Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Хана Хауъл

Заглавие: Шотландски завоевател

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10178

История

  1. — Добавяне

Глава 12

— Предполагам, че ще ме убиеш, ако целуна жена ти, Юън — каза Сигимор, докато гледаше как Фиона отвежда Джолийн.

— Ако твоята не ме изпревари — заяви Юън и се ухили на Сигимор, след което двамата се намръщиха към Фингал. — Поне за миг спря ли се, за да се замислиш малко, преди да му кажеш за Барбара пред новата му булка?

— Да — Фингал скръсти ръце на гърдите си и също им се намръщи. — Замислих се, че тази Барбара е хубавка шотландска девойка с месце по костите.

— Тя е омъжена — заяви Сигимор, казвайки си, че не бива да се гневи на чичо си. Фингал бе такъв и никога нямаше да се промени. — Омъжена е от повече от десет години. Не се обвързвам с омъжени жени.

— Тогава ще си доволен да научиш, че вече е вдовица.

За миг Сигимор потърси в себе си искра удоволствие и не откри нищо. Барбара винаги бе имала малко местенце в сърцето му, една нишка, която го караше да се пита „ами ако“. Сега не откриваше дори това и бе сигурен, че причината е Джолийн. Беше невъзможно и глупаво да се пита „ами ако“ след като всяка нощ в обятията си имаше малката си страстна съпруга.

— Не, не съм доволен. Дори не ме интересува, ако трябва да съм честен. Не знам защо мислиш, че трябва да съм доволен.

— Жената твърдеше, че е била много близка с теб, преди да се омъжи. А и няколко пъти след това, затова не знам защо се държиш толкова благочестиво точно сега.

— Лъже. — Сигимор сви рамене, очевидно спокоен, макар да си представяше гърлото на Барбара между пръстите си. — Тя е много добра лъжкиня. Винаги е била. Да, виждал съм я веднъж или два пъти, след като се омъжи за един стар, богат леърд, но нищо повече от това, и гледах да избягвам случайните ни срещи. — Той се огледа из залата. — Истината, Фингал, е, че тя е лъжкиня и много повече. Съмнявам се, че е напуснала Скарглас, преди да изпробва един-двама Макфингал. — Той едва не се засмя, когато Фингал бързо огледа останалите мъже в залата, повечето от които му бяха синове. — И сега ти дойде и накара жена ми да мисли, че съм някой женкар, който прелъстява жени из цялата страна. Защо? Заради някаква лъжлива курва, която вероятно е изхарчила всичките пари на мъжа си и сега си търси нов, чиято кесия да изпразни? — По острия поглед на Фингал Сигимор можеше да каже, че част от гнева, който изпитваше, се беше прокраднал в гласа му.

— Мислех да те уредя с добра, красива девойка, шотландка, такава, която има достатъчно месо по костите си, че да понесе теглото ти.

— О, ами да, истина е, че Барбара е много добра в понасянето на мъжкото тегло върху себе си. Но смятам да задържа съпругата, която имам.

— Но тя е англичанка!

— Да, такава е. Сестра на английски лорд, който спаси живота ми, нека Господ се смили над душата му. И жена, която никога не е понасяла теглото на друг мъж, освен моето, и никога няма да го направи. — Той се загледа след Фингал, който се отдалечи мърморейки си, че младите мъже са идиоти. — Не мисля, че много хора ще се тревожат задето е англичанка. Нима не виждат, че е просто едно слабо момиче?

— Не, но ще го видят. А и тя вече е Камерън — каза твърдо Юън, след което се ухили, когато Сигимор изпръхтя, съгласявайки се с думите му. — Той е просто дразнител, нищо повече. Тя е красиво момиче и Фиона я харесва. Макар да трябва да призная, че светлокосата, пълничка Барбара е повече твой тип жена.

— Беше. Аз съм голям мъж, затова мислех, че ми трябва такова. — Той намигна на Юън. — Предполагам, че знаеш много добре за какво говоря и колко съм грешал, нали така?

— Да. Освен това разбирам, че сега ще трябва да дадеш някои обяснения.

Сигимор направи гримаса.

— Знам. Така изглежда. Обаче нямам особено желание да говоря за тази своя стара глупост.

— Всички сме вършили глупости на младини, братовчеде, и съпругите ни имат навика да ги научават. Знаеш моята много добре.

— Но твоята е мъртва и погребана. А моята изглежда възнамерява да ме търси.

Юън се засмя.

— Беше повече от нетърпелива да научи всичко, което може, за теб. Но поне не водеше със себе си дете, което си й направил. — Той кимна, когато Сигимор премигна. — Обичам момчето, също като Фиона, но не ми беше лесно и колебанието ми да й кажа за Кирън не беше от никаква полза. Най-добре просто кажи истината и приключи с всичко. Само си помисли какво ще стане, ако не ти, а лейди Барбара има шанса да й разкаже историята.

— Исусе, тогава сигурно ще се наложи да спя в конюшните.

— Едно от нещата, които научих, е, че ако жена от миналото ти иска да ти навреди, най-вероятно ще насочи гнева си към съпругата ти. Затова, ако можеш да кажеш, че тази жена не значи нищо за теб, то върви при съпругата си и я накарай да ти повярва, и по-важното, вярвай го и ти самия.

— О, аз го вярвам. Напълно. — Сигимор се изправи и отдели миг да се приготви за конфронтацията. — Да, Джолийн няма да се съмнява в думите ми, след като й кажа всичко. Най-трудното обаче ще е да успея да й разкажа историята, без да види какъв млад глупак бях по онова време. — Той остави смеещия се Юън и се насочи към вратата на голямата зала.

Когато приближи вратата на спалнята, която му даваха винаги щом отсядаше в Скарглас, той се почувства несигурен. Макар че не му допадаше, той смяташе да разкаже на Джолийн за Барбара. Тревожеше го обаче възможността, тя да не поиска обяснение, че не се интересува достатъчно от него, за да иска да узнае истината, че не изпитва собственически чувства към него, нито пък малко ревност.

Подразнен от непривичната за него липса на увереност, той влезе в стаята. Щеше да й каже за Барбара и в зависимост от реакцията й, можеше да й го каже по такъв начин, че да измъкне от нея някаква емоционална реакция. Жена му може от време на време да му хвърляше спокойни, почти студени погледи, но той знаеше, че не може да ги задържи за дълго. Сигимор погледна към Джолийн, която стоеше пред камината, след което затвори и залости вратата, облягайки се на нея, за да си поеме малко дъх.

Джолийн стоеше изцяло на светлината от камината и беше облечена с нещо, което лесно би могло да мине за отблясък на светлина около тялото й. Тънката ленена дреха, завързана с панделки, криеше съвсем малко от извивките на тялото й. Светлината от огъня само я караше да изглежда още по-прозрачна. Тъмната й коса се спускаше свободно на гъсти къдрици, които също почти не я прикриваха. Беше все едно е гола и все пак фактът, че не беше, го вълнуваше още повече.

След това забеляза, че ръцете й са силно притиснати към тънкия й кръст. На лицето й имаше смръщено изражение, а не топла, подканяща усмивка. Поглеждайки надолу, той забеляза, че жена му потропва нетърпеливо с босия си крак върху овчата кожа пред камината. Освен това забеляза, че тя наистина имаше дълги пръсти на краката, както беше казала.

— Коя е Барбара? — поиска да узнае Джолийн, сдържайки вълнението си от реакцията му при вида й.

— Барбара? — Сигимор се насили да върне погледа си на лицето й и мозъкът му се проясни, щом откъсна поглед от крака, тупкащ по овчата кожа. — А, лейди Барбара Маклейн. Просто една жена, която познавах преди повече от десет години.

— Разбирам. Преди толкова много години, а? Значи тя има много добра памет.

— Е, аз съм много запомняща се личност.

Сигимор се премести към леглото и седна на края му, за да събуе ботушите си. Джолийн се държеше точно така, както би трябвало да се държи всяка съпруга, щом научи за жена от миналото на мъжа си, която няма място в настоящето му. Бърз поглед към нея му показа, че сега тя е стиснала ръце в юмруци и е присвила очи към него. Дойде му на ум, че ако иска да се отзове на поканата, която му отправяше тя с вида си, ще е най-добре да не се бави много с обяснението.

— Една жена не проявява такъв интерес към мъж без причина, особено ако не го е виждала от десет години. Дори ти не си толкова запомнящ се, Сигимор.

Той се зачуди дали зад последните й думи няма скрит комплимент, но след това се насили да се върне към обяснението за това коя е Барбара.

— Не бяха точно десет години. Въпреки намерението ми да я избягвам, аз се сблъсквах с нея няколко пъти от тогава. Жената пита за мен, защото сега е вдовица.

— Иска те за любовник?

— Предполагам, че ме иска за съпруг, защото нейният вероятно я е оставил без пукната пара. Видях го преди около две години. Беше пиян и говореше доста свободно. Каза, че единственото полезно нещо от брака му с Барбара били двамата му сина. Освен това каза, че не е сигурен дали второто момче е негово, след като Барбара имала афера с племенника му. Но имайки предвид, че кръвта на момчето все пак е била Маклейн, не било толкова зле. Освен това коментира, че жената щяла да го остави без пукнат петак, ако й позволял, но че вече се погрижил да измъкне ковчежето с пари от алчните й пръсти и да го скрие така, че никога повече да няма достъп до него. Мисля си, че е удържал тази своя клетва.

В думите му нямаше и частица любов към жената, реши Джолийн и се поуспокои малко.

— Защо си мисли, че би се оженил за нея?

— Защото преди десет години аз бях глупаво момче, заслепено от похот и поласкано, че една толкова красива, високопоставена дама ми е обърнала внимание. Бях на двадесет и две, но не бях толкова обигран, колкото си мислех. — Той свали ризата си и посочи към татуировките в горната част на ръцете си, които щеше да носи до деня на смъртта си. — Направих ги, за да я впечатля. И едва не умрях от инфекцията и треската. Виждаш ли, бях чул думите й, че е харесала подобни знаци на тялото на друг мъж, и ми се искаше да говори и за мен с такова възхищение. Тя никога не ги видя.

На Джолийн вече й се искаше да не бе питала за Барбара. Да направи нещо подобно, само за да я чуе как говори за него и да я впечатли, показваше силни емоции, каквито никога не е показвал към нея. Може би това, което сметна за незаинтересовани думи, беше по-скоро гняв и остатъчна болка. Беше възможно да се излекува ранено сърце, но тя се боеше, че няма нито уменията, нито времето за това сега, след като беше очевидно, че Барбара има намерение да си го върне.

— Според мен са много хубави — каза тя и се почувства глупачка, докато той не й се усмихна. — Какво стана, да не би да е избрала друг мъж?

— Беше го избрала много преди това и все пак продължаваше да играе игричките си с мен. Старият леърд Маклейн, мъж с тридесет години по-възрастен от нея, който си търсеше млада жена да му роди син, а и той имаше доста пълна кесия. Просто й се е искало да се наслади на няколко млади мъже, преди да се омъжи.

— Няколко?

— Да, няколко. Отидох да я потърся, след като се възстанових от треската и след като знаците бяха заздравели. Мислех си да й изпратя вест, че ще я посетя, но след това реших да я изненадам. Изненадах я. Изненадах и мъжа, с който беше.

— О, боже! — Беше й трудно да си представи Сигимор като невинен млад мъж, но лесно можеше да изпита симпатия към всеки, който открива любовницата си в ръцете на друг мъж.

— За щастие тази изненада не дойде, преди да чуя достатъчно, че да знам какъв голям глупак съм бил. Тя говореше за сватбата си с Маклейн, която щеше да се проведе на другата сутрин и уверяваше младото момче в обятията си, че това няма да промени нищо помежду им. Първите й думи, щом ме видя, бяха заповед да не казвам нищо на леърд Маклейн. Казах на момчето да продължава, изръсих няколко обиди за това, как не искам да имам нищо общо с една толкова добре използвана жена и си тръгнах. Наистина си помислих да кажа всичко на Маклейн, но не успях да го намеря, а след това толкова се отвращавах от всичко, че просто заминах за Дъбхайдленд. Няколко пъти през годините тя се опитваше да ме привлече към себе си, но дори и да бях мъж, който би сложил рога на друг, не се интересувах от нея.

Което правеше Барбара още по-решена да го получи, помисли си Джолийн. Мислеше, че ще се почувства по-добре, че ще зарови ревността, която изпитваше към нея, но този разговор не успя да прогони тревогите й. Дори не й показа истински какво значи Барбара за него. Той говореше за похот, не любов, но мъжете изглежда рядко използваха тази дума. Ако е изпитвал повече от сласт и ласкателство, то тя щеше да има голям проблем пред себе си. Барбара не приличаше на жена, която би се отказала лесно от нещо, което желае, а сега очевидно преследваше Сигимор. Джолийн се откъсна от мислите си, когато вече голият й съпруг застана пред нея, постави ръце на раменете й и я целуна по бузата.

— Не се мръщи, съпруго — каза той. — Тя не е нищо повече от лош спомен на момчешката ми глупост.

— Нима? — Тя се изчерви от начина, по който той я огледа от глава до пети. — Барбара те търси, Сигимор. От всичко, което ми каза току-що, тя не е от жените, които ще се откажат толкова лесно.

— Това не значи, че ще успее с игричките си. Вече не съм онова зелено, младо момче, което е сляпо за недостатъците й. Сега, откъде взе тази одежда, за да измъчваш горкия си съпруг?

— От Фиона. Това е една от онези дрехи, за които каза, че не виждаш причина да бъдат обличани.

— Мисля, че съм на път да променя мнението си.

Поглеждайки надолу към изправеното доказателство за възбудата му, Джолийн промърмори.

— Да, мога да видя това.

Посегна колебливо да го докосне. От гърлото му се откъсна тих стон, но начинът, по който раздвижи бедрата си, притискайки се по-силно към ръката й, й показа, че е звук на одобрение. Джолийн обви пръсти около него, любопитна какво ще е чувството. Усещаше го толкова твърд и горещ срещу пръстите си и все пак беше копринено гладък. Изглежда ставаше по-твърд и по-голям с всяко нейно докосване. Джолийн още беше изумена, че той може да проникне така съвършено в тялото й.

Ако Барбара наистина бе покварената жена, каквато я представяше историята на Сигимор, то Джолийн не се и съмняваше, че тя е добре запозната с мъжките атрибути на съпруга й. Беше виждала много млади мъже, за да знае, че те все още носят момчешката мекота в израженията и вида си, и че все още не са достигнали пълната си височина и сила. А след като Сигимор не изглеждаше на своите тридесет и три години, а много по-млад, то тя можеше лесно да си представи какъв е бил преди десет години. Жена като лейди Барбара, вероятно още тогава е видяла потенциала в него и сега се връщаше, за да го види в пълната му прелест. Дори след като е минало много време от последната им среща, тя вероятно вече знаеше в какъв мъж се е превърнал. Сигимор изглежда смяташе, че лейди Барбара си търси нов мъж с пълна кесия, но Джолийн подозираше, че жената има още някои причини да преследва съпруга й.

Джолийн реши, че ако жената дойде в Дъбхайдленд, щеше да открие, че няма да й е никак лесно да постигне целите си. Макар все още да не бе сигурна какво бъдеще могат да имат със Сигимор, точно сега той бе неин. Да му бъде съпруга й даваше много по-голямо преимущество пред всяка друга жена и Джолийн смяташе да се възползва максимално от това. Страстта, която споделяха тя и Сигимор, беше още едно от предимствата й.

Съпругът й изтърпя внимателното докосване на тънките й пръсти толкова, колкото имаше смелост. Когато тя плъзна меките си ръце между бедрата му и нежно помилва торбичките под ерекцията му, той знаеше, че трябва да сложи край на играта й. Ако не го направеше, имаше голяма вероятност да свърши в ръката й като някое незряло девствено момче.

— Достатъчно, съпруго! — каза той и нежно отмести ръката й. — Почти прекалено много е.

— Не бива ли да го правя? — Джолийн изведнъж се изплаши дали не е била прекалено смела или дори по-лошо, дали не му е причинила неудобство вместо наслада.

— Можеш да правиш каквото пожелаеш. Това, което изпитах в нежните ти ръце, е удоволствие, на което не мога да се наслаждавам прекалено дълго. — Той се усмихна леко на объркването й. — Така ще ме накараш да свърша, съпруго, преди да съм доставил удоволствие и на теб.

— О! — Тя се изчерви, докато той започна да развързва робата й. — Не трябва ли да отидем до леглото?

— Не. Накара ме да жадувам да правя любов с теб точно тук върху меката овча кожа пред огъня.

Тя почувства тръпка на нетърпение да преминава през тялото й, докато той сваляше бавно дрехата й. Сигимор и страстта, която споделяха, бързо прогониха резервите, несигурността и дори срамежливостта й. Макар руменината все още да обагряше кожата й, тя не чувстваше повече колебания относно желанията, които кипяха в нея. Когато той я дръпна в обятията си и я целуна, тя се раздвижи срещу него, копнеейки да почувства ръцете му отново върху плътта си. Осъзна, че не само не изпитва колебание, но и бе повече от готова да отиде там, където пожелае той да я заведе. Дори започваше сама да формира някои интересни идеи.

Когато той откъсна устни от нея, тя не бе изненадана да чуе протестиращия си стон, тъй като обичаше целувките му. Но мърморенето й бързо прерасна в стон на удоволствие, когато зацелува гърдите й, докато през цялото време милваше тялото й с големите си силни ръце. Усещането на устните му я накара да потрепери, а нуждата й да нараства с всяко близване и всяко докосване на езика му, докато я засмукваше нежно.

Чувствата, които я изпълваха, би трябвало да я плашат, но тя откри, че ги намира доста прекрасни. С всяка целувка, с всяка милувка, Сигимор събуждаше за живот нещо диво в нея. Джолийн реши, че харесва тази част от себе си, приветствайки жената, която оставя удоволствието й да вилнее на свобода. Тази жена не виждаше никакви граници и не се нуждаеше от никакви правила. Тя посегна към удоволствието, което Сигимор й доставяше с двете си ръце, и му се отдаде. Опита се и да му отвърне по същия начин.

За един кратък миг почувства объркване, когато Сигимор коленичи пред нея, вместо да я положи на овчата кожа. Това объркване изчезна, когато той целуна корема й и нежно обгърна задните й части с ръце. Джолийн затвори очи от удоволствие, когато той плъзна ръка между бедрата й. Тя разтвори крака, приветствайки милувката му. Но след миг отвори шокирано очи, когато устните заместиха ръката му.

— Сигимор? — Тя извика името му, по-скоро от несигурност, отколкото от протест.

— Тихо, съпруго! — промърмори той, целувайки бедрата й. — Дари съпруга си с това удоволствие. И ти ще му се насладиш истински, обещавам ти.

Той все още не бе довършил думите си, когато всичките й колебания изчезнаха, прогонени от чувствената жена вътре в нея. Джолийн се разтвори за интимната му целувка, преплитайки пръсти в гъстата му коса, за да се задържи на крака, докато страстта се изливаше върху нея. Тя извика името му, когато усети, че удоволствието приближава върховата си точка, но той я задържа на място, и с ръце, здраво обгърнали бедрата й, я отведе до висините само с устата си.

Джолийн все още трепереше от силата на освобождението си, когато се оказа по гръб върху овчата кожа. Миг по-късно Сигимор се тласна в нея и затихващата й страст избухна отново с нова сила. Тя се обви около силното му тяло, приветствайки мощните му тласъци, докато той я отвеждаше отново до блажените висини. Този път, когато тя потрепна и изкрещя името му, той се присъедини към нея, а викът му на удоволствие отекна в ушите й.

Едва след като Сигимор изми и двама им и я отнесе до леглото, младата жена успя да възвърне напълно съзнанието си. Тази дива, чувствена Джолийн беше изчезнала някъде, оставяйки обикновената стара Джолийн да страда от стореното. Когато Сигимор легна в леглото и я взе в обятията си, тя притисна зачервеното си лице към гърдите му. Почти можеше да почувства как той я гледа, но не можеше да се пресрами да срещне погледа му.

— Ах, горката ми малка съпруга — каза той, ухилен до уши над главата й. — Толкова дива и свободна, докато кръвта препуска лудо из вените ти, и така засрамена и зачервена, когато страстта ти се охлади, нали?

Тя не бе сигурна, че й допада колко добре бе разгадал какво се случва в главата й.

— Е, как би трябвало да се чувствам след една такава голяма загуба на приличното държание.

— Удовлетворена? Затоплена и щастливо замаяна? Благодарна, че мъжът ти е толкова добър любовник, че те кара да крещиш?

— Аз не крещя.

— О, определено го правиш. Ушите ми още звънят. Мисля, че покрай името си долових няколко пъти фразите „още“ и „не спирай“.

Това бяха повече шеги, отколкото някой може да понесе, реши Джолийн. Тя се пресегна и го удари точно там, където се събираха краката му, единственото по-меко място по тялото му. Стонът му на болка й достави неимоверно удоволствие. Нямаше как да отрече, че я кара да вика по време на любовната им игра, но не беше нужно да се хвали така с това свое постижение.

— Жестока жена — заяви той и започна да прокарва пътечка с пръсти надолу по гръбнака й, разпалвайки отново желанието, което тъкмо затихваше в нея.

Джолийн беше толкова страстна, така лесно пламваше от докосването му, че го вдъхновяваше. Никога нямаше да й го признае, но досега не се беше смятал за предприемчив и креативен любовник. Повечето от жените, които отвеждаше в леглото си, бяха такива, за които един мъж си плаща. Когато стигнеше дотам, че да има нужда от жена, той отиваше в най-близката странноприемница, таверна или кръчма. Избираше някоя с голям бюст и изглежда чиста и я водеше в леглото. Макар да се чувстваше длъжен да й достави удоволствие, той бе правил само минимума, за да изпълни желанието си. Тези жени никога не са били нещо повече от топло тяло, в което да освободи нуждата, която го е измъчвала. Ако не бе научил, че удоволствието му е по-голямо, ако разпали малко огън в жената, той се съмняваше, че някога би си направил труда да им доставя удоволствие, както бе правил.

Но Джолийн истински го вдъхновяваше, по толкова много начини. Всеки стон, който издаваше, всяко потръпване на слабото й тяло го караха да иска да засили удоволствието й. Начинът, по който викаше името му и как всяка част от тялото й изглежда завладяна от освобождението й отвън и отвътре, само го караха да иска да я отвежда до върха отново и отново. Всъщност, ако успееше да задържи под контрол собствената си нужда, би се насладил на това да види колко пъти може да я накара да крещи за една нощ. За миг се наслади на представата как люби жена си с ръце и уста, докато тя не го приковава под себе си и не започва да го язди, докато и двамата не стигнат до върха заедно.

Никога преди не бе използвал устата си, за да доставя удоволствие, но очевидно се бе справил добре. Сигимор подозираше, че знанието, че е единственият мъж, който е правил любов с нея, подсилваше по някакъв начин насладата и удоволствието му. Освен това знаеше още неща, които никога не бе правил, и нямаше търпение да ги пробва с Джолийн. Имаше и няколко неща, които му се искаше тя да му направи. Тялото му се стегна при самата мисъл и той се ухили. Не само, че Джолийн го вдъхновяваше да стане по-добър любовник, но тя го правеше и по-алчен.

За нещастие лакомията му щеше да остане незадоволена, осъзна той, като погледна към нея. Жена му се бе разположила върху него като одеяло и спеше дълбоко. Имайки предвид през какво бяха минали днес, не беше изненадан. Вероятно единствено нуждата да разбере коя е Барбара бе успяла да я задържи будна за кратко, колкото той да успее да получи малко удоволствие. Реши, че е голям късметлия, задето тя все още не е рухнала физически.

Реакцията й щом чу, че се е появила жена от миналото, която го търси, му допадна изключително много. Сигимор разпозна чувството й на притежание и бе видял блясък на ревност в погледа й. Тя вече свикваше да бъде негова жена и напълно го бе приела за свой съпруг. Един мъж можеше да строи върху такива основи, да използва собственическите чувства и жарката страст помежду им, за да изгради поне привързаност между двамата. Леко го тревожеше, че желае това толкова силно, но беше факт и възнамеряваше да го получи.

Прегръщайки Джолийн с едната си ръка и свивайки другата под главата си, Сигимор се замисли за Барбара. Макар да не бе девствена, когато я срещна, тя бе първата му истинска любовница, първата, която не бе просто бързо удоволствие за час или два. Тя бе първата жена, която го бе накарала да се замисли за любов и брак. Предателството й го бе ранило жестоко, но сега осъзнаваше, че единствено гордостта му бе наранена, и почти бе унищожила всяка суетност, която някога е притежавал. Стореното от нея го бе върнало обратно при жените, които искат първо да видят монетите на мъжа, и с които правенето на любов бе една студена бизнес сделка. Спорадичните мисли, които имаше за Барбара, не бяха нищо повече от размисли на мъж, който много време спи сам, и за кратко, докато беше млад, той мислеше, че е намерил половинката си. Целуна Джолийн по главата. Този път обаче нямаше никакви съмнения. Просто се налагаше да я накара и тя да го види.

А Барбара можеше да му причини известни проблеми по този въпрос. Сигимор имаше силното чувство, че Джолийн не е толкова сигурна в женствеността си и в умението да задоволява съпруга си. Жена като Барбара щеше да подуши слабостта й на мига. Тя лесно би могла да унищожи всеки напредък, който би имал да привърже Джолийн към себе си със сърцето и ума й, както вече бе сторил с тялото й.

Можеше само да се надява, че греши в предположението си и Барбара не си е наумила да си го върне, но се боеше, че е напълно прав. Сигимор се прозя и затвори очи. Ако Барбара все още имаше връзките както преди, ако все още бе приета от всичките си роднини и съюзници, нямаше да е мъдро да й откаже подслон, когато пристигне пред портите на Дъбхайдленд. Може би нямаше да навреди, ако опита да разубеди бившата си любовница да не се опитва да отрови отношенията му с жена му. Или, разбира се, би могъл да държи Джолийн в леглото си, докато Барбара се откаже и замине за дома. Сигимор заспа с усмивка при удоволствието, което изпита от този свой план.