Хана Хауъл
Шотландски завоевател (11)

Глава 11

— Исусе! Тя е англичанка!

Усещайки, че съпругата му всеки момент ще ритне чичо му, Сигимор обви ръка около раменете й и я притисна до себе си. Можеше да разбере раздразнението й. Хората постоянно реагираха по този начин, всеки път щом жена му се отвореше устата, и вече му писваше. Особено неприятно бе след като тъкмо бяха пристигнали в Скарглас и стояха в средата на голямата зала с дрехи, от които капеше вода. Сигимор погледна към братята и братовчедите си, които седяха на масата и му се хилеха насреща.

— Не му ли казахте? — попита той, без да се обръща към някой определено.

— Всъщност, не — отвърна Лиъм, — тъкмо седнахме. Когато пристигнахме, бързахме да се изкъпем, да сложим малкия Рейнард в леглото и разни такива неща. Дори малко поспахме, макар че Дейвид остана буден, за да ви чака.

— Е, радвам се, че тревогата ви за нас не ви е попречила да се отдадете на толкова нужната ви почивка. — Начинът, по който роднините му посрещнаха сарказма му с широки усмивки, накара Сигимор да иска да ги удари, но вместо това насочи вниманието си към чичо си. — Да, жена ми е англичанка. Тя е дребна, чернокоса сасенак. Мокра, премръзнала и гладна сасенак.

— Фингал, къде изчезна чувството ти за гостоприемност? — скара му се дребна светлокоса жена с удивителни виолетови очи, която забърза към Джолийн и хвана ръцете й. — Юън, погрижи се за братовчед си, ако започне да се бие с някой — обърна се тя към слаб мъж с тъмна коса, който беше висок също колкото Сигимор. — Елате, милейди. Ще ви приготвим вана и чисти, сухи дрехи. Няма да се бавим много, а след това ще се върнем тук, за да хапнем нещо, докато бащата на съпруга ми ви къса нервите с нелепите си въпроси. Аз съм лейди Фиона Макенрой Макфингал, или Камерън, както предпочетете. Съпруга съм на леърд Юън.

— Аз съм лейди Джералд от Дръмуич, милейди — отвърна Джолийн, докато Фиона я извеждаше от залата и направи гримаса, като хвърли бърз извинителен поглед към Сигимор. За щастие той бе зает да спори с възрастния Макфингал. — Искам да кажа, аз съм лейди Джолийн Джералд Камерън.

— О, не се тревожи. Без значение колко омъжени се чувстваме, на всяка жена й отнема известно време да свикне с промяната на името си.

Джолийн веднага се почувства добре в компанията на Фиона, която я отведе в стая, където вече бе приготвена гореща вана. Обяснявайки, че е подготвила всичко за пристигането на Сигимор, Фиона й помогна да се съблече. В мига, в който Джолийн се потопи в горещата вода, започна да се чувства много по-добре. Изкъпа се със сапун с аромат на лавандула, който господарката на дома й даде, преди да отиде да вземе дрехи за нея. През цялото време Фиона не спираше да говори за странната история между Макфингал и Камерън, а скоро към тях се присъедини и по-възрастна жена на име Маб.

— Ето, Джолийн, изпий това — каза Фиона и й подаде чаша пълна с нещо тъмно и много ароматно.

Младата жена внимателно взе чашата и отпи малка глътка. За нейна изненада беше доста приятно на вкус и тя го допи, докато Фиона и Маб кимаха доволни.

— Това да не е някакво специално лекарство?

Оставяйки настрани празната чаша, която Джолийн й подаде, Фиона й помогна да почисти сапуна от косата си.

— Да. Двете с Маб не сме сигурни как помага, но изглежда пречи на настинката да се разпространи, когато някой е бил премръзнал или настинал. — Тя вдигна голяма кърпа. — От колко време си омъжена за Сигимор?

— От една нощ — отвърна тя и се изчерви, когато жените се ухилиха.

— Няма да те притесняваме с въпроси. Ще има да отговаряш на доста, щом слезем долу в залата.

Джолийн беше ефикасно подсушена и облечена, а влажната й коса сплетена на плитка за почти отрицателно време. Маб и Фиона се редуваха да й разказват за Макфингал, докато работеха. Ако целта им бе да успокоят тревогите й за предстоящата среща, то те имаха успех само частично. Все още се чувстваше леко нервна, докато слизаха към голямата зала.

Сигимор, чиято коса все още бе мокра от банята му, я чакаше на вратата пред залата. Джолийн не знаеше как успя, но изведнъж той се оказа до нея, хвана ръката й и я поведе към дългата маса. Тя чук как Маб и Фиона се засмяха меко, преди да побързат да седнат на местата си.

В мига, в който Джолийн и Сигимор се настаниха, въпросите започнаха да валят от всички страни. Щом забеляза, че съпругът й има уникалната способност да се храни и да отговаря на въпроси, без да пръска навсякъде храна и слюнка, тя остави на него да разкаже за случилото се и се концентрира върху вечерята си. След времето, което бе прекарала с Камерън, тя успяваше с лекота да игнорира спорадичните вербални удари, които си разменяха Сигимор и чичо му. Лейди Фиона и Маб я бяха уведомили за навика на стария леърд да спори с всички и за всичко. Имайки предвид очевидната любов на Сигимор към споренето, ако имаше късмет, щеше да се нахрани добре, преди някой да реши да й зададе въпрос.

Тя дискретно поглеждаше към Макфингал и забеляза, че много от тях също я оглеждат. Лейди Фиона бе забележително красива въпреки двата малки белега на скулите й. Домакинът им бе огромен строен мъж като Сигимор и беше толкова тъмен, колкото съпругът й беше светъл. Истината бе, че толкова близо до тъмните си роднини Камерън изглеждаха почти прекалено бледи. Леърд Юън бе доста красив по един мрачен, грубоват начин, без нито следа от мекота по белязаното му лице, освен ако не гледаше към съпругата си. Много мъже в залата приличаха на него, макар някои да бяха с по-нежни черти или имаха сини очи. Старият леърд определено е бил доста зает, помисли си тя.

Всичко бе толкова странно и ново и Джолийн бе сигурна, че ще се почувства по същия начин и в Дъбхайдленд. Фактът, че повечето мъже в залата са братовчеди на Сигимор, беше труден за осмисляне. Семейството й, от страна и на майка й, и на баща й, беше доста малко, повечето й роднини бяха създали едва по няколко деца, а синовете бяха много по-малко от дъщерите. Всеки от сънародниците й ще позеленее от завист, ако види колко добре тези Камерън могат да създават синове. Високи, силни синове, които, тя не се и съмняваше, бяха умели воини.

— Още ли не си убил копелето? Какво те е обладало, момче?

Джолийн нямаше как да игнорира обидата, която старият леърд насочи към Сигимор, и му се намръщи.

— Той гледаше да опази мен и Рейнард живи и здрави — сопна му се тя. — Заклел се е да го направи. Ще му е малко трудно да спре и да се бие, като в близост има жена и дете.

— Не виждам кое е трудното — заяви Фингал.

Тя подозираше, че го вижда, но просто иска да спори.

— Нима? Какво би предложил, да ни качи на клона на някое дърво, докато под нас се води битка?

— Ти си точно толкова невъзпитана, колкото и това момиче — каза той и насочи обвинителен пръст към Фиона, преди да се обърне към Сигимор. — Не си могъл просто да прережеш гърлото на копелето и да се свърши с това, значи? Но трябваше ли да се жениш за нея, че да я опазиш?

— Това определено ще е от полза — отвърна Сигимор. — Дори сасенак ще се опълчи срещу мъж, който е отвлякъл съпругата на друг. А ако успее отново да я залови, няма да може да осъществи плановете си, не и за известно време.

— Но да се ожениш за сасенак — Фингал поклати глава, — това ще отслаби хубавата ти шотландска кръв, момче.

— Моля, какво казахте! — На Джолийн вече й писваше от всеобщото мнение, че Сигимор е извършил смъртен грях срещу държавата и клана си, като се е оженил за нея. — Аз съм дъщеря и сестра на граф. Не мисля, че Сигимор се е принизил много, като се е венчал за мен.

— Английски граф.

— Достатъчно! — заяви Юън тихо, но при командата му в залата настана тишина. — Тя е съпруга на Сигимор и вече е част от семейството ни, затова няма да слушам повече обиди по неин адрес.

— Не съм я обиждал — възрази Фингал.

— Движиш се по много тънък лед. Предпочитам честта на Сигимор да не го задължава да те убие, защото ще ми се наложи да се бия с него за тази привилегия. Ако изпитваш нужда да се гневиш на Англия, върви да намериш копелето, което се опитва да убие дребното момиче и детето, за да може да присвои онова, което не му принадлежи. — Юън се обърна към Сигимор. — Не си поискал от нас да се присъединим към борбата ти.

— Не — отвърна Сигимор — и няма да го направя. Макар че бих бил доволен, ако можем да го открием, да се изправим с него лице в лице и да го убием, за да може жена ми да се изплюе на гроба му.

— Сигимор! — извика Джолийн протестиращо, засрамена от разкриването на непремерените й думи от по-рано днес.

Сигимор не й обърна внимание.

— Обаче реших, че ще е най-добре войната да си остане само между мен и Харолд. Особено сега, след като имам правото да го убия, тъй като преследва съпругата ми.

— Щом имаш право да го убиеш, като твои роднини ние също имаме право.

— Не можем да сме сигурни дали в Англия е така. Нямах време да проуча врага. Не знам кои може да са съюзниците му, ако въобще има такива, и колко могъщи са те. Може да имаме проблеми, ако умре на шотландска земя. Ако се окаже така, аз трябва да съм единственият, който да поеме вината, тъй като мога да дам повече от една много добра причина, поради която е трябвало да убия мъжа, такава, каквато дори на съюзниците му ще им е трудно да оспорят, дори ако всичко стигне до ушите на краля.

— Напуснал си Англия с английска лейди и наследник на графска титла, Сигимор. А след това си убил мъжа, който е дошъл да ги върне, и който твърди, че им е роднина. Сигурен ли си, че много добрите ти причини имат достатъчно тежест, че да понесеш гнева, който може да се стовари върху теб?

Сигимор кимна.

— В мен е посланието, което Питър ми изпрати, молейки ме за помощ, и в което ясно личи съмнението му за предателство и страха за съдбата на сина му. Харолд хвърли мен и мъжете ми в тъмница, окова ни и се канеше да ни обеси, макар че влязохме в Дръмуич невъоръжени по покана на лорда им. Джолийн не е била сгодена за никой и сега е моя съпруга, затова със сигурност мога да използвам опита на Харолд да я отвлече като оправдание за всичко, което бих могъл да сторя на мъжа. Ако ни последва в Дъбхайдленд и продължи със заплахите си, това също е достатъчна причина да го убия.

Юън кимна.

— Мислил си доста над това.

— Има още едно нещо, което трябва да се обмисли. Роднините на Джолийн биха могли да бъдат повикани, за да свидетелстват срещу Харолд.

— Да — съгласи се Джолийн, — надявам се, че сега, когато той е далеч от Дръмуич, някой може да успее да им изпрати вест, за да ги уведоми какво се случва. Никой от тях не го харесва и му няма доверие, но всички уважаваха и харесваха брат ми.

— Значи не ни позволяваш да убием никой сасенак все още, така ли? — попита Фингал.

— Не, освен ако не опитат да убият някой Макфингал — отвърна Сигимор.

— Е, мисля, че може да измислим начин как да се случи това, без да застрашаваме живота на някое от момчетата ми. Тогава, щом мечовете са извадени, можем да го убием.

Сигимор се загледа за миг към чичо си, след това се обърна към Джолийн.

— Може би ще е най-добре да отидеш да седнеш до огъня или нещо подобно. Чичо ми възнамерява да спори за убиването на Харолд и може да каже някои неща, които няма да ти харесат.

Тъй като току-що бе довършила вечерята си, Джолийн се съгласи с готовност.

— Предполагам, че искаш да ме предпазиш от обидите, които чичо ти ще започне да ръси за англичаните.

— Да, съпруго. Могат да станат доста неприятни.

Тя просто извъртя очи и си проправи път към пейките с високи облегалки, които бяха наредени около огромната камина в другия край на залата. За нейно облекчение Фиона бързо я последва. Ако не друго, поне нямаше да изглежда така, сякаш седи сама в ъгъла като наказано дете.

— Фингал просто обича добрия, шумен спор — каза Фиона, сядайки срещу Джолийн, — а Сигимор обожава да му опонира.

— Не се и съмнявам. Забелязах, че Камерън изглежда обичат да спорят. Съпругът ми може понякога да бъде доста противоречащ. Не го познавам от дълго време, но имам чувството, че съм искала да го ударя по главата заради това поне дузина пъти.

— Само дузина? Явно се е държал изключително добре. — Фиона и Джолийн се засмяха за миг, преди отново да станат сериозни. — Сестра му е омъжена за брат ми Дърмот. Познавам Сигимор и семейството му от няколко години. Той е изключително добър мъж.

— О, да, такъв е.

— И ти обичаш глупака, нали?

Джолийн така се изненада от въпроса на Фиона, че избъбри истината.

— Да, мисля, че го обичам, но вероятно е по-добре да не го правя.

— Защо говориш така?

Имаше нещо във Фиона, което караше Джолийн да изпитва увереност, че би могла да сподели всичко с жената, и по-важното, че може да й се довери.

— Аз съм англичанка и е повече от очевидно, че да има такава за жена, няма да донесе нищо добро на Сигимор. Познавам го от няколко дни, по-малко от седмица дори. Прекалено кратко познанство, за да рискуваме обвързване за цял живот. Особено имайки предвид, че през това време сме се борили с опасността, нещо, което се боя, че може да ни кара да изпитваме чувства, които не са истински.

— Не познавах Юън от много време, преди да осъзная, че сме създадени един за друг, че той е моята половинка. По онова време и двамата имахме врагове, но това не ме обърка, и много добре знаех какво изпитвам към съпруга си. Повечето хора биха помислили, че съм напълно луда, задето съм го избрала, защото е твърд, студен мъж. Но дълбоко в сърцето си някак си знаех, че това просто е маска за пред света. Отне му време да ми повярва, а на мен да открия този скрит мъж.

Посланието зад историята на Фиона беше повече от очевидно, но Джолийн не бе сигурна дали това може да се отнесе за нея и съпруга й.

— Не мисля, че Сигимор крие голяма част от себе си, обаче вярвам, че пази точно това, което искам.

Фиона кимна.

— Сърцето му. Що се отнася до сърдечните дела, мъжете могат да бъдат големи страхливци, макар че не бих казала тази дума в лицата им. Но знам, че такъв беше брат ми Конър и такъв беше съпругът ми. Дори брат ми Дърмот донякъде. Мъжете крият сърцата си, нежните си чувства, сякаш са кралско съкровище, поверено на грижите им. Обаче жените, които ги обичат, са по-голяма награда. Сигимор е донякъде като тях, но не мисля, че стените, които е построил около сърцето си, са чак толкова здрави.

— Вероятно не, но въпросът е дали ще ми позволи да ги разруша и да опитвам ли изобщо. Провалът би бил по-лош, отколкото ако въобще не съм пробвала. Той се ожени за мен, за да ме опази от Харолд. Защо клатиш така глава? Чу го какво каза.

— Чух го и не се съмнявам в думите му. Но не вярвам, че това е единствената причина.

Джолийн се изчерви.

— Е, той спомена и още една.

— Страст, разбира се. Но на един мъж не му е нужно да се жени, за да намери това. — Фиона се усмихна на момчето, което им донесе чаши със загрят подправен сайдер, и отпи, изчаквайки, докато е сигурна, че няма кой да ги чуе. — Както казах, един мъж не се жени за жена, само защото изпитва похот към нея. Той или си намира някоя склонна девойка, или прелъстява онази, която желае. И ако Сигимор не е искал да се ожени за теб, но е смятал, че все пак имаш нужда от закрилата на съпруг заради заплахите на Харолд, той щеше да убеди някой от братята си или братовчедите си да се ожени за теб. Но не, той те е искал за своя съпруга. Трудната част тук е да откриеш защо го е искал и защо не ти го е споделил.

Докато отпиваше от питието си, Джолийн се замисли над това, което казваше Фиона. Тя бе забелязала повече от страст и чувство за дълг в Сигимор. Беше показал някои знаци за чувство за притежание, дори ревност. Освен това се тревожеше за нея и се грижеше за нуждите й, което беше повече от задължение. Въздъхна, усещайки, че се улавя за сламка, само и само да се убеди, че той може да изпитва по-силни чувства към нея. Този път бе много опасен и пълен с капани.

— Не знам какво да мисля — отвърна тя най-после. — Освен това не мога да забравя и колко е важен Рейнард във всичко това.

— Ах, да, момчето. — Фиона се усмихна леко. — Хубаво дете. Той спи в детската стая с останалите малки деца, моите и някои от тези на братята. Поела си много голяма отговорност. Знам, че ще се изправиш пред някои много трудни избори, когато Сигимор сложи край на заплахата, която представлява Харолд.

Това беше нещо, за което Джолийн силно опитваше да не мисли, и което я караше да осъзнава, че не е просто глупачка, но и страхливка. Тези сложни решения нямаше магически да изчезнат само защото тя се опитваше да ги игнорира. Най-разумното нещо беше да ги държи в предната част на ума си и да приеме факта, че всичко, което стореше, щеше да ги засегне. Веднъж щом направеше избора си, нямаше да има връщане назад и щеше да е най-добре да обмисли всичко, преди да дойде времето за действие. Причините да остане с Рейнард бяха повече от ясни. Причините да остане със Сигимор обаче не бяха. Все още не.

— Има ли някой, на който може да се довериш, че ще се грижи и ще отглежда детето сякаш е негово собствено? — попита Фиона.

Джолийн веднага си помисли за братовчед й Роджър и съпругата му.

— Да, но не мога да съм сигурна дали ще поверят настойничеството на него. Братовчед ми Роджър и жена му са млади, но нямат деца след десет години брак. Той и брат ми бяха много близки. Роджър е добър, честен мъж. Но проблемът е там, че кралят ще вземе решение кой да се грижи за племенника ми.

— Пф, кралят — Фиона извъртя очи. — Не е нужно да се меси там. Това наистина ще е проблем. Може да си сигурна, че той няма да мисли за момчето, когато взима решението си. Брат ти не е ли оставил завещание?

— Предполагам, че го е направил, но Харолд вероятно се е отървал от всички документи, тъй като не иска някой да ги използва срещу него. Най-доброто, на което мога да се надявам, е някой от роднините ми, които харесвам и уважавам, да подшушне нещо на краля, но не мисля, че някой има тази власт. Ако има такъв, не съм сигурна, дали и Харолд не знае за него. — Джолийн поклати глава и отпи голяма глътка от сайдера, за да прогони появилата се изведнъж сухота в гърлото си. — Боя се, че засега няма какво да се направи. Има прекалено много неизвестни.

Фиона посегна и погали ръцете на Джолийн, които младата жена бе стиснала в скута си.

— Да, сигурна съм, че е така, и съм щастлива, че никога не съм се изправяла пред подобен избор. Ако бях на твое място, също не бих могла да спра да се тревожа за Рейнард. Ти знаеш от какво има нужда той и какво трябва да се направи. Единственото несигурно е кой ще му стане настойник. Но точно сега, а може би и след това, ти няма да можеш да направиш нищо по въпроса, затова не го мисли. Остава ти само да се молиш настойникът на Рейнард да бъде този, от който се нуждае момчето.

— Много разумно — каза Джолийн, истински впечатлена. — Знаеш ли, и аз преди бях разумен човек, но изглежда напоследък здравият разум ме е напуснал.

— Боя се, че това е проклятието на любовта. Тя завладява сърцата ни и разумът излита право през ушите — сподели Фиона и двете с Джолийн се засмяха. — О, и тази част, в която единият не знае дали има някаква надежда другия да споделя чувствата му, е най-ужасната. Втората част от това, което искам да ти кажа, е, че трябва да фиксираш мислите си върху съпруга си. Реши какво искаш от него и да се вгледай внимателно дали имаш шанс да получиш тази награда.

— И как да я получа? Какво направи ти?

— Обичам го. Просто звучи, нали? В действителност няма какво друго да направиш. Останалите глупости, че трябва да се промениш така, че да пасваш идеално на това, което смяташ, че иска глупакът, са глупости.

Просто, наистина, помисли си Джолийн, за някой, който нямаше ограничения като нейните. Но тя трябваше да мисли за Рейнард. Дори да одобри избрания настойник, наистина ли би могла завинаги да обърне гръб на детето? Знаейки, че Питър някой ден отново ще се ожени, тя бе опитала да бъде просто леля на Рейнард, да не позволява на детето да мисли, че му е майка, или че някога би могла да бъде, но въпреки това връзката помежду им стана много силна. Той бе едно малко дете, което вече беше преживяло прекалено много загуби, които вероятно все още не осъзнаваше истински. Нима наистина би могла да го накара да изгуби още един човек? Фиона бе права да казва, че не може да стори нищо по този въпрос точно сега, но се съмняваше дали някога напълно би могла да спре мисли за това.

В голяма степен въпросът за съдбата на Рейнард беше тясно свързан с нейното собствено бъдеше със Сигимор. Тя искаше повече от страстта и дълга му, но дали ще се престраши да опита да го постигне? Знаейки, че има място в сърцето на съпруга й, дали наистина можеше да получи брака, за който винаги бе мечтала. Това щеше да бъде наистина прекрасно. Обаче ако й се наложеше да го напусне, за да бъде с Рейнард, тя чувстваше, че ще страда наистина жестоко. Виждайки, че Сигимор и Юън идват към нея и Фиона, Джолийн осъзна, че сърцето й ще бъде разбито, ако избере да остане с Рейнард. Не изглеждаше честно да опита да спечели любовта на Сигимор, само за да му причини същата болка.

— Изглеждаш много сериозна, съпруго — каза Сигимор, седна на пейката до нея и обви ръка около раменете й.

— Обсъждахме всичките й проблеми — каза Фиона. — Алчността на хората винаги е източник на страдание.

— Ако не желаете да ми споделите за какво си говорите, можете просто да ми го кажете — провлече Сигимор. — Макар да трябва да призная, че това бе добре измислена лъжа. — Той се ухили, когато и двете жени му се намръщиха.

— Юън, Сигимор току-що ме нарече лъжкиня — каза Фиона на ухиления си съпруг. — Трябва да защитиш честта ми.

— Сигимор, не наричай жена ми лъжкиня — каза Юън, изпълвайки свещения си дълг.

— Дори когато лъже ли? — попита Сигимор.

— Да, дори тогава. Просто се усмихвай и се преструвай, че й вярваш. Аз така правя. Вече си съпруг. Най-добре ще е бързо да усвоиш тези неща.

— Това, което научавам в момента, е, че си на една дума разстояние от това да бъдеш победен в словесен двубой.

Начинът, по който Фиона се мръщеше на съпруга си, накара Джолийн почти да се засмее. Можеше обаче да почувства силната, открита привързаност между съпрузите. Те бяха перфектният пример за това, което тя желаеше от брака си. Усещайки тежестта на ръката на Сигимор върху рамото си и нежната ласка на пръстите му по ръката й, тя се зачуди дали някога и между тях ще съществува тази специална връзка, която бе толкова очевидно, че споделят Юън и Фиона. Просто го обичай, бе казала Фиона. Джолийн обаче не бе напълно сигурна дали може да е толкова лесно.

— Ах, момче, има нещо, което трябва да знаеш. — Фингал се приближи към тях и застана пред Сигимор. — Преди ден или два една жена дойде тук да те търси. Търсеше подслон за през нощта. Лейди Маклейн?

— Името не ми е познато — каза Сигимор, макар че вътре в него започна да се надигна спомена от неприятно чувство.

— Лейди Барбара Маклейн? Каза, че преди е била Форбс. А, виждам, че вече се сещаш коя е. Каза, че ще си спомниш за нея.

— Да, познавах я преди много години, когато бях още момче. Не знам какво може да иска от мен.

— Стана доста любопитна, когато научи, че сме роднини на Камерън от Дъбхайдленд.

— Предполагам, че просто се опитваше да води приятен разговор, докато вечеряхме, а и всички знаем колкото трудно е това — каза Фиона и се изправи. — Вече е късно, а лейди Джолийн е имала дълъг ден. Ела, Джолийн, ще ти покажа къде спи Рейнард и ще те заведа до спалнята ти — тя протегна ръка към нея.

Младата жена нямаше друг избор, освен да позволи на домакинята й да я отведе.

— Защо не мога да остана и да чуя коя е тази дама и какво иска от Сигимор? — попита тя, докато Фиона я поведе по тесните стъпала към горния етаж.

— Горкият ти съпруг беше удивен от новината, Джолийн. Най-добре да изчакаш, докато се съвземе.

— Имаше предвид, докато измисли подходящи отговори.

— Да, до някаква степен. Не си мисли, че ще те излъже. Не би го направил. Но с мъже като него е най-добре да им дадеш няколко минути, за да си подредят добре мислите. Ето тук спи Рейнард.

Сдържайки въпроса си, Джолийн тихо последва Фиона в стаята с поне дузина спящи деца. Тя остана загледана няколко минути в племенника си, преди да насочи поглед към по-голямото момченце, за което Фиона й каза, че й е син. Едва когато излязоха от стаята, Джолийн осъзна, че момчето, което се казваше Кирън, бе прекалено голямо, за да може Фиона да му е истинска майка. Тя все още се чудеше как по-внимателно да попита за това, когато домакинята й отговори на незададения й въпрос.

— Кирън е син на съпруга ми, роден от жена, която е познавал преди девет години.

— Мисля, че се готвиш да ми дадеш още един урок. За нещастие умът ми е насочен към една мисъл, или по-скоро едно име.

Фиона се засмя, като отведе Джолийн в голяма спалня, загрята от огромна камина, подът бе постлан с животински кожи, а пред прозорците имаше дебели завеси.

— Разбирам те. Имах същия проблем, но името при мен беше Хелена, майката на Кирън. — Фиона отиде до голямото легло, което бе на почетно място в стаята, и посочи към една нощна роба, разстлана върху покривката. — Това е твоя отговор.

Джолийн докосна нежната ленена дреха, която беше мека и гладка като коприна.

— Това облича една жена, която иска да изкуши мъжа. Не това мислех да правя със съпруга си.

— Знам го, но един удар с пръчка по главата на Сигимор може само да го подразни. — Тя се засмя заедно с Джолийн. — Не, най-добре облечи това, за да го посрещнеш, когато се качи. Добре е да напомняме на мъжете какво имат сега, когато нещо от миналото им се появи, опитвайки се да ги изкуши. Ще получиш отговорите, които търсиш, и ако има топлота или привързаност към онази жена в малкия мозък на мъжа ти, ще успееш да ги прогониш на мига. И мога ли да ти предложа да застанеш пред камината, когато започнеш с този разпит?

Знаейки много добре, че това ще накара тялото й напълно да прозира през тънкия лен, Джолийн се засмя.

— Ти се безсрамна.

— Да.

— И много умна. — Тя се усмихна с усмивка, имитираща тази на Фиона, която бе хитра и напълно развратна.