Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Хана Хауъл

Заглавие: Шотландски завоевател

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10178

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Жлъч запали в гърлото на Джолийн, докато гледаше надолу към телата на Клайд и лейди Барбара, без да може да направи нито крачка. Никога не беше виждала някой да убива толкова бързо и така хладнокръвно. До самия край Барбара бе благословено несъзнаваща опасността, която я грозеше. На лицето на Клайд се беше появило странно изражение, миг преди да осъзнае, че зад него се е появил човек и смята да му пререже гърлото. Той бе погледнал Харолд с поглед, който би могъл да бъде нищо друго, освен изпълнен с възхищение. Но в този последен миг от живота си мъжът бе направил едно добро дело. Бе бутнал Рейнард към Джолийн. Тя бе уловила племенника си и го бе притиснала към полите си, защитавайки го от гледката на бързо изпълнените екзекуции.

Когато двамата мъже приключиха с убийствата и повлякоха телата навън, тя най-после погледна към Харолд.

— Много скоро ще ти свършат съюзниците, ако се отнасяш така с всички.

— Те продадоха теб и момчето. Следващия път щяха да продадат мен на Камерън — каза Харолд и сви рамене.

— Значи ги обяви за виновни и осъди за престъпление, което все още не са извършили?

— Жената беше решена да стане дамата на онази проклета крепост, чието име никой цивилизован човек не може да произнесе. Би направила всичко, за да накара сър Сигимор да се ожени за нея. Тя го предаде, след като те даде на мен. За да спечели благосклонността му, щеше да предаде мен. — Той се намръщи към двете тела, които бяха хвърлени едно върху друго в далечния край на огромната стая. — Но ме тревожи, че младият й братовчед не е с тях.

Джолийн нежно помилва гърба на треперещия Рейнард и се зачуди дали Доналд е предполагал какво ще се случи, дали някак не е усетил опасността в това да има вземане-даване с Харолд.

— Колко жалко за теб.

— Е, така или иначе ще напуснем това място още със залеза — каза той, игнорирайки сарказма й. — Още не съм решил какво да правя с теб, но мисля, че бих могъл да използвам момчето. Моят живот за неговия. Роднините ни ще са доволни да си го получат обратно жив и здрав. Боя се, обаче, че ти няма да имаш такъв късмет. — Той се огледа. — Идеално скривалище, не мислиш ли? Онзи мъж, Клайд, го откри. Ние стояхме тук спокойни, сухи и в безопасност, докато Камерън изтощаваха себе си и конете си в опита си да ни открият.

— Клайд беше много впечатлен от проявата ти на благодарност, убедена съм. — Тя се огледа наоколо в това, което очевидно беше главната погребална зала в едни много стари катакомби. — Чудя се защо Сигимор не е погледнал тук.

— Мартин смята, че са били отворени едва наскоро след дълъг период от време.

— Милорд — каза Мартин, бързайки към Харолд, — имам съобщение от роднините ви.

— Не възнамерявахме да се свързваме с тях преди утре.

— Заловили са единия от мъжете, които изпратихме да ги наблюдават, и те са изпратили съобщението си по него.

— Добре, какво е?

— Искат да се срещнете, милорд. Вашият роднина, сър Роджър, ви изпраща поздравите си и иска вие или мъжете, които изпратите, да се срещнете с него утре сутринта.

— Къде и кога?

— На четири километра оттук, в едно сечище. Един час след зазоряване. Лесно се намира. На няколко метра оттук можеш да видиш върха на стара белеща се кула. Като я използваш за ориентир и вървиш към нея, ще стигнеш до сечището.

— С колко мъже разполага? — попита Харолд, след като се намръщи за миг.

— Двадесет — отвърна Мартин — и двама шотландци. Мисля си, че може би са Макфингал. Поне приличат на онези копелета. Точно те заловиха нашия човек.

Харолд изруга и прокара ръка през косата си.

— Трябва да помисля. Очакват ли отговор?

— Не, отговорът ти ще е да се появиш на срещата.

Кимайки, изведнъж Харолд погледна към Джолийн.

— Вземи ревящия хлапак и седнете някъде. Трябва да помисля.

Повече от доволна да се отдалечи от Харолд, Джолийн вдигна Рейнард на ръце и потърси място, където да седнат. Тя пое далеч от телата на Барбара и компаньона й към огромен каменен ковчег в другия край на стаята. След миг колебание седна в нишата в задния му край, облегна гръб на стената и се притаи в сенките заедно с Рейнард в прегръдките си. Джолийн наблюдаваше как Харолд крачи напред-назад. Притисна детето по-силно към себе си, надявайки се каквото и да държи вниманието на Харолд, да продължи да го занимава още дълго време.

Братовчед й Роджър бе наблизо, помисли си тя и позволи на радостта от тази новина да изпълни тялото й. Джолийн бе сигурна, че това ще даде шанс на Рейнард да оцелее. С възможността да замени животът на Рейнард за своя, която бе на ръка разстояние, тя бе сигурна, че Харолд ще я сграбчи с две ръце. Имаше малка вероятност той да удържи на уговорките, които ще направи, но поне Рейнард щеше да е извън обхвата на своя враг. Беше сигурна, че Роджър ще направи всичко, което е възможно, за да накара Харолд да му даде момчето.

Тя се насили да игнорира мислите за собствената си съдба. Джолийн знаеше, че ако започне да мисли какво ще й стори Харолд, бързо щеше да изгуби железния контрол, който упражняваше досега. За доброто на Рейнард се налагаше да бъде смела, да опита да остане спокойна и за тази цел трябваше да игнорира тъмните планове, които Харолд вероятно кроеше за нея. Каза си, че Сигимор скоро ще започне да я търси, и се вкопчи с всички сили в тази мисъл, за да устои пред братовчед си и собствените си страхове.

За да не мисли за това, срещу което много скоро щеше да се изправи в лапите на Харолд, тя насочи вниманието си върху разговора на мъжете. Нито един от двамата не си направи труда да говори тихо и гласовете им ехтяха в стаята. Гневът на Харолд, забеляза тя, вече бе не така добре контролиран, както досега.

— Момчето ще купи свободата ни, милорд — каза Мартин.

— Да, да, но ако успея да се добера обратно до Дръмуич, все още има шанс да го запазя. Детето е ключът към всичко това — сопна се Харолд, когато Мартин поклати глава.

— Момчето е ключ единствено към свободата ни. Сър Роджър има двадесет мъже със себе си. След като с него има и двама Макфингал и те не са опитали да откраднат конете му, това значи, че има на помощ съюзниците на Камерън. Те са го довели тук, за да се присъедини към Камерън срещу нас. Това ме кара да мисля, че сър Роджър знае всичко, и че може би се е подсигурил. Размени момчето за свободата ни, за живота ни и, може би, за всичките пари, които носят мъжете му.

— И после какво? Къде ще отидем?

— Във Франция или в някоя друга държава, където можем да продадем мечовете си. — Мартин наблюдаваше Харолд, който не спираше да крачи. — Освен това може да обмислиш да поискаш откуп и за жената.

— Никога! — изкрещя Харолд. — Тя е причината за цялата тази каша! Тя съсипа всичко и искам да я накарам да си плати. Искам да я накарам да страда. — Той огледа стаята, докато не забеляза къде е застанала. — Омъжи се за този шотландец.

— Откъде разбра? — попита тя.

— От свещеника. Последвахме ви там — отвърна Харолд и се приближи се към нея със здраво стиснати юмруци. — Каза ни, след като с малко мъчения му развързахме езика. И той си плати прескъпо за участието си във всичко това, както ще си платиш и ти.

— Убил си свещеник? — Беше мислила, че вече нищо, което направи Харолд, не може да я учуди, но се оказа, че е грешала.

— Не. Поне не беше мъртъв, когато го оставих, макар че вероятно му се е искало да умре.

— Този свещеник е Камерън, Харолд — каза тя и чу Мартин да ругае. — Братовчед на Сигимор. Дал си му още една причина да те убие. Може да успееш да използваш Рейнард, за да се справиш със сър Роджър, но Камерън ще те преследват дори зад океана. — Харолд изглеждаше незасегнат от заплахата й, но тя забеляза, че Мартин е присвил очи към нея.

— И какво ме интересува? Те не са никаква заплаха. Не правеха нищо друго, освен да бягат и да се крият.

— Да, и ви отведоха точно пред портите си, дълбоко в земите си, близо до съюзниците и роднините си.

Харолд скочи към нея, но за нейна изненада Мартин го сграбчи и го спря. За няколко минути двамата се бореха, мятайки се из стаята, докато братовчед й ругаеше и заплашваше другия мъж, който, въпреки ударите, които получи, не го пусна. Най-после Харолд спря да се бори. Мартин бавно го освободи и отстъпи назад. Братовчед й измъкна меча си и го насочи толкова бързо към мъжа, че Джолийн се задъха. Тя сложи ръка на тила на Рейнард и притисна лицето му към гърдите си, сигурна, че ще последва още едно хладнокръвно убийство. Мартин или имаше повече увереност в значимостта си за Харолд, отколкото подозираше тя, или по някакви си свои причини отказа да извади меча си и просто си седеше там. Тогава тя забеляза лек блясък в ръката му и осъзна, че Мартин държи кинжал. С него можеше да нанесе смъртоносна рана, преди Харолд да успее да използва меча си. Двамата стояха и се гледаха напрегнато, а Джолийн имаше чувството, че Мартин е по-лоялният от двамата.

— Нима ще защитаваш малката кучка? — попита Харолд, а гласът му бе дрезгав от гняв.

— Засега — отвърна Мартин. — Ако не друго, тя държи момчето, а него не бива да нараняваме.

Харолд трепна слабо и затвори очи, преди бавно да свали меча си.

— Ще се разправям с нея по-късно.

Мартин кимна и ножът му изчезна.

— Както желаеш. Освен това може да обмислиш възможността да я използваш, за да попречиш на Камерън да ни убие. — Останалите мъже в стаята промърмориха в съгласие.

— Камерън? Те не са никаква заплаха. Не правят нищо, освен да бягат от нас, досега нито веднъж не се изправиха лице в лице с нас, а какво остава да ни нападнат.

— Все още. — Мартин наблюдаваше съсредоточено Харолд, който започна да се мръщи, сякаш обмисля думите му. — Тогава бяха само шестима и с тях бяха жената и детето. Може това, което сториха, да изглежда като страхливост, но аз не виждам така нещата. По-скоро смятам, че е умният и правилен избор на тактика. Тя е права. Сега сме на негова земя, обградени от неговите роднини и неговите съюзници. Сега ни превъзхождат числено и ние сме тези, които се крият от тях.

Джолийн огледа мъжете в стаята, които наблюдаваха внимателно Харолд. Беше повече от очевидно, че всички са съгласни с Мартин и чакат да чуят мнението на Харолд. Осъзнаваха, че са уловени в много здрава паяжина и искаха да се измъкнат от нея. Тя силно подозираше, че ако Харолд не започне да показва повече интерес за това как да се измъкнат от този капан живи и продължи да мисли единствено за отмъщението си, много скоро щеше да се окаже сам. Джолийн заглуши зараждащата си надежда за бунт в редиците на врага й, който би могъл да й даде възможност да избяга, и продължи да наблюдава внимателно какво се случва.

— Да, и да предполагам ли, че имаш план? — попита Харолд, а от всяка негова дума лъхаше подигравка.

— Да, имам — отвърна Мартин, игнорирайки тона на Харолд. — Ще използваме момчето, за да свалим английските мечове от гърлата си, и ще използваме нея, за да се измъкнем невредими от страната. — Мартин въздъхна и прокара ръка пред лицето си. — Тя е съпругата на сър Сигимор. Ако не друго, то честта ще го задължи да направи всичко, което е нужно, за да я защити и да опази живота й. Между това да вземем откуп за момчето от англичаните и за нея от шотландците, може да си тръгнем с натежали от пари чанти. И поне ще имаме шанс да се измъкнем живи от всичко това. Това е планът ми, другата възможност, която виждам, е просто да направим така, че да им е трудно да ни убият.

Лек звук привлече вниманието на Джолийн, но тя се бореше да го игнорира. Това, което се случваше между двамата мъже, бе прекалено важно, за да го пропусне. Тук се решаваше съдбата й. Знаеше, че Харолд има нужда да я накара да си плати заради всичко, което е изгубил, за провалите на плановете му, но ако Мартин го убедеше, че би могла да им е от полза, шансът й да оцелее нарастваше. Тя започна да се моли братовчед й да послуша съвета на приятеля си, да я използва като щит между тях и Камерън, докато намерят скривалище или успеят да избягат във Франция. Мисълта да прекара дни в компанията на Харолд беше смразяваща, но поне щеше да бъде жива, а тя знаеше, че съпругът й ще дойде за нея.

* * *

Сигимор нежно пусна на земята тялото на мъжа, който току-що бе убил, и се намръщи към старата църква. Под бавно рушащата се сграда се намираше Джолийн. Тя беше в лапите на Харолд от час, а може и повече. Това, което можеше да й е сторил за това време, караше стомахът му да се свива от ужас. Отне му цялата воля и непрестанното присъствие на Лиъм, за да се спре просто да не хукне надолу към погребалните катакомби с жажда за кръвта на Харолд.

От мига, в който Фъргъс му бе казал, че Джолийн я няма, той бе почувствал вледеняващ страх, страх за нея. И дори повече, ужас от това да не я изгуби, да не може да я спаси. Беше почти невъзможно да си избие от ума всички неща, които Харолд говореше, че иска да й причини. Думите на мъжете, които обсъждаха кръвожадния си план за нея, ехтяха в ума му непрестанно. Логиката му казваше, че Харолд не може да извърши толкова ужасни неща за краткото време, през което Джолийн беше в ръцете му, но точно в момента на Сигимор му бе изключително трудно да се вслуша в логиката. Умът му не спираше да му напомня, че да бъде убит един човек трябваше само кратък миг.

— Стражите са разчистени, и вътре, и вън — каза Лиъм, стъпвайки до Сигимор.

— Да — отвърна Съмърлд и застана от другата страна на близнака си. — Двамата шотландци хукнаха към хълмовете и дори не си направиха труда да предупредят тези мъже.

— Крадците нямат чест — промърмори Тейт, след което приклекна до тялото на мъжа, когото Сигимор бе убил, и го огледа внимателно. — Мисля, че са наемници. Ако притиснем онези долу в ъгъла или ги обградим, лесно може да се предадат.

— Как ще влезем? — попита Сигимор, а концентрацията върху предстоящата битка бе единственото, което успяваше да запази разсъдъка му.

— Има три места — отвърна Лиъм. — На два от входовете бяха поставени пазачи, затова смятам, че е безопасно да предположим, че не знаят за третия.

— Може би някой от бързоногите шотландци е трябвало да го пази.

— Не. Тя бяха изпратени навън да следят за приближаването ни, вероятно за да предупредят Харолд, ако ни видят. Когато се насочихме направо насам, движейки се бързо и безшумно, вероятно са се досетили, че вече не претърсваме околността за тях, и са решили, че това е краят на играта. Затова оставиха сасенаците на съдбата им и хукнаха да спасяват собствените си кожи. Какъв е планът ни?

— Кажи ми къде е този трети вход и къде смяташ, че Харолд би се настанил, докато е долу.

Сигимор затвори очи и се вслуша внимателно, леко успокоен от това, че и Лиъм, и Съмърлд смятат, че долу има само една стая, в която Харолд би се настанил, защото тя осигурявала някакъв комфорт. След няколко минути размисли, той започна да разпределя почти тридесетте мъже, които бяха с него, като изпрати по седем при всеки изход, а останалите остави горе до църквата, където едновременно да се подсигурят, че никой от мъжете на Харолд няма да избяга, и да пазят гърбовете на тези, които са долу. Решиха колко време ще е нужно на всяка група да застане на позиция и Сигимор избра сигнал за атака. Нанти остана на повърхността с останалите, Съмърлд взе шестима мъже и се насочи към главния вход във вътрешната страна на църквата. Лиъм все други шестима мъже и отиде към скрития вход, а Сигимор, заедно с други шестима се насочи към задния вход, който беше на метри от мъжа, когото бе убил.

Преминаването през тунела беше бавно и Сигимор проклинаше тъмнината с всяка крачка, която правеше. Тогава в далечината заблестя лека светлина и той се усмихна. Харолд беше наблизо и му трябваше всяка частица контрол, за да продължи да се придвижва бавно. Добре обучените му мъже нямаха нужда от сигнал, за да се притиснат до стената, когато до тях започнаха да достигат гласове. Придвижвайки се бавно, след като стигна до края на тунела, Сигимор рискува да надникне в стаята. Той преброи шестима мъже, Харолд и мъжа, който стоеше пред него, и който Сигимор си спомни, че докато бяха в Дръмуич, беше наречен Мартин.

Точно когато се канеше да се прикрие отново в сенките, Сигимор чу леко подсмърчане. Той погледна на дясно и едва не се издаде, като за малко не извика от радост. Джолийн седеше на пода на няколко крачки от него. Беше се свила в ъгъла между стената на стаята и огромен каменен ковчег и държеше Рейнард в скута си, докато наблюдаваше внимателно Харолд. Сигимор бързо пристъпи назад в сенките и затвори очи, чувствайки се почти останал без сили от облекчение. Джолийн изглежда нямаше дори синина.

— Идеята ти е донякъде добра — каза Харолд. — Трябва да я обмисля.

— Какво има да му мислиш?

— Трябва да намеря начин да направя това, което предлагаш, и да задържа Джолийн.

Мартин изсумтя.

— Не си струва да умреш за тази жена.

— Нямам намерение да умра за нея.

Сигимор даде знак за атака и се усмихна доволно, когато тихата му имитация на песента на коса веднага бе последвана от две подобни. Той бързо излезе от тунела, заставайки пред Джолийн. Гледаше с удоволствие и гордост как останалите двадесет Камерън нахълтаха заедно в помещението, обграждайки Харолд и хората му. Със сурови изражения и мечове в ръце те бяха невероятна гледка, реши той. Когато погледът на Харолд се насочи към неговия, Сигимор му се усмихна.

— Боя се, че плановете ти се провалиха, Харолд — каза Сигимор. — Ти ще умреш. Точно тук. Точно сега.

На Сигимор му хареса, когато Харолд изкрещя от гняв и извади меча си. Беше се надявал мъжът да не иска да се предаде. Отстъпвайки далеч от Джолийн, той усети как един от мъжете му веднага зае мястото пред нея, за да я защитава. Сигимор пристъпи, за да приеме предизвикателството, което му бе отправил Харолд, преди мъжът да си възвърне здравия разум и да се предаде.

Джолийн продължаваше да притиска лицето на Рейнард към себе си и трепна, когато звукът от сблъсъка на металните мечове проехтя в каменната стая. Тя наблюдаваше съпруга си и Харолд само за миг, преди да се успокои. Братовчед й беше добър боец, но Сигимор беше много повече от добър. Харолд щеше да умре. Точно тук. Точно сега.

Тя се огледа наоколо, за да види какво се случва. Мартин и двама от другите мъже бяха обградени на мига. Те стояха невъоръжени до Лиъм и наблюдаваха битката. Другите четирима бяха направили грешката да извадят мечовете си. Двама вече бяха мъртви, и макар тя да не бе експерт по боевете, беше убедена, че другите двама скоро ще ги последват. Камерън посрещаха атаките им един срещу един и все пак беше ясно, че превъзхождат воините на Харолд.

Точно когато насочи погледа си към Сигимор, боят приключи. Харолд се движеше мудно, оставяйки се открит, и Сигимор бързо се възползва от преимуществото, забивайки меча си дълбоко в гърдите на противника. Начинът, по който Харолд умря бързо, едва възкликвайки, щом мечът прониза гърдите му, подсказа на Джолийн, че вероятно Сигимор е пронизал сърцето му. Краят на живота на другите двама мъже бе също толкова бърз и безшумен. Тя гледаше как Сигимор почисти острието си в натруфено избродирания елек на Харолд, преди да го прибере. Съпругът й погледна към нея и кимна, когато тя му се усмихна, преди да насочи вниманието си към Мартин и последните мъже на Харолд.

— Тъй като жена ми е невредима, се чувствам малко милостив — каза Сигимор. — Махайте се. Не си правете труда да взимате мъртъвците, не спирайте дори да напоите конете си, докато не сте далеч от земите ми. Препускайте, докато не напуснете Шотландия. Доброто ми настроение много лесно може да се изпари. Ранулф, изведи ги, така че мъжете ни навън да не ги убият, като ги видят. Тейт, Гилбърт, вървете след тях и ако дори трепнат погрешно, ги убийте.

Това беше Сигимор воина, помисли си Джолийн, докато слушаше студения му груб глас да отеква в стаята. Той дори изрече думата милост с тон, който не показваше такава. Знаейки, че мъжете, които Харолд бе поставил вън на пост, вероятно са мъртви, Джолийн реши, че би трябвало да се чувства нервна. Това беше една страна на Сигимор, която не познаваше, мъж, който никога преди не бе срещала. Но вместо това тя изпита само гордост, от него, от себе си, защото той беше неин. Тя се усмихна, когато той коленичи пред нея и нежно помилва бузата й със същата ръка, с която допреди миг бе бърсал кръвта от меча си в дрехите на Харолд.

Беше й изключително трудно да се сдържи да не се хвърли в ръцете му и да го целуне.

— Ранена ли си? — попита той.

— Не, Мартин се опитваше да убеди Харолд, че ще съм от полза, за да се справят с теб. Мартин искаше да се измъкне жив от тази каша. Поне той получи това, което искаше. — Тя погледна към телата на Барбара и Клайд. — Боя се, че лейди Барбара и придружителят й не получиха онова, което желаеха.

Сигимор трепна, щом видя телата, и въздъхна беззвучно, когато мъжете ги взеха, за да ги изнесат навън.

— Доналд ги иска, за да ги отнесе у дома.

— Имах чувството, че е осъзнал какво може да се случи, щом имат работа с Харолд.

— И все пак не направи нищо, за да ти помогне.

— Но помогна на теб да ме намериш, нали?

— Да, след като ме накара да налучкам правилния въпрос, който да му задам. Как може да се усмихваш на това?

Тя се усмихна, когато Тейт взе Рейнард и го отнесе навън.

— Сега вече мога — отвърна. — Чух колко внимателно той даде обещанието си на Барбара и помислих, че го е направил умишлено. Не го виня, че не ни помогна, когато ни отведоха. Вярвам, че той беше в същата опасност, в каквато бяхме и ние.

Сигимор кимна и й помогна да се изправи на крака. Той я притисна към себе си и я задържа така за миг, вдъхвайки уханието на косата й. Последните остатъци от страха му изчезнаха бавно. Обгърнал с ръка раменете й, той я проведе навън от стаята, взимайки пътьом една факла, с която да осветява пътя им, докато няколко от хората му останаха, за да разчистят телата и да вземат каквито вещи сметнат за нужно.

Джолийн обви ръка около кръста му и се притисна силно към него, докато вървяха. Тя му разказа всичко, което се бе случило, след като тя и Рейнард влязоха в стаята на Барбара. Единственото, което премълча, беше новината, че много близо се намира братовчед й Роджър. Присъствието му означаваше, че много скоро трябва да вземе решение, а за момента тя просто искаше да се наслади на това, че е свободна, в безопасност и отново със Сигимор.

— О, твоя братовчед Уилям, свещеникът, е този, който е казал на Харолд за брака ни — каза тя, когато излязоха от тунела и спряха, за да си поемат чист въздух. — Харолд каза, че го е измъчвал и го е пребил почти до смърт. Но не е останал, за да види дали горкият човек наистина е мъртъв.

— Ще взема няколко мъже и ще отидем при него — каза Гилбърт. — Ако се наложи, може да го отнесем в Скарглас, за да може Фиона и Маб да се погрижат за него. Много скоро ще го изправят на крака.

— Добре, момче — каза Сигимор и махна на Гилбърт да тръгва. — Няма да се изненадам, ако по пътя има и други, които са страдали в жестоките ръце на Харолд, но няма какво да направим за тях.

— Така е — съгласи се Джолийн. — Той имаше умението да оставя кървава диря откъдето и да минеше. Някой трябваше да го убие преди много години. Но никога не сме имали доказателство, а той беше с достатъчно синя кръв, че нуждата от доказателства да бъде голяма.

— Да, а бедните мъже могат да увиснат на бесилото само при подозрения. Богатите трябва да бъдат заловени с кръв по ръцете, но понякога дори това не е достатъчно, че да си платят за престъпленията. — Той настани Джолийн на коня си и седна зад нея. — Все още изпитвам малко милосърдие, затова ще позволя на Доналд да остане за през нощта, преди да го изритам от крепостта на сутринта.

— Ти си истински светец, съпруже — каза тя и двамата си размениха по една усмивка.

Тя се сгуши назад до него, когато конят потегли, и обви ръце около неговите. Беше й малко трудно да повярва, че всичко бе приключило и Харолд вече не е заплаха. Не беше толкова отдавна, когато бе избягала от Дръмуич, но тежестта на тази заплаха сякаш бе направила времето да тече много бавно. Сега мъжът вече не бе тъмна сянка над бъдещето й, нито нож, опрян в гърлото на Рейнард, нито пък човека, който я беше накарал да мечтае за смъртта му.

Но над нея надвисна нова сянка, за която обаче отказваше да мисли. Роджър и нуждата да направи избор, който дори сега й се струваше невъзможен. Имаше време до изгрев-слънце. Само няколко часа, в които щеше да се преструва, че всичко е наред.