Хана Хауъл
Шотландски завоевател (5)

Глава 5

Джолийн се прозя толкова силно, че челюстта й изпука, и очите й се напълниха със сълзи, докато се насочваше към близките дървета в търсене на скрито местенце, където да се облекчи. Сигимор беше виновен задето бе толкова изтощена. След трескавата му целувка той се бе обърнал и бе заспал. Напрегната от нужда, която не разбираше напълно, и прекалено наясно, че би могла без много мислене да отдаде на този мъж добродетелта, която бе пазила зорко двадесет и три години, бяха причините да не успее да заспи почти до зазоряване. Младата жена се съмняваше, че е спала повече от два-три часа, преди прекалено веселия Сигимор да я измъкне от леглото. Не можеше да разбере как в един момент мъжът можеше да разпали непозната страст в нея, а в следващия да я накара да мисли какви начини би могла да използва, за да го измъчва или убие.

След като задоволи нуждите си, тя се огледа и почувства лека тревога. Не можеше нито да види, нито да чуе Камерън. По-лошото бе, че бе толкова изморена и толкова оплетена в мислите си, че не бе гледала накъде върви и колко се отдалечава от тях. Поглеждайки към небето, тя се опита да си спомни уроците на Питър и да се ориентира за посоката. След като яздеха към планините, Джолийн смяташе, че трябва да се движат на север. Молейки се да е права, тя тръгна натам.

Измина доста време преди да приеме факта, че се движи в грешната посока. Дърветата ставаха все по-гъсто обрасли, а там, където я чакаха, не беше така. Тя си пое дълбоко дъх в опит да успокои нарастващия си страх, и продължи, казвайки си, че вероятно е навлязла по-дълбоко в гората, отколкото бе очаквала, и че вероятно скоро ще намери правилния път.

Точно си мислеше, че вероятно ще е най-мъдро да спре и да започне да вика за помощ, когато дърветата започнаха да оредяват. Тя чу потропване на конски копита и гласове на мъже. Облекчена, тя забърза натам, игнорирайки вътрешния си глас, който й нашепваше да внимава. Предупреждението кънтеше все по-силно в главата й, щом се насочи към поляната, но тя продължи да го игнорира. Това бе просто заради страха, който бе изпитала, че се е изгубила, каза си тя. Лека усмивка изви устните й, когато си помисли, че тревогата й вероятно е причинена от мислите за това, че Сигимор със сигурност ще й се скара, задето се бе забавила.

Усмивката замръзна на лицето й, щом излезе на поляната. Трябваше да послуша инстинктите си. Вероятно някаква част от нея е била достатъчно разтревожена да забележи, че нещо не е наред, че нещо в гласовете, към които тичаше, не бе както трябва. Те бяха английски.

По-късно, помисли си тя, вероятно щеше да се засмее на начина, по който тримата мъже се задавиха, щом я видяха. А и някой трябваше да научи шотландците как да броят. С Харолд имаше само двама мъже, не дванадесет. Тогава неотложната мисъл да бяга най-после стигна от мозъка до тялото й. Проклинайки, тя се обърна и хукна, но англичаните явно успяха да се отърсят от изненадата си миг преди нея.

Джолийн имаше неприятното усещане, че няма да успее да спечели тази надпревара, но имаше намерението да направи всичко по силите си. Щеше да накара Харолд да се изпоти, преди да докопа наградата си. Единственото й успокоение бе, че Рейнард все още е далеч от обсега на Харолд.

Мъжете доказаха, че са доста по-бързи, отколкото бе предполагала. Те постоянно блокираха пътя й за бягство, карайки я да се насочи в друга посока. Скоро Джолийн осъзна, че бяга в кръг. Тогава, за един кратък миг, видя пролука между дърветата. Точно когато хукна натам, Харолд се хвърли върху нея. Младата жена изруга, когато тялото му се удари в гърба й. Тя падна на земята с такава сила, че бе изненадана, че въобще все още е в съзнание. Искаше й се да отхвърли Харолд от себе си, но вместо това й се наложи да се бори да поеме дъх.

— Не мога да повярвам, че просто сама дойде в ръцете ми — каза Харолд, като измъкна кинжала от канията на кръста й и се изправи на крака.

Незаинтересувана от достойнството си в този миг, Джолийн се превъртя по гръб и пое няколко дълбоко глътки въздух.

— Не беше чак толкова просто — успя да каже тя.

— Къде е копелето на Питър?

— Наследникът на Питър е далеч от смъртоносния ти обхват. — Тъй като вече можеше да диша по-нормално, Джолийн бавно седна на земята.

— Нима? Сега имам теб. Така много по-лесно ще се справя с проблема с момчето. — Харолд я сграбчи за ръката и я изправи на крака. — Къде са проклетите ти защитници?

— Наистина ли мислиш, че щях да съм тук, ако знаех? Разделих се с тях и се изгубих в гората. — Тя му се усмихна студено. — Да ги повикам ли?

— Направи го и ще е последния звук, който ще издадеш, преди да ти отрежа езика. Макар че това е алтернатива, над която си струва да се замисли човек. Макар със сигурност да бих могъл да намеря добър начин за използване на езика ти, изкушението да те накарам завинаги да замълчиш е доста голямо.

Тръпките от думите му нямаше да изчезнат скоро, помисли си тя, докато той я влачеше към лагерния огън. Бутна я надолу и й се наложи да сдържи проклятието си, когато задните й части се удариха силно в земята. Два заека се печаха набодени на пръчки над огъня и Джолийн осъзна, че мъжете са възнамерявали да останат известно време на тази поляна. Това щеше да е в нейна полза, тъй като Камерън скоро щяха да започнат да я търсят.

— Милорд — каза един от мъжете, висок и слаб, с ужасни белези от шарка по лицето, — не трябва ли да се махнем от тук?

— Защо? — попита Харолд, сядайки близо до Джолийн.

— Шотландците сигурно не са далеч.

— Достатъчно далеч са, че да ги чуем да приближават. Ще изчакаме тук останалата част от мъжете ми, както планирахме.

— Милорд…

— Ще чакаме тук. За бога, Мартин, жената е при нас. Дори онези глупаци да се домъкнат преди хората ми, тя ще ни бъде щит. Сега ми донеси уискито.

Джолийн издиша тихо от облекчение. На Мартин му беше наредено да мълчи, а разумните му тревоги бяха игнорирани. Беше истински благодарна на арогантността на Харолд, защото така щеше да остане на място, на което Камерън с лекота щяха да я проследят. Сега единствено трябваше да се тревожи за Харолд и за другите му мъже. Надяваше се Сигимор и останалите да я намерят, преди да се окаже в по-голяма беда.

* * *

— Няма я от доста време — промърмори Сигимор, поглеждайки към дърветата, зад които бе изчезнала Джолийн.

— На жените им трябва повече време — каза Лиъм и предложи вода на Сигимор.

— Не чак толкова дълго. — Сигимор отпи голяма глътка и върна мяха на Лиъм, потърквайки леко брадичка, докато се мръщеше към дърветата.

— Може да е… ами… болна. Изглеждаше бледа и много изтощена. — Лиъм погледна внимателно Сигимор.

— Защо ме гледаш така?

— Прекара нощта в нейната стая, където имаше само едно легло. Да не би…

— Не! Спахме на едно легло, тя под завивките, аз върху тях. Нищо повече.

Той се опита да не мисли колко повече бе искал и все още иска. Да споделя легло с нея бе мъчение, което не би искал да изпита отново. Освен, разбира се, докато не го допусне под завивките при нея. Където и двамата да са голи. Щеше да докосва красивата й кожа, да пирува с перфектните й гърди… Сигимор побърза да прогони тези мисли от ума си. Беше грешка да се поддава на изкушението отново да я целуне. Не само, че го бе възбудило толкова много, та сънят бе само мираж, но и през целия ден усещаше вкуса й върху устните си. Бе почти сигурен, което бе единственото му успокоение, че тя споделяше страстта му.

Тази мисъл го накара да се намръщи и засили тревогата му за нея. Джолийн беше благородна дама, девствена, и ако невинната целувка бе някакъв показател, непривикнала към страстта. Може ли да бе избягала, изплашена толкова много от страстта, че да се опита да се отдалечи от него? След миг той отхвърли тази мисъл. Тя може да бе невинна, но не беше слабохарактерна, лесно плашеща се девойка. Ако чувстваше желанието между тях толкова силно, колкото и той, щеше да се бори да го приеме, но нямаше да избяга. Нито щеше да остави Рейнард и да рискува детето да се озове в хватката на Харолд. Нещо не беше наред. Сигимор бе сигурен в това.

— Защо не преспа с нея? — попита Лиъм — Желаеш я.

Сигимор се намръщи на братовчед си.

— Тя е английска дама и е девствена. Може да не съм удивителен и галантен ухажор като теб…

— Защо това ми прозвуча като обида, а не като похвала? — промърмори Лиъм, усмихвайки се леко.

— … но много добре знам — продължи Сигимор, игнорирайки го, — че не е джентълменска постъпка да съблазниш такава жена. Освен това никога не съм обичал особено да съблазнявам жени. Това е заблуда, според мен. И не е честно.

— Може би. Със сигурност има много жени, които биха легнали с мъж само за удоволствието от това или за няколко монети, така че да задържат един мъж доволен. И все пак някои момичета просто обичат да играят играта.

— Джолийн не би харесала подобна игра.

— Не, не би. Тя е момиче за брак.

— Точно сега тя е изчезнало момиче. Отивам да я потърся.

— Може да я засрамиш, ако попаднеш на нея в зле подбран момент.

— Ще го превъзмогне. Не мога да стоя тук и да пазя скромността й, докато може да е изгубена, болна или нещо по-лошо.

Сигимор беше доволен, че Лиъм повече не спори. Той нареди на братовчедите си, Дейвид и Маркъс, да останат с конете и Рейнард. Заедно с Тейт и Лиъм Сигимор тръгна към дърветата, към които се бе насочила Джолийн. Наистина щеше да е неудобно, ако я свареха, докато се грижи за нуждите си, но той бе готов да рискува. Всеки инстинкт му крещеше, че нещо не е наред.

Тревогата и страхът му го изненадаха. Те бяха силни и бяха пуснали дълбоки корени. Бяха родени от нещо повече от дълга към брат й или нея, дори по-дълбоко от естествената му нужда да защитава жените. Познаваха се едва от няколко дни и все пак бе очевидно, че тя бе станала много важна за него. Той можеше да разбере страстта, която бе изпитал към една привлекателна жена, но останалото бе малко объркващо. Чувстваше, че би трябвало да я познава по-добре и по-интимно, за да изпитва тревога и страх за безопасността и добруването й.

Още по-объркващ бе фактът, че не изпитваше нужда да се излекува от това странно привличане. Определено не изпитваше нужда да се отдалечи от нея, преди нещата да станат по-лоши и по-объркани. В мига, в който я бе видял, бе изпитал собственически чувства към нея. Каквато бе малка, тъмнокоса и нахална, веднага си бе помислил „моя“ и все още го чувстваше така. Знаеше, че е правилно, дори когато му се мусеше или го гледаше с проблясващи от гняв сребристосиви очи.

Веднага щом я върнеше до себе си жива и здрава, Сигимор щеше да се замисли по-дълбоко над това, какво предлагаше бъдещето за него и Джолийн. Беше лесно да види всичките усложнения, като например че бе англичанка, но беше време да започне да се наслаждава на хубавите неща като подкосяващото желание, което тя разпалваше в него. Никога не бе изпитвал подобно нещо и трябваше да спре да се опитва да игнорира значимостта му. И той щеше да си я върне, закле се той, мръщейки се към следите, които бе оставила.

— Глупавото момиче в спряло тук и после е поело в грешната посока — каза той.

— Мислиш ли, че е решила да се върне в Англия? — попита Тейт, шегувайки се само отчасти.

— При Харолд? Не, просто се е обърнала на грешната посока. Вероятно не е внимавала откъде минава и сега се е изгубила. — Сигимор погледна към Лиъм. — Колко близо до нас е Харолд?

— Прекалено близо и се приближава все повече — отвърна Лиъм. — И все пак не мисля, че ни диша във вратовете.

— Обаче може да е точно така и тя да е влязла направо в ръцете му, нали?

— Значи най-добре да не започваме да викаме името й — промърмори Тейт, тръгвайки след Лиъм и Сигимор по следите на Джолийн. — Може би това е причината, че не блее като изгубено агънце.

— Но може и да е от гордост — каза Сигимор. — Няколко пъти я улавях да тръгва в грешната посока и ми се налагаше да я обърна в правилната, само за да започне да ми обяснява как е щяла да се насочи именно натам. Когато излязохме от стаята в странноприемницата, тя се насочи наляво вместо надясно към стълбите. Когато й казах да тръгне надясно, тя ми заяви, че просто задоволявала любопитството си за това колко стаи имало на етажа. — Той размени лека усмивка с придружителите си. — Не, изгубена е и съм сигурен, че ще се лута доста време, преди да си го признае. Само се надявам това да е единственият проблем.

Да следват следите на Джолийн се оказа доста трудно, тъй като тя явно имаше лека стъпка и не бе оставила много знаци за това откъде е минала. Времето летеше и с всяка изминала минути, в която Джолийн не беше в безопасност при тях, страхът на Сигимор нарастваше. Тук имаше и други опасности, освен Харолд. Най-после той изпрати Лиъм напред да разузнае, така че да не се окажат в беда, докато я търсят. Макар да беше донякъде доволен, че придружителите му в момента споделят тревогите му, Сигимор намираше много малко утеха в напрегнатите им изражения. Обеща си да има привилегията да се кара на Джолийн, докато я заболи главата, и насочи цялото си внимание към това да я намери.

* * *

Джолийн погледна към небето и изруга тихо. Денят минаваше бързо. Много скоро слънцето щеше да залезе. Ако избяга през нощта, на Харолд със сигурност щеше да му е трудно да я преследва. За нещастие и за нея нямаше да е по-добре. Беше успяла да се изгуби в светлината на деня. Затова по тъмно щеше да й е изключително трудно да се върне при Сигимор. С липсващото й чувство за ориентация, помисли си тя нещастно, най-много да се озове в Уелс.

Но по-трудната задача щеше да бъде да се измъкне от доста разтревожения Харолд и също толкова притеснените му мъже. Джолийн отказваше да вярва, че ще е невъзможно. Всичко, което й трябваше, бе малък шанс, едно миниатюрно чудо. Дори само двамата мъже на Харолд да се разсеяха, бягството й можеше да бъде възможно. Тогава можеше да удари Харолд с камъка, който бе скрила под полата си, и да избяга. Едно от нещата, които можеше, бе да бяга бързо, и имаше силата да го прави дълго време. Само един малък шанс, помоли се тя.

— В мига, в който се върнем в Дръмуич, ще се венчаем — каза Харолд, гледайки я внимателно.

Очевидно за момента нямаше да има отговор на молитвите й, помисли си Джолийн.

— Правиш си лоши шеги, братовчеде.

— Никога не се шегувам и сме далечни братовчеди. Не беше трудно да взема специално разрешение, след като кръвната ни връзка е толкова далечна.

— Или просто някой свещеник е бил прекалено алчен.

— Очевидно не уважаваш много църквата. И все пак, аз направих малко дарение, за да се отблагодаря за помощта и разбирането им.

Джолийн извъртя очи и му се намръщи.

— Много спокойно харчиш монети, които не са твои по право.

— Дръмуич е мой.

— Всичко принадлежи на Рейнард, синът на брат ми, неговият наследник.

— Засега. — Харолд отпи от уискито си и предложи на Джолийн.

Жаждата надви желанието й да му откаже, но Джолийн избърса хубаво гърлото на мяха, преди да отпие. Погледът на Харолд й подсказа, че поставя на изпитание търпението му, но тя се съмняваше, че би могла да сдържа езика си.

— Какво имаш предвид с това? — попита тя, докато му връщаше мяха, макар да имаше чувството, че знае отговора.

— Толкова малки деца умират често, нали?

— Нима наистина ще омърсиш ръцете си с кръвта на едно невинно, беззащитно дете?

— Не и ако не е напълно наложително. Всъщност планирах да го обявят за незаконороден. Макар че бих могъл да поема по по-лесния път, ако ми падне в ръцете, в крайна сметка бих се задоволил и с това да го обявя за незаконен.

— И все пак ще останеш без нищо. Ти не си следващият наследник по мъжка линия.

— Но аз съм обявен за наследник на Питър след Рейнард.

За един кратък, болезнен миг, тя си помисли, че й казва истината, но след това видя колко внимателно я наблюдава Харолд. Той чакаше, за да види дали е достатъчно глупава, че да му повярва. Това бе нещо, което обикновено правеше, когато лъжеше, и го бе забелязала преди години. Беше отвратена от себе си, че го забрави за миг.

— Не, Питър никога не би те направил свой наследник — каза тя най-после. — Не би нарушил линията за унаследяване, но дори и да го направи, никога не би избрал теб. Ако не друго, то той никога не ти е вярвал. Би избрал Роджър, на когото се доверяваше, и когото обичаше като брат.

Като видя как яростта накара погледа му да потъмнее и да вдигне юмрук, Джолийн се подготви за удара. Бе изненадана, когато мъжът успя да се овладее. Харолд никога не овладяваше желанието да удари някой, който го е ядосал. Най-странното бе, че новооткритата му способност да контролира гнева си го направи много по-опасен в очите й.

— Аз ще получа Дръмуич и ще получа теб — каза той през стиснатите си зъби.

— Не, никога няма да ме получиш.

— Ще се оженя за теб и ще подсигуря хватката си върху Дръмуич, както и редовно ще те отвеждам в леглото си.

Самата мисъл окървавените ръце на Харолд да я докосват накара Джолийн да почувства студ и гадене. Начинът, по който той се зачерви, й показа, че не е успяла да скрие реакцията си към думите му. Би трябвало да е луд, ако вярва, че би се отдала на мъжа, чийто ръце са омърсени с кръвта на брат й, и който няма скрупули да добави и смъртта на племенника й към греховете си.

— Булката трябва да каже „да“ по време на церемонията — каза Джолийн, — а аз никога не бих изрекла такава лъжа. — Усмивката на Харолд я накара да потръпне.

— Много внимателно избрах свещеника, който да ни ожени. Щом се венчаем, ще получа зестрата ти и ще използвам позицията ти на моя съпруга, за да върна Рейнард в Дръмуич.

В гласа му имаше толкова спокойна увереност, че Джолийн не можеше да оспори плана му. Беше изключително лесно да повярва, че свещеникът ще игнорира протестите и отказа й. Не трябваше дори да е купен с пълна кесия. Прекалено много мъже в църквата смятаха, че жените са глупави и не знаят кое е добре за тях. Харолд можеше дори да заплаши живота й, а тя не бе сигурна дали не би избрала смъртта пред това да е негова жена, дори за кратко. Ако бе достатъчно умен да разбере, че и той ще изгуби, ако я убие, много лесно би могъл да използва болката, за да я подчини на волята си. Джолийн знаеше, че не е страхливка, но издръжливостта й никога преди не беше тествана. Трябваше само малка пукнатина във волята й, едно прошепнато „да“ и щеше да бъде омъжена за Харолд пред Бог и пред законите на Англия. Щеше да се окаже в капан. И наистина той можеше да получи Рейнард чрез брака си с нея. Законите и на двете страни щяха да накажат жестоко Камерън и да ги накарат да си платят, ако пожелаят да задържат детето в безопасност при тях.

Джолийн прогони чувството на поражение, което сякаш я затрупа. Може и да бе слаба, може и да бе в лапите на Харолд, но това не значеше, че трябва и занапред да е така. И не беше задължително плановете му да се развият така, както иска той. Може и да не се появеше сега, но рано или късно щеше да получи своя шанс да избяга от него. Налагаше се да го вярва, иначе всичките й надежди щяха да бъдат изгубени.

— Ще получа ли девствена булка?

Резкият му въпрос толкова я стресна, че тя го изгледа ужасена. Неочаквано си спомни за целувките на Сигимор и се изчерви. Гневът, който се изписа на лицето на Харолд, я изплаши истински, но той отново успя да се овладее. Тя си помисли изведнъж, че той едва ли иска да завлече пред свещеника лошо пребита жена.

— Значи си позволила на онова копеле, шотландеца, да те има? — попита той.

— Точно за кое копеле говориш? — попита тя сладко, чудейки се защо продължава да го предизвиква.

— Нима искаш да ме накараш да повярвам, че гордата лейди от Дръмуич за една нощ се е превърнала в най-обикновена курва?

— Обикновена? Не, никога обикновена. И все пак, толкова прекрасни, големи и красиви мъже… — започна тя.

— Проклети шотландци! Опетнила си кръвта и името Джералд! — Харолд си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. — Не, не ти вярвам — каза той след миг, а гневът все още се долавяше в гласа му. — Не, никога не би се принизила да се отдадеш на някой от тези Камерън. Варвари. Опозорени. По тези земи са познати с темперамента си, с това, че създават само червенокоси деца, и с ексцентричните си виждания. Ето как знам къде те води глупака.

— Поне не са известни с това, че са убили собствения си братовчед от алчност.

— Развалената риба уби Питър.

Джолийн копнееше да издере лицето на Харолд.

— Уби го отровното вино.

— Не можеш дори да го докажеш. Никой не би чул обвиненията на една отчаяна съпруга срещу мъжа й, лорда на Дръмуич. Щом се венчаем, думата ти няма да значи нищо. И никой няма да те подкрепи срещу мен.

— Роднините ми ще ме подкрепят.

— Най-добре се моли да не го направят, ако искаш да живеят.

— Не можеш да убиеш всичките.

— Мога да убия достатъчно от тях, така че да им насадя страх от Бога и от мен. — Той хвана брадичката й. — И ако ми причиняваш прекалено много проблеми, дори насладата да имам хубавото ти меко тяло за свое удоволствие няма да ме спре да ти затворя устата завинаги. Но ще е голяма загуба — промърмори той, милвайки бузата й, и се намръщи, когато тя се отдръпна. — Бих предпочел да пищиш от екстаз, когато те отведа в леглото си. Двамата с теб можем да превърнем фамилията Джералд от Дръмуич в най-могъщата в цяла Англия.

Джолийн не се изненада, че плановете на Харолд се простират далеч от имението на брат й. Много по-далеч от възможностите му, помисли си тя. И все пак, той се бе научил да контролира гнева си, да потиска желанието да нанесе удар. Ако се е научил добре, можеше да се превърне в заплаха за повече хора, отколкото само за нея, Рейнард и Дръмуич. Трябваше да сложи край на кроежите му.

Джолийн тъкмо се канеше да опита да избяга, надявайки се, че изненадата ще е на нейна страна, когато един от англичаните изкрещя, вдигайки тревога. Викът бе последван от паника при конете. Изведнъж двамата мъже на Харолд бяха заети с опити да успокоят и задържат конете. Единият крещеше нещо за пепелянка. Изглежда молитвите й бяха чути. Макар Джолийн да мислеше, че змията е странен спасител, тя се възползва на мига от отвлеченото внимание на Харолд.

Грабвайки камъка под полата си, тя скочи на крака. Братовчед й се обърна към нея, но успя да изрече само едно кратко проклятие, преди тя да го удари по главата с камъка. Той още се търкаляше по земята, когато Джолийн взе кинжала си и хукна към дърветата.