Хана Хауъл
Шотландски завоевател (7)

Глава 7

— Моля? Какво каза?

— Ти и аз ще се венчаем веднага щом успея да намеря свещеник.

Той не изглеждаше побъркан, помисли си Джолийн, докато се опитваше да се отърси от шока. И все пак човек няма как да не се зачуди дали е с всичкия си, след като предлага подобно нещо. И по-лошото бе, че той каза всичко това с тон, с който човек би поискал да му подадат солта. Да попита? Той не я попита, той просто го каза, сякаш вече се бе съгласила с този факт.

Под шока й се зароди гняв, а той породи болка, която тя не можеше да разбере напълно. Джолийн си каза, че вероятно това е от суета, игнорирайки тихия глас, който й нашепваше, че обяснението е много нескопосано. Тук нямаше нищо романтично. Беше просто военна маневра, с която да попречат на плановете на Харолд. По-късно, може би, щеше да реши, че това е най-милият и галантен жест от негова страна, но в този момент не виждаше какво е по-добро от това да й предложат брак заради земите, зестрата или синята й кръв. Острото отвращение към подобен съюз бе причината на двадесет и три все още да не е омъжена.

— Напълно излишно е — каза тя. — Не виждам нужда да го правим.

— Нима? Харолд иска да се ожени за теб. Това е една от причините да ни преследва.

— Да… една от причините. Ако се ожениш за мен, няма да го накараш да си замине.

— Но ще те защити, ако отново попаднеш в ръцете му. Няма да може да те принуди да се венчаеш за него. Колкото и да е алчен, никой свещеник не би венчал мъж за момиче, което вече има съпруг.

— Един брак между нас може да не е легален в Англия.

— Един свещеник би почувствал, че е негов дълг да провери, особено ако си венчана от свещеник. Същото ще направи и Харолд, ако иска да има наследници, които да получат Дръмуич след смъртта му.

Всичко, което каза той, бе истина, но Джолийн поклати глава. Тя не бе напълно сигурна какво отказва… истината или желанието да последва плана му. Макар че винаги бе искала съпруг, собствен дом и деца, тя имаше нужда от много повече, отколкото й предлагаше той, повече, отколкото съюза, в който искаше да я обвърже Харолд. Фактът, че бе толкова привлечена към Сигимор, придаваше много по-голямо значение на това „повече“. Джолийн дори сега можеше да види тъмното си бъдеще, в което чувствата й към него само ще растат, а той няма да изпитва нищо към нея.

Тъмно, болезнено и изпълнено с нещастие бъдеще, помисли си тя. Бе видяла какво се случва, когато единият съпруг обича, а другият не. Семейството й бе съсипано от такъв брак. Собствената й майка се бе превърнала в твърда, огорчена жена след годините, в които бе обичала баща й, а той не можеше да й даде това, от което имаше нужда. По тази причина Джолийн искаше да има думата при избора на съпруга й. Имаше опасност да се провали и да бъде с разбито сърце, дори ако сама избере съпруга си, но все пак се надяваше, че няма да се случи. Всичко, което познаваше, бяха бракове заради пари, земи или съюз, и много рядко тези семейства бяха щастливи. Съмняваше се, че един брак, чиято основа бе да раздразни врага им, щеше да бъде по-различен.

— Не, планът не е добър — каза тя, след това се задъха, когато Сигимор се изправи и я издърпа на крака.

— Трябва да поговорим за това — каза той.

— Мисля, че вече говорихме. И вярвам, че чу отказа ми.

Джолийн изруга тихо, когато Сигимор игнорира протеста й и се насочи към гората, влачейки я след себе си. Очевидно мъжът не знаеше как да приема щом му кажат „не“. Той щеше да се опита да я уговори да каже „да“. Тя можеше да се сети за няколко неща, които биха могли да я накарат да се съгласи с налудничавия му план.

Но щеше да бъде силна, каза си Джолийн. Той можеше да се опитва колкото си иска, можеше да я измъчва с жарките си целувки, да я омагьосва с красивите си зелени очи и да я прелъстява с хубавия си глас, но нямаше да се получи. Младата жена си напомни, че е Джералд, а те са изключително упорити. Някои не особено мило ги наричаха твърдоглави, но точно сега тя чувстваше, че това ще й е от полза.

Изненадано възклицание се откъсна от устните й, когато Сигимор я притисна към дебел, покрит с мъх ствол на дърво. Той постави ръце от двете страни на главата й и погледна надолу към нея. Джолийн знаеше, че с лекота би могъл да я прикове към дървото, ако се опита да избяга. Стараеше се да не поглежда към очите му, прекалено наясно със силата, която погледа му имаше върху нея, но се провали. Използвайки всяка част от волята си, тя се насили да изглежда спокойна и незаинтересована, молейки се той да не разбере каква голяма измама е хладнокръвието й.

Сигимор погледна лицето й, изучавайки студеното, резервирано изражение, и почувства леко колебание. Но след това забеляза огромните й очи и започна да се успокоява. Вълнението, хвърлящо сянка в сивите дълбини на очите й, не можеше да бъде открито с лекота, но бе доказателство, че тя не беше толкова студена и незаинтересована, колкото се опитваше да покаже. Джолийн не можеше да прикрие напълно чувствата си. Прелестните й очи бяха като прозорец към сърцето и ума й. Той смяташе да направи всичко по силите си, за да научи какво се отразява в тях. Този път нямаше да може да бъде заблуден, нямаше да остане сляп за това какво наистина изпитва или мисли жената. Сигимор бе решен да разбере Джолийн, или поне дотолкова, доколкото един мъж можеше да опознае една жена.

Тих глас в главата му му нашепваше, че Джолийн не е лъжкиня, че не е жена, която ще си играе с мъж, само за да подхранва собствените си суета и гордост. И все пак възнамеряваше да внимава. Всичко в него му нашепваше, че тя е идеалната жена за него, неговата половинка, и с всеки изминал час този шепот ставаше все по-шумен и по-настоятелен. Дори само заради тази причина щеше да я убеди да се омъжи за него, но беше напълно решен този път той да води танца. Преди десет години той бе следвал и се бе озовал в една толкова унизителна ситуация, че все още помнеше паренето й. Макар да не можеше да се принуди да повярва, че Джолийн би сторила същото, той щеше да бъде предпазлив.

— Имаш възражения за това да ме вземеш за съпруг, така ли? — попита той.

— Не, нямам възражения срещу теб, а срещу причините ти — отвърна му тя.

— И какво не е наред на причините ми? Харолд иска да се ожени за теб, използвайки те да затвърди позициите си в Дръмуич и да улови малкия Рейнард в хватката си. Ако си омъжена за мен, той не може да го стори, нали?

— Не, но не може да го стори и ако не може да ме хване, нали?

— Той вече успя веднъж да те залови.

Джолийн изруга вътрешно. Беше трудно да спориш с една толкова студена, желязна логика, особено след като аргументите й са основани на емоции. Нямаше как да не се уповава на тях, след като единственият й опит бе с мъже, които или я презират, или я игнорират. Всичко, базирано на чувства, без значение колко уместни и разумни са те, беше считано за недостойно или осъдително. Не мислеше, че Сигимор ще е толкова суров в преценката си, но се съмняваше, че думите й ще го разколебаят. И въпреки това щеше да опита. Можеше да помогне поне да разбере защо му отказва.

— Тогава ще бъдем много внимателни това да не се случва отново.

— Момиче…

Тя сложи пръст на устните му, за да го накара да замълчи, и след миг го махна колебливо. Удиви я, че един толкова твърд мъж може да има толкова меки, топли устни. Още повече я учудваше това, че лекото докосване изглежда бе успяло да разпространи тази топлина по цялото й тяло. Джолийн бързо прогони разсейването си и се насили да се концентрира върху важната дискусия.

— Не се ли чудиш защо не съм омъжена, макар да съм на двадесет и три?

— Каза, че годеникът ти е умрял, когато си била на шестнадесет. А и англичаните са глупаци. Всеки го знае.

Бузите й се зачервиха заради думите му, но тя побърза да каже:

— Може и да е така. Обаче не съм омъжена, защото не желаех някой мъж да ме иска само заради зестрата, кръвната ми линия или за други причини, като съюзи или политика. И определено не искам да се омъжа, само за да подразня Харолд.

— Ах! Имаш глава, пълна с капризи като любов, романтика и всичко останало, за което говорят менестрелите.

— Не е нужно да звучиш толкова снизходително. Защо не мога да искам съпруга ми да ме вижда като повече от пълна кесия с пари, начин да добие малко земя или подпис на договор за мир?

— О, но аз те виждам като много повече от това — промърмори Сигимор, оглеждайки я.

Горещият му поглед я обходи от глава до пети и после обратно, карайки пръстите й да се свият в ботушите. Никога преди не бе изпитвала похот, но беше сигурна, че именно това препуска през вените й в момента. Този мъж умееше да разпалва страстта в нея с притеснителна лекота. Молеше се той да не го осъзнава, защото в противен случай подозираше, щеше се възползва на мига от това свое преимущество.

— Похотта също не е добра причина за брак. Тя може да изчезне толкова бързо, колкото се е появила, но бракът е завинаги.

— Момиче, имам кръвен дълг към брат ти. Не успях да му се отплатя, нали? Затова ще го направя, като опазя теб и момчето живи и здрави, и като накарам Харолд да плати за престъпленията си. Ще се погрижа синът на Питър да задържи всичко, което баща му му е оставил.

— Не е нужно да пропиляваш остатъка от живота си, за да го постигнеш.

Сигимор й се намръщи.

— Да пропилея остатъка от живота си? Не го виждам така. Аз съм на тридесет и две години. Истина е, че нямам нужда от наследник, но все пак искам да имам едно или две свои деца. А по тази причина имам нужда от съпруга, тъй като искам децата ми да са законни. Имайки предвид, че не си омъжена, и че Питър вече го няма, за да се грижи за теб, подозирам, че в мига, в който се върнеш в Англия, ще бъдеш омъжена.

Истината в това накара Джолийн да изругае. Мъжът, който ще бъде обявен за настойник на Рейнард, без съмнение, щеше да управлява и нея. Дори Питър започваше да говори, че е нужно вече да се омъжи, и че се е бавила достатъчно дълго, затова беше започнал да обмисля да уреди брака й. Сватбата й щеше да бъде първото, с което щеше да се захване настойника. Това, което Сигимор не знаеше обаче, беше, че тя е наследница. Което значеше, че има голяма вероятност самият крал да реши да поеме контрол над нея и да й нареди да се омъжи за някой кралски фаворит или за роднина, който има нужда от богатството й. Беше ужасяващо дори да си го помисли.

— Ти много добре знаеш, че не преследвам нищо от това, което спомена — продължи Сигимор. — Каквато и зестра да имаш, никой не би ми я дал, нали така, а няма никакъв шанс да сключа съюз с англичани. След като кръвта, която тече във вените ти, е английска, то и кръвната ти линия няма да ми донесе много, нали?

— О! Не, предполагам, че не.

— Сега, нямам намерение да се провалям в това да опазя теб и момчето, или да изпратя Харолд директно в ада, но съдбата може да е капризна понякога. Братовчед ти вече успя да те залови веднъж, и ако не беше толкова арогантен глупак, сега можеше да те е завлякъл на половината път към Англия. Да, щеше да се ожени за теб и да те отведе в леглото си — кимна, когато тя пребледня. — Но омъжвайки се за мен, можеш да сложиш край на тази заплаха, или поне да я отслабиш. Освен това, като сключим брак, ще имам правото по закона и на двете държави да преследвам копелето ако се наложи и до стените на Дръмуич.

Той я наблюдаваше внимателно, докато тя обмисляше думите му. Сигимор се надяваше някои от тези не особено окуражителни емоции, които се разливаха на изразителното й лице, да са насочени към Харолд, а не към него. Докато разсеяно си играеше с къдрицата, която се бе изплъзнала от плитката й, той се зачуди какъв аргумент би могъл да използва, за да прогони колебанието й. Ако се наложеше, щеше да й говори цяла нощ. Тази жена беше неговата половинка. В мига, в който бе помислил, че я е изгубил заради Харолд, всичките му съмнения се бяха изпарили. И тъй като беше убеден, че ще прилича на глупак, ако й каже, че иска да се ожени за нея, защото чувства, че това е правилното решение, щеше да му се наложи да я убеди, че това беше най-логичното и най-практичното нещо, което може да направи.

Джолийн се зачуди кое развесели мъжа. От нейна гледна точка нямаше нищо забавно. Той я притискаше с аргументи, които бяха неоспорими. Харолд възнамеряваше да се ожени за нея, за да си подсигури Дръмуич, затова трябваше да му отнеме оръжието, като се омъжи за Сигимор. Практично, разумно и, осъзна тя с изненада, болезнено. Той не й предложи нито една дума за любов, привързаност или страст. Тъй като се познаваха едва от няколко дни, беше глупаво да мисли, че Сигимор е нещо повече от практичен, и все пак й се искаше да не беше така. Той й излагаше спокойно причините си, а в същото време тя имаше нужда от нещо диво и романтично.

За един кратък миг си представи, че Сигимор й се обяснява в любов, умолявайки я по възможно най-романтичния начин, че ще го направи най-щастливия мъж на света, ако стане негова жена. Пълни глупости, каза си тя, без значение колко приятно изглеждаше представата. Сигимор не я познаваше достатъчно добре, че да изпитва някаква силна страст към нея. И ако се опиташе да заяви подобно нещо, тя щеше да се усъмни в думите му. Освен това съществуваше простия факт, че Сигимор Камерън не беше мъж, който притежаваше сладки ласкателни маниери. Джолийн не си представяше, че той би умолявал някой за каквото и да е било. Ако се омъжеше за него, щеше да й се наложи да приеме факта, че той никога няма да бъде галантния рицар от моминските й мечти. Нямаше да й дава подаръци или цветя, нямаше да шепне нежни думи в ухото й или да стои в краката й, пеейки любовни песни. Макар че, спомняйки си пеенето му, това си бе цяла благословия.

Какво мислеше, за бога? Не можеше да се омъжи за него. С брака жената става собственост на мъжа, а кръвният дълг на брат й беше почти толкова лош, колкото и брак с дворцов подмазвач, само за да удовлетвори желанията на краля. Джолийн реши, че позволява на красивата му външност и начина, по който я кара да се чувства, да откраднат здравия й разум.

— Не! — каза тя тихо. — Да се венчаеш заради една толкова студена причина…

— Мислиш, че съм студен?

— Не, но причината, която ми даваш за този брак, е студена.

— Тогава ще ти дам друга причина.

Преди да успее да възрази, той я целуна. Тя постави ръце на гърдите му, за да го отблъсне в мига, в който разгада намеренията му, но нито за миг не се опита да го стори. В секундата, в която устните му докоснаха нейните, Джолийн плъзна ръце по гърдите му и ги обви около тила му. При първото докосване на езика му разтвори устни за него, потръпвайки от удоволствие, когато той погали вътрешната страна на устата й. Наистина й харесваше да целува този мъж, помисли си замаяно. Когато той прекъсна целувката, тя забеляза, че е обвил ръце около кръста й и я е вдигнал във въздуха, нежно притискайки я към стеблото на дървото зад нея.

— Това беше ли студено, Джолийн? — попита Сигимор и се наведе да целуне шията й, почти усмихвайки се заради лудия ритъм на пулса й под устните си.

— Не — задъха се тя, казвайки си, че трябва да сложи край на всичко това. — Доказа гледната си точка. Сега можеш да ме пуснеш.

— Ей сега.

Той целуна нежната кожа точно под ухото й и почувства как тя трепна в ръцете му. Отвръщаше му толкова красиво. Цялото му тяло копнееше да продължи с прелъстяването, но той започна да се бори с желанието. Да отнеме девствеността й в гората, подпирайки я на дърво, докато мъжете му са на няколко метра от тях нямаше да бъде разумно. Щеше да бъде много удовлетворяващо, но подозираше, че последствията щяха да са горчиви. Джолийн с лекота можеше да го види като нищо повече от проява на властта му над нея, за да получи това, което желае. Сигимор се изправи и я свали бавно, докато краката й не докоснаха отново земята. И все пак задържа ръцете си около нея, дори като се отдръпнаха от дървото. Страните й бяха оцветени в розово, тя почти се задъхваше и очите й бяха станали изключително тъмносиви. Това бяха забележими признаци за страстта й и го накараха да желае по-силно да постигне своето.

— Ето сега, момиче. Тази хубава причина за брака ни не е никак студена, нали?

— Определено. — Тя опита да се отдръпне от прегръдките му, но той не я пусна. Джолийн реши, че ще е прекалено недостойно да започне да се бори с него, затова застана спокойно и се чу да изрича със сладък глас, опитвайки се да излъже самата себе си. — И все пак мисля, че споменах това, че похотта не е постоянно чувство и не е добра причина за един брак.

— Ти може и да си невинна…

— Може? — промърмори тя, чувствайки надигащото се в нея възмущение.

Той игнорира думите й и продължи:

— … но аз не съм.

— Забелязала съм, че макар мъжете да изискват жените, за които ще се оженят, да са непорочни, те смятат, че е напълно приемливо да се сношават с всякакви жени, преди да изрекат клетвите си. А понякога и след това. Има си дума за това. Вярвам, че е лицемерие. Мъжете…

— Да, да, можем да оставим този спор за по-късно. Може би някоя вечер, докато топлим краката си на огъня в стаята ми.

Мисълта да бъде в спалнята на Сигимор накара Джолийн да се чувства доста затоплена. Шокира я осъзнаването, че се опитваше да си го представи гол, преди да седнат пред огъня. Беше сигурна, че Сигимор я е омагьосал. Това беше единственото обяснение за това как само за няколко дни тя се превърна от жена, която рядко мисли за мъже, в такава, която се опитва да си представи един определен мъж, и то гол. Пиещ вино. Може би държащ я в скута си, докато целува ухото й. Джолийн си удари мисловна плесница, опитвайки се да накара мозъка си да функционира. Моментът не беше никак подходящ за такива скандални мисли.

Или може би, помисли си тя, моментът беше повече от подходящ. Този мъж разпалваше в нея чувства, които бяха колкото интригуващи, толкова и обезпокоителни. Преди беше получавала една-две целувки и те я бяха карали да иска единствено да удари мъжа, който я е целунал. Целувките на Сигимор я караха да иска да го събори на тревата и да скочи върху него, въпреки че не бе напълно сигурна какво щеше да прави, след като го просне по гръб. Ако се омъжеше за него, щеше да открие отговора на това. Щеше да има свободата да изследва тази похот, която той съживяваше в нея, и щяха да имат благословията на църквата за това.

Идеята беше лудост, но нямаше как да я прогони с лекота. Онова малко дразнещо гласче вътре в нея продължаваше да пита „Защо не?“. Не можеше да отрече, че бе силно привлечена от него, и че никога преди не е била заинтересована от друг. Той бе добър мъж, макар и суров, и имаше остри ръбове за изглаждане. Освен това беше красив, млад и силен. Джолийн се съмняваше, че кралят, или който й станеше настойник, би я наградил с един толкова представителен мъж. И определено не искаше да се окаже уловена в капана на брак с Харолд.

— Момиче, не внимаваш какво ти говоря — каза Сигимор, развеселен колко дълбоко бе потънала в мислите си.

— О! — Тя се изчерви. — Извини ме. Мисля, че беше започнал да ме осведомяваш за развратната си младост. — Когато той й се намръщи, тя се усмихна. — Продължавай.

— Мисля, че може би си ме объркала с онзи развратник Лиъм — изръмжа Сигимор. — Както и да е, имам достатъчно опит, за да знам, че това, което се поражда между нас, е много рядко и много силно. Освен това не съм глупак, за да мисля, че винаги ще бъде толкова интензивно. Иначе би ни убило само за няколко кратки години. Но ако си мислиш, че след като страстта между нас намалее, ще хукна да душа под полите на други жени, съветвам те да помислиш отново. Ще изрека клетвите си пред божи служител, дори пред самия Господ Бог, и ти ще бъдеш моя съпруга. Не подхождам небрежно към подобни неща. Освен това не изпитвам нужда да притежавам всяко момиче, което ми се усмихне. Никога не съм бил такъв.

— Нима ми казваш, че ще бъдеш верен? — Тя прикри изненадата си, когато той я погледна, очевидно обиден от въпроса.

— Да, нали точно това казах току-що? Ако не ме прогониш от леглото си, не виждам причина да ходя и да търся други жени. Знам, че много мъже предават съпругите си, но никога не съм разбирал защо го правят, освен ако бракът им не е станал леден като езеро през февруари. Чичо ми никога не е бил верен на съпругите си и е създал армия от копелета, но никога не е бил щастлив. Няколко от копелетата му са резултат от заслепяваща страст или неумираща любов. Суета, гордост, а понякога дори игра, но повечето се оправдават с мъжките си нужди. Но щом жена ти те приема в леглото си и не е студена към теб, то нуждите ти са задоволени, нали така? Да прескачаш от легло на легло носи само проблеми в дома, проблеми, които нямат място там, и много често последиците са раждането на копелета, върху които нямаш никакъв контрол.

Джолийн премигна. Това беше най-неромантичната клетва за вярност, която жена някога е получавала. Освен това в гласа му имаше нещо странно, докато говореше за заслепяваща страст и неумираща любов. Нима това значеше, че не притежава никое от тези чувства?

След това се замисли за всичко, което бе научила за този мъж от останалите. Сигимор бе станал леърд, когато е бил едва на двадесет години, но загубата на баща му и превръщането му в закрилник на всичките му по-млади роднини било малка част от товара, тежащ на плещите му. Треска покосила почти всички възрастни в клана, оставяйки голям брой вдовици и сираци, някои все още бебета, за които той като леърд е трябвало да се погрижи. Сигимор бе приел в дома си много от сираците и бе помагал на вдовиците, с каквото може, без да се колебае. Спомни си как той се държеше с Рейнард и знаеше, че е направил много повече от това да им даде храна и подслон, беше ги научил на повече от дълг и чувство за отговорност. Този мъж имаше сърце и вероятно то бе доста голямо, но без съмнение щеше да се наежи като таралеж, дори само да му го спомене. Джолийн също така се запита какви са шансовете й да намери свое местенце в това сърце.

Рискът щеше да е голям, помисли си тя, да опита да превърне един брак, базиран на такава практичност, в истинска връзка. Но нямаше как да отрече, че женитбата й щеше да й даде моментално преимущество. Щеше да провали плановете на Харолд и в допълнение на това нямаше да се тревожи, че може да бъде използвана като пионка в игрите на краля или разменна монета в ръцете на някой настойник. Освен това щеше да има възможност да проучи тази похот помежду им. А ако всичко се окажеше една ужасна грешка, щом Харолд бъде победен, тя можеше да се върне в Англия и да поиска анулиране. Не беше сигурна дали Сигимор бе обмислил тази възможност и по причина, върху която не искаше да мисли задълбочено, тя нямаше намерение да му го каже.

Сигимор нежно докосна брадичката й, милвайки с пръст долната й устна.

— Аз съм от знатно семейство, кесията и земите ми са достатъчно богати, та никога да не ти липсва нищо. Ще направя всичко по силите си никой и нищо да не те нарани и приемам клетвите си много сериозно. — Той я целуна нежно. — Затова, ще се омъжиш ли за мен, лейди Джолийн? — Той я целуна отново, а целувката изразяваше силната му нужда към нея. — Не искаш ли да видиш докъде ще ни доведе всичко това?

— Да — отвърна тя дрезгаво, едва разпознавайки собствения си глас.

— „Да“ на това или „да“, ще се омъжиш за мен? — попита той, вкусвайки устните й с нежни леки целувки.

— Да. Ще се омъжа за теб.

Той я издърпа в обятията си и я целуна така, сякаш разтопи костите й. Все още бе замаяна, когато той се откъсна от нея, хвана ръката й и се насочи обратно към лагера им. Джолийн се зачуди как мъжете могат да са толкова горещи и след миг да станат леденостудени без особено много усилия. Зад целувката им имаше невероятна страст. Беше сигурна в това. Подразни я фактът, че той бе успял да възвърне контрола си с такава лекота, докато тя бе замаяна и сгорещена.

— Ще потърсим свещеник на сутринта — обяви Сигимор в мига, в който се върнаха при останалите мъже.

Джолийн едва бе успяла да промърмори благодарностите си за поздравленията на мъжете, когато Сигимор я замъкна към мястото, на което някой вече бе подготвил постелите им.

— Какво правиш? — попита тя, бързо поглеждайки към Рейнард, за да го открие заспал в импровизираното му легло от одеяла, натрупани на купчина от роднините на Сигимор.

— Имаш нужда от почивка. Не искам утре да бъдеш изтощена.

Осъзнавайки причината той да не иска да е изморена, Джолийн се изчерви от гняв, но Сигимор вече се връщаше при мъжете си. Тя събу ботушите си и се шмугна под одеялото, за да съблече роклята си. Поглеждайки към простата, скромна долна риза, с която бе облечена, тя се опита да си намери удобно местенце, и макар само едно тънко одеяло да я делеше от твърдата земя, Джолийн си помисли, че би искала да си бе взела някаква по-женствена дреха. Но след миг изруга. Мъжът превръщаше мозъка й в топла каша. Затваряйки очи, тя реши, че може би ще е мъдро да помисли малко по-задълбочено над това, с което се бе съгласила току-що.

— Има свещеник на половин ден езда оттук — каза Лиъм, щом Сигимор седна пред огъня.

— Добре — отвърна Сигимор и посегна към мяха с вино, който си подаваха мъжете.

— Нетърпелив си, нали?

Сигимор не си направи труда да отговори, а отпи голяма глътка с поглед, насочен към слабата жена, която скоро щеше да нарича своя съпруга. След по-малко от ден щеше да има правото да се сгуши под одеялото до нея. Нетърпелив бе много, много слаба дума.