Елза, тя ще се съблече, ще отиде в кабинета, където лежи огромната, заприличала на планина мама, ще полегне до нея на широкия диван, ще се притисне, ще заплаче и ще й разкаже всичко, което се бе случило. Както й разказваше за двойките, което отдавна не й се бе случвало, или някакви други неприятни детски истории.

Но Мася от много отдавна не беше получавала двойки. Много отдавна не бяха й се случвали дори и най-малки нищожни неприятности. Тя отвикна да ходи при майка си — така, само размяна на стандартни фрази: „Как са работите?“ — „Нормално, две петици.“ — „Браво! Гладна ли си?“ — но нима така си говореха те някога? Да си спомни дори само онази злопаметна нощ, когато майка й плачеше, просто ридаеше в своята тъжна самота, в безизходицата, в която се бе набутала сама, Мася отиде при нея, те се прегърнаха и заплакаха заедно, но вече с облекчение, защото да плачат двама — това означава да разделят товара на две.

Оттогава минаха две години, почти две! И те съществено се промениха! Мася малко се разстрои, когато майка й обяви, че ще има дете — в нея пропълзя някаква ревност. Но за кратко. Защото след часовете я изпращаше Альоша Благой, рецитираше й стихове и те говореха за дори много сериозни неща. Дори само Григор Нарекаци, славният и мъдър монах колко струва! „Дано не стана облак, а дъжд да не пролея!“ Само това колко е важно! С една дума, Мася имаше свой живот и новото мамино детенце, впрочем още неродено, я засегна някак отстрани, бодна я, но не я засегна, засега рикошира, докато… Но и майка й се промени.

Преди Мася, макар и задочно, знаеше имената на всичките й приятели — колеги от катедрата. Сега майка й наричаше по прякори своите нови приятелки от фитнес клубовете и кафенетата: Рижата, Бандитката, понякога близки до имената — Касюня, а понякога със съвсем странни словосъчетания — „От кол и въже“ или пък — „Във всяко отношение“. Но щом там така е прието — да си дават зад гърба прякори тези нови руски дами, богаташки за чужда сметка, интересно как ли наричат майка й. Гигантката? Планината? Всепотискащата? Или обратно — Маса за удоволствия? Отличничка?

Прекрачила прага и застанала срещу най-скъпата и единствената, Мася изведнъж усети, че между нея и майка й лежи, ако не река, то ручей; ако не пропаст, то пукнатина.

Обаче трябва да я стресне. Като пусна чантата си на пода, Мася каза:

— Мамо, трябва да поговорим…

Излязоха не думи, не молба, а скърцане. И извърна поглед. А какво трябваше да направи?

— Елза! — извика майка й без да се обръща, и без да откъсва поглед от дъщеря си. — Моля, идете в кухнята!

И когато шумът от вратата и бодрото пошляпване отбелязаха придвижването на прислужницата в необходимото направление, тя се обърна, мина в столовата, седна във фотьойла.

— Е?

— Тази нощ — започна Мася и сълзите рукнаха от очите й. — Мамо!

Но майка й не трепна, не се хвърли насреща й, не заплака като нея, за да разделят тежестта на двете.

— Е? — попита сухо. И се усмихна. — Вячеслав Кимович те е изнасилил?

Гореща вълна блъсна Мася. За пръв път някой произнесе тези думи. Злината, която изпита, бе изразена с думи, които тя самата не намираше, а ето, майка й, родната й майка, ги намери.

Като съобразяваше зле, Мася издаде стон, предчувствайки нещо такова, което е невъзможно и да си представиш, тя кимна, а майка й каза:

— Престани да си измисляш! В края на краищата това е неблагодарно! Човекът промени целия ни живот! Живеем охолно! И ти също! Имаш всичко, какво още ти трябва?

— За какво говориш, мамо? — заплака Мася, но това не предизвика у подобната на планина жена никакви чувства.

— На теб никой нищо няма да ти вземе, всичко твое си е твое. Но и ти не ми отнемай мъжа!

— Какво!

Все едно че я удариха. За какво говореше тя? Дъщерята й отнема мъжа, този Вячик? Полудяла ли е? Това е някакво бълнуване, мираж, халюцинация!

А и тази жена дали е майка й? Онази ли голяма, славна отличничка, факирка на компютрите, страдалка, изгубила мъжа си край Останкино в отчаяна битка между доброто и злото?

— Мамо! — в страх и отчаяние занарежда Мася. — Ти ли си това?

— Аз съм, аз — говореше планината човешка плът, като стана, разгъна се, наля чаша вода и я протегна на дъщерята. — Успокой се, това се случва с момичетата, когато растат, ще мине, а сега изпий таблетчица. Ето тази. Тя ще ти помогне да се успокоиш.

Планината от месо, отвратителната грамада в разпуснат, занемарен, макар и скъп халат със златни бродерии, с малка и непропорционална на тялото глава, немислеща, като при измрелите динозаври, върху която бяха останали само случайни черти от някога любимото и единствено същество — се движеше към Маша бавно и затова изглеждаше заплашително.

Мася хвана протегната й чаша, тънка обикновена чаша, от която се пие вода, подскочи към тази твар, която се храни с листа от високо растящи дървета, но от това не по-малко отвратителна и плисна в муцуната й водата.

Искаше да я запрати заедно с чашата.

Но тя беше от тънко стъкло. Можеше да удари в челото тази твар, да се счупи и да я рани. А Мася не понасяше кръв, припадаше само при вида й.

Така че тя просто плисна съдържанието на чашата в лицето на майка си, а чашата от тънко стъкло след миг запрати в стената.

Запрати я с недетска злоба и сила.

Чашата се разби на дребни свистящи парченца, в кашица от разпаднала се стъклария и само дебелите парчета от дъното се разлетяха на едри осколки.

Майка й не закрещя. Просто спря. Стоеше като вцепенена.

В стаята, тихо нареждайки, влезе Елза. Тя си мърмореше под носа, обучена по немски да не се учудва и плаши от нищо.

Тя не се изплаши от лицата на двете най-близки жени — възрастната майка и малката й дъщеря.

Какво ли не се случва в богатите семейства!

Мася се затича към своята стая и се заключи. Падна на леглото и се разрида.

Може би майка й я унижи по-жестоко и от Вячик.

Тя не повярва. Не поиска да се тревожи, да си променя живота, ясно е!

Момичето разбираше това с цялата си неукрепнала душа.

11

Няма нищо по-горчиво от предателството.

На приятел — от приятеля, на любим — от любимата.

Но няма по-непростимо предателство от предателството на възрастния човек към малкия.

1

Отначало Мася лежеше на леглото и плачеше. После сълзите й свършиха, пресъхнаха като тънък ручей.

Усещаше, че в нея стават странни промени. Главата й се избистряше, вместо да е замъглена и да й се приспива. Тялото й се изпълваше със свежест, а може би растеше — кой знае кога става това и как именно идва при децата.

Тя вече не лежеше възнак, а седеше по средата на леглото, облегнала се с гръб на стената и гледаше как зад прозореца настъпва вечерта. Цял ден беше объркана, а привечер изведнъж й се проясни, стана й бодро и ясно — на сърцето и в главата.

В някакъв миг някой й заповяда да стане, да се облече, да вземе от чекмеджето на масата малко пари, тихо да отвори вратата, да си облече якето и да излезе.

Най-малко искаше да види когото и да е, дори и Елза. Не, тя не се боеше нито от Вячик, нито от майка си, просто не й се говореше, нали трябваше да произнесе някакви, макар и празни думи, а устата й не се отваряше, все едно челюстите й се бяха схванали.

Главата й беше ясна, бодра, а зъбите й бяха стиснати, устата суха и нещо я водеше. Някакъв инстинкт.

Напразно се вълнуваше — никой не чу стъпките й у дома, а на стълбата — нямаше кой да чуе. Тя излезе на улицата и заскита безцелно.

Здрачът се сгъсти, превърна се в ранна нощ. Под ботушките й похрупкваше пролетният скреж, уличните лампи осветяваха лицата на малобройните минувачи, за да потънат веднага в скриващата ги тъма.

Маша приближи до университета на Моховая, прехвърли се на Манежа. Празнично светеше, извираше изпод земята стъкленият купол на подземния магазин, но тя мина покрай него, по празната каменна пътечка, покрай която препускаха коли.

Край хотел „Москва“, кой знае защо, се бяха събрали много жени. Отначало тя помисли, че може в хотела да има концертна зала и там шоуто да е свършило, но жените не бързаха за никъде и тя разбра всичко. Към жените се приближаваха коли и някои с достойнство отиваха до тях, говореха за нещо с шофьорите или пътниците зад полуотворените стъкла, после — понякога сядаха и отпътуваха с колата, а понякога се връщаха назад. Всички жени бяха млади, весело възбудени, с игриво настроение, все едно са излезли от ресторанта, някои си подвикваха — шеговито, но прилично.

Мася бавно вървеше зад гърбовете им, опитваше се да разгледа техните лица, но напразно — те не се обръщаха, бяха съсредоточени върху пътното платно, върху мяркащите се автомобили и изпращаха с погледи онези, които прелитаха покрай тях, без да мислят да спират.

Мася за кратко забави крачки и към нея се обърна много елегантна — може би дама, може би девойка — добре облечена, с вкус, светлите кичури на дългите й коси падаха на гърдите.

— Ей, дребната — попита тя с удивително красив и нежен глас, — какво правиш тук? — И без да чуе отговора, добави: — Ти чия си?

— Ничия — проговори Мася.

— Ничия? — учуди се блондинката. — А тук всички са на някого. Няма ничии. Така че върви си у дома! — И се обърна към пътя.

Боже мой! Мася не четеше вестници, освен случайно, и в училище те не говореха помежду си за това, смяташе се за неприлично. И все пак съществуваше някакво сарафанно^[2] детско радио, което пренасяше не най-достойните знания от ухо на ухо и ставаше така, че децата сами научаваха за какво се говори, а то не беше за тях.

Отнякъде, и то много малко, знаеше Мася и за жените, които стоят покрай най-оживените улици, а ето че като ги видя за първи път и изтръпна.

Тези жени бяха нечисти и презирани. Но изглеждаха добре и бяха облечени хубаво. А се държаха оживено, все едно се бяха събрали на празник и всеки миг ще тръгнат натам. Мася някак беше научила, че тези жени вземат долари, смятат своя труд за престижна работа, която в нищо не отстъпва например на търговията, защото търговията невинаги е чисто занимание, а пък те търгуват със своя собственост — с телата си.

Тя потрепери. Опита се да си представи, че е на тяхното място. Но просто не можа, повдигна й се: това е край на всичко… Но се спря, а може би не е край? Може пък наистина за някого да е празник, успех, радост? Какво ли знаеш ти? Твоята беда застига всички, а пък тези като си спомнят за своето начало, вероятно ще се разсмеят?

Мася стигна до паметника на Маркс, седна на студената пейка, настръхна. Мислеше.

Мислеше какви са отношенията между мъжете и жените? Е, да, появяват се деца, продължението на човечеството, семейство.

Ами това — жените до бордюра? То какво ли означава? Защо трябва да търгуват със себе си? От глад ли, от какво?

И всичко, което се случи с нея — за какво, защо, по каква причина? На кого е нужно? На Вячик ли? Ами тя? Тя каква е за него? Никоя? Слабо птиче пред хищен гарван? Зайче пред вълк единак?

Но нали не са животни! Нито той, този Вячик е вълк, нито тя е зайче, а са хора!

А хората, дори и най-малките, имат достойнство. Свобода! Права най-накрая: нима не е право и свобода да живееш винаги и навсякъде с чувство за безопасност?

А пък Мася направо я стъпкаха! Взеха и я стъпкаха, все едно е безгласно цветче или беззащитно пиленце. И тя си няма нищичко — нито сили, за да се защити, нито майка, за да се скрие зад нея.

Тя е сама.

Мася тихо заплака. Изглеждаше й, че няма никой тук, в тази горичка, много централна, а пък кой знае защо лошо осветена. Но мъжки глас зад гърба й попита:

— Момиче! Ти защо плачеш?

И нечия чужда длан легна върху плещите й.

Мася скочи и хукна настрани. След това се обърна. В тъмнината стоеше военен — проблясваше пагон, неясно беше що за човек е, може би милиционер?

Но някак той неприятно си сложи ръката. И не на рамото, а на гърба й. Впрочем какво ли хубаво можеше да очаква Мася в този ден и час, и то от чужд човек?

Тя мълчешком побягна към метрото — станция „Площад на революцията“.

2

Мася знаеше, че това е сложна станция, така че се наложи да постои пред схемата, за да реши с какво и как да пътува, за да стигне до баба си.

След това вървя по дълги подземни преходи, вглеждаше се в лицата на срещнатите хора, без да се учудва на техните изражения — просто регистрираше онова, което виждаше.

Повечето от пътниците крачеха с равнодушни или уморени маски. Радостни бяха само блажено пийналите и подпийналите — и старци, и млади. Момчетата се отличаваха от възрастните с високите си гласове. Пееха или просто безсмислено крещяха. Пийнали старци се виждаха по-рядко, изглежда си стояха по домовете и не се мотаеха много из метрото след „топлите срещи“. Но онези, които срещаше, не изглеждаха равнодушни и това бе интересното. Пияна тъпота върху лицето — ако много е пил; добродушие — ако е просто развеселен; радостно удоволствие — ако само си е пийнал. А трезвите бяха равнодушни.

Мася си помисли, че трезвите извършват някаква несправедливост, а може би лъжат. Пияните просто си живеят. Излиза, че пияните са по-честни.

Навигаторът, разположен някъде дълбоко във всеки от нас, водеше Мася към баба й, Мария Павловна, но макар че беше ходила в нейния нов апартамент и то неведнъж, нея винаги, заедно с големите, я караше кола. Тя дори не знаеше адреса. Помнеше блока, също и етажа, защото тази тема понякога се промъкваше в разговорите на предците.

Обаче когато слезе на последната станция на метрото, не позна нищо наоколо. А се и стъмни. Мася все пак тръгна към сградите и почти веднага разбра, че напразно е пътувала през целия град.

Блоковете, които денем все по нещо се различаваха, в началото на нощта съвсем си приличаха. Разбира се, отличаваха се по височината, различно бяха разположени един към друг, но във всички тези подробности трябваше да се ориентираш, а Мася не се ориентираше.

Тя вървеше по тротоара, пресичаше пусти пътечки, вървеше, както й се струваше, направо, но след всеки железобетонен блок, сигурно чистичък и новичък в слънчев ден, а сега приличен на черна кутия, изпъстрена с разноцветните светлинки на прозорците, се издигаше друга такава кутия, а след нея поглеждаше още една, и още една…

Мася разбра, че съвсем, съвсем мъничко се е загубила. Преди да се върне обратно, спря. Чула зад гърба си крачки, веднага се обърна.

Пред нея стояха трима, според фигурите им — момчета, но ръстът им беше примерно на десетокласници, ако могат да се приведат силуети към училищен знаменател.

Мася пъхна ръце в джобовете на якето, този жест и неговото обяснение тя отдавна беше приготвила, още в своите безгрижни дни — за всеки случай, но какви ли случаи имаше тя преди: през деня в центъра е безопасно, пък и тя почти никога не ходеше сама, а вечер дори и да излизаше, то беше с Вячик и майка си, а това означаваше с мерцедеса и с охранителя зад волана.

— Загуби ли се, малката? — попита с невинен глас онзи, който беше отляво на Мася. — Изглеждаш ми не от тука, а дошла от самите булеварди?

— Тукашна съм! — отговори Мася. — Ей от този блок, разхождам кучето, сега ще дотича, така че по-добре се отдалечете, имам булдог.

— Добре де — пискливо се изкикоти другият. — Ние вървим след теб вече трета пряка. Загуби ли се?

— Вървете си — каза Мася приготвените отпреди думи. — В ръката си държа шило.

— От него много боли — като гримасничеше каза онзи в средата. — Затова нека да е с добро. Виждаш, че сме трима. Не е толкова трудно. Виж, ако бяхме десет човека, тогава е друго нещо.

— Опитайте! — твърдо каза Мася и изглежда тази нейна твърдост подейства. Трите момчета тъпчеха пред нея, на думи се заканваха, но не мръдваха.

И все пак те се решиха. Онзи, който беше вляво и пръв я заговори, се хвърли към Мася и я хвана за ръкава. За да се брани, тя извади ръката, която беше в джоба й, и го удари с юмрук, май в ухото — а знае се как запищяват ушите след удар и момчето леко извика, но другите се втурнаха напред. Двете й ръце бяха извити назад, гърбът я заболя и Мася се разкрещя с всички сили. Но улицата беше пуста, хлапетиите познаваха своята околност, а момичето беше прекалено леко. Те я хванаха от двете страни и побягнаха.

Мъкнеха я някъде встрани, в тъмнината, сега вече съвсем черна и Мася си помисли, че всичко, което се случи с нея у дома, е само началото на някаква голяма беда.

Носеха я във въздуха с гърба напред двама смахнати, малко по-големи от нея, а третият свободен тичаше пред нея. И тримата дишаха уморено, тежко — или не бяха добри в тичането, или предчувствието за греха ги разгонваше и разпалваше до краен предел техните вътрешности.

Онези, които я мъкнеха, спряха рязко и изведнъж, а третият се затича към Мася и тя не сбърка, с двата крака го удари ниско под корема, изглежда в самите слабини и той мълчаливо се свлече, дори не можа да извика.

Тогава левият хвана Мася за полата, намери чорапогащника и силно го дръпна. Той еластично се опъна, противеше се, но дърпането бе твърде силно и чорапогащникът се скъса. А пликчетата бяха на Анечка, нали след душа тя се преоблече в нейно бельо и, разбира се, бяха носени, излинели и с леко пращене се скъсаха, дори парче тъкан остана в ръката на момчето.

Изглежда, че не беше свикнал с всичко това, той се спря, задържа ръка пред лицето на Мася и тя като подгонено зверче се впи в китката му. Момчето изрева, пусна ръката на Мася, тя не се наведе, не побутна, а с цялата си лека маса се хвърли към третия и в тъмнината той се обърка, изпусна я, като псуваше. Мася като дива котка се затича презглава напред в тъмнината.

Тя нищо не усещаше, нищо не виждаше и по цялата логика на здравия разум трябваше да се спъне, да падне, да се удари в тъмнината в някакви кубове, които се мяркаха край нея. Но изглежда страхът дава на хората котешко зрение в тъмнината, включва всички невидими радари на неговото същество, за да види препятствието и да го прескочи, да стъпи на буца пръст, но да не си изкълчи крака, да заобиколи мястото, където може да има тежък предмет.

Тя изскочи от пущинака или от строителната площадка, където я бяха завлекли момчетата — нима можеше да разбере къде се е озовала? — дотича до слабо осветен проход и се вмъкна в първия жилищен вход.

Разбира се, тук нямаше никакви портиери или дежурни, макар по всичко да личеше, че блокът е нов, но бе осветен доста странно, лампите светеха някъде на третия етаж и тя на един дъх излетя дотам.

На площадката имаше четири врати. До всяка — копче на звънец. Тя натисна едно. В дълбочината на апартамента нещо бавно зашумя. Душата на Мася се разкъсваше: „По-бързо! По-бързо!“. И тя натисна друго копче. След това трето и четвърто.

3

Зад първата врата се чу женски старчески глас:

— Кой е?

Мася извика:

— Имате ли телефон?

— Нямаме телефони, защо?

Но тя вече не слушаше. Викаше във втората врата, която едва се поотвори, придържана от верижка:

— Отворете! Помогнете ми! Гонят ме!

Без всякакви обяснения вратата се затръшна. Третата врата също се полуотвори малко и писклив женски глас отговори от името на всички:

— Тичат тук всякакви! Не ни дават да спим! Кой ли пък иска да се набърква във вашите работи! Няма спокойствие от вас!

В цепнатината се мярна не око, а само отражението на лампичката на стълбищната площадка — малка точица, блеснала в тъмнината.

Само четвъртата врата се отвори широко. На прага стоеше мутра в черна тениска, сигурно около четиридесетгодишен, плешив, но със заоблена брада, все едно главата му беше се преобърнала и пищната растителност, която трябваше да е над челото, се беше преместила под брадата.

Той не беше равнодушен, тази мутра… Мускулите му играеха, по бузите му бе избила руменина, явно този мъж беше леко на градус и смеейки се казваше:

— Хайде, влез, момиче, ако ти стиска! Влез де!

— Чичко — наивно, с последни сили се помоли Мася, — там три момчета…

Не й достигнаха сили да каже какво се бе случило, да обясни разбрано каква помощ й е необходима.

— Това какво е — въздъхна мъжът и мръдна с могъщите си рамене, — дискретна покана? — И кимна с глава, показа с поглед към Масините крака.

Тя погледна и зави… На единия й крак, омотал се около ципа на ботушките, висеше скъсаният чорапогащник.

Мася мълчаливо се хвърли напред. Блокът беше висок и тя тичаше по стълбите, като ту потъваше в тъмнина, ту изтичваше на светло — после се оказа на последната площадка, по-точно площадчица. Тук нямаше апартаменти, а само стълба, стръмно водеща към покрива: тънки метални пръти, а над тях, обкован с желязо затворен люк.

За секунда Мася се спря. После се качи на стълбата и бутна люка. Той поддаде. Тя се изкачи по-високо и с гърба си отмести лекия капак. Затвори го след себе си, огледа се. Далечна отразена светлина показваше ниския таван, но главното — вратата, отворена към покрива.

Внимателно напипвайки пътя, тя излезе, огледа се. Покривът беше плосък, не беше опасен, но по края нямаше никаква ограда. И отдясно, и отляво се извисяваха също такива блокове, и отново разноцветно осветени прозорци като илюминатори на огромни кораби, стоящи един до друг под различен ъгъл, с огромните си плоскости, които продължаваха встрани.

Най-после Мася въздъхна облекчено, наведе се и свали от краката онова, което беше останало от пликчетата и което така унищожително разглеждаше брадатата мутра. Поиска й се да хвърли това парцаливо парче от покрива, но се сдържа, пъхна го в джоба на якето. Отдолу подухваше, тя се огледа и като намери издатина на края на покрива, приседна на нея.

Отначало се вслушваше — очакваше гласове, очакваше да чуе крачките на онези момчета, нейните преследвачи, но беше тихо и тя разбра, че те не бяха се решили да влязат в блока. Може би я чакат долу, така че трябва да потърпи, да поседи тук. Въздъхна още малко, успокоявайки се: колко ли?

Изобщо какво става наоколо? Какво стана с нея? За какво и защо я гонят както ловци зайче? На кого изведнъж така е притрябвала?

Едва вчера вечерта тя си легна като малко и наивно момиченце, а сега? Коя е тя? И защо изведнъж така несправедливо се обърна съдбата й? За какви грехове?

На Мася изведнъж й хрумна някаква не нейна, а чужда и много сериозна мисъл: ами ако аз плащам за чужди грехове? Дали не плащам чужда сметка? Някой мой близък много е съгрешил, а са избрали мен за разплата, за да бъде още по-болезнено за този, който е грешен…

Мама? Мася отхвърли тази мисъл: какво толкова е направила тя? Баба й? Тя пък какво общо има? Разбира се, Вячик, той е виновен за всичко, но какво наказание е това за него? Пък и този човек, този Вячик, маминият мъж, е чужд човек. Не човек, а вълк.

Случилото се вчера отново се стовари върху Мася, отново избликнаха сълзите й, тя заплака, без да се сдържа: тук, на покрива нямаше съвсем никой и никой не й пречеше направо под небето да си повтаря едно и също: „За какво, Господи? За какво?“.

А небето над нея беше странно.

Долу на земята беше сравнително спокойно, само редки и слаби пориви на вятъра достигаха покрива на блока — колко ли е висок, шестнадесет, осемнадесет етажа?

Затова пък под небето ставаше нещо невероятно и никога невиждано: облаците на няколко етажа, един слой върху друг, се носеха над нея. Рядко, когато и трите слоя се разкъсваха, в Мася се вперваше бледото око на пълната луна и на нея й се струваше, че някой я гледа в упор с това странно премрежено око.

После изведнъж всичко се затваряше, натрупваше се слой върху слой бързо, беззвучно, тайнствено, а после небесата отново се разтваряха и отново се затваряха.

Все едно нечиста сила се мяташе там, над Масината глава и не знаеше как да постъпи, какво да направи, за да замете нечии мръсни следи. И с изпокъсаните парцаливи облаци да скрие Мася от далечен поглед, да скрие и нея, и нещастието й, за да не може далечното око да разгледа всичко, което се бе случило и да възстанови нарушената справедливост.

Мася отново заплака: каква справедливост! И как може нещо да се възстанови? Как да се върне и да изтрие от съзнанието и паметта си оскърблението над нея?

Не се знае има ли справедливост на небесата. Съществува ли небесно възмездие? Как и кога са наказвани за делата си всякакви грешници? Но нея какво я засяга това? Няма да й върнеш вчерашната Мася. Не можеш да върнеш сама себе си! И никой не може да й помогне! Никакво наказание.

Има едно: да накаже всички. Да избяга от всички.

Тя като същински сомнамбул стана от издатината и се приближи до края на покрива.

Мася беше измръзнала, краката й се бяха вкочанили и крачеше неуверено. Впрочем, всичко у нея беше неуверено — и крачките, и смътните, също изстинали мисли, и очите, гледащи стоманенобетонните блокове, в които един след друг гаснеха цветните топли прозорци, както сигурно гасне надеждата.

Момичето опасно се приближи до края на покрива и гледаше встрани и надолу с изстинал и замъглен поглед.

Само да викнеше сега някой в желанието си да я спре, да плесне с ръце, за да й привлече вниманието, тя, изплашена от вика, би трепнала и би направила крачка напред, за да се освободи от всичко, което стана, при това въздъхвайки с облекчение.

Но, слава богу, нямаше никой. Никой не я повика.

Тя постоя на края на покрива, погледа наоколо, погледна още веднъж и надолу, към страшното подножие на високия блок, възстанови дишането си и тръгна назад.

4

Започваше да се разсъмва, Маша слезе долу. Внимателно слизаше от покрива, страхувайки се да не вдигне шум, да не изтропа с ботушките, все едно е някаква крадла, макар че можеше да слезе с асансьора — той работеше, леко бучеше докато се изкачваше нагоре, когато Мася натисна копчето, за да провери дали работи.

Но все пак слезе пешком — от страх, който сега беше безполезен. Онези момчета няма да стоят до сутринта във входа. Така беше: тя излезе на пустата, просторна, тиха улица. Нямаше жива душа…

Къде да отиде? От коя посока бягаше тя, а отначало вървеше? Както и през нощта нямаше кого да попита: нямаше никой.

Тя тръгна, както й се стори в правилната посока, мина няколко приличащи си блока, но не еднакви и отново разбра: загубила се е. Само че не се разтревожи — ранното ниско слънце осветяваше къщите и макар сега прозорците да не светеха, белите железобетонни стени, които се отразяваха една в друга, превръщаха студения лабиринт в ярък град.

Мася се спря. Стоеше пред блок, който приличаше на бабиния. Същите сини цветове под покрива, впрочем под ъгъл с него имаше негов абсолютен двойник — но тя знаеше, усещаше, че този е бабиният. Този, който е пред нея. И все пак колко пъти тя греша! Ако позвъни на чужди хора толкова рано, кой знае какви думи ще чуе отново?

И въпреки това влезе във входа, който й се стори верният, качи се на третия етаж, натисна звънеца. Колко ли е сега часът?

Зад вратата беше тихо, май все пак е сбъркала и Мася се обърна, за да си тръгне, но неочаквано вратата се разтвори и момичето едва позна баба си. Впрочем, дали я беше виждала някога само по нощница и кърпа, прикрила ролките, неумита и неспретната, раздърпана и на всичко отгоре уплашена?

— Господи! — изохка тя. — Маша! Момичето ми! Какво се е случило?

А Маша беше измръзнала и опустошена. Нещо трябваше да каже и да обясни, но нямаше думи. И сълзи нямаше. Тя стоеше като загубило се, случайно, непознато на тази старица момиче и не й се искаше да говори, да обяснява, да се оправдава.

Тя стоеше и мълчеше. Стоеше. Гледаше празно, без учудване, с поглед, изпълнен с недетска умора и мъка и тогава Мапа, усещайки лошото, се хвърли към нея през прага, сграбчи я, прегърна я, притисна я към себе си и отпускайки се тежко на колене, зашепна:

— Какво се случи? Какво се случи?

Сякаш за известно време разумът, опитността, готовността да действа напуснаха зъбния хирург и възрастната жена. Удряше се в малката затворена врата, не намираше отклик и за минута припадна, безсилна. Но веднага скочи, разбрала, че сега няма да има никакъв отговор, хвана Мася за раменете, вкара я вкъщи, после в банята, почувствала, с женската си същност разбрала колко е измръзнало, изстинало момичето и като пусна водата, започна да я разсъблича като мъничка. Нищо не каза, като не видя пликчета, сложи Мася във водата, наля половин флакон течност, която става на пяна, нареди й да не се заключва и излезе, като взе дрешките на внучката си.

5

Първите действия на Мария Павловна бяха просто механични. Тя се втурна в спалнята и започна да прехвърля своите неща: какво може да даде на Мася? Събуди се историкът, дрезгаво попита колко е часът, но Мапа му каза да не се безпокои и да продължава да спи. Взела наръч бельо, тя тихо излезе.

В хола разположи парцалите на креслото, всичко беше безкрайно голямо и неподходящо, най-накрая й дойде на ум, че на техния етаж има семейство, в което има почти същата девойка като Мася. Малко по-голяма.

Тутакси се спря. Да помолиш за палто — може, за рокля — също, но — гащи? Колко ли всякакви подозрения ще се появят, макар че тези съседи никога не бяха виждали Мася.

Отиде в кухнята и взе игла с конец и ножици. Неумело скъси в талията свои огромен размер гащи, като измъкна и върза на възел ластика. Отдолу ги подкъси с ножицата, подши ги как да е с едри бодове. Бдително огледа всичко, дори го помириса. След това взе мобилния телефон.

Да, този район не беше изцяло телефонизиран, а избирателно, дадоха номера и поставиха апарати на онези, които бяха по-пъргави, пробивни и паралии: нито едното, нито второто, нито третото липсваха на Мапа — всички плащания бяха извършени и ето го телефонът на масата — новичък, немски „Сименс“. Засега не е включен, но това не е беда, Мария Павловна, авторитетна специалистка и достойна стопанка имаше мобилен и тя се обади по него.

Звънеше на дъщеря си Маня, макар да знаеше, че толкова рано няма да я събуди. Но нали е изчезнала дъщеря й, може ли да спи? Сигурно телефонът ще вдигне Вячик. Така и стана.

— Слушам — спокоен сънлив глас.

— Вячеслав Кимович! Какво става с Маша? Къде е тя? Какво става? — с приглушен глас, за да не стигне до ушите на мъжа й, занарежда настъпателно Мария Павловна.

— А какво да става? — учуди се онзи. — Нищо. Спи си в стаята. После ще отиде на училище.

— Спи? — разяри се Мапа. — А вкъщи ли е?

— А къде да бъде?

— Събудете голямата — повелително каза Мапа. — Дайте ми майка й!

— Много искате, уважаема Мария Павловна — каза той, като се изкикоти, — позвънете й в дванайсет часа.

Кой знае защо Мапа се сдържа и не каза, че внучката й е при нея. Някакво изгарящо изискване: мълчи, не казвай, не изваждай каквото знаеш, а какво пък знаеш?

Щом лъже, значи е виновен, Мария Павловна добре знаеше тази обикновена истина, преминала през времена и пространства. И спокойствието на Вячик е прекалено лъжливо и подозрително.

Хората котка загубят и вдигат паника. А тук момиче не си е нощувало у дома!

Но все пак има противоречие. С Мася са се погаврили, ясно е. Но защо тя дотича при нея? Толкова далече от дома, от центъра? Може би е попаднала в неподходяща компания? Но това беше изключено, нали Машенка живееше в ограничено пространство — слава богу, тя беше скромна, нямаше съмнителни приятели и времето й изцяло беше под контрола на семейството: сутрин — училище — у дома с уроците — сън — отново утро и училище. Мася е послушно дете, курдисано на една-единствена нота, тя дори прилича на курдисана кукла — никакви капризи, никакви особени самоизяви: мамина дъщеря.

Мапа се попита: а защо така лесно реши, стара глупачке? Защо така реши, че с Мася са се погаврили?

Господи! Боже мой! Та това е катастрофа! Престъпление! Углавно престъпление! Не гащи трябва да правиш, а да звъниш в милицията, в криминалния отдел, или където трябва! Какво седиш, какво се туткаш? Върви при момичето, поне я успокой!

Като едва сдържаше риданията си, тресейки телеса и кривейки устни като лелка, закъсняваща за влака, Мария Павловна хукна към банята.

Мася седеше до очите в пяна, а от тези очи се търкаляха топящите се сълзи. Бабата се отпусна на колене, прегърна момичето през раменете и се разрида, нареждаше като на погребение.

— Кой! Кой! — не питаше, а възклицаваше тя, но Мася не отговаряше. В топлата, дори гореща вана, тя трепереше от студ, а баба й я мачкаше за раменете, ридаеше и отново викаше, без да чака отговор:

— Кой! Кой!

И Мася изплака, изстена, изпусна се:

— Вячик!

Баба й се отдръпна, закрила с длан уста.

Беше глупаво, безсмислено и жестоко да я пита отново.

И всичко съвпада!

Затова е толкова спокоен, този негодник! Той знае, че момичето не си е вкъщи! Но — гащите? Какво означава това? Как е станало? Къде?

И къде е тази спяща царкиня — отличничката?

Къде, къде, къде?

6

Първото, което Мапа реши за правилно, е да спаси внучката си от празния интерес на дядо й: какво могат в такава ситуация мъжете, при това престарелите? И затова извика своя фолксваген — шофьорът живееше в този район, специално така го бяха подбрали — за икономия на време и на бензин — бързо се приведе в необходимия вид и вече готова за общуване на всякакво ниво, само сакото не беше облякла, тръгна към банята да изтрива и облича Маша.

После те пътуваха към центъра и шефката без умора припираше своя млад шофьор: искаше й се да завари у дома не само дъщеря си, но и Вячик. Беше безсмислено и невнимателно да говори с Мася за станалото. Първо, пречеше ненужният свидетел и второ, веднага щом тръгнаха, Мася, омаломощена, тутакси здраво заспа.

Уви, Вячик не беше вчерашен и го нямаше у дома. Затова пък планината от плът, някога бившата дъщеря, макар и с неудачна съдба, но все пак с нежна душевна нагласа, седеше на масата в гостната и пиеше чай, заобиколена от голям избор на сладки — в кутийки, панички, подносчета. Пиеше, изглежда, не първата чашка, беше потна, върху челото й сияеше неизтрит влажен бисер и от сутринта имаше твърде уморен вид от нощната работа, вероятно от подготовката на своя плод за появяването му на бял свят.

Мапа мислеше, че дъщеря й ще я посрещне разтревожена, ще я засипе с дъжд от въпроси, но Маня дори не стана от масата, само попита дъщеря си:

— Ще ходиш ли на училище?

Като че ли можеше и да не отиде и Мапа усети в самата постановка на въпроса отразеното смущение, тревога, неизвестност.

Мася кимна.

— Тогава върви се приготви — каза Маня твърдо и някак спокойно, а с поглед показа на майка си масата.

Двайсетина минути, докато Мася се движеше от своята стая до банята и обратно и отново по същия маршрут, докато тихо не затвори вратата след себе си, жените мълчаха. Само дето си разменяха междуметия. Единственото нарушение на тази тишина беше от Маня, която помоли минаващата покрай тях Елза:

— Изпратете момичето до училище. Ако откаже, просто вървете след нея. Докато не влезе във входа.

Това беше казано тихо, уморено, но уверено и твърдо.

Най-после те останаха само двете.

През двайсетте минути, в които седяха и мълчаха, Мапа измисляше един след друг варианти на разговора. От вик, от психологична атака върху дъщеря си, изпотена тук, до полираната луксозна маса със сладки и чайове — до сълзите, до собствения си вой — боже мой, какво нещастие се случи с момичето!

Майката разглеждаше своята възрастна дъщеря и не можеше да я познае.

Не, не, работата не беше във външността. Външно Маня наистина беше неузнаваема: кафяви тъмни петна на бузите, набръчкано чело, раздърпаност и странна отпуснатост — всичко това се обяснява с нейното положение, макар че когато носеше Мася — беше прекрасна: изпълнена с радост пъпка. Но нали дори при най-решителни промени в човека остава нещо предишно, основно. Животът може да те върти ту тъй, ту инак, но сигурно Господ ни снабдява с някакъв вътрешен фундамент и пред паяжината на времето и изпитанията във възрастния, дори стар човек, може при внимателен и добронамерен поглед да се забележи детето, щастливо, с нищо непомрачено, с искреност и чистота, ненакърнени от никакво зло. А в Маня нямаше нищо! Не просветваше нищо добро и детско!

Майката вътрешно се ужаси. И обвини себе си: ти си виновна! Пък и познаваш ли своята дъщеря? Къде беше, ти стара жено, в дните й на изпитания? Мъкнеше мрежи с продукти от своята стоматологична щедрост. Но нима можеш с това да минеш, да се откупиш, да се оправдаеш? Освен това: ти, престаряла Мапа, както на всички им се струваше, със своя успешен пример все едно упрекваше дъщеря си, тогава вярна — вярна! — на своя първи мъж, Льоха! Избрала трънливия път на бедността, съграден от паметта, от любовта.

Тя беше силна, нейната Манечка, Мария Николаевна, а нейната стара майка въртеше опашка, демонстрираше своите частнособственически постижения, подхвърляше долари и — какво! — дъщерята й повярва! Повярва, че трябва да се живее по нов начин, в края на краищата животът ни се дава само веднъж, като твърдеше някога забравеният Николай Островски.

„Животът се дава само веднъж и трябва да го изживееш така, че да не ти бъде мъчително срамно за безцелно изживените години!“ Май така звучеше това, ако не й изменя остарялата памет — силно и чисто.

Но скотският поврат на съдбата префасонира тази чистота за своите цели. Цинично. Старият девиз, прочетен поновому означава — живей и не се лишавай от нищо. Хващай отлитащия ден за пищната щраусова опашка, иначе ще я хванат други — нали не на всички, съвсем не на всички се пада такава щастлива фортуна: да хванеш макар и едно пъстро перце от днешната радост — пари, благополучие, успех, приличащ на рядка печалба в казиното.

Всичко това прелетя за секунди в структурите на сивото й вещество и Мапа, вместо да нападне променилата се, почти непозната своя дъщеря, изведнъж заплака и безпомощно попита:

— Какво става с теб, дъще?

— Ами с теб, мамо? — отговори планината от плът, но не заплака.

7

Майката и дъщерята, две големи жени, все едно се срещнаха след дълги години раздяла и се оказа, че и двете живееха в изолирани концлагери, заградени с достатъчно бодлива тел, макар и разположени в толкова близко съседство, че често се виждаха една с друга и почти всичко знаеха за себе си.

Почти, но не всичко. И сега двете плуваха една в друга. Нищо, никаква тел не ги разделяше — те говореха, говореха, говореха…

Дъщерята каза с безцветен, без интонация глас:

— Всичко, което се случи, е чудовищно, мамо. И главното чудовище съм аз. Наговорих на Мася, че не й вярвам това да се е случило, а самата не само вярвам, но знам със сигурност. Не пощадих момичето… Каква майка съм? А ето че отново съм на път, искам да стана майка на още едно човече… Какъв смисъл има?

След пауза продължи:

— Та така. Случилото се е случило. И всички сме в капана. Ние с Мася нямаме свое жилище. Само това. Разводът ни заплашва с обикновеното: да нямаме дом, защото старият апартамент е продаден, а няма да разрешат да бъде делено това огромно луксозно жилище — в съда той бързо ще докаже, че нямам право върху него. Да се преместим при вас? Не искам! Пък и на теб не ти трябва. По-нататък. Обвинение за изнасилване на малолетна — чисто престъпление. Но сега може всичко да се купи, да се преобърне. Той пред нищо няма да се спре. Той е страшен, мамо, ако сериозно бъде засегнат. Той има толкова пари, че няма да го осъдят, мамо! Ще се измъкне! Най-после помисли за позора. Него не го и засяга! А Мася — ще живее с това! Представи си да разберат в училище? Ще й остане петно за цял живот! Като гербова марка ще й се лепне завинаги, до дълбока старост! Най-накрая, няма да скрия, ние живеем в конкретни условия и конкретни обстоятелства. Аз вече свикнах на този живот. Обратно към бедността — благодаря! Не искам! Бързо се свиква с хубавото, а аз какво — да не съм по-лоша от другите? И аз свикнах! Най-после, мамче, погледни ме! Какъв търбух! Какво ще стане с него или с нея? Бащата в затвора? Издръжка? Двустайна панелка за тримата с опозорена дъщеря? Мисли, мисли, мамо, та ти си доктор на зъбестите науки. Готова ли си веднага да поведеш Мася вместо към училище към доктор гинеколог — нека да е познат — за унизително изследване? Особено ако е познат — след денонощие ще тръгнат клюки за теб, ще ти съчувстват твоите тотални доктори на науките, воглаве с милозливия Мосешвили. И ти ще бъдеш съпричастна! И ти ще се окажеш под подозрение, мамо, ето това е положението.

Мапа слушаше това излияние и възхищението от ума на дъщеря й — все пак си оставаше отличничка — се смесваше с тъга. Истината беше сурова, дори жестока, защото нямаше изход. Наистина приличаше на капан, в него се беше хванала — не, там я натикаха — тяхната дъщеря и внучка, най-слабата и неразумната и съвсем очевидно е, че те самите помогнаха да я вкарат в капана, те, двете глупави Маши — по-старата и по-младата.

Всичките им старания да променят живота си към по-добро и да се променят те самите, бяха приети от съдбата не за сведение, а за изпълнение — мечтите и надеждите се изпълниха и ето сега — ако обичате! — платете сметката — и не със себе си, със своите лишения и своите кожи, а с вашето собствено любимо и беззащитно имущество — дъщерята и внучката.

Само веднъж с някаква глупава и напразна надежда Мария Павловна попита, по-точно изписка:

— Но ти поне обичаш ли го?

Дъщерята не остави надежда. Отличничката беше в добра умствена форма. Отговори:

— Да не си откачила? Това е сделка. Най-обикновена. И от самото начало. Той получи онова, което искаше — а аз, което аз исках. И сега да губя това? Глупаво!

Мапа изохка вътрешно, все едно пропадна под леда. Но веднага изплува, попита се: а ти по-добра ли си? С какво се занимаваш всичките тези години? Към какво се стремиш? Какво искаш да постигнеш? Лично благополучие! Пари! Успех в постигането на целта! И нали знаеш: утре да те изхвърлят заради старост тези твои прехвалени доктори на науките и ти майчице, си на сухо, както се казваше преди.

Цялата ти надежда е в това, че прекалено много вложиха в теб, а и ти в тях. Без теб ще изгубят връзките, а това не е евтина работа, ще се наложи отново да трупат стоматологична репутация, а нали и старата жена на билборда донася процент от вложения в нея капитал: доверието на пациента — то струва пари! — обвързването на внушаващо доверие лице с името на фирмата — единството на видимо и съдържание изобщо не е безплатна ценност! Пък и тя самата! Нима е толкова беззащитна мишка? Умът и практиката й стигнаха да стане този търговски образ, но още и истинска грижовничка, свързочничка, разузнавачка, професионална съблазнителка, разбира се, в преносния смисъл на думата — съблазнителка на клиентите и макар да е добър Мосешвили с неговите грузински кръчми и невиждани връзки, Мапа не само завладя много от тези връзки, но ги изпълни с ново съдържание, интереси, деликатност, внимание, цветя за именния ден, спектакли, бонбони, телефонни обаждания — това преди, в съветските времена се наричаше просто дружба, а сега се смята за репутация, връзки, престиж и — да, пиар, пъблик рилейшън, обществен образ.

Така че и ти, Мария Павловна, Мапа фамилиарно, не си невинна пеперудка, а си същият бръмбар, и ти, както и дъщеря ти, сте сключили сделка с тази нова действителност.

А за сделките се плаща. В брой и по сметка.

Но ето че се плаща и така — с невинната внучка. С нейното достойнство и съдба.

Струва ти се, че е много хубаво, когато плащането не е от твоя джоб! Каква глупост! По-ужасно плащане не може да се измисли!

8

Мася пропусна първия час. Така бе решила. Не искаше да се вижда с другите, страхуваше се да не срещне Альоша Благой — той непременно ще я попита какво става с нея. Затова реши да закъснее, да пропусне първия час, но пък ще бъде точна за втория, за какво ли не бягат от час, това ще я освободи от празно любопитство, ще й спечели време и сили, а там някак си ще издържи останалото — и тя скиташе из града, съпроводена от Елза, която вървеше на разстояние.

Вместо в училище отиде в храма, където се бе венчал Пушкин. На входа купи свещичка, въпросително погледна клисарката. Онази я разбра посвоему и попита:

— За здраве? За упокой?

— Не — прошепна дрезгаво и добави нелепо: — За избавление от дявола.

Старицата се замисли и тогава отстрани слаб глас проговори:

— На Богородица, пресветата дева Мария. Може би тя ни закриля от всички наши беди.

Мася видя момиче в бяла рокличка, по-малко от нея, може би в първи клас. Очите на момичето бяха наситеносини, като синчец и освен това много чисти, а косите й бяха просто като слама. Тя се прекръсти, тази точица, развърза възела под брадата на своята кърпа и я подаде на Маша.

— Покрий си главата!

И за първи път през тези дни Мася се усмихна, а малката показа с ръка при коя икона да иде.

По-нататък Мася отиде сама като остави раницата си в краката на момичето. До огромната обкована икона на Божията майка се прекръсти, запали и постави свещта в кръглата голяма поставка на масивен крак, отново погледна към иконата.

Така и не научи ни една молитва оттогава, откогато беше тук с Благой и сега внимателно избираше думите, които ще бъде правилно да произнесе. Обаче тези думи не идваха, не е толкова просто — да се приближиш до иконата и да молиш за защита. Маша слабо се укори, че не е взискателна към себе си, че е дошла при Богородица да моли за защита, а не може да каже каквото трябва, а ако се надяваш, вярваш и очакваш помощ, не трябва да правиш това как да е. Трябва да се подготвиш, да четеш, да запомниш, ако трябва. Всичко останало е измама и не някой безгрешен, а именно грешният не бива да постъпва така: дошла, помолила, излязла от църквата — и забравила.

Налегна я тежест, все едно някой лекичко я натискаше по раменете и тя застана на колене. Някой помогна и по-нататък — прости й неумението и помогна, разпечати невинните уста, вложи в тях думи, макар и неумели, но чисти.

— Пресвета Богородице! Света Марийо! Помогни на мене, на малката своя Мария! Запази ме от дявола, който ме нападна! Не позволявай да пропадна! Покажи ми как да вървя нататък? Как да говоря с мама? С баба? Как да живея сега? Ето, ще порасна, някой изведнъж ще ме поиска за жена. Какво трябва да кажа? Аз не съм виновна, владичице небесна! Помогни ми, помогни ми!

След всяка фраза Мася неистово се кланяше и кръстеше и това като че ли я обезсили. От колене тя се обърна настрани, опря ръце на пода и от най-долу видя иконостаса, а после и купола, на който имаше небе, ангели и Христос. Със свободната си ръка тя се прекръсти към самия връх, към Христос, а вече някой я вдигаше, помагаше й да стане — беше отново момичето синчец, което мърмореше укорително:

— Какво така падна и се търкаляш?

— Не паднах — оправдаваше се Маша, — аз просто така се обърнах, поседнах.

— Поседна? — бръмчеше по старчески малката. — Пред Богородица не се посяда, да вървим.

Тази малката беше без кърпа и изглежда беше много недоволна от това, защото с неудоволствие разглеждаше Мася, докато тя развързваше взетата назаем кърпа, за да й я върне.

— Как се казваш? — попита Мася, по-скоро от желание да оправи своята вина пред момичето, ако такава вина съществуваше, а то изведнъж каза много сериозно:

— Мария.

— И ти ли? — учуди се Мася.

— И аз.

— И аз съм Мария. И майка ми. И баба ми. Всички сме Марии.

— Както изглежда сте забравили за главната — измърмори русокосата.

— За коя?

— Ами за онази, на която сега се молиш…

Мася искаше нещо да каже, не разбираше какво смислено можеше да възрази, а после и да попита малката коя е тя и как се е оказала тук, всичко знаеща и умна, но тя без да вдига ръце, само с леко движение на пръстите се сбогува с Мася и изчезна.

Стоеше върху светлото петно, направи крачка назад и се разтвори в тъмнината.

Мася се усмихна, тръгна след нея, за да я догони, но момичето го нямаше. Чудо някакво.

От храма Мася излезе гърбом, като се кланяше и кръстеше усърдно, все едно отново някой точно тук до вратата я беше научил, после се обърна, за да тръгне към училище — Елза успя да се скрие зад каменен стълб.

Времето бе пресметнато идеално. Минута преди втория час, тя влезе в клас. Сложи чантата си в чина, размениха с Анечка добри, всичко разбиращи погледи. И изведнъж Анечка, без да обръща внимание на никого, положи главата на Мася върху рамото си. Маша не беше много едра, но Анечка пък беше съвсем крехка и също руса като Маша от храма, истински ангел, само че по-голяма. И тя се отпусна, само за миг, все едно изпълняваше някаква заповед. Сякаш искаше да изпълни Мася с доброта, с пожелание за успех, спокойствие и мъдра сила, за да преодолее всички горести.

Сякаш искаше да й каже и нещо много трудно: не можеш да поправиш всичко, което се случи, но твоята благодат е в истината, във вярата, в чистотата, в невинността. Трябва да живееш, за да преодолееш всичко и трябва да преодолееш всичко, за да живееш. И ще те спаси любовта.

Чия? Сега още е неизвестно. Но тя ще дойде и всичко ще излекува.

На Мася й стана свободно и леко и тя направи това, от което най-много се страхуваше: погледна Альоша Благой.

Той изглежда отдавна гледаше към нея, с поглед настояваше: обърни се, обърни се — и ето, тя се обърна, без да се страхува от скрит укор. Спокойно му кимна. Отнякъде знаеше, че още е далече от порастването, от любовта. Ти, Альоша, си просто малката любов на съученичка, която не познава други хора. И нищо друго. Благодаря ти за стиховете, за непознатия монах, който беше написал печалните песнопения. Благодаря ти, Альошка, че ми рецитира тъжните думи:

Дано не стена, а сълзи да не лея,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак — дъжд да не пролея,

да не достигам, макар да се стремя,

за помощ при бездушните да идвам…

Тя го погледна спокойно, кимна му, а когато след часовете Благой тръгна с нея, за да я изпрати, му каза съвсем като възрастен:

— Извини ме, Альоша! Искам да бъда сама!

И не отмести погледа си. Отнякъде й дойдоха сили.

9

Най-трудното в разсъжденията на големите Марии остана за накрая. Като изслуша хладните разсъждения на дъщеря си, Мария дочака и горещи сълзи. Как без тях!

Маня плачеше и признаваше вината си — че не е забелязала, че прекалено се бе отдала на своето положение, а би трябвало да оставя нощем в стаята на Мася поне Елза или да постави много здрава ключалка на вратата на момичето.

— Но той е звяр, мамо, повярвай ми — ридаеше Маня — и какво да правя с него, изобщо не знам.

— Добре — отговаряше Мапа, изработвайки системен подход. — Хайде да обсъдим как да предотвратим повторението.

— Може би да се премести при вас?

— А училището?

Те млъкваха и съсредоточено прехвърляха малкото варианти. Разбира се, никой от тях не беше изход напълно. Все едно отгатваха още дореволюционната гатанка за стареца, вълка, козата и зелката — как да ги преведе на другия бряг на реката, така че всички да останат цели. Само че тук е по-трудно, макар също да е гатанка. Може ли да бъде решена мирно?

— Аз самата се страхувам да остана насаме с него — казваше Маня, — това може да свърши зле в моето положение. Да взема Мася при мене? Но това е неудобно. Да опитам да помоля Елза. Нека да понощува с нея.

— Елза ще го спре ли?

— Трябва.

Те така се уговориха, ако изобщо може да се уговаря човек на такава тема. Оставаха неясни детайли: как да обяснят на Елза, какво ще си помисли тя и изобщо дали ще се съгласи — нейните задължения са съвсем други. Впрочем за пари…

Но разговорът с Елза не потръгна. Маня съвсем не можеше да отговори на незададения от Елза въпрос — ами ако при мен… Какво да правя тогава? Да викам? Да се бия със стопанина? Въобще какво трябва да направи немладата икономка, ако зрелият мъж, при това пастрок, се втурне през нощта в спалнята на момичето?

Маня, разбира се, много беше научила в тези експресивни месеци на новата си действителност. И от много се бе отучила. Научи се да преодолява срама, да отстъпва, когато прагът не беше много висок. Отучи се да си спомня за съвестта, ако угризенията нямаше да са прекалено опасни. Но сега не можеше да преодолее линията между себе си и Елза, както и да се опитваше. Привечер просто я помоли да замъкнат заедно с Мася до вратата на стаята й масивния диван, сложи възглавница и легна на него. Направи барикада: опитай се да я превземеш.

И така, при завръщането на Вячик вкъщи, обстановката беше следната: Мася в стаята си под ключ. Пред вратата й — гигантският диван с тежкотоварната майка, в кабинета — Елза: нейната врата е на верига, полуотворена и при нея е телефонът с твърдото указание да звъни. Къде?… Дори и на милицията.

Когато в полумрака щракна ключалката и на килима безшумно се появи Вячик, който бе закъснял прекалено много, в жилището отначало настана пълна тишина. Изглежда той оглеждаше подготвеното поле на битката, полето на съпротивата.

После шумно въздъхна и се изкикоти. Като от време на време се хилеше, той отиде в спалнята и затвори вратата.

Цяла нощ Маня се бори със себе си. Цялата й физика, цялата й презряваща натура я дърпаше надолу, към съня, в тъмата, в безразличието. Душата й, а може би остатъците от нея, целият й минал живот, вече само остатъците от него, не й даваха да пропадне на това дъно, все едно насила я принуждаваха да разбере какво се бе случило и каква беда е връхлетяла върху всички тях. Все едно в тъмата на полусън-полуяве, затворена денем с ключалката на логиката, според която по-добре е да се премълчи, защото все едно вече няма, няма щастлив изход, се изтръгваше на свобода, разрастваше се до огромни и затъмняващи всичко размери — затъмняващи небето, слънцето, разума, сметките — и мяташе трескаво глава, караше пръстите да се свиват в ледена треска, с гръмки и чести удари раздираше сърцето. Боже мой! Какво да прави? Какво да прави?

На сутринта, едва се развидели, Маня звънна на майка си и докладва, че барикадата е издържала изминалата нощ и те се уговориха, че Петя, шофьорът на Мапа, ще закара на сутринта със стария фолксваген Мася на училище, а след часовете ще я върне обратно, докато те не намерят изход от положението.

10

Само че след училището Мася бе посрещната не от Петя, а от вълка — какво е Петя пред него! Стоеше до колата си и мигаше. А Вячик я чакаше не на улицата, а в коридора, до класната стая и сериозно обясни, че семейният съвет в пълен състав я чака — като донаборник във военното окръжие — в един от клубовете, където е записано цялото семейство.

Той беше облечен спретнато, беше искрен и откровен.

Мася му повярва.

Господи, колко още ще греши и ще се доверява на недостойните? Разбира се, че той я излъга. То се знае, че в клуба нямаше никакъв семеен съвет, а в далечния ъгъл на празния ресторант бе подредена маса за двама и поръчката, която правеше Вячик, беше от най-изисканите и скъпи блюда, дори без да пита Мася: пастет от гъши дроб, хайвер, сьомга — само студеното предястие, с червено вино за него и натурален боровинков сок за дъщерята.

Така и каза кучият му син:

— За дъщерята!

Тя се сдържа, а Вячик си приготви монолога. Почти нищо не ядеше, беше сериозен, поместваше чиниите към Мася и тя, като помисли, започна да яде с апетит: почти два дни нищо не беше яла.

— Разбирам, че ти правят лошо впечатление моите думи… За това, че ще ми е по-лесно да се избавя от вас. Че всичко се продава. Разбира се, че не е така. Просто аз съм източен човек, разбираш ли. Петдесет процента. И си имам своя философия. Естествено, че това не е някакъв безумен уахабизъм, не е будизъм, нищо друго. Това е смес на Изтока и Запада в чист вид, макар да разбирам, че е по-лесно да бъдат съединени Изтока и Юга, Изтока и Севера, но не Изтока и Запада. Пълни противоположности. Но източните правила гласят, че мъжът може да има няколко жени, и аз това го приемам. Наистина има условие: ако той има възможност да ги издържа достойно. И тук на власт идва Запада. Неговите делови достойнства. Да ви издържам — с мен, с моята съдба — ми позволява Запада. Нали търгувам с него, разбираш ли?

Той пушеше, дърпаше дима, издържаше дълги паузи, беше строг.

— Теб те засегна как аз нашата близост… е… как я осъществих, но това ще мине, ще се забрави, не се безпокой. Аз съм виновен, виновен съм и ще изкупя това. Ще повторя това, което казах — но после. А сега ще ти разкажа за себе си, надявам се да ме разбереш, нали? Та ти съвсем не ме познаваш. Изобщо, аз съм сирак, но не това е главното. Тъжното е именно в противоречието: Изток — Запад. Майка украинка, баща кореец. Такива не бива да се събират! Те раждат противоречиви хора. Дори опасни. Като мен. Но нали аз не съм виновен за това, така ли е? Не съм искал да дойда на този свят. Заповядаха ми и аз се появих. Без да ме питат, ме заченаха и родиха. А след това ме захвърлиха. Не е важно, че родителите ми са умрели заради болести. Останах сам. И започнах да живея така, както ми повелява тази моя западно-източна кръв. Това е като да дърпаш въже — ту по посока на Запада ще ме потегли, ту ще ме поведе на Изток. Ето такава е моята природа. По научно — натура, разбираш ли?

Мася слушаше това същество, сега напълно приличащо на нормален човек, и потръпваше, отблъскваше от себе си всяка негова дума, защото помнеше, изобщо не можеше да измие от себе си онова чудовищно, отвратително, лепкаво докосване на звяр. Потният вълк говореше с нея и се преструваше на човек. Обясняваше. Извиняваше се. Измисляше причини. Но нещо я задържаше. Нали можеше да стане и да си тръгне? Ще я хване, ще я държи за ръката? Нека да я хване, тя би закрещяла. Но в този клуб, дори да чуят детски вик, никой няма да й се притече на помощ. Ще си помислят и ще си кажат само: ядосаното разглезено момиченце не слуша баща си, който я е довел в такъв клуб! Ако знаеха! Но не знаят! А и да разберат, не е ясно какво ще кажат.

А той говореше:

— Моето юношество беше много объркано, Маша. Неловко ми е да ти го казвам, но аз много рано започнах това, което се нарича интимен живот. Много по-рано от тебе. Отначало беше много болезнено, това се случва и при момчетата, после навлязох и станах майстор в тази работа. И досега съм голям шампион. Разбираш ли, на мен ми трябва много. И преди аз това си го позволявах свободно. Но сега не мога, женен съм и бизнесът ми изисква стабилност, казвам ти всичко като на изповед. И затова ти предлагам, Маша, да ми бъдеш втора жена или първа любовница, както искаш.

Маша го погледна изцъклено и се разсмя. Попита:

— Да се състезавам с мама?

Тя вече не се съмняваше, че този Вячик е психически болен и трябва да е в болница. Още една мисъл я разсмя: психар-милионер. Но това вече не е диагноза. С милионите е по-лесно да се окажеш не в психиатрията, а в парламента, в президентската власт или в някаква друга почетна институция, само не в болница. Така че смехът й бързо се изпари.

— Нищо особено. На Изток това е навсякъде и е прието. Ето!

Той извади от джоба си дълъг плик и го протегна на Мася. Тя го отвори, извади от него синя книжчица от евтина хартия, прочете на корицата: „Спестовна банка“, отвори я, видя своето име, прелисти по-нататък и намери цифрата: 100 000. Не разбра, вдигна рамене, протегна я обратно на Вячик.

— Ти не видя — засмя се той, — разгледай по-внимателно. Това не са рубли, а долари, разбираш ли? На твое име. Вярно, ще можеш да ги получиш едва като станеш на шестнадесет години, но това е само началото. Майка ти има сметка за петстотин хиляди обаче между нас — тя не знае за това. И ти ще имаш половин милион, момиченце. Нима е лошо? Нормално е! Дори щедро! Още веднъж ще кажа, само не се обиждай — майка ти не се обижда. Целият свят живее на основание на сключени сделки. На шпионина съкращават присъдата, ако в сделка със следователя той си признае вината и покаже своите тайни стопани. Убиецът няма да бъде сложен на електрическия стол, ако той, в резултат на сделка, издаде онези, които са виновни, може би повече. Американските звезди сключват брачни договори. Това също са сделки. Ето Никол Кидман — знаеш я, тя е отлична звезда, взема по двайсет милиона за филм — та ето, разведе се с мъжа си и според договора той трябва да й отдели огромно състояние. Майка ти, в края на краищата. Ние с нея хартии не сме подписвали, някак не е по руски, но и ние имаме сделка: ето тя ще ми роди дете и за това получава жилището, в което сега живеем — ще оформя дарение и сметка за петстотин хиляди — нека тъне в охолство. Нали успехът, момиче, това са парите.

Най-после Мася остави чинията. Попита:

— А какво друго съществува на света, Вячеслав Кимович? Освен парите?

Той се замисли, големият, опитният, богатият мъж. Сякаш му бяха задали на изпит безумно труден въпрос и той се чудеше, не знаеше кого да помоли да му подскаже. След това отговори.

— Ами казват, че любовта, но аз не разбирам какво е това. Това, което познавам в огромно количество, разбира се, не е любов и също се мери с пари. Не, Машенка, не се сърди, освен парите, на света няма нищо друго реално. Здравето — да, но то е от Бога, но ако се разболееш, няма да се оправиш без пари. Слава? Ето артистите? Например Джак Никълсън — но то е също дар от Бога, талантът е целувка от ангела, с него са надарени малцина. И на останалите — какво? Използването на чужди способности в киното, по телевизията, видеото, а това отново са пари и Никълсън продава своята дарба за много долари. Високите длъжности? Разните министри, дори президентите? Та това са немислими пари.

Въздъхна, погледна съчувствено Маша и добави:

— Разбирам, иска ти се да ми възразиш! Да въстанеш срещу силата на парите! И аз исках някога в юношеството, мислех, че нещо ще ме прегърне и стопли. Грешах! Плувам по течението, не губя сили за празна съпротива. Засега се получава добре. Ето и тебе те каня със себе си. Да заплуваме! Заедно няма да пропаднем!

11

Ето, такъв тих разговор се проведе между тях. Дори не разговор, а монолог на актьор. Или мирни преговори.

Когато Вячик докара Мася у дома и излезе от къщи, както каза, по работа в офиса, а тя седна на масичката в нейната стая, за да си учи уроците, отначало й се стори, че е свободна.

Той обясни — обясни себе си. Това можеше да се разбере като извинение.

Но почти веднага разбра: това обяснение не предполага варианти. Изходът е един. Още веднъж, далеч не за първи път, той й обясни, че тя е в задънена улица. Както и майка й, впрочем. И баба й. И дори цялата им голяма страна. Никой нищо не предлага нито на малкото момиче, нито на възрастната жена, нито на старицата, нито на милионите такива различни и различно устроени хора.

Всички те получиха някога предложение. Но това предложение се появи тихо и невидимо, както пада Божията благодат. Хората се оказаха слаби и глупави. Нищо не разбраха и не проумяха и щората — гигантска завеса — падна пред тях.

Сега вече не съществува избор.

Сега пред всички има един път, където блъскайки се един друг с лакти, се движи несметна тълпа, където старите и малките ги изтласкват по края, а на молбата им за пощада се смеят в лицата им — страшно, но се смеят не чужди, не външни, а родни и мили. Те не познават и не признават своите: своите старци, болните, малките.

И покрай пътя, приличащ на широка, губеща се на хоризонта река, сноват, пъхат се навред странни особи — едни прилични на кентаври, с конска фигура, но човешка глава, други — на вълци, като Вячик, трети — на странни мутанти, като в албума на великия Бош — с пилешки крачета, с фазанови опашки, с човешки глави, но с кокоши клюнове. И белите яйца тичат, търкалят се с птичи крачета, но в стената, там където е главата, се подават муцуни на крокодили и ята птици врещят на човешки над главата, гигантски, с човешки ръст, стърчиопашки с женски лица и въртеливи птичи опашки и гарвани с клюнове, пълни със зъби, късат телата на бебета, търкалящи се в краката на кипящото, отвратително, многоглаво, пълзящо по гърбовете на другите човекоподобно месиво.

Маша изскочи от стаята и диво виейки се втурна към майка си, излязла в гостната.

— А-а-а — викаше тя. — Главата, мамо! Нещо ми стана с главата! Скрий ме, дай ми нещо! Или ме убий! Не искам така! Не искам с всички!

Маня я притисна към себе си, двете паднаха на дивана.

— Какво искаш, дъще? — нареждаше майката, заповяда на Елза да донесе вода, валериан, успокоително и, изплашена, изобщо не очакваше от Маша каквото и да е смислено. Колебаеше се да извика ли бърза помощ или не, но това бе явно нещо психическо, като при възрастни, ексцесия, но трудно отмиваща се и съсипваща.

А Мася, на която очите се затваряха като на спяща кукла, говореше неразумно, трескаво, макар и отчетливо:

— Какво искам ли? Как искам! Искам… като при Лермонтов. Излизам! Сам на пътя! През мъглата! Каменливият път блести! Нощта е тиха! Пустинята разбира бога! И звезда говори със звезда! Мамо, искам да съм сама, а не с всички, разбираш ли?

Майка й не разбираше, успокояваше я, даваше й валериан и леко сънотворно и дъщеря й притихна.

Но в ъгълчето на устните й се показа, изпълзя от устата бяла гъста пяна. Като отличничка Маня предполагаше, че това е припадък, но знаеше също, че този факт трябва старателно да бъде скрит.

Когато дъщерята се събуди, майката разбра, че през деня те бяха обядвали в клубния ресторант и Вячик е направил нещо като извинение. Тя не вярваше на думите на дъщеря си, впрочем немного разбираеми и съвсем погрешно помисли, че нейният див и неясен на самата нея съжител би могъл нещо да сложи на момичето: неговите източни корени плашеха Маня, прочела през дългата си бременност камара окултни боклуци.

Към този извод особено я подтикнаха думите на Мася, че Вячик й предложил да му стане жена!

Със сигурност й е смесил някакви билки! В чая, или както там се прави при тях… Впрочем, в техните разговори като възрастни Маня изобщо не си спомняше дори намек за наркотици. Просто такава тема никога не беше възниквала. Какво му става, съвсем ли е откачил? Майка и дъщеря — и двете жени? Дори и в най-извратеното въображение — та това е немислимо!

Отличничката се замисли. Стигна до извод. За жените — труден и мъчителен извод: за Вячик — съвсем нормален. Неговата неудържимост имаше видимо и непредсказуемо продължение — може би и за него самия необяснимо.

Безсмислено е да се анализира неговата същност. Стихия на природата, никога и от никого неограничавана, може да достигне в известно отношение съвършенство — съвършенството на стихията. Пред себе си тя разрушава всичко. Всякакъв морал. Всякакви ограничения.

Маня изхъмка мислено. Нейната памет на отличничка извади от вехтите марксически резерви: Свободата е осъзната необходимост. Но при Вячик свободата е минала без осъзнаване, както и без необходимост. И също — свобода. И също — човешка.

А може би животинска?

Него отново го нямаше. От онази сутрин, когато застанал до самия прозорец, за да не може Маня да разгледа изражението на лицето му, той идваше късно, с това отхвърляше всякакви обяснения. Сега той самият се заключваше в спалнята, за да не го закачат.

Маня се излягаше върху широката барикада — разкошния, обвит с атлаз диван, поставен до вратата на дъщеря й — лицето й, оставащо в сянка, беше неизразително, замряло, обаче отличното й съзнание работеше повече от изправно и според своята математическа нагласа, изработваше варианти.

Тихо, без спорове и сълзи, промъквайки се през явни и тайни препятствия и ценности, умната Маня, бременна и по тази причина некрасива жена, стигаше до краткия извод: всъщност това е всичко.

Достатъчно е да си събере партушините, да се премести с такси при майка си, да извади от банката доларите, някога толкова елегантно връчени й от джентълмена за постигането на благороден консенсус в най-порядъчната от сделките, да купи там, в Митино, недалеч от майка си и баща си нещо прилично панелно, а Мася да премести в тамошното училище, освен другото, за да се запознае с момчета, лекичко да ги пробва… В края на краищата издръжката за още нероденото дете, съгласно все още необсъдената част от сделката, не би изглеждала срамно, а и Бауманското училище, любимият и незабравим дом на „Яуза“, не би отхвърлил блудната дъщеря, ако съвсем е на зор…

Но!

Ах, колко е трудно да се откажеш от благополучието, дори да е купено и то на най-висока цена! Колко е трудно да смениш ситата празнота с торбичките със смачкани домати, огромните притоплени чинии в респектиращия ресторант с докторския евтин колбас и вилиците от алпака в бедната столова! А ако си спомниш пътуването в препълнения с пенсионери тролейбус, когато до входа те чака комфортна лимузина? И в нощното шкафче на мъжа й, пък нека да е редом до плашещия пистолет, има дебела пачка зелени банкноти, които, както се бяха уговорили, може да харчи, почти без да се отчита, за всичко, което й се струва необходимо?

Уви, все пак прав е този негодник, този разгулен вълк, странен полуолигарх, неособено известен господар на живота, изкопал си окоп край нефтения кран. Той е въоръжен и много опасен, както в американските филми, само че по руски образец. Той на никого няма да отстъпи своя окоп, своята къщичка за скорци, своето местенце край печката.

И ако помислиш хубаво, с какво пък той е толкова виновен? С това, че е направен такъв. Западно-източен? С това, че е страдал и се е мятал, докато не пипне асото? С това, че всичко сам е постигнал и за всичко е заплатил? И за нея плати — отличничката и депутатката, програмистката и просто голямата и небременна, подходяща и умна жена?

И още! Той я накара да забрави своето минало! Посегна на невинната й дъщеря! И тя трябва да бъде спасена от него!

Рано сутринта, събрали се като при пожар, трите Марии с участието на мигащата и най-накрая станала рускиня Елза, пратила по дяволите немското образование, решиха древната задача за стареца, вълка, козата и зелето: Мася отлита да се учи в Англия, в затворено училище за момичета при известно абатство. Наистина училището е религиозно и не е православно, но какво да се прави, трябва да се търси някакъв спасителен изход и той е именно там: до това училище не допускат близо нито един мъж, още повече пък от Русия. Така че раните ще заздравеят, времето лекува всичко.

Според общото признание Мася се държа като юнак: тя преживя нещастието, но не беше сломена, а оказа съпротива.

Маня нито на родната си майка, нито пък, разбира се, на Елза, не каза точното име и адреса на училището, извика при себе си — о, пари! — представителя на фирмата, която оформяше документите, и — о, пари! — за пет дни не просто получи виза в паспорта на Мася, плати за учението, за билетите на „Бритиш Еъруейз“, но и твърдо се уговори с надменната директорка на английското училище да изпрати на аерогарата училищния автомобил и да посрещне Мася на самия изход. Без да излиза от къщи, тя успя да накупи на дъщеря си за пътуването всичко, което е необходимо на момиче от заможно семейство, включително и достойно за една дама разкошно долно бельо, което впрочем строгите, но справедливи възпитателки тутакси след пристигането в училището ще изземат със справедливи наставления, че всички момичета, независимо от техния произход и състояние на родителите, тук, в британското първокласно училище, са длъжни и ще бъдат равни до пълното завършване на курса, след което да правят каквото си щат, но пък според неписаните британски правила дори и внучките на лордовете цял живот гледат да живеят според скромните обичаи на истинското приличие.

12

Но всичко това е занапред. А в настоящия момент съдбата се смили над Маня.

Един от охранителите на Вячик й съобщи по телефона, че босът за две седмици ще замине на почивка в някаква много източна посока — дали Тайланд, дали Тайван, не е известно със сигурност. Бяха го изпратили до ВИП залата на Шереметиевското летище и той изчезна, като заповяда първо — да позвънят на Мария Николаевна и на Маша и да поздравят всички. А второ — да им предадат също, че всичко случило се ще мине и ще се забрави, наистина за какво, охранителят не можеше дори и да предположи, може би нещо с работата. И трето — той нареди Мария Николаевна да живее спокойно, да се приготвя за майчинството, а ако нещо спешно се случи — да му съобщи. Впрочем, той самият ще позвъни от мястото за отдих.

Като сложи слушалката, Маня се прекръсти. Гледаше в празния ъгъл. Мислеше си: защо ли си няма икони? Нито една!

И още преди Масиното отпътуване даде на майка си пари с нареждане да отиде в антиквариата и да купи две колкото се може по-стари, това означава много молени икони, с лика на Пресветата дева Мария и с лика на нейния син, нашият Господ Исус Христос. Което опитната Мапа извърши, за първи път почувствала неизказана и с нищо необяснима радост при харченето, ако не на огромна, то все пак на значителна сума. Тя откри в себе си и дълбоко благоразумие. Влезе в храма и помоли отеца пак да освети иконите, нищо че са стари, но все пак са купени в магазин, да ги освободи от прежните и за нея незрими изпитания, за да напътстват при влизането им в новия дом.

Маня не можеше да се нарадва на отсъствието на мъжа си, или на вълка, както искате. Право да си каже, тя непрекъснато се връщаше към мисълта, че това е и нейната истинска цел: спокойствие, пари, свобода. Липса на заплаха, собствени решения, освободеност. Пък и очакваното дете.

Мъжът й просто не й е необходим. Неговото присъствие на земята, дори в далечния Тайланд или Тайван, я обременяваше и това беше нейното подсъзнателно желание да се освободи от пречещата особа, от смъдящото трънче. Тя въздъхваше.

Заминаването на Мася мина без сълзи. Майка й уреди ВИП залата, където пъхна дреболийка на дежурната изпращаща и тя, самата любезност! — обеща и изпълни — не просто заведе момичето до салона, но и я настани да седне на мястото си, като помоли стюардесата за изключително внимание към нея.

Приготвяйки си нещата за път, Мася взе своята неспяща кукла. За първи път помисли за нея не по детски. Така и не бяха й измислили име — любопитен детайл. Кукла, та кукла. Куклата със затварящите се очи. Но там е работата, че очите й не се затварят. Стана: куклата с незатварящите се очи. Мася и майка й неведнъж я бяха тръскали, слагали, дори раздрусвали надолу с главата, но нищо не помагаше. И преди майка й плачеше заради това. Плачеше, макар и глупаво за една разумна отличничка. Едва когато Мася порасна, тя призна: куклата се счупи, когато загина баща й Альоша. Пък и куклата той бе купил глупаво — на още нероденото дете, това не се прави, не е на хубаво. А и не беше я купил за Мася, а за момченцето, което се бе родило мъртво.

Момичето потрепери като чу това. Куклата не беше нейна. Куклата беше купена за онзи, който не беше поискал да живее. Или не е съумял да живее. Нямаше го. И ето че тя цял живот трябваше да съществува с тази незатваряща очите си хубавица. За какво й е? Тя и на нея, на Мася, няма да донесе късмет, нали не за нея беше купувана? Излиза, че хладните им отношения не бяха случайни — на момичето и на куклата. Но защо ли не я захвърли? Не я запрати на боклука, в килера, на тавана — в далечни от детството места за заточение на счупените и ненужни играчки?

Защо я беше поставила тук, направо на писмената си маса и понякога дълго гледаше неживите, никога незатварящи се очи? Какво означаваше тази кукла за Мася? И защо това неодушевено същество не я пускаше?

Ето и сега, като я погледна за кой ли път, Мася я пъхна в чантата си.

Мася беше изпратена от тримата — майка й, баба й и дядо й. На Николай Михайлович му беше най-леко от всички: трагичните събития бяха встрани от него, разбира се, заради желязната издръжливост на Мапа и той изглеждаше най-безгрижния, мъкнещ от бюфета до масичката, около която се беше разположило семейството, кафе, сокове, сладолед, на себе си, разбира се, тумбеста конячена чаша, напълнена до неприлично ниво.

Мапа беше величествено респектираща и тъжна. Като покани внучката си да я придружи до тоалетната, тя й мушна в ръката две хиляди долара, цитирайки й от английската или от френската класическа литература: „за джобни пари“. Затова пък Маня, която заемаше половината диван и се възвишаваше като планина дори над майка си, се държеше властно и удовлетворено, право да си каже, преценяваше страничните погледи на пъстрата публика — депутати от Думата с трицветните флагчета, които не сваляха дори в задграничните пътувания, лидери без флагчета — по-слаби и по-дебели, заобиколени от раболепни „гардероби“, сипващи им скъпи питиета и техните разнообразни дами, които — всички поред — бременната гигантка със своите мащаби ги туряше в джоба си сто пъти.

И затова Маня, без да снишава много гласа си, за последен път показваше на Мася пластмасовата банкова карта, открита на нейно име, на първо време хиляда фунта, които като пристигне, е по-добре да прехвърли в текуща сметка вече в английска банка, като не забрави да получи карта и оттам, списък на телефоните на познати на Маня от разни светски приеми, които тя ще поднови, като им позвъни и ги предупреди, че дъщеря й се е преместила в Англия.

— Учи се и не се тревожи за нищо. Аз няма да мога да дойда скоро, сама разбираш, пък и баба ти е заета, така че, миличка, потъгувай самичка, това много помага да погледнеш миналото с други очи.

Ето така, много обикновено и без възклицателни знаци завършва тази история.

Но не и Машината съдба.

А съдбата може да има два завършека.

Първи край
Финита ла комедия

Вячик отсъства не две седмици, както се заканваше, а цял месец. Той се обаждаше на жена си, интересуваше се от нейното здраве, уточняваше времето, когато ще отиде в родилен дом. За Мася не питаше, спазваше необяснима коректност. Впрочем, по-скоро бе преглътнал дезинформацията, пусната от Маня в офиса му, естествено чрез охраната: Наложило се момичето да постъпи в неврологичен санаториум за целия учебен срок. Колкото до бизнеса, то нали със съвременните технологии той може да бъде управляван и от Тайланд: компютър, Интернет, пълна информация, чак до платежните документи.

Вълкът се появи неочаквано и веднага започнаха проблемите на Маня. Извикаха лекар, той я настани в болница „за задържане“ — това отново се оказа навреме: беше й трудно да говори с него, а може би нямаше за какво, но, мръщейки се и опирайки се на лекарите и санитарите, тя все пак го огледа внимателно — почерняло отслабнало лице, бенката до устата беше станала още по-пикантна. Наскитал се е до насита, кучият му син, дори малограмотните знаят, че тайванските красавици са от най-добрите, а пък неговият джоб е издут от пари и от това-онова от онова.

Общо взето разминаха се направо в антрето. В родилния дом Маня се разтревожи, измъчи майка си, изисквайки по всякакъв начин да разбере: какъв интерес проявява той към изчезването на Мася. Майка й не можеше. Нямаше връзка с офиса на Вячик, не искаше да посвещава Мосешвили, ще я предаде, а Елза изчезна от къщата веднага щом отведоха Маня. По понятни причини.

Между другото, мъжът й не идваше в родилния дом. По два пъти на ден изпращаше цветя и кутии с бонбони за лекарите и обслужващия персонал, обаждаше се по телефона, но не можеше лично да дойде. Беше претоварен.

Да, той не можеше да дойде, защото се разяри, като разбра за заминаването на Мася, чрез междуградската мрежа научи английския номер и отлетя за Лондон. Докато летяха, дармоедите уточниха детайлите. Дежурните в училище извикаха Мася при баща й, макар срещите с роднините да имаха усложнена процедура. Мася нямаше никакъв баща и тя вървеше към изхода без да мисли, че ще види Вячик. А като го видя, отстъпи назад. Това не убягна от вниманието на бдителната англичанка, нарушила правилата учудващо безкористно.

Вълкът й каза, че е дошъл в Лондон да купува къща, вече е сключил договор с адвокатската кантора и тя никъде не може да се дене, нито в Британия, нито в Замбия, защото той така е решил. И на другия ден дойде да я вземе, вече с разрешение на директорката, ужким да оглеждат къщата.

Тези къщи просто бяха страхотни. Една от друга по-чудесни. Вячик не търсеше центъра, а комфортът бе достатъчен и в покрайнините. Такова нещо в Москва няма. Може би в Санкт Петербург е имало. Преди революцията.

Мася беше напрегната, но вълкът се държеше безукорно. Като се сбогуваха, той й връчи кредитна карта на „Бъркли банк“ и извлечение от сметката, където имаше сто хиляди, но не долари, а фунтове. Мася не беше успяла да вложи в банка парите от майка си…

Вячик изчезна, а в разговорите си с майка си, която лежеше в родилния дом, Мася не каза нищо за неговото посещение. След три седмици директорката я покани в кабинета си и удостовери нейната личност пред някакъв солиден господин в скъп костюм. Оказа се, че това е адвокатът, пълномощник на Вячик, който сега иска да предаде пълномощията на Мася. За къщата, която е станала собственост на мъжа на майка й. Господинът в скъп костюм помоли Мася да се разпише, връчи й няколко комплекта ключове в красива кутийка и снимка на обвита в бръшлян не стара постройка. Мася я позна: това беше една от къщите, които беше посетила с Вячик.

След като адвокатът си тръгна, директорката спря с жест Мася, позвъни да им донесат две чаши силен чай.

— Вашият баща милионер ли е? — попита тя.

— Не знам — чистосърдечно отговори Мася. И излезе, че призна, че Вячик й е баща.

— О! — сдържано, съвсем по английски се възхити директорката. — Вие сега станахте толкова странни, руски господа.

— Господа? — учуди се Мася, но веднага се сепна. Да се обсъжда това беше прекалено тънка материя.

А където е тънко, там се и къса.

След седмица и половина Вячик долетя отново. Съвсем официално разрешиха на Мася да отиде с баща си да огледат къщата. Там го очакваха неговите охранители, представители на фирмите — мебелни, за съдове, за тапети. Пред очите на Мася Вячик извади невъобразими пари, в брой, което накара представителите на фирмите да изпаднат в благоговеен несвяст — дори Мася не предполагаше, че те могат да освободят тези пари от суровите британски данъци.

Върнаха я в училището с взет под наем ролс-ройс, признание за висш аристократизъм. Момичетата открито й завиждаха. Разпитваха я за Сибир и нефта, чудачките. Вячик им се струваше като падишах и тя изрече нещо за западно-източния манталитет.

С една дума, Мася се предаде.

Тук — в чуждата страна, без стиховете на арменския древен монах Григор Нарекаци, без внимателните очи на Альоша Благой и лекото докосване на Анечка Бочкарьова, без сините очи на още една малка Мария — тази от църквата.

И може би без насилие от страна на Вячик, през цялото време докато бе тук.

Освен това и под нечутите аплодисменти за нейните, Масините преимущества пред достойнствата на малките англичанки, които с такива усилия вървят към върха на живота, тя се предаде.

И когато вече за пети или шести път, вече след раждането на сина му в Москва, Вячик влезе в спалнята при Мася в техния семеен лондонски дом, където тя беше дошла за уикенда с разрешение на администрацията на училището, с една дума, когато той влезе при нея и нежно я прегърна, тя се предаде.

Заминавайки, той й подари „Лолита“ от Набоков на руски, за да не могат английските й съученички да я прочетат, а тя — да може.

Тази книжка я погуби.

Като се върна от родилния дом, майка й често й се обаждаше по телефона, но тя нито веднъж не спомена за Вячик. Маня не знаеше и за къщата.

Минаваха години. Мася нито веднъж не си отиде до Москва. Оправдаваше се с училищните трудности. След това — с подготовката за университета. След това с университетските сложности. Тя се увлече по изтокознанието. Летя до Индия, Тайланд, Корея. Беше внимателна, за нищо не можеше да я упрекнеш: отвсякъде изпращаше пощенски картички на баба си и майка си. Но думите на обратната страна на гланцовите картички ставаха все по-формални, по-сухи и се долавяше акцент.

Мася забравяше родината си. Тя живееше в хубава къща, тя имаше достатъчна сметка, която не предизвикваше мърморенето на банкерите. И освен това — край нея нямаше млади хора. Нямаше увлечения. Смятаха я за една от най-благопристойните млади дами.

Докато не умря баща й. Нямаше с какво да плаща за къщата. Освен това къщата беше записана на баща й — тя имаше само пълномощия — а пък дамата нямаше документи, които потвърждават, че господинът, смятащ се за неин баща, е действително неин баща.

Успя да продаде къщата, но с много загуби и приходът едва стигна за двустайно апартаментче, наистина в центъра на Лондон.

Мася, станала мис Мери, добре владееше компютър, знаеше три или четири източни езика, включително руски, работеше в престижно издателство.

По-нататък следите й се губят.

През 2030 година нейният природен брат Игор намери Мася. Когато той влезе в забравената от бога квартирка, затрупана с книги, срещу него се изправи побеляла дама в спретнат костюм и възкликна:

— Вячик! Ти си жив?

И трудно разбра обясненията. За смъртта на баба си в 2009-та и на майка си в 2006-та, тя знаеше отнякъде.

Но това е измислен, макар и благоприличен край. За онези, които са свикнали на хепиенд — като в американските филми.

Уви, това не е по руски.

Нашата истина звучи по съвсем друг начин.

Истинският край
Финита ла трагедия

Тя отстъпи, като го видя и да, това не остана незабелязано от внимателните погледи на англичанките. Когато той започна да уговаря Мася да отиде с него да огледат къщата, която ще купува, тя веднага разбра, че това е уловка, за да я измъкне оттук и да постигне своето.

Тук не можеш да крещиш — безполезно е, не можеш да извикаш майка си — далече е, няма да се втурнеш към баба си. Дори на покрива не можеш да се изкачиш, за да избягаш от момчетата: всички тавани са старателно заключени и всички са строго наблюдавани.

Тя не тръгна. Виждаше как той кипи, просто клокочи — но нищо не можеше да направи: не бяха ги заобиколили любопитни, както това можеше да стане в Русия, но не отместваха поглед: ако една ги оставяше, заменяше я друга — възпитателка, вратарка, съученичка. Наистина чудна работа: при цялата външна благовъзпитаност и полезно равнодушие — заострено внимание към всеки детайл. Просто нация от шерлок холмсовци. Но това е хубаво. Това означава още и внимание.

Мася бе спасена от английското внимание. Но не за дълго.

Наистина я извикаха при директорката и всичко, което беше с адвоката с хубав костюм, можеше да е така.

Само че по време на пиенето на чай директорката беше по-умна. Тя не се възхити от богатството на руснаците, а се вгледа втренчено в Мася и я попита:

— Нещо безпокои ли те, момиче?

Мася вдигна рамене. Тук тя се чувстваше свободно, никой не знаеше за предишния й живот и това я отпускаше, позволяваше й да бъде откровена, ако трябва. Само че тя не знаеше какво я безпокои. Ами да, безпокои я, че Вячик я беше намерил, нима майка й беше му казала адреса, безпокои я и това, че наистина беше купил къщата. Бесен един такъв.

След това каза на директорката:

— Да, госпожо, безпокои ме. Но — какво? Не зная. За какво са тези ключове и документи?

— Ти разговаряш ли с майка си? — настоятелно я попита началничката.

— Тя трябва да ражда. Сега не й е до мене.

— Може би трябва да отлетиш до вкъщи? За уикенда?

Ах, английска лейди! Да бях ви разказала всичко!

Още веднъж и още веднъж долиташе Вячик и я викаше със себе си. Както каза, къщата бе обзаведена с мебели. Тя знаеше какво прави, но тръгна. Той имаше аргумент: най-после синът му се беше родил — нейният природен брат. Бяха го нарекли Игор. Освен това позвъни и майка й. Тя знаеше, че Вячик е в Лондон, че е купил къща, много се радва за това и нареди на дъщеря си непременно да отбележи раждането на брат си.

В колата Мася беше много мрачна. Вячик сам шофираше взетия под наем мерцедес, често бъркаше имената на улиците, сверяваше ги с картата, Мася му подсказваше, свила се в ъгъла на задната седалка.

Спомняше си разговора с майка си. Беше някак си празен. Майка й се радваше, малкият я бе завладял докрай и изглежда беше забравила всичко — как я защитаваше от Вячик, как извърши конспирация, като изпрати Мася тук. Навярно отдавна знае за неговото идване в училище, а мълчи и сега — такъв разговор, все едно че нищо не е било.

Става така, че хората имат много да си кажат един на друг, а се отървават с нещо маловажно. Накрая Мася попита:

— Можеш ли да ми изпълниш една молба?

— Разбира се — лекомислено отговори отличничката. Какво е за нея обикновената молба на дъщеря й?

— Само че бързо! С „Федерси експрес“, за да я получа утре?

— Няма проблем. Казвай!

— Изпрати ми иконка на пресветата Богородица. Малка, но да бъде осветена.

— Очаквай я!

С това и завършиха разговора, а сега Вячик я караше към къщата край Лондон, която беше купил.

В къщата нямаше никой.

В средата на долната зала — наредена маса, две свещи, газовата камина пламти със синкав огън: всичко е не по руски.

Те влязоха и Вячик я сграбчи веднага, смачка я, скъса й дрехите.

Мася се съпротивяваше мълчаливо, без сълзи, до последно, докато можеше.

След това поиска незабавно да я закара в училището.

Той се опитваше нещо да й говори, убеждаваше я да остане, поне да вземе вана, но Мася го заплаши, че ще излезе на улицата в този разкъсан вид и ще се обърне към полицая.

Послуша я. Седна на волана, откара я в училище.

Нейното появяване предизвика суматоха. Извикаха директорката и тя, като погледна момичето, отиде в кабинета си. Обади се в Москва, поговори с майката. Разговорът записа в тетрадката, по-точно своята информация, предадена в Москва: дойде бащата на момичето, отведе я, както каза, в купената къща, бързо я върна с разкъсани дрехи, тя е в недоумение: дали да съобщи в полицията?

— Не — каза майката, — ние сами ще се оправим, това е някакво недоразумение, не може да има нищо лошо.

Бдителността на директорката много й помогна. Две инспекторки, дежурни в общата спалня, по нейно предложение написаха свои рапорти.

След завръщането си момичето взе душ и се преоблече. Скъсаните дрехи прибра в своя куфар. Млъкна.

Мълчанието й продължи едно денонощие. После куриерът донесе пакет от Москва за руското момиче. Там имаше красива нова икона на Богородица с размера на картичка. Съседките й по спалня после казаха, че през нощта момичето е стояло на колене пред шкафчето, на което бе сложила иконката. Молела се горещо.

Спазвайки конвенцията за правата на детето, на децата в училището бе разрешено да се молят на своите богове, макар Богородица и при католиците да бе Богородица. Това не предизвика никаква тревога. Освен това момичето изпрати пратка и няколко писма. Но това не беше забранено.

След това ги заведоха на екскурзия в Лондон.

Мася беше ходила там, но пътьом от аерогарата, а днешното пътуване с училищния автобус имаше тематичен характер и се посвещаваше на Биг Бен, Трафалгарския площад, Темза… Когато, слезли от автобуса, момичетата с еднакви униформи излязоха на моста над реката и достигнаха средата му, където височината е опасна, една от тях, леко се забави, прехвърли се през заграждението и падайки, се удари в каменните блокове на моста. Загина веднага.

Това беше Мася.

Полицаите веднага дойдоха в училището, директорката им показа своя запис на разговора с Москва и докладните на дежурните. Тя имаше също и адреса на лондонската собственост на семейството, но там не намериха никого.

След това директорката се обади по телефона на майката. Направи това в полицейския участък, до нея стенографката, надянала слушалки, включени към телефона, безшумно натискаше копчетата на своята клавиатура. Началничката на заведението предаде своето съобщение. От другата страна на жицата се разнесе хъркане и несвързан вик.

Това и записаха в протокола.

Докараха Мася в Москва след три дни, в цинков ковчег и я погребаха в Новокунцевското гробище за знаменитости, като я прехвърлиха в полиран вносен ковчег за три хиляди. Долара.

Целият клас дойде на погребението, защото литераторката Лизуня каза на учениците, че ще е грях, ако не се сбогуват с Маша.

Мася не изглеждаше страшно в ковчега, защото се бе ударила в камъните с гърба и тила. Лежеше все едно е заспала. Сега ще се събуди и хайде на дискотека — роклята й бе копринена, тъмносиня, с бели панделки на гърдите. Наистина ковчегът беше отворен до половина.

Майката и бабата на Мася стояха в черни рокли от двете страни на ковчега, галеха я по бузите и по челото, сякаш искаха да я събудят, но напразно.

А най-високо от всички, ридаейки, плачеше Анечка Бочкарьова. Преди да сложат капака на ковчега, тя положи до Маша изтъркана кукличка в остаряла рокличка.

— Чия беше тази кукла? — после Лизуня попита Аня.

Тя отговори:

— Моя.

А след три или четири седмици пощальонът достави направо в училището бандерол от Англия за Аня Бочкарьова. Донесе я от учителската стая отново Лизуня, а Аня веднага заплака:

— Това е от Маша!

Пред целия клас отвори кутията и извади оттам куклата с незатварящите се очи. Когато по инерция Анечка я обърна, за да й се затворят очите, те както и преди гледаха напред. Анечка се разрида.

Дори и момчетата бяха потресени.

Но преди тази пратка из училището се разнесе още една зловеща новина.

Лизуня дойде в класа през голямото междучасие и направо падна на учителския стол.

— Чуйте — каза тя и всички седнаха по местата си. — Това е ужасно. Но вие трябва да знаете. Машината майка, Мария Николаевна е убила своя мъж.

— Как? — изтърси някой.

— С пистолет. В упор. Веднага. И е извикала милиция.

— Какво ще стане сега? — попита друг.

— Арестували са я. Бабата е взела малкия. А дядото на Маша е получил инфаркт.

Класът седя в мъчителна тишина цялото междучасие.

После, когато порасне, Анечка Бочкарьова ще каже:

— Това междучасие беше равно на цялото ми училище, на всичките единадесет години!

О, МАЙКО НЕБЕСНА, ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦЕ, ЗАПАЗИ НА РУСИЯ НЕЙНИТЕ ДЕЦА!