Хана Хауъл
Шотландски завоевател (15)

Глава 15

— Сигимор, какво прави тази англичанка тук? — поиска да узнае Барбара. — Тя насочи кинжал към мен.

— Всъщност тя просто държеше нож за хранене. Не го е насочила към теб… все още. — Сигимор чу задавен звук зад себе си и осъзна, че Съмърлд и Лиъм са застанали до него и очевидно се опитваха да потиснат смеха си. — И тази англичанка е съпругата ми.

Барбара изглеждаше шокирана и изведнъж Сигимор се усъмни в истинността на реакцията й. Тя притисна ръка към пълните си гърди, но жестът изглеждаше отрепетиран, такъв, който се използва, за да привлече вниманието на мъжа към доста заголената гръд. Макар да не знаеше откъде е научила, Сигимор бе убеден, че тя е напълно наясно, че е женен. Освен това беше много интересен фактът, че е била толкова близо до Дъбхайдленд, имайки предвид, че е напуснала Скарглас преди повече от седмица.

— Какво ти е станало, че си се оженил за сасенак? — попита тя.

— Това въобще не ти влиза в работата, нали? — Проблясъкът на гняв в погледа й, който тя успя да скрие изключително бързо, я разобличи като Барбара, която той познаваше толкова добре, и накара Сигимор да се отпусне малко. — Сега виж дали можеш да ми обясниш по-ясно какво се е случило с теб без цялото виене. — Той се заслуша внимателно в историята й, преди да погледне към братовчед й Доналд. — Това ли е, което си чул и ти?

— Да — каза Доналд и не добави нищо повече.

Осъзнавайки, че мъжът няма да каже нищо повече, Сигимор го огледа внимателно. Той имаше същите чертите, които правеха Барбара такава красавица, правилните линии, сините очи и дори златисторусата коса, но беше висок и изключително слаб. Освен това беше леко намусен, и макар това да би трябвало да се дължи на битката с крадците, Сигимор виждаше нещо повече зад тъмното му настроение. Да не би той да бе неохотен участник в шарадата на Барбара?

Тъй като тя бе показала нескрит интерес към него, докато е била гост в дома на Макфингал, Сигимор се зачуди дали е дошла тук, за да се опита да го омотае в паяжините си. Изглеждаше суетно от негова страна да мисли, че би си създала толкова главоболия само заради него, особено след като не може да получи нищо, освен да му усложни живота. Той вече бе женен и не спираше да изпитва чувството, че тя вече го е знаела, когато пристигна тук тази вечер. Имаше вероятност Барбара да мисли, че вероятно брака му не е дългосрочен, след като се е оженил за англичанка. Ако това беше мотивът й, вероятно имаше право донякъде, тъй като той подозираше, че английският съд и английската църква лесно биха могли да анулират брак на англичанка с шотландец. Но той предпочете бързо да прогони тази мисъл.

— От това, което видях, нараняването ти не е толкова зле — каза той. — Няма да се налага да оставаш тук за дълго. Ще ти донеса нещо за пиене. Ще отнеме известно време, докато ви подготвят стаите. — Игнорирайки опитът й да го задържи, той се обърна и закрачи към масата, а Лиъм и Съмърлд го следваха по петите.

— Коя е тази жена? — попита брат му.

— Жена, която познавах преди десет години. — Сигимор взе три празни халби и даде на всеки по една. — Тя беше една от грешките ми на младини. Омъжи се за богат старец, който умря наскоро.

— И я е оставил богата вдовица?

— По-скоро не. — Сигимор им разказа за разговора, който бе имал с лорд Маклейн преди две години. — Мисля, че я е оставил много бедна вдовица.

— Ах, значи си търси нов съпруг и се е сетила за теб. Доста се е постарала, за да ти спретне подобна сценка и да се озове под покрива ти.

— И вие ли не й повярвахте?

— Не, наоколо нямаме проблеми с крадци. А тези, които си позволяват от време на време да вилнеят из земите ни, нямаше да са толкова нежни с набелязаните жертви.

— Да — съгласи се Лиъм, — щяха да оставят тези тримата с много повече от любовните пощипвания, които носят сега, ако въобще ги оставеха живи.

— Точно това си мислех и аз — каза Сигимор и напълни халбите с вино. — Изкушен съм да ги изхвърля още сега.

— Защо не го направиш?

— Последно, когато я видях, лейди Барбара имаше някои много влиятелни приятели и роднини. Освен ако не науча нещо друго, не смея да й откажа гостоприемството си. Ако го направя, тя бързо ще отиде да им плаче на рамото. Освен това съм сигурен, че ще го представи като нещо повече от обикновена грубост. Те не са от типа хора, които ни се иска да ядосаме.

— Значи вещицата ще остане тук за известно време — промърмори Съмърлд. — Може би сега, когато знае, че си женен, ще се откаже бързо от игричката си.

— Би ми харесало — каза Сигимор, — но се съмнявам, че ще се случи. Наистина мисля, че тя знаеше още когато дойде, че имам жена.

— Тогава защо въобще играе тази игра? Не може да получи нищо от теб. Е, освен ако не нарушиш собствените си правила и не извършиш толкова голям грях.

— Това няма как да стане. И особено няма как да се получи с тази уличница. Беше добре използвана, която се запознахме, и ако всичко, което чух, е истина, цяло чудо е, че не е кривокрака. И след като никой от вас няма жена, която да го предпазва от номерата й, ще ви посъветвам да внимавате.

— Не сме бедни, но не сме леърди и нямаме никакви земи. Прекалено беден избор за такава като нея.

— Зависи от това колко е отчаяна. — Той едва не се засмя на отвратените погледи на двамата мъже. — Опитайте се да се сближите с братовчед й Доналд. Каквато и игра да играе тя, той не е особено съгласен. Макар че е малкият й домашен любимец от години, не е напълно във властта й. Той може да е слабата брънка. Нещо се готви тук, и колкото повече мисля, толкова повече имам усещането, че се случва нещо по-голямо от това тя просто да търси поредния глупак, за който да се омъжи.

Щом Лиъм и Съмърлд се съгласиха, Сигимор отнесе чашата с вино към нежелания си гост. Той отговаряше рязко на всички опити на лейди Барбара да завърже разговор. Подразни се истински, когато тя направи срамежлив, флиртуващ коментар за предишната им връзка. Жената изгледаше не осъзнаваше напълно, че паметта му отпреди десет години бе изцяло незасегната. Начинът, по който се опитваше да игнорира Лиъм, и често не успяваше, беше много забавен. Барбара може да си бе набелязала Сигимор за следващия си съпруг, но беше очевидно, че не може да откъсне поглед от красив мъж, особено ако този мъж е толкова красив, колкото Лиъм. Тя вероятно бе достатъчно разумна да знае, че ако преспи с братовчед му, шансовете й да стане дамата на Дъбхайдленд щяха да бъдат съсипани, но Сигимор подозираше, че дори тя не знае колко дълго ще устои на изкушението, което бе Лиъм. Ако самия той не се тревожеше за проблемите, които би могла да му причини тази жена, вероятно щеше да намери за много интересна битката, която водеше със собствената си алчна похот.

Когато старата Нанси пристигна, за да го уведоми, че стаите на гостите са готови, Сигимор въздъхна от облекчение. Миг по-късно се оказа с ръце, пълни с пищната Барбара. Беше впечатлен колко бързо бе действала жената и бе истински изкушен да я пусне на пода. Той обаче реши да й позволи да победи в тази битка и я понесе към стаята. Забелязвайки намръщените изражения на роднините си, се почувства леко облекчен. Семейството му може да не бе решило дали приема напълно Джолийн, но неодобрението им към Барбара подхранваше семето за приемането, което вече бе засято. Сигимор беше сигурен, че Джолийн сама ще успее да ги спечели.

Щом стигнаха до спалнята, определена за Барбара, Сигимор откри, че жената е по-силна, отколкото изглеждаше. Когато той се наведе да я сложи на леглото, тя обви здраво ръце около тила му и го дръпна към себе си толкова рязко, че той едва успя да предотврати да не падне върху нея. Сега стоеше до леглото, ръцете й бяха обвити около тила му като примка, и се чудеше как да се освободи от нея, без да я нарани. Сигимор се стегна и, повдигайки ръце от леглото, сграбчи китките й.

— Пусни ме, Барбара — нареди той, борейки се да контролира темперамента си, когато тя се дръпна нагоре, притискайки се към него. — Веднага!

— Толкова си студен към мен, Сигимор — каза тя. — Преди не беше такъв. Не си ли спомняш времето, когато бяхме заедно?

Той се загледа в лицето й и бегло огледа пълното й тяло. Тя беше блянът на всеки млад мъж, но той почувства, че тази мечта отдавна е мъртва. Сигимор осъзна, че макар да признаваше красотата й, тя не му действаше по никакъв начин. Сега вече бе прекалено наясно с това, което се намираше под бледата й кожа. Дори да беше свободен мъж, той се съмняваше, че може да бъде прелъстен от нея, до такава степен присъствието й не му оказваше никакво влияние.

— Женен съм — каза й той, стягайки хватката си около китките й. Тя примигна леко, но не го пусна.

— За сасенака? Прекалено кльощавата, чернокоса хлапачка?

— Внимавай, Барбара, няма да търпя който и да е да обижда жена ми.

— Много добре знаеш, както знам и аз, че няма нужда да продължаваш с този брак. Всеки един от вас може да получи анулиране, защото ти си шотландец, а тя сасенак. Ела, мой смели рицарю, нека ти припомня какво споделяхме някога.

Сигимор знаеше, че тя се кани да го целуне, и бе изкушен да й позволи. Оставяйки студен, щеше да нанесе достатъчно силен удар върху суетата й и се надяваше да я накара да се откаже от тази игричка. Тогава, точно когато устните й бяха на милиметри от неговите, той я видя как хвърля бърз поглед към вратата зад него. Той извъртя глава и стисна толкова силно китките й, че я накара да изплаче. За нещастие това не бе достатъчно да я накара да го пусне и той изруга вътрешно, когато жена му застана до него.

Джолийн много добре знаеше, че съпругът й не е доброволен участник в тази сцена, но това успокои ревността й много малко. Някой друг път вероятно би могла да погледне в ужасените очи на мъжа си и да се усмихне. Но точно сега се опитваше да реши кой от двама им да нарани… и то много. Тя улови блясък на триумф в изражението на Барбара и реши, че няма да достави на жената това удоволствие.

— Мислех, че мой дълг е да дойда и да проверя дали гостите ни са се настанили удобно — каза Джолийн, доволна, че гласът й звучеше толкова спокойно. — Виждам, че си се погрижил да я настаниш в леглото й, съпруже.

— Да, обаче изглежда не мога да се освободя от нея — каза той, без да вижда нито един знак, че му е повярвала.

— Ах, разбирам. Лесно ще се погрижим за това.

Тя се раздвижи толкова бързо, че Сигимор не можа да види какво е направила, но успя. Ръката на Джолийн се стрелна към Барбара, но след секунда жена му вече я бе отдръпнала. Барбара изпищя и го пусна. Имаше дори няколко сълзи в очите й. Тя плъзна ръка под мишницата си и Сигимор почти се усмихна, вече знаейки къде я бе ударила Джолийн и колко силна болка е причинила.

— Да те оставя ли с гостенката ни, за да се погрижиш да се настани по-удобно? Да, мисля, че ще направя така — каза Джолийн, и без да дочака отговора му, се насочи към вратата. — Уведоми ме, ако тя има нужда някой да се погрижи за раните й.

Толкова сладка, толкова мила, толкова бясна, помисли си Сигимор, гледайки как Джолийн се отдалечава. Очите й бяха станали почти черни. Щеше да му се наложи да измисли много добро обяснение за това, което се бе случило тук, ако искаше да се плъзне под одеялата до нея тази нощ. Барбара вече причиняваше проблеми, помисли си той, поглеждайки обратно към нея. Намусената й физиономия го ядоса още повече. Колко тъп си мисли, че е той?

— Жена ти ме нарани, Сигимор — каза Барбара, подсмърчайки деликатно. — Толкова е жестока.

— Много добре знаеш, че го заслужи — заяви й той.

— Сигимор! Как може да ми говориш така след всичко, което споделяхме някога?

— Не сме споделяли нищо, милейди, освен няколко нощи на потно чифтосване. — Наблюдаваше я как се бори да сдържи темперамента си, а цялата миловидност от изражението й изчезна на мига. — Ако нямаше толкова могъщи съюзници и роднини, щях да те оставя навън пред портите. Да не мислиш, че не съм чул нищо за теб, откакто те открих с това младо момче Дъглас между краката ти? Ти причиняваш само проблеми, лейди Барбара. Водиш ги със себе си където и да отидеш. Е, няма да ги донесеш тук. Може да останеш в дома ми, докато аз реша, или докато разбера, че не са ти останали никакви съюзници. Тогава ще си тръгнеш. — Той се насочи към вратата, но спря, за да добави: — Ако нараниш жена ми, ще съжаляваш, че си започнала тази игричка. — Сигимор се насочи към голямата зала, чувствайки, че има нужда от голямо питие, преди да се изправи пред Джолийн.

— Оправи ли се с нея? — попита Лиъм, когато Сигимор влезе, и щом се приближи към мястото си, си наля на мига чаша с ейл.

— Да, кучката е настанена в спалнята, и ако има поне капка акъл, ще остане там, докато най-после си замине. — Сигимор се тръшна на стола си и отпи от ейла. — Трябва повече да се интересуваме от това какво се случва. Може би да пращаме по-често рицари в двора.

— Защо изведнъж се интересуваш от тези неща? — попита Съмърлд.

— Ако знаех какви са отношенията на лейди Барбара със съюзниците и роднините й, сега нямаше да съм в това положение — отговори Сигимор. — Ако тя се е скарала с тях или те са я изоставили, то бих могъл да я изритам от дома си. Винаги сме били много добри в това да научаваме малко по малко всичко за дадено нещо, било то съществуващ или предполагаем враг, или дори вероятен съюзник. Мисля, че трябва да спрем да бъдем толкова избирателни.

— Точно така. Имайки предвид колко объркани са нещата напоследък и как се променят, може би ще е най-добре да останем в безопасност и с пълна кесия.

— Предполагам, че лейди Барбара вече е опитала да създава проблеми — каза Лиъм.

— Опита и може би успя — отвърна Сигимор. — Щом съумея да събера кураж да отида в леглото си, ще разбера със сигурност.

— Какво е направила? — попита Лиъм, а очите му се разшириха, щом Сигимор му обясни какво се бе случило. — Тази жена не губи никакво време, нали? Сигурен ли си, че е разумно да оставиш Джолийн сама толкова дълго, че да има време да обмисли всичко?

— Не, знам, че не е разумно. Но имам нужда да премисля някои неща, преди да отида при жена си. Възможно е Барбара още да търси съпруг. Изглежда това, че имам съпруга, не я тревожи ни най-малко. В това няма никакъв смисъл.

— Може би мисли, че може да прогони Джолийн. Защото тогава жена ти ще се върне в Англия, нали?

— Но все още ще ми бъде съпруга.

— Не за дълго. Всеки от двама ви може да анулира брака с лекота. Джолийн може и да не го знае, но щом се върне в Англия, ще побързат да й го съобщят.

— Вероятно. Барбара каза почти същото. — Сигимор мразеше мисълта колко лесно Джолийн може да се отърве от него, ако го пожелае. — Но съм изненадан, че Барбара го знае. И все пак не мога да се отърся от чувството, че зад всичко има нещо повече от това Барбара да си търси съпруг и да мисли, че съм достатъчно голям глупак, за да вляза в мрежите, които плете.

— Жени като Барбара са много суетни. И тъй като е успяла да оплете толкова много мъже, вероятно не може да повярва, че с теб няма да се случи същото. Заблудила е толкова много и няма нищо чудно, че ни мисли за идиоти.

— Някога бях идиот. Да, заради това може би мисли, че може да спечели тази игра.

— Не ни обясни точно какво ти е сторила — каза Съмърлд. — Не мога да си спомня да си я споменавал.

— Това беше по времето, когато често обикалях из селата и търсех начин да напълним сандъците си. Което направи ти, и съм ти благодарен.

— Удоволствието е мое. Сега ни кажи всичко за тази Барбара. Ако знам каква е, може би ще ми е по-лесно да разбера защо смята, че има шанс да те спечели за съпруг.

Сигимор си пое дълбоко дъх и спокойно им разказа за всичко, което се беше случило между него и Барбара. Беше приятно изненадан да осъзнае, че вече не се чувства засрамен от цялата история. Беше от полза, че не видя съжаление или присмех по лицата на семейството си, само симпатия към младия глупак, който е бил някога, както и гняв. Сигимор подозираше, че и двамата мъже са преживявали нещо подобно, но пазеха историите за себе си.

— Може би си мисли, че са нужни само няколко напомняния за миналото, за да те сграбчи в лапите си — каза Съмърлд. — Подозирам, че оправданието, което е намирала, задето си я отхвърлял през годините, когато те е срещала, се дължи на това, че просто държиш на репутацията си и не си искал да имаш нещо общо с омъжена жена.

— Ах, не се бях сетил за това. Очевидно е, че тя не очаква от мен да удържа на брачните си клетви.

— Жената вероятно познава прекалено много мъже, които не са го направили.

— Да, истина е. — Сигимор приключи с питието си и се изправи. — Това не ме води доникъде. Просто не мога да се отърся от чувството, че зад всичко това има нещо, което не виждам, нещо повече от очевидното, но просто не мога да се сетя какво е.

— Ще държим под око Доналд, както искаше. Освен това, ще започнем да се оглеждаме за Харолд на сутринта. — Сигимор се намръщи. — Наистина ли вярваш, че той ще дойде тук, че няма да се откаже от преследването и да се върне у дома?

Сигимор кимна.

— Да, вярвам го. Сега умът му ще се е съсредоточил върху отмъщението, сигурен съм. Той ще иска да накаже Джолийн за всичките си страдания. О, не се и съмнявам, че е изкушен от това да я залови, за да може да подсигури с брака си всичко, което е откраднал, преди да я убие, но сега вече намеренията му ще са по-различни. Много по-различни. Истината е, че той трябваше да остане в Дръмуич, и да го държи във властта си, докато планира как да я хване, или как да се погрижи за нея, ако реши да се върне и да му причинява проблеми. Мисля, че той знае, че е направил сериозна грешка, но обвинява нея за това. Подозирам, че вече е много отчаян, което го прави изключително опасен.

— Е, сега поне ние можем да тръгнем след него — заяви Лиъм.

Мисълта беше приятна и Сигимор се вкопчи в нея, докато отиваше към спалнята си. Въздъхна облекчено, когато откри, че вратата не е залостена. Казвайки си, че няма нищо, за което да се чувства виновен, той пристъпи смело в стаята си и затвори вратата зад себе си. Когато видя Джолийн, седнала на меката овча кожа пред камината да си реши косата, се поуспокои малко. Може и да беше ядосана, но не го беше заключила отвън, нито бе отишла да спи другаде. Сигимор реши, че е добър знак и признак, че е готова да чуе това, което има да й каже.

Джолийн се напрегна, когато Сигимор пристъпи напред, за да застане лице в лице с нея. Но тя не го погледна, а продължи да реши косата си. От мига, в който го остави с Барбара, тя премисляше отново и отново това, което бе видяла. Той не изглеждаше така, сякаш доброволно се е оставил в ръцете на жената, поне в това бе сигурна. Проблемът, обаче, беше, че малкото гласче в главата й постоянно нашепваше, че тогава наистина не е участвал доброволно, но какво ще стане по-късно? Ами следващия път? Освен това съществуваше и фактът, че му бе отнело доста време да се върне при нея. Колко от това време бе прекарал с лейди Барбара?

Когато най-после го погледна, тя забеляза, че той я гледа с онзи така познат за нея поглед, и се намръщи.

— Не ме гледай с този поглед.

— Кой поглед? — попита той.

— Този поглед, изпълнен с топлота. Не е време да ме гледаш топло, след като те видях…

Той вдигна ръка и остана изключително доволен, когато тя замълча на мига.

— Когато ме видя в ръцете на друга жена? Не исках да бъда там, момиче, и мисля, че го знаеш.

— Да не би да се опитваш да ме накараш да се чувствам виновна, задето съм ядосана?

— О, не. Ако те бях видял в подобна ситуация с друг мъж, все още щяхме да събираме парчетата от него. Не, може да бъдеш ядосана, тъй като бях достатъчно голям идиот да се доближа на десет крачки от тази жена както сега, така и преди десет години. Тя ми скочи в ръцете, принуждавайки ме да я отнеса до стаята, а после отказа да ме пусне. По-силна е, отколкото си представях. Впи се в мен като кърлеж. Мислех как да се откъсна от нея, без да й причиня прекалено много болка, когато влезе ти.

— Възнамеряваше да я целунеш, доброволно или не. — Джолийн стисна силно зъби, докато чакаше отговора му.

— Да, така е. — Той направи гримаса, щом я видя да пребледнява. — Тя беше много настоятелна, отказваше да приеме, че може да съм студен към нея. Реших, че ако й позволя да ме целуне, ще види колко съм незаинтересуван, и че не се правя просто на недостъпен. — Той измъкна четката за коса от ръцете й и взе малките й длани в своите. — Въобще не се интересувам от нея, Джолийн.

— Но тя е толкова красива, това, което всеки мъж би искал, както лицето, така и тялото й.

— Тя определено е много приятна за окото. Мога да го видя и ще ме сметнеш за лъжец, ако кажа друго. Но също така мога да видя, че под нежната й кожа се крие само грозота. Егоистична, суетна, алчна и неспособна да разбере, или да се интересува, от това как действията й могат да наранят другите. Тя иска съпруг и смята, че съм същият заслепен глупак, както преди десет години. Толкова е суетна, че не мисля, че бих могъл да я разубедя от това.

— Тогава защо просто не я отпратиш? — попита Джолийн. — И двамата знаем, че нараняванията й са нищожни. Не вярвам, че историята й за крадците е истина.

— Нито пък аз, както и Лиъм, и Съмърлд. Нищо не би ми харесало повече от това да я изритам от дома ни още сега, но не мога да го направя. Тя има някои много влиятелни приятели и роднини, или поне имаше. Един Господ знае каква изопачена история ще им разкаже, ако я изхвърля оттук, затова не смея да рискувам. Трябва да внимавам с нея. Тя не си струва проблемите, които ще ни навлече, ако започна да плаче, че сме се отнесли зле с нея.

Джолийн въздъхна и кимна. Той беше прав. Нямаше никакво съмнение, че Барбара иска да причини неприятности между нея и Сигимор, но щеше да успее само ако те й го позволяха. От друга страна, ако някой й дадеше най-малката причина да се оплаче на роднините и съюзниците си, можеше да стане кървава баня. Трябваше да се съгласи, че жената не си струваше проблемите.

— Колко дълго смяташ, че трябва да понасяме компанията й, за да избегнем обидата на някой?

— Няколко дни, не повече. Както сама каза, нараняванията й бяха незначителни, едва леки натъртвания. Ако реша, че е изгубила съюзниците си, че е прогонена от тях, ще я изгоня на мига. Странно е, но по някакъв начин от всичко това може да излезе нещо добро. — Сигимор погледа удивеното й, невярващо изражение. — Така е. Накара ме да осъзная, че трябва по-добре да се уведомяваме за случващото се със съюзниците ни, кой с кой воюва, кой е фаворит и кой не. Всички неща, които игнорирах досега, защото ги смятах само за слухове, или че просто не ме засягат.

Джолийн кимна.

— Ще е добре да знаем колкото се може повече за това.

— Да. Съмърлд и Лиъм също са съгласни. Но се боя, че това значи да изпратя някой от тях в двора.

— Лиъм — каза Джолийн и се усмихна най-после. — Ще е перфектен да бъде приет в двора. Той е образован, може да бъде много чаровен и е изключително красив. Ако вашият двор е като нашия, хубавото му лице ще е повече от добре прието.

— От жените — намуси се той, но думите й бяха достатъчно разумни, че да се замисли.

— Въпреки всичкото мърморене и оплакване от него, Лиъм има много приятели. Мъжете го харесват. А и не подценявай жените като източник на полезна информация. Вярно е, че някои изглежда се интересуват само от дрехи и женски съвети, но не е така с всички. Дори онези, които само бъбрят или разнасят клюки, биха могли да ти кажат някои доста интересни неща.

Сигимор й се усмихна.

— Значи ще изпратя Лиъм, ако той е съгласен. Ще изберем и още някой, който да го замества, когато иска да си почине от всичко това. — Той започна да милва ръцете й и тя потръпна. — Сега, след като се разбрахме за всичко…

— Готов си да отиваме в леглото — довърши тя вместо него.

— Всъщност си мислех за кожата пред камината в Скарглас, онази, която толкова прилича на тази тук.

— Сигимор — възкликна тя шокирана, знаейки много добре, че той мисли за това, което бяха направили на кожата, но шокът й бързо бе заменен от нетърпение, докато той я целуваше.

* * *

Джолийн нежно потърка буза в гърдите на Сигимор, сънено наслаждавайки се на последните тръпки от отшумяващата страст, която бяха споделили на кожата пред огъня. Не беше особено сигурна как бяха стигнали до леглото, но беше прекалено щастлива и й беше прекалено удобно, за да се чуди дълго. Сигимор издаде нисък буботещ звук, който не беше точно сумтене, и я накара да се усмихне. Горкият й съпруг се беше изтощил. След всичко, което бяха преживели последните дни, тя беше истински изненадана, че все още е будна. Но няколко неща я измъчваха и й пречеха да заспи.

Лейди Барбара Маклейн беше една от тревогите, която отказваше да се махне от ума й. Макар да не се съмняваше, че жената иска да прикотка Сигимор, Джолийн усещаше, че има и нещо друго. Няколко човека й казаха, че жената е знаела за женитбата на Сигимор с англичанка, и нейният добре изигран шок беше… ами добре изигран. Прислужниците бяха много изчерпателни. А от това, което бе чула тя самата, докато жената висеше на врата на Сигимор, беше, че Барбара също знае много добре колко лесно може да бъде анулиран бракът й. Въпросът тук беше откъде бе научила това? Точно липсата на ясен отговор я тормозеше най-много и гонеше съня й.

Реши, че ще обсъди това със Сигимор, и почти се усмихна, когато усети, че започва да се успокоява. За миг се изплаши, че започва да става прекалено слаба, задето с такава готовност прехвърляше проблемите си на него. Но бързо прогони този страх. Макар да не го бяха обсъждали, тя знаеше, че Сигимор и останалите са наясно, че щеше да ги освободи дори да бяха отказали да й помогнат. Освен това те също имаха да отмъщават на Харолд. Не беше слабост да споделя с друг съмненията си или да търси помощ да открие отговорите на въпросите, които я измъчват. Винаги беше по-добре двама души да мислят над един проблем. Най-после, усещайки, че сънят я надвива, Джолийн си обеща на сутринта да обсъди със Сигимор всичките проблеми, които я измъчваха. Закле се и че колкото и влиятелни съюзници да има, ако лейди Барбара Маклейн не държи пухкавите си белички ръчички далеч от Сигимор, тя щеше да се погрижи да страда.